Везни на живота - Силата на драконите

Нед Апр 11, 2010 7:36 pm

First topic message reminder :

Този фик не е мой, но е страхотен Открих го в един сайт, и реших да го пусна. Това е първата част от фикчето. Ето я и нея.

Везни на живота

Случайност

Слънцето отдавна се бе издигнало...
Откъм морето духаше свеж вятър и подхващаше падащите от дърветата жълтеникави листа, отнасяйки ги някъде далеч...
Отнякъде се чуваше умореното чуруликане на последните останали пойни птици...
Изведнъж то бе прекъснато от звънец и, минута по-късно, заменено от гласовете на десетките ученици и студенти, които вече приключваха за днес. Тълпите се понесоха по улицата, разделяйки се на групички от по двама или трима, и малко по малко изчезнаха из местните заведения.
Едно момиче остана само насред улицата, стискайки в ръце папка с книги. То огледа сградите пред себе си, след това се обърна и огледа и тези отзад. Накрая на лицето й се появи едва доловима усмивка и тя изчезна в една от тях.
След десетина минути момичето се появи отново. Погледът и заблуждая наоколо, сякаш търсеше някой или нещо. „Знам, че беше тук някъде...! – помисли си тя – Сигурна съм... Браво, Киреи! Как може да си толкова неориентирана! На бас, че вече всички тук се усетиха, че не си от Домино... Да не можеш да намериш една... – дълбоките и тъмнокафяви очи изведнъж заблестяха и тя тръгна да пресича с бодра крачка - ...Пицария!”
Действително Киреи най-после фиксира своята цел – малка пицария на ъгъла между двете улички – и се затича нататък.
Тя беше отскоро в града и още не можеше да се ориентира. И беше напълно убедена, че всички хора тайничко се смеят на това високо момиче с дълга права тъмнокестенява коса и блуждаещ поглед, което вечно е заблудено. Но тя щеше да се справи. Беше достатъчно оправна, за да не позволява да я правят на глупачка и да следва целите си. И вече бе направила първата крачка, постъпвайки в колежа. Сега Киреи осъзнаваше, че са само тя и Домино, и бе решила да победи!
Пицарията беше претъпкана с хора, най-вече ученици. Повечето обаче не оставаха вътре, а само си изчакваха поръчките и излизаха, така че имаше свободни маси. Опашката обаче изглеждаше безкрайна за горката Киреи, която от часове чакаше да я пуснат от колежа. Въпреки това тя реши да изчака докрай.
И най-после дойде и нейният ред и тя тъкмо щеше да поръча, когато някъде отзад се чу шумотевица и недоволни възгласи.
- Разкарай се, блонди!
- Връщай си се на опашката!
Едно високо русо момче си прокарваше път през тълпата, блъскайки и пререждайки всички наред. И, естествено, в това число беше и Киреи.
- Извинявам се, госпожице... – подметна той и започна – Искам една пица „Hawaii”…
- Мой ред е! – прекъсна го студено момичето и го изгледа леко злобно – Върни се, откъдето дойде!
- Съжалявам, гладен съм! – заяви той и в топлите му кафяви очи проблясна дяволит пламък. Той се ухили, обърна се към момчето на бара и нагло продължи – Та, докъде бях стигнал? А, да! Искам една пица „Hawaii”, една голяма „Toscana”, два броя „Americana piquant”, 4 соди и три бири... А, и две калцонета...
Момчето насреща му механично записваше поръчката под удивените погледи на всички. Киреи примига шашнато.
- Само не казвай, че ще изядеш всичко това сам О_О
- Не съм сам – усмихна се широко той и посочи една маса – ето там са моите хора -->
Киреи погледна посочената маса и видя там още едно момиче и две момчета. Едното момче и беше някяк си познато – щръкнала червеникаво-черна коса с руси кичури, но не можеше да се сети откъде точно... Дали не беше...
- Виждала ли съм те някъ... – започна тя, обръщайки се към русокоското, но той я прекъсна, крещейки почти в ухото и:
- Хайде!!! Какво става с поръчката ми? Побързайте и сложете не едната Американа повече люто!!! – разскача се той и цялата опашка се развика зад него.
- Затвори си устата, блонди!...
- Да! Ние чакаме повече от теб!...
- Хей, тук действа законът на джунглата! - изрепчи се „Блонди” - А в тази джунгла АЗ съм хищника!!!...
„Да, добре!...” – помисли си момичето. За нея това беше повече от отговор. Тя почака още малко с надеждата, че ще може да си вземе поне едно калцоне, но скоро явно нямаше да се разберат, нито пък някои щеше да донесе в близките 20 мин всичката тази храна. А Киреи бе наистина гладна и предпочете да отиде някъде другаде или в някой супермаркет, вместо да чака неизвестно колко калго под кръстосания огън на половината пицария.
Тя беше в града вече около седмица, но покрай нанасянето и колежа не и бе останало време да разгледа така наречените „забележителности” на Домино. А толкова искаше да види KaibaCorp и KaibaLand! От години беше фенка на игрите с чудовища и да дойде тук беше донякъде сбъдната мечта. Можеше ако не да срещне, поне да види идолите си Yugi Mutou и Seto Kaiba. А ако можеше да си вземе автограф или пък да се дуелира с някой от тях...! Господи! Ето това щеше да бъде сбъдната мечта за Киреи!
Вече от около час вървеше без определена посока. Тръгваше по някоя улица, влизаше в някой магазин и след това свиваше в първата пресечка. Така откри няколко магазина за карти, но поне за момента не смяташе да си купува нови. Тестето, което си бе направила и носеше почти винаги със себе си, и бе предостатъчно в дуелите с приятелите и в старото училище. Но тя знаеше, че нивото тук е много по-високо.
Неочаквано тя се изправи пред огромна остъклена сграда със статуи на Синеоките бели дракони отпред.
- Ето я...! – прошепна момичето с усмивка – KaibaCorp!
Гледайки с благогогвение сградата, Киреи тръгна по улицата, без да вижда или чува нищо около себе си
- Внимавай!!! – извика някой изведнъж и я блъсна, падайки на тротоара заедно с нея, а край тях профуча с бясна скорост някакъв моторист, крещейки:
- ГЛЕДАЙ КАТО ПРЕСИЧАШ!!!...
Все още замаяна, Киреи се опита да се надигне и погледна след него.
- Ох... Какво беше това...?
- Уау! Въобще ли не го видя?! – възкликна момчето до нея – Леле! Ти май си много разсеяна!
- Какво?! – тя се втренчи изумена в своя спасител. Беше същото русо момче от пицарията – Отново ти!
- Ами да! XD – ухили се той – Каква... ох... засечка, а? XD
- Ъъъ... да...
В същото време до тях се приближиха и другите две момчета и момичето.
- О, боже! Пич, ние се чудим накъде отхвръкна така, а ти си решил да сваляш горкото момиче! – по-високото момче с кестенява коса и пъстри очи с усмивка подаде ръка на приятеля си и го вдигна от земята – Като гледам, прилагаш грубите тактики XD
- Млъкни, Тристан! – сухо отвърана русокоското – Добре, че бях аз! Иначе оня моторист щеше да я утрепе...! Ау...
- О, да... Пак започна...
- Той ми спаси живота... – промълви като изпаднала в транс Киреи, но, виждайки сгърчената физиономия, която направи спасителя и, докато се опитваше да стане, загрижено попита – Хей! Добре ли си?
- Да... ох... Нищо ми няма... – засмя се русокоското – Не е нищо особено, само ми се понатърти егото XD
- Съжалявам... Щеше да се убиеш заради мен... – сконфузи се тя – Ако мога да ти помогна... по какъвто и да е начин... само кажи, аз ще съм насреща...
- Ще се оправи, спокойно – усмихна се другото момиче – Важното е, че ти си добре :) Накъде се беше запътила така?
- Ами... Всъщност не знам... – объркано изрече Киреи.
- Нова си в Домино, нали? – обади се и третото момче.
- Ъъъ... Да... Как разбра?
- По принцип всички знаят, че в центъра движението е по-натоварено – обясни той – и най-вече около KaibaCorp. А особено днес е още по-претъпкано, понеже отвсякъде идват хора за новия турнир на Каиба.
- Турнир ли?! О_О – очите на Киреи се разшириха от учудване и възбуда – Господи! Искам да участвам!
- Може да говорим с Каиба да те включи – подметна момичето.
- Можете ли? – не вярваше Киреи – Искам да кажа, не трябва ли да съм покрила някакво ниво или... не знам... мога да се дуелирам, но не съм... – изведнъж потокът от оплетени изречения секна и тя само повтори – Ще говорите с Каиба...?!
- Или може би с Мокуба, понеже Каиба ще се заяде, но... – започна третото момче, но Киреи отново повтори, прекъсвайки го:
- Ще говорите с Каиба?... Познавате Сето Каиба?!
- Ами да :) – усмихна се русокоското и добави – Ние тримата, аз, Юги и той, сме си дружки от години XD Само дето Каиба все се цепи от колектива... :/ Поне още ни праща покани за турнирите...
- Юги ли? Юги Муто?! – Киреи се втренчи в момчето с щръкнала черна коса и се провикна – ЗНАЕХ СИ, ЧЕ СЪМ ВИ ВИЖДАЛА И ПРЕДИ! Знаех си...! – тя погледна и своя спасител и възкликна – Тогава ти трябва да си...
- Джоуи Уилър, на вашите услуги, госпожице...?
- Киреи.... Киреи Морита... – задъхваше се тя – Господи...! Момчета, може ли да ви прегърна? ^_^
- Ъъъ... – заекна Джоуи, но, още преди да каже каквото и да е, Киреи вече бе прегърнала и него, и Юги – Яяяяяяяяй! Пусни! Пусни! – развика се той и се задърпа от тройната прегръдка, която явно го задушаваше.
- Извинявайте, извинявайте... – започна да се оправдава момичето – Просто в момента съм адски щастлива! Знаете ли колко съм мечтала за това?
- Ама то не е кой знае какво да си в една компания с тях :/ - обади се другото момче – Само дето всичко, което правим, е за да спасим...
- Стига, Тристан! – прекъсна го момичето и с усмивка се обърна към Киреи – Това е само понякога ^_^ Аз съм Теа.
- А аз съм Тристан :) Приятно ми е!
- И на… и на мен... И на мен! – Повтаряше Киреи. Изглежда всички тези нови запознанства и емоции и дойдоха в повече и тя потърси с поглед пейка или нещо друго, на което да седне – Нямате си представа колко много се радвам!
- Успокой се, де – усмихна се Юги – И ние сме хора като всички...
- Вие сте най-добрите дуелисти! – настоя тя.
- Е, сега... XD – засмя се Джоуи – Между другото, ти сериозно ли искаш да участваш в турнира?
- Ако може... – смути се Киреи – Не бих искала да се натрапвам...
- Ама моля ти се, кой е казал, че ще се натрапваш?! За нас ще е удоволствие – намигна русокоското – Освен това, Каиба може да е най-големият гадняр, обаче Мокуба си е наш човек и лесно ще ти сложи някоя звезда от свое име ^_^
- Но първо трябва да стигнем до KaibaLand, хора! – напомни Теа, връщайки ги отново на земята – Момчета, вие още не знаете как ще си получите дуелниете дискове, забравихте ли?
- Не, но... – започна Юги, но тя го прекъсна:
- А и последният срок за записване в турнира изтича след час, и ако смятате да говорите с Мокуба за Киреи, трябва да побързаме!
- Теа е права – съгласи се Юги – Да вървим!
- Ами... добре – кимна Киреи – А, между другото... Коя е Мокуба?...
Както и да е. Този въпрос не беше от най-смислените, но все пак...

Нед Ное 07, 2010 7:48 pm

Последният дуел

- Човече, не съм много сигурен дали наистина искам да гледам този дуел... – Джоуи жално изгледа последните 2 парчета в чинията, които му оставаха от третата пица – Така се натъпках, че е мога да стана от стола!
- Казах ти, че спагетите ще ти дойдат вповече :/ – Тристан замислено беше подпрял брадичката си, загледан в тавана. Погледът му лениво се отмести към масата и се спря върху двете парчета пица – Тези ще ги ядеш ли? – и той посегна да вземе едното от тях, но русокоското изведнъж живна, удари ръката му и дръпна чинията към себе си.
- Хей! Това си е мое!!!
- Ама нали каза... – Тристан пак се протегна нагло към пицата, но юмрукът на Джоуи посрещна челюстта му и го избута обратно на стола му – Ейййййййй!
Той раздразнено скочи, а русото момче посрещна действието му като отражение. Двамата се наежиха един срещу друг като котараци.
- Казах ти, пич! Това си е мое! – заплашително повтори русокоското.
- И трябваше да ме удряш???
- Да!
- А??
- ЧУ МЕ!!!
- КАКВО КАЗА?!?!
- Стига сте се били като малки деца! Джоуи, мислех, че вече си над тези неща...
Укорителният глас на Маи прозвуча заплашително на фона на ударите от токчетата й. Тя хвана двете момчета за челата и ги избута едно от друго.
- Е? – тя ги изгледа въпросително – Имате ли да ми кажете нещо?
Мълчание. Русокоското изгледа приятеля си изпод вежди така, сякаш той му бе изял закуската.
- Не. – измрънка.
Тристан се подсмихна многозначително и повдигна вежди няколко пъти.
- Казвах ти, че ще те командва, пич :D – ухили се, при което младата жена го стрелна с един вледеняващ поглед и той усети как по врата му да се стичат капчици студена пот, и смирено се сви – Нищо не съм казал...
„Да бе!” – сякаш казваше в момента цялото й изражение.
- Ще запомня това, малкия! – студено изговори тя и продължи – Готови ли сте?
- Ъъъъ... – русото момче погледна жално двете си парчета пица, преглътна тежко и побутна чинията си – Мда... Само трябва да изчакаме Юги и Теа, понеже отидоха в тоалетната. Иначе сметката...
- Теа не беше в дамската тоалетна, Джоуи! – Маи въпросително изгледа двете момчета.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно! – остро отвърна тя – Вътре има само една врата, а не видях никой, приличичащ на нея, да чака отвън...
- Може да сте се разминали...
Една глава, обкръжена с рошава червеникаво-черна коса и руси кичури се подаде предпазливо откъм мъжката тоалетна и Юги пристъпи напред в заведението.
- Какво става, няма ли да тръгваме? – небрежно попита той, оглеждайки все така с недобре прикритта предпазливост лицата на приятелите си. Всички погледи бяха очакващо втренчени в него – Какво?
- Чакаме Теа – малко остро му отговори Тристан, междувременно взимайки едното парче от чинията на русокоското – Майше е уошче Фф туауетната – допълни с пълна уста и погледът на Джоуи се стрелна веднагически към него.
- Ах, ти, пираня такава! Измами ме!
Двамата вече бяха готови за бой, още преди другите да са успели да реагират.
- Готови ли сте, хора? Джоуи, даже не си помисляйте да се биете тук! Ще кажа на Серенити.
Възползвайки се от моментната бъркотия, Теа се беше измъкнала от мъжката тоалетна и сега изненадващото й появяване, а още повече, строгите й думи, приковаха вниманието на Маи и двамата побойници.
- Разбира се, сладурано! – младата жена проследи погледа, който двамата с Юги си размениха, и продължи – Защо се забави толкова?
- Малко женски проблеми ^_^
Никой не отвори темата повече. Решиха да се задоволят само с въпросителни погледи помежду си. На всички обаче им беше ясно едно нещо:
Юги и Теа се бяха забърсали в тоалетната.

* * *
Марик Ищар току-що беше пристигнал пред KaibaLand и остави мотора си на охраняемия паркинг, когато три фигури се приближиха до него.
- Няма никакво значение кой ще победи, Ал, не схващаш ли? Каиба така или иначе притежава компанията на татко си и един турнир няма да промени нищо. А ако Као спечели, просто ще прибере парите и край!
- Каиба няма да преживее отново да загуби собствения си турнир... – Алистър вървеше замислен, без да гледа накъде върви, така че без да иска се блъсна в младия египтянин – Съжалявам... – смотолеви, но, когато погледите им се срещнаха, на лицето му се появи усмивка – Марик!
- Здравейте! – кимна той на тримата дуелисти – Дошли сте за финала, а?
- Нещо такова – кратко отвърна Рафаел – Тези двамата – той посочи приятелите си – от сутринта ми надуват главата с безсмислените си спорове.
- Прав си, Раф! Безсмислено е – Валън побърза да се съгласи с него – Според мен всичко тук е само за шоуто и аз съм дошъл точно за това! Но той – с пресилено презрение в тона си, той изгледа косо Алистър – се е сдухал още от сутринта и ми развали целия ден с празните си приказки, че малкия и беззащитен Каиба нямало да се справи с белотното тесте.
Марик ги изгледа въпросително. Явно Валън очакваше мнението му по въпроса, тъй като нетърпеливо скръсти ръце.
- Е... – той объркано се почеса по тила – Аз гледам малко по друг начин на тези дуели, нали знаете...
- Да, знаем, че чудовищата са били истински – избоботи Рафаел – Но това тук е просто игра.
- Дали? – египтянинът се намръщи под въпросителните погледи на събеседниците си – Струва ми се, че Каиба и Као не се разбират особено...
- Каиба има това свойство – като на себе си промърмори Валън.
- А Као е агресивен не само като дуелист – продължи Марик – Затова може би ще е по-добре, ако Каиба се осъзнае навреме...
- И да му подари дуела и турнира?! – Алистър трепна като ужилен – Не мисля...
- Тук е пълно с охранители – глухо изговори Рафаел – Дори и Као да е толкова агресивен, няма да може да му направи нищо. Каиба няма да се предаде.
- Не знам момчета... – Марик помръкна при мисълта за Пръстена. Каквото и да знаеха за игрите с чудовища тези тримата, едва ли щяха да разберат проклятието на Аммит – Вие имате уважението към чудовищата, но аз вярвам и в моите богове. А те не са много спокойни от този дуел...
- Добре тогава, да не намесваме боговете XD – Валън поклати глава малко отегчено – Хайде да влизаме за по бира и да видим какво ще стане наистина!
- Ето това е приказка! – на лицето на Рафаел се появи доволна усмивка и той грабна двамата си приятели и ги понесе към входа – Идваш ли, Марик?
- Вие вървете, момчета! – кимна египтянинът – Разбрах се с Юги и другите да ги изчакам.

* * *
Целият площад пред Blue-Eyes арената беше пълен с публика.
Все едно не можеха да гледат дуела и по телевизията...
Всичко щеше да се излъчва директно – демонстрациите, дуелът, награждаването...
Колко много се бяха опитали да стигнат до тук. Все пак победителят щеше да получи титлата Крал на дуелите и 1 000 000$ в брой.
Много от зрителите се чудеха какво ще стане с парите, ако Каиба спечели собствения си турнир. Тогава нямаше да се налага да ги дава на никого... А за него те не бяха нищо... Джобни... Дали нямаше да бъдат утешителна награда?
- Сигурно Морита Као се надява на това – шушукаха някой.
- Ами! С това свое тесте Као ще прибере парите, и Каиба, и титлата в малкия си джоб! – твърдяха други.
Разбира се, в цялата блъсканица най-отпред имаше VIP места за отпадналите финалисти. Там бяха настанени и нашите приятели. Ако се вгледаше, човек лесно можеше да разпознае двете руси глави на Джоуи и Маи, сгушени... Ъм, всъщност грешка, Джоуи беше момчето, което се бе качило на раменете на Тристан (по предположение, тъй като лицето на младежа долу не се вижда ^_^’) и викаше нещо. Маи и Теа се бяха дръпнали възможно най-далеч от тази гротескна картинка, освежавайки с присъствието си мъжката компания на тримата Doom-дуелисти. Марик и Юги от своя страна обсъждаха някаква явно доста сериозна тема, ако се съди по притеснените им изражения и не особено спокойните погледи, които отпращаха към единственото свободно място в тяхната ложа.
Демонстрациите протекоха, както се очакваше, с много аплодисменти от възхитената публика. Всички обаче с нетърпение очакваха...
На трите огромни екрана се показа часовник, който показваше 17:59:50.
Наистина ли всичко щеше да протече без проблеми и дори без закъснения?
17:59:57.
17:59:58.
17:59:59.
18:00:00!
- Дами и господа, започва финалният дуел от турнира KaibaCorp Gold League! – един глас изгърмя през високоговорителите – Вашите аплодисменти за финалистите! Моля аплодирайте Морита Као!
Високата фигура на младия мъж излезе на светлината на прожекторите и той присви очи, оглеждайки публиката.
Да... Това щеше да бъде неговата най-голяма победа и Той го знаеше. Щеше да бъде и най-сладката Му победа.
Публиката шумно го аплодира и гласът от високоговорителите отново се провикна:
- А сега вашите аплодисменти за господин Сето Каиба!
Сред бурните ръкопляскания на тълпата Сето излезе на арената и мълчаливо изгледа противника си. Заради този... човек... Киреи се отказваше от него. Струваше ли си? Какво можеше да й даде Као, а Сето не би могъл? Сигурност? Не... Доверие? Още по-малко... Семейството, което някога е бил за нея, вече отдавна бе разбито, а сега „брат” й бе по-скоро... похитител...?
Дори не можеше да намери точната дума за него.
Двамата се приближиха, вперили очи един в друг. Високомерието липсваше в погледа на Каиба. Сега на негово място имаше по-скоро ненавист и може би прикрит страх. Прикрит за всички, а в същото време така ясен за пронизващите очи на Демона. Той се подсмихна злобно, подавайки ръка на Сето.
- Готов ли си, момченце-Каиба?
- Не съм бил по-готов! – Сето изсъска думите си и очите му се присвиха, а в тях проблясна познатият дързък пламък – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще триумфирам!
- Радвам се на оптимизма ти – студено изговори Као. Нещо в тона му накара младият президент на KaibaCorp да настръхне и да се отдръпне – Да играем тогава!
- Да играем!
Те се отправиха към двата края на арената и Сето бегло изгледа трибуните. Във VIP местата се бяха настанили цялата компания, която Юги като магнит влачеше след себе си. Единственото празно място обаче привлече вниманието му. Киреи още я нямаше и това го притесни. Двамата теглиха по 5 карти и отново мълчаливо впериха погледи един в друг.
- Какво има, момченце-Каиба? – Као се ухили с разкривената си усмивка – Виждаш ми се неспокоен...
- Така ти се струва! – невъзмутимо отсече младият мъж – Време е да ти покажа кой е най-добрият тук! Аз започвам! – той тегли шеста карта и едва забележима усмивка премина като вятър през лицето му – Призовавам „Lord Of Dragon” (atk 1200/ def 1100) и поставям 2 карти с лице надолу! Опитай да минеш през тях!
Као тегли карта и присви поглед. Ръката му беше добра, и, макар и само с едно чудовище, му даваше доста възможности.
„Кайба бърза да призове Синеоките си дракони – помислиси Той, оглеждайки изпитателно чудовището на противника си – Явно е решил да победи бързо. Не мисля да му го позволя!”
- Поставям едно чудовище в защита и слагам 5 магически карти – глухо изговори през кривата си усмивка – Опитай се ТИ да минеш през ТЯХ!
Сето се усмихна високомерно.
“Магически карти, а?”
Той хвърли бърз поглед на картата, която изтегли, и изучаващо погледна противника си.
„Има кофти късмет с картите – помисли си – Сега е моментът да го победя бързо и да покажа отново на всички кой е Сето Каиба!”
- Магическите ти карти не ме притесняват ни най-малко, откачалко! – изсмя се той – Първо погледни моята! „The Flute of Summoning Dragon”!
Очите на Као леко се присвиха, но изражението му не показваше какъвто и да било интерес към магическата карта, която явно трябваше да го уплаши.
- Да приемам ли, че не знаеш ефекта й? – Сето се изсмя злорадо – Когато Lord Of Dragon е на полето с лице нагоре и използвам тази магическа карта, имам право да призова до два дракона от ръката си. За твоя радост имам само един, но и той ми е достатъчен – той наведе глава със самодоволна усмивка – Призовавам „Blue-Eyes White Dragon (atk 3000/ def 2500)!!! Да видим какво чудовище си ми приготвил, Као! АТАКА, СИНЕОКИ!!!
Кълбото светлина от атаката на Дракона озари за миг силуета на воин в червени доспехи и го стопи в нажеженото си ядро като мъгла. Као дори не помръдна.
- Това ли беше всичко? – глухо попита.
- За сега да – нагло се изсмя Сето. Вече се чувстваше като победител, макар и пълната незаинтересованост на опонента му да го дразнеше.
- Току-що уби „Вале Купа” (atk 1500/ def 1300). – съобщи Као. На лицето на Сето се появи подигравателна усмивка.
- Моите съболезнования! Беше нарочно!
- Много смешно...! – със смразяващ глас изсумтя Као – Сега ще активирам моя капан „Каре Аса” и вярвам, че знаеш какво прави – Той се ухили злобно – В началото на всеки два хода изпраща по едно „Асо” в гроба. А, извадя ли всички Аса, считай, че си свършен – облиза се гнусно и Сето отвратен извърна поглед – НО! – продължи Као – Това съвсем не е всичко! Активарам и магическата карта „Терца Майорна”, която позволява да теглим от тестето по 2 карти на всеки ход, вместо по една... – Той замълча за секунда, подсмихна се странно и добави – Но, за да изпълня ефекта й, на края на всеки ход ще плащам по 500 жизнени точки.
- Интересно... – от първия ред Юги наблюдаваше играта в напрегнато очакване.
- Бих казал глупаво... – лицето на Джоуи се беше изкривило в необикновена гримаса. Плановете на Као изглеждаха напълно непонятни. Друго обаче притесняваше младия египтянин до него, който напрегнато следеше всяко трепване по лицето на Као. Кой се дуелираше в момента? Морита Као или Демонът от Пръстена? Вярно, лицето Му беше изкривено от демоничната усмивка на Аммит, но действията Му все още бяха човешки.
Все още...
Незнайно защо Демонът се бе отдръпнал и позволяваше на човека в Као да бъде себе си... Дали? Празният поглед говореше друго. Някъде много дълбоко в сърцето си сега Као крещеше и се мъчеше да излезе, но Демонът държеше надмощието си, оставяйки да се дуелира една празна черупка без мисли и чувства.
- Активирам магическата карта „Дама Купа” – глухо изговори Той – Сега всички карти, които играя, придобиват статут на Купа карти. Активирам и друга магическа карта – „Херцог на Честта-Купа” – Каиба се намръщи. Какво означаваше това? Као продължи със същия безизразен тон – Когато всички карти на полето са Купа, „Херцог на Честта” не позволява да губя жизнени точки от техните ефекти. Освен това актовирам и магическата карта „Контра Всичко Коз”, която ми позволява да изпратя в гробището едно чудовище от полето, като в замяна трябва просто да махна 5 карти от тестето си извън играта – Той се подсмихна – Ако обаче чудовището, което избирам е тип „spellcaster”, няма нужда да махам нито една карта – лицето Му пак стана безизразно – Избирам да премахна твоя Lord Of Dragon. С един куршум... два заека. Сега няма кой да защитава драконите ти.
„Ето каква била работата!” – Сето стисна зъби. Значи Као просто искаше да приключи с дуела по-бързо, източвайки всички карти от тестетата и на двамата. И беше планирал всичко още от самото начало.
- А сега призовавам моето чудовище „7 Купа” (atk 1400/ def 0000) в защита и приключвам хода си.
„0000 защитни точки? Какво по дяволите...?! – въпреки изненадата, студената маска на Сето дори не трепна – Решил е да ме победи със страгегията КАРЕ АСА, но аз съм подготвен за нея! – на лицето му се появи лека усмивка, когато погледна чудовището, което изтегли – Ще унищожа всичките му чудовища и ще го атакувам директно!”
- Трябва да ти призная, че се дуелираш срещу мен със завидна упоритост – на лицето му се появи високомерна усмивка и ледените му сини очи се впериха в лицето на Као. Никаква реакция. Това трябваше да Го предизвика поне малко. Сето се раздразни. Не беше дошъл за финален мач срещу робот! Искаше да усеща превъзходството си! Да чувства как мачка съперника си... „Съперник ли?” – ядно си помисли той. Да, действително възприемаше Као като съперник, при това не само за турнира. И, ако чувството беше взаимно, значи можеше да Го удари по болното място. Високомерната усмивка стана още по-самоуверена и сега в гласа на Сето ясно се долови дръзка нотка – Изглежда това е семейна черта!
Као трепна. Черните дупки в очите му се впиха в леденото синьо отсреща. Значи Каиба искаше играта да загрубее от сега?
Самодоволната му усмивка изчезна и той се провикна:
- Призовавам Vorse Raider (atk 1900/ def 1200)! Vorse Raider, унищожи неговия „7 Купа”!!!
С един замах на меча, войнът на Као изчезна от полето, оставяйки го открит за атака. Сето се подсмихна.
- Мой си! СИНЕОК БЯЛ ДРАКОНЕ, АТАКУВАЙ ЖИЗНЕНИТЕ МУ ТОЧКИ ДИРЕКТНО...
- Забравяш ефекта на чудовището ми, Каиба... – глухо произнесе Као и устните му се разкривиха отново в демоничната му усмивка – Когато „7 Купа” бъде убит, той призовава „7 Каро” (atk 1300/ def 0300)...
Бялата светкавица на Дракона помете новопоявилото се чудовище в момента, когато то се материализира. Как бе забравил за този ефект? Сето се намръщи.
- Със или без чудовище, пак губиш жизнени точки, Као! Атаката на чудовищата ти не може да се сравнява с моя Синеок!
- Така е, момченце-Каиба! – Као се озъби. Неочаквано в погледа му се появиха смразяващи черни искри и Сето неволно отстъпи крачка назад – И все пак, 4000 на 1800 е по-добре от 4000 на 500 LP, нали? Освен това, благодарение на това, че унищожи „7 Каро”, на полето излиза „7 Спатия” (atk 1200/ def 0500). Не си познал, ако си мислиш, че си ме победил толкова лесно. Още не съм ти показал стратегията си... – Той присви злобно очи – По-упорит съм от Киреи! А разбрах, че си я победил само заради късмет...
Сето замръзна. Пред очите му за един миг се появи образа на Penumbral Soldier Lady, която посече Синеокия му... собствения му Синеок Бял Дракон, който го атакува директно... и беззащитното момиче, което се строполи в ръцете му след мощната атака... Ако тогава можеше само да предположи, че това наивно момиче ще преобърне така целия му свят...
- Тя ми каза, че тогава й е трябвала само една екипираща карта, за да те довърши с любимото ти чудовище – със злорадо задоволство говореше Као – Ще ми се да можех да видя това – ухили се Той – Великият Сето Каиба победен от едно никому неизвестно момиче и то със собствения си Blue-Eyes White Dragon... Звучи ми почти като трите Синеоки срещу Екзодия!
Злорадият Му кикот закънтя през високоговорителите. Сето безмълвно огледа разшумялата се публика и погледът му се спря на първия ред, където седеше Юги. Момчето кимна съчувствено. От тогава може да бяха минали 5 години, но срамът все още не се бе измил напълно. И нямаше да се измие, докато Сето не върнеше отдавна загубената си титла.
- ХаХаХаХаХаХ!!! Еееееех... Какви времена бяха само!... – продължи Као с неочаквана носталгия в гласа – През онези години най-голямата ми мечта беше да се дуелирам с теб, Каиба! Какъв идиот съм бил тогава, а? Безнадежден мечтател... Тогава те смятах за най-добрия! И щеше да е голяма чест да се изправя срещу теб. Оставих сама малката си сестричка, защото исках да те срещна на турнира на Пегасъс и да ти покажа какво мога... Но... – Той въздъхна неочаквано – Заради онази буря загубих шансовете си... – и още по-неочаквано се ухили – Днес не ми пука какъв си и какъв си бил! За мен си мижитурка с връзки, която ще победя и най-после ще поставя на място! По-важното е, че се върнах и ще защитавам позициите си. Най-после имам пак сестричката си и не смятам повече да я оставям! Не смятам и да позволя на никой да се доближи до нея!!!
Последните му думи съдържаха нескрита заплаха.
Сето сви юмрук. Као нямаше никакво право да третира Киреи като дете и да я ограничава! Как му се искаше сега да Го удари! Но хладнокръвието надделя. Той отпусна юмрука си и с привидно спокоен тон изговори:
- Не подценяваш ли Киреи? Тя е много по-самостоятелна, отколкото си мислиш.
- Самостоятелна? – Као се изсмя – Затова ли се мотае с разни тъмни субекти?
Сето се намръщи.
- Кой го казва само... Себе си ли имаш предвид?
- Много смешно, момченце-Каиба! – демоничната усмивка на лицето Му се разкриви още повече – Не се притеснявай за нея! Ще се погрижа да не се среща повече с такива хора!

* * *
Киреи няколко пъти без резултат пребърква чантата си и всички шкафове, надявайки се вътре да намери някакъв резервен ключ, но скоро разбра, че няма смисъл. Нямаше такъв. И можеше само да гледа VIP пропуска си за днешния дуел, тъй като явно щеше да го пропусне. След това дълго блъска по вратата с надеждата, че някой от съседите й може да я чуе. Пак без резултат. Дали наистина никой не чуваше?! Тя отчаяно се свлече на пода. Часовникът на стената срещу нея показваше, че вече минава 5. Скоро съседите й щяха да се приберат, ако вече не си бяха по домовете. Но пък, ако бяха тук, що за злобни хора биха били, за да не отговорят на виковете й за помощ? В този тих квартал човек можеше да чуе, когато котките се ближат, а какво оставаше да си пуснеш музика...
През съзнанието на момичето проблясна спасителна идея. Съседът й от горния етаж беше вечно сърдито старче, което никога не излизаше и постоянно се оплакваше от дори малко усилената й музика. А точно над него живееше домоуправителят.
Той трябваше да има ключ за апартамента!
С тази мисъл Киреи скочи до уредбата и прехвърли скоростно дисковете си, докато не намери най-бруталния метъл, който имаше, пусна го и увеличи буфера до дупка.
Сградата се разтресе от тежката музика. Дори Киреи побърза да отиде до вратата, на другия край на стаята, и да запуши ушите си.
И най-апатичните й съседи щяха да запротестират.
И ето, че скоро по стълбището се чуха недоволни викове и на вратата се заблъска.
- НЕНОРМАЛНИЦА!!! СПРИ ВЕДНАГА ТАЗИ КАКАФОНИЯ!!!
Момичето моментално намали музиката и се провикна:
- ПОМОГНЕТЕ МИ, МОЛЯ ВИ! ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА! ВАЖНО Е... ЗАКЛЮЧЕНА СЪМ ТУК...
- ДА НЕ СИ ПОЛУДЯЛА?!? – това сигурно беше противното старче от горния етаж – НЕ СЪМ ДЪЛЖЕН ДА ТИ ПОМАГАМ!
- ПОВИКАЙТЕ ДОМОУПРАВИТЕЛЯ, МОЛЯ ВИ... – отчаяно извика Киреи.
- НЯМА!
- ДА НЕ ИСКАТЕ ПАК ДА УСИЛЯ МУЗИКАТА?
Мълчание. Момичето почти се зарадва. Сигурно сега старчето отиваше да извика домоуправителя и тя най-после щеше да излезе от затвора си.
- ДОМОУПРАВИТЕЛЯТ НЕ Е ТУК, МОМИЧЕ! – гласът на старчето звучеше като странна смесица на злоба и отчаяние – ЗАМИНА В ПРОВИНЦИЯТА ЗА ТАЗИ СЕДМИЦА.
- Но... аз... аз трябва... – прошепна тя. Всичките й надежди рухнаха с тези безчувствени думи.
- ОПРАВЯЙ СЕ САМА! – провикна се старчето.
Да се оправя сама?
ДА СЕ ОПРАВЯ САМА?!?
Как не го беше срам да го каже?!
Гневът се надигна в гърдите й. За един кратък момент съзнанието й се замъгли, тя с яростен вик грабна първото нещо, което попадна между пръстите й, и с все сили заблъска по вратата.
Щом нямаше друг начин, щеше да я разбие!
Когато отново дойде на себе си, тичаше надолу по стълбите и изскочи насред улицата, готова да застане на пътя на автомобилите. За неин късмет скоро се появи свободно такси и тя вече спокойна го спря и се качи вътре, казвйки хладно:
- Карайте към KaibaLand! Възможно най-бързо!
- Но дуелът е започнал преди 10 минути. Ако бързате за него, вече го изпусна...
- Казах карайте!!!

* * *

- Какво те кара да мислиш, че можеш да я спреш, Као? – Сето присви очи, неочаквано изтръпвайки от думите на противника си. Какво смяташе да прави на Киреи? Дали ВЕЧЕ не й бе направил нещо? Не... Тя беше достатъчно силна да му се опре – Упорството ви е семейна черта, не забравяй! Не я подценявай!
- Аз не съм ти, Кайба! – Као се ухили грозно – Киреи ми е сестра, ще ме слуша, когато й кажа нещо...
- Хах... Щом си вярваш... – Сето се изсмя фалшиво. Прикритите заплахи на „добрия голям брат” го притесняваха. Той изнервено подметна – Ще играем ли, или какво?
- Разбира се, момченце-Каиба, разбира се! – изкикоти се Као – Просто ти давах време за размисъл! :D
“Трябва бързо да елиминирам Синеокия дракон, ако не искам да загубя, преди да съм изиграл стратегията си!” – помисли си Той. Тегли две карти. Безстрастното му изражение изведнъж бе заменено от злорада гримаса и Той се запревива в изблик на див смях:
- ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХ...!
- Кое е толкова смешно? – озадачено запита Сето.
- Хахах...! Хахахах... Виждаш ли, Каиба... Хах! Тъкмо си помислих колко... Хахах... колко ме дразни домашното ти Драконче... ахаха...! – Той се задъхваше в истеричния си смях – Ааааахаха...! Активирам магическата карта „789 терца Купа”!
- Чудесно! – саркастичният тон на Сето подсказваше за незаинтересоваността му.
- Не схващаш, момченце-Каиба! Хаха! – отново се изсмя Као – Тази карта ми позволява да унищожа едно мое чудовище с ефект и да го пратя в гробището, а именно „7 Спатия”. Това задейства ефекта й и приветствам на полето „7 Пика” (atk 1600/ def 0700)!
- И какво от това?
- Гледай и се учи! – заговорнически повдигна вежди Той – Сега ще активирам специалния ефект на „7 Пика”: премахвам от гробището 7 Каро, 7 Спатия и 7 Купа, за да призова „Великия 7 Пика – Йончев” (atk 2350/ def 2000)!
Сякаш буря се завихри на полето откъм Као. Силният вятър понесе картите от гробището Му и образува от тях огромно торнадо, в центъра на което се заформи силуета на някакъв гигант.
- Какво по...
- Кажи „Здравей” на Йончев, Каиба! – изсмя се отново Као. Малко по малко силуетът се изясни и, когато бурята утихна, редом до Него на полето стоеше в целия си блясък внушителен конник в тежка черна броня, понесъл в ръка черна пика – Ще го екипирам с магическата карта „Шестмак Купа”, с която мога да екипирам само чудовище „Купа” и увеличава атаката му с 600 точки, а за всяка карта Купа се увеличава с още 100 допълнителни точки!
- Но чудовището ти е...
- Да, Йончев Е Пика – Той прекъсна негодуващото възклицание на Сето – Но май забравяш, че, благодарение на „Дама Купа”, всички чудовища са КУПА!!! И така атаката на „Великия 7 Пика – Йончев” става 3450!!!
- Повече дори от... – прошепна Сето изумен.
- Точно така, повече от Синеокия ти, Каиба! – ухили се Као и извика – СЕГА, ЙОНЧЕВ!!! ПРОНИЖИ С ПИКАТА СИ СИНЕОКИЯ БЯЛ ДРАКОН!!!
Конникът пришпори черния си жребец срещу Белия дракон и останалото беше само заслепяваща светлина и силният металически звук от сблъсъка. След това... Драконът беше изчезнал, а жизнените точки на Сето бяха намалели с 450.
- Май ти стига за сега, а? – Као се изсмя злобно – Да видим какво можеш да измислиш срещу Йончев! :D
„По дяволите! – помисли си Сето. Това му дойде малко неочаквано. До момента Као изглеждаше като да се придържа стриктно към стратегията на четирите Аса, но този Йончев... – Не мога да повярвам, че го подцених така! Трябваше да предвидя, че има и други козове и да не му позволявам да елиминира дракона ми!”
Той тегли и разочарован прибави двете карти към тези в ръката си.
Не! Беше прекалено рано да се отчайва! Синеоките дракони не бяха единствените силни карти в тестето му и той щеше да го покаже!
- Добра игра, Као – студено изговори младият мъж – Изненада ме, признавам, но на МЕН е писано да спечеля този турнир, за да покажа отново класата си на най-добър дуелист в света! – на лицето му се появи високомерната усмивка – Vorse Raider преминава в защитен режим. Призовавам и Z-Metal Tank (atk 1500/ def 1300) също в защитен режим и слагам една карта с лице надолу!
- Силни думи, Каиба... – глухо произнесе Као – за човек, който разчита на защита...
- Бъди сигурен, че е само за сега! – самодоволно се усмихна Сето.
- Ще видим! – Као присви очи – Активирам магическата карта „Хиляда Купи”. На цената на 500 жизнени точки и двамата можем да призоваваме чудовище па полето. И, тъй като аз имам „Херцог на Честта”, не губя точки. Призовавам „Деветият Купа” (atk 1800/ def 0300), жертвам него и „7 Пика”, за да призова „Дама Пика” (atk 2400/ def 2300) – Сето се намръщи. Още едно силно чудовище. Као се ухили – Харесва ли ти, момченце-Каиба? Тя има специален ефект: за всяка карта на полето с името Пика, атаката и защтата й се увеличават със 100 точки.
- Колко патетично...! – изсумтя Сето.
- Щом казваш! – усмивката на лицето Му се изкриви злобно – ДАМА ПИКА, АТАКУВАЙ Z-METAL TANK!
- НЕ БЪРЗАЙ ТОЛКОВА, КАО! – провикна се Сето – АТКИВИРАМ NEGATE ATTACK!!!
- Хах... – Као отново се изсмя – Няма нужда да викаш, момченце-Каиба! Очаквах това. Но ми се струва, че забравяш за Каре Аса! Току-що Асо Купа отиде в гроба. Остават само още 3 Аса и побеждавам! – лицето Му се изкриви от злобната усмивка, която отново се появи, изцъкляйки очите Му – И... Преди да завърша хода си призовавам и едно чудовище с лице надолу. Дерзай!
- Щом настояваш! – Сето изтегли новите си карти – Тепърва започвам с теб! Призовавам Y-Dragon Head (atk 1500/ def 1600), ползвайки ефекта на твоята „Хиляда Купи”, призовавам и още един „Blue-Eyes White Dragon, като жертвам Y-Dragon Head и Vorse Raider – той се подсмихна със задоволство – Но не мисли, че ще спра до тук! Ще призова и втори Y-Dragon Head, както и X-Head Cannon (atk 1800/ def 1500). Сглобявам Y-Dragon Head, X-Head Cannon и Z-Metal Tank и получавам XYZ-Dragon Cannon (atk 2800/ def 2600)!
- Все още нямаш по-силно чудовище на полето от Йончев... – започна Као, но той го прекъсна:
- Точно за това премахвам една карта от ръката си и аткивирам специалната способност на XYZ-Dragon Cannon, за да унищожа магическата карта Дама Купа!
- КАКВО?!
- Ужаси ли се, Као? – изсмя се Сето – Вече картите на полето ти не се считат за Купи и няма да можеш да ползваш бонусите от това! Атакувам Дама Пика с XYZ-Dragon Cannon!!! СЕГА, СИНЕОКИ!!! АКАКУВАЙ ВЕЛИКИЯ 7 ПИКА – ЙОНЧЕВ С БЯЛА СВЕТКАВИЦА!!!
- НЕ И ЙОНЧЕВ! – изкрещя Као – НЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Облян от бялата светкавица, младият мъж се свлече на земята.
Жизнените точки на Каиба бяха 1550, а неговите собствени – едва 700. На края на хода Терца Майорна щеше да го остави на 200...
С нежелание Той тегли нови две карти. Дуелът все още не беше прикючил и козовете в ръкавите Му не се бяха изчерпали.
- Обръщам чудовището което слижих с лице надолу – сухо съобщи – 10 Пика.
- Това трябва ли да ми говори нещо? – подигравателно запита Сето.
- Ефектът й ми позволява да премахна 5 карти от тестето ми, за да унищожа една карта на полето и това е твоят XYZ-Dragon Cannon – бавно и методично обясняваше Као. Сето не трепна – Жертвам 10 Пика и призовам в защитен режим 8 Пика (atk 0800/ def 2500). Поставям и две карти с лице надолу. Това е всичко.
500 жизнени точки изтекоха по план.
„Това е! – помисли си Сето – Остава ми само един ход и той е свършен!”
- Мога просто да приключа хода си, Као – на лицето му имаше самодоволна усмивка – Собствената ти магическа карта ще те убие като ти вземе 500 жизнени точки... – в очите му блесна високомерен пламък – Но аз не смятам да свършиш просто така! Наслаждавай се на загубата си! – извика той – Премахвам от гробището Vorse Raider и Y-Dragon Head, за да призова Chaos Emperor Dragon – Envoy of the End (atk 3000/ def 2500)!!!
„По дяволите! Това не го бях предвидил!”
- Жертвам 1000 жизнени точки и задействам специялния й ефект – продължи Сето – Всичките ни карти на полето и в ръцете отиват в гроба като за всяка една от тях ти взима 300...
- Това няма да се случи, момченце-Каиба! – Као неочаквано го прекъсна – Задействам карта капан „Жокера”. Той премаxва един ефект, независимо какъв е той.
Сето се подсмихна.
- Май още не искаш да губиш, а Као? Добър опит, но това няма да те предпази! – той се изсмя – Chaos Emperor Dragon, атакувай неговия 8 пика!
- Хах...
- И сега, Синеоки! Директна атака на жизнените му...
- Страхувам се, че няма да стане, Каиба! – Као вдигна глава и погледна противника си в очите. Сето се сепна – Активирам от ръката си магическата карта Дама Спатия, която призовава три токена със защита 0 в защитен режим. След атаката на Синеокия ти ще ми останат още 2.
Бялата светкавица за пореден път мина покрай Него без да го удари.
Сето още не бе приключил хода си, но, въпреки това, не правеше нищо.
Последният поглед в очите на Као... В него имаше... нещо...
Това не бяха същите бездънни всепоглъщащи черни дупки. Тези очи бяха живи, пълни с някаква неизразима болка и сякаш го молеха за помощ.
- Добре... – едва изговори младият мъж. Не можеше да се отърси от този поглед – Тогава ще призова в защитен режим Gear Golem the Moving Fortress (atk 0800/ def 2200) и ще сложа две карти с лице надолу.
Как Као бе успял да излезе?
Той самият си задаваше същия въпрос.
Демонът го държеше така силно, че, въпреки всичките си усилия, той само затъваше все по-дълбоко в черния си затвор. Беше му позволено единствено да вижда това, което се случва на арената. А сега изведнъж се оказа господар на себе си и все още не можеше да го повярва.
- Каиба... – прошепна. Сето замръзна. Дори гласът му беше друг – Защо постъпи така с нея в Гранд Хотел?
Това шега ли трябваше да бъде? Какъв беше този въпрос?
- Не съм направил нищо – глухо изговори младият мъж.
- Унижил си я – с укор произнесе Као, но зад укора прозираше нещо друго. Отчаяние – Накара ме да те мразя заради това и освободи Него...
- За какво говориш? – Сето присви очи неразбиращо – Не съм освобождавал...
- Ооо, да, момченце-Каиба! Освободи ме!
Пак онази злокобна разкривена усмивка.
„НЯМА НАЧИН!!! – Марик се сепна – Какви игри играе това чудовище?!”
Као се изкиска.
- Съжалявам за това лирическо отклонение, исках само да видя какво ще се опита да направи XD
Сето стисна юмруци. Какво беше това? Игра ли? Игра с какво? С ума му? Със спомените му? Сините му очи придобиха стоманена твърдост зад ледената обвивка и той изсъска:
- Кой... си... ти?... Какво беше това?
- Ааз... – на лицето на Као грозната усмивка се опита да се престори на невинна – Аз съм си аз, момченце-Каиба! – Той се изсмя – Такъв, какъвто си ме познаваш от... от... – заекна. Сякаш забрави какво говореше, когато изведнъж заговори отново – Трябва да ти благодаря, момченце-Каиба! – пак се изхили – Ако не... не... ПО ДЯВОЛИТЕ МЛЪКНИ!!! – изкрещя – Тази гад не спира да ми реве... КАЗАХ... Ако не беше ти, момченце-Каиба, щях да си кротувам затворен там, където е сега онази ГНИДА и ме умоляяяяява... да гоооо...
- Ти си луд! – прошепна Сето – Трябва ти помощ...
- НЕ МИ ТРЯБВА НИЩО!!! – изрева Као.
Из публиката се понесе вълна от негодувание. Този дуел започваше да излиза от контрол. Особено сега, с това държание на Морита Као. Той извърна глава към зрителите, ухилвайки се дори по-гадно от преди и изсъска:
- К’во гледате бе?
Отнякъде се чу писък:
- Този човек е ненормален!!!
Као облиза устни и се изхили гадно.
- ХаХаХаХаХаХаХа!!! Чуваш ли, момченце-Каиба? Нарекоха те „ненормален”!
- Отнасяше се за теб, откачалко! – глухо отвърна Сето.
- Да... – сякаш току-що осъзнавайки го изговори Той – Така беше... Няма много човешко в мен... – и пак избухна в невъздържан див смях – ХАХАХАХАХАХАХ! Горките хора ще сънуват кошмари с мен! ХаХаХаХаХаааааа!!! – Той се задави от смеха си, въздъхна дълбоко и дрезгаво попита – Аааах... А ти колко пъти си ме виждал в кошмарите си, момченце-Кайба?
Сето присви неприязнено очи.
- Веднъж? – настоя Той – Два пъти? Три?! Четири?! Пет?! По цяла нощ дни наред?! КАЖИ МИ, МОМЧЕНЦЕ КАИБА!!!
Сето мълчеше.
Стисна юмруци. Искаше да успокои дишането си.
Никой не трябваше да разбира за страховете му.
Никой не трябваше да знае за кошмарите му. Най-малкото онзи луд. Така щеше да се превърне в играчка в ръцете Му.
Не трябваше да позволява да го помислят за слаб!
Трябваше да бъде силен...
- Мислех, че сме тук за да се дуелираме, Као! – остро изговори младият мъж – Нали искаше да ме победиш и да ме поставиш на място? – в гласа му се прокрадна първо неуверена, а след това подчертано дръзка нотка – Като се правиш на луд няма да постигнеш нищо!
- Хаах... – Као се подсмихна. Дали знаеше за страховете му? – Щом така казваш, момченце-Каиба... – грозната усмивка отново се разтегна на лицето Му – Тогава ще играем. Мой ред е, нали?
Сето кимна.
- Преди да почне хода ми, активирам капана Вампиризъм Каро – Той го изгледа страховито с черните си дупки – За всеки пет премахнати карти от тестето си получавам 500 жизнени точки и ефектът може да се ползва многократно.
- Колко карти имаш – недоверчиво попита Сето и Као се изхили:
- Повече, отколкото си мислиш, момченце-Каиба! Активирам магическата карта „Завръщане на Валетата – извика Той – Тя ми позволява да изхвърля в гробището две карти с името Вале. Така че махам Вале Каро и Вале Пика, слагам две карти с лице надолу и завършвам хода си! Току-що и Асо Пика отиде в гробището! – Той облиза устни с отвращаваща наслада – Остават ми само още две...

Нед Ное 07, 2010 7:49 pm

* * *
Щофьорът беше прав, трябва да се признае.
Таксито спря пред портите на KaibaLand възможно най-скоро, след като тръгна, но часът вече бе почти 7. Киреи изскочи навън и се запъти право към охраната. В ръце държеше VIP пропуска си.
Главата й беше празна. Обхванато от гняв и апатия, съзнанието й бе достатъчно стабилно, за да не позволява на сърцето да изхвръкне от гърдите й. Тя ясно разбираше, че се е запътила право в устата на вълка, но отиваше нататък без капчица страх, знаейки, че там сега се намира някой, за чиято безопасност трябва да бъде сигурна.
И тя крачеше безкромпромисно напред, въоръжена със своя пропуск, който й отваряше врата след врата, чак до заветната цел – площадът на Blue-Eyes арената.
- Страхувам се, че сте пропуснали по-голямата част от дуела, госпожице Морита – вежливо се провикна над тълпата охранителят отпред – Минете от тук и покажете пропуска на охраната пред Вашата ложа.
- Благодаря!

* * *
„Едно Асо по-малко...” – помисли си Сето. Двете нови карти, които изтегли, щяха да му свършат работа. Но не можеше да разчита, че Као ще се остави на собствената си магическа карта да довърши останалите му 200 жизнени. А и самият той бе останал на 550. Трябваше да действа на сигурно.
- Първото нещо, което ще направя, е да активирам Gift of the Mystical Elf – сухо изговори – Така за всяко чудовище на полето, включително и двата ти токена, получавам 300 жизнени точки. И така, точките ми стават 1750!
- Е и? – незаинтересовано запита Као – Имаш точки...
- Които ще пожертвам, за да те довърша! – Каиба се изсмя самодоволно – Плащам 800 жизнени, за да активирам ефекта на Gear Golem the Moving Fortress (atk 0800/ def 2200) и те атакувам директно...!
- Премахвам 10 карти от тестето си и получавам 1000 жизнени точки... – пак със същия безстрастен тон, Као го прекъсна – След атаката ти оставам с 400. Също така аткиварам капана ПоП Пика. Той ускорява времето за теглене на Аса от дека ми. Вече ще се теглят на всеки 1 ход!
„По дяволите! – Сето стисна зъби. С този свой безизразен поглед Као можеше да измами и най-обиграния покерджия. Хладнокръвието Му граничеше с лудост! – Само пропилях жизнените си точки! – разсъждаваше младият мъж – Няма смисъл да се хабя с малки атаки, Той ще изхвърля карти и постоянно ще възвръща точките си... ще се пази с дека си. Трябва да действам силово.
Кайба: призовавам Saggi the Dark Clown (atk 0600/ def 2200) и заедно с него и моят Синеок унищожавам твойте два токена. А сега атакувам директо с Chaos Emperor Dragon (atk 3000/ def 2500)! СВЪРШЕН СИ, КАО!!!
- НЕ ОЩЕ, МОМЧЕНЦЕ-КАИБА!!! – изкрещя Демонът – ПРЕМАХВАМ 40 КАРТИ ОТ ТЕСТЕСТО СИ ИЗВЪН ИГРА И ПОЛУЧАВАМ 4000 ЖИЗНЕНИ!!! – Той се изсмя диво – ХАААХаХахахахаааааа!!! Мислеше, че вече си ме победил, нали??? Не бързай! Активирам и картата капан Белотен Полимелизатор! На цената на 500 жизнени той ми позволява да полимелизирам карти от гробището!
- Ти се шегуваш... – въздъхна Сето.
-Ни най-малко, момченце-Каиба! – ухили се злобно – Полимелизирам Вале Купа, Вале Пика и Вале Каро, за да призова „ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ МУСКЕТАР КУПА” (atk 3735/ def 2553)!!! ХАХАХАХАА!!!
И сред нов ураган от карти пред изумените погледи на зрителите и озадачения поглед на Сето, на полето на Као се появи нов конник, по-внушителен и от предишния, облечен в тежки кървавочервени доспехи, а изпод шлема очите му светеха като кървави рубини.
- Не е ли прекрасен! ^ ^ – Той изгледа любовно рицаря си – И е толкова силен... Същинска мечта! И, тъй като не можеш да спреш атаката, твоето чудовище се самоубива!
В гласа Му имаше някаква отвратителна лигава нотка, примесена с подигравка. Като че взимаше Сето на подбив. Младият мъж стисна зъби ядно. Оставаха му само 215 жизнени точки, а Као беше с цели 3900.
Не можеше да позволи нещата да свършат така!
- Все още не съм приключил! – студено изговори той – Поставям 2 карти с лице надолу! Прави каквото искаш!
- На Вашите услуги, Ваше Величество! – нагло се ухили Демонът – Още едно Асо отиде в гробището! Остава ти само един ход... ако оцелееш до него! – Той се изсмя самодоволно – Кралски Мускетар Купа, атакувай неговият Blue-Eyes White Dragon!!!
- Не си познал, гадино! – извика Сето – Активирам Sakuretsu Armor и унищожавам твоето чудовище!
- И ти не си познал, момченце-Каиба! – Као се изсмя – Активирам „Белотен Полимелизатор” и полимелизирам 7 Пика, 7 Каро, 7 Спатия и 7 Купа, за да създам „Великия Дракон Купа” (atk 3450/ def 3000)! Но няма да се спра до тук! На цената на 500 жизнени точки ще ползвам за втори път Белотния Полимеризатор, за да слея Великия Дракон Купа и Великия Кралски Мускетар Купа и да създам ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ ЕЗДАЧ НА ДРАКОНА КУПА (atk 5500/ def 6000)!!! ПРИГОТВИ СЕ ТОЗИ ДУЕЛ ДА СВЪРШИ!!! ХАХАХАХАХАХААА!!!
Този път ураганът на полето обхвана цялата арена. И, макар и само симулация, вятърът и образувалото се от него торнадо създаваха чувството, че ще повлекат със себе си всичко, което се изпречи на пътя им. Из въздуха се разнесоха купища карти, които сякаш се врязваха в стените и пода, сякаш можеха да порежат. И сред цялата тази буря човек можеше едва да различи как картите формираха огромния силует на пламтящ огненочервен дракон, за да го слеят след това с кървавата фигура на конника.
Миг след това всичко утихна като по даден знак.
На полето от страната на Каиба стоеше Синеокият му Бял дракон, а срещу него, застанал до Као, гореше в кървави пламъци огромен дракон, възседнат от Великия Кралски Ездач Купа.
- Трябва да се чувстваш късметлия, момченце-Каиба – със злъчен смях изсъска Демонът – Не мога да те атакувам с този красавец... но на следващия ход със сигурност ще загубиш!
- Не още! – студено изговори Сето – Мой ред е!
Той тегли.
Бяха последните две карти в тестето му. От другата страна на полето, Као имаше още заредени в дуелния си диск. Беше прав. Този ход всичко щеше да свърши.
Но още нищо не беше приключило.
Blue-Eyes White Dragon и Megamorph.
Това бяха двете карти, които изтегли.
Независимо какво правеше Као, този ход щеше да бъде последен за него!
На лицето на младия мъж се появи самоуверена усмивка.
- Тестето ти е базирано на няколко стратегии, нали, Као? – дръзко попита той. Черните дупки в очите на противника му се впиха в непробиваемата ледена маска. Сега, когато знаеше, че ще победи, този поглед не го лашеше ни най-малко. Сето се подсмихна отново и продължи – Основна стратегия е полимелизирането на силни чудовища и има за цел да пази тази с КАРЕ АСА, която ти осигурява неизбежна победа. Но, реално погледнато, от началото на дуела ти никога не си разчитал на нея и точно за това не се и пазех от твоето КАРЕ АСА – сините му очи високомерно отвърнаха на смразяващия черен поглед на Као – Сега ще ти покажа какво е сила! Жертвам Saggi the Dark Clown и Gear Golem the Moving Fortress, за да призова втори Синеок Бял Дракон! След това активирам магическата карта Silent Doom и призовавам от гроба третия Blue-Eyes White Dragon в защитна позиция! Това не е всичко! Активирам Polymerization, за да слея трите си дракона и призовавам BLUE-EYES ULTIMATE DRAGON (atk 4500/ def 3800)!!!
- Хах... – Као се изхили самодоволно – Свръхдракон или не, не можеш да го сравняваш с Великия Кралски Ездач...
- Какво те кара да мислиш така? – на лицето на Сето се появи ехидна усмивка – Активирам последната карта в ръката си – Megamorph! И, тъй като жизнените ми точки са по-малко от атаката на чудовището ми, ТЯ СЕ УДВОЯВА!!!
- КАКВО?!? – изкрещя Демонът – НЕВЪЗМОЖНО!
- BLUE-EYES ULTIMATE DRAGON (atk 9000/ def 3800) – злорадо се изсмя Сето – АТАКУВАЙ ВЕЛИКИЯ КРАЛСКИ ЕЗДАЧ НА ДРАКОНА КУПА (atk 5500/ def 6000)!!!
- ЗАБРАВИ, КАИБА! – извика отново Демонът, тресейки се от истеричен смях – НЯМА ДА ЗАГУБЯ!!! ПРЕМАХВАМ 20 КАРТИ ОТ ТЕСТЕТО СИ И ПОЛУЧАВАМ 2000 ЖИЗНЕНИ ТОЧКИ!!!
Бялата светкавица на Свръхдракона помете чудовището Му и обля цялата арена в заслепяващата си светлина. Когато светлината се разсея, Той се беше свлякъл на колене на земята, забил поглед в една точка и стиснал юмруци.
- Свърши ли... свърши ли вече? – Джоуи въпросително впери очи в мониора насреща си.
- Не мисля... – прошепна Юги.
И двамата опоненти нямаха повече никакви карти.
Сето бе останал с 215 жизнени точки, а Као – с 400.
- Приключвам хода си... – глухо изговори Сето.
- Чудесно! – изсъска Као и вдигна поглед. Лицето Му пак се разкриви в отвратителната си усмивка – Значи и четвъртото АСО е в...
- Не още, Као! – в гласа на Сето прозвуча победоносна нотка. В следващия момент мониторите изписаха резултата.
Каиба Сето 0215 LP срещу Морита Као 0000 LP.
- КАКВО?!? – изрева Демонът – ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО!!!
- Съжалявам – със спокоен тон отвърна Сето – Твоята Терца Майорна взе последните ти жизнени точки точно преди КАРЕ АСА да вземе моите. – той се усмихна с фалшиво съчувствие – Честито, Као...
- Невъзможно...
- Загуби в хода, в който печелеше!
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

* * *
Киреи упорито се промъкваше между лабиринта от хора, без да чува почти нищо от виковете наоколо. Ушите й бучаха.
Неочаквано публиката стана по-ентусиазиразна, отколкото до сега. Момичето се сепна и стреснато се опита да разбере какво се случва.
- КАКЪВ ФИНАЛ!!!
- КАК МОЖЕ КАО ДА...
- КАИБА БЕШЕ ПО-ДОБРИЯТ...
Свърши ли вече?
Толкова скоро?
Кой бе победил?
Оставаха й още не повече от 50 метра до ложата. Щеше да успее! Трябваше!
Още по-упорито момичето заблъска тълпата в безнадеждното си желание да стигне.
Вече приближаваше... Още само минутка и щеше да премине през охраната...
Защо охранителят тръгна към изхода?
Защо ВСИЧКИ тръгнаха към изхода?
ДУЕЛЪТ НЕ МОЖЕШЕ И НЕ ТРЯБВАШЕ ДА ПРИКЛЮЧВА!!!... Не и толкова скоро...
Половината светлини рязко угаснаха и целият площад потъна в полумрак.
Тя отчаяно се буташе между хората, когато изведнъж на пътя й застана огромната фигура на някакъв мъж и я завлече с потока навън. Киреи вдигна поглед и срещна учудените очи на Рафаел.
- Киреи?... Излизаме вече, дуелът свърши... – думите му звучаха толкова нелогично.
- Аз... трябва да вляза...!
Момичето се промуши и покрай него.
Трябваше да го намери! ТРЯБВАШЕ ДА НАМЕРИ МАРИК!!!
Не я интересуваше нищо друго. Искаше да разбере какво е брат й, за да се освободи от него.
Неочаквано видя насред тълпата един познат силует. Юги. Значи и другите бяха с него. Значи и Марик беше там! Тя още по-упорито заблъска хората наоколо си, докато не се намери лице в лице с Джоуи.
- Киреи! Ти си тук?! – учуди се момчето – Къде беше? Гледа ли...
- Къде е...
- Као ли? – прекъсна я той – Той... ъъъ... си тръгна, ако не се...
- КЪДЕ Е МАРИК?! – изкрещя момичето и русокоското се ококори стреснато.
- Ъъ... Зад нас, струва ми се...
- ЕЛА!
Изведнъж някой хвана ръката й и я повлече нанякъде през тълпата, отвличайки я от Джоуи и Юги.
Киреи изтръпна.
Кой беше това? Накъде я водеше? Ако само тълпата не беше толкова претъпкана и светлината бе по-силна...
Малко по малко хората наоколо оредяха и момичето най-после успя да види човека, който я дърпаше навън. Не можеше да сбърка този контраст на тъмната кожа с почти бялата коса.
Беше Марик. Беше я видял първи. Дали знаеше за какво го търси? Той я изведе настрани, където нямаше почти никакви хора и трескаво сграбчи раменете й.
- КАКВО ПРАВИШ ТУК, КИРЕИ?!?
- ТЪРСЯ ТЕ! – провикна се тя – ТРЯБВА ДА ГОВОРЯ С ТЕБ, МАРИК!!!
- ТРЯБВА ДА ТРЪГВАШ!
- НЕ! АЗ ТОКУ-ЩО...
- НАПУСНИ ГРАДА, КИРЕИ! – извика египтянинът – БЯГАЙ КОЛКОТО МОЖЕШ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ДОМИНО И НЕ КАЗВАЙ НА БРАТ СИ КЪДЕ ОТИВАШ!!!
- Брат ми ли... – изуми се момичето.
- КАО Е ОТКАЧИЛ! – продължи той – СЕГА ЗАГУБИ ДУЕЛА И ЩЕ СТАНЕ...
- Загубил е...? – като на себе си прошепна тя – Но...
- СЛУШАШ ЛИ МЕ, КИРЕИ?!? – Марик я разтърси – ТРЯБВА ДА...
- КАКВО Е ТОЙ? – изкрещя Киреи в лицето му и упорито впи очи в неговите – КАКВО Е ТОВА НЕЩО В ПРЪСТЕНА МУ, МАРИК?! ЗНАМ, ЧЕ ЗНАЕШ... – тя не довърши. Младият египтянин я гледаше поразен. Нима тя знаеше за Демона? Нима имаше смелост въпреки това да не избяга? – Моля те... – прошепна – Трябва да знам...

* * *
Двамата седяха на земята в тъмната уличка.
На същата тази тъмна уличка само преди седмица, това сега така отчаяно момиче се уговори за срещата, която промени живота на толкова хора.
Преди седмица това сега така отчаяно момиче бе щастливо, защото най-после бе срещнало брат си след 5 години на раздяла.
А сега, една седмица по-късно, същото онова щастливо момиче бе отчаяно, защото искаше да избяга от собствения си брат.
- Беше ужасен... – прошепна Киреи – Не мога да повярвам, че това е истина, но Той самият ми го каза... А сега и ти... – въздъхна – Тази... Тази Аммит наистина ли е толкова зла?
- Страхувам се, че да – тихо отвърна египтянинът – Гладна е, а сега е използвала гнева на Као и е превзела съзнанието му – той сбърчи лице в болезнена гримаса при спомена за собствения си умопомрачаващ гняв. Не можеше да позволи някой друг невинен да пострада заради същия порок – Какво смяташ да правиш? – неуверено попита – Не можеш да останеш тук, не знаеш какво може да Му хрумне утре...
Момичето замълча. Опря чело в коленете си и дълго гледа в земята, без да издаде и звук.
- Трябва да предупредя Сето... – като на себе си каза тя – Као каза, че... – не довърши – Демонът... каза, че ще отмъсти и на двама ни... А мисля, че мрази Сето много повече, отколкото мрази мен...
- Сигурна ли си?
Киреи отново въздъхна.
- Не съм сигурна в нищо... Само знам, че ме е страх... – тя прехапа устни и преплете отчаяно пръсти в косите си – И че не искам никой да пострада...
Марик кимна разбиращо.
- Тогава предполагам трябва да отидеш при Каиба – момичето с надежда вдигна очи към него – И след това да напуснеш Домино по най-бързия начин!

* * *
- В момента господин Каиба дава пресконференция. Ако желаете, влезте онази стая и изчакайте, докато приключи. Ще Ви повикам, ако той реши да Ви приеме.
С тези думи я посрещна администраторката на входа на офис сградата в KaibaLand.
Киреи се подчини смирено. Какво друго можеше да направи?
Разбира се, че трябваше да се съобразява с Каиба и неговата Работа!...
Тихо седна на сепарето в чакалнята, която й бе посочена и затвори очи, оставайки сама с мислите си.
Као...
Демонът...
Сето...
Гранд Хотел...
Тя тръсна глава, за да се отърве от този спомен.
Ами ако Као вече се беше прибрал?
Бог знае какво можеше да направи, когато види, че е избягала. Сигурно веднага щеше да се досети къде може да е дошла.
„Нямам време!” – помисли си момичето. Внимателно стана и излезе от чакалнята, излизайки във фоайето. И внезапно осъзна, че не знае накъде трябва да отиде.
Някакви хора излязоха от залата в дъното на съседния коридор и тя крадешком се прилепи към стената, за да не я видят.
- ...не сме престъпници, за бога! – с негодувание възкликна единият.
- Успокой се, Такаши... – другият звучеше сякаш искаше да се скрие – Сам си виновен, че господин Каиба ни изгони! Ако задаваш такива въпроси, и аз бих те изгонил...
- Не е честно! Това ми е работата! Ако не...
Отминаха.
Значи в онази зала се провеждаше пресконференцията!
Киреи се подсмихна. Изчака, докато по коридорите не се виждаше никой и надникна.
- По дяволите! – прошепна през зъби.
Пред вратата на конферентната зала стоеше огромен бодигард. Тя преглътна. Това щеше да бъде по-трудно, отколкото се бе опасявала. Без значение, че шансовете й бяха минимални, тя пое дълбоко въздух и с привидно уверена крачка се показа иззад ъгъла, запътвайки се право към него.
- Съжалявам, госпожице, но влизането на външни лица в залата е строго забранено – огромният охранител препречи пътя й с ръка и застана пред нея – Не мога да ви пусна.
- Ъъъм... – заекна момичето – Аз всъщност... – да казва, че е близка с шефа му и трябва спешно да говори с него едва ли беше най-удачният вариянт в случая – Аз съм от списание...
- Не е позволено влизане по време на конференцията, госпожице! – отряза я отново – Съжалявам, но ще се наложи да изчакате отвън!
- Моля Ви, господине... :( – тя го погледна с възможно най-нещастния поглед, който можеше да изимитира, и заговори с най-миличкия си глас – Ако не занеса материала от тази пресконференция в списанието, ще загубя работата си и...
- Госпожице, съжалявам... – охранителят се сконфузи. Явно тактиката действаше – Разбирам ви, но, ако ви пусна вътре, аз ще загубя работата си...
- Но... но... – Киреи запелтечи още по-нещастно – Няма ли поне няка...
- Киреи, ти си тук?!
Откъм коридора прозвуча гласът на Мокуба Каиба. Момичето и горилата се обърнаха смутено.
- Господин Каиба – охранителят се изпъна – Тази млада госпожица настоява да влезе на пресконференцията на брат Ви. Казах й, че е забранено след...
- Няма проблем, пуснете я! Тя е с мен.
- Ъъъъъъ... – бодигардът се слиса. Почеса се по темето и кимна – Както кажете, господин Каиба :/
- Благодаря ти, Мокуба – Киреи се усмихна на горилата – Какво щях да правя без помощта ти ;)
- Радвам се да те видя тук – прошепна момчето – Това означава ли, че си си променила...?
- Трябва да говоря с брат ти, това е всичко – тихо отвърна момичето и двамата влязоха в залата.
- ...след като толкова време настояваше да му предоставя правата за симулатора...
Шумът от затварянето на вратата накара Сето да прекъсне мисълта си и заедно с всички присъстващи да отправи поглед нататък. „Но какво...? Киреи?!” За разлика от останалите, той за няколко секунди замръзна при вида й. Самообладанието му обаче на момента се върна и той продължи:
- Така че с този договор за взаимно сътрудничество смятам да подпомогна развитието на Industrial Illusion. Пегасъс държи монопол върху създаването на нови карти в Игрите с Чудовища, но KaibaCorp има най-добрата техника за популяризирането им. И въпреки отсъствието на Пегасъс в момента, смятайте партньорството ни за реално, тъй като в близките няколко дни договорът ще бъде подписан. – той замълча – Други въпроси?
Тишина в залата. Президентът на Корпорация Каиба беше лаконичен, но и напълно изчерпателен в отговорите си. Неочаквано се чу глас от аудиторията:
- Господин Каиба, можете ли да ни кажете нещо извън компанията? – Сето изненадано потърси с очи репортера, който питаше този странен въпрос. Кимна утвърдително – През последните няколко дни сте били видяни с неизвестно момиче. А по време на дуела си с Морита Као често споменавахте сестра му, Морита Киреи, при това в доста необичаен контекст – тя се сепна – Верни ли са слуховете и за едно и също момиче ли става въпрос?
Сето затвори очи. На лицето му се появи странна усмивка и, когато отново погледна, погледът му бе насочен към Киреи. Какво означаваше присъствието й тук? От думите на Као по време на дуела, той вече не знаеше какво да мисли. Още повече, че основното, заради което тя му обърна гръб, беше самият Као. Младият мъж не искаше да вярва на някакъв психопат. Привързаността му към момичето бе станала прекалено силна и той не искаше да се отказва. Но трябваше първо да си наложи да стъпче гордостта и предрасъдъците си, за да направи крачката към нея... А и, ако искаше да отстои позицията си пред Као и да го вбеси, това беше най-добрият начин да го направи.
- Ненавиждам, когато някой се опитва да се меси в личния ми живот – кратко изговори. Всички тези мисли, които минаха през главата му, му бяха помогнали да вземе решение и отговорът му за медиите вече беше готов – Слуховете ви са верни – заяви. В цялата аудитория настъпи оживление. Киреи изтръпна. Какво по дяволите си беше наумило това говедо?! – Срещам се с едно момиче – с нагла усмивка продължи Сето – Името й действително Е Морита Киреи и тя току-що влезе в тази зала!
Оживлението за броени секунди нарастна да най-високата си степен. Докато момичето се огледа за Мокуба и се осефери, всички погледи вече бяха обърнати към нея, заслепиха я светкавиците на десетките фотоапарати наоколо й и дузина диктофони се насочиха към нея, съпътствани със съответните въпроси, извиквани едновременно от половината репортери край нея.
- От колко време се срещате със Сето Каиба?
- Знае ли брат Ви за връзката Ви с Каиба?
- Какво е мнението му за това?
Киреи буквално не знаеше накъде да се обърне. Целият този хаос щеше да я побърка! Потърси с очи Сето. Той наблюдаваше всичко това с нескрито задоволство, все едно й отмъщаваше, задето си тръгна. Направи знак с ръка и в тълпата плъзнаха 4-ма охранители.
- Млъкнете веднага, всички! – резкият му глас, с помощта на 4-мата „омиротворители”, разбира се, накара журналистите да се кротнат за малко – Оставете я на мира! – след още едно негово движение, единият от охранителите се добра до момичето и го поведе на някъде – Пресконференцията приключи!
И с тези свои думи прездентът на KaibaCorp най-безцеремонно се обърна и излезе от залата, оставяйки охранителите му да се справят с негодуващите журналисти. Те вече не бяха негова грижа. От нещото, или по-скоро личността, която го интересуваше в момента, го деляха няколко врати. Той влезе в кабинета си. Киреи го чакаше до прозореца и, при шума от отварянето на вратата, се обърна, изгледа го презрително и изговори глухо:
- Ненормален ли си?
Младият мъж се подсмихна нагло.
- От 7 години ръководя и разраствам тази компания. Ако бях ненормален, все на някой от хората ми, или най-малкото на брат ми, това щеше да им направи впечатление. Изглежда не съм...
- Мислиш ли, че „някой от хората ти” би се осмелил да дойде при теб и да ти заяви открито в очите „Шефе, ти си луд! Държиш се глупаво и действаш неадекватно”?
Той замълча. Момичето се приближи до него и го погледна дръзко в очите.
- Разбира се, че няма да го направят! Та ти си им шеф! Животът им, семействата им зависят от мизерната заплата, която получават от работата си при теб! Не биха рискували да...
- Защо си дошла? – сухо изговори той.
Тя пое дълбоко въздух. Беше бясна.
- Защото нямам какво да рискувам! – процеди през зъби – Не завися от парите ти и не ми пука за тях... И, честно казано, смятах, че няма какво да ми отнемеш, но в онази зала преди малко ме остави без капчица достойнство... – прекъсна мисълта си и бавно вдиша още няколко пъти, за да успокои малко нервите си. Накрая изстреля – Ще ми дадеш ли някакво обяснение?! Дължиш ми най-малкото извине...
- Не ти дължа нищо! – отряза Сето и повтори – Защо си тук?
- Напротив, дължиш ми!
- Не ти дължа нищо!!!
- ДА, ДЪЛЖИШ МИ ИЗВИНЕНИЕ, СЕТО КАИБА!!! – изкрещя Киреи и с всичката си ярост го зашлеви – Ти, егоистично говедо такова, ме унижи пред онези лешояди оттатък, така че вече няма да мога да изляза спокойно на улицата, защото всички ще ме сочат като „гаджето” или, още по-зле, „любовницата” на Великия...
- Е и? – най-незаинтересовано изтърси младият мъж.
- „Е и?!” – повтори озадачено момичето и изкрещя отново – НЕ ИСКАМ НИКОЙ, ПО АБСОЛЮТНО НИКАКЪВ НАЧИН ДА МЕ СВЪРЗВА С ТЕБ! Не разбираш ли?! Снощи беше ГРЕШКА! Всичко свърши...!
- Добре де... – с привидно спокоиствие и същата незаинтересованост кимна Сето. Зад студената непробиваема маска, която си бе сложил обаче, вътре в него пулсираше едно кълбо от болка, свиваше гърлото му и го задавяше при всяка една нейна дума. Добре поне, че, залят от бурния поток на гневните й думи, самият той нямаше нужда да говори. Все пак продума едно глухо – Само не разбирам защо тогава си тук?
Киреи наведе глава.
- Кажи, че съжаляваш...! – прошепна.
- Знаеш, че няма...
- Каиба, моля те! – тя го погледна отново. Погледът й трепереше. Гласът й трепереше. Тя сграбчи гневно яката му и той усети цялата й безпомощност в момента. Не помръдна. Стоеше гордо, студен като статуя, и я гледаше отвисоко със своя надменен син поглед. Момичето бавно го пусна и се отдръпна от него. Каква битка си мислеше, че води? Нима смяташе, че може да го победи? За втори път? Той нямаше да й го позволи – Дойдох да ти честитя победата – глухо изговори тя с горчива усмивка – Поздравявам те! Спечели собствения си турнир...
- Много смешно! – младият мъж присви очи – Това ли беше?
- Не знам дали има смисъл въобще да говоря с теб... – отнесено продължи тя – Ти не вярваш в тези неща...
- о_О
- Е, аз също не вярвах, но, след като се сблъсках с Него, вече не знам...
- За какво по дяволите говориш, Киреи?! Бъди по-ясна, ако обичаш... – начинът, по който тя си играеше с търпението му, го радразни.
- За Онзи, който ме посрещна в дома ми днес – глухо отвърна Киреи. Сето трепна.
- Као? – тя кимна – Пак ли се карахте?
- Не – кратко отговори момичето, изпитателно впило поглед в него – Той ме нападна.
Очите на младия мъж внезапно се разшириха и зениците му се свиха почти невъзможно много. Секунда-две той остана като вцепенен, докато вземе решение, и изведнъж се хвърли към бюрото и грабна телефона.
- Охрана! – изкрещя в слушалката – Изпратете някой незабавно да намери Морита Као и...
- И какво, Сето? – глухият глас на Киреи прекъсна заповедта му и нежният натиск на ръката й го накара да затвори слушалката.
- Този психопат трябва да бъде затворен, Киреи! Той е престъпник...! – извика той, рязко се обърна и я погледна. Тя седеше пред него толкова мъничка и крехка, и все пак достатъчно силна, за да дойде и да говори с него, дори след като собственият й брат я бе нападнал. Сето дори не смееше да си представи какво може да й е направил онзи фанатик. А какво направи самият той? Изгаври се с нея... – Киреи... Киреи, съжалявам...! – прегърна я силно. Почувства се жалък пред нея. Осъзна, че дори няма право да я докосва, и все пак я държеше здраво в прегръдките си, страхувайки се, че, ако я пусне, Као може да се появи от нищото в офиса му и да я отвлече някъде, където да й причини нещо още по-ужасно – Съжалявам... Аз... не знаех...
- Той е откачил... – промълви момичето – Напълно е откачил... Разказа ми...разказа ми за нощта след Гранд Хотел... – изхлипа. Гневът и апатията, които я бяха обхванали до момента и я поддържаха, изчезнаха и страхът й се върна – Каза... каза, че... – Киреи рухна. Сълзите бликнаха от очите й и тя се вкопчи в прегръдките му – Каза, че онази проклета нощ съм преспала с него, Сето...! Каза, че сме правили...
Младият мъж я притисна още по-силно към себе си. Защо онзи фанатик й бе казал?! Що за ненормалник беше той?! Момичето обаче сякаш разчете здравата му прегръдка по друг начин, отдръпна се от него и го погледна в очите.
- Сето, Той каза... – проплака – каза, че тогава съм го направила с него... Сето, аз... Кълна ти се, не знаех... Онази нощ бях пила и... и не помнех нищо... докато... Докато Той не започна... Разказваше ми как... как ме е пипал... – тя се отблъсна от него. Начинът, по който Сето я докосваше сега я караше да си спомня как брат й я е докосвал тогава. И това я отвращаваше. А при мисълта за това, което стана у тях, когато се прибра днес... – Блъсна ме... – прошепна почти без глас и се свлече на пода – Блъсна ме на земята и разкъса дрехите ми...
- Господи! – Сето се вцепени. Приклекна до нея и посегна да я прегърне и успокои, но при първото докосване момичето подскочи като ужилено и се дръпна отново.
- НЕ! Не ме докосвай! – извика тя – Не ме докосвай... моля те...! Моля те...
- Киреи...
- Той искаше... – прошепна – Искаше да... Аз... опитах се да се боря... но Той ми се изсмя и каза, че така само го възбуждам повече...
Трепереше. Младият мъж внимателно се приближи до нея и тя отчаяно се хвърли в прегръдките му, тресейки се от безмълвен плач.
- Какво ти е направил този изрод!? – ужасено изговори той – Та ти си му сестра, по дяволите! Не може...
- Това не беше брат ми, Сето! – проплака момичето – Беше... Беше някакво чудовище... някакъв Демон от пръстена му... Беше го обсебил, Сето!... – тя се вкопчи в него – Каза, че сега Той е този, който контролира Као и ще ни отмъсти и на двамата...! Каза, че започва от мен... и искаше да ме изнасили... Не знам защо не го направи и не ми пука... – изведнъж сграбчи яката му – Трябва да се махнем от тук, Сето! Трябва да избягаме колкото може по-далеч...! Трябва да се скрием от...
- Той не може да ни направи нищо, Киреи! – Сето я прекъсна – Колкото и да е ненормален, Као е просто човек! Не може да ни направи каквото и да било! Имам десетки охранители. Няма да може да премине през тях… Докато си с мен, ще бъдеш в безопасност...
Неочаквано в стаята прокънтя глухо ръкопляскане и хриплив злокобен смях и двамата стреснато се обърнаха.
- Сето... – с треперещ глас прошепна момичето – Сето, това е Той...
Да, Той беше там. Беше се облегнал на полуотворената врата към терасата, така че, на бликащата през огромните прозирци лунна светлина, фигурата му беше само един висок черен силует, на чието лице блестяха само очите му и отвратително разкривената му нечовешка усмивка.
- Поздравявам ви с успеха! – с глух и хриплив глас изговори Той – Разбрахте очевидното!
С бавна крачка черната Му фигура влезе навътре в кабинета и се приближи към тях.
- Стой настрана! – Сето рязко скочи между Него и момичето. Не знаеше какво би могъл да направи, но не биваше да Му позволява да я докосва повече – Не се приближавай до нея!
- Мислиш ли, че можеш да ме изплашиш по някакъв начин, момченце-Каиба? – Као само се изсмя и отмести поглед – Трябва да ти призная, Киреи, възхищавам се на куража ти! Разбра какво съм и какво мога да направя, и все пак, вместо да трепериш заключена вкъщи и да чакаш тихо и кротко неизбежното, успя да избягаш и реши да намериш този глупак, за да се опиташ да му отвориш очите... Храбро решение, наистина, но в никакъв случай... Слушаш ли ме внимателно? В никакъв случай не беше най-умното!
Никакъв отговор. Никаква реакция нито от малкото беззащитно момиченце, нито от великия президент на ала-бала Страната на чудесата и приказните феи. Замъгленото от омраза сърце на Као ликуваше.
- Какво тогава? – неочаквано прозвуча гласът на Киреи. Треперещ, но някак си странно сигурен – Да избягам ли? Да отида по дяволите и да изоставя тук единствените си приятели, брат си и човека, който...
- Човекът, който разби живота ти, Киреи! – извика Као – Не схващаш ли? От нощта, когато се срещна с него...
- От онази нощ точно ТИ си този, който разбива живота ми и с всеки ден го преобръща с главата надолу отново и отново! – момичето изведнъж се изправи и дръзко го погледна в очите – Да, Сето ме нарани, но имаше смелостта да ми поиска прошка. А ти... – тя замълча. Сама не знаеше откъде намира сили да Му говори и се учудваше на смелостта си, но сега не знаеше дали и как да продължи – Ти... Дори не знам какво си...
Као се ухили. Наведе глава. Целият се тресеше от див безмълвен смях.
- Как... Как така? – едва успяваше да говори ясно през смеха си, затова направи усилие да го укроти и отвърна – Не ме ли познаваш? Виж лицето ми, Киреи, не го ли познаваш? – по някаква причина Той се опитваше да изтрие разкривената усмивка от лицето си – Виждаш ли? Аз съм брат ти, Киреи... Единственият човек, на когото можеш да разчиташ...
- Така ли? – Киреи се намръщи. Отвратена, тя извърна глава и срещна очите на Сето. В тях гореше същото отвращение, което изпълваше и нея, само че примесено с гняв и безпомощност. Ако можеше, той сигурно би извикал охраната си да ги отърве от Као, защото едва ли щеше да се нахвърли срещо него. Бе прекалено хладнокръвен за това. За миг момичето съжали, че няма физическата възможност да се противопостави на брат си. Сето обаче можеше.
Изведнъж й се стори, че на лицето му вижда безобразната усмивка на онзи Као, който я нападна у дома й. Това беше невъзможно! Тя стреснато тръсна глава и погледът й попадна върху лицето на брат й. Да, това там БЕШЕ брат й, истинският Као. Отново погледна Сето и на лицето му отново видя онази ужасяваща усмивка. Очите й уплашено зашариха между двамата мъже и, всеки път, когато ги поглеждаше, Киреи виждаше все по-разкривена усмивката на лицето на Сето и все по-нежен и загрижен погледът в очите на Као.
- Не... – прошепна тя. Стисна очи и се хвана отчаяно за главата. Това не беше истина! Не можеше да бъде истина! Сето беше този, който го е грижа... брат й бе изчезнал отдавна... Още през онази нощ...
Внезапно момичето се намери у дома си. Беше тъмно. На светлината на телевизора видя две фигури на леглото си и разпозна в тях себе си и Као.
- Целуни ме… Не... Не така...! По устните...
- Но... Киреи...
- Обичаш ли ме?
- Да... Обичам те...
- Тогава ме целуни!
Макар и като зрител, тя почувства целувката, която онзи Као даваше на онази Киреи в тъмната стая. И се ужаси, защото усещането за тази целувка върху устните й беше приятно. И не само. Усещаше всяко едно докосване, на което бе свидетел, усещаше нежността и обичта, с които брат й я докосваше в онзи момент... и, въпреки отвращението от това, което виждаше, тялото й се предаваше на тези докосвания и тя беше безсилна пред това. Защото както и да се опитваше да я избегне, дори когато затвореше очи, дори когато извръщаше глава, пред погледа й пак и пак като на кино продължаваше да тече все тази сцена. И усещанията ставаха все по-силни и реални... и по-приятни...
Киреи вече се отвращаваше от себе си и от реакциите на тялото си с всяка течаща секунда все повече, защото въпреки всичко осъзнаваше, че й харесва. Дори много. И колкото повече й харесваше, толкова повече се погнусяваше и съзнанието й се изпълваше с ужас, но сякаш и заради това й харесваше още повече и тя се ужасяваше от себе си още и още повече... Но, сякаш напук, този ужас я караше да изпитва и по-сладко удоволствие и така ужасът и отвращението й растяха успоредно с удоволствието... С всяка секунда... бавно... Струваше й се, че секундите се нижат като минути, минутите като часове, а часовете като...
Наистина ли минаваха цели часове?!
Нима беше в капана на собствените си мътни спомени, заключена с веригите на отдавна отминали усещания, които сега я разтърсваха с пълната си неизживяна мощ?!
Това, което изгаряше сетивата й, не можеше да бъде илюзия! Беше тук, сега, тя и...
Као...
Момичето изведнъж осъзна чие е лицето насреща й. И осъзна, че на това лице вижда не обич, а същата онази безобразно разкривена усмивка.
- Наслаждаваш ли се на шоуто? – изсмя се Той и Киреи изтръпна.
- Н...не... – прошепна почти без глас.
- Признай си!... – гласът му изсъска в ушите й – Харесва ти, нали?
- Не...
- Харесва ти!...
- Не...
- Харесва ти, Киреи... – прошепна в съзнанието й и собственият й глас – Не се опитвай да го отричаш...
- Не е вярно...!
- Харесва ти... ... ... ... ... ... ...Харесва тии...
... ...Харесва ти... ... ... ... ... ... ... ...Харесва тиии...
... ... ... ... ... ... Харесва ти... ... ... ... ... ... ...Хареесва тии... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ... ... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ...Харесва ти... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...Харесва ти...
... ... ... ... ... ...Харееесва тиии... ... ... ... ...Харесва ти...
- Харесва ти...
Този ужасяващ шепот обземаше съзнанието й, свистеше без спиране покрай нея... подлудяваше я...
- Не... Не...! Не! Не!!! НЕ!!!
Последният крясък я върна в реалността.
- Не е вярно!!!... – извика. Гласът й, погледът й, цялото й тяло трепереше. Тя уплашено погледна двамата мъже в стаята и бавно запристъпва назад – Не е вярно... – прошепна – Не е... – опря в стената, свлече се на земята и се сви – Не е...
- Киреи?! – Сето стреснато скочи и отиде до нея, сграбчи ръката й и повдигна лицето й. В очите й видя празен неадекватен израз, който го накара да замръзне – Киреи... Какво си направил с нея?!... – глухо изговори – КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ ТИ Е НАПРАВИЛА ТЯ, ЗА ДА СИ ИГРАЕШ С НЕЯ ПО ТОЗИ НАЧИН?! – не се сдържа, хвърли се срещу Као и замахна да го удари, но Той без всякакво усилие хвана насочения насреща си юмрук и го спря.
- По-кротко, момченце-Каиба. – процеди през зъби. Пръстите му бавно стиснаха юмрука с лекотата, с която биха стиснали дунапренена гъба – Не искаш да се нараниш, нали?
Чу се изпукване. Лицето на Сето се изкриви в болезнена гримаса и той едва изговори:
- Пусни ме!... Пусни ме, или...
- Или какво? Не мисля, че си в позиция да заплашваш, момченце-Каиба – Као се втренчи в него с изпиващия си празен поглед и наклони глава на една страна – Да не би да искаш да повикаш охраната си?
Каиба мълчеше. Дишаше учестено, тежко.
Тези черни очи го пронизваха, преминаваха през най-съкровените кътчета на съзнанието му, промъкваха се покрай чувствата и спомените му и по пътя си лакомо изяждаха всичко, което той е бил. В главата му пулсираше някаква подлудяваща болка, а нечовешката сила, с която Као стискаше юмрука му, изцеждаше силите му, защото, колкото и да се напрягаше, той не успяваше да се освободи.
Тогава му дойде отчаяна идея – със свободната си ръка Сето сграбчи противника си за гушата – нещо, което иначе не би направил. За свое огромно съжаление обаче, секунда след това осъзна колко лоша е била идеята в действителност. Защото това сякаш озлоби Као още повече. Очите му се присвиха страшно, погледът му помътня още, ако, рзбира се, този мътен поглед можеше да помътнее повече, и Той стегна захвата си до такава степен, че Сето извън себе си извика от болка и се сгърчи на колене на пода.
- ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа! – кабинетът закънтя от демоничния Му смях. Той се наведе, хвана Сето за гърлото и с немислима лекота го вдигна, така че краката му увиснаха на около 50 см от земята – Безполезен малък червей! Какво можеш да направиш ТИ срещу един Бог?
Младият мъж отчаяно впи пръсти в ръката Му. Страшният захват го задушаваше. Погледът му малко по малко започна да помътнява и да губи образа насреща си. Само демоничният смях на онзи изверг продължаваше да кънти в ушите му.
- Ти... ти не си никакъв бог! – почти безгласно изхърка той, гърчейки се – Ти си... просто... един луд!
Немощността на тези думи накара Као единствено да се изсмее:
- Ха! Щом казваш!
С тези думи и с ехиден смях на разкривените си уста, Той захвърли жертвата си към стената. Гърбът на Сето се удари силно и той падна на земята, но краката му не издържаха и той се строполи отново на колене.
- Не разбираш ли, Каиба? – Као безгрижно се заразхожда из кабинета и седна върху бюрото – Ти си мой! Не можеш да се измъкнеш, и двамата не можете!... – Той облиза устни и се изсмя грозно – Знаеш ли... Аз имам силата, момченце-Каиба :D Аз съм силният, а вие сте слабите... Нали се сещаш? Закона на джунглата и разните врели некипели?... – замълча сякаш очакваше отговор, но насреща Му Сето имаше сили само да диша тежко – Аз... Аз съм хищникът. А вие сте жертвите ми... ГЛАДЕН СЪМ!!! – изкрещя, приближи се до него и прошепна – ...Просто ми харесва да си играя с храната...
Той рязко блъсна Сето в стената и впи пръстите си в гърдите му, където бясно биеше сърцето му. Ако имаше нокти като чудовището, което в действителност бе, може би щеше да го изтръгне.
- Тежко е...! – изсъска – И пбри... – отново лакомо облиза устни – Сърцето ти е като буца лед, момченце-Каиба! Не е черно... но тежи на Везните като камък... – и пак изсъска сякаш на себе си – Ще засити глада ми… поне за малко...
Младият мъж дишаше тежко. На лицето му бе изписано отвращение от този изрод. Може би някъде дълбоко в себе си той осъзнаваше, че тази свръхчовешка сила не е плод на лудост, а идва от Пръстена. Може би. В очите му обаче гореше онзи непримирим предизвикателен пламък, който почти никога не угасваше. Защо би угаснал и сега?
- Ненормалник! – процеди през зъби той – Какво? Ще ядеш сърцето ми ли? Давай! – в гласа му се доловиха предизвикателни иронични нотки – Достатъчно ли си извратен, за да го направиш?
- Извратен ли? – Као се ухили и хилежът му за секунди се преобърна в буен невъздържан смях – Да, момченце-Каиба! – продължаваше да се смее – Да! Извратен съм! – смехът му ставаше все по-див и демоничен – Даже... Даже нямаш представа колко...! Но ще те разочаровам. Няма да ти ям сърцето!
Сето стисна зъби.
- Ще ме убиеш ли? Както преди години си направил с пиратите, които са убили...
- НЕ СМЕЙ ДА ПРОИЗНАСЯШ ИМЕТО Й!!! – изведнъж Као го прекъсна с крясък, хвана го за дрехите и отново блъсна гърба му в стената. От гърдите на младия мъж се изтръгна задавен вик на болка. Каквото и да беше обзело ума и сърцето на Као в момента, не искаше да чува името „Тайра”, може би защото се страхуваше, че то ще му върне човешкото.
- Тази кучка заслужаваше да умре! – процеди – Така поне развърза ръцете ми!
Киреи чуваше тези думи като насън. Бе като изпаднала в транс, неадекватна за това, което се случва наоколо й. Като на театър с порочен сценарий, пред очите й двамата мъже сякаш просто бяха играли ролите си, без тя да може да осъзнае смисъла на пиесата. Но крясъкът на брат й или пък болезненият вик на Сето, някак си я разбудиха. Илюзията, в която Као я бе поставил, все още замъгляваше съзнанието й и караше цялото й тяло да се тресе от ужас, но, виждайки двамата мъже пред себе си, тя се сепна рязко. Сякаш виждаше в брат си хищник, надвесил се над жертвата си.
- Хах... – въпреки немощността си, Сето се изсмя – Колко жалко е да говориш така за момичето, което толкова си обичал...! Горката Тайра...
- КАЗАХ ДА НЕ СПОМЕНАВАШ ИМЕТО Й!!! – отново изкрещя Као и продължи с леден глас – Обичам само себе си! Ти имаш нещо, което ми принадлежи и ще го взема, а тя... – без да се обръща, Той посочи момичето – Тя ще бъде следващата!
- Какво общо има тя?! – очите на Сето се разшириха рязко – Тя е...
- Не ме интересува, глупако! – извика Той – Сърцето й може да е чисто, но ти ще я повлечеш със себе си!... ИСКАМ Я!... Знаеш ли... знаеш ли какво е... да искаш нещо толкова безумно... – Той затвори очи и на лицето му отново се появи онази разкривена нещастна усмивка – ...че би премахнал... НЕ! Би убил всеки, само и само да го получиш?... И да убиваш... десетки... стотици... Но, дори когато си получил това, което така болезнено си искал... когато грабиш с пълни шепи от него... – Той отвори очи, но сякаш не виждаше нищо пред себе си. Усмивката на лицето Му сега изглеждаше повече нещастна, отколкото злобна – Сякаш го виждаш да се изплъзва между пръстите ти като пясък... И, колкото и да се мъчиш... то... то... просто ти се изплъзва...
Погледите им се срещнаха. Непокорните, студени сини очи на Каиба и нещастните, празни, бездънни черни очи на Као. Все едно го изпиваха. Отново и отново...
- Као...
Неочаквано прозвуча гласът на Киреи. Обзетият от демони мъж обаче сякаш въобще не я чу. Или поне не й обърна никакво внимание. Сето я погледна. Все още свита безпомощно, тя бе протегнала ръка към тях, вперила поглед в брат си.
- Братко... погледни ме...! Моля те!...
При тези нейни думи Као неочаквано извърна глава и впери очи в нея.
- Братко ли? – с леден глас произнесе Той.
- Не го прави, братко...! – почти проплака момичето – Ти не си такъв... ти си ми приятел...! Ти си моят голям брат... моят...
- НИМА?! – гласът Му сякаш изкънтя в стаята – Не съм ти... – това не беше Као. Не беше нейният Као. Изведнъж обаче Той направи болезнена гримаса и се хвана за главата. *Киреи... бягай! Изчезвай от тук!!!* – този глас разкъсваше съзнанието Му. ТОВА беше Као. И искаше да излезе навън, да може сестра му наистина да го чуе. Но онзи Демон... не го пускаше...
- Млъкни, гнидо! – изсъска му Той – Ти нямаш правото да говориш! Кротувай!!!
- Не! Спри! Това е моят живот, моето семейство... – гласът на Као бе отчаян – Не смей да нараняваш единственият човек, на когото...
- ВЕЧЕ НЕ Е ТВОЯТ ЖИВОТ, НЕЩАСТНИКО!!! – изкрещя Демонът. Као трябваше да остане затворен и гласът му да не бъде чут никога повече.
Неочаквано вниманието Му бе привлечено от един вик. Викът на Каиба:
- Киреи, запуши си ушите!!!
Момичето послушно изпълни нареждането на секундата и в следващия момент кабинетът закънтя, или поне на Демона така се струваше, от силен пищящ звук, който проглуши ушите Му и Той панически се опита да ги запуши. Това беше шансът, който бе нужен на Сето, и той побърза да се възползва от него. Без повече да се замисля, ритна Као в гърдите и той отхвръкна на около метър назад и падна зашеметен на пода. Каиба бръкна в джоба си, извади от него малкия I-Pod, който бе успял да нагласи през време на „монолога” на противника си, и го изключи, за да активира най-после предавателя на яката си.
- Охрана! – извика – Елате веднага в кабинета ми! – в следващия момент обаче видя как Као вече се свестява и изкрещя в предавателя – ВЕДНАГА!!!
- Какво според теб може да ми направи охраната ти?! – Демонът се надигна и, без да поглежда жертвите си, запристъпва бавно към Сето със зловещ смях – Знаеш ли какво? – Той го погледна – Смятах да те накажа просто като изям душата ти, но изглежда ти трябва нещо истинско! ПОЧУВСТВАЙ КАКВО Е БОЛКА, МОМЧЕНЦЕ-КАЙБА!!!
- НЕ!!! КАО, НЕ...
Отчаяният вик на Киреи бе прекъснат. Нито тя, нито Сето очакваше точно това. Демонът протегна към нея ръката, на която бе Пръстенът, и от него проблясна кървава светлина.
- КИРЕИ, НЕ! – от гърдите на Сето се откъсна сърцераздирателен вик. Той се хвърли срещу Као, за да отклони посоката от Киреи, но в същия момент кървавочервеният лъч се изстреля от Пръстена и я прониза.
– НЕЕЕЕЕЕ!!!
Един крясък изпълни всичко.
Дали извика Киреи? Или Сето? Или просто главата на Демона кънтеше от отчаяния вик на затворения вътре мъж?
Без да се замисля, Сето пусна противника си и скочи към момичето, сграбчи я и отчаяно я разтърси.
- Киреи... Киреи, моля те...! Киреи... Киреи, отвори очи! Кажи нещо...! – той я притисна към себе си – Киреи, не ме оставяй така...! ТИ! – изведнъж обърна глава и яростно погледна Као – КАКВО НАПРАВИ С НЕЯ?!?!
Той обаче стоеше неподвижно, като статуя. На лицето Му демоничната усмивка бе застинала, а в очите Му се бе появил странен израз.
- Уби... Уби ли я...? – прошепна Као като на себе си.
- Тя го заслужаваше – студено изговори Демонът – Сега ме остави да довърша своето!
- НЕ!!! – изкрещя младият мъж – ПУСНИ МЕ!!! ТРЯБВА ДА Я ВИДЯ!!! ТЯ ТРЯБВА ДА Е ДОБРЕ...
- ТИ НЯМАШ ДУМАТА, НИЩОЖЕСТВО ТАКОВА!!! – извика Демонът – ОСТАВИ МЕ ДА...
- КАЗАХ ДА МЕ ПУСНЕШ!!!
Викът изкънтя в най-дълбоките кътчета на сърцето и съзнанието му. Всичките му мечти и цялата му любов и цялата воля бяха пропити в него с едничката мисъл да запокитят Демона колкото се може по-далеч в мрака на сърцето му. В един миг Той просто потъна.
- Киреи...? – прошепна Као. Изпълненият с омраза и безпомощност поглед на Сето чак сега достигна до него и той наведе глава – Тя... тя... добре ли е...?
- ТИ МИ КАЖИ, НЕЩАСТНИКО!!! – извика му.
Као пристъпи изплашено към тях и протегна ръка да докосне сестра си, но Сето го блъсна.
- Не смей да я доближаваш!!!
- Но аз... искам само... – в коридора се чу трополене и виковете на охраната и той стреснато вдигна глава – Не! – прошепна.
- Нямаш накъде да бягаш! – изсъска Сето.
Идваха за него. Да го хванат заради всичките злини, които онзи Демон бе извършил.
Но не трябваше да става така.
Той погледна още веднъж сестра си. Сякаш искаше за секунда да запомни лицето й, така че повече никой да не може да му я отнеме... И, без да казва каквото и да било повече, побягна навън и скочи през терасата точно в момента, в който охранителите нахлуха в кабинета.
- Хванете го!!! Избяга през терасата! – гласът на Каиба долетя до него отвътре, но той вече се беше отдалечил достатъчно. Докато слязат долу и го последват, той вече беше успял да достигне до уличките, където, с настъпването на нощта, нямаше да успеят да го открият.

* * *
Сето все-още държеше момичето в прегръдките си, когато му казаха, че линейката, която са повикали, пристига всеки момент. Не бяха изминали повече от пет минути, и, въпреки това, му се бяха сторили цяла вечност. През цялото време той бе държал ръката й и я бе обсипвал с нежни целувки, бе галил лицето й с надеждата тя да отвори очи... Единственото, в което бе сигурен сега, бяха равномерните постоянни удари на сърцето й.
Неочаквано момичето стисна леко ръката му и той се стресна.
- Киреи...? – прошепна – Чуваш ли ме?
Очите й се присвиха от силната електрическа светлина, която идваше от коридора, но под уморените клепачи пламъка в тях стопли сърцето му.
- Здравей... – младият мъж се насили да се усмихне – Как си?
- Сето...? – гласът й едва се чуваше – Къде... Къде е...
- Далеч от тук. Но хората ми ще го хванат и тогава ще си плати за…
- Сето, не... – тя се помъчи да се изправи, но без сили се отпусна в прегръдките му – Не им позволявай да му направят...!
- Шшшшт... – прекъсна я той – Не се страхувай! – прошепна – Всичко ще бъде наред... Всичко ще бъде наред...
Сега, когато знаеше, че тя е жива, сякаш огромен камък бе паднал от плещите му. И все пак, не можеше да бъде сигурен дали е добре и дали ще се оправи. А и дори да бе добре... Сигурно повече нямаше да иска дори да го погледне. Тялото й се напрегна в опит да се надигне.
- Сето, искам... искам да... да те докосна...
- Киреи, недей...
- Моля...
Младият мъж беше безсилен пред едва доловимия й шепот. Пое крехкото й тяло и полека я повдигна към себе си. В очите й блестяха сълзи. Тя безпомощно протегна ръка и пръстите й леко докоснаха лицето му.
- Обичам те... Сето... – се отрони от устните й.
Една гореща тръпка вълнение премина през цялото му тяло, последвана от една студена. Сърцето му заби бясно, подтикнато от необяснимото чувство на неизразимо щастие, което изведнъж го обля като вълна.
Тя го обичаше...
А това бе по-важно от каквото и да било.
Сега вече всичко щеше да бъде наред...

Нед Ное 07, 2010 7:50 pm

Виж как изгрява слънцето

Слънцето изгряваше.
Студени лъчи обливаха тихата безоблачна септемврийска сутрин в Домино. Морето беше спокойно, гладко като тепсия...
Нямаше жива душа. Само някъде навътре във водата се клатушкаха малките лодки на най-ранобудните рибари.
Загледана в светлия диск на изгряващото слънце, на вълнолома стоеше самотна фигура. тоеше там от часове. На крачка от перилата... със стиснати юмруци и поглед, забит в дълбините...
Още щом първият слънчев лъч го освети, Као вдигна очи.
Не виждаше светлината. Сякаш го обливаше мрак.
„Страхливец! – злобно изсъска Демонът в главата му – Защо избяга?! Как въобще посмя да ме изгониш?!”
Младият мъж стисна още по-силно ‘мруци.
„НЕ!!! КАО, НЕ...”
Още чуваше последния отчаян вик на Киреи в съзнанието си и сякаш нещо се разкъсваше в него и му причиняваше ужасна болка. Какво стана с обещанията, които бе дал? Той трябваше да я пази...
Само да можеше да върне времето назад...!
Наивната детска заповед прозвуча от спомените му така ясно, сякаш беше вчера:
- Заведи ме там тогава!
- Не мога, сестричке...! Но, когато ангелите решат, те сами ще ни вземат!...
„А аз ще те пазя, мъниче! И няма да позволя никой и нищо да те нарани!”
Това си бе обещало малкото момче преди 14 години, а ето че сега мъжът наруши думата си, причинявайки на сестра си най-голямата болка и най-голямото зло.
- И ти си един ангел, Киреи... – прошепна младият мъж – И затова ангелите те прибраха при себе си... Но аз нямам право да те последвам...
Ярката слънчева светлина обля черната му фигура, хвърляйки зад него дълга още по-черна сянка. Блестящото във вълните слънце заслепяваше очите му и сякаш сиянието прочистваше ума му. Као сви юмруци. Погледна Пръстена, който блестеше с примамливи златни оттенъци и го свали от пръста си.
- Мислех, че ми носиш късмет... – глухо изговори той – Но през цялото време съм грешал!
Младият мъж се засили, понечи да захвърли Пръстена в морето, но неочаквано нечий силен пестник хвана ръката му и един дрезгав глас проговори зад него:
- Ето къде си бил, малкият!
Као се обърна. Човекът до него беше типична мутра.
- Какво искаш?
- Дай ми картите и ще те оставя, момче – сухо изговори непознатият с дрезгавия си глас.
- Карти ли... – Као се усмихна странно – Не знам за какво говориш...
- Глух ли си, глупако?! – непознатият раздразнено го дръпна и младият мъж отхвръкна на няколко крачки, падайки на земята – Не се прави на малоумен! Много добре знаеш!!!
- Не, не знам...
- БЕЛОТНОТО ТЕСТЕ, КОЕТО ОТМЪКНА ПОД НОСА НИ, ГЛУПАКО!!! – извика мутрата и го блъсна още веднъж. Као се претъркули. Надигна се от земята и, олюлявайки се, се изправи и избърса струйка кръв от лицето си.
- Хах... За това ли било всичко? – ухили се странно той – Добре тогава... Но първо трябва да направя нещо.
Непознатият го изгледа изненадано. Као се засили, замахна и...
Хвърли Пръстена. Той полетя към морето, удари се в перилата на вълнолома... И... падна...
- Какво по... – мутрата изумено гледаше ту мъжа насреща си, ту морето. В един момент обаче като че ли превключи на друга честота и яростно се нахвърли върху Као – ТИ ЕБАВАШ ЛИ СЕ СМЕН, БЕ, ИДИОТ?!? ПОДИГРАВАШ ЛИ МИ СЕ?!? КАЗАХ ДА МИ ДАДЕШ КАРТИТЕ!!! НЕ МИ СЕ ПРАВИ НА ИНТЕРЕСЕН!!! ДЕЙСТВАЙ!!!
Той продължаваше да го налага с груби ритници, без въобще да се замисля, но в отговор не получи дори стон.
Као не помръдваше. На окървавеното му лице бе застинала онази странна усмивка... Сякаш се бе освободил...
Мутрата се наведе над него и го хвана за яката. Отново никаква реакция. Пребърка джобовете му, но вътре не намери нищо, освен синджир със сребърно кръстче.
- Мамка му! – изръмжа той, срита още веднъж неподвижното тяло и си тръгна.

* * *
По вълнолома вървеше самотен силует. Силует на млад мъж.
Вятърът развяваше дългия му тъмночервен шлифер и откриваше запасания в колана му златен жезъл, приличащ на драконова глава.
Той се спря до безжизненото тяло на Као и укорително поклати глава, н оне направи нищо повече. Просто го подмина и застана до перилата. Юмруците му ядосано се свиха и той наведе поглед...
Изведнъж обаче очите му заблестяха и той се наведе.
- Най-после!
В глухия му глас се долавяха доволни нотки.
А в ръката му...
В ръката му блестеше Пръстена на Анубис...

* * *

Нед Ное 07, 2010 8:06 pm

Оттук започва втората част на фикчето, която се нарича Везни на живота - Силата на драконите Приятно четене

Пролог

Експлозията отекна в пустошта и след нея остана само тишината на пламъците, обхванали самолета.
Хеликоптерът се приближаваше.
И, докато пилотът се опитваше да го приземи, вратата се отвори и един силует скочи на земята.
- СПРИ!!! – изкрещя мъжът вътре – ЛУД ЛИ СИ?! КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПРАВИШ?! МОЖЕ ДА ТЕ УБИЯТ...!
- МОИТЕ ХОРА ЗАГИНАХА ТАМ, КАНШИН!!! НЯМА ДА ОСТАВЯ ТОВА ТОКУ ТАКА!
И с тези думи той се затича в снега към мястото на катастрофата.
Следяха го. Не знаеше откъде, но усещаше. Той извади оръжието си и забърза крачката.
И тогава го видя.
На 50-ина метра от мястото, където се бе разбил самолета, някой се движеше! Значи имаше оцелели! Младият мъж притича до него. Човекът бе тежко ранен и с безсилно наведена глава пълзеше колкото се може по-далеч от огъня.
- Предател... – с хриплив глас шепнеше той – Трябва... да... предупредя...
Раненият вдигна очи. Насреща му вървеше фигурата на приятел.
- Той ни предаде... шефе... – едва чуто изговори той – Има преда...
Отекнаха два изстрела...
И пак стана тихо...

Нед Ное 07, 2010 8:07 pm

Няколко месеца по-рано

Любов, война, една мелодия и краят,
който започна в началото

Obey your master!
Master!
Master of puppets, I'm pulling your string,
Twisting your mind and smashing your dreams!
Blinded by me, you can't see a thing...
Just call my name, 'cause I'll hear you scream!
Master!
Master!
Just call my name, 'cause I'll hear you scream…
- Киреи!
Master!
Master...!
- КИРЕИ!
Master... Master... Master...
- Киреи, спри тази музика, по дяволите!!! – Сето нахълта в стаята й и застана до нея в очакване.
- Извинявай, каза ли нещо? – безразлично попита момичето и отново се зачете в книгите си. Главата на младия мъж започваше да изпушва.
- СПРИ ПРОКЛЕТАТА МУЗИКА!!! – изкрещя той – ИМАМ РАБОТА!
- Не ме интересува! Няма да я спра!
- Така ли?! – нервите на Сето не издържаха. Без да задава каквито и да било въпроси повече, той директно отиде при уредбата и я изключи. Киреи озадачено вдигна глава – Казах ти! Имам работа! Бяхме се разбрали да...
- Излез от стаята ми! – глухо произнесе тя – Нарушаваш ми личното пространство.
- Нарушавам ти личното какво?! О_о – изуми се той.
- Чу ме! Бях против отделните стаи и ти го знаеш отлично, но сега това си е моята територия, така че, ако обичаш, излез!
- Мръсно ли ще ми правиш, Киреи? – заплашително присви очи младият мъж.
- Нали такива ти бяха правилата, Сето? – студено попита момичето – Всеки да си знае стаята. Затова вън!
Той я изгледа отмъстително. Днес се караха вече за пети път, а още дори не бе минал обяд. Нямаше смисъл повече да спорят и той се обърна и си излезе безмълвно.
Секунди след като затвори вратата след себе си обаче, чу завъртането на ключа отвътре и стреснато се спря. Това не беше на добре! В следващия момент Киреи отново пусна музиката още по-силно от преди. Сето яростно заудря по вратата.
- По дяволите, Киреи! – изкрещя той – Престани! Спри проклетата музика!
- Майната ти! – извика момичето. Вече й омръзна! Все да се съобразява с Господин Много-Важен...
Двамата бяха заедно вече почти година, но от онази нежност, която бе между тях отначало, не беше останало почти нищо. Цялото онова внимателно отношение, загрижеността един за друг... Отидоха сякаш по дяволите...
Колко им беше хубаво заедно през първите месеци!
След края на Gold League, когато Као изчезна, беше наистина трудно.
Киреи се възстановяваше бавно, но Сето бе до нея неотлъчно, докато не се оправи напълно. Тя постоянно питаше за брат си. Въпреки предубеждението си за него, Каиба направи всичко възможно, за да го издири, но единственото, което хората му успяха да научат, бе слуха, че някой си там видял някакъв човек с подобно на неговото описание на ръба на вълнолома до пристанището. Момичето бе съкрушено. Единственото, което я крепеше тогава, бе любовта им със Сето и приятелството й с Юги, Джоуи и компанията им, които не я изоставиха и в най-тежките й моменти. Но дори и с тяхна помощ тя не можеше да преодолее всичко, което й се бе струпало.
Тогава Сето настоя тя да се пренесе при него.
В дома му я приеха с недоверие. Първоначално никой там не можеше да свикне с присъствието на „приятелката на господин Каиба”, но тя бе толкова безпомощна, държеше се толкова мило с всички, а и двамата със Сето изглеждаха толкова влюбени... Накрая почти започнаха да я възприемат като господарка на дома, а за Мокуба тя бе като сестра...
Всичко беше като сън...
Но малко по малко отношенията им със Сето охладняха и се обърнаха почти на 180°. Започнаха да се дразнят за всяко нещо и никой никога не отстъпваше. В повечето случаи се налагаше Мокуба да ги сдобрява, тъй като в противен случай можеха да не си говорят и с дни. Все едно се игнорираха изцяло. Под предтекст, че не иска никой да го безспокои, докато работи, Сето разпореди да спят в отделни стаи. Киреи побесня. Заяви му, че в такъв случай ще е по-добре да си тръгне и бе на път да се изнесе, но той някак си я убеди да остане. Постигнаха няколкодневен мир, но скоро пак се скараха. Едва ли не си обявиха война заради своеволието на Киреи да не се прибере една вечер. Поводът беше рождения ден на Джоуи, но Сето дори не се поинтересува, а направо й вдигна скандал и след това няколко дни не й обръщаше никакво внимание. И това не ставаше веднъж или два пъти в седмицата. Не. Това се случваше едва ли не всеки ден. Заради работата си той често я игнорираше, а Киреи мразеше това.
Имаше дни, в които изглеждаха така, сякаш не могат да се понасят. Сякаш грубостта и обидите им доставяха удоволствие. И всички в къщата настръхваха, когато чуеха някой от двамата да повишава тон. Успокояваха се едва когато ги видеха да слизат заедно на закуска.
В моменти като тези те изглеждаха влюбени както някога...
Но след първата забележка всичко започваше отначало...
С две думи сега тръпката се състоеше в следното: да се карат постоянно, да се вбесяват един-друг по най-бруталните начини, за да могат след това да се сдобрят и после да се скарат отново.
И така ден след ден вече десет месеца...
Master, master, where's the dreams that I've been after?
Master, master, you promised only lies...
Laughter, laughter, all I hear or see is laughter...
Laughter, laughter, laughing at my cries...
Ето че се караха за пореден път...
Заради поредната глупост...
- КИРЕИ! СПРИ ВЕДНАГА МУЗИКАТА И ОТВОРИ ВРАТАТА, ПРЕДИ ДА СЪМ Я РАЗБИЛ!
- ГЛЕДАЙ СИ РАБОТАТА!!! НЕ ТИ СТИСКА... – изсмя се тя отвътре.
- НЕ МЕ ПОДЦЕНЯВАЙ, СКЪПА...
- О, въобще не те подценявам... скъпи... – лаконично се обади момичето.
- О, ХАЙДЕ, КИРЕИ! – изнервено се провикна той – ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ, АКО НЕ...
- Какво ще направиш, Каиба? – тя неочаквано отвори вратата и впери в него вледеняващия си поглед – Струва ми се, че ме заплашваш! 0.о
Сето въздъхна отегчено.
- Пак ли станах „Каиба”?
- Да!
Тонът й не търпеше възражения. А щом го наричаше „Каиба”, значи наистина бе ядосана.
- Чудесно! Спри музиката! – студено изрече той – Искам да си свърша работата!
- Спри да мислиш само за гадната си работа, по дяволите! – възкликна момичето възмутено, грабна чантата, която стоеше до вратата, прибра вътре книгите си и понечи да излезе – Като толкова ти пречи музиката ми, спри си я! Аз се махам!
- Не, ти няма да ходиш никъде, Киреи! – Сето сграбчи ръката й и я дръпна обратно. Тя го изгледа злобно и изсъска:
- Ще изядеш чантата! Пусни ме!
- Ще ти се! Няма да ходиш никъде!
- Така ли?! – агресивно попита тя.
- Да!
- Защо не?
- Защото аз казвам!
- Ха! – Киреи се изсмя саркастично и пак тръгна – Казвай и прави каквото си искаш! Не ме интересува!
- Много добре!
Сето отново я дръпна и я приклещи между себе си и стената. Момичето го изгледа убиващо.
- Какво сега, Каиба?
Той не каза нищо. Вместо отговор захапа устните й, грабна я и я събори на леглото, лягайки върху нея. Не й даде правото да протестира. Агресивното й държание го възбуждаше, а той знаеше точно как да възбуди и нея, така че тя нямаше начин да му откаже.
- Престани! – изсъска през зъби тя, опитвайки се да се измъкне – Остави ме и отивай...
- Опитваш се да ме командваш ли, Киреи? – с насмешлива усмивка попита Сето и отново захапа устните й. Тя се задърпа раздразнено.
- Махни се от мен, Каиба!
- Охо! И все още съм „Каиба”? – смая се той – Ами какво, ако направя това? – и, хващайки ръцете й, така че да не може да му се съпротивлява, той започна да гъделичка с дъха си шията и раменете й. Киреи настръхна. Това не беше честно!
- Каиба! КАИБА, ПРЕСТАНИ! – извика тя и се задърпа, опитвайки се да се измъкне от хватката му, но за съжаление стратегията му започваше да работи и тялото й я предаваше – Каиба... Мразя те...! – промълви.
- Знам...
- Мразя... когато правиш така...!
- Точно затова го правя!... – прошепна Сето, продължавайки да я разтапя с жадните си целувки.
Как само обичаше да я подлудява по този начин!... А как само му действаха протестите й...
Just call my name, 'cause I'll hear you scream!
Master!
Master!
Just call my name, 'cause I'll hear you scream…
Master!
Master...!

* * *
Киреи се отпусна доволна на гърдите му, задъхана след току-що приключилата игра.
Трябваше да признае, че наистина й харесваха тези изненадващи прояви на страст от негова страна, точно когато най-малко ги очакваше. Следвайки тази стратегия, двамата често осветяваха бюрото в офиса му или задната седалка на колата. Вярно, не беше кой знае колко удобно, дори напротив, но ефектът бе освежаващ. Особено в дни като този, това й помагаше да се отърве от дълго натрупваното напрежение, така че сега тя се наслаждаваше на пълна релаксация в прегръдките му. Знаеше, че това няма да продължи дълго. От караница можеше да ги спаси единствено мълчанието. Затова просто лежеше, наслаждавайки се на тишината, вслушана в ударите на сърцето му.
От известно време финалните ласки отсъстваха след страстта, но това като че ли вече не правеше впечатление нито на него, нито на нея. Въпреки че всеки път, когато правеха любов, сякаш разбуждаха вулкан от страсти, след това бяха някак си безразлични един към друг. Все още се обичаха, или поне така се предполагаше, но начинът, по който изразяваха „любовта” си, изглеждаше доста странен в очите на останалите...
А може би и в техните собствени...
Сето се раздвижи, протегна се и се надигна.
- Бързаш ли? – уморено попита Киреи.
- Искам да завърша последните си изчисления по симулатора – той понечи да стане, но ръката й го спря.
- Не ти е спешно... – прошепна тя – Остани малко с мен! Нищо няма да ти стане...
- Колкото по-скоро го завърша, толкова... – отегчено започна той.
- Толкова по-скоро ще започнеш нещо ново, Сето! – тя го прекъсна раздразнено – Много добре знаеш, че е така!
- Това ми е работата, Киреи!
- Ти сам си си шеф! – възкликна момичето – Никой не те принуждава да бързаш толкова...
- Да, но ми доставя удоволствие да я върша...
- Охх!!!... – Киреи наострена скочи от леглото – Тогава отивай да си изчисляваш безценния симулатор, щом ти доставя такова огромно удоволствие! Явно аз не ти трябвам повече!
Сето въздъхна безнадеждно.
- Киреи...
- Никакво „Киреи”! – извика момичето – Махай се!
- Много добре разбра какво искам да кажа, Киреи! Не ми...
- Да, много добре те разбрах, Сето! Казах махай се!!! – тя отвори широко вратата и посочи навън – Изчезвай веднага!
- Киреи, стига... – започна младият мъж, но тя го изблъска навън.
- Не ми казвай, че сега ти пука и искаш да останеш! Не те бива да лъжеш...!
- Киреи, спри се, по дяволите...!
- ОМРЪЗНА МИ!!! ЧУ ЛИ?! – извика тя и хвърли по него блузата и панталоните му – Каквото и да правя, винаги трябва да се съобразявам с Твое Величество, а когато АЗ поискам нещо, ти никога не си насреща! Винаги си зает, винаги нещо ти пречи и НИКОГА, абсолютно никога не обръщаш внимание на това, от което имам нужда... А аз имам нужда от ТЕБ, по дяволите! – Киреи ядосано удари вратата – Не ми трябват страстните ти изпълнения в леглото!... При това само когато ти си решиш... Не разбираш ли, че искам внимание?! Да те моля ли искаш?! Няма ли да ти стане поне малко неудобно?!
- Киреи...
Сето не можа да се доизкаже. Киреи затръшна вратата, оставяйки го сам в коридора, затрупан със собствените си дрехи. Той натисна дръжката. Беше заключено.
- Киреи, отвори! – провикна се той и заудря по вратата – Хайде, недей да правиш сцени...
- Гледай си работата, Каиба! – момичето се свлече на земята и зарови пръсти в косите си – Просто не ми обръщай внимание, както винаги... Няма да е нищо ново...
- По дяволите, Киреи...! – младият мъж въздъхна безнадеждно – Защо пак започваш да драматизираш?! Така няма да стигнем доникъде...
- Майната ти!... Върви по дяволите!
- Глупачка! – той удари стената, обърна се и влезе в стаята си, затръшвайки с гръм и трясък вратата след себе си.
Киреи продължаваше да седи на пода, гледайки в тавана.
Вече започваше да съжалява задето го изхвърли така. Може би наистина беше малко крайна... Но нима той не си го заслужаваше?! Малко или много трябваше да се съобразява с нея, все пак се водеше, че...
Момичето тихо отвори вратата и надникна навън. В коридора видя единствено Мокуба и по погледа му разбра, че е чул караницата. Тя наведе глава. Вече се беше уморила да се извинява за постоянните скандали, тъй като Сето никога не си правеше труда... Момчето не каза нищо и слезе тихо по стълбите. Киреи излезе от стаята си и пристъпи пред вратата на Сето. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Тя почука плахо.
- Сето?
Никакъв отговор.
- Извинявай, че те изгоних... Аз просто...
- Няма смисъл да се извиняваш! – глухо се обади той.
- Може ли да вляза? – невинно попита тя.
- Все тая...
Момичето отвори и го завари на терасата, загледан навън.
- Аз... – започна тя неуверено, но той я прекъсна:
- Ако ми даваше шанс, вместо да реагираш толкова остро всеки път, нямаше да стигаме до тук толкова често, не мислиш ли?
- Съжалявам... – промълви Киреи и наведе глава – Съжалявам много, но...
- Работата ми е важна за мен, Киреи... – тихо каза той – Казвал съм ти го много пъти.
- Знам...
- Знаеш и колко много държа на теб...
- Да, но ти постоянно...
- Мразя да оставям нещата недовършени! И искам да мога да ги свършвам докрай, без някой да ми пречи!
- Просто „някой” ли съм за теб, Сето? – остро попита момичето и той я погледна.
- Разбира се, че не! Знаеш, че те обичам...
- Нима?! – възкликна тя недоверчиво – Не си личи кой знае колко...
- Значи не ме познаваш! – глухо изговори той.
- О, да, да... Забравих... Ти никога не показваш чувствата си... – Киреи седна на леглото и замислено поглади покривката – Знаеш ли колко пъти съм се събуждала сутрин, очаквайки да лежиш до мен, искала съм да те прегърна, да те целуна, но ти си бил или в съседната стая, или в KaibaCorp?... Замислял ли си се колко?! Много...!
- Съжалявам...
- Въобще не се сещаш за мен, все едно сте само ти и работата ти...
- Киреи, престани! Много добре знаеш, че не мога да се променя! – възкликна младият мъж – За каква се мислиш, че да ми държиш сметка?!
- За приятелката ти например! – студено изговори тя. Сето понечи да каже нещо, но вместо това виновно извърна глава – Ако това не означава нищо за теб, можеш да ме оставиш да си тръгна и да си вземеш вместо мен статуя или може би машина, която няма да има сърце и никакви чувства и ще й бъде все тая дали й обръщаш внимание, или не! Тогава ще можеш да си работиш колкото си искаш от сутрин до вечер, през деня, през нощта или когато си поискаш... – момичето замълча за кратко. Дали това, което казваше, не бе малко прекалено? Думите извираха от сърцето й и колкото и да искаше да се спре, тя просто не можеше – И тогава, когато най-после се умориш да работиш и усетиш нужда от своята статуя, тя ще бъде там за теб... Вместо мен...
И с тези думи Киреи излезе от стаята му без да каже нищо повече.
Сето се просна на леглото. Имаше чувството, че в мозъка му се блъскат хиляди различни мисли. Всяка една от тях крещеше нещо, мъчеше се да надделее над останалите и в резултат се получаваше някакво дразнещо, влудяващо бръмчене.
Той затвори очи. Искаше да освободи главата си от това...
И неочаквано чу някаква мелодия, идваща от съседната стая. Познаваше тази песен... Киреи обичаше да я слуша винаги когато бе тъжна и искаше да остане сама...
So close, no matter how far,
Couldn't be much more from the heart...
Forever trusting who we are
and nothing else matters...
Толкова бе близо, независимо колко далеч...
Даваше всичко от сърцето си... Вярваше в себе си, вярваше в него...
Откри се, както никога...
А получаваше огризки...
Това си беше нейният живот! Всяка дума, която казваше, имаше смисъл, който Сето сякаш не виждаше. Тя търсеше в него това, което да я задържи и се мъчеше да погледне и от неговата страна...
Без да обръща внимание какво говореха приятелите й...
Сето бе това, което тя искаше...
И нищо друго не бе от значение...

Нед Ное 07, 2010 8:08 pm

Dеjа vu

От близо половин година KaibaCorp реботеше съвместно с Industrial Illusion.
С технологиите си Каиба подпомагаше проектите на Пегасъс и двамата заедно развиваха бизнеса си доста успешно. През последните няколко месеца натрупаха капитал, който бе достатъчен за, както Пегасъс се изрази, „организирането на нещо наистина грандиозно”.
Така че в момента той подготвяше нов турнир.
С невиждани досега технологии, недостижим по мащаб...
Наистина нещо грандиозно.
Но, както при всички хубави неща, и тук имаше уловка: Максимилиян Пегасъс държеше да организира този свой проект абсолютно сам и държеше Каиба твърдо настрана.
Онази непоносимост между тях, която досега спеше, прикривана от добрия тон на успешни бизнеспартньори, отново се появи. С типичното си упорство Каиба заяви, че в такъв случай няма да даде за турнира най-новия и подобрен виртуален симулатор, който разработваше, но Пегасъс си знаеше своето. На срещите, които провеждаха, между тях сякаш прескачаха яростни искри.
И все пак всичко вървеше добре.
Освен турнира, Пегасъс имаше и друг план, който обаче пазеше в дълбока тайна. Истината беше, че той все още таеше мечтата си да съживи мъртвата си съпруга и в момента подготвяше необходимото за това. И, ако трябваше да бъде честен, се нуждаеше от симулатора на Каиба, но въпреки това се правеше на инат...
Докато изведнъж капиталът, който бе вложил в турнира, не започна да изчезва.
Сякаш се топеше без всякаква видима причина.
Стъпка по стъпка Пегасъс затъваше все повече, докато не се озова в задънена улица. Трябваше да пожертва или компанията си, или турнира. Положи всички усилия да спаси и двете и вложи доста от последните си средства в някаква сделка, която обаче не беше от най-прозрачните и в крайна сметка пропадна.
Пегасъс беше съсипан.
Не само турнирът му, а и компанията бяха загубени.
И ето че тук бе идеалният момент Каиба да се включи и да откупи правата за турнира. Щеше да спаси не само проекта, а и компанията. Пегасъс нямаше да има друг избор, освен да приеме предложението му.
Още от сутринта Каиба нареди да съобщят на партньора му, че този ден ще дойде в имението, така че той трябваше да бъде готов с договор за продажба в ръце.
Но, поради независещи от него обстоятелства, се наложи шефа на KaibaCorp да тръгне по-късно през деня. И той успешно пристигна на Острова на Пегасъс като за следобеден чай, вместо в уговореното време по обяд.
Но нещо не беше както трябва и той го разбра още преди да се приземи. На пистата имаше още един хеликоптер и пилотът явно чакаше някой да се качи всеки момент. Сето обаче не обърна внимание на това. Не го интересуваха кой знае колко срещите на Пегасъс.
И той пое навътре в имението с уверена крачка.
Но точно на входа нещо се случи.
Каиба тъкмо щеше да отвори врата, когато някой я отвори преди него и той се озова лице в лице с някакъв непознат.
Сякаш видя нещо, което се е случвало и преди. Като Deja vu...
Тази висока фигура... странната черна коса... Не можеше да види очите му иззад черните очила, но...
Непознатият подмина и не обърна каквото и да било внимание на човека, с когото се размина, все едно той въобще не съществуваше. Качи се на хеликоптера си и пилотът веднага потегли без да чака каквито и да било заповеди.
Сето с изучаващо присвити очи изгледа отдалечаващата се машина. Само да можеше да се сети откъде му е толкова познат този фукльо...
- Както и да е! – глухо изговори той. Не го интересуваха срещите на Пегасъс. С уверена крачка той се запъти навътре в замъка, директно към кабинета на домакина.
Вратата се отвори и отвътре се показа притеснената физиономия на иконома.
- Господин Каиба? – стресна се той – Добър ден, какво ще желаете...?
- Кажи на шефа си, че съм пристигнал за договора! – сухо изговори младият мъж.
- Но господин Пегасъс е... – икономът се опита да обясни нещо, но той хвана рамото му и го измести настрани, отваряйки си сам.
- Нямам време за формалности, Крокет!
Вътре в кабинета беше тъмно. Завесите бяха спуснати и пречеха на силната слънчева светлина да проникне между четирите стени. И по средата на стаята, обърнал въртящия си стол с гръб към огромното бюро, стоеше Пегасъс.
- Какво има сега, Крокет? – с унил глас изговори той – Казах да не ме безспокои никой...
- Явно уговорените срещи не означават нищо за теб, старче!
Гласът на Каиба го изненада. Пегасъс се завъртя на стола си и го изгледа учудено.
- Каиба, момчето ми! – възкликна той – Какво искаш?
- Би трябвало да си се досетил – като у дома си, младият мъж с уверена крачка влезе в кабинета и се настани на стола срещу домакина. Погледите им се сблъскаха. Тези ледени сини очи... както винаги безкомпромисни, що се отнася за работа... – Дошъл съм за правата върху Duel World Cup!
- Малко си позакъснял, приятелю... Страхувам се, че ще те разочаровам... – в меланхоличния тон на Пегасъс се прокрадна иронична нотка – Току-що те изпревариха.
Очите на президента на KaibaCorp се уголемиха от изненада. По дяволите! Нима онзи непознат го бе изпреварил?! Сякаш без да обръща внимание на реакцията му обаче, Пегасъс стана безразлично от трона си и с мудна крачка се запъти навън. На крачка от вратата неочаквано се спря.
- Не те съветвам да прекарваш в тази стая целия си ден, момченце-Каиба. Сигурен съм, че имаш и други работи за вършене. А ако нямаш... – Сето го погледна. Пегасъс държеше кутийката на CD. Очите им се срещнаха и той безмълвно му я хвърли.
- Какво е това?
- Копие на договора ми и запис на сделката – кратко отговори – Сега си върви, ако обичаш. Уморен съм. Искам да си почина...
- Да, да, добре... |=(
Без повече да си губи времето в празни преказки, младият мъж го задмина и с бърза крачка излезе от замъка.
Нямаше какво повече да прави тук.

* * *
- Давам ти правото да играеш пръв! – на записа създателят на Игрите с Чудовища самодоволно скръсти ръце – Да видим какво можеш, хлапе! Но ми се струва, че 10 милиона долара ще се впишат доста добре на сметката ми!
Сето присви очи. Камерата бе проследила не просто "договора и запис на сделката", както се бе изразил старият глупак, а дуел... Дуел между него... и онзи мистериозен непознат...
- Ще се възползвам от шанса! – лицето на госта не се виждаше, но бе повече от ясно, че е същия човек, с когото се бе разминал на изхода – Поставям чудовище с лице надолу и карта също с лице надолу и приключвам хода си.
- Добре... – Пегасъс тегли карта и замислено изговори – Какво ти дава увереността, че имаш шанс да спечелиш срещу мен, млади момко? Или да не би парите ти да са паднали от небето, че да ги харчиш така на поразия?
- Нека кажем... – в тона на непознатия имаше пренебрежение – Нека кажем, че просто знам отлично какво правя. Ще ти помогна да си стъпиш на краката, но първо ще ми дадеш Duel World Cup плюс правата за създаване на карти!
"Какво?!"
- Целиш се твърде нависоко, малкият!... – Пегасъс злобно смръщи вежди - Сега е време да видиш какво е майсторство! Жертвам 1000LP, за да активирам моята магическа карта Toon World! След това призовавам TooN Mermaid [atk1400/def1500] в атакуващ режим! Сега имам два избора: да те атакувам директно или да атакувам чудовището ти – Пегасъс явно се коле*аеше. "Атакувай го директно, старче!" – помисли си Сето. Явно обаче "старчето" бе решило друго – Toon MermaiD! Атакувай чудовището с лице надолу!
- Атаката ти унищожи моята Nimple Momonga [atk1000/def100] – констатира непознатият и Каиба стисна ядно юмруци – Това задейства специалния й ефект, тоест, когато Nimple Momonga отиде в гробището, получавам 1000LP както и правото да призова още две Nimple Momonga от тестето си. Това ли е всичко, Пегасъс? Ако да, приключвай си хода!
- Не още – потресен, Пегасъс постави карта на масата – Слагам една карта с лице на долу и приключвам хода си.
"Да те вземат дяволите, Пегасъс! – Сето вече започваше да се ядосва. Не че по принцип би симпатизирал на стария досадник, но той малко или много му беше партньор, а в момента упорито губеше – Забравил си какво е да играеш! Дуелът е още в началото, а вече сте 3000LP на 5000LP за онзи пуяк!"
- ХаХаХаХаХаХаХаХаХаХа!!! Пегасъс, не съм мислил, че дуелът ще приключи толкова бързо! – самодоволният смях на госта го откъсна от мислите му – Сега жертвам двете Nimple Momonga и призовавам моя BLUE EYES WHITE DRAGON [atk3000/def2500]!!!
- Какво?! Това е невъзможно... Но как...? Откъде имаш тази карта?
Сето тъкмо надигаше чаша с вода. Но от това, което чу, и още повече при вида на холограмата, която се появи, изведнъж нещо в него се преобърна. Задави се. Вкопчи се панически за бюрото и се втренчи изумен в монитора.
- Това е... Това е невъзможно! Само АЗ имам Синеок Бял Дракон! – той почти извика – Кой е този и откъде има толкова редки карти?!?
- Сега няма да ти кажа, но мога да те уверя, че е създадена от теб, Пегасъс! – лукаво се изсмя непознатият и продължи – Още не съм приключил! Използвам моята магическа карта Raigeki!
- Грррр, ах, ти! – Пегасъс изръмжа безпомощно.
- И сега, мой BLue Eyes White Dragon! Атака върху жизнените точки на Пегасъс!!!
- Не бързай толкова! Много рано ме отписа! – прекъсна го – Активирам моя капан WABOKU...
- Капан!?!
- Да, капан! WABOKU спасява жизнените ми точки за този ход.
- Само протакаш, Пегасъс.
- Ще видим, момче! Мой ред! – старецът като че ли за момент върна старата си сила – Активирам Monster Reborn и връщам Toon MeramaiD, но не за дълго, защото активирам моята магическа карта Soul Exchange №2 и ползвам твоя Blue-Eyes White Dragon като го жертвам заедно с моята Toon Meramaind, за да призова BLUE-EYES TOON DRAGON [atk3000/def2500], но това това не е всичко! Играя POT OF GREED и тегля 2 карти, активирам MAGE POWER и UNITED WE STAND! – след целия този объркващ ход той се усмихна доволно – Няма да обяснявам как действат. Ти би трябвало го знаеш. А сега се приготви за загуба!!!
- Но как? Soul Exchange няма такъв ефект?
- Това не е Soul Exchange, а моята лична карта Soul Exchange №2! Нейният ефект е същия като оригинала, но разликата е в това, че може да атакуваш в същия ход! Тази карта може да се използва само когато Toon World е на полето!
- Разбирам... – сякаш примирявайки се, непознатият наведе глава – Но, преди да атакуваш, искам да ти предложа нова сделка: да увелича сумата на 50 милиона долара.
Сето се опули. Този беше ненормален.
- Хах! Искаш да даряваш пари? – Пегасъс се изсмя – Добре! Така да бъде! А сега, BLUE-EYES TOON DRAGON! ATAKУВАЙ!!!
- Не бързай да пируваш Пегасъс, активирам капана MAGIC CYLINDER! – от нищото заяви непознатият.
- Какво?! Нееееееееееееее!!! Това не е възможно!!!
Викът на Пегасъс прокънтя през тонколоните като ехо, което се блъсна в стените на кабинета и избяга през прозорците. Сето се намръщи. Толкова глупава загуба...
- Е, Пегасъс? – гласът на госта отново привлече вниманието му към монитора – Сделката си е сделка! Подпиши договора! Турнира и правата за създаване на карти срещу 50 милиона долара. Ето ти ги в брой!
И той отвори куфара, който носеше и го изсипа върху масата. 50 000 000 долара...
- Сега вече съм доволен! – грабна листа от ръцете на Пегасъс, огледа го и, поглеждайки камерата през черните си очила, добави с усмивка – Ще ти изпратя копие по нотариуса! Довиждане, Макси!
- Шодайме! Чакай...!
Записът прекъсна.
Сето остана загледан в екрана няколко минути.
Dйjа vu...
Всичко беше като някакво dйjа vu... Защо обаче не можеше да си спомни откъде...?
А този Синеок?
Откъде се беше взел? Та нали той самият скъса четвъртата карта...
Грабна телефона.
- Свържете ме с Пегасъс!

Пон Ное 08, 2010 2:30 pm

Среща с непознат

Тази вечер Сето остана до късно в KaibaCorp.
Трябваше поне да се опита да помогне на партньора си и да разбере нещо повече за онзи непознат, но за съжаление усилията им бяха напразни.
Когато се прибра вкъщи обаче, завари пред вратата два куфара.
- Какво означава това?! – прошепна той. Едно съмнение се прокрадна в съзнанието му и той изтръпна. Наоколо обаче нямаше никой, когото да попита какво става. Сякаш всички бяха потънали вдън земя.
Една врата се отвори и от там се появи Мокуба. Той погледна брат си и в очите му Сето прочете някакъв укор. Момчето не каза нищо и се качи нагоре.
Сето го проследи с поглед и се качи след него.
Горе имаше само една отворена стая – тази на Киреи. Младият мъж смутено се приближи и погледна вътре. Тя беше седнала на леглото, по което бе пръснала нещата си, и бавно ги прибираше в една чанта. Накрая остана само една снимка. Момичето я взе в ръце и дълго я гледа. Там бяха те тримата – тя, Сето и Мокуба. Изглеждаха щастливи... Киреи допря снимката до устните си и я остави обратно на шкафчето.
- Киреи, какво правиш? – попита Сето неочаквано и тя стреснато вдигна глава.
Не бе усетила присъствието му.
- Аз... Изнасям се, Сето – студено изговори момичето – Говорих с Маи. Тя каза, че мога да остана при нея, докато си намеря квартира и...
- Не си го и помисляй! – глухо каза той – Не те пускам...
- Защо? – Киреи го погледна странно – Така и така не се интересуваш от мен...
- Чуваш ли се какво говориш?! – възкликна той изумено – Разбира се, че се интере...
- Сето, по-добре замълчи! – отсече момичето, грабна чантата, блъсна го настрани от пътя си и тръгна по стълбите надолу – Първо погледни какво правиш в действителност и след това говори каквото и да било! Само че ти никога няма да...
- Киреи, остави чантата веднага! – той сграбчи ръката й и тя се спря, изгледа го отмъстително и се отдръпна – Няма да ходиш никъде! Чуваш ли?
- Защо не, Сето? – озадаченият й тон и студеният й поглед пронизаха младия мъж – Дай ми една основателна причина да не си тръгна!
Той наведе глава и замръзна така в минута мълчание. Киреи се обърна и понечеи да тръгне, но той прошепна:
- Нищо ли не е останало от това между нас?
Тя се спря. Сърцето й се късаше при мисълта, че го напуска. Искаше й се да се върне и да го целуне. Очите й се напълниха със сълзи, но предпочете да ги преглътне. Пое дълбоко въздух и отново го погледна.
- Ела... – тя хвана ръката му и я сложи до сърцето си – Усещаш ли как бие? Това е, защото те обичам, Сето. Не искам да си тръгвам... Но мисля, че тук... – нежно постави длан на гърдите му – ...тук не е останало много...
Сето плахо погали ръката й.
- Не мога да те пусна, Киреи... – прошепна – Не мога и не искам да те пускам...
- Няма смисъл да се нараняваме повече! – тихо каза момичето и се отдръпна. Отвън една кола изсвири и тя взе отново чантата си – Това е таксито ми... Трябва да вървя...
- Чакай! – младият мъж в последен отчаян опит я дръпна към себе си и силно я прегърна – Обичам те, Киреи... Не си отивай... моля те...!
- Съжалявам, Сето... – прошепна тя и се отдръпна от него – Просто… просто не мога… Явно не ни е било писано да бъдем заедно…
- Киреи…
- Хобсън! – Киреи извика и веднага от една стая се появи икономът.
- Да, госпожице?
- Ще ми помогнете ли за багажа?
- Разбира се, госпожице Киреи… – и той с наведена глава взе двата куфара и тръгна след момичето към таксито.
- Киреи, моля те… – Сето я последва до вратата на колата и плахо погали лицето й – Не си тръгвай…!
Тя го погледна тъжно. В очите му имаше някаква скрита мъка…
Не! Нямаше да я върне и този път!
Киреи обърна глава и влезе в таксито, казвайки само:
- Довиждане, Сето!
- Киреи, недей…
Твърде късно.
Тя дори не обърна внимание на последните му думи, затвори вратата и колата тръгна.
Младият мъж остана безмълвно загледан след нея. Разтрепери се. Наведе глава, стисна юмруци и се обърна към вратата.
- И ще я оставиш да си тръгне просто така?! – укорителният глас на Мокуба прозвуча до него и Сето вдигна поглед.
- Тя сама го реши, Мокуба? – прошепна той – Не мога да направя нищо
- О, хайде, Сето! – момчето скочи пред него и ядосано го блъсна – Държиш се като момиче! Такъв ли си бил през цялото време? А?! Страхливец?! Нищо чудно, че Киреи те напуска…!
- Млъкни! – глухо произнесе Сето.
- Защо, братко? – Мокуба продължаваше да вика насреща му. През последните години бе достигнал брат си на височина и видът му вече нямаше нищо общо с дребното беззащитно хлапе от преди. Сега, ако поискаше, можеше спокойно да набие Сето и изглежда имаше намерение скоро да направи точно това – Страх те е да признаеш сам на себе си, че си се провалил, така ли?! Женчо! За какво бяхте заедно толкова време? А?! – той хвана брат си за яката и ядно изговори – Тя те обича, за Бога... Бяхте щастливи заедно! Струва ли си да захвърлиш това по дяволите заради KaibaCorp и непрестанните си сделки?! Спри да се преструваш, че не ти пука и се вземи в ръце!
Сето мълчеше. Безизразният поглед в сините му очи охладня и той изблъска Мокуба от себе си, изговаряйки само:
- Остави ме сам!
И с бойна крачка тръгна нагоре по стълбите, влезе с гръм и трясък в стаята си и отиде на терасата.
Чувстваше се смачкан.
Знаеше, че вината е изцяло негова, но не смееше да го признае сам на себе си. Сякаш бе попаднал в задънена улица, а нямаше начин да се върне назад.
Изведнъж му се прииска да излезе, да запали колата и да отиде да вземе Киреи.
Но не. Тя щеше да го прогони и Сето го знаеше отлично. Колкото и да й липсваше, тя нямаше да го остави да я върне за втори път.
Веднъж бе предостатъчно...

* * *
Маи чакаше пред къщата.
Шофьорът на таксито помогна на Киреи да свали багажа си от колата и двете жени мълчаливо понесоха куфарите по стълбите.
- Ще бъде страхотно, Киреи! – възкликна Маи неочаквано, когато стигнаха горе, и Киреи я погледна малко стреснато – Ще сме си заедно, както преди. Няма вече да си на другия край на града. И ще можем да излизаме без господин Богаташ да те търси и да ти пречи...
- Да... Сигурно... – тя наведе глава унило.
- О, хайде, момиче! – Маи отново се опита да я ободри – Не се ли радваш, че си извоюва свободата? Тази връзка те задушаваше, не ти даваше възможност да бъдеш себе си... А и Каиба не ти даваше вниманието, от което имаш нужда. Сега е моментът да наваксаш изгубеното! Домино е пълен с мъже! Можеш да избираш като по каталог колкото си поискаш и да се забавляваш както никога... – Киреи продължаваше да мълчи и Маи повдигна лицето й – Хей!
- Какво?
- Какво „какво”? Не увесвай нос! Такова! Да не си посмяла да се натъжаваш заради глупак като него! Той не можа да оцени какво съкровище си, но приятелите ти те оценяват, Киреи! Затова вдигни глава и ми покажи една горда усмивка!
Момичето я погледна жално. На лицето й се появи тъжна усмивка... прекалено изкуствена, за да може да излъже когото и да било. Въздъхна.
Кого си мислеше, че заблуждава?
Другите? Да бе...
Себе си ли? Дори и себе си не можеше...
- Съжалявам, Маи... – прошепна – Не мога да се преструвам, че не го обичам и че ми е все тая...
- Разбирам те, скъпа :) – младата жена постави ръка на рамото й – Имаш нужда да се разсееш...
- Маи... Аз... Извинявай... – момичето се дръпна и побягна навън – Искам да остана сама...

* * *
Вечерта беше гореща и задушна.
Киреи вървеше бавно по крайбрежната алея и се опитваше да изпразни главата си. Тишината можеше да й помогне. Затова тя потърси самотата на морето.
Наистина ли така беше по-добре?
Обичаше го...
Той я обичаше...
Въпреки всичко, тя знаеше, че е вярно, и за това я болеше най-много. Защото Сето пропиля всичко... Защото с безразличието си разбиваше сърцето й на малки парченца и всеки път, когато я погледнеше с онези изпълнени със студ очи, забиваше в тях късчета лед. Разкъсваше я... В един миг на нежност събираше отново късчетата на сърцето й, припомняйки й какво още я задържа при него...
И с един поглед и една дума я караше да се събуди от вълшебния си сън и да погледне реалността в студените й сини очи...
Беше се появил вятър, но тя не му обърна внимание. Пък и какво толкова. Поне нямаше да бъде толкова задушно...
Не! Това не беше живот, който да си заслужава!
Тя с право си тръгна... С право избяга от него...
Сега вече можеше да живее собствения си живот, а не да бъде невидима част от неговия...
Изведнъж обаче започна да вали.
„Топъл летен дъжд”, както обичат да казват. Идва от нищото, излива се набързо и оставя след себе си само прогизналите улици. Е, понякога не се извалява толкова бързо, но както и да е...
Първите капки стреснаха момичето. Тя наистина не ги очакваше. Трябваше да побърза да се върне или да се скрие някъде на сухо, ако не искаше да се прибере като мокра кокошка. В транса си обаче се бе отдалечила доста от апартамента на Маи. Така първият вариянт отпадна автоматично. Киреи започна да търси някакво място, където да остане, докато дъждът спре.
И ето, че видя своя заслон – спирката на маршрутките. Там поне щеше да бъде на сухо.
Момичето се затича нататък. На спирката нямаше никого, така че пак щеше да й бъде спокойно. Уличната лампа отстрани светеше, затова нямаше причини да се страхува „от тъмното”.
Тя се облегна на пейката. Мелодията на дъждовните капки успокояваше съзнанието й и й помагаше да влезе в час. Малко по малко дори настроението й се повдигна и сега й беше почти приятно. Липсваше й само нечия компания...
- Най-после! Можело да има и сухо!
Изневиделица от дъжда се появи някакъв младеж и също като Киреи се скри на сухо на спирката. Момичето се обърна и попита леко подигравателно:
- Да не те е страх, че ще се разтопиш? Да не би да си от захар?
Той я погледна с насмешка.
- Всъщност не. Вярно, че ми казват, че съм бил сладък, но досега не съм се топил. Е... – той вдигна невинно рамене – явно не съм от захар.
Киреи се усмихна и поклати глава. Този изглеждаше като типичен провинциален нехранимайко, дошъл в града да си търси късмета.
Колко познато...
- Сигурно скоро ще спре – подхвърли той – Не изглежаше като да вали, така че...
И сякаш напук на думите му, изведнъж дъждът се усили, блесна светкавица и почти веднага изтрещя гръм.
- Е... Май няма да спре много скоро... – унило изговори младият мъж и наведе очи. На лицето му се изписа хитра усмивка и той погледна момичето – Все тая! И без това не бързам за никъде ^ ^
Момичето поклати глава с лека насмешка.
- Та... Какво прави едно хубаво момиче само в дъжда? – нагло попита той и Киреи се подсмихна пренебрежително.
- Сигурно чака дъжда да спре – малко остро отвърна тя – Откъде мога да знам.
- Ясно... Не сме много приказливи... – изговори той замислено и млъкна. Свали качулката си и тръсна глава няколко пъти, за да поизсуши поразрошената си черна коса.
- Хей! Престани! – раздразнено се отдръпна момичето и той я изгледа учудено – Не ме пръскай! Става ли?
- Извинявам се много, не беше нарочно XD – той се засмя невинно и Киреи се усмихна – Я виж ти! Значи си можела да се усмихваш!
- Мда...
- Това е хубаво... Мнооого хубаво... Обаче не отговори на въпроса ми: защо си навън по това време, при това сама? – чаровната усмивка отново огря лицето му, така че, въпреки цялата наглост на въпроса, момичето не се засегна и се засмя:
- Не е ли малко нахално да разпитваш така непознато момиче?
- Мне :) Никак даже.
- Ха... Щом казваш...
- И така... Аз си чакам отговора... :} – повтори той.
- Непоправим си, знаеш ли! – възкликна момичето. Младият мъж се усмихна и тя продължи – Обичам да се разхождам край морето.
- Сама? – учуди се той.
- Да, нещо против ли имаш?
- Неее, не – той побърза да се оправдае – Само ми се струва странна липсата на някой кавалер с теб...
- Е, ти сега и екстри ли искаш? – засмя се Киреи. Нещо я жегна отвътре. Защо тази „липса на кавалер” не й правеше впечатление? Нима вече бе свикнала? Вярно, че Сето не й беше обръщал достатъчно внимание, но чак пък толкова...
- Значи си нямаш приятел, така ли да разбирам? – отново попита непознатият.
- Хей! Хей! Хей! – възмутено възкликна тя – Струва ли ми се, или разпитваш прекалено много?
- Ами... не... – объркано се спря той – Просто съм любопитен...
- Аха... Любопитен значи...
- Еми да XD – той се засмя отново – Нали нямаш нищо против?
- И да имам, това няма да те засегне особено, нали? – момичето се разположи удобно на пейката и го изгледа изпитателно. Какво пък. Изглеждаше свестен – Не, нямам си приятел.
- Това... не е хубаво! – констатира той – Не е хубаво да си сама.
- Знам... – започна тя, но младият мъж я прекъсна:
- А мислила ли си по въпроса да... нали знаеш... да си намериш някой ;)
- Моля?! 0.о – Киреи го изгледа изумено – Хей! Знаеш ли какво?! Много си нахален!
- Разбира се! XD – възкликна той – В джунгла, пълна с вълци трябва да си тигър, за да оцелееш – с тези думи той протегна ръка – Да се запознаем! Аз съм Рен.
Тя се дръпна озадачена и стана от пейката. Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро.
- Добре, господин Рен! Радвам се, че си поприказвахме, но си тръгвам!
- Хей, хей, хей! Почакай! – той хвана ръката й – Ако те притеснявам, съжалявам, само кажи и ще спра. Няма смисъл заради моето нахалство да вървиш през дъжда. :/
- Виж, така или иначе трябва да се прибирам – Киреи със съжаление изгледа сконфузеното му лице.
- Да, да, добре... – Рен наведе глава и се почеса зад врата – Нахален съм сега, какво да направя? Просто ще си затворя голямата уста и това е.
Тя го погледна. Изглеждаше наистина като да съжалява и момичето реши да се смили над него. Затова се върна обратно на пейката и седна.
Младият мъж обаче се замълча. Явно се беше сконфузил наистина. Киреи го погледна.
- Значи си тигър в джунглата, така ли?
Той се засмя.
- По-скоро съм от тигър нагоре.
- Брей! – възкликна момичето – Колко скромно!
- Еми така де, всеки се оправя както може, нали? Това е моя начин. Хищник съм, затова джунглата е моя.
- Ха... – тя наведе глава, за да прикрие ироничната си усмивка – Не преувеличаваш ли малко? Не се обиждай, но едва ли имаш и малка част от тази „джунгла”. Изобщо не приличаш на тигър, а какво остава за повече.
- Нима? – изненада се той. Момичето го погледна пренебрежително.
- Да. По-скоро бих те определила като... младо вълче.
- Сериозно ли? – засмя се. Киреи вдигна рамене и той поклатои глава – Е, не е зле, все пак можеше да ме кръстиш и на нещо друго XD
- Сигурно.
- И с какво ме сравняваш, ако не е тайна?
Тя се усмихна странно и стана. Обърна поглед към сипещото дъжд небе и след това пак го погледна.
- Да речем... – момичето млъкна за секунда – Да речем, че доскоро познавах доста добре един екземпляр, който наистина стои на върха на веригата, и ти нямаш... Господи!
Изведнъж една мълния удари съвсем близо до спирката и Киреи подскочи стреснато. Няколко секунди по-късно втора мълния порази стълба с лампата, на който тя доскоро се бе подпирала. Светлината угасна. Момичето с вик на паника се хвърли в прегръдките на Рен, повтаряйки с треперещ глас:
- Всичко е наред... Всичко е наред... Спокойно... Всичко е наред...
- Точно така – усмихна се младият мъж, галейки грижовно косите й – Беше само мълния. Успокой се! Сега всичко е наред, нищо, че ни спряха тока ^ ^
- Извинявай... Съжалявам много, не беше нарочно... – започна да се оправдава тя и се дръпна.
- Знам, спокойно – засмя се той, опитвайки се да я фокусира в тъмното – Всъщност... – разбърника из джобовете си и извади фенерче, включи го и го насочи към нея. Тя примига на светлината и Рен отново се засмя – Знаеш ли какво?
- Какво? – наивно попита момичето.
- Кефиш ме. Ще ти звънна! – заяви. В очите на Киреи блясна игрив пламък.
- Добре – лукаво се засмя тя – Но внимавай, и ти ме кефиш. Ще ти вдигна!
- Това не ме притеснява – намигна весело младият мъж, завъртя очи и продължи – Та, казваш, че нямам нищо общо с твоята Голяма риба.
- Абсолютно – кимна тя.
- Откъде си толкова сигурна?
- Познавам го добре... Дори прекалено добре... – поклати глава момичето – Знам отлично всичките му навици и номера и...
- Да, но не познаваш мен :P – нагло я прекъсна Рен – Между другото, с кого ме сравняваш, ако не е тайна?
- Няма значение – подсмихна се тя.
- Е, хайде де, аз съм любопитно... младо вълче XD – ухили се – Кажи. И откъде накъде познаваш ТОЛКОВА добре риба като него?
- Казах няма значение! Не те интересува! – видимо раздразнена извика Киреи – И без това нямам повече нищо общо с него!
- Добре, добре, по-полека де :/ – Рен леко постреснат се ококори – Схванах намека, няма да нахалствам повече.
И двамат млъкнаха.
Момичето наведе глава и мълчаливо се заразхожда из спирката, подритвайки някакво малко камъче.
Дъждът продължаваше да се сипе като из ведро, но в един момент сякаш намаля. Малко по малко дори намаля дотолкова, че почти спря. Светлините от по-отдалечените лампи даваха някаква мъждива виделина, изгубваики се в тунела от дървета около шосето. Всичко се успокои
. Гръмотевиците се чуваха някъде далеч над морето и сякаш бурята утихна съвсем.
Киреи плахо протегна ръка изпод навеса на спирката.. като че ли още ръмеше леко.
- Спря ли? – кратко попита младият мъж.
- Така изглежда – тя го погледна странно – Е... в такъв случай аз ще се прибирам. Беше ми приятно да деля спирката с теб, Рен.
- Ъм... да... – заекна той – Не ми каза името си...
- Благодаря ти за компанията! Чао!
И, без да се обръща повече, с тези думи тя изскочи навън и със забързана крачка тръгна по улицата и се скри в една от пресечките.
Рен мълчаливо гледаше след нея. На лицето му се изписа лукава усмивка и той тихо изговори:
- Пак заповядай, Киреи... Пак заповядай...
Някъде по пътя се разнесе далечното глухо ръмжене на двигател. Постепенно се засили и скоро улицата се освети от мощните фарове на някаква кола. Машината с бясна скорост профуча по шосето, рязко наби спирачки и спря точно пред спирката. Предното стъкло се спусна. На шофьорското място седеше младо момиче с дълга черна коса, вързана на две опашки, и палави черни очи.
- Как е, шефе? – намигна тя – Качвай се!
Младият мъж се подсмихна иронично. Задната врата се отвори и той се качи в колата, настанявайки се удобно на седалката.
- Как мина? – любопитно запита момичето.
- Ще бъде по-лесно, отколкото предполагах, Асахи – той доволно затвори очи – Дори много по-лесно...
- Чудесно!
Тя изведнъж натисна газта. Двигателят изръмжа злобно и колата отново полетя по шосето, изчезвайки в тунела от дървета.

Пон Ное 29, 2010 10:55 am

Везни на живота - Силата на драконите

Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите

Re: Везни на живота - Силата на драконите