~Живот по сценарий~

Така, още един мой фик... Да предопредя, че може първата глава да не е станала интересна, но това просто е началото! ако ви хареса ще го продължа, така че успех!




1. Глава: "С краката нагоре"

Бляскави вечери, романтични разходки, любов... Красиви тоалети, богати къщи....
- Канаме, обичам те!
- Ще се омъжиш ли за мен, Хорина?...
- Стоп! Втори дубал!
- Господин Режисьор, моля да обявите почивка.
- Чухте дамата – ПОЧИВКА!
- Госпожице Хюга искате ли питие?
- Не благодаря Ханиме.Наруто Узумаки дойде ли?
- В гримьорната е. Да го повикам ли?
- Не е необходимо. Аз ще отида.

Хината Хюга беше една от най-известните филмови актриси, която познава цяла Япония, но и почти целия свят. Тя беше преуспяла в много свои филми и шест пъти е взимала главната роля. За първи път се бе снима във филм още, когато е била на десет години. Нейната кариера, обаче, се развива с огромна скорост. Участвала е в над 60 филма и още толкова ТВ предавания и шоута.
- Наруто, готов ли си?
- Здравей Хината! Как вървят снимките?
- Това е една ужасна сапунка, в която изобщо не искам да участвам, но нали...
- Да, режисьора. Какаши притеснява ли те?
- Защо точно той трябваше да филмира „Icha, icha paradise”?
- Съжалявам, ако те притеснява има начин – ще му кажем, че се отказваш.
- Не, не искам да го обидя... Сакура обади ли се? Каза, че турнето е свършило.
- Да, в града е.
- Страхотно. Значи отиваме.
- Какво? Не мислих, че ще се върнеш там, отново...
- Винаги правиш обратен завой в миналото – в този случай това е така.
- Разбирам. Ами снимките?
- Това оставям на теб. Помоли го да ме освободи, а аз ще се приготвя. След десет минути пред входа.
- Да... добре Хината!
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Така.. да се върнем около десет години назад във времето, когато звездите ( Хината, Наруто...) бяха още деца и не познаваха лукса и постоянно насочените камери към тях... Да, в малко селце ( по-късно град) наречено Коноха, където листата танцуваха и там, където паднаха, от огнената земя израстваше едно ново поколение...
- Сакура! Добре ли си?
- Да, благодаря ти Хината. Наистина дървото е високо, не трябваше да се качвам толкова нагоре...
- Няма нищо, но повече няма да правиш така. Обещаваш?
- Обещавам!
- Добре, сега да отиваме на училище.
- Да-а, хайде..
Слънчеви дни, детски усмивки, игри, спомени, смях... Така минаваше животът на група тинейджъри, добри приятели, които винаги правеха скуката забавна.
- Саске, махни си мазните пръсти от чина ми! Научи се, когато си изядеш баницата да си ги измиеш!
- Дрън, дрън... Хигиеничката Сакура, кажи ми нещо, което все още не знам.
- Като за начало, трябва да млъкнеш!
- Хей, хей! По-полека Сакура... нали знаеш, че той е такъв.
- Да, да знам Наруто; благодаря, че ми каза. Той е просто оригинален – като турски анцунг.
- Сакура, прекаляваш!
- Клас стани!
Клас мирно! – изведнъж дежурния изкомандва и учителя влезе.
- Добър ден, деца! – поздрави той с дневника в ръка, а погледът му в някаква книга.
- До-бър ден!
<< Уфф, отново час по История! Нищо не му разбирам от господина... Нищо! >>
- Така, днес ще изпитвам номеррр... Номер десети да заповяда на дъската и да разкаже за династията Син.
- Аз! – Сакура помаха с ръка, изправи се и се запъти към дъската, когато нечий крак я спъна...
- Ааааааа! Саскеееееее! – целият клас избухна в смях, защото Сакура бе на земята измокрила се от някакво сокче, което без да иска будна ат съседната маса върху себе си.
- А, нещастен случай! Извикайте бързите дрехи! ( Бърза помощ) – подигравателно запротестира той.
- Ще видиш ти един нещастен случай!
- Господине, вижте какво прави тя! А пък е отговорник на класа!
- Толкова си тъп, че като застанеш до една стена тя пада, защото по-умния винаги отстъпва.
- О-о-о Великите измислици! Прекрасно сравнение, заслужаваш да участваш във филм „Овцете мислили” – отново класа беше сломен от коментара на Саске.
- Ти cи такъв идиот, че ако има конкурc за идиоти ще вземеш второ мяcто, защото cи такъв идиот, че ще ти измъкнат първото мяcто изпод ноcа!
- Хах, кой го казва!
- Престанете и двамата! – учителят, Какаши Хатаке наистина му омръзна да слуша постоянните драми, които всеки час се изиграваха пред него.
- Но... той
- Тя..
- И двамата излезте отвън! – излязоха, мрънкайки нещо под носа си. Те винаги си бяха такива – приятелски врагове!

И на мен ми хареса, очаквам още. Междодругото ставам ''леко'' нахална , ама кога ще има нова глава?

супер еееееееееееее :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!:

Wow! Още един блестящ фик от теб! Продължавай в същия дух защото фика е СТРАХОТЕН!!! :obi4amte: :angel: :love: :bravo: :uhaa:

Да наистина, кога ще има ощее... Фика ти е страхотен и се надявам скоро да пуснеш следващата глава

f1st1k__ написа:

onyx&pink написа:Оле т'ва звучи яко
"Извикайте бързите дрехи!" т'ва ме уби
Мн яко
Искам още

Мен също Ще чакам продължението

MXM

Моля те пусни още!! :!: :!: :!: :!:

Турски анцунг хДД Изкефи ме. Да, не е нищо кой знае колко оригинално, но всеки има нужда да чете нещо такова за разтоварване. Чакам още, добро е, а и правописните грешки са малко! :;):

Интересно е! Давай продължението.

2.Глава: „360-градусен завой”




- Видя ли какво направи?
- Какво направих госпожице Засукана?
- Винаги ме забъркваш в откачени ситуации! Как не ти омръзна?
- Ами, аз не заспивам докато не измисля нещо.
- Ах, ти! Ще ти го върна тъпкано!
- Ще видим... като за начало господина ще те заведе при директора, защото ти си тази с най-много нарушения.
- Ааааааа. – Сакура изръмжа, като се обърна с гръб към него.
- Срамежливка!
- Млъкни!
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------
След петнайсет минути вратата се отвори и една от съученичките им излезе.
- Хайде влизайте, докато учителят не ви е написал отсъствията!
- Да, идваме... – отговори отегчено Сакура.
- Така. Да продължа с изпитването ти, Сакура. Разкажи ни за династията Син.
Сакура за първи път беше чувала такова нещо. Винаги, когато господина разказваше урока, тя се занимаваше с „някои хора”. И с една дума – не беше внимавала в час.
- Хайде Сакура. Разкажи за краля, семействата му, какво означава фамилията...
- Аз... аз... не съм учила.
- Какво не си?
- Не съм учила, защото ми беше трудно. Може ли следващия път?
- Винаги питаш дали може следващия път. Съжалявам, седни си.
- Хаха, Сакура получи двойка – шушнеше й Саске, докато тя отиваше на мястото си. Седна и наведе надолу глава. Всичко се провали и Саске отново спечели.
- Саске, излез и разкажи ти урока като толкова знаеш. – за миг усмивката му изчезна и той с плахи стъпки тръгна към дъската.
- Кажи всичко, което знаеш. – подобно на Сакура, той също, изобщо никога не бе внимавал в час и сега разчиташе на късмета си.
- Ааа... името на фамилията Син....ьь.. означава, че са сини.... имали са много синини – целия клас се смееше при всяка следваща негова дума, само Сакура не чуваше идиотщините му. Тя мислеше за друго. Нещо по-важно – как да му отмъсти.
- До някъде е вярно – не, не са били сини, но цветът на дрехите е бил син. Семейна традиция. Сядай – три.
- Хах, три. По-умен съм от теб – Сакура не каза нищо, само се подсмихна.
Звънеца удари и настъпи ученическото щастие - Междучасие.
- Хей, Сакура! Защо си се умислила така?
- Аа, нищо, нищо Юки. Седни и разказвай! Получи ли се?
- Ами, виж сега. Излязохме навън, след като ти си тръгна и ми предложи да ходим!
- Хехе! Браво, разказвай, разказвай!
- Аз се изчервих до пълна точка на кипене и казах „Да”!
- Дааа! Страхотно и той?
- Прегърна ме! Направо щях да потъна в земята от срам... но беше толкова хубаво, ахх...
- Мале, кой ще си помисли, че Зеро Кириу е романтичен!
- Има и още! Дай си ухото....
- Ааа! Сериозно ли?
- Да! Направо бях на седмото небе! Страхотно беше...
- Значи можел да се целува?!
- Тихо! Шшшшт бе!
- Съжалявам, но не се сдържах!
- После ме изпрати до нас и ми каза, че днес ще се видим довечера!
- ....... да имах и аз такова гадже... ех – Сакура въздъхна тежко и отново се отправи на мислене.
- Ехо, отново те няма! Земя вика Уран! Уране ставай, госпожата влезе!
Сакура мигновено се изправи и долови вид „Нищо не е станало”.
- Добър ден, Куренай-сенсей! - целия клас стоеше прав и чакаше „други заповеди”.
- Сядайте клас! Имаме японска литература; отворете учебниците на урока. Наруто чети!
- .....
----------------------------------------------------------------------------------------------------
Часове свършиха, макар и невярващо. Все пак си беше петък- от там нататък един забавен уикенд.
- Хината! Да измислим нещо за правене през тези два дни!
- Добре. Да видим....
- Как сте?
- Здравей Тен-Тен! Идвай да мислим нещо за правене.
- Нещо... Помощ, Темари тук сме!
- Така, имате проблем.
Трите момичета направиха тъжни физиономии, но и малко молещи за идея.
- Сетих се! – на лицето си Сакура долови една от онези доволни усмивки, от които се очакваше нещо страхотно забавно.
- Вече виждам... Кажи де! – момичетата започнаха да я гъделичкат, за да им каже своята тъй невероятна идея.
- Добре де, добре... Спре-те, хаха, спрете!... така... ъм, измислих решение по въпроса!.... Ще отидем във Фенши!
- Какво? Какво? Най-известният и огромен град в цяла Япония?! Кажи ми, че сънувам! Моля, моля аз във Фенши? Иеееее! – Тен-Тен заподскача от радост, последвана от другите момичета, които правеха същото. (подскачаха)
- Не, не! Как така ние ще отидем? Не можем. Нямаме толкова пари... или... не, не си го и помисляй, само аз не! – запротестира Темари, защото се бе сетила за една малка подробност – най-големия й кошмар...
- Хайде! Ще бъде забавно. Питаш и вземаш. Много трудно – няма що! Ама, че работа; бе ти нали си нашето момиче! – започна да я успокоява Сакура, но явно това още повече влоши нещата.
- Да, вашето момиче; да бе! Как можахте да си го помислите? Никога, ама никога не бих поискала пари от брат ми; знаете това!
Темари си тръгна плачейки... Истинската история те първа предстоеше...

супер еееееееееееееее :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!:

супер е , Магиииии

3. Глава: „Страх”

Момичетата още стояха вцепенени от нейната реакция. Какво бяха направили толкова? Все още не разбираха....
Темари беше русокосо момиче, занимаващо се много с танци и спортни състезания. Обичаше и екстремните спортове, а мечтата й беше да стане световно известна танцьорка. Живота й бе предимно лек и забавен, но детските й години не бяха едни от най-добрите. Имаше по-голям брат, Гаара, на около двайсет, който се държеше непоносимо с нея. На пет години я беше принудил да проси, за свои определени цели – жените. Темари е сирак или почти сирак. Баща й беше много добър и щедър човек, който знаеше как да отгледа децата си, докато не получи удар и за жалост умря. След смъртта му, майка й се пропи, дали от мъка или за удоволствие, никой не знаеше. Оставаха й само приятелите, които намери след осмата година. От тогава не се разбира с брат си и трябва сама да се грижи за себе си. Последният път, когато имаше нужда от пари и помоли брат си да й даде, той най-нищожно й каза да преспи с някой от приятелите му. Та тя още беше дете, за бога! Сега вече бе по-голяма, тинейджърка на шестнайсет години, която се бореше за хубав живот.
Трябваше ли да направи тази жертва отново? Да иска пари от брат си, който сигурно щеше да й предложи още по-долно нещо? Или ако не го направеше ще изгуби приятелите си – знаеше само едно: дай всичко от себе си за тези, които наистина те обичат! Така и направи. Преглътна страха си и отиде в онази дупка, която ежедневно посещаваше брат й... Тя беше на край града в една малка тъмна уличка, на чийто край имаше голяма желязна врата. Темари влезе предпазливо в запушената стая, цялата обгърната в цигарен дим и изпарения от алкохол. Видя масата, на която седеше Гаара с малка компания. Две момичета седяха от двете му страни и най-нагло се целуваха с него.
Темари просто се отврати от гледката, но не можеше да си тръгне сега, не и след като беше дошла до тук. Със смелостта, която имаше тя се опита да заговори, но някой я изпревари...
- Я виж ти! Гаара, това не е ли сополивата ти сестра? – Гаара омразно изгледа Темари и след това отсече:
- Махай се, дрипло! Какво прави недоносения ти задник тук?
- Чакай малко Гаара. Не е ли по-добре направо да започнем?
- Не мисля Итачи. Виж, не си заслужава – ти си от класа! – Да, така беше. Итачи, по-големия брат на Саске, също бе погубил живота си и сега се задоволяваше и на нищожното нещо, което го заинтригуваше. ( Не е Темари! )
- Аз... Гаара, имам нужда от пари! И, ако ти е останала поне малко човещина, моля те, дай ми! – Темари се замоли, но това изобщо не помогна.
- Човещина? Ха-ха-ха... ти да не би да си луда? Мислиш, че съм глупав ли? Искам най-доброто за малката ми сестра – да не би искаш да ти дам пари, за да се пропиеш като откачената ни майка? Виж колко долу е паднала и ти ли искаш това? – Гаара изрече тези думи, пълни със сарказъм, от които Темари щеше да се разплаче, но потърси едната малка надежда, която й остана и отново заговори, като преглътна обидите.
- Не, грешиш. Не давам парите си за алкохол, а за най-важното. И не, не искам да стана като мама – искам да стана човек и да мога да й помогна. А ти вместо да й помогнеш се наливаш с... – тя не можа да продължи, защото Гаара й беше зашлевил звучен шамар.
- Ти, тъпа селянка, веднага изчезни от погледа ми!
- Но... трябват ми пари! Моля те! Моля те! – Темари вече наистина се разплака, а сълзите й от всяка следваща ставаха по-бързи и по-бързо се стичаха до края на нежната й брадичка.
- Ще направиш ли това, което ще ти кажа; в замяна ще получиш 1000 йени?
- Ако е това, което искаш... – Темари вече бе отчаяна и не я интересуваше какво ще стане с нея – парите й трябваха, имаше живот.
- Добре тогава. Спокойно, не си мисли за това. Има нещо, което трябва да направиш за мен. Ще отидеш в град Доминос и ще се срещнеш с един човек – Тайнственият, от него ще вземеш три пакета с дрога. И внимавай, защото ако те хванат не отговарям!
- Как-во? Дрога ли?
- Да, скъпа. Нали помниш – всичко, което поискам...
Темари преглътна тежко. Едва сега се беше замислила над думите му.
- Това ли е, което искаш?
- Да. Заминаваш утре сутринта. Провери си пощата; ще имаш писмо, в което ще е самолетният ти билет. Вземи си най-необходимото. Сега се махай!
- Ами... парите?
- След като си свършиш работата ще ги получиш в брой на уточнено място.
- Ами, ако ме лъжеш? – Гаара отново се изправи и стисна шията й, като й прошепна в ухото: „ Имай малко вяра в брат си. Нали за това са големите – държим на думата си! Изчезвай! – Темари уплашено излезе от кръчмата и тичайки тръгна към най-близкото заведение... Влезе в едно и плачейки отиде до тоалетната. Задъхано се спря пред огледалото и не можеше да се познае. От устната й се стичаше струйка кръв, явно от силния шамар на брат й. Небрежно оправи косата си и изми лицето си, като си спомняше ужасните ръце на брат си, които я докосваха. Плачеше с глас, бавно спускайки се на земята...

4. Глава: „Бягай!”

Плачеше с глас, бавно спускайки се на земята...
Това беше свръх унизително и опасно, но трябваше да го направи. Преди да се осъзнае, Хината нахлу в тоалетната, като остана потресена след гледката.
- Темари... Какво е станало? – Темари бързо се изправи, изтривайки сълзите си, след това отговори подсмърчайки:
- Ти... какво правиш тук? – Все още съвземайки се, започна да се оправя.
- Аз... такова... с Наруто...ъъ... вечеря – Хината се зачерви като домат, но след това си върна същата пребледняла физиономия. – Какво е станало с теб?
- Това не е важно... ще тръгвам.... поздрави Наруто от мен.
- Да-а, добре. – Хината отново се зачерви, отдадена на мечти ( Аз и Наруто сме гаджета :Д) съвсем забравяйки за русокосата си приятелка.
Темари излезе от заведението и се запъти към апартамента си. Беше вечер и навсякъде бе тъмно и зловещо, но тя не бе от ония момичета, които се страхуваха от тъмнината (като Сакура :Д). Увеличи темпото, защото много искаше да се прибере; твърде неща й се бяха случили наведнъж и се чувстваше адски изморена... Стигна вратата си и тъкмо да извади ключовете видя, че нещо не бе както трябва – тя беше открехната.... С всичкия си ужас момичето влезе, пристъпвайки бавно и предпазливо напред, докато...
- Ти!... Къде беше? Знаеш ли колко е часът? Сай дай й часовник!
- С-сакура, аз... – Темари премного бе изненадана, но в същото време и ядосана. - Ти! Теб трябва да те питам! Какво правиш тук?
- Не, не! Ти ми дължиш сметка! Защо днес след училище си тръгна – разплакала?
- Виж, това е моят дом и как за бога влезе тук?
- Аз задавам въпросите, ти отговаряш! Ясно? – Сакура я бутна на дивана да седне, а тя самата се добра до един стол пред нея. (въй ще раздава правосъдие :Д)
- Така. Кажи какво има? От доста време те наблюдаваме – розовокоската погледна Сай и продължи – мисля, че нещо имаш да ни казваш. Спокойно, за това са приятелите. – Темари ги слушаше и не вярваше на ушите си; как могат те да й помогнат, след като не разберат болката й. Виждаше загриженост в очите им, както й топлина, която я караше да се чувства закриляна.
- Аз... Сакура, аз – просто съм на нервна почва. Нали разбирате, този етап и вие ще минете. Не е сериозно, наистина. Благодаря, че се интересувате от състоянието ми, но наистина няма нищо тревожно. Нямаше нужда да нахълтвате в апартамента ми само заради това. Да не би, ако имаше нещо нямаше да ви кажа? – Понеже беше тъмно и само луната бе единствения източник на светлина, те не можеха да разберат, че тя лъже. Сакура я погледна недоверчиво, но след това въздъхна и прие думите й, само, защото й вярваше.
- Видя ли? Как ни побърка само. Следващия път ни казвай, когато имаш странични ефекти от възрастта. – Темари се усмихна, прегърна Сакура и след това подметна:
- Като се прибереш кажи на Саске лека нощ от мен.
- Ще му кажа – Сакура доволна от това, че приятелката й е добре, съвсем не забеляза какво й каза тя, докато не се усети – Ах ти! Значи нервна почва, ааа? Ще те хвана и така ще те нанервя, че само нерви ще ти липсват!Сай, кажи нещо!
- Ам, предай му поздрави! – Сай се засмя, но после изобщо не му беше до смях.
- И ти ли? И двамата ще ви науча вас! Утре ще изпитате моето сладко отмъщение!
- Отново ли закана Сакура? – Темари и Сай се кикотеха, а Сакура веднага пребледня.
- Какво? Закана ли? – Сакура вече кипеше отвътре и искаше час по скоро да излее гнева си на тях. – Ще ви убия, вий досадни съ-ществааа!
- Бягай! – последните думи на Темари, преди да се случи...
----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сутринта пристъпи тихо и тогава будилникът разцепи тишината.
- Аааа! Тъп часовник! Кой те е измислил?.... О, не! Трябва да се приготвя! – Темари съвсем беше забравила какво й предстоеше днес. – Пощата! Трябва да взема пощата! – момичето изхвърча през вратата с куфар, вече стоящо пред пощенската кутия. Внимателно бръкна вътре, ръцете й трепереха, когато хвана хартиения плик. Извади го и започна да го отваря, без да вдига шум. Вътре намери самолетния билет за Доминос, полет точно след час.
- Трябва да побързам! Нямам много време и.... Автобусът! Спри! Чакай! – Темари се затича към отминаващия автобус, но се препъна и падна на земята удряйки лошо главата си . – Не, не, спри, моля те! Ау, главата ми! Защо трябваше да става така? – момичето се завайка, стана и тичешком се добра до метрото. За нейна изненада Тен-Тен също беше там, но явно не я бе забелязала.
<< Ако Тен-Тен ме види свършено е с мен! Куфарът със сигурност ще ме издаде! Какво да правя?.... Ще сляза!>>
На първата възможна спирка Темари слезе и веднага се запъти към Аерогарата, макар че беше все още далеч.... След прекаленото усилие пеша, русокосата най-сетне стигна навреме. Направи необходимото - подаде лични документи, билет, багаж и след това се отправи към самолета. Седна на предпоследната седалка от дясната страна, трето място, зае удобна позиция и започна да чете списание. Отнесена от вълнуващите новини, изобщо не беше разбрала, че седи не до кой да е друг, ами до съученика си Сай...

супер еееееее

Ех лошо фика е адски
ама маи авторката го забрави