Заедно завинаги

Така...
Това е най-новата идея, която ми дойде.
Фика е по академия за вампири и все още е без заглавие.
Ако някой има идеи да казва.
Надявам се да ви хареса...

Знам, че има грешки, ама колко и да се опитвам да ги намеря, не мога.
-------------------------------------------------------------

Пролог:

Седейки в стаята си, взирайки се в стената
не мога да повярвам, че това се случва!
Някога толкова прекрасно...а сега
животът е извратена реалност, фантазия...
не знам откъде да започна...
Видях любовта ти да изчезва
в едничък момент на глупост.
Кошмар може би е, но не е сън
о,искам да крещя, разбитото сърце още кърви...

Никога вече няма да говоря, никога вече няма да се усмихвам,
знаейки, че животът ми няма да е същият!
Никога вече няма да докосвам,никога вече няма да чувствам,
никога повече няма да чуя да зовеш името ми.

В сънищата си виждам...виждам те да идваш при мен
спомен от отминали времена,
като се събудя осъзнавам, че Адът е студен като лед
и докосването до греха ме вкара в този Ад,
нищо не изгаря така както студа!

Никога вече няма да говоря, никога вече няма да се усмихвам
знаейки, че животът ми няма да е същият
Никога вече няма да докосвам,никога вече няма да чувствам
никога повече да чуя да зовеш името ми.

Грешим и след това страдаме,
тръгнах по грешния път,
върни времето и нека да е както преди!

Никога вече няма да говоря, никога вече няма да се усмихвам
знаейки, че животът ми няма да е същият
Никога вече няма да докосвам,никога вече няма да чувствам
никога повече да чуя да зовеш името ми.

Никога вече няма да говоря, никога вече няма да се усмихвам
виждам само бъдеще, изпълнено със страх,
Никога вече няма да докосвам, никога вече няма да чувствам,
Никога вече няма да мога да ти шептя...СЪЖАЛЯВАМ!


Точно това се случва с всеки един от нас, нали? Точно, когато си мислиш, че си открил призванието си и мястото на тази планета ти се налага да напуснеш и да заживееш в някакъв свят, за който никога не си предполагал, че ще бъде толкова труден. Всички си мислят, че да бъдеш човек е нещо страхотно и пракрасно, но всъщност не е. Не говоря така, защото аз самата съм човек, а защото през последните две години се правя на такъв. Мога да ви кажа, че никак не ми е лесно. Аз съм много по-бърза от хората и притежавам много по-развити сетива от тях, а това е доста трудно за прикриване, особено на тренировките ми по таекуондо. Дам... налага ми се да тренирам нещо, за да не изгубя форма. Все пак в академията имахме много тренировки, а за мен не беше добре да се отпускам. Особено след като има човек... Кхъм, вампир... Кхъм, морой, за когото трябваше да се грижа. За мое огромно съжаление и раздразнение, той се сливаше с тълпата много по-добре от мен. Единственото нещо, за което внимаваше беше да не разкрие пректасните си кучешки зъби.
Но понякога наистина ми писваше да живея по този начин и отново закопнявах за акдемията. Там поне можех да се наспя. Докато сега си почти винаги бях будна или в просъница. Никога не си позволявах да заспя дълбоко, защото не знаех от къде може да се появи опасност. Защото в сегашното ни положение опасност бяха стригоите, опасност бяха и пазителите пратени от академията, но имаше и още някой, който ни преследваше, но ние не знаехме кой е той. Опитах се да разбера чрез кратко проучване, но резултата беше много дълго и изморително бягане, за да можем да се спасим от шестте псе-хрътки пратени след нас. Направо мразя сегашното си положение. Просто на моменти ми иде да си вдигна задника и да се върна в академията. Но аз не можех да го направя. Аз трябваше да остана с него и да го пазя от всичко и от всички дори с цената на живота си, защото това беше мой дълг. И дори да нямах клетвения знак и официално да се водех ученик, а не пазител, се стараех да се поддържам във форма, за да съм готова да го опазя.
Заради безопасността му се правех, че съм му гадже и се натиснах с него дори и в градския транспорт. В началото беше много трудно и за двама ни да играем този театър, защото се обичахме като брат и сестра, но с времето свикнахме и това не ни пречеше. Напротив, дори ни забавляваше, въпреки че бяхме семейство... Не точно семейство, но след като майка ми ме заряза, за неговите родители бяха убити пред очите ни, ние се сближихме. Може да се каже, че до преди това не можехме да седим в една стая. А сега, не можем да останем разделени дори и за пет минути. Ако преди четири години ме бяхте питали, дали това е възможно, щях да ви се изсмея в лицето и да изредя сумати цветисти псувни, на поне три езика, по негов адрес. Но сега...
Сега нещата са различни...
Въздъхнах и се замислих за промените в живота ни за последните две години. Първо, вече не бяхме в академията, а това беше опасно и аз много добре го озъзнавах. Но ние не можехме да останем там, защото живота и на двама ни беше застрашен. Второ, беше много трудно да се намерят хора, които да го захранват, затова, понякога, се налагаше аз да правя това. Не че се оплаквам. Напротив. Даже се чувствам се горда, че мога да му помогна. И трето, започвам сериозно да се притеснявам за здравето ни. Двамата имаме много странна връзка помежду си. Четохме много книги, но никъде не пише за връзка като нашата. Пише за нещо подбно, което се е срещало в древността, но никъде няма, дори и споменато, за нашата връзка. Това, което се случва при нас е двупосочно и наистина странно. Той има контрол над огъня и земята, а аз над въздуха и водата. Другото, което е, е че той винаги знае как се чувствам аз, също както аз винаги знам как се чувства той. Не можем да си четем мислите, като при тези, за които четохме, но можем да си изпращаме послания. Не мога да ви го обесня много точно, но ще се опитам. Когато сме разделени и няма как да се свържем помежду си използваме магията. Аз използвам вятъра, за да носи думите ми до него, или пък с вода изписвам посланието си някъде, където той да го види. Той прави същото, но с помощта на неговите елементи. Чрез земята ми оставя съобщения, някъде, където мога да ги видя, а с огъня изписва съобщението си директно върху ръката ми. Не, огъня не ме изгаря. Имам нещо като защита.
Оу... За малко да забравя има и още нещо за нашите дарби. Ние сме лечители. Но само когато сме заедно или по-точно когато заедно използваме магията. А пък само той може да изполжва внушението. Точно него използваме, за да примамим някои хора, за да може той да се нахрани. Не е особено приятно занимание, защото след това той се чувства като парцал.
И ние не знаем, кога се появиха тези дарби. Може просто да сме си ги имали, а може и да сме ги получили. Знаем само, че започнаха да се проявяват след като станахме свидетели на смъртта на родителите му. Всъщност, точно появата на тези дарби ни направи неразделни.
Преди малко ви споменах, че точно тези дарби ме притесняват. Ами да. Така е. Имам чувството, че ни докарват до лудост. На моменти говорим неща, които после дори не помним. А на моменти всичко, което таим в себе си взима връх и ни кара да се самонараняваме. В началото беше най-зле, но след време... По-точно след като започнахме цигарите всичко се пооправи. Пристъпите вече намаляха и сега и двамата се чувстваме много по-добре... или по-скоро: по-живи...

Глава 1:

И ето, че слънцето ни залезе, денят ни си отиде,
а аз съм оставен тук да се чудя, дали това е краят.
Дали това са моите последни думи към теб.
И денят се превърна в нощ, а теб те няма.
Оставен отново тук, аз обмислям, дали това е истина.
Дали вече всичко е свършено.

Ти беше вятърът под крилете ми, научил ме как да летя.
С тебе заедно живеехме сред кралете... чудя се как може всичко това да приключи така.
И казвам ти сега „Сбогом!”, но знай – твой съм завинаги.
Винаги ще бъда ...

Ние бяхме едно цяло, бяхме всичко, бяхме единствени...
Бъдеще пълно с надежди, нищо не можеше да застане на пътя ни...
Но мечтите се променят, виденията изчезват, а аз се чувствам толкова самотен.
И бих преминал през огъня дори за още един ден тук...

Ти беше ангелът на живота ми, научил ме да бъда свободен.
Сега, аз съм един непознат в твоите очи, а стените ме потискат отново...
И казвам ти сега „Сбогом!”, но знай – твой съм завинаги.
Винаги ще бъда...

Ще ми липсваш и винаги ще бъдеш единствена в сърцето ми. –
Винаги ще бъдеш...
И когато се обърна на изток, не виждам зората.
Но след тъмнината, винаги идва светлината.

А когато се обърна на запад, тихата нощ скрива всичко...
Къде е сега светлината, която свети толкова ярко?
И казвам ти сега „Сбогом!”, но знай – твой съм завинаги.
Винги ще бъда ...

Ще ми липсваш и винаги ще бъдеш единствена в сърцето ми. –
Винаги ще бъдеш...

Бях се облегнала на парапета на балкона и съзерцавах звездите. Бяха толкова красиви и неповторими. Всяка една беше уникална: светеше с различна яркост или беше по-голяма. Обичах ги. Винаги ми действаха успокояващо. Загледах се по-внимателно и започнах да откривам съзвездия: голямата мечка, малката мечка, риби, орел, овен, козиог, касиопея...
- Цигара или кола? – погледнах наляво и видях ухилената физиономия на Анто. Погледнах в ръцете му и видях две цигари и две чаши кола. Винаги мислеше за мен. Засмях се и отговорих, докато взимах моята чаша и едната цигара:
- Защо питаш, след като знаеш отговора.
Двамата се засмяхме. Запалихме цигарите си и се облегнахме на парапета. Той се загледа в звездите, а аз се загледах в лицето му. Беше необичайно блед. Цялата изтръпнах и за малко щях да бутна колата и да изпусна цигарата:
- Кога за последно се храни? Минали са поне два дена... – въздъхнах тежко – Много си безотговорен по отношение на здравето си. Сядай на стола.
И като послушно момче, Анто седна на стола на балкона, а аз седнах в него, като увих ръцете си около врата му. Това беше част от театъра. Все пак симулирахме любов. Когато той се наведе и докосна врата ми с устните си, изстенах тихо и отметнах, внимателно, главата си назад. Косата ми покриваше лицето и устните му, така че обикновените хора щяха да си помислят, че сме много незрели и невъзпитани младежи, които нямаха благоприличие. Зъбите му се забиха в плътта ми и аз потръпнах от първоначалната болка, която бързо беше заменена от неземно удоволствие. Но също като болката, то отмина веднага след като той отдели устните си от врата ми.
- Добре ли си?
- Просто имам нужда от малко почивка, кола и цигара...
С едно сравнително нормално, за хората, движение, той смени позициите ни и сега аз се намирах седнала на стола, а той изправен пред мен. Игрива усмивка заигра по устните му.
- Връщам се след малко и искам да те заваря жива...
След тези думи, той се наведе, дари ме с една бърза целувка и влезна в апартаментчето да ми донесе нещо за ядене. Докато него го нямаше си запалих цигара и изпих половината от чашата с кола, която ми беше донесъл. Оставих преполовената чаша на перваза и се загледах в нощта. Намирахме се в къща, в покрайнините на някакво малко градче, чието име не можах да запомня, и гледката от балкона беше прекрасна. Градината, дърветата и някакъв човек, който беше впил поглед в мен. Сенките на дърветата го скриваха и въпреки острото си зрение, не можах да видя чертите му. Единственото нещо, което успях да забележа беше това, че е висок. Ама наистина много висок. Щом видя, че го гледам, мъжът отстъпи назад и се скри изцяло. Ледени тръпки преминаха през цялото ми тяло. Този тип беше страшен и наистина страшно много ми приличаше на... пазител...
Скокнах от стола като ужилена и хвърлих цигарата. Влетях в апартаментчето и стигнах до кухнята, където го заварих да ми пържи яйца. Много мило, но няма да можем да останем, за да ги изям. Застанах на прага и изсъсках:
- Тръгваме!
Той разбра какво исках да кажа. Изключи котлона, обу се и търпеливо ме изчака да се обуя и аз. Взех си якето, хванах го за ръката и го повлякох след мен като казах набързо:
- Излизаме през главния вход и тичаме към метрото.
Той само кимна в знак на съгласие. Излетяхме през входната врата и хукнахме надолу по улицата. Но тичането беше трудничко, защото все още не се бях възстановила от загубата на кръв и страшно много се спъвах. На два пъти Анто се опита да протестира, но аз до отрязах и той се отказа. Знаеше, че с мен на глава не се излиза. Оставаха ни по-малко от три пресечки до метро станцията, когато той изскочи пред нас. Беше същия онзи мъж, който ни гледаше докато имитирахме натискане. Беше доста по-висок от мен, ама аз съм само метър и седемдесет и един, така че няма от какво да се оплаквам. Мъжът беше висок около метър и деведесет и осен или два метра. Имаше кестенява коса, дълга до раменете, вързана назад на опашка и тъмнокафяви, почти черни очи. Носеше дълго кафяво палто и ако не се опитваше да спре отчаяното ни бягство щях да го помисля за готин или пък направо да му се метна на врата.
Заковах се на място и бутнах Анто зад мен, като заех защитна позиция. Усетих, че около нас има още пазители, но не им обърнах внимание. Изглежда, че този пред мен водеше „спасителната акция“, затова погледа ми остана прикован в него. Присвих злобно очи и изсъсках:
- Стой далеч от него. Да не си го докоснал...
Мъжът леко се изненада от думите ми, но с нищо не го показа. Лицето му си остана спокойно. Мамка му, този се контролираше много добре.
- Нямам намерение да...
И тогава той направи две крачки към нас и се озова твърде близо. Реагирах импусливно и го нападнах. Беше по-бърз от мен, но все пак успях да му нанеса няколко удара преди той да ме удари съвсем леко, но достатъчно силно, за да изгубя равновесие и да се приготвя за близка среща с асфалтираната улица. Но точно преди да тупна по задник, мъжът се пресегна и ме хвана за ръката. Щом си възвърнах равновесието, забелязах, че гледа в мен – или по-точно във врата ми. Все още ми се виеше свят, затова не успях да направя каквото трябва. Първата ми реакция беше да вдигна свободната си ръка и да докосна раната, която Анто ми беше направил преди малко. Щеше да ми мине, но по пръстите си имах полепнала, хлъзгава, гъста и алено червена кръв. Погледа ми се прикова във пръстите ми и неспособна да контролирам движенията си, вдигнах ръка и облизах къвта от пръстите си. Беше вкусна. Не е нормално за един дампир да харесва кръв, но аз така или иначе си знам, че съм ненормална. Сякаш съм нещо несъществуващо. Мороите пият кръв, а дампирите ядат храна. Е, аз можех да живея и на двете. Имах дарба, следователно не бях дампир, но не ми пречеше да излизам на слънце. Никой не знаеше за тези странности. Всички ме мислеха за забавна. След като се върнах в реалността разтърсих глава и дългата ми черна коса скри врата ми.
Очите на мъжа се впиха в моите. Усетих как на лицето ми се появява предизвикателна усмивка. Тъкмо щях да приложа една от най-новите хватки, които бях научила, когато Анто ме прегърна изотзад, карайки мъжът да се отдъпне.
- Стига, Мими. Няма смисъл...
Отпуснах се в ръцете му и контрирах:
- Щом е за теб, винаги има смисъл.
Започнах да се успокоявам благодарение на успокояващите чувства на Анто. Той беше направо велик. Не знам как го правеше, но той беше единственият, който можеше да обуздае буйният ми нрав. Вече напълно спокойна погледнах към мъжът пред себе си и попитах язвително:
- И какво сега, ще ни накараш да се върнем в академията?
Мъжът кимна, а аз се замях:
- И какво те кара да мислиш, че ще те направя каквото ми казваш?
Отново го изненадах, но той се укопити бързо и отговори:
- Такива са планивете.
Отново се засмях, но този път беше искрено:
- Е, сега ще разбереш, че където е замесена Розмари Хамертън, плановете винаги се провалят.
Отново се опитах да го атакувам, но ръцете на Анто се стегнаха и той заговори:
- Сестричке, успокой се! Няма проблеми ще отидем с тях.
Мъжът повдигна вежда след като чу обръщението, но каза само:
- Радвам се, че взехте правилното решение, принце.
Мъжът леко се поклони, а в тъмните му дълбоки очи не се виждаше никаква емоция. Така се надявах да разбера какво чувства, но той много добре се контролираше. Направо влудяващо добре. Напрегнах всяко едно мускулче в тялото си, за да не му скоча, когато той леко се поклони и се представи.
- Казвам се Дмитрий Беликов и ви моля да ме последвате.
Усетих как Анто се напрегна, но само за момент. След това ме погледна и прошепна, така че само аз да го чуя:
- Не искам да пострадаш, докато ме защитаваш, затова – след това продължи на висок глас – Ще дойдем с вас.
Погледнах го възмутено.
- Може би си забравил, но работата ми е да те пазя.
Но той не ми отговори нищо. Просто се засмя и ме побутна, опитвайки се да ме накара да мръдна. Но след като видя, че нямам такива намерения, той се наведе и ме вдигна като булка.
- Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме! Веднага... Абе, пусни ме, бе, идиот!
Започнах да викам и едновременно с това да се заливам от смях. Анто само се засмя заедно с мен, но не ме пусна. Опитах всички възможни начини, за да го накарам да ме пусне – с мили думи, с викане, с леко шамарче, но нищо не подейства. Накрая стигнах до извода, че имам само един изход. Придърпах главата му към себе си и казах:
- Ще направя каквото поискаш само ме пусни.
Той се замисли за момент и попита:
- Всичко, което поискам.
- Да, но само едно нещо.
Той ме пусна, но погледа му остана замислен. След около минутка на лицето му се появи перверзна и дяволита усмивка, която ми подсказа, че ще съжалявам за решението си да му изпълня едно желание. Той се наведе и ми прошепна:
- Искам да отидеш при Дмитрий Беликов, да го прегърнеш и да го целунеш... с език.
Заковах се на място и го погледнах ужасено.
- Няма начин да ме накараш да направя това. Ти си ненормален... Как може да искаш такова нещо от мен. Ти искаш да ме убиеш. Ако го направя директно си уреждам билет към Ада.
Абсолютно всички спряха и ме погледнаха учудено. Само скъпото ми братче се хилеше като ненормален.
- Ти каза каквото поискам. Е, аз това искам.
Цялата пребледнях, а ръцете ми се разтрепериха. Но щом остроумният ми коментар дойде, веднага го изръсих.
- Ти май наистина много ме мразиш и затова искаш да ме убиеш.
Анто погледна учудено.
- Аз не искам да те убия, а просто да видя каква ще бъде реакцията...
Всички гледаха като ударени от гръм, а аз, като единствената загряла, изсумтях:
- Ами първи вариат, който е невъзможен, е да отвърне. Втори вариант, който е по-възможен, е просто да ме държи на разстояние. И трети вариант, който е най-възможен, е да ме смели от бой.
Анто се замисли за момент. Лицето му стана сериозно и той се съгласи:
- Добре! Няма да правиш това, но да знаеш, че го правя само защото наистина много те обичам.
Прегърнах го силно и прошепнах:
- И аз те обичам, бате!
Ние двамата се засмяхме, а пък всички пазители, които бяха около нас, включително и Дмитрий, все още не загряваха нищо. Ама то и не е необходимо да загряват. Тъкмо щях да изръся нещо умно, когато Анто попита:
- Е, няма ли да тръгваме? Мислех, че ще ни водите в академията, но така като ви гледам, май се отказахте.
Ние двамата се засмяхме, а Дмитрий изглеждаше повече от бесен. Очевидно не можеше да понесе още от нашите шеги, защото нареди да ни държат на разстояние. Преди да ни разделят казах на Анто:
- Едно на нула за нас.
След това отново поехме към летището, което за наше нещастие беше доста близо до къщата ни и нямаше да има как да се измъкнем.

Глава 2

Вървя по самотния път
Това е единственото,което знам
Незнам на къде отивам
Но това е моят дом вървя сам
Вървя по тихата улица
Болеварда на разбитите мечти
Когато града спи
Аз съм единствения,който върви сам
Вървя сам
Вървя сам
Вървя сам
Вървя с...
Само сянката ми е с мен
Сърцето ми бие самотно
Понякога ми се иска да срещна някой
Но дотогава ще вървя сам
Вървя надолу по линията,
Разделяща някъде ума ми
Вървя по границата
Вървя сам
Опитвам се да чета между редовете
По дяволите всичко е правилно
Трябва да проверя дали съм жив
И да продължа сам
Вървя сам
Вървя сам
Вървя сам
Вървя с...
Само сянката ми е с мен
Сърцето ми бие самотно
Понякога ми се иска да срещна някой
Но дотогава ще вървя сам
Вървя по тази тиха улица
Болеварда на разбитите мечти
Когато града спи
Аз съм единствения,който върви с...
Само сянката ми е с мен
Сърцето ми бие самотно
Понякога ми се иска да срещна някой
Но дотогава ще вървя сам

След някакво, много кратко за мен, време вече се бяхме качили на самолета на академията и пътувахме натам. За наше щастие, с Анто, успяхме да седнем заедно и да не ни разделят. Но щастието трая много малко тъй като един от двама ни постоянно ръсеше бисери. И нали сме деца, някой като изръси нещо смешно и двамата с него се заливаме от смях. А особено като мислим по един и същи начин...
Но за наше нещастие, десетина или петнайсе минути след като се бяхме качили, Дмитрий нареди да ни разделят. Не знам дали се дразнеше от постоянното ни хилене, или просто се страхуваше да не измислим план за бягство. Изкисках се тихо без да обръщам внимание на странните погледи, с които ме удостиха всички присъстващи. Погледнах Анто за последно. Той също се хилеше. Очевидно си мислеше за същото, за което и аз. А то е, че ако искахме да избягаме, отдавна щяхме да сме го направили.
Без да протестирам, както всъщност мислех да направя, но усетих, че Анто се надява да не го, се запътих към последните седалки. Седнах до прозореца и се загледах в звездите. Един от пазителите се настани до мен, но не му обърнах никакво внимание. Бях твърде заета да се любувам на прекрасната гледка. От по-високо се виждаше по-добре. Аз му казвах да вземем апартамент под наем в някой висок блок, ама той не. Трябваше да е инат и да иска да сме по-далеч от хората. Добре че, поне, когато животът му е застрашен ме слуша. Защото, ако и тогава не ме слушаше сега и двамата щяхме да сме мъртви.
Опитах се да не мисля за нищо, но това не беше никак лесно като се има в предвид, че Анто беше по-притеснен дори и от мен, а това е трудно достижимо. Опитах да се фокусирам върху собствените си чувства, но и това не се оказа правилно решение, защото се чувствах безпомощна и слаба. А аз мразех да се чувствам така. Точно заради това избягахме. И двамата имахме чувството, че ни преследват и не можехме да направим нищо по въпроса, затова просто един ден решихме, че единственият ни избор е да се махнем от онова място.
Загледах се в звездите и точно когато постигнах състоянието, което исках, пазителят до мен стана, а на негово място седна някой много по-едър. Не беше нужно да поглеждам натам, за да знам, че това е Дмитрий. Последва няколко минутна тишина, която беше нарушена от него.
- Какво щеше да правиш преди малко? Да се биеш с всички нас?
Имах нужда от цигара и го знаех. Скоро щеше да стане много лошо и не исках никой да става свидетел, затова отговорих без да го погледна:
- А какво трябваше да направя? Да дойда без да се съпротивлявам? – Усмихнах се горчиво и добавих тихичко – Кой, ако не аз?
Подсмихнах се и зачаках отговора му, който не закъсня.
- Но това е глупаво. Така отчаяно го пазиш... – ето тези думи запалиха фитила – Държиш се глупаво, но много смело.
Обърнах се към него като небрежно отместих косата от лицето си, за да мога да го гледам в очите.
- Нали това се очаква от мен? Да бъда смела и непоклатима... Все пак съм негов пазител...
Внезапно замлъкнах, осъзнавайки, че аз все още не съм негов пазител и има голям шанс никога да не стана. Сведох поглед и потръпнах. Дори не можех да си представя да ме изритат от академията преди да стана пазител. И тогава какво ми оставаше? Да стана кървава курва... Ядосах се само при мисълта. Усетих, че Анто се опитва да ме успокои, но аз не исках. Исках да си излея гнева и първото нещо, което видях бяха вените от вътрешната страна на ръцете, малко над китките. Облегнах се назад и доближих ръката си до устата. Разтворих устните си и бавно, леко натискайки, прокарах един от зъбите си по ръката. Резултата беше малка алена линийка. Погледнах я набързо преди да затворя очи и да започна да пия. Количеството кръв, което поемах беше нищожно, но беше достатъчно, за да се почувствам добре. След няколко секунди на блаженство, които ми се сториха като цяла вечност, някой дръпна ръката ми и я обърна така, че да види какво съм си направила. След това чух тихо изпсуване на руски. Засмях се гласно, отворих очи и погледнах мъжът до мен, който се занимаваше с това, да ми превърже раната.
- Значи си руснак?
Той само кимна и продължи със заниманието си. Засмях се още веднъж и заговорих на руски.
- Защо се занимаваш с това?
Не знам дали от шока, че разбирам руски, или просто заради самия ми въпрос Дмитрий, вече свършил с превързването, ме погледна и попита, също за руски.
- Ти говориш и разбираш...
Смехът ми заглуши последните му думи.
- Даже повече отколкото ти се иска.
Преди, обаче, той да ми отговори усетих тупването на самолета и разбрах, че сме се приземили. Той стана разко, като пусна ръката ми, която не е ясно защо, беше останала в неговата. Също така, не ми беше ясно, защо се чувствах толкова спокойна и толкова... разбрана, може би, в неговата компания. Дори и с Анто не се чувствах така..
Слезнахме от самолета и се качихме в някаква лимузина с тъмни стикла. Не че имахме нужда от тях. Все пак беше към... Извадих телефона си, бутнах слайда и изчаках бракмата да загрее и да светне. Часът беше четири сутринта. Това означаваше, че деня в академията официално е свършил. А това означаваше, че нямаше да срещнем много хора. Извода е, че това е много добре, защото ще се наложи да се сблъскаме с множеството въпроси на съучениците си чак утре.
Огледах се и установих, че се намирам посредата между Дмитрий и още един от пазителите, който не бях виждала до сега. Анто се намираше в почти същото положение. Усмихнах се на късмета си, извадих хендс фрее-то и си пуснах музика. Отпуснах се на седалката и затворих очи. Нямах намерение да спя. Просто си почивах и се наслаждавах на музиката. Песните минаваха една след друга, а аз се чувствах все по-добре и по-добре. Спокойствието ми беше нарушено от Дмитрий, който най-нахално ми дръпна слушалките. Изредих няколко цветисти псувни на български, немски и руски, а мъжът до мен гледаше удивено. След няколко секунди дръпнах слушалките си и попитах:
- Какво толкова? Слушам музика! Забранено ли е?
Огледах се и видях, че абсолютно всички ме гледат удивено. Впих поглед в този на Анто и повдигнах въпросително вежда. Той само се усмихна и обесни с едно изречение:
- Започна да пееш Boulevard of broken dreams.
Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Сведох глава и зарових лице в шепите си. Това си беше жива катастрофа. Когато бях много малка всички ми казваха, че мога да пея, но след случката, с родителите на Анто и също така и моите, спрях да пея. Просто не можех. А сега какво? Най-спокойно си пеех и то пред една дузина пазители. Още една вълна на изчервяване се сля с предната.
- Какво, по дяволите ми става?
Всички ме погледнаха странно, а Анто ми отговори на немски:
-Нищо ти няма.
- Това на глас ли го казах?
Получих потвърдително кимване от всички в колата.
Всичко това беше толкова смущаващо. Подпрях лакти над колената си и започнах да си удрям главата в ръцете като си повтарях, че съм тъпа патка. Но едва след първия удар нечия силна ръка дръпна моята и аз бях принудена да се обърна и да се озова лице в лице с най-красивия мъж на земята. В момента бях по-червена от зрял домат, а те още ме излагаха. Сведох поглед, но само за малко. Думите му ме шашнаха:
- Първо можеш да пееш и второ спри да се изчервяваш.
Ококорих се и го погледнах, като не можех и думичка да обеля. Мозъкът ми беше отказал да функционира като хората, иначе щях да го фрасна. На лицето му се изписа самодоволна усмивка и след това ме пусна.
Лимузината спря и всички ние, дружно, слезнахме от нея. Двамата с Анто се спогледахме и тръгнахме след пазителите към кабинета на Кирова. Тя беше, и за жалост все още е, директорката на академията „Свети Владимир“. Много я мразех. Още от първия си ден тук не можех да я понасям. Но за всички други пъти, когато съм била в нейния кабинет ще ви разправям друг път. Сега просто вдигнах високо глава и последвах Дмитрий в кабинета на онази злобна кучка. Седнах на един от столовете пред бюрото й, а Анто седна на другия. Почти всички пазители, които бяха с нас, бяха останали навън. В стаята бяха Кирова, Дмитрий и Албърта, старата училищна надзирателка.
- Госпожице Хамертън, господин Антоний, радвам се, че решихте да ни удостоите с присъствието си.
Погледнах я злобно и изключих. Знаех, че сега щеше да има двучасова назидателна лекция. И се оказах права. Този път успя да разиграе наистина голямо шоу, но аз толкова пъти бях слушала тирадите й, че хич не ми пукаш какво говори. И на тото да играех, пак щях да позная. Направо се отегчавах до смърт, както, всъщност, и Анто. Но той бше прекалено добре възпитан, за да каже нещо. Вместо да я слушам се огледах и започнах да преценявам какви са шансовете ни да избяме отново от тук.
Но когато тирадата й се насочи към мен се насилих да се стегна и да се вслушам в обвиненията й.
- Вие, госпожице Хамертън, нарушихте най-свещения обет – обетът на един пазител да пази своя морой. Това е израз на голямо доверие. Доверие, което вие нарушихте, решавайки самоволно да отведете принца от тук...
Точно преди да скоча Анто се намеси.
- Мими не ме е отвлякла. Аз исках да се махна от тук.
Кирова ни изшътка да замълчим и закрачи нервно из стаята.
- Господин Антоний, вие може би сте били инициатора на този план, но до колкото ми е известно, отговорността за изпълнението му остава нейна. Ако Хамертън изпълняваше дълга си, би трябвало тя да се грижи за безопасността ви, а не за поставянето ви в опасност.
Това вече ме изкара извън нерви. Скочих на крака и се развиках:
- Аз изпълнявах своя дълг! – Дмитрий и Албърта трепнаха, но не се опитаха да ме спрат. Очевидно все още нямах намерението да убия Кирова. – През цялото това време го пазех! Пазех го точно както никой от вас не го стори. Направих това, което беше редно... за разлика от вас.
Кирова ме погледна злобно и почти изсъска:
- Пазила си го, като си го извела от една от най-зорко пазените зони, защитени с магически сили, така ли? – след краткта пауза допълни – Освен, ако има нещо, което сте пропуснали да си кажете?
Ръцете ми започнаха да треперят. Скоро щях да я запратя в стената и никой нямаше да може да ме спре. Но не можех да й кажа, защо си тръгнахме. Прехапах доланата си устна и свих ръцете си в юмруци, като стисках колкото мога по-силно. Кокалчетата ми изпукаха и побеляха, но на мен ме ми правеше впечатление. Затворих очи и се оставих на чувствата на Анто, но веднага след това го погледнах учудено. Той се забавляваше! Виждах как едва сдържа смеха си. Усетих как очите ми се присвиват убийствено, но на него не му направи впечатление. А аз се раздразних още повече. Седнах на стола си и погледнах Кирова. Тя изглеждаше особено доволна от факта, че не можех да й кажа нищо, затова отново проговори.
- Принца, като знатна личност от династията на мороите, заради собствената си безопасност трябва да продължи обучението си в академията. Обаче вие, госпожице трябва да напуснете академията. Можете да отидете в друго училище за пазители, но не можете да продължите обучението си тук.
Цялата изтръпнах, а гнева от преди малко се превърна в ужас.
- А-аз Как-какво?...
Отпуснах юмруците си. Не можех да ги задържам повече, тъй като ръцете ми трепереха неудъжимо. В този момент, Анто се изправи и застана зад мен, слагайки ръцете си на раменете ми. Сега и той беше леко уплашен, но въпреки това, гласът му прозвуча уверено.
- Ако я изгоните от академията, аз отивам с нея. Все пак не забравяйте и желанието на родителите ми.
- Много добре знам желанието на вашите родители, господин Антоний, но тя прекрачи всякакви граници. Затова ще се наложи да си тръгне от тук.
Втренчих се в Кирова и попитах:
- И къде ще ме пратите? При майка ми на Хаваите или при баща ми. – след една кратка пауза допълних – Или пък ще ме прогоните, за да се превърна в кървава курва? Само опитайте и след по-малко от един час, отново ще останете в двама ученика по-малко.
Кирова, обаче, изсъска:
- Вие нямате думата, госпожице Хамертън.
Но точно след това се намеси и Дмитрий. Той застана до нас и сложи ръката си върху тази на Анто. Погледнах го учудено, а той ме погледна и кимна. След това се обърна към Кирова.
- Смятам, че Розмари трябва да остане.
Директорката го погледна учудено, но бързо се укопити и започна да спори.
- Пазител Беликов, какво правите?
- Не можете да ги разделите. Те имат връзка.
Лека усмивка пробяга по устните ми, когато видях физиономията на Кирова. Безценно.
Анто махна едната си ръка, тази която беше под тази на Дмитрий, но тази на пазителят остана там. След като Кирова си върна дар словото започна да пелтечи.
- Но, т-това е невъзможно. Не е се случвало такова нещо от векове...
Дмитрий остана сериозен и спокоен, докато аз едвам си сдържах смеха.
- Те могат да усещат чувствата си.
Извърнах поглед към него и повдигнах едната си вежда. Той, пък, кога е разбрал? Дмитрий дори не ме удостои с поглед. Стоеше зад мен като скала и гледаше Кирова.
Ъргх... Започвах да се дразня. От къде идваше този негов самоконтрол? Направо е побъркващо да гледаш някой толкова спокоен. Някой ден ще го накарам да изгуби самоконтрола си, но този ден няма да е скоро...

Глава 3

Болка,без любов.
Болка,не ми стига.
Болка,харесва ми да е грубо,
защото по-добре да чувствам болка,отколкото нищо.

Писнало ти е да се чувстваш вкочанена,
не си единствената,
ще те хвана за ръката
и ще ти покажа свят,който можеш да разбереш.
Този живот е пълен с болка,
когато щастието не върви,
довери ми се и ми подай ръка,
когато светлините угаснат,ще разбереш.

Болка,без любов.
Болка,не ми стига.
Болка,харесва ми да е грубо,
защото по-добре да чувствам болка,отколкото нищо.

Злоба и агония
са по-добре от мъката.
Довери ми се,имам план,
когато светлините угаснат,ще разбереш.
Знам (знам,знам),
че си ранена... (знаеш,знаеш,знаеш),
че съм тук,за да те спася,
знаеш,знаеш,знаеш,
че винаги ще съм тук за теб,
знам,знам,знам,
че по-късно ще ми благодариш.
Болка,без любов.
Болка,не ми стига.
Болка,харесва ми да е грубо,
защото по-добре да чувствам болка,отколкото нищо.

Благодареие на Дмитрий оставах в академията, но имаше условия, които да спазвам. Трябваше да ходя на тренировки всеки ден по два пъти, преди и след часовете. И познайте кой щеше да ме учи? Дмитрий. Мъжът, който ме върна в този Ад... Ама, хайде да не убиждаме Ада, че там е направо прекрасно, в сравнение с това тук... Имаше и още. Беше ми забранено да излизам от стаята ми и да посещавам каквито и да било извънкласни дейности, с изключение на обяда.
А на всичкото и отгоре Кирова реши да ме задържи, след лекцията, за да разговаря с мен за нещо, което, до преди половин час смятах за невъзможно.
След като се увери, че сме само в стаята и, че никой не ни подслушва директорката започна да ми говори за това, че аз не съм обикновено момиче. Каза ми, че аз не съм дампир, че съм нещо повече... След това извади едно неразпечатано писмо и ми го подаде. Огледах го добре и видях, че е запечатано с печата на някакъв клан, за който никога преди не бях чувала. Казах на Кирова, че това най-вероятно няма нищо общо с мен, но тя ми каза да отвоя писмото и да го прочета без да задавам въпроси.
За пръв път се вслушах в думите й. Но не го направих, защото тя ми казваше, а защото любопитството ми беше огромно. С треперещи от въление ръце, скъсах внимателно плика и извадих един перфектно сгънат на три лист. Отворих го и зачетох:

До моята единствена и неповторима дъщеря Розмари Хамертън!

Роза,
надявам се някой ден да намериш сили да ми простиш за това, че изоставих и теб и майка ти, но трябваше да ви напусна. Бях женен за една принцеса, морой, но аз не я исках. Родителите ми я искаха в семейството си. Аз бях лудо влюбен в майка ти и исках да съм с нея. Говорих с родителите си, но те не бяха съгласни да се зарежа една принцеса, за да се оженя за дампир. Но аз бях лудо влюбен. Не исках да се съглася с тях и да спра да се виждам с Джанис. Една вечер, след като се измъкнах, за да я видя, тя ми каза, че е чака дете от мен. Изплаших се и направих нещо, за което ще съжалявам докато съм жив. Ударих я и й се развиках. Бях заслепен от гнева и не знаех какво правя. Оставих я сама и наранена, но след като обмислих внимателно нещата, реших, че искам да те видя поне един път. Намерих Джанис и я помолих да се видим на твоя първи рожден ден. Тя се съгласи. Уредихме си среща и се чакахме на същото място, както преди година. Когато те видях не можех да повярвам, че се толкова красива. Приличаше на паднал от небето ангел. И тогава се сетих защо бях толкова ядосан преди години. Нашия клан е специален. Първото дете притежава специални дарби. Независимо от това дали си дампир или морой. Когато те видях, разбрах, че ти също ги имаш. Ти си дампир, но можеш да използваш магията, също като мороите. Можеш да живееш и на кръв, и на нормална храна. Също така можеш да имаш деца и слънцето не ти пречи.
Моля те, внимавай и се пази!
С обич,
баща ти.

Едвам успях да се добера до стаята, която ми бяха дали. Стигнах до там толкова бавно и мъчително, че ако ме бяха пребили, щеше да е по-добре. Нещата ми бяха в кашони, но на мен не ми направи впечатление. Изрових някаква широка тениска и я облекох вместо пижама. Проснах се по гръб на леглото и се загледах в тавана. Така стоя и до сега. Лежа и дори не мисля. Няма за какво. В главата ми нямаше никаква мисловна дейност. По някое време станах и си включих лаптопа. Беше голям и тежък. Загряваше бавно, но поне не ме беше страх да удрям хората с него. Отворих си мейла и се хванах за главата. Защо, да го вземат мътните, имам толкова много непрочетени писма? Имах над две хиляди непрочетени, но хич и не ме изтересуваше. Прегледах ги набързо отзад напред и най-накрая стигнах до едно, което грабна вниманието ми. Прословутата Джанис Хамертън се беше сетила да ми пише. Отворих писмото и щях да получа удар. Беше цели 2 реда. 2 реда!!! Леле... Напредък. Предишното беше цели 2 думи. Сегашното гласеше: Радвам се, че вече си на безопасно място. Никога, ама никога повече недей да бягаш. И не смятай, че удобрявам постъпката ти. Смятам, че извеждането на принца от академията беше най-голямата грешка в живота ти. Е, сега поне ще те стегнат.
Ченето ми беше увиснало до земята. Това беше най-милото нещо, което ми е казвала от години насам. Засмях се и написах отговор: И аз те обичам, мамо. А, има и още нещо. Имам писмо от „тати“. Кирова ми го даде преди малко. Да вярвам ли на написаното, защото ако вявам се кълна в теб, че някой ден ще намеря баща ми и ще го убия. Никой няма правото да удря майка ми.
Изпратих писмото и започнах да ровя. Минаха около пет минути само докато стигна до папката с музиката. Избрах си малко метъл и го сложих в музикалния плеър. Усилих го до дупка и се излегнах. Беше приятно просто да лежа и да слушам музика. Отпуснах се на леглото и се замислих. Защо Кирова реши да ми даде това проклето писмо? И, дали то казваше истината? Не знаех. Надявах се майка ми да ми пише скоро и да ми разясни нещата, но надеждата беше малко. Все пак тя е прословут пазител, който има по-важни занимания от това да каже на дъщеря си, защо не е като другите дампири.
Не ми се мислеше за тези неща, затова протегнах ръка и оформих една водна топка. Беше по-голяма от топна за тенис, но по-малко от топка за хандбал. Започнах да си играя с водата и да правя различни фигурки, докато по някое време не ми дойде една идея. Оформих меч, с дълго и тънко острие и красива дръжка. Ако експеримента ми не се получеше, щях да си взема душ, но аз бях убедена, че ще се получи. Хванах меча за дръжката и го завъртях. Беше изключително лек и много удобен. Трябваше да го изпробвам по някакъв начин. Жертвата щеше да бъде една моя много стара сабя. Подпрях я до стената и замахнах. Меча разсече сабята сякаш беше направена, не от стомана, а от масло. Усмихнах се на успеха си и реших, че утре ще се изфукам на Анто. Отпуснах захвата на меча и той веднага изчезна.
Веднага след това се стоварих на леглото като чувал с картофи. Не беше честно да става така. Всеки път, щом използвах магията ми прилошаваше. Станах внимателно и се докопах до чантата ми. Отворих я и благослових Анто, че винаги мислеше за всичко. Взех си цигарите и затърсих работеща запалка. Проверявах ги една по една. Накрая, след 15 неработещи запалки, намерих една работеща. Излезнах на балкончето и запалих. След втората цигара света започна да стои нормално, а след петата се чувствах като човек. Огледах двора. Всичко беше точно както го помнех. Големите дървета и светята, фонтанчето и пейките. Засмях се и влезнах обратно в стаята. Часът беше към 2 наобяд, в нашия случай се води 2 вечерта, и имах 3 часа преди тернировката с Дмитрий. Проснах се на леглото и затворих очи.
След някакво неопределено време, някой почука на ватата. Музиката ми все още свиреше, а този някой продължаваше да удря вратата. Станах отворих. Пред замъгления ми поглед видях бясното лице на Дмитрий.
- Имаш тренировка и закъсняваш с половин час.
Оставих вратата отворена, обърнах се и отново се проснах в леглото. Изобщо не ми се ставаше. Не бях спала нормално от много време. Чух затварянето на врата и следващото нещо, което усетих беше как нещо ледено студено бива излято върху мен. Обърнах се и видях развеселената физиономия на Дмитрий, който стоеше до леглото ми и държеше една празна кофа. Тялото ми започна да трепери, а нервите ми бяха на прага да се скъсат. Погледнах го със цялата злоба, на която бях способна и се запътих към огледалото. За негово щастие косата ми не беше много пострадала, но дрехите ми и леглото бяха подгизнали. Запътих се към единия от кашоните и извадих любимия ми бял потник, за тренировки, и черния анцунг с ниска талия, който приличаше на панталона на Али Баба. Всички много му се смееха, ама на мен ми беше много удобен.
Без да обръщам каквото и да било внимание на мъжа в стаята ми, започнах да се преобличам. След като се облякох, обух белите маратонки и вързах косата си на висока опашка. Сложих си черен молив и спирала и се обърнах към Дмитрий, който ме гледаше много, ама много странно.
- Ще тренираме ли, или ще прекараме остатъка от деня в леглото?
Бях дръзка, но това, което му се въртеше в главата, ми беше пределно ясно. Скръстих ръце пред гърдите си и зачаках. След като думите ми достигнаха до съзнанието му, лицето му стана каменно.
- Това няма да се случи даже и в мечтите ти.
Засмях се на несигурната нотка в гласа му.
- Мечтая си за момента, в който ще ти наритам задника, а не за момента, в който ще изгубя девствеността си!
Изплезих му се като малко дете, а той стоеше неподвижно като статуя. Наистина го хванах неподготвен. Засмях се искрено и хукнах, като преди това подвикнах:
- Който стигне втори във залата за тренировки е мекотело!
Тичах със всички сили към салона, но не беше минала и половин минута, когато чух стъпките му зад гъба си. Удвоих усилията си и отново забързах. В буквалния смисъл хвърчах през коридорите. Оставаха ми само няколко метра, когато усетих как ме наближава и опано бързо. Още малко. Само още малко по-бързо. Влетях в салона и се спрях в стената. Той влезна само секунда след мен. Въздуха навлизаше бързо и плитко в дробовете ми, но това не ми попречи да му се подиграя.
- Мекотело...
Засмях се и се опитах да забавя ритъма на сърцето и дишането си. След като се справих със тази тежка задача погледнах Дмитрий и попитах:
- И какво ще правим сега?
- Ще ми покажеш как щеше да се биеш, ако ви бяха нападнали стригои.
Повдигнах учудено вежда. Той сериозно ли?
- Вземи си оръжията. Ще ти трябват. Или може и да не го правиш. Мога да те победя и от разстояние.
Дмитрий отметна главата си назад и се засмя. Е, нямаше да му бъде толкова забавно, ако знаеше какво можех да му причиня. Погледнах го и казах сериозно:
- Виж какво, недей да ми се хилиш, защото ще ме принудиш да изпозвам силите си срещу теб, а аз определено не искам да го правя.
Този път, като че ли прие нещата по-насериозно, защото попита:
- И какви сили?
- Мога да контролирам въздуха и водата.
За да докажа думите си използвах въздуха, за да ме вдигне на около тридесет сантиметра от земята, а за да му покажа водата призовах меча си. След малко стъпих обратно на земята и пуснах меча, който се изпари.
Дмитрий ме гледаше замислено, но в никакъв случай изненадано или учудено, както очаквах. Отново ми се зави свят и се срутих на земята. Използването на силите ми по отделно ме изтощаваше, но използването им заедно ме убиваше. Чувах гласа на Дмитрий, но не можех да намеря пътя към тялото си. Бях изпаднала в онова омразно за мен състояния. Всичко около мен беше в мрак, но чувах гласовете на хората в реалния свят. Сякаш съм в капан на собственото си съзнание. Вложих цялата си водя, за да излезна от там и да се върна в тялото си. Отворих очи и срещнах тези на Дмитрий. Бяха тъмни, дълбоки и се взираха в мен притеснено и нежно. Хората казват, че очите са прозорец към душата, но аз не вярвам в това, защото ако дори за миг си помисля, че той има чувства към мен, ще спра да бъда гадна кучка. А спра ли да бъда такава, ще стана обект за подигравки. Опитах да се изправя, но резултата беше, че отново се проснах в ръцете на Дмитрий.
- Ще се наложи да полежиш малко. И внимавай с мечтите.
Вдигнах поглед и видях, че той се забавлява. Изсумтях раздразнено.
- Това важи за теб.
Усмихнах се предизвикателно, а той въздъхна:
- Изобщо не познаваш мисленето на върастните мъже.
- Нормално. Познавам само луди тийнейджъри и извратени учители.
След като чу втората част, Дмитрий се захили, а аз се подсмихнах. Отново се опитах да стана и този път успях. Застанах си на краката и погледнах часовника на стената.
- Ще трябва да тръгвам, за да мога да мина да си взема програмата и да се преоблека.
Дмитрий застана до мен и ми подаде един лист. Взех го и се усмихнах. Програмата ми. Значи единия от ангажиментите ми отпадаше.
- Кога успя?
- Някои от нас са с връзки.
Изгледах го кръвнишки, докато плана се заформяше в главата ми. Сгънах листа и го защипах с презрамката на сутиена ми. Хванах Дмитрий за ръката и докато той се усети, вече беше по гръб на земята, а аз бях върху него и държах ръцете му.
- Ако бях стригой, щеше да си мътръв.
Мъжът само се засмя и за секунда смени позицийте.
- А, ако аз бях стригой, ти щеше да си мъртва.
Той беше в по-удобна позиция, но само до някъде. Вместо и двата му крака да бъдат между моите, там беше само единия. Засмях се
- Осъзнаваш ли, че ако си свия крака ще те заболи доста.
Дмитрий ме погледна учудено, но после загря за какво му говоря бързо, бързо стана от мен, като ми подаде ръка и каза:
- Не би посмяла.
Поех ръката му и се изправих:
- Оооо бих, бих.
Намигнах му и излезнах от салона. Трябваше да се преобличам и да влизам в час. Какъв ужас! Отново на даскало. Край на щастливите дни...

Глава 4:

Здравей, как си приятелко,
как, добре ли я караш,
още ли вятъра гониш
към някой бряг, кажи.

Здравей, карам я някак си,
даже страхотно я карам,
животът ми - вятърна мелница
миг подир миг дните троши.

Налей ми чаша старо вино,
стари мой приятелю,
махни с ръка и дай нататък -
злото забрави.
Нали актьори сме в театър,
театър ту добър, ту малко лош,
ранима струна е душата
всяка нощ.
Нали актьори сме в театър,
театър ту добър, ту малко лош,
ранима струна е душата
всяка нощ.

Здравей, как си приятелко,
как, добре ли я караш,
още ли виждаш в съня си
своя град, кажи ми.

Здравей, карам я някак си,
даже страхотно я карам,
пресичам чужди площади
и търся вас, търся вас.

Уви, така стоят нещата
стари мой приятелю,
махни с ръка и дай нататък -
злото забрави.
Щом тази нощ е толкоз нежна -
нежен и добър ще е денят
за да поемем в две посоки
своят път.
Щом тази нощ е толкоз нежна -
нежен и добър ще е денят
за да поемем в две посоки
своят път.
Своят път, своят път.

Изкъпах се набързо и си облекох дрешките за училище, които се състояха от черни дънки и черна тениска с кървавочервен надпис: Avantasia. Обух си черните маратонки и пуснах косата си. Все още беше мокра, ама нямах време да я изсуша. Грабнах си програмата и нещата и хукнах към първия час. Имах Теория на телохранителство и лична защита, 3-та част. Ужассс... Кошмарът ми се сбъдва. Защо трябваше точно първия час да ми сложат най-омразния ми предмет, при най-омразния ми учител!!!
Ходех с бързо темпо, защото имах 5 минути до началото на часа, а определено не исках да закъснея още с връщането си. Един до болка познат безгрижен смях ме накара да се закова на място и да си пожелая среща с дявола. Знаех, че ще ми наложи да се срещна с него, но не очаквах да е толкова скоро. Какво щях да му кажа? Как щях да му обесня, защо заминах без дори да му кажа едно „Чао“? Идея си нямах...
Нечий силни ръце, които ме бяха хванали рязко изотзад и ме вътяха във въздуха ме изкараха от мислите ми. Изпищях и си поех рязко въздух. Веднага след това сбърчих леко нос. Навика му да се къпе с парфюм не беше отминал. Все пак хората са казали, че лошите навици умират трудно. Подозирам, че този негов навик, никога нямаше да умре. Все пак всички го познаваха по парфюма.
След като ме пусна на земята Джей Джей ме обърна към себе си и ме прегъна:
- Липсваше ми, рошло!!!
- И ти на мен, смръдливко!
И двамата се засмяхме. Не се бяхме виждали от две години и имахме да наваксваме много, но това нямаше как да стане, заради домашния ми арест.
И след като се сетих за него...
Надигнах се на пръсти, целунах Джей по бузата, отскубнах се от предръдката му и хукнах към часа, като извиках през рамо:
- Ще се видим четвъртия час.
Влезнах в стаята и забелязах, че чина ми все още е свободен. Запътих се на там и се разпльоках на стола. Буквално. След като нормализирах дишането си, се огледах. В стаята имаше много познати лица и всичките до едно гледаха към мен. Ококорих очи и им се изплезих. След това се засмях. Първите 2-3 секунди всички гледаха умно, но след това нямаше нито един ученик, който се намираше на чиновете или на столовете. Всичките до един се търкаляха по пода. Беше приятно отново да се разбирам с всички.
Учителят влезе в стаята и дори не обърна внимание на това, че целия клас беше на пода. Просто мина покрай тях и застана до чина ми:
- Я, виж ти! Никой не ми каза, че ще си имаме гостуваща звезда. Госпожице Хамертън, на какво дължим честта, да присъствате в часа?
Позамислих се за секунда, след което погледнах миличко и запърхах с мигли:
- Прекалено много ми липсвахте, пазител Алто.
Стан Алто, или както го наричаме извън часовете - Стан, не знаеше какво да каже, а класа, който, уж, се беше поуспокоил, отново избухна в смях.
Господина се вкисна страшно много и се запъти към дъската, като призова всички да млъкнат. След около 5 минути крясъци, класа най-накрая се успокои и господина започна с урока. Но и това не трая дълго, тъй като след неопределено време, в стаята влетяха едно чевенокосо момиче, което ми изглеждаше много познато, и Мейсън. Двамата влетяха един след друг и тъй като момичето се закова на място, а Мейс не можа да спре, двамата се стовариха на земята един върху друг. Или по-скоро, момичето по лице на пода, а момчето върху нея. Господина не им обърна никакво внимание. Очевидно беше свикнал да закъсняват, но на мен ми стана смешно. Сложих ръце пред лицето си, за да не се види, че се хиля като луда, но тогава се чу проглушителен писък, след който бях повалена на земята.
- Роз, как не те е срам?! Ще те убия! Нещасница... И един телефон не звънна?!!! Възмутена съм.
Момичето викаше, плачеше и се хилеше едновременно. Едвам си поех въздух, тъй като тя беше върху мен и ме притискаше към земята. През пелената от мойта и нейната коса, успях, някакси, да видя индиговите ѝ очи. Последва моя писък:
- Зоооо! Кога се боядиса, ма?! И не ме обвинявай.. Ти също не ми звъня..
Сега да ви представя природното бедствие, Зора. На кратко Зо. Единственото момиче, с което се разбирам. Другите или ми завиждат, или просто не ме харесват, защото всички момчета ме заглеждат. Има и трети, които просто се правят, че не ме познават. Тях най-много ги обичам. А, Зо е някакво изключение. Тя е същата като мен. Е, ме в буквалния смисъл, ама почти.Ако не съм забъркана в неприятности с Анто, то ще е с нея... Или пък, ще сме тримата заедно.
Извън академията имах прекалено много неща, за които да мисля и не бях осъзнала, колко много ми е липсвала, но сега... Сега двете лежахме на пода, прегърнати, и ронещи крокодилски сълзи.
- Стига сълзливи историй. Имаме час!
- Да, само секунда. – отговорихме двете със Зо и едвам се изправихме.
Взаимно подкрепяйки се, стигнахме до чина и седнахме на столовете, като до края на часа не се пуснахме.
Нито слушахме в часа, нито можехме да се наревем като хората. Е, бива ли токова нещо? Аз ви казах, че света е зъл, ама вие не ме слушате...
И така, бавно, но неусетно часа се изниза.
Със Зо трябваше да се разделим, защото другите часове ни се разминаваха... След едно дълго сбогуване се запътих към следващия час. Имах Тренировки за поддържане на теглото и формата.
И отново най-забавната част беше, когато се появих в салона и видях физиономийте на съучениците ми. Бяха толкова учудени, неразбиращи, някои дори и радостни.
Часа мина бързо, приятните часове винаги минават бързо, и ми се наложи да се запътя към часа по Висши езикови умения. Както се очакваше проспах го целия. И като казвам проспах го, имам предвид проспах го в буквалния смисъл. Накрая се наложи един съученик да ме буди. След като станах от стола и си изпуках всички видове кости се запътих към любимия ми час: Бойна техника за пазители – за напреднали. Очевидно са разбрали, че съм тренирала нещо, иначе щях да съм в групата за начинаещи, а там е кошмарно. Минах през съблекалните и смених удобните си дрешки със анцунг и потник, след това влезнах в салона. И там бях посрещната с гробна тишина. Заозъртах се и видях няколко познати лица. Едното от тях беше Джей Джей, който ме оглеждаше изключително замислено. Засмях се от сърце и се запътих към него:
- Ако си ме представяш гола, по-добре изчакай по-подходящ момент.
Той се засмя игриво и отговори:
- За твое сведение, днес аз командвам парада.
- Ами... Хм, е предполагам, че е подходящ момент да си ме представяш гола.
- Винаги е подходящо, някой да си те представя така. – обърнах се и видях захилената физиономия на Еди Кастъл. Много приятно момче и много го уважавам.
- Но да знаете, че ще си останете само с представите.
Всички в залата се засмяха и по този начин отново станах част от колектива.
Някой измърмори, на руски, няколко не особено хубави неща, главно по мой адрес. Обърнах се и видях Дмитрий да се отдалечава, но не пропуснах да подвикна след него на руски, за да не ме разберат всичките любопитни гарги в салона:
- Благодаря за комплимента. – той се обърна, а аз му се поклоних.
След това отново се обърнах към Джей Джей и го подканих да започваме. Усмивката не слизаше от лицето ми, тъй като нито един от съучениците ми не можа да ме повали на земята. Джей и Еди опитаха заедно, но пак не успяха. Накрая на часа Дмитрий се довлече и помоли Джей да му отстъпи за момент мястото срещу мен. След втория опит от негова страна, бях просната по задник на пода. Вдигнах поглед към Дмитрий и се заядох:
- За твое сведение, тове болеше.
А той само се обърна и ми напомни:
- След часовете. Не забравяй.
Изправих се от пода и понечих да хукна след него и да го изненадам в гръб, но задника ме болеше прекалено много, затова трябваше да се задоволя само с подвикване:
- Ще ти го върна да знаеш.
Дмитрий се изкиска тихо, а след това подвикна:
- Надявай се.
Изсумтях раздразнено и си разтрих задника. Не беше честно да е толкова лош. Как можа така кофти да ме метне? Лелеее, ще му го върна, ама много яко. От мислите ми ме изтръгна гласа на Джей:
- Това какво беше?
- Нищо. Малко разправий с трениорите. Нищо сериозно.
- Как така разправий с трениорите?
Въздъхнах и му обесних:
- Има известни условия, които трябва да спазвам, за да остана в академията, а едното от тях е да имам допълнителни тренировки – преди и след часовете.
Приятелят ми се замисли, а после попита:
- И ще тернираш с Беликов?
Кимнах потвърдително.
- Леле... Той е бог. Няма да се учудя, ако след няколко дена не можеш да ходиш изобщо.
Погледнах го намусено и се запътих към съблекалните:
- Благодаря за подкрепата.
Джей Джей изравни крачка с мен:
- Извинявай! Не исках да прозвучи грубо, просто изказвах факти.
- Да, нали?
Той ме хвана за ръката, като по този начин ме накара да спра и да го погледна.
- Като ти казах, че той е бог, наистина го мислех. Той е страхотен!
- Това го разбрах. Може да е какъвто си иска. За мен е просто досаден даскал, с който ще прекарвам по един час преди и поне по два часа след училище. Ясно?
- Добре, де! Не ме яж!
- Няма да те изям, ако ме оставиш на мира, за да мога да се оправя и да отида да ям, нещо, което не си ти.
И двамата се засмяхме, след това той ме прегърна и ме остави.
Облекох се набързо и се запътих към столовата. Коридорите бяха претъпкани. Мороите ме гледаха странно, а дампирите ми се усмихваха. Отново бях част от колектива. До някъде ми олекна, но не напълно. Все пак, преди да избягаме се разбирах с част от мороите, а сега те ме гледаха странно. Нормално, но не напълно. Та, нали, аз съм си аз! Не съм се променила. Но те няма откъде да знаят.
Влязох в столовата и се огледах. Веднага видях Анто, който говореше с едно момиче. Определено беше морой. Не беше по-висока от мен, с права карамелена коса. И като казвам карамелена, имам предвид карамелена. Нито русо, нито кафяво. Чисто карамелено. Имаше типичното за мороите телосложение. Слабичка и доста красива. Изглеждаше свястна, но ми беше чудно какво правеше тя при Анто. Не я бях виждала преди, значи беше нова. Е, скоро ще се разбере що за стока е. Запътих се натам и предъгнах Анто, като го целунах по бузата и поздравих:
- Здрасти, братле! Как я караш?
Той ми се усмихна мило:
- Чудесно! Намерих си нова приятелка. Мими това е Сам.
Стиснахме си ръцете:
- Саманта.
- Розмари. Приятно ми е.
През цялото време я гледах в очите и мога да кажа, че тя никак не ме хареса. Май ревнуваше Анто. Хи-хи! Колко е глупавичка. Ако не го използва, а наистина го обича, нямам нищо против да е с него.
Реших, че ще е по-добре да ги оставя насаме, затова се огледах още веднъж и видях Еди и Джей да ми махат от другия край на столовата. Обърнах се към Анто:
- Аз ще ви оставям да си гукате. Ще ходя да се видя с приятелите.
И двамата се засмяхме, след това той ме целуна по челото:
-Тръгвай и се забавлявай, но не върши глупости.
- Няма, бате, обещавам.
Нахилих се до ушите и се затичах към компанията. Казвам компанията, защото към Еди и Джей се бяха присъединили Мейс и Зо.
- Ехо, банда, как сме?
- Вече перфектно.
Повдигнах вежди учудено:
- Е, защо вече?
- Ами до преди малко те нямаше теб.
Всички се засмяхме и се запътихме към първата свободна маса.

Глава 5:


Някаква мелодия се прокрадна в съзнанието ми. Една изключително позната мелодия. Заслушах се и установих, че това е White Death на Sabaton – една от любимите ми групи... Ама какво прави песента в съня ми? ГОСПОДИ!!!! Имах тренировка и пак закъснявах. Дмитрий ще ме убие... С много усилия се докопах до телефона и видях, че алармата звъни... за трети път. Оставих я да звъни и се изправих. Това беше доста сложно като се има на предвид, че едва се движех. Питате се защо? Ами, Дмитрий ми скъсва задника от тренировки? Пак ще попитате защо? Е, това ще ви обесня след малко.
С много Ох-кане, Ай-кане и Ау-кане се замъкнах до банята. Взех си един бърз и леден душ за събуждане, а след това се замъкнах до гардероба. Извадих си черни къси панталонки и бял потник. Облякох се набързо, като през цялото време стисках зъби, за да не Ох-кам постоянно. Не че щях да преча на някой, но не исках да показвам слабост. Бях издържала и на по-силна мускулна треска. Защо сега почти не можех да се движа. Вързах си косата на кок и се запътих към залата, къде ме чакаше моя „ангел мъчител“.
Та, бях ви обещала да ви разкажа, защо имам толкова много тренировки. Е, започвам.
Преди около седмица си седяхме с компанията на една хубава, слънчева маса. Застанали сме там и се правим, че ядем. Ние повече се лигавехме, ама нищо. И точно преди края на обяда Зо реши, че трябва да ме замери с някакъв пържен картоф. И аз каквато съм умна, реших да ѝ го върна. Оттам започна всичко. Замеряхме си се ние с храна, заливахме се от смях и не ни пукаше за погледите на всички останали в академията. Ама по едно време, нещо ми прищрака. Хванах десерта, който беше чийз кейк и го запратих по Зо, но тя се наведе и вместо нея уцелих Дмитрий, който тъкмо идваше към нашата маса. И тъй като в началото не видях кой е, продължих да се замерям със Зо, но след като „бога на мъченията“ се появи зад нея, застинах на място с ръце на устата. В началото моята любов започна да се хили още повече, но щом се обърна и видя разярения мъж зад себе си, и тя застина като мен. Не се огледах, но знаех, че всички присъстващи са се смълчали и гледат към нас. И тогава, точно преди Дмитрий да каже нещо, изхвърчах от стаята като се молех на Сатаната да ме вземе при него. Тичах със всички сили по коридорите, но въпреки това усещах присъствието му зад гърба ми. Обиколих кампуса два пъти и точно преди да завия и да влезна в стаята ми се забих в някой. От удара и двамата паднахме да земята. След няколко секунди успях да фокусирам човека, в който се блъснах. Можете ли да се сетите кой беше? Е, аз ще ви кажа. Беше Зо. Няколко секунди стояхме и се гледахме, а през това време Дмитрий гледаше нас. След това с него започнахме да викаме едновременно. Или по-точно аз да викам на Зо, а той да ми чете лекция на мен. Общо взето нищо не се разбра, освен това, че съм наказана с двойно повече тренировки... След това всичко тръгна по старо му. Е, почти всичко.
Отворих вратата на салона и влязох едва, едва, като се стараех да мърдам възможно най-малко. Огледах се и видях Дмитрий, който беше седнал по турски на пода и четеше един от любимите му уестърн романи. Така и не можах да разбера какво толкова им харесва...
След като ме чу да влизам теньора вдигна очи от книгата си и на лицето му се появи странна усмивка. Изгледах го злобно и с много усилия се замъкнах до пред него.
- Треньоре, имам един въпрос... – изчаках малко и продължих – Може ли днес да пропуснем тренировките?
Дмитрий ме изгледа учудено, а след това се засмя. Не виждах нищо смешно, затова го изгледах много злобно:
- Всичко ме боли. Даже и костите, а ти седиш и ми се смееш. Не те е срам!!!
- Не ме е! – сви рамене той. И за да ми стане още по-гадно допълни – Десет обиколки на двора, след това се връщаш тук. Ще има изненада.
Завъртях очи и се отдалечих бавно като ранена костенурка. Чух сподавения му смях и реших да му го върна. Оформих една малка водна топка в ръката си и я запратих по него. Както можеше да се очаква от моя милост, уцелих. В първия момент мъжът се чудеше откъде му е дошло и наистина ме забавляваше погледа му, но след това той скочи и хукна след мен. Това ми беше достатъчно, за да забравя за всичко, включително и за ужасяващата мускулна треска и да си плюя на петите. Направих обиколките на двора много бързо, че даже направих и още няколко бонус. След това се запътих към салона, като през цялото време чувах стъпките му зад себе си и тичах с максималко темпо, защото ако попаднех в ръцете му, щях да съжалявам, че съм се родила. Е, не че и без това не го правех, но това е друга тема. Нека да не се отплесваме много.
Влетях в салона като подпрях ръце на бедрата си, приведох се и задишах като дърт пушач с астма.
Дмитрий влетя след мен и като ме видя колко тежко дишам се подсмихна дяволито. Погледнах го злобно и едвам поемайки си въздух, изрекох:
- Не си го и помисляй! Работата ти е да ме тренираш, а не да ме убиваш, както правиш от около седмица...
- Мислех, че искаш да те науча да се биеш, но щом ти не искаш...
На секундата вдигнах поглед:
- Аз мога да се бия. Просто имам нужда от малко усъвършенстване.
Но тренера просто повдигна вежда и ми подаде една среднодълга дървена пръчка. Той хвана една подобна и застана в бойна позиция. Погледнах го учудено:
- Ти сериозно ли...
Не успях да довърша, защото той ме нападна. Замахна с пръта и се опита да ме уцели по лявата ръка, но аз отскочих в дясно и замахнах към него. Но той избегна атаката ми само с едно елементарно движение. Отдръпнах се назад и зачаках да ме наадне, но той просто седеше и ме гледаше. Хванах здраво пръчката, завъртях я два пъти и хукнах към него. Мъжът тръгна назад, като блокираше ударите ми. След поредния неуспешен опит да го ударя, реших да сменя тактиката. Направих лъжливо движение към корема му, а след това рязко се извъртях и го ударих по лявото рамо. Това учуди и двама ни, но най-вече мен. Или той ме оставяше да го бия, или просто бях добра. Разконцентрирах се за секунда и той я използва, за да ме атакува. Ръката му се стрелна напред и преди да се усетя бях по лице на земята:
- Някой май цунка пода, а? Толкова ли няма с кого да се целуваш?
Скочих и хукнах към него. Не го беше срам.
- Безсрамник!!!
Замахнах с пръта и се прицелих в главата му, но той просто се извъртя и ме удари в корема. Задъхах се, но отново го нападнах. Нямаше да му се оставя да ме победи. За какъв се мисли? Ще ми се подиграва? Ще го науча аз него...
Отново, за пореден път, се засилих към него. Замахах към главата му, но този път, знаех как ще реагира, точно когато той се извъртя, аз се спънах и паднах по гръб, като си изкарах въздуха. Не беше особено пиятно, но в името на победата, бях способна на много неща.
След като видя, че едвам дишам, Дмитрий клекна на пода до мен и се наведе:
- Можеш ли да дишаш?
Погледнах го и се подсмихнах леко. Вдигнах ръцете си и ги увих около врата му, като го притеглях към себе си. Устните ни се сляха. Неговите топли, нежни и изненадани, а моите триумфиращи.
Възползвайки се от отвлеченото му внимание, използвах силите си и оформих един малък нож в дясната си ръка. След това просто се претърколих върху него, като прекъснах целувката, и допрях ножа до гърлото му.
- Победен си!
- Не бъди чак толкова сигурна...
Повдигнах вежди и зачаках да видя какво ще направи, но той просто седеше отпуснат под мен и ме гледаше странно. Беше красив... Не, беше повече от красив... Беше невероятен, съвършен, точко като някой бог.
И тогава, в този перфектен момент, мен ме изби на смях. Започнах да се смея толкова силно и толкова искрено, че чак ми потекоха сълзи. Пртъколих се от него, като пуснах ножа, и се хванах с две ръце за корема. Болеше, но не можех да спра. Дишането ми се затрудняваше все повече и повече, а зрението ми беше замъглено.
Току що осъзнах, че си падам по по-възрастния ми наставник. И за пореден път се убедих, че всички мъже са еднакви... Докоснат се до жена и забравят за всичко...
Отворих очи и се опитах да видя през пелената от сълзи, но нещо не се получи. Видях само размазание очертания на лицето на Дмитрий и голямото мокро петно на блузата му, което ме накара да се засмея още по-силно.
След не е ясно колко време търкаляне по пода, успях да си нормализирам дишането, но сълзите, които се стичаха като реки от очите ми, не искаха да се махнат. Опитах да ги изтрия с ръце, но нищо не се получи, затова съблякох потника си и останах само по бюстие. Подсуших очите си до колко можах и погледнах към Дмитрий. Той седеше неподвижно, вперил поглед в мен... Напуши ме на смях, но с огромни усилия се сдържах. Не беше ясно дали щях да издържа на още една „смешна“ вълна.
- Виждаш нещо, което ти харесва или за първи път виждаш момиче по бюстие?
Челюстта му се стегна, а очите му ме изгледаха много злобно.
- Позволяваш си прекалено много, малка госпожичке? – изсъска той през стиснати зъби.
Престорих се на учудена и наранена.
Замерих го с потника ми, като се наведох и вдигнах пръчката. След това го замерих и с нея. Врътнах се и тръгнах към стаята ми. Не се обърнах назад, дори когато извика след мен, че тренировката още не е свършила. За мен беше. Нямаше да мога да издържа и секунда повече в една стая с него.
Бях влюбена в по-възръстния си наставник и всяка една секунда, която прекарвах в безлюдния салон с него ми се струваше като цяла вечност.
Стиснах зъби и влетях в стаята ми като тряснах вратата след себе си. Съблякох и без това малкото останали по мен дрехи, взех си хавлията и се мушнах в банята. Пуснах си косата и оставих врялата вода да се стича по мен и да отпуска вкоченените ми мускули. Как можах да го целуна? Изобщо, защо реших да се върна на това скапано място? И защо му беше на него да ме спасява от изритване? Зо я преместиха тук преди година, защото била правила прекалено много бели в старото си училище. Нищо нямаше да ми се случи. Най-много щяха да ме преместят в друга академия.
Запратих празната тубичка от шампоан по стената и се изплакнах за последно. След това спрях водата, изстихках повечето вода от косата си и се увих с кърпата. Излезнах от банята и се заковах на място.
Не можеше ли поне за десет минути да остана сама с мислите си? Защо му е да идва и да ме притеснява?
Подминах го като пътен знак и отворих гардероба си. Извадих черна, прилепнала тениска със щампа на вълк, черни и тесни дънки и бельо. Метнах ги на леглото и се обърнах към него:
- Защо си тук?
Докато чаках отговор, започнах да се обличам. Обух едни от любимите ми черни боксерки и махнах кърпата. Сложих си сутиена, а след това започнах да си търся лусиона за тяло. Преобърнах стаята с главата надолу, докато се сетя, че се намираше в раницата ми. Извадих го и започнах бавно и развномерно да го разнасям по тялото си. Мократа ми коса се спускаше по раменете ми, а мъжът от мечтите ми ме изпиваше с поглед.
- Имаш ли намерение да ми кажеш, защо си тук или просто искаш да се порадваш на тялото ми?
Погледът му не се помени, но този път поне получих отговор,
- Трябва да поговорим за случката в салона... също както и за отношението ти към тренировките и учебните предмети.
Подсмихнах се леко и нахлузих тениската си и докато обувах панталоните си казах тихо:
- Няма за какво да говорим. Аз съм си такава и никой и нищо не може да ме промени. Много хора са опитвали, но резултат няма...
Обух си чорапите и маратонките, тъй като не ми даваха да нося кубинки, и отворих кутията си с бижута.
- Не го вярвам. – проговори той меко – Ти си страшен инат, но си много амбициозна и никога не се отказваш. Единствения ти поблем е, че не допускаш никого до себе си и се доверяваш трудно.
Изпуснах черния кръст и се обърнах към него:
- Тогава защо ТИ си изключение? Защо ми влезе под кожата в мига в който те видях и защо още след първата ни тренировка ти вярвах?
Очите ми се напълниха със сълзи. Никога не бях споделяла нищо, а сега буквално казах на наставника ми, че съм влюбена в него. Това беше лудост!
Вдигнах кръста от земята и го сложих на една сравнително дълга сребърна верижка. След четвъртия ми безуспешен опит, Дмитрий го взе нежно от ръцете ми и го закопча.
Смотолевих някаква благодарност и вперих поглед в стената. Не знаех какво да кажа. Нямах си и на идея какво да направя. Поех си дълбоко въздух и станах от леглото. В следващия момент видях черни петна да танцуват пред очите ми. Залитнах леко, но успяхда се задържа на краката си. Отидох до нощтното ми шкафче. Отворих единственото чекмедже и извадих кутията си с цигари и една запалка, която би трябвало да работи. Извадих си пепелника и седнах на леглото, като използвах силата си, за да дръпна пердетата. Никой не трябваше да ме вижда с цигара... това важеше и за Дмитрий, но не ми пукаше. Трябваше да се успокоя малко и да влизам в час. Извадих една цигара и я запалих като погледнах виновно наставника си.
- Неотрализира страничните ефекти от силата ми. – поясних тихо.
- Не е нужно да ми даваш обяснения...
Издишах шумно и подпрях глава на свободната си ръка. Затворих очи и изпсувах мислено. Защо все аз бях прецаканата и наранената? Защо винаги на мен ми се случваха гадости...
Усетих една силна ръка да ме придърпва към него. Отпуснах глава на рамото му и се почувствах закриляна и обичана. И тогава сълзите потекоха по лицето ми без да мога да ги спра. Не знаех какво ми става, а и не исках да разбера. Стиснах плата на тениската му и захлипах тихичко.
- Ако не ти се говори сега, може да го отложим...
- Не. Нека да се изясним...
Той ме отдалечи леко от себе си. Погледа му проследи една сълза, която се спускаше по бузата ми. Едната му ръка ме пусна и съвсем нежно изтри влажните следи по лицето ми.
- Кажи ми нещо... – започна той – ако бях стригой, а ти се биеше срещу мен, пак ли щеше да ме целунеш.
Не очаквах такъв въпрос, но кимнах без да се замислям.
- Това е лошо...
Отдръпнах се от него:
- Ще закъснея за час.
- Ще го пропуснеш.
Усмихнах се леко, но не останах в прегръдките му. Станах и си намерих четката за коса. Отново седнах на леглото до него и започнах да се реша. Между нас отново настъпи тишина, която беше нарушена от него.
- Има много причини поради които не можем да сме заедно... – започна той, но аз го прекъснах:
- Една от които е целомъдрието ти.
Погледът му беше изпепеляващ и нежен едновременно.
- Не става дума за това. Някой ден двамата ще бъдем пазители на Анто, а като такива нямаме право да имаме връзка, защото това ще пречи на работата ни. Ако ни нападнат стригои, ще трябва да защитавам него, но ако си позволя да те обичам, ще защитавам теб.
- Ако наистина искаш нещо, ще намериш начин да го постигнеш.
Дмитрий ме погледна странно. След това ме придърпа към себе си и зарови едната си ръка в косата ми, накланяйки главата ми назад. Устните му докоснаха шията ми и приятни тръпки преминаха през тялото ми. Очите ми се затвориха, а устните му продължаваха да се движат върху мен. Преди да се усетя, вече се целувахме страстно. Едната ми ръка беше опряна на гърдите му, а другата – заровена в меката му коса. Устните ни се докосваха нежно, а езиците ни се преплитаха страстно.
След прекалено кратко за мен време, той се отдалечи от мен:
- Права си. –прошепна.
След това ме постави нежно на леглото и тръгна към вратата като преди да излезне се усмихна:
- Ще се видим довечера на тренировка... и не забравяй да влезнеш в час.

Глава 6:

Цяла сутрин бях като ходещ труп. Присъствах навсякъде, но само тялом. Духом се реех из облаците... Но тава беше нормално. Все пак мъжът на живота ми си призна, че ме обича. Не само ми поникнаха крила, ами и аз не знам. Целия ден ми беше като в мъгла. Не помнех нищо и си нямах ни най-малка представа какво бях правила?
След часовете минах през стаята ми, за да си оставя чантата и да се преоблека. Вързах косата си на конска опашка и излезнах от стаята, като се блъснах в някой. Обърнах се и видях Зо.
- Какво правиш пред моята стая?
- Искам да разбера какво ти е. Цяла седмица едвам мърдаш, а днес изобщо не знаеше къде се намираш.
Засмях се тихичко.
- Ами, ако не броим извънредните тренировки и 3-те часа, които ми остават за сън, огромната мускулна треска, която вече започна да ми минава и страшната умора, съм добре.
Засмях се весело, докато гледах как лицето на Зо почервенява.
- Ще го убия. – успя да изрече през стиснати зъби и хукна към салона.
Засилих се след нея, но тя беше като стрела. Когато влезнах в салона, чух само края на тирадата й:
- ... Ако продължаваш да измъчваш така момичето ми, ще те кастрирам. Ще ти острижа косата, ще те разчленя и ще те дам на готвачите да те сготвят. След това ще те изям с голям кеф!
Протегнах ръка и оформих една доста голяма водна топка над главата й. Дмитрий предвидливо мина две крачки назад, а веднага щом той го направи пуснах водата върху Зо с думите:
- Отивай да си вземеш душ и ме остави да тренирам.
Погледът й трябваше да бъде страшен, но едвам си сдържах смеха. В мига, в който тя напусна, започнах да се смея почти истерично.
- Това беше добро!
Погледнах Дмитрий и се поклоних усмихната:
- Благодаря!
Известно време се гледахме мълчаливо. На неговото лице се беше появила малка и загадъчна усмивка, а погледът му прикриваше мислите му. Аз от своя страна гледах невинно като малко сладко котенце.
Тръгнах бавно към него, а когато го приближих, хванах ръката му. Погледнах го перверзно и го тръшнах по гръб на земята.
- Никога не сваляй гарда!
След секунда бях на земята до него, а лакътя му беше допрян до ръглото ми.
- Това важи и за теб.
Завъртях очи:
- Ще тренираме ли, или ще се заяждаме? – и тъй като нито получих отговор, нито бях пусната добавих – Защото имам доста други предложения.
- Двадесет обиколки на двора! След това идваш тук. – каза тренера и се изправи.
Станах внимателно, гледайки го на кръв и излетях от стаята.
Тичах с всички сили и бях готова с половината обиколки за около десет минути. На единадесетата обиколка към мен се пресъедини Джей Джей.
- Какво правиш тук?
- Идвам да видя една приятелка, която търчи като изоглавена и не ми обръща никакво внимание откакто се е върнала.
Намалих млако темпото и отговорих:
- Как точно искаш да ти обърна внимание като се чувствам като парцал, а ти винаги витаеш из обаците и зяпаш влюбено Зо!!!
Не бях усетила кога съм повишила тон, но когато спрях, за да си поема въздух, разбрах, че отново тичам със всички сили, а Джей го няма. Обърнах се и го видях как се отдалечава.
Хмм...
От кога Джей си пада по Зо?! Нали тя ходи с Мейсън? И всички знаят за това...
Тръснах глава и се върнах в салона, влетявайки като хала. Запътих се към първата възможна, и единствена, боксова круша като започнах да я ритам и да я удрям със всички сили. Не знаех защо, но бях много бясна.
Може би, защото Джей беше влюбен в най-добрата ми приятелка! Или защото на „най-добрата ми приятелка“ не й пукаше особено за мен. Целодневно сваляше Джей, а когато не правеше това, се натискаше с Мейсън.
- Мими... Мими... Розмари!
Обърнах се рязко назад и видях питесненото лице на Дмитрий.
- Какво ти става?
- Трябва ли да става нещо? – заядох се с ръце, скръстени пред гърдите ми.
Той направи крачка към мен и прокара пръсти по бузата ми.
- Човек не плаче без причина.
Изтрих влагата от лицето си:
- Аз не плача.
Той ме изгледа с поглед, който казваше „Не ми ги побутвай тия“, и щеше да каже нещо, но го прекъснах:
- Може ли да отменим останалата част от тренировката. Имам нужда да си почина и да подредя мислите си.
Мъжът ме огледа от горе до долу, а после кимна.
- Почини си добре.
Усмихнах се вяло и излезнах от залата.
Качих се в стаята ми и се проснах по лице на леглото.
Това не се случваше! Това не можеше да е истина!
Не знаех какво да правя. Да плача ли? Да се ядосвам ли? Да се правя, че не ми пука?
Имах много въпроси, но нямаше кой да ми даде правилните отговори.
Реших, че един освежителен душ, ще ми дойде добре. Съблекох си дрехите и влезнах в банята. Завъртях кранчето и оставих топлата вода да се стича по мен. Намокрих си косата и посегнах са шишенцето с шампоан, но се сетих, че него отдавна го нямаше. Изсумтях раздразнено и взех душ гела.
Втрътнах рязко кранчето и водата спря. Загърнах се с първата хавлия, която ми се изпречи пред погледа и излезнах от банята. Тъкмо си закопчавах сутиена, когато на вратата се почука. Не отговорих, но това последва до ново, по-силно почукване.
- Махай се! – извиках с цяло гърло, но натрапника не изчезна, а започна да лумка с юмруци по вратата. Имах чувството, че ще я разбие.
Отключих и отворих рязко, но вместо очакваните от мен лица, видях Мейсън.
Косата му беше разрошена, а погледа замъглен.
- Мейс... – започнах, но не успях да довърша, защото той ме бутна силно в стаята и влезна, затваряйки вратата след себе си. – Какво си мислиш, че правиш? Някой дал ли ти е разрешение да влизаш в стаята ми?!
- Млъквай, кучко! – избълва злобно той, като ме вдигна от земята и ме запрати в стената. Свлякох се, опитвайки да си поема въздух, но уви. Дишах едвам, едвам, а пред очите ми затанцуваха черни петна. Но преди да успея да се посвестя, той ме вдигна за гърлото и ме метна на леглото.
Опитах се да използвам силите си, но бях прекалено изтощена за тях.
Мъжът легна върху мен, като започна да опипва гърдите ми. Изкрещях силно и започнах да се мятам, но той ми заби силен шамар и се отпусна върху мен.
Страхът ми нарастваше, защото се досещах какво ще се случи и знаех, че в момента съм прекалено слаба, за да го предотвратя.
Продължих с опитите си да се освободя, но той стисна силно и грубо гърдата ми, като ме накара да извикам от болка. Това доведе до още една звучна плесница.
Извърнах глава настрани, а сълзите започнаха да се стичат по лицето ми.
Бях жалка, унизена, уплашена и беззащитна.
Не можех да оставя това същество да прави каквото си поиска с тялото ми, но и не можех да се съпротивлявам.
Езикът му се спусна по врата ми, а ръцете му раздраха сутиена ми и го захвърлиха настрана. След това започна да масажира гърдите ми грубо и силно.
Отново опитах да се измъкна от хватката му, но той най-безчувствено захапа кожата на едната ми гърда до кръв.
Писъкът ми беше оглушителен, а неговата ответна реакция беше светкавична. Той просто ме повдигна леко и удари със все сила главата ми в рамката на леглото.
Изгубих се. Гласът ми го нямаше, не можех да мърдам... можех само да усещам всичките гадости, които се случваха с тялото ми.
Ако ме бяха разпънали на кръст, щеше да боли по-малко от това, което последва.
Болката в долната част на корема ми беше остра и пронизваща. Отворих очи в опит да видя нещо и да се опитам да събера сили, за да се измъкна, но виждах само неясни очертания.
Искаше ми се да потъна в дън земя.
Предпочитах да умра, отколкото да ми се случва това, но ето – бях жива, а гаджето на най-добрата ми приятелка ме изнасилваше.
Усещах как се движи бързо и грубо в мен, докато болката нарастваше.
Не можеш да понеса повече от това, но тогава вратата се отвори с трясък. Извърнах бавно замъгледания си поглед натам и видях две мъжки фигури, след това очите ми се затвориха.
Тежестта над мен изчезна, а на нейно място се появи леко одеало.
Някой, покрай мен, говореше нещо, но не знаех дали говори на мен. Някой, можеби същия някой от преди малко, седна на леглото от едната ми страна и нежно ме погали по косата.
Дишането ми беше накъсано, не можех да помръдна.
Болката беше науписуемо силна и не можех повече да удържам.
Отпуснах се и оставих мрака да ме обгърне.

Глава 7:

Отворих очи и опитах да се протегна, но си останах само с опита. Цялото тяло ме болеше страшно много. Едвам виждах, а непиятните спомени от вчера нахлуха в главата ми.
Обърнах се на една страна, свих колена до тялото си, преглъщайки болката, и закрих лице с шепи.
Все още не можех да повярвам, че това ми се случи. Как можа да ми го причини? Та, нали ми се водеше приятел?!
Горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, а тялото ми започна да трепери. Не можех да мисля за нищо. Очите ме боляха, но не можех да спра проклетите сълзи.
- Мими. – чу се тих, внимателен и притеснен момичешки глас, който ме изненада много. – Мими, моля те, отпусни се!
Две ръце ме хванаха нежно за рамената и ме сложиха да легна по гръб. Не се съпротивлявах – нямаше смисъл.
След това същите тези ръце отместиха моите от лицето ми. И тогава се чу изплашен и сподавен писък. Отворих леко очи и видях Саманта да стои с ръце на устата и да ме гледа изплашено. В следващия момент тя извади един малък телефон и набра някого.
- Доведете доктор Оленски!!! Ако я няма, елате веднага. Искам ви и двамата тук. Тя има нужда от вас.
След това затвори и влезна в банята. След известно време се върна, държейки една сгъната кърпа.
- Това ще щипе, но е наложително. – кимнах леко – Затвори очи.
Послушах я и затворих очи. След това усетих една топла кърпа върху лицето си. Пръстите й съвсем леко я притиснаха към очите ми, но това беше достатъчно, за да си прехапя езика и да изохкам.
- Знам, знам. Спокойно. След малко ще се почувстваш много по-добре.
Болката в очите ми беше пареща, но успях да я преглътна:
- Какво ми има на очите?
Саманта замълча и не ми даде отговор. Изчаках я малко, но тя продъължаваше да мълчи.
- Саманта, моля те, кажи ми какво ми има! – помолих леко истерично. Това нейно мълчание ме притесняваше доста.
- Не знам.
Паниката ме заля, а думите излетяха от устата ми:
- Къде е Анто? Трябва да дойде веднага.
- Ш-ш-ш-т. Спокойно. Преди малко говорих с него, идва насам.
Отпуснах се и зачаках.

Смътно чух вратата на стаята да се отваря и затваря. Из стаята се разнесоха тихи и напрегнати шепоти.
Някой седна на леглото до мен и ме погали по лицето. Тези ръце... Ох, Дмитрий...
Отворих очи и се надигнах на лакти.
- Анто. – повиках тихо.
Той клекна до леглото ми и ме погали по ръката:
- Тук съм.
- Ще ми помогнеш ли? Ще се наложи да го направим.
- Но ние не сме го правили от много време!
Погледнах към завивките и поклатих глава. Трябваше. Трябваше да го напави.
- Моля те.
Той се изправи и седна на леглото до мен. Хвана ме за раменете и каза:
- Ти водиш.
Сложих ръцете си на очите ми и се отпуснах. Усещах енергията идваща от него и отприщих цялата сила, която имах.
Музика зазвуча в ушите ми. Пред погледа ми започнаха да се сменят различни цветни фигури. Но после всичко изчезна. Отпуснах се назад и тупнах на завивките. Анто се изправи:
- Отивам да си почина.
Засмях се леко и като типична майка му дадох напътствия:
- И не върши глупости, че в момента не съм в състояние да ти спасявам задника.
Той също се засмя и излезна от стаята.
Дмитрий ме погали по бузата и попита:
- Добре ли си?
- Ами, всичко ме боли, не мога да мръдна, случилото се ме преследва дори и в сънищата ми, но иначе съм добре.
Усетих как мъжът потрепери, и се надигнах. Пропълзях по леглото до него и положих глава в скута му. Чух го как съвсем тихо помоли Саманта да ни остави, а след това ме погали по косата.
- Нямаш си ни най-малка представа какво изпитах, когато Анто ми каза, че нещо лошо ти се случва. Нито как се полувствах когато видях онова момче...
- Да прави това, което ти искаше, и да отнема това, което беше твое.
Мъжът замълча за момент очевидно озадачен и недоволен от моите думи, но после каза съвсем тихо:
- Забравих за всичко. Просто исках да го измъчвам. Да го убия... – думите му заглъхнаха.
Почувствах се спрециална. Никой до сега не се е интересувал толкова много от случващото се с мен. Всички са ме смятали за странна, безчувствена и злобна кучка. Наистина. Може да съм се държала така, но това е просто начин да се предпазя. Това е начин да опазя чувствата си, да опазя това, което е останало от моето сърце и от моята душа. Но ето, един ден, просто един шибан ден може да промени всичко. Сега се чувствам празна. Просто тяло без душа.
Да, обичам Дмитрий, но въпреки това не мога да се справя със всичко.
Една сълза се търкулна по бузата ми, но не й обърнах внимание. Затворих очи и се притиснах към него.
- Разкажи ми нещо за себе си.
Думите ми го изненадаха. Усетих как цялото му тяло се напряга, а след това се отпуска.
- Смятам да ти разкажа за Сибир и да променя представите ти за него...
- Била съм там. Наистина не е просто ледена пустош както си го представях. Имаше толкова хубави градове... Толкова хубави и величествени сгради... Бих искала да живея там. Когато бях там, имах чувството, че живея в приказка. Всичко беше перфектно, но един ден ни намериха и отново трябваше да сменим местоположението си. За краткото време, през което ни нямаше в кампуса, обиколихме почти целия свят.
Не отворих очи, за да видя реакцията му. Просто чаках да се окопити и да заговори.
- Имаш лошия навик...
- Да прекъсвам хората. – довърших вместо него.
Прозинах се широко и хванах едната му ръка, като я притиснах към гърдите си и отново помолих:
- Разкажи ми за себе си.
- Какво искаш да знаеш?
- Всичко...
Той си пое дълбоко въздух и започна:
- Израснах в не много добро общество. Единствените хора, които имах бяха майка ми и двете ми сестри. Баща ми е морой, но той често се възползваше от майка ми. Не, не я използваше в смисъла, за който ще се сетиш. Той я биеше. Един ден просто... – с всяка следваща дума, чувах все по-малко и по-малко, докато накрая мрака не ме погълна изцяло.

Събуди ме будилника ми, който ми известпваше, че е време за тренировка. Пресегнах се и изключих будилника. След това се надигнах на лакти и се опитах да си отворя очите, но без резултат. Проснах се обратно на завивките и разтърках очи. Чувствах се доста по-добре от преди и определено смятах, че мога да присъствам на тренировката. Станах от леглото и залитнах, но с доста ръкомахане успях да се задържа на крака. Влезнах в банята за един бърз и освежаващ студен душ за събуждане, а после се облякох. Вдигнах косата си на обичайната конска опашка и бавно, бавно се запътих към салона. Спомних си, че бях заспала в скута на Дмитрий, докато той ми разказваше за него, но не чух почти нищо. Усмихнах се и забързах леко темпото. По коридорите нямаше никой, но не исках от рано сутринта да си развалям настроението с глупави разпри. Е, очевидно, надеждите ми си останаха напразни, тъй като срещу мен изникна Зо, държаща Мейсън под ръчичка и говорейки му нещо. Успях се скрия зад една колона без те да ме видят, но дочух част от разговора им.
- Справи се чудесно, скъпи. Остава само да измислим как да я съсипем тотално. – говореше Зо.
Бях 1000% сигурна, че ставаше дума за мен. Изчаках ги да преминат и се засилих към залата. По пътя не срещнах никой друг. Влетях в залата като хала и определено изкарах ангелите на Дмитрий, който беше седнал на земята и най-спокойно си четеше. Затворих тихо вратата и се приближих. Тъкмо щях да му кажа за случката в коридора, когато той заговори:
- Ти май нямаш бележките за нищо. Следващия път ще ти я лепна на челото, та поне да я видиш.
Завъртях очи и повдигнах учудено вежда:
- Какви бележки?
- Оставих ти бележка, че днес тренировката се отменя заради физическото ти и психическото ти състояние.
Изгледах го кръвнишки:
- Не знаех, че взимаш решенията вместо мен, тате!
Той скочи и за секунди се озова пред мен, зарязвайки книгата, спокойствието си и самоконтрола:
- Никога повече, ама никога повече не ме наричай тате!!! – посъска заповеднически той, а аз го подразних:
- Татенце...
Той се направи, че не ме е чул.
- Татеее...
Пак никаква реакция.
- Татинко...
Той се напрегна.
- Хайде, де, тате...
Не довърших изречението, а хукнах да бягам. Видях го как се приготви да ме хване и ме тръшне на земята, готов да ме убие. Напавих трийсетина обиколки на тресето и погледнах часовника си. Никога, ама никога преди не бях тичала толкова бързо, но това е защото тогава нямах разярен Бог, който да ме гони с намерението да ме убие. Спрях да тичам и си поех дълбоко въздух, но още преди да издишам, той ме хвана изотзад, преметна ме нарамо и ме понесе към салона. Започнах да го удрям по гърба, но реакцията му беше никаква. Уфффф.... Почти виждах самодоволната му усмивка. Когато ме занесе в салона, той най-безсрамно ме тръсна с един дюшек. Изгледах го кръвнишки, ставайки и разтърках задника си:
- Това беше моят задник. – а после се сетих за това, че успях да го накарам да забрави проклетия си самоконтрол – И твоят прословут самоконтрол, който отиде по дяволите.
Отново го погледнах, но този път сериозно и видях усмивката му... дяволската му усмивка. Това щеше да означава много бой за мен и много смях за него, но реших да отклоня вниманието му, като играя нечестно.
- Зо е накарала Мейсън да го направи!
Изражението му стана стоманено и всяка следа от пламъчетата в очите му беше изчезнала.
- Какво?!
- На идване насам, видях Зо и Мейсън в коридора. Скрих се зад една колона, а те дори не ме видяха. Не чух почти нищо от разговора, но тя каза, че той се е справил добре, а тя иска да ме съсипе тотално.

Глава 8

Идеше ми да потъна в земята от срам. Искаше ми се да съм някъде далеч от всичките им подигравателни усмивки, нагли погледи и досадни шушукания.
Беше ясно, че всички обсъждат моя милост. То нямаше кой друг. В кампуса нямаше скрито-покрито, всичко се разбираше, особено, ако целта е всички да разберат.
Стиснах зъби и продължих към стаята. Не можех да ги понасям. Преди обичах да съм център на внимание. Обичах винаги да съм в устите на хората. Дали беше заради нещо хубаво, или заради някаква глупост нямаше значение, важното беше, че ме обсъждаха. Но сега нещата се бяха променили. Престоят ми извън академията промени изцяло възгледите ми за живота, а това, което се случи онази вечер остави дълбока рана.
Не знаех какво е намислила Зо, нито какво общо имам аз и защо иска да ме премахне, но знаех, че ще направя всичко по силите си, за да й попреча.
Когато влезнах в стаята всички замлъкнаха и извърнаха погледи към мен. Анто, Саманта, Мейсън, Зо, Джей Джей, едно момче от рода Озера... Името му май беше Кристиан, Джейсън Зеклос и още хора, чийто имена няма нужда да споменвам. Запътих се към последния чин, но се сетих, че там седя до Зо, затова се спрях и седнах до Анто и Саманта, които нямаха нищо против присъствието ми.
- Как си? – попита ме тя и ми се усмихна плахо.
- Благодаря ти – прегърнах я и продължих – благодарение на вас двамата много по-добре. – премълчах частта с прилиствието на Дмитрий, но те се досетиха. И двамата се засмяха, но тогава Зо се приближи:
- Ей, красавице, какво беше усещането да даваш кръв, докато се чукаш с гаджето на най-добрата ти приятелка?
Думите й не ме нараниха особено, но чак сега разбрах какво е разпространила като слух. Засмях се предупредително и я изгледах невинно:
- Не аз съм тази, която се чука с двама наведнъж и има се отдава изцяло. – пова вече беше удар под кръста. Никой не знаеше за премеждията й със Мейсън и Джей едновременно. Дори и аз не знаех до преди няколко часа, когато случайно ги видях да правят неща, за които не искате да знаете. Погледът й беше изпепеляващ, но можех да видя болката, която й причиниха думите ми.
- Ще си платиш за това – изсъска тя като се завъртя с гръб към мен и отиде на мястото си.

Часа мина бавно и скучно. За мен, както винаги, беше доста продуктивен. Изрисувах два листа със звездички, надписи, сърчица и тем подобни глупости.
След като ни освободиха се опитах да се изнижа възможно най-бързо, но две момчета ми препречиха пътя. Единия ме хвана за задника:
- Хей, сладурче, искаш ли довечера да си с нас?
- Пусни ме или ще съжаляваш.
Но тогава се намеси приятелчето му:
- Нали знаеш, че ако се издъниш ще те изритат.
Погледнах го ядосано и се извъртях удряйки и двамата с лакти в корема. След това ги повалих на земята с един ритник.
Всички в стаята гледаха учудено, но на мен не ми пукаше. Исках да си изразходвам енегията някъде, затова се засилих към залата. Там беше групата на Еди.
- Хей, Мими, не трябва ли да си в час?
- Дойдох да изхабя малко отрицателна енергия. – отвърнах му аз мятайки чантата на земята и запътвайки се към първата боксова круша, появила се пред очите ми. Свих ръце в юмруци и заудрях със всичка сила. Усещах как Анто се опитва да ме успокои през връзката ни, но го игнорирах.
Вниманието ми беше насочено само и единствено към боксовата круша. Удрях я със всичка сила. Усещах как кожата по кокалчетат ми се ожулва, но болката, която се появи беше лека и приятна. Продължих още по-усилено да удрям. Представях си, че това е Зо. Представях си, че в момента се бия с нея и я правя на кайма. Исках да я размажа. Исках да я убия.
По боксовата круша започнаха да се появяват кървави следи. Бях си разранила голяма част от пръстите, но това не ми попречи да продължа. Смътно чувах гласовете на присъстващите в залата, които се опитваха да ме спрат, но никой не смееше да се доближи. Едно момче беше опитало и се беше намерило на земята преди да може да мигне. Затова сега всички се опитваха да ме вразумят само с думи, но аз не ги чувах.
Усетих как две силни ръце ме хващат за раменете и ме завъртат. Озовах се лице в лице с Дмитрий, но бях толкова бясна, че се отскубнах от хватката му, направих задно салто и се озовах на около метър от него в бойна позиция. Той се опита да се приближи, докато ми говореше нещо, но аз се отдръпнах на страни и го нападнах. Той хвана юмръка, предназначен за лицето му и ме тръшна на земята, а аз само това и чаках. Още преди гърба ми да докосне пода се подпрях на свободната ми ръка, завъртях тялото си и го изитах в корема. Действието ми изненада всички пръсистващи, но все пак изучаването на бойни изкуства си е предимство. Той итстъпи назад и ме погледна изумено. Това ми даде време да се изправя и отново да скоча към него. Замахнах, но той хвана ръката ми , повали ме и ме затисна с тялото си. Отпуснах се за момент и потънах в дълбините на очите му. Обожавах ги. Успокояваха ме по-добре от всичко друго и там винаги можех да намеря отговорите на повечето ми въпроси. И сега разбрах, че това, което правя, не е правилно. Осъзнах, че току що направих най-голямата грешка в живота си. Извърнах глава настрани и затворих очи. Всичко живо мълчеше и не смееше дори да диша. Хватката му се отпусна, а аз това и чаках. Успях да се завъртя така, че аз да съм върху него, но само за момент след това скочих настрани. Затворих очи и за секунди създадох единственото място, на което се чувствах добре. Това беше моето място за спокойствие. Затворих се в моята ледена стая. Седнах на пода и кръстосах кръка, подпрях лакти на краката си и отпуснах глава в ръцете си. Никой не можеше да ме достигне, но това беше целта.
Не исках да ме изритат, но ми се беше насъбрало прекалено много. Цялата се разтреперих. Не беше от студ, а от болка. Погледнах ръцете си и се загледах невярващо в струйките кръв стичащи се от тях. Това беше моята кръв.
Тръснах глава и се осъзнах за момент. Трябваше да се изнижа от тук преди всички да разберат, че не съм просто дампир. Всички знаеха за силите ми, но никой не знаеше,че пия кръв, освен Анто и Дмитрий.
Станах и разруших моят леден дом, излитайки през вратата на салона възможно най-бързо. Чувах стъпките на Дмитрий зад себе си, но имах преднина. Излезнах от сградата и засилих към дърветата. Там щях да намеря покой. Там, където правехме толкова много тайни купони.
Спрях се по средата на полянката. Краката не ме държаха. Паднах на колена и се загледах в кръвта по ръцете ми. Беше алено червена. И изглеждаше толкова добре...
Две силни ръце ме вдигнаха от земята и ме притиснаха към мускулистите му гърди. Той ме понесе на някъде, но това някъде не беше сградата. Затворих очи и спомних деня, в който с Анто станахме неразделни. Помнех онези червени очи, бялата им кожа и бързината им. Те бяха машини за убиване. Те бяха ходеща смърт.
Отворих очи, когато Дмитрий ме постави да легна на нещо меко. Оказа се легло. И това легло се намираше в малко помещение насред гората, което мязаше на хижа. Очевидно защото беше хижа.
Седнах на леглото и се загледах в Бога, който ровеше в един шкаф. Беше великолепен, а изражението на лицето му показваше притеснение. След няколко секунди, той извади една аптечка и седна до мен, оставяйки аптечката до него. Накара ме да се завъртя на страни, а след това хвана ръцете ми нежно и започна да разглежда щетите. Той изреди няколко доста цветисти псувни на руски, а след това се зае да превръзва ръцете ми.
- Защо въобще се занимаваш с това? – въпроса се изплъзна от устните ми.
Погледът му се устреми към лицето ми, но той не каза нищо, затова продължих да му говоря:
- Най-вероятно вече си чул всичко, което се говори за мен, а и най-вероятно знаеш за случката в часа. Или по-точно знаеш за това, че ударих две момчета, защото решиха да се гаврят с мен. Бях ядосана, защото Зо имаше нахалството да ме нарече кървава курва. – замлъкнах, поех си въздух и продължих – и наистина съжалявам за случката в салона. Наистина не исках да те нападам. И аз не знам какво ми става. Сякаш всички бяха заплаха.
Сведох поглед и установих, че в момента си умирам за цигара, но те бяха в стаята ми.
- Разбирам те.
Не очаквах точно този отговор от него. Бях се подготвила да ми изнесе лекция, но както винаги, той ме изненада.
След като свърши с промиването на раните ми и превързването им, той прибра аптечката, а аз се отпуснах по гръб на леглото. Загледах се в дървените дъски на тавана и се опитах да не мисля, но всичко случило се през последните 48 часа ме преследваше постоянно. Не можех да затворя очи, защото случката с Мейсън беше дои и в съня ми. Бях толкова слава и безпомощтна, а той беше опиянен. Беше като дрогиран. Закрих лицето си ръце и разтръсках главата си.
Той седна до мен и ме придърпа в скута си. Имах усещането за де-жа-вю. Отпуснах се и усетих топлината идваща от тялото му. Едната му ръка беше върху корема ми, а дугата нежно галеше косата ми.
- Ех, Роза, Роза... – въдъхна той и продължи да ме гали.
Извърнах глава към него и съвсем плахо и несигурно вдигнах ръка и я поставих на бузата му. Той затвори очи и отпусна глава в ръката ми. Изглеждаше толкова безгрижен. Приличаше на някое малко бебенце, което спи с прегръдките на майка си и се чувства защитено.
Изправих се и съвсем леко докаснах устните му с моите. Ръцете му се увиха около мен и ме притиснаха към тялото му, а устните му се раздвижиха върху моите. Очите ми се затвориха. Ръцете му се плъзгаха по мен и ме галеха, докато той целуваше врата ми.
Всичко беше идеално, но в главата ми изникна случката с Мейсън и цялото ми тяло се разтресе. Тихо изскимтяване излезе от устните ми и няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите ми. Той се скова и се отдръпна от мен. Изтри внимателно сълзите ми и ме притисна към рърдите си:
- Спокойно, Роза. Не се притеснявай. – той ме целуна по челото и продължи – няма да те нараня.
- Знам. – изхлипах тихо – Но, но... но спомена от онази вечер ме песледва постоянно.
Разтресох се и се притиснах към него сякаш беше моят спасителен пояс. Всъщност, той си беше моят спасителен пояс.
- Не ме оставяй. – прошепнах – Обещай ми, че никога няма да ме оставиш.
Той въздъхна:
- Знаеш, че винаги ще съм до теб, Роза, и винаги ще ти помагам с каквото мога.
- Благодаря ти.
Отдръпнах се от него и избърсах сълзите си. Целунах го леко по устните и излезнах от хижата. Прибрах се бавно до сградата наслаждавайки се на последните мигове спокойствие.
Когато влезнах се запътих директно към стаята ми, с високо вдигната глава и необъщаща внимание на хората около мен.
Влезнах в стаята ми и намрих кутията с цигари, дръпнах пердетата и запалих една. Блаженство. Насладата се разля по цялото ми тяло, карайки ме да се почувствам жива.
Включих лаптопа и си пуснах музика. Драснах два-три реда на мама, изгасих цигарата и заспах, заслушана в най-добрата балада на света.

Глава 9:

Since you’re gone
There is an empty space
Since you’re gone
The world is not the same...

Отворих едно око, напипах телефона и затворих. Дори не прочетох кой ме търси. Главата ме болеше адски много. Надигнах се на лакти и отворих очи, но много бързо ги затворих. Слънцето беше прекалено ярко, нищо че сега изгряваше. Махнах леко с ръка и завесите затъмниха стаята. Така вече беше много по-добре. Подскочих на леглото и се пресегнах за телефона.
- Слуша-а –а-ааам!!! – казах прозявайки се.
- Не трябва ли да си на тренировка? Безделница такава. Едва те върнаха в академията, а ти вместо да полагаш усилия да останеш и да завършиш се правиш на много велика!
- Може би, защото съм си велика!
- Розмари Хамертън, жестоко си загазила госпожичке!!!
- Виж, мамче, аз съм загазила още с раждането си. Затова ме остави да се наспя. – затворих телефона преди да може да ми отговори и го запратих по стената. Чу се сравнително силно ТРЯС и после падането задния капак, батерията и останалото от телефона.
Какво й ставаше напоследък на майка ми? 1-во ми пишe мейли, сега ми звъни... Тази жена нещо се е побъркала.
Размазах се по корем на леглото, прегърнах възглавницата и затворих очи. За секунди се пренесох в друго измерение.

Горещо.
Изгарям.
Всичко около мен гореше. Пламъците бяха приели в топлата си прегръдка цялата къща, а аз седях в дневната и гледах към родителите му. Те лежаха на пода с изцъклени очи и разкървавени гърла. Целия под беше покрит с кръв, а ужасните твари се приближаваха към мен. Огъня ги плашеше, но те искаха кръвта ми повече от всичко на света. Исках, молех се някой или нещо да ми помогне. Исках да извикам и да побегна, но не можех да помръдна. Стоях на колене върху пода и гледах блестпщите им червени очи. „Неее! Махнете се!“ – извиках, но от устата ми не излезе нито звук. Устните на чудовищата пред мен се извиха в демонични усмивки точно преди да ми се нахвърлят. Събориха ме по гръб и ме затиснаха под телата си. Отворих уста да извикам, но отново не излезе звук. Страхът се просмукваше в тялото ми и смразяваше всяка клетка. Не можех да дишам заради дима. Затворих очи и се помолих всичко да приключи. Исках да се махна. Тялото ми се тресеше сякаш бях болна, но това беше страха. Същия страх, който ги погуби, същият, който щеше да погуби и мен. Сърцето ми се беше свило на топка. Чувах ги как си шепнат, а след това имаше остра болка и само тъмнина.

Отворих рязко очи и се извъртях по гръб, но в следващия момент мекото легло изчезна. Имаше кратък момент на летене, а после се приземих с тихо туп, последвано от много и звучни псувни.
След като си събрах одеалото и възглавницата се върнах на леглото.
- Няма да спя повече, ама никога повече! – заканих се тихичко, лягайки отново на леглото. Имах чувството, че тялото ми скъца и в близкото бъдеще ще се разпадне. Не можех да си обесня причините, но болката си беше факт.
Онази огромна болка, когато си мислиш, че сърцето те боли.
Не исках да бъда тук. Не исках да съм необкинковена.
Защо не можеше да съм просто човек? Да живея живота си дълго и щастливо без да съм замесена в нищо повече от обикновените проблеми?
Не, аз трябваше да съм дампир и то не просто някой си дампир, ами дъщерята на прословутата пазителка Джанис Хамертън и бъдеща пазителка на наследника на рода Антоний. А това си беше голямо нещо за 17 годишно момиче, което обичаше да прави каквото и дойде на акъла и да купонясва до зори. Е, това беше старото ми аз. От както започнах тренировките с Дмитрий се промених доста. Не искам да дори да си го помислям, камо ли да ви го казвам, но май пораснах. Станах по-зряла, а това беше нещо, което не исках никога да става. Исках да си бъда малкото безгрижно момиче, което може да се забавлява постоянно! Но това беше невъзможно, защото за да бъда пазител трябваше да съм отговорна и сериозна, а не разхайтена хлапачка.
Затворих очи и спомените от последните дни нахлуха в съзнанието ми. Случката с Мейсън, поведението ми през следващите дни, което беше напълно неприемливо. И на други момичета им се е случвало да ги изнасилят и са се справяли с нещата, защо и аз да не мога да се справя? Защо не мога просто да забравя как изглеждаше и се държеше. Беше като дрогиран. Погледа му леко разфокусиран, косата му – разрошена, гласът му – по-странен от обикновено. Напомняше ми за държанието на хипнотизираните герои от филмите, които биха направили всичко, което господарят им поиска от тях. А според всичките книги, които бях изчела такова състояние при дампирите се постигаше само с ухапване от стригой, а това беше невъзможно! Той не беше напускал кампуса, а стригой няма как да влезе тук заради магическите защити. Трябваше да говоря с Дмитрий по този въпрос, а и трябва да му се извиня за бе*ешкото си държание. Не беше типично за мен да съм чак толкова избухлива, крайна и раздразнителна.
Отворих разсеяно гардероба и започнах да се обличам. Щях да отида право пи Дмитрий и да говоря с него. Най-вероятно щях да го вдигна от сън. Но щях да говоря с него.
Вълна на адреналин премина през цялото ми тяло. Усещах как щастието струи от мен.
Анто.
По дяволите.
Отворих вратата и хукнах по коридора, навличайки тениската си в движение. Търчах със всички сили към двора, докато не се озовах по задник на пода. Вдигнах очи на горе:
- Внимавай къде ходиш, бе!
Момчето сякаш не чу коментара ми. Наведе се и издиша дима от цигарата си право в лицето ми, протягайки ръка:
- Ейдриън Ивашков на вашите услуги, госпожице...
- Хамертън! Розмари Хамертън, но предпочитам Мими.
Момчето, което беше на не повече от двадесет и четири се замисли за момент, но после се усмихна като ми помогна да се изправя.
- Майка ти вдигна голяма врява в двора! – нацупи се и продължи – Вдигна ме от леглото и ми каза, че ако не уредя да те намерят ще стане много страшна, а аз не се и съмнявам, че може.
Засмях се на страха му и го потупах по рамото:
- Не се притеснявай, обикновено е само по заплахите. – а след това добавих – Е, до скоро.
И отново хукнах като се оставих да бъда водена от връзката между мен и мороя. Имах чувството, че са ми поникнали крила и летя. Но в следващия момент нещо се промени. Дишането ми се затрудни и усетих лека болка върху лявата си ръка. Погледнах китката си, а там имаше права червена линия.
Мътните го взели!
Това означаваше, че отново има пристъп, а за да има пристъп значи е използвал силите си. И то не просто силите си, а лечебните си сили. Ето от къде се беше взело това силно щастие.
Зарязах мисленето и се понесох към мороя, който имаше нужда от мен. По пътя срещнах Еди. Намалих малко и му казах:
- Ходи и кажи на пазител Беликов да си размърда задника и да дойде в хижата възможно най-бързо.
А след това продължих да бягам. Радвах, че Еди схваща бързо. Дампира само кимна и хукна към отделението на пазителите със всички налични сили.
- Анто. – повиках тихичко – Анто!
- Тук съм. – гласът му дойде на няколко метра от мен и беше много изтощен. Озовах се до него за секунди и пред погледа ми се разкри не много хубава гледка. Всичко беше в кръв, а на земята пред мороя имаше гарван.
Не казах нито дума, просто му помогнах да се изправи и подкрепяйки го го заведох до хижата. Отворих вратата с ритник и погледа ми попадна на Дмитрий, който гледаше огъня, но след като чу как отворих вратата се извърна към нас. Тялото му се напрегна и той се озова до нас, помагайки ми да заведем Анто до леглото. Седнах до мороя и го хванах за ръката.
- Знаеш, че не можеш да го направиш сам. Защо въобще се опита?
- Не исках. Просто някаква невидима сила ме накара да се опитам. И то се получаваше. Почти беше готово, когато... – гласът му замря и се досетих какво искаше да каже. Стиснах ръката му и отидох да взема кърпа и купа с вода. След това се върнах при Анто като започнах да го почиствам от кръвта, докато Дмитрий се грижеше за раните на ръката му. Когато приключих всичко беше по старо му, освен спомена за случилото се. Мороя беше толкова изморен, че заспа. Изглеждаше досущ като малкото момче, което мразех. Затова се отдръпнах и започнах да се занимавам със това да изпера кърпата от кръвта.
- Какво се случи? – мекият глас на наставника ми ме накара да подскоча. И да се обърка рязко. Той беше точно зад мен.
Отговорих, връщайки се към заниманието си, което ми помагаше да не мисля за факта, че тялото му беше толкова близо до моето:
- Използвал е лечебните сили, които имаме и двамата или по-скоро действат само когато сме двамата. Изтощават ни много и ако един от нас ги използва по отделно... Е, и сам можеш да видиш резултата.
Бързото ми обеснение очевидно не го задоволи достатъчно, но той се отдръпна.
Сърцето ми блъскаше в гърдите и искаше да изскочи. Мислите и чувствата ми хвърчаха като листа разпилени от вятъра. Имах чувството, че няма да мога да кажа и едно единствено смислено изречение. Всичко в живота ми се обърна с главата надолу и краката нагоре. Приоритетите ми се разбъркаха изцяло, а и не само. Преди имах добри приятели, а сега... Е, сега, май, си имам само Димка, Еди иии това са. Момчето Ивашков също изглежда печен, но това е само първото впечатление. Нали знаете какво казват възрастните хора - "Първото впечатление е най-важно". Според мен не е така. Да, ако един човек ти направи добро първо впечатление, ще поискаш да се видиш пак с него, но като го поопознаеш малко по-добре решаваш дали искаш да движиш с него, или не. Е, имаше и случаи, когато преценката ти може да се окаже погрешна и да започнеш да движиш с грешните хора, които всъщност са мили и добрички, докато не си покажат рогата. След това само ти знаеш какви са те.
Но, ако оставим това на страна, наистина ми изглеждаше печен. Държи се безгрижно, весел е, страх го е от майка ми иии пуши в кампуса. Най-накрая ще има още някой, който да нарушава правилата, освен мен и Анто. Май ще трябва да си поговоря с него. Е, и утре е ден.
Оставих кърпата да изсъхне и седнах на ръба на леглото до Анто като го погалих по косата и го целунах по челото. След това се загледах в спокойното му лице. Никога не го бях виждала толкова спокоен. Малка усмивка се появи на устните ми. Може и да го преследваха и да не трябваше да сме в кампуса, а някъде на далеч, но тук той се чувстваше спокоен. И тогава взех решение: Никога повече нямаше да го изведа от академията, независимо от опасностите. Щях да помоля Дмитрий за помощ, но нямаше да изведа Анто извън магическите защити. Щеше ми се да кажа, че и аз ще остана тук с него, но не можех. Не можех да затварям свободния си дух в рамките на няколко стени. Това беше недопустимо за мен.
Очите ми се затвориха.
Всичко това беше абсурдно! Всичко, което се случваше напоследък беше като извадено от някой кошмар.
Тиха въздишка се отдели от устните ми. Сърцето ми биеше бавно, със един спокоен ритъм, докато Дмитрий не постави ръка на рамото ми. Тогава започна да пърха като крилца на пеперуда.
- Ще ми обесниш ли нещо повече за вас?
- Не.
- Мога да помогна.
- Не можеш.
- Ще опитам.
- И пак няма да можеш.
- От къде знаеш?
- Просто знам.
И разговора приключи. Не, не че не исках да му кажа, но момента не беше подходящ, а и той нямаше да разбере.
Станах от леглото и седнах на земята по средата на стаята, сгъвайки колена до гърдите си и прегръщайки крака с ръце. Така можех да мисля, но тъй като това е процес непонятен за мен, просто щях да си седя на пода и да гледам в една точка.
Дмитрий седна до мен и ме прегърна през раменете.
- Ще замръзнеш.
Облегнах се на него:
- Ще кажа на Анто.
- За какво?
- За нас. - имаше ли изобщо нас?
Той замълча за момент, потънал в мисли, а след това кимна:
- Както искаш.
Повдигнах вежди. Това не беше в негов стил:
- Ти се шегуваш?!
- Не, не се. - устните му трепнаха в ъгълчетата. - Той е човек, който може да пази тайна и на който може да се разчита. Ти разчиташ на него. За това съм съгласен.
Гледах го учудено и мигах на парцали.
- Ти се съгласяваш с мен?!?! - ако очите ми можеха да изскочат от орбитите от учудване, щяха да са го направили.
Смехът му беше най-прекрасни звук, който някога бях чувала:
- Толкова ли е странно.
Кимнах разко, изгубила цялата си граматика.
След това всичко изчезна. Имаше лек допир на устните му в моите и после той ме притисна до гърдите си.
Не, че исках момента да свършва, но имаше по-важни неща, за които да се погрижим:
- Трябва да го занесем в стаята му и ние също да подремнем, защото наистина ми е гадно, че пратих Еди да те изрита от леглото.