Птиците не умират сами ( one shot )

Проверих трети път дали всичко с колата е в изправност. Потеглях към големият град, където всичко е възможно. Пешо (котката) спеше тихо в клетката си. Хвърлих на седалката до мен " Птиците умират сами"- любимата ми книга и потеглих. Чрез последен поглед в огледалото за обратно виждане се "сбогувах" с любимата ми каравана, която бе моето обежище, моят дом, семейство. Колата не беше от най- бързите, но поне имаше радио. Виейки заедно с рокаджиите излязох от малкото градче, в което живях.
Котката се събуди и започна досадно да мяука. Явно пътуването не 'и се нравеше. Костваха ми върховни усилия за да стигна до предградието на Сидни. Тук си оредих малка къщичка, само и единствено моя. Когато я видях обаче, бе в окаяно състояние. Мазилката падаше, оградата бе залитнала пиянски, вратата сякаш бе вдлъбната от ритници, а гаража мязаше по - скоро на сметище. Е да, не беше американската мечта " бяла спретната къщурка с две липи отпред", но все пак бе дом и то моят. Проблемът възникна с ключовете. Да, бях си навряла ключовете в неизвестните дебри на колата и по дяволите, тази котка от цели три часа не спира да мяука! След 15 минутно ровичкане из жабката започнах да се изнервям. Беше лято и слънцето напичаше силно. замислих се дали да не остава всичко и да духна към Канада, като пътем спра и оставя тази шибана котка, която ме подлуди. Фанфани моля! Намерих ключовете, извадих Пешо, който мигновено се успокои.

2 месеца по- късно

След множество къртовки труд къщата бе приведена в прилично състояние. Пешо дори си имаше своя собствена стая! Лошият късмет обаче не ме напусна. Месец след като се нанесох се запознах и с няколко пича, ама пича ви казвам, имаше нещо странно в тях, но не обърнах внимание. Хората вените си режат, аз на тях ще обръщам внимание! Лошото обаче настъпи когато любовната интрига между мен и Саске (лидера на групата) се разпали в дива бурна нощ. Не, не че беше зле, напротив! Проблема настъпи когато ме ухапа по врата. Сякаш топлината бавно изчезваше от мен, като въздух от балон. Така се превърнех в нещо, което не съм и предполагала че съществува, но най - странното е, че ми харесва! Сега се чувствам жива, мога да бягам без никой да ме види, мога да литна заедно с птиците, макар и за малко. Винаги съм си мечтала за това. Сега очаквах и Саске, който явно бе вампир да бъде заедно с мен за вечноста и такива мечти, но уви. Той е момче, красиво момче, но с его вадещо очите. Опитах всичко. Проомених се. Онази Сакура Харуно не изчзна заради факта, че станах вампир - напротив. Тогава се чувствах точно себе си, но сега като се погледна в огледалото, не се познавам. От кога ползвам толкова грим? От кога си повдигам гърдите с подплънки? От кога нося толкова къса пола? Опитах се да се харесам на Саске, да го очаровам и да стигна до сърцето му, но не стана така както в приказките. Принца на бял кон го няма, а на негово място стои само един мрачен, зловещ и студен ... другар. Ха, дори не мога да намеря правилна дума за взаимотношението ни в момента. Да, вярно, въргаляме се често и то защото той ме желае, а аз не мога без него. Незнам, но явно вампир също може да чувства и то силно! Макар и сърцето ми да бе замряло, все пак ме болеше. Това ли бе любовта? Това ли бе унижението, което трябваше да преживея само и само за да съм част от групата му? Не, в книгите не го описаха така!!! Животът обаче е студен и продължавах да се боря за него, а той видимо се забавляваше. Господи, колко тъпа и жалка съм била! Снощи, четеейки отново " Птиците умират сами" осъзнах, че просто искам да знам какво е любов и го разбрах, макар и за толкова кратко време. Да странно, болезнено, унижително, но те кара да се чувстваш на крилете на радоста, макар и за кратко. Точно заради този миг на радост си струва това страдание и болка, но това не е моят живот. Не, сега вечноста бе пред мен и щях да я използвам. Моята вълшебна приказка свърши. Сега се качвам в колата отново, държеейки Пешо в скута си. Книгата още бе до мен, но не за дълго, Той щеше да дойде и аз го знаех. Сякаш по часовник се появи, облегнат небрежно на капака на колата.
- Значи заминаваш и искаш да избягаш от мен, макар и да знаеш, че ме искаш?
- Да - беше моят кратък отговор - Не съм добра в сбогуванията - усмихнах се и взех книгата от седалката и ми я подадох - Мисля, че това ще те заинтригува.
Той пое тежката тухла с дебели кожени корици и ме погледна въпросително. В отговор получи само една усмивка от мен и отново се качих в колата и потеглех на път. Моята приказка свършва тук. Имаше принцеса, да малко чалната, но все пак принцеса, имаше принц, макар и да не бе класическият 3-ти брат, имаше дори зъл маг, който започна да ми вдига нервите в колата. Да, маг на име Пешо. Той нямаше да разбере посланието, а дори и да успее, нямаше да му пука, макар и все още тайно да се надявах, но знаех, че ще е напразно. Сега принцесата потегля със спортните си кецове, маукащият маг и златната каляска, представляваща един очукан стар форд, отива към нови приключение, макар и без своя принц.


Саске отвори книгата на последната страница, без да знае защо. Погледът му се стрелна по леко избелелите букви и фокусира нещо интересно.
" - Искам да знам какво е любов и знам, че можеш да ми покажеш, защото не всички птици умират сами!
- Имаме цяла вечност на разположение"
Саске го прочете отново и се усмихна. Значи все пак тя го обичаше.
- Птиците не бива да умират сами - подсмихна се той и хукна по дире 'и.
Знаеше, че ще го чака и той вече бе готов за нея, до вечноста.

by me and sakura46