КРАЛЯТ НА ПОРОЧНОТО

Той можеше да подуши страхът ми!
Знаех го!
Беше някъде, но къде!
Треперех!
-Съкровище ...
Този мек като коприна глас се плъзна по мен, като кубчета лед.
- Не се страхувай от мен, красавице ... - примамливо прибави - Знаеш, че ще те намеря !
Притиснах се в стената толкова силно, така сякаш може да ме погълне, и да остана незабележима, за неговият орлов поглед.
Глупава ли бях !
Той знаеше всичко! Той виждаше всичко!
- Чувам накъсаното ти дишне, скъпа! - изсмя се доволно - Мога да усетя как топти малкото ти сърчице...
Затворих очи и преглътнах с усилие.
Мисли! Мисли, по дяволите !
Усещах как по лицето ми се стичат капки дъжд, които не охлаждаха бълбукането на кръвта под кожата ми.
Можех да подуша парфюма му. Той беше толкова близо.
Стъпките му отекваха в мрака на ноща. Не бързаше. Беше сигурен в победата си и в моето падение!
Дъждът се сипеше от мастилно сините небеса, по които нямаше и една звезда, която можеше да ми вдъхне надежда.
Нима мечтаех за надежда ? Не. Бях я изгубила! Маркас Крюаси ми я беше отнел !
- Вирджиния.... малка, моя, пресметлива убийцо .. - изтананика с толкова чувство, че изтръгна от устните ми тих стон на безсилие. – Ела, и поздрави своят любим, ангел мой!
Стиснах пистолета силно, толкова, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Опрях го в челото си и започнах да шептя.
-Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята...
Не продължих.
Отворих очи и се заслушах в песента на дъжда. Бях живяла в страх от този момент, твърде дълго.
Сега или никога !
Тялото ми пъргаво се отблъсна от стената и застанах с лице към пронизващият мрак.
Очите ми се движеха трескаво като фотографираха всичко наоколо. Нямаше и следа от него!
Стахувай се! Страхувай се, от това, което не можеш да видиш!
Собственото ми накъсано дишане ми се стореше толкова зловещо, че ми се прииска да приклекна свита като малко дете, и да стисна очи молейки се за сигурност.
Сърцето ми биеше, така както никога. Бързо, влудено, изплашено и пропито с мирисът на онези незабравими спомени.
Неговият отпечатък върху душата и тялото ми!
Той ме сграбчи. Знаех, че е зад мен. Политнах назад и пуснах пистолета.
- Вирджиния ... – простена до ухото ми - .. моята красива Вирджиния ... - Копнеех за теб предателке! - изсъска срещу кожата на врата ми - Все още обичам мириса ти, убийцо! Обичам, когато се предаваш!
Смеха му.
Този ангелски звук. Тези прелестни устни. Усещах тялото му. Всеки един мускул, всяка една извивка ми бяха познати.
- Маркас ... – чук се толкова ужасена. Слабостта в гласът ми, го накара да се засмее.
Боже, сякаш небесата се разтвориха над мен и ангелите засвириха на позлатените си арфи. - ... ти .. ме намери ... – зекнах, неспособна на нищо повече.
Усетих меките му устни, които се плъзнака по врата ми със болезнен копнеж.
Силната му длан минаваше през корема ми и ме натискаше към мускулестото му тяло.
- Сладка си точно както и преди, Вирджиния ! - Този път усетих раздразнението му, което извика в главата ми тревожни сигнали.
Мислостта на убиец ?!
Вярвах ли си?! Отговора : Маркас щеше да ме разфасова, а след това да си сготви пърчетата.
Не преувеличавам! Никой не познава Маркас Крюаси по - добре от мен, като се има впредвид, че той е неопознаваем по природа.
Смъртта ... Тя се ужасява от него. Хората... Те се влюбват безпаметно. Аз ..аз просто искам да избягам.
Извърна ме с лице към себе си, като положи властно ръце на раменете ми и ги стисна.
Тези теменуженосини очи...
Винаги съм си мислела, че е прекрасен.
Този негов поглед. Никога не съм срещала по - красиви и опасни очи от неговите.
Клише. Да. Но, бога ми, когато тези очи се спрът на теб, ти просто започваш да се подчиняваш... молейки се за тях . Жадувайки ги.
Толкова изразителни, толкова студени, толкова принизяващи те, карайки те да се чувстваш глупав, незнаичтелен ... и слаб.
Той приличаше на Ангел, а колко грешна беше тази представа.
Косата му бе тъмнокестенява, къса и съблазнително небрежна.
Усмивката му винаги бешя дявоски сексапилна. Сигурна бях, че щеше да ме убие с тази усмивка!
Чертите на лицето му бяха изящни. Не бяха грубовати или мъжествени, а по скоро по - необикновенни, младежки ...
Ах, каква измама!
По дяволите, ако някой бе истиснки мъртвец, то това бе той!
- Защо се предаде толкова бързо, Вирджиния - проследих синият му поглед, които сочеше въпросително, лежащото в калната земя оръжие. - Не си спомням да си била толкова покорна.
Усетих подигравката с личността ми в проклетият момент на триумфа му, но се въздържах да му отвърна остроумно, както си позволявах някога.
- Няма смисъл от борбата ми с теб, на този етап Маркас .. - промълвих толкова ниско, че думите ми почти се изгубиха в шума от летният дъжд.
Той остана да стои неподвижен. Мразех, когато правеше така. Нищо по него не помръдваше дори с милиметър. Теменужките, които представляваха очите му, не се отделяха от лицето ми.
Изучаваще ме.Изследваше с внимание всяко едно потреперване или несигурност, която несъзнателно издавах.
- Винаги съм обичал интелигентната ти природа, Вирджиния! - Отвърна ми след секунди, а на лицето му се изписа онази крива усмивка, която аз познавах като доволната, онази любвеобилната, с която те дарява любимият мъж.
Гледах го в очите. Знаех, че това му харесва ! Ако си позволих да сведа поглед надолу, това щеше да го накара да изгуби уважението си към смелостта ми.
На пръв поглед Маркас, бе живял твърде дълго, за да бъде впечатлен от нещо толкова дребно, но истината беше, че смелостта въздействаше на отношението му към човека срещу него.
Погали лицето ми с кокалчетата на пръстите си, съвсем леко, но допира му до кожата ми сега, когато бях изгубила част от животворният адреналин, който отначало кипеше във вените ми , беше пагубен за ума ми.
Не бях имала контакт с него цели четири години, а това, заради моща му, ми се отрази зле и се опрях на гърдите му, когато усетих да ми се завива свят.
Отблъснах се на секундата, усещайки че става още по - лошо.
- Забравила си, какво е да се докосваш до мен, Вирджиния - прошепна ми нежно, като се наклони леко и вдиша аромата на кожата ми затваряйки очи. - Винаги съм подбирал разумно жените в леглото си ... - започна внезапно, изменяйки по странно деликатен начин, темата - ... но ти позволих да ме измамиш. - довърши и се отдръпна, раздвижвайки натежелият въздух между нас.
Погледнах го, макар че всичко пред очите ми буквално плуваше наоколо, без да заема определана форма. Щом още можех да стоя на крака, нямаше да търся помоща му.
- Тук си за отмъщение, Маркас .. - припомних, сякаш повече на себе си - Кога ще ме убиеш? - попитах го направо, защото знаех, че с него увъртането няма да ми е от полза.
Смеха му се изля в ухото ми, когато се приведе още по - близо до мен от миналият път.
Почувствах желание да го сграбча и да го докосвам навсякъде. Не. Долен кучи син! Правеше го нарочно! Понечих да се отдръпна, но с изненада установих, че гърба ми бе подпрян в каменната стена на задънената улица.
- Вирджиния ... – простена, почти отчаяно, а дъхът му, единственото топло нещо в цялото му същество, се плъзна по устните ми като милувка. - Смърта не е достатъчно наказание за теб !

Нюарк, щата Ню Джърси, население 278 980.
Почти успях да уредя живота си тук !
Намерих си работа като сервитьорка в закусвалня с благозвучното име ‘’ При Ърни’’.
Ърни, почитаемият собственик, е наистина добър човек, и прояви изключително търпение с мен, докато свикна да се усмихвам на неприятните клиенти, и докато спра да заливам приятните, с каквото ми падне, заради непохватността ми, когато съм притеснена.
Почти приех Нюарк като свой дом, макар че Финикс, където съм родена и израстнала, ми липсва.
Странно, как катинарите на вратата, не помагат, когато вестта, че някой идва, нахлуе в съзнанието ти, което не можеш да заключиш, до толкова успешно.
Всичко започна като лошо предчувствие, което се блъсна в мен, докато наливах сутрешното кафе, на Мадлин, която ми беше съседка, и можеше да се впише в образеца ми за приятел.
Мадлин идваше в закусвалнята често, отначало просто, защото беше близо до блока ни, а после, защото аз работех там.
Предчувствието не се отдръпна през целият ден.
Предполагам, че в онзи безопасен момент, в който съм сипвала кафе на Мадлин, Маркас е направил първите си крачки в Нюарк.
Знаех, че не съм в безопастност, нито през деня, нито през ноща.
Това, че вампирте бяха представени като слаби и неспособни да виреят денем, беше пълна измишльотина. Маркас вирееше навсякъде, само че с черни очила.
Разбрах със сигурност за неговото присъствие, малко преди час, а глупавият ми опит да избягам отново, ме запрати в задънената улица, право в ръцете му.
Сега вървях рамо до рамо с него, мислейки си, колко много искам да избягам!
Нарчете ме страхливка и слабохарактерна лигла!
Знам, че повечето жени си умират за вампир с външност на секси рок звезда, но в своя защита мога да изтъкна само, че моята рок звезда е злото в най - чистата му форма, и ще се наслаждава на виковете ми, когато ме убива.
Улицата, по която вървяхме лъщеше загадъчно от сълзите на небето, посребрена от лунната светлина, която сякаш се разбиваше в телата ни, и се стопяваше в тишината на нощният сън.
Дългите му пръсти бяха сключени около китката ми, не грубо, но достатъчно здраво, за да не си и помислям да прав, каквито и да е, опити за бягство.
Докосването му вече не отнемаше от жизнената ми енергия, навярно защото тялото ми бе приело пръстите му първият път, спомняйки си силата им.
- Къде отиваме, Маркас ? - обърнах се към него студено, след като бях възвърнала малко от самообладанието си.
Исках да изглеждам непоклатима, но всъщност знаех, че съм мокра, трепереща и незначителна, свила се в собственият си страх.
- Трябва ни кола, Вирджиния - търпеливо ми обясни той, и ми се усмихна сияещо, така сякаш за него бях най - прекрасната жена на света. - Как мога да те заведя на разходка без кола? - попита ме със невинно любопитство, което преобърна стомаха ми.
Разкодка?!
Знаех, че някой ден, Маркас ще се завърне и ще пожелае отмъщение!
Господи, той беше Кралят на това, да те накара да си изядеш остатъците от помадата, която си забъркал.
Знаех, че дори да се завра най - тъмната дупка на Нюарк, той пак ще ме намери.
Но не бях предположила, че преди да ме унищожи, ще ме измъчва, протаквайки нещата.
Е, може би си го мислех, но определено не бях готова за игричките му. Кой би бил готов за тях?!
- Няма да намериш кола - отговорих бързо, като повдигнах ръка и погледнах часовника си с невинна усмивка - Всички автокъщи са затворени. Сега е точно десет и половина!
- Не бери грижа за това, любима - отвърна ми със спокойният си глас, като ме погледна право в очите за да ми покаже, колко много се наслаждава на положението ми, и безпочвените ми опити и думи, които отчаяно изпробвах, за да забавя часа на смърта си. - Знаеш, че за мен няма невъзможни неща!
Маркас не трябваше да се трвожи за това.
Знаех!
Знаех много добре, колко изобретателен може да бъде.
Може би всеки един от нас, е имал период в живота си, в който е бил омагьосан от някого, или в моят случай от нещо, което никога не е разбирал.
Е, Маркас беше този мой период!
Той не е обикновен и едва ли някога изобщо е бил.
Чували сте за него, нали? Има толкова много филми, които разказват за видът му.
Вапир, Кръвник, Упир ....
Злите мъртавци, живеещи чрез изсмукването на кръвта от нас смъртните.
Да, точно тези, за които сте чели. Тези, зад чиято красива усмивка се крие трагедията на вековете. Ангелите на Луцифер. Вампирите.
Не разбрах, кога излязохме на главната улица, но не това ме интересуваше сега.
Маркас беше онзи страшен кошмар, от които се будех с писах.
Не знаех, какво ще ми направи, заради това, че преди четири години, си позволих лукса да се възполвам от увлечението, което възбудих в него.
Истината е, че се првевърнах в чистач, когато бях на шестнадесет.
Ние чистачите, подобно на безсмъртните, излизаме по потайните улици след полунощ, но разликата между нас беше, че ние правехме всичко за да ги превърнем в пепел, а те всичко да се позабавляват с нас, ако разбира се направехме грешха, и паднехме в студените им длани.
Екипа към, който принадлежах се наричаше ‘’ Кръвните’’.
Нашият шеф, ако мога така да се изразя, ми възложи задачата да съблазня Маркас и да стана възможно най – важна за него. Ставали си сте важни за вампир?! Трудно е!
Когато станах любовница на вампира, бях тийнейджърка, която боравеше добре с всеки вид оръжие, но все пак емоционално, бях просто поредното объркано хлапе.
Маркас бе моята първа мислия. Мисия, която преобърна живота и сърцето ми.
След всичко, което преживях, лутайки се между лъжите, които изричах в очите на Маркас, и истините, които премълчавах, знам, че макар и вампир, Маркас бе първият мъж проникнал в тялото и сърцето ми, а първият път, никога не може да бъде изтрит и забравен.
Мркас ме откъсна от размислите ми, когато почука силно на стъклото на автокъща ‘’Верона’’, която се изпречи пред мен, като доказателство за неговата решителна, и не на последно място, жестока с интелигентността си спосонбост, да постига винаги това, което иска.
Сините му очи помилваха лицето ми с топлите искрици, които хвърляха. Добър актьор !
Извъртях гневно глава настрани, като се отскубнах от хватката му и скръстих ръце пред гърдите си.
- Какво искате ! - Чу се раздразнен женски глас, който ме накара да присвия очи срещу витрината.
Една добре облечена, млада жена, дойде да ни отключи.
Косата й бе платинено руса, стегната на елегантен кок.
Не беше типичната красавица, но имаше приятно лице, което ако не мръщеше толкова, можеше да мине и за хубаво.
- Съжалявам, че ви притесняваме - започна любезно Маркас, като не пропусна да сложи на лицето си миловидната маска на безопасен смъртен, който редовно си плащаше глобите за паркиране. - Аз и приятелката ми... - ръката му обгърна кръста ми и ме притегли близо до него, без да ме притиска в тялото си, за което бях благодарна. - .... имаме малко нетипична молба към вас - продължи, запазвайки любезноста в гласа си, но освен това, за капак на целият театър, прибави и свенливо свеждане на очи, сякаш се притесняваше от зяпналата го русокоска.
- С какво мога да ви бъда полезна - отвърна му, толкова приветливо, че веднага долових първичните желания на тялото й, което реагираше на обаянието му.
Гледаше го похотливо, с нескрито желание, сякаш искаше да скочи и да разкъса всичките му дрехи.
Как ли щеше да реагира, ако й кажех, че преди да го направи той ще разкъса нея?!
Едва ли щеше да ми повярва. Маркас бе така очарователно смирен и галантен.
Кой изобщо би се усъмнил, в неговата прелестна усмивка ?!
- Искаме да си купим автомобил! - Обяви с дълбокият си, вълнуващ глас, Маркас, като кимна леко към вратата. – Търсим нещо спешно, и времето наистина ни притиска.
Срещнах подигравателните му очи, които ми казваха, че с мен е свършено. Как исках да крещя !
Живота на русокосата флиртаджийка зависеше от покорството ми, и най – гадната част от кашата, в която бях замесена, беше че на Маркас не му бе необходимо да ме заплашва, защото знаеше много добре, ча аз съм наясно с жестокоста му, която нямаше, нито да нарастне, нито да спадне, с още една жертва.
- Това е доста необичайно, господине ... - изсмя се кокетно тя и докосна шията си, с лек намек за флирт - .. но все пак, мисля че може да се направи нещо.
Разбира се ! Великият немъртав Маркас Крюаси, който си купуваше лека кола от автокъща в Нюарк ! Само аз ли виждах иронията в това !
Русокосата ни пусна вътре, а после започна да предлага на Маркас най – добрите автомобили, с които разполагаха.
Двамата говореха, и от време на време се сяпках от чистият смях на Маркас, който зазвучаваше като по команда, при всеки опит на жената да се пошегува и направи на острумна. Звучеше напълно истински, без капка преструвка. По дяволите! Какъв актьор !
Вървях покорно зад тях, скръстила ръце пред гърдите си.
Бях сигурна, че Маркас усеща забитите ми в тила му очи, но беше твърде обигран, за да престане да ме игнорира. Не знаех, какво планира. Но знаех, че ако побягна, нещата ще се влошат.
Беше толкова бе странно да съм близо до него, след толкова време. Не! Това бе глупаво. Много добре знаех, че никога не съм била толкова близо до него, колкото ми се искаше да бъда.
- Какво ще кажеш, любима ? - топлият му глас, и обръщението, което ми се стореше като подигравка, ми подсказа, че говори на мен.
Съсредоточих погледа си в лицето му. Усмивката извила устните му, бе победоностна.
Сините му очи ме гледаха провокативно, но знаех, че русокосата жена, може да види в погледа му само и единствено любов. Какъв актьор !!! Няма да ми омръзне да го повтарям.
Приплъзнах очите си надолу по рамото му, където се втренчих в дългият му пръст, който ми посочваше едно червено ферари.
- Какво ще кажа, за кое ? - отвърнах остро, макар че знаех, какво точно иска от мен.
С периферията си видях, как русата извъртя очи на грубият ми тон и ме доядя.
Тя си нямаше на идея, в каква опасност се намираше!
Ако Маркас решеше щеше да запали града, а нея щеше да измъчва, докато не пожелаеше сама да драсне клечката и да я пусне върху изтерзаното си тяло.
- За колата, мила.... - търпеливо ми поясни, като прокара ръка по лъскавото ферари - ..или предпочиташ черното ламборджини... - той извърна поглед от ферарито, като се подсмихна - .. ей там, съкровище - посочи колата, а след това ме погледна.
Четях в очите му, колко много се забавлява.
Виждаше напрегнатата ми стойка, чуваше бесните удари на сърцето ми, с внимание долавяше всяко мое неспокойно вдишване, и всичко това го изпълваше с наслада.
Каква ирония. Нима ме питаше какъв ковчег искам ?! Червен или черен?! Кое да си избера ?
- Ти избери .. . скъпи - изсъска лигавото обръщени и му се усмихнах фалшиво, толкова, че продавачката, повдигна вежди.
Навярно си мислеше, че съм някоя зла и капризна жена, която цеди милият и възпитан джентълмен.
Е, да, ама не!
Джентълмена не беше нищо повече, от леденостуден айсберг, който изплуваше изведнъж от дълбините на морето, и потапяше всеки един кораб, дръзнал да навлезе в територията му.
- Ще вземем ферарито! - обяви Маркас, като се усмихна топло на продавачката - Обичам червеният цвят! - Подхвърли и ме погледна, сигурен, че ще ми се пригади от думите му. – Ти знаеш това, нали Вирджиния?

Признавам си, че колата беше хубава!
С кожен салон, мощна и чисто нова. Каква явна прилика със собственина, ако разбира се сте усетили иронията.
Седях на предната седалка, на няколко педи разтояние от вампира, и правех всичко възможно да зяпам напред, в пътя, но не и в него.
Маркас караше твърде бързо, като вземаше всеки завой толкова неразумно, че на няколко пъти прехапвах устни, за да не му направя забележка.
Реших, че за човек в моето положение, не е особено препорачително да се захващам с шофьорските умения на смъртният си враг, затова просто стиснах очи, и се хванах здраво за колана, когато колата верломно нахлу, подобно перце носено от захвихрил се ураган, в поредната пресечка.
Не знаех, къде точно ще ме отведе, Маркас, но имах някой не особено приятни предположения.
- Все още се свиваш на две, когато карам, Вирджиния! - отбеляза с обичайната веселост в гласа си, Маркас, като прекъсна удобното за моя мислот мълчание.
Погледнах го отмъстително, като прехапах доланата си устна, когато завихме отново.
- А ти все още не можеш да караш, Маркас! - отвърнах му злобно и вдишах дълбоко, когато стомаха ми се преобърна за пореден път. – Мисля, че ще свърша на красивата ти кожена тапицерия! - подхвърлих злорадо, като стиснах колана и прибелих очи, заради новите неприяттни тръпки, лазещи в коремната ми област.
- Ще свършиш? - попита ме с престорена невинност, и повдигна игриво едната си вежда, довеждайки ме до мисълта, че не трябва да говоря двусмислено.
Усетих горещата вълна, която се блъсна в лицето ми, осъзнавайки как са прозвучали думите ми.
- Имах впредвид, че ще повърна! - поясних и се извърнах с лице към стъклото, за да скрия смущението си.
Бях на сто процента сигурна, че на устните му шари доволна усмивка.
Не ми харесваше това неведение, в което проклетият немъртав ме държеше!
Имах чувство, че обикаляме безцелно градът, вече поне за пети път, а не изглеждаше, че Маркас изобщо отива някъде.
Забавляваше ли се със страхът ми?!
О, убедена бях, че е щастлив!
- Къде отиваме? - попитах, без да го поглеждам, като вложик голямо старание в това, гласът ми да прозвучи спокоен.
- Бързаш ли за някаде, любов моя? - промълви ми той, а тона на гласът му бе сладък, като разтопен шоколад, препълнен с безбройно много калории.
- Да... - измърморих недоволно под носа си - ... към гроба.
Смеха му ме накара да подскоча, понеже не очаквах да е чул думите ми.
По дяволите !
Трябваше отново да вляза в форма, и да си набия в главата, че съм в кола с вампир, а не с човек. Хората имат къси уши и виждат , както и чуват, само това, което им изнася, а вампирите, възприемаха еднакво всичко.
- Гладна ли си, Вирджиния? - попита внезапно.
Къде беше уловката?
- Малко - отговорих му честно, защото бях готова да се обзаложа, че е чул къркоренето в стомаха ми.
Ако си позволях да го излъжа, дори за нещо дребо като това, имаше възможност да го подразня, и да ме убие, преди да съм измислила план за бягство.
- Аз също! - Възкликна въодушевено, като тупна волана и ми се ухили.
А, ето къде била уловката!
- Маркас... - изрекох името му умолително, макар че ми костваше усилие. - Моля те! – прошепнах, като устрмих погледа си към лицето му, което изведнъж бе застанало неподвижно.
Теменужените му очи, бяха вперени в пътя, а ръцете му движеха волана с такава изящна лекота, че ако едно тригодишно хлапе го наблюдаваше, щеше да реши, че да караш кола е фасулска работа.
Не ми отговори!
По гърба ми полазиха грапавите пръсти на страхът.
Не отместих очи от лицето му, но моето инатливо очакване на отговор, не беше удостоено.
Колата зави, но този път бавно. Имаше намерение да спре някъде наблизо.
Сърцето ми започна да подскача разтревожено, когато червеният неонов надпис, на ‘’При Ърни’’, привлече очите ми, така както светлината, неизбежно, привличаше нощните пеперуди.
- Моля те ! - думите излязоха рязко от устата ми, придружени от накъсаното ми дишане.
Какво щеше да направи на хората вътре ? Какви бяха плановете му? С кого щеше да се нахрани?
Лъскавото возило спря на широкият паркинг пред закусвалнята.
Често работех нощна смяна.
Доста хора обичаха да посещават ‘’При Ърни’’.
Събираха се на по бира, след дълъг, уморителен ден в работата, или идваха да похапнат, най – често, когато си нямаха никой, който да ги чака вкъщи.
Маркас излезе от колата с бодра стъпка, която предизвика в мен отвръщение към равнодушието му.
Лицето му си стоеше с един и същ, непроницаем израз, така сякаш бе издялкано с него, и не можеше да бъде променено.
Не помръднах от мястото си.
Натиснах се надолу в седалката, стискайки предпазният колан, така сякаш се подготвях за това, той да отвори вратата и да ме извлече от вътре насила.
Маркас отвор, като постави едната си ръка отгоре на вратата, и се приведе леко надолу.
- Хайде, Вирджиния. - заповяда, като впи сините си очи в мен, така осезаемо, че имах чувството, че мога да се протегна и да докосна невидимият нож, който опираше в гърлото ми.
- Какво ще правиш? - гласът ми беше тих шепот, а очите ми се срещнаха с неговите, в момент на истинско безсилие.
- Излез от колата, Вирджиния. - не повиши тон, но усетих като токов удар заповедта му.
По кожата ми се разля ледена тръпка, караща косъмчетата по врата ми да настръхнат.
Взирахме се мълчаливо един в друг, за време, което за мен се равняваше на цяла една вечност.
Накрая усетих предателската въздишака, която се отрони от устните ми и сковано изляох навън, като не откъсвах очи от Маркас.
- Защо трябва да ти повтарям едно и също нещо по сто пъти, любима - прошепна съблазнително в ухото ми, като плъзна студената си длан през кръста ми, и нахално притисна треперещото ми тяло към своето. - Бъди послушна, Вирджиния - почти докосна ухото ми с устни - Позволи на господаря си, да се гордее със своята марионетка.
Тези думи ми подействаха като леден душ, посред люта зима.
Отдръпнах се светкавично и присвих гнвено очи срещу синевата на неговите.
- Леко, убийцо - подсмихна се мрачновато - Не ме карай, да се ядосвам!
- Не наранявай никого, Маркас ! - заставнически повиших глас, но ръката му ме стисна болезнено, като ме прилепи още по - плътно до тялото му, така че почти долавях, въздуха, който минаваше през дробовете му.
Бях объркала тона. Мразех го!
Тази негова доминираща роля. Аз бях просто парче месо, с което всеки миг можеше да се нахрани.
- Искаш ли ти да утолиш жаждата ми, съкровище ? - Просъска в ухото ми и притисна треперещата ми длан към слабините си.
Подскочих и се опитах да я дръпна, но това извика единствено самодоволният му смях.
Усещах пулсациите на мъжествеността му под пръстите си, и исках да заплача. - Предопреждавам те, сладка Вирджиния - прошепна, а дъхът му обля лицето ми.
Пусна ме изведнъж и от устните ми се отрони болезнен стон.
Очите му се присвиха изненадано срещу мен.
Да! Притискаше ръката ми толкова силно, че навярно ми беше оставил синина.
- Хайде! - Устните му се раздвижиха съвсем леко, изричайки думата, а гласът му отново прозвуча равен и напълно безопасен, изтакан от мека учтивост.
Протегна ръката си.
Погледа ми застина на нея, така сякаш бе залепен, точно като муха, върху медени капчици.
Искаше да го докосна?!
- Мога без да ...
- Вирджиния ! - подсказа ми да млъкна и изпълня волята му, като размърда леко пръстите си.
Нямаше място за повече колебания!
Погледа ми хвърляше мълнии, но се подчиних, и стиснах ръката му.
Беше студена, така както я помнех.
За момент през главата ми преминаха спомените от онези нощи, в които се учех да спя без силното му тяло.
Тази ръка ми липсваше. Преследваше ме. Мислите за нея ме караха да желая да се плъзне неприлично по кожата ми.
Изчервих се при мисълта, че съм такава мръсница.


Обичах работата си в ‘’При Ърни’’!
Закусвалнята беше малка, уютна и за мое нещастие препълнена с хора, въпреки късният час.
До големите витрини, в редица, подобно на строили се войници, бяха подредени дървени маси, в светло розови, надиплени в крайщата покривки, които изпъкваха идеално на фона на стените, които бяха боядисани в чисто бяло.
Зад бюфета се мъдреше и Ърни, заедно със съпругата си Катлин.
Ърни беше мъж на педесет и пет години, с плешива глава и изключително чувство за хумор.
Наднорменото му тегло, го правеше доста подходящ за ролята на Дядо Коледа, затова всяка година се преобличаше в заветният костюм на добрият старец, и посещаваше сиропиталището ‘’Св. Патрик’’.
Ърни имаше добро сърце и благ нрав. Обичах го и знаех, че мога да разчитам на него за всичко.
Катлин беше с десет години по – млада от Ърни, но носеше в себе си същото добродушие, каквото и той.
Беше много хубава жена, и навярно на младини е била просто неотразима.
Имаше мека, пепеляво руса коса и светло сини очи, които изпъкваха на светлият тен на кожата й.
- О, маниче ! - възкликна с широка усмивка Ърни, още щом аз и Маркас влязохме през вратата.
Усетих лекото объркване, което застигна Маркас, по начина, по който стисна ръката ми.
Знаех, че не го прави несъзнателно, понеже при него не съществуваха неща, които не бе планирал предварително.
Погледнах го, но той не направи същото, а просто се взря в Ърни, така сякаш го претърсваше за оръжие, само с очи.
- Здрасти, биг бос ! - Опитах се да имитирам всекидневният си бодър тон, придружен от светла, оптимистична усмивка.
Не знаех дали се е получило, но Кат вдигна очи и ми се усмихна топло, така както правеше винаги.
Може би не бяха забелязали ужаса ми. Надявах се !
- Защо си тук по това време, Джини! - попита ме Кат и хвърли кос поглед на Маркас, като прояви възпитание и не се втренчи в него, както го бяха направили всичко останали, включително и моят Ърни.
Не бях съвсем наясно, как точно да отговоря на въпроса й.
Виж, Кат!
Това е моят бивш любовник, и настоящ вампир, който може да ви убие преди още да сте мигнали, а мен да накара да гледам, за наказание!
Не ми хареса това обяснение, така че задържах усмивката на лицето си и погледнах настоятелно Маркас.
Време беше господин Остри зъби да влезе в роля за пореден път.
Представям си как изглеждаше забаткото в очите на Ърни, който не се славеше с острият си ум, а да не говорим за останалите в закусвалнята, повечето от които бяха мъже, обичащи футбола и бирата, повече от собственият си живот.
Маркас беше невероятно красив мъж.
Такъв, какъвто в ‘’При Ърни’’ не се беше вясвал.
Обикновено ме знаеха като доста чапата, щом ставаше въпрос за мъже.
Не разрешавах на никого да се доближи до мен, камоли да си позволи да ме държи за ръка толкова интимно.
Определено всички бяха попаднали под въздействието на странната смесица от шок и любопитсво.
Знаех, какво лъха от Маркас и можех да го определя с една дума. Заплаха.
Дългият му, тъмно зелен шлифер, стигаше почти до елегантните му черни обувки.
В тъмнокестенявата му коса, блестяха перлени капчици дъжд, които го правеха още по – неустоим за женските погледи, и опасен за мъжкото его.
- Предполагам, че се тревожите за .. мъничето си - започна с лека, подкупваща усмивка Маркас, като повдигна ръката ми и я целуна нежно - .. и ви разбирам напълно, но истината е, че аз я помолих да ми покаже, мястото, където работи, понеже идвам за първи път в града, а като нейн годеник, бих искал да знам, как се чувства и сред какви хора минават дните й.
Ърни зяпна изненадан срещу Маркас.
Кат съумя само и единствено да се усмихне, а моя мислост едва се сдържа да не се свлече на пода.
Годеник?!! Той сигурно се шегуваше!!!

- Вирджиния .. не ни е споменавала - прекрати неловкото мълчание, Кат, като се усмихна леко сконфузено.
- Мила ? - изрече изненадано, Маракс, като ме погледна с уж обърканият си от създалата се ситуация поглед.
Нима прехвърляше топката на мен? Не!
Наистина играта, която играеше беше мъчителна.
Предпочитах да ме убие, отколкото да ме държи в такова напрежениe, като ме кара да се тревожа за живота на хората, които ми бяха станали твърде скъпи, и на всичкото отгоре да измислям какви ли не истории за да ги опазя живи.
Това искаше той!
Подтикваше ме към какво ли не, знаейки че няма да позволя живота на някой невинен да бъде изложен на опастност заради мен.
Караше ме да се боря срещу него, приемайки властта му!
Луд ли беше?!
В това нямаше никаква логика!
Ако не играех спрямо правилата му, щеше да има жертви, но ако бях покорна, щях да бъда жертва!
Усмихнах се извинително, като оставих Маркас и минах зад бюфета.
Добре. За да опазя живота на тези, които обичам, съм готова на всичко!Дано Маркас ме познава добре, за да го знае, защото всичко, за мен значи дори онова, което е недопустимо!
Хванах ръцете на Кат и ги залюлях, като наклоних глава настрани и сбръчих носле, правейки физиономията на човек, който се чувстваше изключително неловко.
- Щях да ви кажа! - измърморих свенливо и намигнах на зяпащият ме Ърни, по чието шашнато лице, личеше че все още недоумява, как е възможно неговото момиче да има сериозни взаимоотнопения с мъж.
Маркас се настани удобно на високият стол пред бюфета, и подпря великолепното си лице на дланта си.
Наблюдаваше със задоволство театъра, който така успешно разигравах.
Надявах се да е доволен от себе си, защото веднъж да се намерим извън ‘’При Ърни’’, и щях да запратя проклетите му игрички по дяволите. Каквото и да ми костваше това!
- Вирджиния .... мъниче ... - най – после заговори Ърни, като хвърли един неодобрителен поглед към Маркас, който от своя страна му се усмихна чаровно. - Това е истинска изненада! - отбеляза Биг Бос, и повдигна рамене, някак учудено - Сега разбирам, защо всички мъже, които се опитваха да те свалят, свършваха зле !
Погледнах бързо към спокойно седящият Маркас, и с неохота отбелязах, кривата усмивка, в която се бяха извили изрисуваните му устни.
Ако това, че пропъждах мъжете го радваше, то тогава, през цялото време съм правила огромна грешка !
- Виж, Ърни ... - промълвих полугластно, но Ърни ме прекъсна като размаха ръка пред врата си, правейки ми знак да престана да обяснявам.
Бях му благодарна! Не бях измислила целият сценарий, и той ме спря точно до частта, в която бе приключила музата ми.
- Щом си щастлива и ние с Кат сме такива! - обяви искрено, като придърпа Катлин към себе си, и целуна нежно бузата й.
Любов като тяхната се срещаше изключително рядко.
Винаги съм си мечтала за подобна. Онази чистата и осъзната, от която не боли, а вместо рани получаваш щастие. Но, уви!
- Запознай ни с момчето, Вирджиния ! - припомни ми нетърпеливо Кат, като се обърна към Маркас и му се усмихна приятелски. – Извинявай, но без да искахме те игнорирахме от цялостната картинка !
- Свикнал съм - отвърна с тежка въздишка Маркас, като ми смигна заговорнически - Вирджиния често го прави!
Катлин и Ърни се засмяха на шегата му и дори видях как изражението на Ърни се смекчи.
Моят Голям шеф подаде на личният ми мъчител ръка, като я стисна силно, измервайки мъжественоста му.
Как ли щеше да се почувства, ако знаеше, че Маркас може да го вдигне с една ръка ?! Горкият Ърни!
- Ърни Бартал - представи се, а живите му кафеви очи, присветнаха одобрително, измерили силата на кандидат годеника ми.
- Маркас Крюаси.
- Да не би да сте французин? - полюбопитства Катлин, като потупа брадичката си.
- Полу - отвърна Маркас, като ме погледна за миг, а после отново насочи вниманието си към поредният човек, който бе успял да oмая. - Баща ми е французин, а майка ми е американка. - една шеговита усмивка затанцува на устните му - Аз съм смес от две нации!
Бих казала, че беше и друг вид, но нека не навлизаме в подробности.
- Аз съм Катлин Бартал - Кат му подаде ръка, и можех да разгадая по лицето й, че е очарована от Маркас, така както беше и Ърни.
- Приятно ми е! - отвърна топло той, като и се усмихна с толкова човешка усмивка, че бях просто изумена.
Всеки негов жест беше съвършена склуптора. Усмивките му нямаха равна, и следваха една след друга, като се появяваха преднамерено, но винаги на място.
Думите му бяха гладко кадифе, никога груби, но не граничеха и с прекалената любезност, която лесно можеше да бъде приета за чисто подмазване.
- Какво те доведе в града, Маркас? - попита го Кат, като постави ръка на кръста ми и ме прегърна майчински.
Погледа ми зашари неспокойно по лицето на Маркас. Бях напрегната до краен предел и имах чувството, че всеки един момент, той ще скочи и ще разкъса врата на Кат, а после, със своите страховито премерени движения, ще убие и Ърни.
Не че нещо в лицето или в стойката му подсказваха такава проява на жестокост. Напротив. Ръцете му стояха небрежно скръстени върху белият плот на бюфета. Сините му очи светеха с добронамереност, характерна за мъж, който желаеше да бъде приет добре, от родителите на приятелката си. Изглеждаше като пълнокръвен човек, на когото само и единствено можеш да се възхитиш.
- Вирджния. - кратко отговори на въпроса на Кат, като ме погледна право в очите, знаейки, че аз ще разбера този поглед, не като влюбен, а като наситен със проклето задоволство.
- Ама разбира се ! - Кат се плесна по главата с вътрешната страна на дланта си и се засмя заради логиката, която изведнъж бе открила. – Колко съм глупава ! - укори се и нежно сложи влажната ми коса зад ухото. - Заради кого другиго ! - погледна ме с обич, така сякаш бях не нейна работничка, а нейна дъщеря.
Насилих се да се усмихна. Не знам, доколко успях да изкривя устните си. Изпитах болка, от това, че Кат е привързана към едно мое Аз, което не беше реално.
Заболя ме !
Разбра го по наична, по който се стегна гърлото ми.
Аз не бях тази, за която Ърни и Катлин ме мислеха. Аз не бях тази, за която се грижеха и която обичаха. Не заслужавах това да ги имам. Те не заслужаваха да бъдат застрашени от моето минало.
- Истината е, че сега работя в Милано - заговори Маркас, като кимна учтиво, когато Ърни постави пред него, една пълна до горе халба с леденостудена бира.
Вторият тест на Ърни. Стана ми малко смешно, понеже не можех да си представя любителят на френските вина, Маркас Крюаси, да си пийва студена биричка, във второклана закусвалня, в Нюарк.
- О, Италия ! - възкликна с блага усмивка Ърни, като поднесе своята халба към устата си и отпи голяма глътка. – Какво работиш? - попита, когато кимна несъзнателно, одобрявайки мъжкарското отпиване от бирата, което Маркас демонстрира до съвършенство.
- Архитект съм.
Погледнах го учудено, като прехапах устната си.
Архитект?! На какво?
На новото царство на своят брат дявола ли?
Дали наистина вършеше нещо в Италия или това бе просто част от сюжета му запред Ърни и Катлин?
Тази мисъл се загнезди в главата ми, но така или иначе, трябваше да се примиря с факта, че можеше и да не доживея да разгадая, дали всичко това, е включено случайно в разговора или има своята цел.
- Това е чудесно ! - Отбеляза въдушевено Кат. - Като малка мечтаех, да стана архитект. - погледа и стана замечтан, когато изрази гласно любовта си към, интересната и за мен, професия.
- Защо не се получи? - попита я Маркас.
- Родителите ми имаха други планове за мен. – с лека тъга отвърна Катлин, като махна с ръка и се засмя свенливо, осъзнала, колко бързо бе започнала да контактува с него, без дори да го познава.
- Моите също. – отвърна усмихнато Маркас, като отпи от бирата си. - Мила .. – обърна се към мен, сладък, както винаги - Нали ми обеща, че ще хапнем тук? - гласът му беше безгрижен, имитирайки нетърпение.
Сърцето ми залумка лудо. Господи, моля те, дръж това чудовище далеч от всеки невиннен тук! Ако го направиш, обещавам, че ще затворя очи, когато настъпи този момент, и няма да съжалявам за живота си!
- Нека да седнем там - посочих масата в ъгъла и се опитах да се усмихна - Достатъчно време отнехме на Кат и Ърни - целунах Кат бързо по бузата, и с не особено желание, се върнах на мястото си, което по ирнония на съдбата бе до Маркас.
- Заведениято черпи, хлапета! - смигна ми Ърни, като се усмихна сърдечно на Маркас.


Строполих се на направената от дърво пейка, като издишах насъбралият се в гърдите ми въздух.
- Ти си очарователна актриса, съкровище! - възкликна подигравателно Маркас.
Очите ми се стрелнаха към него с изпепеляваща омраза. Ако бях кол, навярно щеше да се посипе върху масата, превърнат в сива пепел.
Вампирът задълбочаваше синият си поглед в мен, с някакво нескрито любопитство, така сякаш, нямаше търпение да разгадае, преобразува, овладее, и използва реакциите и чувствата ми срещу мен.
Върху хрисимото му лице играеше порочна, по моя преценка, безочлива усмивка, която върна слабостта в тялото ми, от което ми се доплака.
Стоеше в закусвалнята, кротък и безшумен.
Беше облегнал гръб на пейката, а едната му ръка стоеше удобно изпъната върху розовата покривка на масата. Колко човешки маниер!
- Какво ще правиш? - попитах го през сълзи, като се опитах да бъда възможно най – тиха.
- Това, за което сме тук. – стана студен, точно като кожата си - Ще се нахраня.
Отпуснах се съкрушена назад. Знаех, че не мога да направя нищо, с което да го спра. Искаше ми се да можех да се протегна и да сграбча сърцето му, но какъв щеше да бъда смисъла на това, когато то отдавна бе спряло да танцува в ритъма на живота.
- Ако докоснеш Ърни или Кат, кълна се, Маркас, ще те убия ! - заплаших го, макар че знаех, че по – нелепо нещо не бе излизало от устата ми, от дълго време насам.
- О ... - възхликна насмешливо, като повдигна веждите си високо - ... спомних си! - докосна слепочието си с пръст, което ме накара да притая дъх в очакване на думите му - Навярно, ще го направиш от любов към хората, за които те е грижа, малка ми Вирджиния. - усмихна се спокойно, като прокара пръст, очертавайки облият пепелник поставен в средата на масата. - Така, както не особено успешно се опита и първият път.
Усетих тялото си слабо и неспособно дори да седи опряно в пейката. Тръпки полазиха надолу по гърба ми, а пръстите на ръцете ми изтръпнаха неприятно, сякаш в тях бяха забити малки иглички.
Маркас ме гледаше високомерно. За първи път, откакто се срещнахме, след тази дълга палза от четити години., в очите му личеше пръсъщата за него надменна дързост. Сигурна бях, че създателя му се е проклинал за грешката, че го бе избрал! Такава студена увереност не се срещаше често, дори и във вампирите.
- Каква ще бъда поръчката !
Нечий приятен глас, който ми беше познат, се понесе през главата ми, като звън на погребална камбана. Сепнах се.
Вдигнах очи към сервитьорката, която имаше нещастието да бъде на смяна.
Дона.
Стомаха ми се преобърна при мисълта, че тя бе негов тип!
Огненочервена коса и големи, зелени очи. Беше слабичка и униформата, която се състоеше от червена тениска с името на Ърни, и къси дънкови панталонки, й стоеше много добре, очертавайки деликатните форми на тялото й.
Дона имаше хубаво, обло лице и плътни, червени устни.
Знаех, че се вписва идеално в критериите на Маркас, само че винаги съм се чудела, къде се бях вписала аз, когато не притежавах нищо от излъчването на Дона, което му се харесваше.
Кожата ми беше с карамелен загар, а не бяла, създавайки усещането за вътрешна девственост, както бе при Дона.
Очите ми бяха наситено сини, но не можеха по нищо да се мерят с тези на Маркас, които още преди смъртта му са били обект на внимание и възхищение от страна на другите.
Косата ми бе смулисточерна, стигаща до раменете, и винаги начупена в крайщата.
Имах хубаво тяло, сексапилно, но не бях чак толкова слаба, колкото беше Дона.
Знаех, какви жени харесва Маркас!
Не бе трудно да се предположи, като се имаше впредвид, красотата на френските момичета през 18 век.
- Как си, Вирджиния? - попита ме Дона, като не отлепяше от лицето си широката, професионална усмивка.
- Добре съм, Дона - отвърнах й бързо, като погледнах към Маркас, за да се уверя в това, което бях предположила.
Той я гледаше втренчено. Можех да си извадя точните изводи, по съблазнителната усмивка, която се вихреше на устните му.
Очите му искряха с ясно желание, което обаче не бе само за неубоздан секс, а и за изцеждане на цялата й кръв.
Не можех да позволя това да се случи!
Погледнах към Дона отново, и нямаше как да не се разгневя, когато я видях да зяпа Маркас, така сякаш не бе виждала мъж!
Устните й бяха леко разтворени - влажни и трептящи от желание за целувките му.
Страните й бяха леко зачервени от смущението, което и аз самата бих изпитала, ако някой мъж, ме гледа така, сякаш прави секс с мен.
Маркас я омайваше без скруполи!
Не откъсваше пронизващият си теменужен поглед от рубиненото й лице.
Усещах тежкото дишане на момичето. Имах чувството, че долавям туптенето на невинното й сърчице. Телцето й трепереше на ръба на оргазам, само от влиянието на очите му.
Проклет кучи син!
Изритах го под масата!
Знаех, че няма да го заболи, но изненадата от детинската ми постъпка, щеше да го подтикне да разруши връзката, чрез която манипулираше Дона.
Така и стана!
Маркас ме погледна право в очите.
Прочетох изненада и детско любопитство, което го правеше толкова невинен, макар че беше един от най – големите хищници, които бродеха по земята.
Дона тръсна глава излизайки от унеса.
Знаех, че ще се почувства неловко, но веднъж проникнал в съзнанието й, Маркас лесно щеше да я подлъже отново, и тогава нищо нямаше да го спре.
Втренчих се в него настоятелно, с цялата проклета твърдост, на която бях способна.
Арогантна усмивка разцъфна на прелестните му устни. Сатана !
Щеше да я получи!
Щеше....

- Дона, нали? - Обърна се към момичето Маркас с безопасната си смъртна усмивка.
- Да, гоподине ! - Засрамено измърмори тя, като заби поглед в тефтерчето, в което записваше поръчките. - Какво ще желаете ? - попита ни любезно, но не се реши на това, да се усмихне.
Явно не бе достатъчно силна, за да пренебрегне чувството, появило се като страничен ефект, от верломното нахлуване в съзнанието й. Навярно се чувстваше употребена ....
Празна и непозната дори за себе си, такава каквато бях и аз !
Беше объркана от чувството на тъга, което я правеше нещатна, макар че за това нещастие нямаше явна причина.
Знаех добре, че вампирите са същества с много силни и мощни дарби.
Знаех също, че вредите, които нанасят на човешката раса, като ни прилагат хипнозата, така както паяка парализира жертвата си, са пахубни и трудно заличими.
- Донеси ми една бира, Дона. - поръча си с мека усмивка на лице Маркас, като не откъсваше очи от нея, знаейки добре, че втренченият поглед на мъжа с колежката й, я притеснява.
- Минерална. – поръчах машинално, като си помислих, че няма да е зле, ако има с какво да прочистя стегнатото си гърло.
Дона кимна рязко в знак, че ни е разбрала и се отдалечи с бърза, припряна крачка.
Не я обвинявах! Ако можех и аз да изприпкам в посока към вратата, нямаше да се подвоумя.
- Какво искаш да сторя, за да не нараняваш Дона? - попитах го тихо, в отчаян опит да го отдалеча от желанието му към невинното момиче.
Думите ми явно го докоснаха, защото отново застина напълно неподвижен, така сякаш не съществуваше.
Сините му очи се присвиха леко, а устните му оформиха потръпваща, права линия.
Губеше търпението, което имаше към мен, а това предизвика появата на ледени тръпки протичащи през цялото ми тяло. Усетих как слепоочията ми започнаха да пулсират, в забързаният ритъм на сърцето ми.
Какво ли щеше да ми направи, ако внезапно изгубеше интерес към играта, която ме караше да играя?
- Колко си арогантна, Вирджиния! - проговори изведнъж, а дълбокият му глас, обостри сетивата ми. - Защо си мислиш, че можеш да сториш нещо?
- Знам, че мога Макрас ! - устоях на своето, като подпрях лакти на масата и се наконих към него - Ако не можех, нямаше да сме тук ! - замълчах като насочих очи към масата - Харесва ти да ме гледаш толкова оплашена, карайки ме да си мисля, че държиш в ръце живота на всеки човек. - Гласът ми прозвуча доста уверено, но истината беше, че в мен се зароди желание да се изтека под масата, незабележима за никой. - Искаш да ме накажеш! - продължих с догатките, които изричах така, сякаш бяха доказани факти - Спри с игричките, нека си вървим и ще те оставя да правиш каквото пожелаеш е мен - Преглътнах шумно, но не отместих очи от лицето му, което бе заело доста мрачно изражение. - Аз стрелях в теб преди четири години... - прошепнах едва, като навлажних сухите си устни и вдишах дълбоко, изблъсквайки настрани спомена за онзи ден - .. отново се опитвах да защитя някой на когото държах ! - поколебах се, заради мълчанието на Маркас, което при него бе много важен фактор, на който бе добре да се обръща внимание.
Лицето му бе мъртво.
Кълна се! Не помръдваше!
Никаква чувствителност или най – елементарна издайническа реакция.
Имах чувството, че е замръзнал във времето, неразрушим и страховит.
Дали в главата му се повтаряше онзи сцена, която не можех да забравя ?!
Сигурна бях, че е така!
Маркас Крюаси е изключително харизматичен, само че по онзи опасен за здравето, обсебващ ума наичн, който те кара да мислиш за него като за всичко, от което имаш нужда.
В продължение на две години, аз се опитвах да се опазя от тази харизма, макар че се докосвах до нея всеки ден, в който бях жената в къщата, леглото, и мрачното му съзнание.
Била ли съм някога неговата смъртна?
Не знам, но Маркас правеше всичко толкова прекрасно, че в един жалък за мен миг, просто исках да бъда.
Склона съм да вярвам, че егоистичната му природа е породила в него порива да ми се надсмее, карайки ме да си вярвам, че го мамя, а може би наистина бях успяла да го заблудя...
Аз се влюбих в него. Мога да го призная пред себе си, на съм толкова арогантна, колкото е той, но не бих го споделила с никого другиго. Вампира, чудовището, за което се предполагаше, че не изпитва човечност, ме направи жена, когато бях полу дете. Люби ме, а аз се предадох на мрака, като приех ръцете му без капка съпротива.
О, не оставайте с впечателнието, че Маркас не е прекрасен любовник ! Напротив. Той е толкова изискан и притежава онази изтънченост на века, в който е приключил живота му на обикновен смъртен. Истината е, че Маркас Крюаси може да те направи принцеса, но няма нищо, което може да ти даде, когато става въпрос за чувство.
Когато бях на шестнадесет и мисията да му стана фаворитка ме докарваше до ръба на разума, исках да се откажа от всичко, което бях и което исках да бъда!
Чистач на немъртви! Това исках !
Презирах всички вампири! Всички до един, защото те бяха отнели от мен единственият човек, който си имах на света - майка ми.
Историята на живота ми не започна с Мракас, срещата ми с него просто бе кулминацията.
Имах щастливо детство, поне до осмата си година.
Празненства за рожденият ден с клоуни и балони, плюс подскачащи хлапета навсякъде.
Не познавам баща си. Майка ми, Амилия Джонсън, не говореше за него, а когато я питах, винаги ставаше неспокойна и ме прегръщаше силно, така сякаш се страхуваше да не би някой да ме изтръгне от ръцете й.
Чувството бе странно. Сякаш бягаше от името на баща ми през цялото време.
Не знам, какво точно стана с моята светла майка, която винаги се усмихваше.
Една вечер се прибра с един мъж, който ми се видя много страннен.
Беше вампир, но тогава не го знаех!
Помня усмивката му, когато ме видя да стоя насред статята, обвита в бяло одеало.
Беше топла, мила, сякаш ми се радваше.
Очите му бяха светли, не знам, може би зелени или пък морско сини.
Той изглеждаше по – безопасен от мама, а това обърка осемгодишните ми представи за това, кое е правилно.
Тя изглеждаше някак замаглена, обсебена и тъжна. Точно като Дона !
Когато мама се заключи с него в стаята, останах да стоя без да помръдна.
Тя винаги ме целуваше за лека нощ и никога не водеше непознати у дома, и ме предопреждаваше да не пускам такива. Бе променила правилата, но защо?!
Мина време ....
Чувах я как стене зад затворената врата, беше странно... беше срамно и някак подтискащо, но въпреки това не избягах в стаята си.
После писака й ... и тишината. Мразя тишината!
Онази вуняща на страх тишина, която прилича на злобно чудовище с дълги нокти насочени към гърлото ти, за да не можеш да извикаш.
Непознатия излезе и изглеждаше изненадан, когато ме видя да стоя все още в коридора, стиснала одеалцето като предпазна стена срещу него.
Усмихна ми се.
Какво беше направил на мама?
Бе клекна до мен. Красотата му бе подбна на тази на принцовете, които бяха илюстрирани в книжките ми с приказки.
Изглеждаше толкова харизматичен, по същият заслепяващ наичин, по който изглеждаше и Маркас.
Когато помилва лицето ми, усетих студената му длан толкова нежна.
Зави ми се свят от докосването му и усетих как потъвам в мрак.
Когато отворих очи се намерих на някакво канапе, в полицейскиятр участак, както разбрах по късно.
Единственото нещо, което ме бе попитал пълният полицай бе, дали се чувствам добре.
Маркас беше кръвожаден убиец, също като мъжа, който бе убил майка ми.
И аз ли щях да свърша като нея?! Не, не исках !
Беше нежен като него! Усмихваше ми се топло като него! Гледаше ме с някаква наслада, точно като него!
Знам, че ако бях по – умна, може би по – бърза и силна, щях да успея с това да го убия, но истината беше, че в онзи миг, в който той стоеше срещу мен и ме гледаше с тези проникващи в дебрите на душата ми очи, исках просто да го отблъсна, но да си оставя вратичка, за да се върна към него отново.
Мразех го, но все още бях толкова надълбоко в него, така както майка ми бе навлязла в онзи вампир!
- Готова съм на всичко Маркас, за да запазя хората тук ! - прошепнах, след като влиянието на болезнените спомени по отшумя - Съжалявам, че стрелях само за да те накарам да спреш, а не за да те убия ! - Гласът ми се върна изненадващо от внезапната омраза, която ми припомиха спомените. - Ти си чудовище, което са ме обучили да убивам!
Очите ни се срещнаха, така както се срещаха и пресичаха с гръм две бляскави мълнии.
Неговият поглед бе студен, а моят гневен. Красивото му лице бе без израз, а върху моето бе изписано желание да го разкъсам.
Нямаше да направя грешката на майка си!
- Толкова си наивнна - процеди през стинатите си устни, като смръщи леко, бледото си чело - Толкова, че не знам дали да те убия от скука, или да те завлека отзад и да те изчукам!
Пламнах от срам и си поех рязко дъх, като отместих очи от неговите.
Усетих унижение, когато тихитя му, съдържащ стаен гняв, смях ме накара да върна очите си върху неговите отново, но с мисълта да не ги извърна първа.
- Мислиш си, че си имала шанса да ме убиеш? - Смеха му стана още по - силен, но този път бе преизпълнен с веселие, което не разбирах. - Вирджиния, малката ми кучка за ноща ! - изрече ниско, така че само аз довлових циничните му думи, от които лъхаше студ. - Кажи ми ... приятелка ли ти е сладката Дона? - присви изразителните си очи, които ми се присмиваха - Ще ми бъде забавно да те ранявам, любима! - приведе се към мен, а на лицето му се появи арогантна усмивка, която можеше да те принизи с финес, само така, както умееше да го направи вампир. - Аз съм под кожата ти, Вирджиния. – изрече съблазнително - Аз съм между краката ти, в очите ти, по устните ти. – втренчи се в мен, толкова задълбочено, че имах чувството, че мога да поставя ръце пред лицето си и да избутам тежкият му поглед от себе си. - Аз съм твоето по - силно Аз, любима, и когато приключа с теб, това да се опитваш да спасиш глупавите смъртни около себе си, ще бъде най – малкият ти проблем!
Потръпнах, когато го видях да се усмихва с дяволската усмивка на вечен победител. Имах чувство, че всяка негова дума, се изписа с огнени букви по тялото ми, и ме изгаря, така сякаш ме бяха жигосали.
Тежастта, която съзнанието на Маркас притежаваше, се блъскаше в скованото ми тяло, като мириса на разяждаща се плът.
Усещах моща му в стомаха си, свит от напрежение.
В този момент Дона се върна до масата ни и постави бирата му, и минералната вода, която бях поръчала.
Маркас не я погледна, което до някъде ми вдъха надежда, но пък ме наблюдаваше изучаващо, което ми подсказа, че е намислил нещо. Исках да се разплача ! Исках да се свия, като нищожеството, за което моят жесток повелител ме мислеше , и да умра!
Мамака му! Никога няма да падна и да се поклоня на вампир, било то и могъщ като Маркас !
Къде е маската ти, Вирджиния ? Къде ще се скриеш?
Съзнанието е гадно нещо, но още по – гадно е, когато осъзнаеш, че ти задава правилните въпроси.
- Още нещо? - Попита ни бодро Дона, и този път се усмихна така като преди, сякаш нищо не се бе случило, и посегателството над нея бе забравено.
- Не, благодаря ти. - Отвърна сухо Маркас без да ме изпуска от очи.
Не можех да дишам. Имах чувството, че въздуха ми не може да достигне дробовете, когато очите му следяха всяко едно потръпване на тялото ми. Бях ужасена! Той ме погълна, сега се приготвяше да ме изплюе, а аз стоях и знаех, че съм безпомощна !
Дона кимна и се отдалечи.
Проследих я с поглед и я видях да излиза навън.
Имаше лош навик, от който се опитваше да се отърве. Често, двете бяхме на смяна, и когато нямахме много клиенти, излизахме отвън и аз й правех компания, докато пушеше нервно поредната цигара и бърбореше, как ще ги откаже.
Маркас стана внезапно без да откъсва очите си от моите.
- Къде отиваш ? - попитах твърдо, като свих ръце в юмруци под масата, така че да не ги види.
- Да се нахраня! - Гласеше краткият му отговор, който извика ужаса в главата ми.
Пребледнях. Бях сигурна в това, защото спрях да усещам лицето си. Мисля, че замръзнах! Трофей на стената на Маркас?! Не! Нямаше да му го позволя ! Не и когато бях наблизо! Той го знаеше! Беше сигурен в това и в моето непокорство!
Дойде при мен и се приведе леко.
Не смеех дори да дишам, но не се отдръпнах, защото Катлин ми се усмихваше жизнерадостно насреща, а Ърни приказваше с някакви мъже на две маси от нас.
Меките устни на вампира докоснаха бузата ми, нежно, но въпреки това желанието му, да впи зъби във врата ми, се вля във вените ми като гореща захар. Това да ме докосва му струваше много. Можех да го усетя по начина, по който задържа устните си върху бузата ми.
Усетих силно желание да извърна глава и да плъзна езика си в топлината на устата му, но подигравателно прошепнатите думи изтриха от ума ми идеята.
- Ако искаш, ела да гледаш, Вирджиния.... - ръката му се плъзна надолу по гърба ми - .... удоволствията едва сега започват.