Дявола и аз

Сря Дек 29, 2010 11:16 pm

Кинжал в сърцето си забивам
А то, проклетото, пак не кърви!
Сълзи от очите ми се стичат,
Болка търся, а не ме боли...
Кажи ми, Дяволе
Ти, който живееш в пепелта
Кажи ми защо болка не усещам,
А усещам смъртта?

Отново. Отново. Отново!!!
Изкрещях, уморена от непрестанните, неуспешни опити. Господи, подлудяваха ме! Господи, как ми се искаше да изтръгна собственото си сърце! И без това за нищо не ми служи. Защо ми е тогава? Не го искам, подарявам ви го. Ваше е. Но не, вие не можете да вземете сърце, използвано от друг, нали? Няма да е правилно. То не е чисто, не е достойно, а някога беше. Аз го омърсих, аз го убих, а то, на пук на мен, все още е живо. Но как може мъртвото да живее?! О, може, за мен, дори и невъзможното може. Горчив кикот се откъсна от гърлото ми. Усмихнах се мрачно. Та аз съм изключение от всички закони! Живея на кръстопътя между Живота и Смъртта. Какво по-ненормално от това?! Безчувствена съм, а в гърдите ми бие сърце. Безмилостна съм, а плача, щом се нараня. Какъв абсурд, та даже и болката ми е непозната! Това е просто нелепо, смейте се. Аз как се смея! Даже не мога да спра.
Помогнете ми! Помощ! Започнах да ридая. Не искам да съм такава. Не искам това. Моля ви, трябва да почувствам нещо. Трябва ми...болка... Само нея не познавам, а останалите чувства ги няма. Хайде, нарани ме. Нека кървя, но искам да чувствам, искам да усещам, а не да плача, защото така трябва.
Забих кинжала в сърцето си отново. Кръв започна да се стича от тялото ми, а то продължаваше да бие. Чувах ударите му, усещах ги. Идеше ми се да повърна! Господи, как ми се гади...! А болката още я няма. Още... По дяволите!
Дяволът заплака. Ококорих широко очи. Пресвета Дево, той да плаче за мен...? Толкова не-ле-по! Жалка картинка съм, нали, та даже и Дяволът накарах да плаче, а си мислех, че не е способен на това. Каква ирония! Той да усеща чуждата болка, а аз собствената си да не мога да усетя! Изсмях се злобно. Без значение, ще продължавам да опитвам. А може би няма смисъл? Може би съм празна? Нямам душа, където да събирам чувствата. Сърцето ми е разпрано и всичко минава през него. В гърдите ми зее дупка, която вече е невъзможно да запълня. Да, празна съм... Ето защо Дяволът плаче – той има сърце, има и душа, макар и от години замрели. Жално му е, че той има, дори и да не му трябват, а аз нямам, даже, когато не ми трябват...

Сря Дек 29, 2010 11:19 pm

Дявола и аз

Дявола и аз

Re: Дявола и аз