Между Рая и Ада...

Такам, Ивка ме помоли да пусна новата глава на фика, защото тя няма възможност да направи това в момента.


Глава 2
част 1:

Когато бях пресякла улицата, оглеждайки се още 4-ти пъти за да бъда напълно сигурна, че никой не ме следи, свалих слушалките от ушите си и прибрах MP4-та си, след което извадих телефона си и набрах номера на приятелката си Вики.
- Ало? - чу се детския й глас от другата страна.
- Хей! Ходих до градската библиотека днес след училище. - гласът ми трепереше от студа, а и на всичкото отгоре заваля.
Трябваше да започна да гледам прогнозата за времето преди да излизам.
- Ан, добре ли си? Звучиш сякаш си хапнала сладолед и ти е замръзнал мозъка - тя се засмя.
- Просто ми е студено, а и вали. При вас вали ли ? - попитах, стараейки се да не тракам със зъби, което до известна степен успявах да постигна.
- Не, тук не вали. Е, какво намери там? Нещо интересно? - гласът й прозвуча развълнувано и доколкото я познавах сега сигурно скачаше върху леглото.
- Да, намерих. Утре преди училище ела у нас! – стигнах до следващата улица и пресякох.
Сега се намирах пред магазините, които отдавна бяха затворили, но това не ме притесняваше. Притесняваше ме това, че улицата, по която трябваше да мина беше по-тъмна и от мозъчната ми кухина.
- Ще ти се обадя след малко, защото сега съм до миялнята и е много тъмно, а знаеш, че съм скарана с тъмнината. - и двете се засмяхме. Тя каза само едно " Хахаха... Да" и затвори, а аз набрах телефона на батко ми - моето съкровище.
- Хей, любов ще дойдеш ли да ме вземеш? Аз съм до миялнята. - отговора беше: "Ти си демон, а те е страх." и прекъсна.
- Само да ми паднеш и ще видиш кой е демон, и кой го е страх! - заканих се тихичко.
Докато си беснеех вътрешно забелязах, че зад мен има някой, но не се обърнах. Знаех, че моето съкровище ще се появи като рицар на бял кон и ще ме спаси.
И точно тогава от ъгъла излезe момче облечено със сиви дънки, черен суичър и гуменки, а на главата си имаше качулка, която ми напомни за моята.
Аз се затичах, хвърляйки се на врата му.
- Много бързо дойде. - усетих как той отвръща на прегръдката ми.
- Хайде да се прибираме, защото става студено и вали! - засмях се.
Отдръпнах се от него и тръгнахме по тъмната пресечка.
- Зак? – попитах тихичко.
- Хм?
- Днес ми се обади Крис. - гласът ми стана тих, но знаех, че ме чува. - Попита ме дали ще ходя на село.
- И?
- Ам, искам да знам дали ще ходим. Ти ще дойдеш с мен, нали ? – попитах.
От доста време не си говореха, но все пак се надявах да получа някакъв отговор, който така и не последва.
- Зак? - гласът ми трепна.
- Не ме интересува нищо свързано с него. - гласът му беше студен и безчувствен. Това ме накара да настръхна, спирайки се на място, осъзнала, че никога преди не ми е говорил така.
Той също спря. Дъждът продължаваше да вали, а аз усетих, че някой ни наблюдава, но бях прекалено шокирана, че да предприема някакви действия.
- Какво, за Бога ми говориш ?! - едвам се сдържах да не се разкрещя.
Брат ми се обърна към мен и свали качулката си. Пред мен се разкри русата му коса, която беше осветена от уличните лампи пред блока.
- Ви, той не е същия. - той спря, поколе*аейки се дали да продължи, но аз нямаше да му позволя! Не!
- Стига! Той ми е като втори брат и няма да позволя някаква си тъпа случка да развали взаимоотношенията ни! - за мое учудване за първи път показвах емоциите си пред някой друг освен Леми, а Зак ме погледна сякаш не ме бе виждал преди.
- Ви... - не го оставих да довърши просто започнах да тичам.
Какво, за Бога ми ставаше? Аз показвах чувствата си!?
Тичах колкото можех по-бързо, но знаех, че той е зад мен. Чувах го как вика името ми и усещах как се приближава все повече до мен.
Това ме накара да се стресна още повече, защото той се доближаваше и щеше да ме хване, а аз не бях достатъчно бърза за да му избягам.
”Бягай Анна той идва за теб.” - в умът ми прозвуча гласче, което не бях чувала от толкова отдавна.
„ Хайде Анна, не се отказвай! ”- продължи то да ме окуражава.
И се получи, усетих как започвам да бягам все по-бързо и по-бързо. Наближавах края на блоковете, а там се намираше входа за апартамента, в който живеех, но странното бе, че вече не усещах присъствието на никого зад мен.
Влязох във входа и започнах да тичам по стълбите към 3-я етаж. Бях бясна на себе си. Не на него, а на себе си. Аз бях виновна за всичко.
И изведнъж загубих равновесие, започвайки да падам точно от последната стълба на третия етаж.
Светкавично бързо сложих ръце пред тялото, подпирайки се на тях. Избутах се назад , изправяйки се и точно, когато щях да направя крачката, след която щях да се озова пред вратата, усетих как всичко ми става черно и политам надолу.
Две силни ръце ме хванаха.
- Витория? Ви? Ви?! - гласът ставаше все по- слаб и по-слаб, докато аз напълно потънах в черното море.