"Парченце рай" (СасуСаку фик)

Знам, че темата СасуСаку е вече ужаасно банална и донякъде изчерпана, но реших и аз да се поупражня и да преведа един дългичък фик (25 глави). Мухахааа! Всъщност той е любимият ми, защото в него Саске не се събужда един ден, изведнъж осъзнал колко влюбен е бил в Сакура през цялото време... Ще се старая да пускам по една-две нови глави всяка седмица. Ако имате забележки за правопис, пунктоация, изразяване и т.н., чувствайте се свободни да ме критикувате. Ето и първата глава...

Парченце рай

Резюме: След години най-накрая се случи. Саске най-сетне бе способен да забележи качествата на Харуно Сакура... За съжаление нея вече не я интересуваше. Класическа история за любов и ирония, където единият опитва да забрави, а другият е Саске. О, как могъщият падна.

Глава 1

„Знаеш ли... наистина си досадна.”

Изглеждаше толкова отдавна...

Той беше вече на 18. Нуждата за отмъщение, превзела детството му, вече беше потушена. Брат му бе мъртъв и сега той, Учиха Саске, се бе върнал обратно в Коноха.

Защо? Е, това бе забавна история. Битката с брат му замалко щеше да е безполезна. Те почти се унищожили взаимно. Накрая Узумаки Наруто беше този, който намери обезобразеното полумъртво тяло на най-добрия си приятел и го доведе обратно в Коноха.

Тя стоеше на клона на едно дърво пред главните порти на Коноха. Нейната фина розова коса, сега дълга до раменете й, докосваше порцелановата кожа на бузите й. Странно голямото й чело вече го нямаше. Прекрасните й зелени очи бяха зашеметяващи. Най-умното куноичи в Коноха бе пораснало. Преди тя бе просто сприхаво и полудяло от любов момиче, но сега беше любимката на цялото село, изпъкваща с чара и интелигентността си.

И когато те се появиха-Наруто подкрепил Саске с рамото си-тя знаеше, че е готова. Това беше. Тук и сега годините на умственото отбягване на идеята за нея и Саске заедно щяха да се отплатят. Тя знаеше, че това е нещо, което бе заслужила.

Все пак Саске изясни много пъти, че той не беше заинтересован от нея. Несъмнено психическият удар, който й бе нанесъл през последната им среща беше достатъчен, за да започне Сакура да мисли малко по-рационално. Тя му предложи сърцето и душата си, а той я погледна като развалено парче месо... Разбира се, в този момент тя плачеше и молеше, оставяйки гласа си да достигне невъобразими честоти. „Досадна”. Така я нарече той.

Досадна...

Но това беше миналото. Тя порасна. Приоритетите й се бяха променили и сега тя не би си причинила мъчението да опитва да получи признание от човек, на когото не му пукаше.

Не започвай да крещиш „Саске-кън”, не започвай...

-Знаеш ли, можеш да си ми малко по-полезен.-тя чу Наруто да мърмори-Това, че двата ти крака са счупени не ти е извинение да продължаваш да ги влачиш така.

-Млъкни, глупако... – беше велият му отговор.

Гласът на Саске накара краката й леко да потреперят. Бяха минали години откакто тя запоследно го чу. Това беше дълбокият монотонен глас, който беше част от неговата същност, глас, който тя бе чувала в толкова много свои сънища.

Сакура обаче не можа да пренебрегне факта, че той беше станал много по-привлекателен. Беше по-висок, по-мускулест... Косата му си беше останала същата-гарваново черна и бунтарски разрошена. Очите, разбира се, не можеха да се сгрешат-тези черни обсидиани, излъчващи страховита напрегнатост.

Младият Саске от сънищата й сега беше мъж от плът и кръв.

И сега, освен нотка на сантименталност, Сакура не почувства почти нищо друго към чернокосото момче. Тя беше продължила. Бе достинала такова душевно състояние, което преди дори не си бе помисляла, че може да постигне.

Това беше нейният тест-да види как Наруто и Саске минават покрай нея и тя да не почувства нищо...

Докато гледаше завръщането на Саске, сега нямаше да е тя тази, която ще изтича да го посрещне. Нямаше да увие ръцете си отчаяно около него, да падне на колене плачейки и да остане така с часове.

Те се отправяха към болницата.

Тестът беше преминат.

Тя не помръдна и мускулче.

________________________________________
-Хей, Сакура-чаан...

-Какво има?-попита Сакура, вдигайки потлед от тежкия учебник, който изучаваше в офиса на Цунаде.

-Ако се чудиш, Саске се възстановява бързо...-Наруто я информира предпазливо.

-Така ли?-попита тя с усмивка, докато плъзгаше поглед по застарелите страници.-Радвам се да го чуя.

-Все още не си го посетила, Сакура-чан.

Докато го казваше, Наруто забеляза, че изражението й придоби леко безразличен вид. Но тя бързо отново възвърна топлата си харизматична усмивка.

-Просто бях заета,-излъга тя-но със сигурност ще се отбия днес.

Леко суровото изражение на лицето на Наруто бе изличено и той се подсмихна нервно:

-Това е добре, Сакура-чан. Притесни ме. Все пак Саске е в Коноха вече от две седмици и си помислих, че ти със сигурност ще се грижиш за него. Хаха! Глупакът нон-стоп се оплаква, защото е на пробен период и сега трябва да е с мен по цял ден.

-Той...-Сакура се прокле, че се заинтересова-питал ли е за мен?

Наруто скръсти ръце зад главата си и сгъна вежди замислено.

-Не, не мисля... Но аз му казах за всичко, което правиш напоследък и също така, че си станала страхотно маце!

Тя се протегна през бюрото и го удари леко по ръката.

-Идиот...

Той се засмя и се облегна на рамката на вратата.

-Ще те оставя да учиш. И не забравяй да го посетиш, окей?

Тя му помаха вяло.

-Добре, добре.

Вратата се затвори след русия й съотборник с леко щракване.

Сакура се облегна на стола си и въздъхна. Може би беше добре да удържи на думата си. Тя беше спряла да обича Саске, но все пак беше и негов приятел. И ако някой има приятел в болница, той трябва да е там, за да предложи съчувствието си.

След като разкара огромната книга на учителката си, тя отиде и купи малко цветя. Скоро след това Сакура се озова пред болничната стая на Саске. Беше лесно да я намери, но тя остана изненадана от себе си, когато на рецепцията попита за номера на стаята на „Саске”, а не на „Саске-кън”, последвано от въображаеми сърчица в съзнанието й. Преди години добавянето на наставката за нея се бе превърнало в навик, а сърчицата... е, те просто си бяха там.

Отваряйки вратата колебливо, тя надникна в стаята и разбра, че тъмнокосото момче спеше.

Тя се задоволи просто да остави цветята и да го остави да спи. Промъкна се на пръсти до перваза от другата страна на леглото му. Несъзнателно, тя избягваше да погледне към Саске, докато взимаше празната ваза от нощното му шкафче. Редейки цветята във вазата на перваза, тя продължаваше да стои обърната с гръб към него.

-Ако си дошла да ме храниш с ябълки, не се притеснявай.

Сакура замръзна за момент, но продължи с аранжирането на цветята. Преди години, когато Саске бе в болница по друг повод, Сакура се грижеше за него до последно. Дори и след като захвърли в стената чинията с ябълки, която тя бе приготвила за него, Сакура дори не се засегна. За нея просто нямаше пробуждане. Когато се връщаше в спомените си, момичето понякога се чудеше на себе си как е могла да пропусне толкова много груби събуждания от любовния транс, който я бе завладял по това време.

-Наистина би трябвало да си почиваш.-каза тя най-накрая.

Той повдигна вежда надменно, показвайки по този начин, че преди това си беше почивал, докато тя не го притесни. Измина кратък момент на тишина преди той да проговори отново.

-Мина време, Сакура.

Тя се бърна и Саске най-сетне успа да зърне розовокосата си съотборничка лице в лице след толкова години.

Изненада проблясна в тъмните му очи при вида й. Беше малко стряскащо. Наистина ли се беше променила толкова много, откакто за последно я бе видял? Освен леката промяна в дължината на косата си, тя не можеше да види в себе си друго особена промяна. Другото, което значително се бе повишило беше нейната скромност.

Момичето усещаше как очите му я изучаваха, когато тя небрежно седна на края на леглото му.

-Седни-каза му тя.

Той сбръчка вежди в смущение.

-Защо?

-Превръзката на лявото ти рамо има нужда от смяна.

Тъкмо щеше да изрази недоверието си, когато се сети какво му каза Наруто-че Сакура е медик-нинджа от висок ранк, обучена специално от хокагето на селото.

Той не искаше да спори, затова седна и й подаде превързаната си ръка.

-Надявам се, че знаеш какво правиш.

-Имай ми малко доверие, Саске.-тя се усмихна, докато внимателно махаше превръзката.

Сакура очакваше от него да се усмихне самодоволно, както обикновено правеше. Това беше нещо като негова запазена марка.

За нейна изненада, съотборникът й остана с каменно изражение и не каза нищо.

Сакура свърза това с факта, че беше изтощен. Освен това, Учиха Саске никога не е бил от приказливите. Човек би имал повече късмет дори, ако говори с буца пръст.

След като превръзката беше премахната, тя внимателно започна да изучава раната.

-Успял си да използваш „Чидори” повече от два пъти?

-Хън. Използвах го 9 пъти.-каза Саске с досада.-Прекалих, докато се биех с брат си. Костта се счупи и проби кожата ми.

-Виждам... Предполагам, че сега съжаляваш?

От един поглед куноичито разбра, че според него тя бе задала най-глупавия въпрос на света.

-Той е мъртъв, нали?

Игнорирайки смъртоносния му поглед, тя продължи да превързва ръката му.

-А Орочимару?

-Напуснах преди две години, за да търся Итачи.

Тя погледна Саске с подозрение.

-Толкова лесно ли беше?

Той се усмихна самодоволно.

-Предполагам, че ще разберем впоследствие...

Връщайки вниманието си отново към това, което вършеше, Сакура затегна превързаното.

Той кимна леко... или й благодареше по свой начин, или просто й казваше „Добре. Сега се разкарай.”, тя не беше сигурна... но не можеше да не бъде горда от това, че дори не й пукаше.

Момичето плъзна вратата, но спря, когато чу гласа му зад себе си.

-Сакура...

-Какво има?

Ненадейно тя забеляза часовника на отсрещната страна на стаята и започна да преглежда графика си за деня наум. „Хмм... сега е около обяд..”

-Ти¬...

„Трябва да приключа с ученето, да се видя с Тсунаде-сама... какво друго имах да върша днес? Да обядвам с Ино... трябва да потренирам, също...”

Изглеждаше, че гласът на Саске бе заглъхнал. Тя хвърли поглед към него, не нетърпеливо, разбира се, просто очакващо.

-Саске...?

-Нищо.-накрая измърмори-Няма нищо.

-Добре,-каза тя с кимване-ще се виждаме, Саске! Добре дошъл в Коноха.

-Аха.

Затваряйки вратата зад гърба си, тя се усмихна уверено на себе си. Да, тук животът й започваше наново. От момента , в който седна на ъгъла на леглото му и не му се нахвърли с широко отворени ръце, тя осъзна, че манията бе останала в миналото. Да, несъмнено. Сакура беше умно, уверено куноичи с чисто нова глава на раменете си.

Нещата продължаваха напред.

След като Сакура излезна, Саске остана да седи в леглото си, втренчен със странна несигурност в чисто новата превръзка около ръката му.

Ето и втора глава

Глава 2

Трета глава е тук! Njoy!

Глава 3

- Саске!? – повтори тя и се ококори – Трябва да се грижа за Саске?

- Докато изтече пробният му период. – Цунаде взе папка, върху която бе написано името на Саске – Когато пристигна при нас той беше с фрактура на ръката, счупен крак, двете му китки също бяха счупени, изкълчен глезен, четири счупени пръста, шест пукнати ребра, три прободни рани, вътрешно кървене, изгаряния втора степен и мозъчно сътресение. Дори след всичко това, той пожела да бъде изписан по-рано...

- Какво е станало между Саске и сестра Хатсуми?

- Ами... – учителката й се опита да сподави смеха си – Той доста се съпротивил, когато тя тръгнала да му слага ваксина.

- Така ли? Не знаех, че Саске се страхува от игли...

- Инжекцията не беше предназначена за ръката му, Сакура.

- Оу... – очите й се разшириха внезапно – ОУ!

- Да... – Цунаде кимна с почти садистична усмивка – Накрая Хатсуми трябвало да го притисне в пода, за да свърше каквото е нужно. Оказа се, че имал доста богат запас от ругатни.

Сакура се смееше шумно, но изведнъж придоби панически вид:

- Аз ще трябва ли да...?

- Не, не. Това беше само веднъж.

Момичето въздъхна от облекчение.

- Е, в какво се състоят задълженията ми?

- Проверяване на чакра нивата му, сменяне на бинтове, следене на диетата му, да му правиш специалния лековит чай, който подготвих за него... Хмм... не го оставяй да се натоварва прекалено много...

- Ясно. Ще се справя. Кога започвам?

- Утре. Щях да кажа днес, - призна си тя, поглеждайки към кимоното на Сакура – но бих се почувствала зле. Изглеждаш прекалено добре, че да ходиш да се грижиш за нечии нужди... плюс това днес е почивният ти ден.

- Но това означава, че никой не го е наглеждал цял ден... – Сакура отърси глава бързо – Нямам нищо против да започна сега.

Цунаде сви рамене:

- Твоя си работа. Направи една бърза проверка. Оу! На него му е забранено да заключва вратата си, така че се чувствай свободна да влизаш направо. Всичко нужно е в чантата, която е на пода зад теб.

Като излизаше, Сакура взе малката чанта и се отправи към имението на Учиха. Преди години, ако имаше възможност да бъде домашна сестра на Саске, щеше да бъде зашеметена до полуда – подскачайки по пътя към дома му с най-широката усмивка, която някой може да си представи. Най-вероятно щеше да стои около него 24/7, възторжена от близостта им, суетяща се около раните му като фанатична ученичка, превърнала се в сестра-психопат. И, разбира се, щеше да пропусне яростната атака от свирепи погледи и жестоки забележки, подмятащи, че за него тя бе най-досадното същество, пропълзявало някога в къщата му.

Тя затвори очи и въздъхна, когато стигна пред дома на Саске. Сакура вече не беше същият човек, така че нямаше за какво да се притеснява.

Повдигайки ръка, за да отвори вратата, тя се спря и се замисли. Старата Сакура би нахлула като обезумяла в къщата на Саске-кън без дори да се замисли. Въпреки, че можеше без проблем да влезе, тя все пак реши да почука. Искаше да бъде сигурна... и учтива.

Никой не отговори.

Може би беше отишъл да потренира след обяд?

Почука отново, този път по-настойчиво.

Най-сетне се чуха стъпки отвътре и вратата беше отворена яростно.

- Кажи на хокагето, че не се нуждая от проклета сес—! – Саске замръзна и обсидиановите му очи срещнаха емералдовите й във всеобща изненада.

Сакура бе изненадана, защото отдавна не беше виждала Саске толкова ядосан. Ако той не беше осъзнал бързо кой стои пред него, най-вероятно към момичето щеше да лети масичка за кафе или друг тежък предмет.

А Саске... е, той беше изненадан, че пред него не стои дебела, застаряваща жена с ръце, по-големи от неговите. Всъщност, пред него стоеше пълната й противоположност.

- Сакура... – разяреното му изражение поомекна – Какво правиш тук?

- Аз, ъъ... – тя не можа да се сдържи да не се изкикоти, опитвайки се да премахне стреснатото изражение от лицето си, когато на ума й дойде брилянтна зла идея. След като вече не се тревожеше за това какво би си помислил Саске за нея, тя беше свободна да се шегува с него и да се държи незряло – Тук съм да изработя дълга си.

Той сви скептично вежди:

- Твоят... дълг?

- Ти плати обяда ми, помниш ли? Тук съм да ти върна услугата, като бъда твоя лична медицинска сестра. Сега, ако стоиш мирно... – каза тя, докато ровеше из чантата – трябва да ти сложа инжекция.

Саске придоби искрено уплашен вид:

- Ти... сериозно ли?

- Ще ти дам близалка, обещавам. – каза Сакура небрежно, държейки спринцовката в едната си ръка. – Сега се обърни. Правя го за твое добро.

- Да бе, сигурно. – запротестира той и бързо хвана момичето за китката.

Тя държеше опасно количество смях в себе си и от собственото си експертно мнение тя отсъди, че ще е най-добре да го задържи там. Сакура започна да се киска и краткия проблясък на паника в очите на Саске изчезна за секунда, заменена бързо от раздразнение.

- Много смешно... – отбеляза сухо.

След като освободи китката си, тя върна спринцовката обратно.

- Съжалявам, Саске... – извини се тя, борейки се с напиращия смях.- Не мислех, че ще ме вземеш толкова насериозно.

- Какво искаш? – попита момчето моментално, което на неговият език значеше: „Давам ти пет секунди преди да тръшна вратата.”

Тя бързо обузда смеха си. Очевидно днес щеше да удари на камък с опитите си да разчупи атмосферата.

- Вече ти казах. – каза Сакура с въздишка – Бях назначена за твоя домашна медицинска сестра, след като си изгонил Хатсуми.

- Ти?

- Да! – отвърна тя весело, игнорирайки насмешката, която се долавяше в гласа му. – Аз.

Той я изучи внимателно, след което й обърна гръб:

- Не се нуждая от сестра. – с тази реплика Саске изчезна в тъмнината на къщата си, оставяйки вратата широко отворена. Тя пристъпи вътре, приемайки отворената врата като покана. Все пак той не й беше казал да се маха, а тя имаше работа за вършене.

- Саске? – нямаше отговор, но Сакура можеше да чуе как той точеше оръжията си в другата стая. – Имаш ли нещо против да включа някоя лампа?

Отново без отговор.

Тя въздъхна:

- Включвам! Ако има някакъв електрически проблем, за който не си ми казал и това ме убие, родителите ми ще те съдят и ще вземат всичко, което имаш. След това най-вероятно ще трябва да се преместиш при Наруто и да ядеш рамен всеки ден. ВСЕКИ БОЖИ ДЕН! И не от хубавия, а от тези полу-готови неща, които той винаги—

- Просто я включи, Сакура.

Тя се стресна при звука на гласа му. Внезапно той се беше появил зад нея. Саске се пресегна небрежно и дръпна малката верижка, висяща от лампата, пред която стоеше момичето. Светлината озари малкия коридор. Без да казва нищо, той се върна в стаята, от която бе дошъл.

Сакура се усмихна леко на неговата отчужденост. Взе чантата си и тръгна след чернокосия си съотборник. Стаята, в която Саске остреше оръжията си явно бе неговата. Когато беше по-малка, тя толкова много искаше да види стаята му... да бъде на мястото, където великият Саске прекарваше толкова много от времето си. Да си окрадне калъфка за възглавница като сувенир... Както и да е, всичко, което имаше в тази стая беше легло и дрешник.

Момичето седна на леглото до него и започна да тършува из чантата си.

- Е, защо си се облякла така днес? – попита той, опитвайки се да звучи не особено заинтересован.

- Просто угаждам на майка си. Иска да ме жени.

Саске повдигна вежда:

- За кого?

Тя се изкикоти, изваждайки апарат за измерване на кръвно налягане.

- О, няма никого. Просто на нея й се иска да имаше. Ръка?

- Моля?

- Би ли ми подал ръката си? Трябва да проверя нивата на чакрата ти.

За нейна изненада, без да се противи, той й подаде ръката си. Тя се зачуди дали това беше знак, че най-накрая признава уменията й като нинджа-медик.

През остатъка от времето той остана тих, докато Сакура му разказваше за тренировките си с Цунаде и за болниците, в които е работила. Саске не запротестира дори, когато момичето го помоли да свали тениската си.

Тя се подсмихна.

- Какво?

- Не се разхождай така пред твоите фенки. - изхили се момичето глуповато – Със сигурност ще предизвикаш размирици.

Леко намръщен, той я погледна бегло.

- Както кажеш...

Сакура сви рамене и продължи с прегледа. След няколко минути тя осъзна, че също е спряла да говори. Тананикането не би навредило на ситуацията, а дори и Саске да й бе казал да спре, пак би било добре, защото все пак някой щеше да говори. Затананиквайки лека мелодиика, тя продължи работата си.

Момчето все още беше тихо, докато накрая:

- Сакура?

- Хмм? – попита тя. Би било забавно, ако Саске й каже да замълчи, защото тогава тя щеше да се възпротиви и отново биха започнали някакъв разговор. Довиждане, неловка ситуация.

- Различна си.

Мигайки изненадано, тя повдигна вежда. Е, това бе интересен обрат. Първият отговор, който й дойде на ум бе „Хъ?” , последвано от „Моля?” или „Как...?”. Но умно куноичи като Сакура знаеше добре, че Саске очевидно не беше свикнал да е около Сакура, която не бе обсебена от него.

Както розовокоската често си напомняше, тя беше съвсем нова жена, със съвсем нови амбиции. Разбира се, момичето разбра защо той не я разпозна съвсем. Заради петте години, в които бяха разделени, той познаваше само Сакура от миналото.

Тя се усмихна леко, преди да тръгне да излиза.

- Да... Знам.

Next chapter

Глава 4

Напрежението в ръцете й бе изгарящо. Тя можеше да усети енергията в тялото си да се надига... без да има къде да отиде. Гръдният й кош продължи да се стяга и тя в края на краищата падна на колене. Капчици пот бяха избили по челото й, дъхът й излизаше на слаби, отчаяни пресекулки. Но нямаше начин да се предаде. Тя призова още чакра.

„Само още малко...”

Цунаде, която стоеше спокойно със скръстени ръце, гледаше към нея.

- Концентрирай се, Сакура! – нареди тя. – Ако на теб, като медицинска нинджа, ти се случи да изпуснеш контрола над чакрата си, трябва да успееш да го превъзмогнеш! Много животи ще зависят от теб!

Наруто, наблюдавайки тренировката отстрани, се възхити на усилията, които неговата приятелка полагаше.

- Ще успееш, Сакура-чан... – прошепна той.

Това не беше първият път, в който той бе свидетел на пренапрегнатите им тренировки. Блондинът си бе поставил за цел да гледа всяка тяхна тренировка, от онзи път преди няколко месеца, след който Сакура остана неспособна да се движи с дни.

Тренирането за медик изискваше далеч по-напреднал контрол над чакрата и той знаеше, че Сакура може да се справи. Понякога непоколебимостта й показваше най-доброто от нея... когато волята й игнорираше нуждата на тялото й за почивка, тя продължаваше, докато не постигне желания резултат. Той беше неизмеримо загрижен за момичето след последния път, когато нещата бяха излезли извън контрол и бе решен да не допуска това да се случи отново.

- Наруто. – обади се глас зад него.

- Ой, Саске... – поздрави той, без да извръща погледа си.

- Хайде да се бием.

- ...След няколко минути...

Недоволен от това, че му бяха казали да чака, Саске бързо се присъедини към съотборника си, за да види какво бе грабнало вниманието му. Моментално разпозна фигурата на другата си съотборничка. Смръщен, той също забеляза колко изтощена и разбита изглеждаше тя.

- Какво става? – попита той.

- Баба Цунаде блокира освобождаването на чакрата на Сакура-чан. Опитва се да го превъзмогне вече повече от час...

- Как?

- Мислиш ли, че аз знам?

Бяха прекъснати, когато чуха измъчения вик на момичето. Тя бе на лимита си, дишайки тежко, борейки се да не припадне...

- Сакура... – Цунаде каза бавно с глас, изпълнен със загриженост – Това е достатъчно за днес. Ще опитаме отново по-къс—

- Не! – каза тя, дишайки тежко – Мога да го направя... Цунаде-сама...!

- Това не е добре... – измърмори Наруто.

Саске се обърна към него, но най-добрият му приятел вече тичаше към момичето.

- САКУРА-ЧАН! – извика той – Достатъчно!

Тя повдигна глава изненадано, когато видя двамата – Наруто и Саске да тичат към нея. Спомените за Отбор 7 пробляснаха в съзнанието й: Наруто – шумен и амбициозен; Саске – опитен и непоколебим; Сакура – защитавана и безполезна... слабото им звено.

Никога вече.

И двамата щяха да са там и да станат свидетели на най-голямото й постижение. Трябваше да разбие джуцуто на учителката си сега... пред тях... просто трябваше!

Тя се закашля... много силно. От устата й потече кръв и започна да се стича по брадичката и врата й. Зашеметена, тя се загледа в капчица кръв, паднала върху ръката й, след което падна.

- Никога не слушаш... – прошепна Цунаде, като бързо освободи джуцуто.

- Сакура-чан!

Наруто достигна Сакура първи, повдигна я леко и я подпря да седне. Тя дишаше тежко. Вбесен, той извика на Цунаде:

- Бабо! Какво й направи?

Хокагето не му обърна внимание и клекна до тях. Нежно, тя махна кичурите коса от лицето на Сакура.

- Справи се добре, Сакура. Беше съвсем близо.

- Съжалявам... Цунаде-сама... – прошепна тя.

Саске отиде при тях. Коленичи до момичето, за да помогне с определянето на състоянието й.

Наруто въздъхна:

- Не се извинявай на дъртата вещица. – каза той, захилвайки се на Цунаде, на която съвсем не й беше смешно. – Ти даде всичко от себе си, Сакура-чан.

- Трябваше да я спреш по-рано. - каза Саске мрачно – Можеше да умре.

- Точно така! – съгласи се Наруто.

Поглеждайки всеки от тях, тя се изправи.

- Очевидно – каза Цунаде с присмех - вие двамата нямате представа на какво точно е способна Сакура.

- Наруто има... – смънка момичето, опитвайки се да се изправи.

Саске се смръщи, заради коментара й и по-точно заради намека, който съдържаше. Ако тя искаше да му намекне за това, че никога не се интересуваше от нея, така да бъде. Ако искаше и да го накара по някакъв начин да се чувства виновен за годините, в които го нямаше, тогава, по дяволите, така да бъде! Той стана и пъхна ръце в джобовете и се върна към дистанцираното си държание.

- Можеш ли да се изправиш, Сакура? – попита Цунаде.

- Да, добре съм. – отговори ученичката й бързо, поклащайки се непохватно на краката си.

- Хубаво. Отиди и си почини за остатъка от деня. Връщам се в офиса си.

- Добре, госпожо. – измърмори момичето с тон, който показваше разочарованието й. Тя се надяваше на втори опит.

Цунаде се обърна към тях.

- Наруто! – извика тя – Наглеждай Учиха!

- Защо? – запротестира Наруто – Какво съм направил?

- Млъквай, глупако.
________________________________________
Сакура въздъхна с раздразнение, докато се придвижваше към къщата на Саске. Тялото й започваше да изважда наяве ефекта от сутрешната тренировка с Цунаде. Потърквайки ранената си ръка, тя се ядоса на себе си, че не успя да освободи чакрата си. Какво би се случило на бойното поле, ако не може да използва лечителските си способности?

С въздишка, тя застъпва тежко по стълбите с чантата на рамо и почука леко на вратата.

След няколко секунди вратата се отвори и Саске се появи на прага, втренчен в нея.

- Какво правиш тук?

Тя премигна. Може би битката с Итачи бе навредила на мозъка му и впоследствие паметта му траеше около пет секунди.

- Тук съм, за да пров—

- Да, знам. – прекъсна я той – Но би трябвало да си почиваш.

- Тц, тц... – тупвайки го игриво по рамото, тя се усмихна сладко. – Аз съм твоя медицинска сестра, помниш ли?

Той я погледна скептично за момент, след което неохотно се дръпна настрани.

Сакура мина покрай него, за да включи лампата в коридора. Саске взе чантата от нея. Тя го погледна въпросително.

- Взех я. – измърмори той.

Интересно развитие – Саске показва признаци на джентълменско поведение. Или следа от човечност?

Тя повдигна рамене и продължи да святка лампи в къщата.

- Тренирал си с Наруто, а? Това вероятно не беше най-добрата идея...

И той на свой ред повдигна рамене, като мина покрай нея, отправяки се към стаята си.

- Саске! – смъмри го тя – Чакра нивата ти са наред, но имаш нужда от още време, за да се излекуваш физически. Не се претоварвай!

- Добре съм. – бе резкият му отговор.

Тя поклати глава и го последва.

- Мисълта ми е, – каза тя, влизайки в стаята му – че в следващите една-две седмици трябва да се въздържаш от това да риташ задници или и твоят ще бъде наритан.

Той се усмихна на подбора й на думи.

- Строго погледнато от медицинска перспектива. – довърши розовокоската с намигване. – Ръка?

Саске й подаде ръката си и тя го хвана внимателно за китката. Превивайки я леко, Сакура изпробва движението на ставите му.

- Много от нас нямат мисии утре, - заговори тя. Погледът й беше съсредоточен върху ръката му. – затова планираме нещо като пикник на поляната до местата за тренировки.

- Наруто ми каза.

- Ще дойдеш ли?

- Не, благодаря.

Тя пусна ръката му и се нацупи. Обикновено, в ситуация като тази, малката Сакура би започнала да мрънка и да го моли да дойде. В края на краищата, това би накарало Саске да й се озъби и да я изпъди. Уау... наистина е била ужасно досадна. Като се замисли, и нея би я хванала истерията, ако някой продължаваше да настоява тя да отиде някъде, дори след като учтиво бе отказала.

Ако Саске не искаше да идва, тогава тя нямаше да го кара. Най-вероятно той си имаше причина.

Мусенето изчезна.

- Хмм... – измърмори тя, докато проверяваше и другата му ръка. – Жалко.

За секунда той я погледна любопитно... но се обърна и остана мълчалив, докато момичето продължаваше с проверката на рефлексите му.

Сакура заговори както обикновено, говорейки за каквото й попадне, за да поддържа някаква атмосфера. Когато заговори за тренировката с Цунаде тази сутрин, той я прекъсна:

- Това беше доста глупаво. – отбеляза небрежно.

Тя замръзна.

- Моля?

- Ти се напрегна почти до точката си на пречупване. Ако не можеш да го направиш – не можеш. Не умирай, опитвайки се да успееш.

Мръщейки се, очите й потънаха в обезкуражение.

- Можеше да не го казваш по този начин...

- Прекалената употре*а на чакра едва не те уби. Не го прави отново.

Внезапно, зелените й очи го стрелнаха с насмешка, забелязваща се в тях.

- А ти какво направи, след като Какаши ти каза, че „Чидори” не може да се използва повече от два пъти?

Саске се сепна леко, избягвайки погледа й.

- Това беше—

- Колко пъти го използва по време на инцидента при изпита за Чуунин? Колко пъти можеш да го използваш сега?

Той я погледна почти арогантно.

- Ние сме различни, Сакура.

Розовокоската захапа устна замислено. Тя и Учиха се зяпнаха втренчено, което сякаш продължи десет минути. Най-накрая момичето стана и започна да рови из чантата си, като беше първата, която разчупи размяната им на кръвнишки погледи. Колко изкушаващо бе за нея да го фрасне така силно, че да го запрати да лети към съседното село.

Пета глава е тук ^^

Глава 5

Завивайки зад ъгъла, на път към мястото за тренировки, Сакура изведнъж се почувства леко замаяна. Тя се подпря на стената на сградата до нея и сложи ръка на челото си.

Усещането в главата й минаваше от леко към тежко. Чувстваше се неспокойно, сякаш нещо й липсваше, както повечето хора се чувстват, когато са обезводнени или недохранени. Но в този случай чакрата й беше опасно малко. Сакура все още усещаше отзвука от вчерашната тренировка.

Пренебрегвайки съвета на учителката си, през нощта тя не се прибра вкъщи да си почива. Ако го беше направила, досега щеше да се чувства много по-добре. Вместо това, тя бе отворила учебниците и бе експериментирала с различни техники за лечение цяла нощ, използвайки абсолютно всичко от малкото чакра, която й бе останала.

Подбудата зад това временно безумие от страна на момичето, беше последният й разговор със Саске. Той беше отбелязал така безцеремонно, че ако не бе успяла от първия път, нямаше смисъл да опитва отново. Първоначално, тя се опита да не позволява това да я тормози, но колкото повече се изтозщаваще в този ден, толкова по-ядосана ставаше.

Ако не можеш да го направиш – не можеш.

От тона му Сакура разбра, че той не говореше по принцип. О, не. Тази реплика той пазеше за хора като нея. Саске никога те би казал нещо такова на Наруто.

„Никога не осъзнах какъв тъпанар и кучи...” С въздишка, Сакура се облегна назад и потърка челото си. „Не, не... той беше прав. Зарежи... ” помисли си тя, като си пое дълбоко въздух. „Зарежи...”

- Сакура?

Тя моментално отвори очи. Пред нея стоеше Неджи със загрижен поглед.

- Ти... добре ли си?

Опитвайки се да събуди сетивата си отново, Сакура се изправи. Почувства се малко дезориентирана като погледна към момчето и около себе си.

- Кой, аз?

Той й се усмихна.

- Не, другата Сакура.

Тя отърси глава и се засмя нервно. Най-вероятно той си бе помислил, че е пияна или по-лошо... пълен идиот.

- Съжалявам, Неджи. Все още съм замаяна от вчерешната си тренировка.

- Разбирам. – каза той простичко. – Тренировките за медик са наистина изтощителни.

- Кажи го отново... – каза тя, потърквайки врата си. – Започват да стават направо непреодолими.

- Е, не се предавай. Няма граници в усъвършенстването на контрола над чакрата и дори и най-добрите чакра потребители продължават да се учат.

Тя наклони глава и премигна.

- ...Мерси! –бързо се спря да не добави „Между другото, познаваме ли се?” , когато осъзна, че действително съвсем не познаваше Неджи добре. Откакто Сакура беше на 12, те бяха чували един за друг само, когато някой разказваше истории за мисии, в които те бяха участвали. Но никога не бяха сами достатъчно дълго, за да имат възможност да се опознаят.

- Към сбирката ни ли си тръгнала? – попита той – Малко е рано.

- Е, аз и Ино отговаряме за обяда, така че първо трябва да взема някои неща от магазина и да се срещна с нея. – тя направи пауза. В природата й беше да бъде учтива, а и той не изглеждаше да бърза за някъде. – Искаш ли да дойдеш с мен?

Явно момичето го свари неподготвен с невинния си въпрос. Той се поколе*а.

Сакура повдигна вежда в очакване на отговор. Неджи изглежда бе потънал в мисли, но в същия момент сдържана усмивка се появи на лицето му.

- За мен ще бъде чест. – каза той откровено. – Да тръгваме тогава.

________________________________________
„Оо... сигурно се шегуваш...!”

Изведнъж й се стори доста трудно да се задържи права и се подпря на един от щандовете. Стрелвайки погледа си към Неджи, тя се зарадва, че той не я бе видял, тъй като говореше с някого. Последното нещо, което искаше, бе да изглежда слаба и немощна в очите на едно от най-големите имена в Коноха.

- Добре ли сте, Сакура-сан? – попита я продавачката.

Тя кимна, с възможно най-убедителната си усмивка.

- Всичко е наред. – увери я любезно. – Бихте ли сложили тези неща в кошницата ми?

- Разбира се, мила... – отговори продавачката, мятайки й загрижен поглед.

Момичето забеляза, че вече е почти обед. Оглеждайки се за Неджи, тя направи крачка назад и се огледа, но се сблъска с нечие здраво тяло зад нея.

Тя се завъртя, за да се извини.

- Оу, съжа— - но замръзна моментално, когато видя, че пред нея стеше Саске с обичайния си суров поглед. Сигурно го беше стреснала, но какво беше това изражение на лицето му? Изглеждаше сякаш бе готов да я смъмри, все едно бе одрала любимия му кунай.

Тя се замисли. А може би наистина е била толкова раздразнена след снощния им разговор, че на път към изхода от къщата по невнимание бе изритала оръжията му. Или пък не беше вдигнала седалката на тоалетната... момчетата ненавиждат това...

- Какво ти става днес? – попита той направо.

- Моля?

- Знаеш за какво говоря.

Зелените й очи погледнаха настрани нервно. Той е бил там през цялото това време? Ако Саске е бил свидетел на това, което и продавачката бе видяла... най-вероятно е изглеждала сякаш всеки момент ще припадне.

- Просто съм малко уморена. – каза вяло, подавайки няколко монети на касиерката.

Той я изгледа подозрително и насочи вниманието си към съдържанието на кошницата.

- Сама ли ще носиш всичко това?

- Не, Неджи е—

- Аз й помагам. – чу се гласа на Неджи, който бе зад Саске. Той мина покрай него и небрежно взе покупките от ръцете на момичето.

- Знаеш ли, мога да... – започна тя, но бе разсеяна от заплашителната аура, отправена към Неджи от Учиха.

- Саске. – поздрави той утиво.

- Неджи. – отвърна той, тръгвайки да излиза.

- Предполагам, че ще се видим по-късно? – попита той чернокосото момче.

Сакура погледна към Неджи и въздъхна.

- Той каза, че няма да—

- Да, ще бъда там. – отсече другото момче през рамо.

„Хъ...?”

- Хубаво.

- Ще дойдеш? – попита озадачено Сакура – Но не каза ли, че— - и отново, както в много от предишните им разговори, тя се огледа наоколо и видя, че него вече го нямаше.

________________________________________
Сакура премигна разсеяно, вторачена в малката топка ориз, която търкаляше в ръцете си. Очевидно тя се занимаваше с това много повече време, отколкото бе нужно. Умората все още я теглеше надолу, отвличайки вниманието й от това, което правеше. По-рано й трябваха десет минути, за да подаде лъжеца на Ино, която й помагаше с готвенето.

Като оставим това настрана, тя все пак си прекарваше страхотно. И от това, което можеше да види, всички останали също се забавляваха. Бяха устроили пикника си на мястото за тренировки, затова можеха свободно да се бият един с друг.

Наруто беше повече от възторжен, когато разбра къде ще се проведе срещата. Веднага щом пристигна, той започна да предизвиква всеки, изпречил се на пътя му. Вмомента, той упражняваше тайджуцуто си заедно с Лий... и съвсем не се справяше добре. Всички ядяха и си отпочиваха. Въпреки, че Саске каза, че ще дойде, тя все пак остана изненадана, когато той наистина се появи.

Момичето се зачуди разсеяно защо ли все пак бе решил да дойде. Не изглеждаше особено общителен вмомента... Когато пристигна, той едва измърмори нещо като поздрав към останалите и седна на масата до Сакура. Стоеше безмълвно. Изглежда беше потънал в мислите си. Ино опита да заговори ледения Учиха, но бързо беше отрязана:

- Здрасти, Саске-кън!

- Да.

- Как си днес?

- Добре.

- Да ти сготвя ли нещо специално?

- Не съм гладен.

- Искаш ли по-късно да потренираме заедно?

- Не особено.

Не, определено не беше в настроение за разговори. Може би пък се чувстваше неудобно да е около хората, които бе предал преди години... Ако случаят бе такъв, Сакура се гордееше с него, защото се бе появил въпреки това.

Момичето продължи да зяпа малката оризова топчица в ръцете си.

- Сакура? – попита Ино, която беше седнала срещу нея и приготвяше същата храна. – Добре ли си?

Саске, който се правеше, че наблюдава битката между Наруто и Лий, погледна към нея с крайчеца на окото си.

- Добре съм. Защо питаш?

- Е, може би, защото си играеш с това оризово топче от повече от десет минути. Мисля, че е готово.

Тя се засмя и остави топчето измежду вече готовите.

- Малко съм бавна днес... – изхихика се нервно.

- Сакура!

Тримата се обърнаха и видяха Неджи да се доближава.

- Какво ще кажеш за един двубой?

Очите й се разшириха в неведение. Неджи от клана Хюга искаше да се бие с нея? Най-сетне някакво признание!

- Разбира се! – съгласи се тя.

Тръгна да става от мястото си, но Саске заговори:

- Тя няма да може. – отбеляза кратко.

Розовокоската се обърна и го изгледа ядосано.

- Саске...!

Неджи се смръщи на това, което той бе казал.

- Мисля, че решението е нейно.

- Тя не се чувства добре днес. – изръмжа Саске. – Няма смисъл.

Ауч. Вторачвайки се в Саске, Сакура почувства да я облива вълна от смущение. Защо винаги, когато Учиха решеше да говори, решаваше да каже нещо напълно презрително, отнасящо се до нея. Това ли бе единствената компенсация за това, че трябваше да я слуша, тъй като беше негова медицинска сестра? Най-вероятно.

Напрежението сгъстяваше въздуха, но преди още и една дума да можеше да бъде изговорена, те бяха прекъснати от шумния блондин, който тичаше към тях.

- Хей, Неджи! – извика Наруто – Да тръгваме! Искам следващата ми битка да е с теб! – и без да чака отговор, той повлече Неджи след себе си.

Саске не бе помръднал от предишното си положение, но се усмихна самодоволно, когато Хюга бе отведен.

Сакура, с убийствено изражение на лицето си, седна отново до Саске и го удари не особено леко по ръката.

- Какво, по дяволите, ти става? – попита тя.

Изтръгнат от надменното си поведение, той сложи ръце на масата и изсъска:

- Какво, по дяволите, ти става на теб? Дори не изглеждаш будна.

- Това не ти влиза в работата.

Играейки нервно с косата си, Ино наблюдаваше спора им – местейки погледа си от единия към другия.

- Тренирала си цяла нощ, нали?

Сакура отвори уста да му отговори, но замръзна. Осъзна, че е била голяма лицемерка. Бе му се скарала, че е тренирал въпреки, че не беше в добро състояние, но тя всъщност бе направила същото. И все пак не бе негова работа какво правеше тя и какво – не. Преди не го беше грижа. Защо сега да го итересува? Тя беше тази, която трябваше да следи състоянието му, не обратното.

Тя се нацупи.

- Защо пък ти пука?

Той повдигна рамене и се загледа някъде в далечината.

- Ти винаги се грижиш за всички, освен за себе си. – измърмори. – Все някой трябва да се погрижи за теб.

Глава 6

Сакура скръсти ръце при вида на ужасяващата гледка, разкрила се пред очите й. Изглежда представата на Саске за миенето на чинии означаваше да ги остави в мивката, за да ги намерят следващите поколения.

Шиноби – те развиват сложни джуцу умения, уцелват едва забележими мишени и летят през дърветата... но покажеш ли им куп мръсни чинии, ще кажат, че е невъзможно.

С въздишка, тя се обърна към този, който стоеше зад нея.

- Какво, по дяволите, е това...?

- Кое? – попита Саске разсеяно, който честно казано не виждаше нищо нередно в небостъргача от порцелан, натрупан в мивката.

- Как... ядеш?

Той повдигна рамене и пъхна ръце в джобовете си.

- Излизам навън.

- Предполагам това е единствената ти опция, предвид положението... – погледна към купчината и се засмя нервно. – Добре тогава! – възкликна – Аз ще се оправя с това!

Тя моментално се зае за работа. Започна да сапунисва всяка чиния по отделно. Саске, кайто стоеше зад нея, изглежда бе слисан от бодрото й старание.

- Няма нужда да го правиш заради мен.

Сакура се обърна към него и го тупна по челото с насапунисаните си пръсти. Той отстъпи изненадано назад.

- Млъквай. – каза момичето, подхилквайки се. – Не го правя за теб, а за доброто на околната среда.

Изглежда напоследък на Сакура й бе по-приятно да е в компанията на Саске. Въпреки, че все още имаха своите противоречия, положението се подобряваше. Сакура осъзна, че е започнала да опознава една по-различна страна на Учиха Саске. Разбира се, поведението му си бе същото, с обичайните неща, които харесваше и тези, които не харесваше – но този Саске всъщност бе неин приятел.

Имаше смисъл, все пак. По време на първите седмици от повторното им събиране, той не можеше да я разпознае напълно, след като държанието й около него не бе такова, каквото го помнеше. И сега Саске понякога й изглеждаше като съвсем нов човек, тъй като някои от маниерите му не бяха такива, каквито тя ги помнеше.

По принцип той все още си бе брутално студен и равнодушен към всичко и всеки, но го имаше и редкият момент, когато това не бе насочено към нея. Когато бяха по-малки изглеждаше сякаш винаги бе насочено към нея.

- Саске-кън! Искаш ли да идем на среща? Ще бъде страхотно – само ти и аз! Какво мислиш?

- Не.

Ах, младата любов. Сакура заключи, че след като вече не се увисваше на ръката му, молейки го да излязат на среща, той си бе позволил да се чувства малко по-комфортно около нея. Повече нямаше нужда да се дистанцира от розовокосия хищник и те бяха създали споделено приятелство. Истинско. Не като сприятеляването им „по задължение”, тъй като бяха в един отбор.

Разликата бе ясна. Саске се държеше различно, когато е около нея. Беше много по-търпелив и разбиращ... и може би малко по-мил. Сакура можеше само да предполага, но мислеше, че той най-вероятно я смяташе за близък приятел и бе решил да се държи с нея като с такъв.

Въпреки че Саске все още не говореше много... Другото, което я притесняваше бе това, че изглежда той все още нямаше особена вяра в способностите й. Веднъж тя му казваше детайлите около предстояща мисия. Той изглеждаше несигурен и говореше снизходително – питаше я с кого ще ходи и й намекна, че не би трябвало да се заема.

- Отборът? Ъмм... Мисля, че ще съм с Наруто и Неджи.

В погледа му се четеше недоверие. Забелязвайки това, Сакура отърси глава и продължи да преглежда шевовете на лицето му.

- Какво? Мислиш, че слабо момиченце като мен има нужда от повече защита?

- Не е това. – измърмори мрачно. – Дори не трябва да ходиш. Само ще се пречкаш.

Това я издразни до безкрайност и по принцип след нещо такова тя не би му проговорила до края на посещението. Би използвала времето, за да се успокои и да опита да се въздържи от това да го изрита толкова силно, че да изчезне от полезрението й поне за няколко месеца. Естествено, Саске не бе фен на разговорите и не се оплакваше.

Както и да е, след този малък коментар, тя планира да продължи с мълчанието си и по време на следващото посещение. Куноичито се върна от успешната си мисия без дори една драскотина, чувствайки се адски доволна от себе си, тъй като бе способна да опровергае Саске. Отваряйки вратата на къщата му, тя влезе вътре, спомняйки си казаното от него. Бе я предупредил да влиза без да чука, защото му бе доста досадно да отива да й отваря вратата, след като винаги бе отключена. Когато пристъпи в коридорчето, тя се изненада да види, че малката лампичка върху масичката бе светната.

За Сакура беше станало рутина да влиза и веднага да святка лампичката, за да отърве къщата на момчето от тъмната й и потискаща атмосфера. И, като част от рутината, Саске веднага би я изгасил веднага след като розовокоската си тръгнеше.

Тя се загледа в малкия светъл предмет, изумена от това, че само фактът, че бе включена, значеше толкова много. Сакура се зачуди дали това бе начинът на Саске да бъде мил...

Студеният Учиха скоро се появи на вратата на стаята си, за да отговори на незададения й въпрос.

Тя го погледна, слад това лампата, после пак него.

- Благодаря. – каза момичето топло.

Изглежда за момент му стана малко некомфортно, стрелвайки с поглед лампичката. Сякаш избягвайки признателността в зелените й очи, Саске се обърна и се оттегли към хола.

- ...За какво? – попита през рамо.

Сакура въздъхна и се усмихна многозначително. Добре, сигурно го е направил неволно, щом не знаеше за какво му говори тя. Което означаваше, че бе изключено Саске да бъде „мил” умишлено. Вътрешно тя се засмя на себе си – наистина това предположение бе малко невероятно... Но неволно или не, Саске все пак показваше признаци на деликатност около нея. Тя бе благодарна дори само за това.

- След като свърша с чиниите – продължи Сакура, търкайки ръждата от една вилица – мога да направя нещо за вечеря.

- Не се занимавай. Ще изляза да ям навън.

- Оо... така ли? Е, добре. Просто ще ида вкъщи и ще си сготвя нещо.

Той я зяпна любопитно.

- Искала си да вечеряш тук?

Умът й бързо превключи. Дали се възползваше от почтеното му гостоприемство? Тя съжали за предположението си, че може да направи вечеря и да яде със Саске без той да има нещо против. Може би приятелството им не бе отбелязало чак такъв напредък. Той вероятно си мислеше, че Сакура превзема пространството му... или по-лошо – че план „Уреди си среща със Саске-кън” бе още в действие.

- Аз просто... Помислих си, че след като съм тук... – призна тя смутено – Но всичко е наред! Няма значение.

Учиха продължи да гледа втренчено без да казва нищо. Очите му разглеждаха розовокоската безучастно, след което той скръсти ръце и със строго изражение се облегна на рамката на вратата.

- Хубаво. – измърмори – Прави каквото искаш... само не ни трови.

- Наистина? – попита Сакура и лъчезарна усмивка озари лицето й. Приятелството им все пак имаше напредък! ...До известна степен. – Страхотно! Ще бъде забавно!

Протягайки се, за да постави още една чиста чиния на рафта, тя остана приятно изненадана, когато вместо това Саске я взе от нея. Без да каже и дума, той взе кърпа и започна да бърше чистата чиния.

- Ти... ми помагаш?

- Хн. – подсмихна се той – Ще ти отнеме цяла нощ без моя помощ.

Тя се ухили и продължи с миенето.

- Не се притеснявай, няма да остана дълго. Утре сутрин имам ранна мисия.

- С кого?

- С никого. – отговори му тя, като му подаваше друга чиния. „Защо винаги ме пита първо това...?” – В къща извън селото се нуждаят от медик. Предполагам, че има болен.

Саске прекъсна каквото правеше. Изглежда се мръщеше към току що изсушения съд в ръцете му.

- Не трябва да ходиш сама. – каза той най-сетне.

- Защо не?

Той я погледна строго.

- Защото съм казал.

Сакура моментално го застреля с поглед. Ето отново – държи се с нея като с малка нинджа, която току що е завършила академията.

С въздишка, тя реши да не започва да се кара с него. Все пак бе гост в тази къща и беше най-добре да не превръща кухната му в бойно поле.

- Не мога да направя нищо по въпроса. – измърмори момичето най-накрая. – Мисията бе назначена като самостоятелна.

Той не каза нищо друго преди да вземе следващата чиния от ръцете й. Тя прие мълчанието му като прозорец да смени темата.

- Пробният ти период изтича след около месец, нали?

- Аха.

- Какаши-сенсей работи за повторното събиране на Отбор 7. – тя се изкикоти – Наруто тормози Цунаде-сама от дни, така че мисля, че ще се случи.

Той кимна. Момичето установи, че Саске бе доволен. Изражението му малко поомекна.

- Хей, Саске...

Той не отговори, но тя дори и не очакваше да го направи. Все пак нещата вървяха така – тя говореше, той слушаше.

- Надявам се да нямаш нещо против, че питам... но... животът такъв ли е, какъвто очакваше... след като надви брат си?

Тя зачака. Добре, кофти въпрос. Любопитството убило котката. Дори не беше сигурна защо попита... може би защото преди, в миналото, когато Саске напускаше през портите на Коноха, тя му бе казала, че отмъщението не носи щастие. Просто след това не би имало светлинка в края на тунела, никаква утеха да му помогне да надвие мъчението си... Сега тя се чудеше дали предсказанията й бяха верни.

Саске не отговаряше и тя мигновено съжали, че си бе помислила, че това би бил точният момент да попита.

Изграждайки правилното извинение в главата си, тъкмо щеше да върне думите си назад, когато той най-сетне проговори.

- Не всичко... – каза твърдо.

- Оу... – поглеждайки нагоре към него, тя не можа да се спре да не задълбае. – Какво например?

Изражението му закоравя, но не изглеждаше да е заради нея.

- Няма значение. – каза монотонно.

Чувствайки се виновна, тя осъзна, че може би пресилваше нещата. Трябваше да спре, преди дори да беше повдигала темата. Метафорично казано, тя беше достатъчно умна, че да спре да ръчка звяра преди той да се обърне и да извърти главата й като капачка на бутилка.

Тя отново смени темата и започна да говори за уроците си и за новите техники, които искаше да усвои.

След като свършиха с чиниите, Сакура веднага започна да приготвя вечерята. Нищо ексцентрично, разбира се, след като бе обещала да не се задържа до късно. Щеше да измисли все нещо с природните си кулинарни умения – нещо мъничко, което беше наследила от майка си.

Тя очакваше Саске да отиде някъде да се пошляе бецелно, докато тя приготвя яденето, но за нейна изненада, той се подпря на плота и започна да наблюдава всичко, което момичето правеше. Тя предположи, че това бе защото Учиха нямаше особено доверие в готварските й умения.

Е, добре. Щеше да му докаже, че греши.

- Можеш ли да готвиш, Саске?

- Все нещо.

Тя се изхили.

- Но се отказа, след като ти свършиха чиниите?

- Може ли да оставим това?

С усмивка на лицето, Сакура реши да започне да описва действията си, за да убие мълчанието и да отговори на въпроса „Какво правиш?”, който се четеше в очите на Саске. Тя също предположи, че няколко готварски съвета биха му били от полза.

Странното беше, че той не се оплакваше, че тя го учи на нещо, напротив – стоеше тихо и гледаше с увлечение как Сакура бодро припка из кухнята му.

- И сега... критичната част. – каза момичето като вдигна показалеца си – След като приключиш с чинията— внимаваш ли?

Саске повдигна вежда, гледайки с очакване.

- ...Измиваш я.

Той се засмя кратко, обръщайки леко главата си настрани, за да прикрие едва забележимата усмивка на лицето си.

- Млъквай, Сакура...

Дано не сте ме забравили, защото новата глава е тук. Njoy!

Глава 7

Намествайки тежката раница на раменете си, Сакура безшумно затвори вратата зад себе си. Тя тъкмо си тръгваше от дома на семейството, помолило за медицинска помощ. Чувстваше се изтощена заради количеството чакра, което й бе необходимо, за да им помогне. В малката къща отвъд Коноха живееха две поколения – възрастна двойка и внукът им. Изглежда старецът бе леко болен и те нямали друг избор, освен да пратят внука си да потърси медицинска помощ в селото.

Сакура направила каквото могла и с помощта на чакрата си вдигнала стареца на крака.

Тя бе горда с усилията, които беше положила, но се почувства много изморена, когато тръгна обратно към Коноха.

След около половин час, тя спря внезапно, махна чантата от раменете си и я пусна на земята.

- Господа, мога ли да ви помогна с нещо? – попита спокойно.

Смехът на мъжете, които я следяха, отекваше в дърветата. Сакура не виждаше никого, но усещаше присъствието им от известно време. Тя чакаше намеренията им да излязат наяве, но момичето не беше от търпеливите в такива ситуации.

Хвана един кунай и го запрати с перфектна точност в едно от дърветата. Чуха се няколко псувни, тъй като мъжете не можеха да игнорират смъртоносната й провокация. Двамата се приземиха с професионална лекота. Тя ги прецени бързо от мястото, където стоеше – бяха високи, добре развити шиноби от селото на дъжда и съвсем не й изглеждаха приятелски настроени. Те се усмихваха доволно, но имаше нещо откачено в очите им, което я притесни.

- Здравей, сладурче. – поздрави единият от двамата.

- Какво искате? – отсече тя. Нямаше време да се занимава с някакви перверзници.

Те се усмихнаха един на друг, преди да отговорят:

- Ти си малката сладка медицинска сестра от Коноха, нали? Искаш ли да ни прегледаш? – той се изсмя, сякаш бе казал най-великото нещо, измислено някога от човека.

- Да. - подсмя се другият – Искаш ли да си играем на доктор?

Тя погледна двамата изморено, след което се обърна с гръб към тях. Като предпазна мярка, реши да носи раницата в едната си ръка, вместо отново да я слага на гърба си и да рискува да спусне гарда си за момент.

- Не съм заинтересована.

Усмивките им бързо изчезнаха. Те се ядосаха заради обидното й „неуважение”. Отново се погледнаха и садистични физиономии се появиха на лицата им.

- Кой е казал, че имаш право на избор, сладурче?

Тя дори не се обърна и им изкрещя подигравателно:

- Тогава не го предлагай като въпрос, тъпанар такъв.

Единият изглеждаше бесен, докато вторият се изхили:

- Не е ли като малка ламя...

- Търси си го. – изръмжа другият. Взе езин кунай от джоба си и го прати по посока на Сакура.

С въздишка, момичето спря и се обърна, помръдвайки леко встрани. Кунаят мина покрай рамото й и се заби в едно дърво.

- Не е зле. – каза той с подигравателна нотка в гласа си.

Потропвайки с пръсти нетърпеливо по бедрото си, тя прецени ситуацията пред нея. Да срита задниците им би било лесно... ако не бе използвала почти всичката си чакра сутринта. Куноичито бе сигурно, че все още може да издържи, но с напрежението, което следваше след всяко нейно действие, достигането на пълната й сила щеше да бъде трудно. Нямаше друг избор, освен да игнорира изтощението.

Сакура сложи два пръста на челото си и затвори очи. Бледозелена аура обви ръката й.

Слисани, мъжете направиха стъпка назад. Очевидно те си мислеха, че Сакура бе просто медицинска сестра без никакви други способности.

- Какво, по дяволите, прави...?

Внезапно, тя изчезна от погледите им. Те ахнаха изненадано.

- Къде отиде!?

Един от тях замръзна моментално, когато усети лек бриз да гъделичка врата му. Тя се бе придвижила зад тях с невероятна скорост.

- Ако го искате толкова много... – прошепна тя, преди да го удари силно по гръбнака.

От устните му излезе сух звук, след което падна. Примигвайки бързо в шок, той зяпна Сакура, за да му даде някакво обяснение за това, което се бе случило.

- Прекъснах повечето от нервите, свързани за гръбнака ти. – отбеляза монотонно, когато очите й се преместиха върху другия мъж, които бе набрал пълна скорост.

- Ще си платиш за това, малка кучко! – изръмжа.

Сакура избегна юмрука му. Чакрата, която светеше около ръката й започна да избледнява бързо и момичето се задъха от изтощение. Той идваше към нея отново – този път с кунай в ръка. Тя бързо се пресегна, извади един от чантичката си и блокира опита му да я проподе във врата.

- Искаш да си играеш с големите момчета? – попита подигравателно преди да удари главата си в нейната.

Тя падна на земята. Болката бързо нахлу в главата й и тя осъзна, че се бори да не изгуби съзнание.

- Сега го излекувай! – изкрещя той, сочейки към съотборника си. Отиде до Сакура, която едва държеше очите си отворени, и клекна до нея. - ...Или ще ти се случи нещо много по-лошо, хубавице. – довърши той заплашително.

Тромаво, тя се опита да седне, притискайки ръка до кървящото си чело. Чувстваше се сякаш бе невъзможно да повдигне глава. Болката беше невероятна.

Ядосан от липсата й на съдействие, той замахна с юмрука си... но ръката му се оказа хваната от нейната, в която беше събрана останалата й чакра. С малкото й останала сила, Сакура блокира движенията на мускулите на дясната му ръка. Той изтръгна китката си от захвата й и залитна назад. Сграбчи вече безполезната си ръка с ужас.

Момичето се надяваше, че това бе достатъчно да го разсее, докато тя се изправяше на крака. Колената й потрепериха леко и тя с досада избърса кръвта от челото с опакото на ръката си. Трябваше да се движи и то на момента.

- Мислиш, че ми трябват две ръце, за да ти разкажа играта? – мъжът изръмжа внезапно.

Тя запремига изненадано, когато го видя отново да тича към нея. Без никаква чакра, умът й молеше за почивка... почти нямаше време да реагира преди да види нещо тъмносиньо да се появява пред нея.

Мъжът от селото на дъжда спря на място.

- Ти пък откъде се появи?

- Изчезни. – отговори Саске мрачно.

- Ще сритам и твоя задник, хлапе!

- Саске... – Сакура едва успя да прошепне.

Без да прекъсва убийствения си поглед, насочен към мъжа, той придърпа Сакура плътно зад себе си. Момичето не можеше да го види, но явно той бе активирал шарингана, карайки дъждовния шиноби да съжалява, че се е родил.

- У-Учиха...! – заекна мъжът.

- Не ме карай да повтарям. – изръмжа Саске.

Приемайки това като покана да продължи да живее, дъждовният шиноби се запрепъва и отиде там, където лежеше приятелят му. Повдигна го на раменете си и изчезна послушно в горите, без да смее да си навлича повече гняв от легендарния Учиха.

След като се увери, че ги няма, Саске се обърна към дезориентираното момиче зад себе си. Сложи ръка на челото й, в опит да спре кървенето. Той я подкрепи и й помогна да се подпре на едно дърво.

- Ти... какво... правиш тук? – прошепна тя.

Игнорирайки въпроса, Саске огледа наоколо.

- Къде е чантата ти?

Преди Сакура да успее да оговори, момчето забеляза това, което търсеше на няколко стъпки от него. Той махна ръка от челото на съотборничката си и й помогна да седне до дървото, за да може да вземе това, което му трябваше от чантата.

Намери шишенце с дезинфектант и напои парче марля с него.

- Саске... – повтори тя, вече осъзнала къде се намира. – Какво правиш тук?

Той я погледна в очите и предпазливо сложи компреса на челото й.

- Има ли значение? – измърмори момчето.

- Нарушаваш обещанието си да не напускаш селото.

- Няма да разберат. – каза кратко.

Сакура гледаше към тъмнокосото момче с подозрение, докато той продължаваше да потупва леко челото й с марлята. Изглежда не бе особено склонен да обясни защо в действителност бе тук. През последните няколко месеца след завръщането си, Саске се държеше възможно най-добре – отиде си вкъщи, където трябваше, срещна се с когото трябваше, оставяше сестра Харуно да го ръчка всеки ден... Съдейки по държанието му, Сакура не мислеше, че той би желал да излага на риск оставането си в Коноха.

Тогава какво, по дяволите, бе това? Саске внезапно да е навън и да се размотава без причина...? Тъпанар. Да, точно това си помисли тя. Глупав идиот.

Нямаше смисъл. Никакъв.

- Отговори на въпроса ми, Саске...

Той веднага я погледна гневно. Заплашителната аура в очите му направо крещеше „Гледай си работата!”, но защо би го направила? Не е като да трябваше да се меси в битката. Тя щеше да измъкне отговор.

Саске явно бе усетил нежеланието й да отстъпи. Той отмести поглед и започна да прибира нещата, които бе извадил.

- Беше ми скучно. – сви рамене – Исках да се поразтъпча.

- Било ти е скучно... – повтори момичето саркастично. – Това ли е? Рискуваш бъдещето си заради това?

- Не разбирам защо се оплакваш. – отсече той. – Имаше нужда от мен.

- Аз не—! – тя замръзна по средата на изречението. Добре, не можеше да спори, че се бе появил точно на време. Във всеки случай, имаше доста късмет, че той бе там.

Саске я погледна сериозно.

- Сакура... – започна бавно – Знам на какво си способна, но когато искаш да помогнеш на някого, понякога се престараваш.

Тя тръгна да спори, но той не й даде възможност.

- ...Искаше старецът да се оправи, затова използва цялата си чакра, за да му помогнеш. Ти си идиотка.

Смръщена, тя не искаше да си признае, че Саске бе прав. Цунаде също я беше предупредила за това, като й напомни, че хората се лекуват от самосебе си, медик-нинджите просто им помагаха в началото. Нямаше нужда да лекуват пациентите изцяло – хабеше се твърде много чакра.

Саске приключи лекцията, изправи се и сложи раницата на Сакура на раменете си.

- Да тръгваме. – измърмори – Ще те върна обратно.

Следвайки го, тя се зачуди разсеяно откъде той знаеше, че пациентът бе „старец”. Дали го бе споменала по време на разговора им миналата вечер? Беше трудно да си спомни, след като постоянното му мълчание я караше да бръщолеви каквото й дойде на акъла.

Тя пренебрегна това. Не беше важно в сравнение с проблемът, който се бе създал – как щеше да се върне Саске в Коноха...?

Сакура спря. В очите й изпъкна образът на портите на селото, които вече бяха доста близо... и изглежда той мислеше да влезе право през тях без дори да му мигне окото.

Тя пристъпи напред и го хвана за яката. Преди момчето да има време да оспори, тя вече го беше дръпнала зад един храст отстрани на пътя. Обикновено Саске би размазал от бой човека, осмелил се да опита да направи нещо подобно, но знаейки, че това бе Сакура, трябваше неохотно да се въздържи от подобни реакции.

- Какво правиш? – изсъска той.

- Не можеш просто да влезеш! – прошепна момичето с възражение. – Забранено ти е да напускаш селото!

Той повдигна вежда предизвикателно.

- Е, и?

- „Е, И?” - изписка тя гневно. Стисна юмрук, докато вътрешното й Аз вече направо крещеше: Удари го! Удари го моментално! – Ако бъдеш вкаран в неприятности... – гласът й внезапно омекна – ...Отбор 7 никога няма да се събере отново...

С въздишка, Саске седна на земята. Изпъна единия си крак напред, сви другия пред себе си и подпря ръка на коляното си. Планът, ако изобщо имаше такъв, бе просто да влезе в Коноха и да избегне контакт с други хора до колкото бе възможно. Ако го хванеха, тогава... кофти. Би приел падението и просто би продължил да живее с наказанието си. Не мислеше, че би било от значение, защото...

- Измисли план тогава... – измърмори той.

Зарадвана от новооткритото съсействие от страна на Саске, Сакура се усмихна сладко.

- Добре! Дай ми само няколко минути...

Облегната на дървото зад нея, тя се загледа към портите и започна да размишлява над възможностите да промъкне Учиха обратно в селото. Трябваше да внимават. Ако старейшините откриеха, че Саске се е скитал извън Коноха без определена причина, щяха да бъдат бесни.

Той я гледаше тихо от мястото, където седеше. Беше странно... Сакура бе там. Беше до него. Кроеше планове заради него. И пак, докато го правеше... тя седеше и гледаше в друга посока.

Охх... тази глава ми излезе десет страници на Word... Бая се озорих... Но все пак успях!

Глава 8

Блондинът стоеше втрещен. На лявото му око се появи нервен тик заради гледката пред него. Припаднала, и с коса, разхвърляна по цялото й лице, в краката му лежеше почервеняло момиче. Потърквайки врата си, той въздъхна и седна до обездвижената фигура. Доколкото си спомняше, тези странни припадъци траеха само около няколко минути.

„Кофти.. Наистина не трябваше така да я прегръщам изневиделица.”

Очите й се отвориха леко.

- Хината-чан... – Наруто прошепна – Хайде, събуди се!

Тя отвори съвсем малко очите си, опитвайки се да възприеме черно-оранжевото петно пред себе си. Спомняйки си какво се бе случило току що, Хината моментално се изправи, но без да иска удари главата си в тази на блондина. Несъмнено в такава връзка единият от двамата щеше да прекарва времето си в безсъзнание.

- Наруто-кън! – изписка тя ужасено. Какво бе направила? В един момент тя бе припаднала, а в следващия – той също!

- Хината... чан...

- Наруто-кън, толкова съжалявам! Не исках да те ударя!

Той се засмя.

- Няма щети! – обяви героично. – Между другото, накъде беше тръгнала?

- О, да, аз... – започна да заеква момичето, изчервявайки се, когато Наруто й предложи да й помогне да стане. – Отивам да се срещна с отбора си в офиса на хокагето. Имаме мисия утре, така че...

- Супер! Ще те изпратя до там.

Сребърните очи на Хината се разшириха.

- Не, не, всичко е наред! Не бих искала да те при—

- Хината-чан...- каза той ухилен. Говореше с този „няма-начин-да-се-отървеш-от-мен” тон и Хината знаеше, че няма да може да спори с него.

Лицето й се изчерви и тя също се усмихна.

- Д-Добре...

Наруто вървеше до нея, скръстил ръце зад главата си – това му беше нещо като запазена марка, да го кажем „релаксиращата позиция”. Саске му беше казал преди няколко дни, че никой уважаващ себе си нинджа не би се разхождал като пълен перко из улиците, изглеждайки толкова лекомислен.

„Пф! Да бе, по-добре, отколкото да се размотавам наоколо като теб. Предпочитам да изглеждам спокоен, а не спечен.”

Проблемът е, че му беше доста трудно да си спомни остатъка от деня. Саске му беше сритал задника здраво след това.

Когато стигнаха кулата на хокагето, той пожела на Хината късмет с мисията и изтича да си вземе малко рамен за обяд. Нямаше мисии цял ден и реши да убие времето в ядене на щанда за рамен. Според него, това беше доста добър план.

Фигура в червено препречи пътя му. Наруто наби спирачки. Веднага разпозна човека пред себе си.

- Сакура-чааааан! – поздрави я той, но веднага замръзна, когато видя пакостливата усмивка на лицето на съотборничката си. – Ъ... ой, Сакура-чан... имаш плашеща физиономия...

- Зает ли си, Наруто? – попита тя сладко – Трябва да ни помогнеш за нещо. – Сакура се обърна и закрачи към портата на селото.

Той я последва с любопитство.

- Кой сте „вие”?

________________________________________
- ГААААААХ!

- Млъкни, глупако.

- Спри да ме наричаш така, копеле такова!

- Наруто, по-тихо! Някой ще ни чуе!

- Но това е ужасно! – Наруто изпищя драматично. – Сега никога няма да можем да съберем Отбор 7! Всичко е, защото ти— – той посочи Саске заплашително – ...ТИ искаше да се мотаеш и да изглеждаш готино ИЗВЪН Коноха! Можеше да правиш същото в хола си!

Саске погледна Сакура.

- Не можа ли да доведеш някой друг?

Тя сви рамене.

- Той беше най-навит.

Със замислен поглед, Наруто седна на тревата до Саске.

- Хмм... Така, сега как да вкараме този тук обратно в селото...

- Има само двама стражи на портите. Когато слънцето залезе, идват още четирима и се сменят, което означава, че сега имаме по-голям шанс да успеем. – смънка Сакура.

- Колко време имаме? – попита Саске.

- По-малко от час...

- Защо просто не преминеш през тях със супер скорост? – предложи блондинът.

Саске поклати глава.

- Скростта ми не е така голяма, след като напуснах болницата. Ще ме видят.

- Хъ, прав си. – каза Наруто, спомняйки си последната им тренировка заедно. – Поне петно ще се види... Хей, защо просто не кажеш, че не си се чувствал добре?

- ...И поради това съм напуснал селото?

- Би могъл да го направш, ако имаше силна диария или нещо такова.

- ...Спри да говориш, глупако.

- Хей, може да проработи! Не е като после да искат да те питат за детайли.

- НЯМА да кажа това!

- Пф! Хубаво. Не бъди толкова докачлив...

Въпреки ситуацията, Сакура не можа да се сдържи да не се усмихне на познатата атмосфера, която се бе създала. Макар, че бъдещето на отбора все още висеше на косъм, тя се почувства сякаш бяха отново заедно и всичко бе постарому с шумния Наруто, мрачния Саске и самата тя... е, тя винаги стоеше настрана от споровете. Наруто и Саске постоянно се караха... единият размахвайки ръце и другият, който винаги стоеше спокоен и сдържан – това бе комичната картина, завинаги запечатана в съзнанието й, напомняйки й за специалната им връзка.

Понякога, тя си бе пожелавала за своя специална връзка, по-точно със Саске. В ума й триъгълникът беше сформиран по следния начин: Саске и Наруто да са най-добри приятели, Сакура и Наруто да са си като роднини, а Сакура и Саске... страстната двойка. Разбира се, не беше писано да се случи. В измисления й план всичко, освен последното се случиха точно, както трябваше.

Но колкото и да съжаляваше за действията си в миналото, по-точно постоянното преследване и дразнене на тъмнокосото момче, тя ги бе приела като част от това, което помогна да се сформира Отбор 7. Спомените й бяха скъпоценни и сегашната ситуация я накара да се усмихне дълбоко в сърцето си.

- Трансформация?

- Чакрата ми все още е нестабилна. Няма да стане убедително.

И въпреки, че маловажният й копнеж по Саске вече не съществуваше, тя се надяваше всичко останало до се върне постарому. Не би променила абсолютно нищо.

- Сакура-чан...?

Внезапно изтръгната от мислите си, тя погледна нагоре и видя, че и двамата й съотборници бяха наклонили любопитно главите си към нея.

- За какво толкова си се замислила? – поинтересува се Саске.

- Нищо. – каза тя. – Но за това със супер скоростта... може да проработи.

- Дори и да се види само едно петно, пак може да го разпознаят, Сакура-чан.

Тя се изкикоти. Проблемът бе по-прост отколкото си мислеше.

- Ще се оправи... – увери ги тя и посочи към Наруто – ...просто му дай дрехите си.

Двамата се намръщиха един на друг.

- Но след това целите ще миришат на тъпанар! – измрънка Наруто.

- Миришат си достатъчно и сега. – отвърна другото момче остроумно.

Сакура сложи ръце на кръста си и въздъхна.

- Хей, това е най-лесният начин, окей? Стражите няма да обърнат внимание, защото ще си помислат, че това е Наруто, който тича към щанда за рамен. Саске, ти просто отиваш право у вас, докато ние чакаме стражите да се сменят и по-късно ще се срещнем там.

- Ъ... Сакура-чан? – попита Наруто, като плахо вдигна ръка. – Не схващам. Трябва ли да нося дрехите му или просто ще вляза гол...?

- Идиот... – измърмори Саске.

Очите на Сакура се разшириха при мисълта да стои с един гол Наруто за половин час.

- Няма нужда да му даваш всичките си дрехи! Само якето!

- Ооо... схванах! – каза блондинът и разкопча черно-оранжевото си яке. Увисвайки го подиграватилно пред лицето на Саске, Наруто се ухили широко, а другото момче го изгледа надменно.

Той неохотно взе дрехата и започна да я облича. Принуди се да мине през това, понеже беше най-лесният начин да се върне пак в селото без да прави ситуацията ненужно усложнена. След като дръпна ципа, той погледна надолу, за да прецени как изглежда. Несъмнено това бе тъмен ден за името Учиха.

- Изглеждам като задник.

- Хей, млъквай! – сопна се Наруто. – Изглеждаш готино и го знаеш!

Смеейки се, Сакура се пребори да каже нещо.

- Не, не... изглеждаш... ъъ...

Саске изгледа и двамата злобно, след което стана.

- Тръгвам. – обяви той.

- Добре! Скоро ще сме у вас! – напомни розовокоската.

Момчето се обърна към нея и кимна. В следващия момент той бе набрал пълна скорост и мина през портите на Коноха.

- Дали забелязаха нещо? – прошепна Сакура иззад рамото на Наруто.

Той се поколе*а за момент, наблюдавайки поведението на пазачите. Поклати глава.

- Не мисля. Погледнаха към него за малко и след това се обърнаха... Права си! Те си мислят, че това съм аз!

- Страхотно! – възкликна тя. Сега просто трябваше да изчакат пазачите да се сменят. Биха заподозрели нещо, ако Наруто отново мине покрай тях и то без запомнящото се яке.

Със скръстени зад главата си ръце, момчето се облегна на дървото зад него.

- Е, радвам се, че ще можем да постоим малко двамата, Сакура-чан. Трябва ми съвет за момичета.

Заинтригувана, Сакура моментално се настани до него.

- Сподели! Сакура-чан те слуша.

Той се усмихна признателно и проговори:

- След като Хината-чан ми каза, че ме харесва, наистина ми се иска да разбера повече за нея... Сега не мога да спра да я следя наоколо.

- Да я следиш? – тя се засмя. – Не бих казала. От това, което съм виждала, се държиш много кавалерски.

- Тогава защо тя продължава да припада така...?

- Ами... – зачуди се тя. Наистина си беше странно да реагираш по този начин, но не беше нищо чак толкова неестествено. Просто беше трудно да обясниш подобно нещо на мъжете – задраскай последното – на Наруто. – Хината просто е доста чувствителна, следователно... когато бъдат провокирани много емоции у нея, тя леко... ами, леко се притеснява.

Той премигна.

- Хъ?

- Тя просто много те харесва!

- Оу... хей, Сакура-чан?

- Мхм?

- Някога припадала ли си, когато харесваше Саске?

- Ъм... – тя седна до Наруто и се облегна на него. – Не е съвсем същото, но веднъж, когато си помислих, че са му откъснали главата и втори път, когато...

„Сакура..., благодаря ти.”

- ...напусна селото.

Наруто наблюдаваше приятелката си внимателно. Той не знаеше какво точно се беше случило по време на последната им среща. Дори и не искаше да пита... Всичко, което знаеше бе, че тя се беше опитала да го спре с всички сили, но се беше провалила.

Минаха години, през които той виждаше как Сакура расте, как в празните й очи се връщаше блясъкът, когато тя вече бе свикнала с отсъствието на Саске. Сега той се беше върнал в живота й, но тя остана каквато си беше. Силна, непоколебима...

Наруто не можеше да бъде по-горд с нея.

- Справяш се много добре, Сакура-чан... – прошепна той повече на себе си, отколкото на нея.

Тя го погледна въпросително.

- Какво каза...?

Той се усмихна.

- Казах, че момичетата, са странни, Сакура-чан. Ставате прекалено емоционални.

Тя се усмихна садистично и вдигна юмрук.

- Ще ти покажа на теб емоционалност.

Смеейки се, Наруто погледна към портите и видя четирима нови стражи да идват.

- Хей, сменят се!

Изчакаха, докато предишните двама пазачи си отидат, след което тръгнаха и минаха небрежно през главната порта. Сакура се усмихна на пазачите, а те в отговор кимнаха замечтано към пленителното куноичи. Когато се отдалечиха така, че да не ги чуват, Наруто се подсмихна.

- Може би не трябваше да преминаваме през всичко това. Ако просто беше влязла със Саске, те може би дори нямаше да го забележат... Хаха! Обзалагам се, че дори само да му бяхме дали да държи твоя снимка, пак нямаше да му обърнат внимание.

Тя се изчерви и наклони глава.

- Млъквай, Наруто!

Той се засмя подигравателно.

- Хайде, да вървим към къщата на Саске. Става студено.

________________________________________
Гледайки през кичури сива коса, мъжът седеше мързеливо между обграждащите го клони. С лека усмивка, Хатаке Какаши прелисти любимата си новела, същевременно наблюдавайки събитията, които се развиваха недалеч от него.

Двамата му ученици – Харуно Сакура и Узумаки Наруто, притичаха почти шеметно към къщата на Учиха Саске – третият му ученик. Той гледаше развеселено как предната врата се отвори и едно оранжево-черно яке бе захвърлено към Наруто. Хващайки дрехата преди да го удари, блондинът започна да крещи псувни по адрес на Учиха, който сега стоеше намръщен и със скръстени ръце. Сакура беше седнала на стълбите на къщата и се кикотеше.

С въздишка, Какаши стана от добре скритото си местенце. Преди да тръгне, той погледна отново към Отбор 7 – най-сетне двете момчета бяха спрели да се карат и бяха седнали на стълбите до Сакура. Би било хубаво да се присъедини, но имаше да свърши една работа.

Придвижвайки се бързо, скоро той се озова в офиса на хокагето. Мислеше да намекне отново за събирането на отбора. От това, на което бе свидетел преди малко, той заключи, че за тях бе много по-важно да бъдат заедно отново, отколкото предполагаше.

- Нуждаеш ли се от нещо? – попита Цунаде разсеяно, докато преглеждаше някакви документи.

- Само да ти напомня нещо. – каза Какаши с усмивка. – Скоро свършва пробният период на Саске и—

- Той е напускал селото днес, нали?

Сивокосият мъж потърка врата си нервно.

- Аа... значи си забелязала?

Със самодоволна усмивка, тя се облегна назад. За доброто на Сакура, собствената й ученичка, този път щеше да си затвори очите. Все пак нещата се развиха доста забавно...

Тази сутрин, когато подписваше документи, изведнъж вратата бе отворена грубо. Учиха Саске предизвикателно влезе в офиса й и тя го изгледа кръвнишки заради неуважителното му нахлуване.

- Извинете. – изсумтя той.

- Какво искаш? – попита Цунаде. – Ако е за отменяне на наказанието ти, забрави.

С ръце в джобовете, изражението на Саске остана същото и той се приближи към бюрото на хокагето.

- ...Относно Сакура, къде беше изпратена тази сутрин?

Тя повдигна вежда заради неочаквания въпрос. Това несъмнено беше интересно. С бегла представа за намеренията му, тя реши да го поразпита:

- Първо аз искам да разбера защо искаш да знаеш.

- Любопитство.

- Това ли е всичко? Защо вместо това не ти кажа къде са изпратени всички останали?

- Просто ми кажете. – каза той мрачно, а в черните му очи се четеше нетърпение.

Цунаде се подсмихна заради арогантността му и се върна към работата си.

- Не мога да ти помогна. – каза тя просто, наблюдавайки го с крайчеца на окото си. – И нямаше да е от значение, ако ти бях казала, че тя е изпратена да помогне на един болен старец, който живее на половин час път на север от селото...

Той я изгледа скептично.

- ...защото ти е забранено да напускаш селото. Нали разбираш това, Учиха Саске?

Вече се беше обърнал към вратата, но кимна през рамо.

- Да... – каза той преди да си тръгне.

Усмихвайки се на спомена, Цунаде постави ръце на бюрото. Така значи... изглежда предположението й бе вярно. Упоритият Учиха никога нямаше да си го признае, но действията казват повече от думите. Не беше трудно да се досети човек... имаше съвсем просто обяснение за молбата му.

Рискува всичко, за да бъде сигурен, че тя е добре... Много интересно...

Поглеждайки към Какаши, тя забеляза, че той притеснено се опитваше да намери извинение за действията на ученика си. Щеше да го остави да се помъчи малко, но този път Цунаде реши да не взима под внимание случилото се. Истинската причина по която Саске бе нарушил ограничението не беше нещо, за което тя да се ядоса. Искрената загриженост можеше да бъде оправдана. Както и да е, би било интересно как би реагирала Сакура, ако някога разбереше за това.

Най-накрая нова глава Njoy!

Глава 9

Придвижвайки се от покрив на покрив колкото се може по-бързо, Сакура се отправяше към имението на Хюга. Цунаде я бе изпратила да прегледа Хюга Неджи, който бил ранен в ръката при последната си мисия.

Когато стигна пред портата, тя внимателно я бутна и надникна плахо в изискания двор на семейството. Веднага забеляза Неджи, който тренираше в центъра, целейки дървена мишена с кунаи, но използвайки само здравата си ръка.

- Добро утро, Неджи! – Сакура поздрави весело.

Той спря точно преди да хвърли следващия кунай и й се усмихна приветливо.

- Сакура. Надявах се, че Цунаде ще те изпрати.

- Не съм по-деликатна от другите. – пошегува се тя. – Как е ръката ти днес?

- Все още боли като я движа. – отговори Неджи. – Но по-голямата част е скована.

- Това означава, че облекчителният мехлем работи. – увери го тя. Сакура свали раницата от раменете си и седна на стълбите, приканвайки момчето да дойде при нея. – Ако няма проблем, искам да погледна по-отблизо.

Неджи кимна услужливо.

- Разбира се.

- Няма да отнема много от времето ти. Аз самата имам много за учене и трябва да тренирам.

- Аха. Доста натоварена програма. – изкоментира Неджи, фиксирал погледа си върху бляскавите зелени очи, изследващи раната му.

Тя срещна любопитния му поглед.

- Какво?

Очарован от невинността й, Неджи се подсмихна и поклати глава.

- Няма нищо, Сакура. Как се чувстваш преди следващата тренировка? – той спря, за да й се усмихне. – Уверена?

Тя се засмя нервно на въпроса. Колкото и да чувстваше, че Неджи бе човек, от когото можеш да получиш подкрепа, тя не искаше да показва слабости пред него. Все пак беше Хюга – едно от най-уважаваните имена в Коноха. Увивайки новата превръзка около рамото му, тя му се усмихна.

- Достатъчно уверена. – каза Сакура просто.

Той кимна.

- Както се очакваше.

След като се увери, че превръзката е надеждна, Сакура се изправи и започна с лекцията на сестра Харуно:

- Добре! Никакво разтягане, трениране, вдигане на тежко или подлагане на ръката под напрежение. Пий лечебния чай два пъти дневно и ако изтръпването изчезне по-рано, отколкото трябва, намажи се отново с мехлема. Въпроси?

- Искаш ли да тренираме заедно, след като се излекувам?

Смях се изплъзна изненадано от устните й. Последната й възможност да премери сили с Неджи бе грубо прекъсната от Саске и Наруто. Тя беше повече от готова да приеме предизвикателство от силен и уважаван нинджа като Неджи. В момента съотборниците й не й помагаха особено. Саске отказа да се бие с нея, изтъквайки арогантни оправдания като това, че се страхувал да не я нарани. Наруто от друга страна бе желаещ, но той много я щадеше. Прекалено много. Сакура не се нуждаеше от подобен вид услужливост.

- Разбира се! – отговори тя весело.

- Ще се виждаме наоколо тогава.

Тя кимна и му помаха за довиждане.

- И, Сакура...

Слисана, тя погледна надолу към Неджи, който хвана ръката й и сключи пръсти с нейните. Повдигна дланта й нежно и я допря до устните си. Сакура осъзна, че не може дори да мигне. Устата й остана полуотворена заради шока, породен от неочаквания самонадеян жест от страна на Неджи. Колкото и романтичен да изглеждаше този момент отстрани, тя със сигурнос го бе провалила, изглеждайки като пълен палячо. След кратката целувка на ръката й, тя усети, че лицето й е станало алено-червено.

След като я пусна, Неджи й се усмихна почти дяволито.

- ...Благодаря ти за загрижеността. – той довърши.

Тя най-сетне премигна.

- Д-да...

Леко замаяна, Сакура се отправи към изхода на имението. Тя учтиво затвори портата след себе си и се облегна на нея слисана. Това беше... странно. Когато първо Неджи й направи комплимент за външния вид, а след това предложи да плати обяда й, тя не обърна особено внимание. Въпреки всичко, той все пак бе джентълмен, нали? Разбира се. Той беше по-голям, по-зрял... Тя предположи, че лека целувка по ръката може би също би могла да се въприеме като част от обичайното му поведение. Беше сляпо предположение – просто за да укроти пърхащите пеперуди в стомаха си.

Тя се оттласна леко от вратата и тръгна към офиса на Цунаде. На половината път натам, погледът й се спря на ръката й. Мигновено си спомни кратката емоция, която почувства, когато устните на Неджи направиха контакт с кожата й. Докато се хокаше, че драматизира нещо толкова просто и мило, тя сляпо се блъсна в Учиха Саске.

Беше сякаш речно камъче да удари тухлена стена. Сигурно щеше да падне назад, ако една ръка не я беше хванала бързо и внимателно през кръста. Без усилие, той й помогна пак да застане балансирана на краката си.

- Какво ти става? – попита той надменно.

Тя опита да се отърси от смущението, че бе хваната погълната от вътрешния си свят.

- Съжалявам, Саске. – тя се извини бързо. – Просто леко се изгубих в мислите си.

- Хн. Само да не паднеш от някоя скала.

- Не се притеснявай! – увери Сакура бързо. – Оу! Преди да забравя... Ще мина за проверката малко по-късно от обикновено.

Необезпокоен, той сложи ръце в джобовете си... въпреки че скоро започна да се чуди за причината.

- Защо така?

Тя сложи пръст на брадичката си замислено.

- Ъм... Цунаде-сама има една книга, която винаги см искала да разуча, но проблемът е, че тя се нуждае от нея през повечето време, затова никога не ми се е отдавала възможност... Но днес тя има среща в Суна и каза, че може да уча, докато имам шанс.

- Не се преуморявай. – предупреди я Саске, удовлетворен от отговора й.

Сакура се усмихна самодоволно и поклати глава.

- Е, най вероятно ще приключа около десет часа и след това веднага ще намина.

Той спря за кратко, след което се обърна към нея.

- Ще бъдеш в офиса на хокагето, нали?

Тя кимна.

- Ще бъде тъмно. – измърмори той. – Ще дойда да те взема.

- Хъ? Найстина няма ну—

- Просто ме чакай вътре, Сакура.

На практика това си беше заповед. И преди розовокоската да успее да защити собствената си независимост, Саске вече бе изчезнал по пътя си, очевидно нежелаещ да слуша протестите й.

Сакура скръсти ръце безпомощно и се смръщи след Учиха. Дали той нямаше някакъв комплекс за малоценност, който го караше да се държи с нея като с дете? Толкова ли слаба и уязвима изглеждаше в очите му? Беше трудно да се каже. Все още съществуваше възможността Саске да е просто учтив, предлагайки й да я придружи, за да не ходи сама в тъмното – приятелството им просперираше все пак. Въпреки всичко тя не можеше да се примири с това, че той продължава да я подценява, правейки се на загрижен.
________________________________________

След едни хубави девет часа, прекарани в учене, Сакура затвори учебника на учителката си. Тя дишаше учестено и леки капчици пот можеха да се видят по челото й. Отново бе опитала да научи повече от това, което може да издържи за един ден. Но тя не обърна внимание, защото не бе преминала лимита си този път.

Момичето стана на крака, поклащайки се леко. Тя взе книгата, за да я сложи на рафта. Разбира се, рафтът, на който стоеше, бе най-високият. Ръцете й потрепериха, когато изведнъж книгата тежеше много повече, отколкото Сакура си спомняше.

Тя стъпи на стълбичката и вече почти бе стигнала последния рафт, когато една ръка я хвана за лакътя, за да я спре.

Очевидно Саске беше пристигнал 15 минути преди десет, за да й се смръщи неодобрително.

Тя премигна любопитно.

- Подранил си.

- Хн. – Без да пуска лакътя й, той се пресегна със свободната си ръка и взе книгата от нея. – Не ставай глупава. – изкоментира сухо.

Той я дръпна надолу някак внимателно и без да си помага със стълбата, той сложи учебника без усилие на високия рафт. Този прост жест я накара да се чувства висока точно два сантиметра.

- Знаеш ли... Това, че си по-висок от мен не означава, че трябва постоянно да ми го натякваш.

- Не е това. Отново си изтощена. – Той спря и я стрелна с поглед. Този път погледът беше по-различен, малко по-суров. Изглеждаше и загрижен, и раздразнен едновременно. – Спри да правиш това. – каза Саске заплашително.

Тя му се смръщи.

- Да правя кое?

- Не е нужно да ти казвам.

Сакура си даде сметка за ситуацията. Първо – Саске нямаше да се откаже и второ – тя бе твърде уморена, за да спори. Въздъхна и скръсти ръце.

- Хубаво...

Тъмните му очи се присвиха в очакване. Тя схвана какво искаше да й намекне тъмнокосият й съотборник.

- Ще спра да упражнявам всяка техника, която уча! – изсъска тя.

Удовлетворен, но не злорадстващ, той се облегна безучастно на стената.

- Тъпанар...

- Глупачка.

Подсмихвайки се заради бързия му отговор, Сакура започна да събира нещата си. Беше много дълъг и напрегнат ден... допълнително усложнен от разсейващата случка с Неджи, която се повтаряше в съзнанието й непрекъснато. Беше досадно, че собствените й мисли решиха да се побъркат заради този прост жест. Имаше ли все пак нещо загатнато? Дали означавяше нещо за Неджи? Означаваше ли нещо за нея...? Млък! Това си бяха просто едни глупави мисли. Най-вероятно нищо от това не би трябвало да значи каквото и да било за когото и да било.

Тя въздъхна като затвори раницата си. Когато усети, че Сакура най-сетне е готова, Саске се отблъсна от стената и мина покрай нея, междувременно взимайки чантата от ръцете й.

- Саске, няма проблем. Мога да—

- Хайде. – каза Учиха нетърпеливо.

Преглъщайки отговорите си, тя тръгна след момчето, гасейки лампите на офиса по пътя. Напоследък Саске доста често настояваше да носи нещата й. Това я побъркваше, но тя предположи, че намеренията му не бяха лоши.

- Знаеш ли, Саске... – беше му казала тя веднъж. – Аз съм тази, която трябва да пази теб да не правиш нищо натоварващо.

- Трябва да се грижиш по-добре за себе си. – отвърна Саске остро и раздразнено, сякаш говореше с кралицата на идиотите.

Всъщност беше прав... Момичето осъзна, че той най-вероятно щеше да продължи да се държи така, освен ако тя не му докажеше на какво точно е способна... което нямаше как да стане, ако продължеше да източва до капчица енергията си с тренировки и след това едва-едва да се влачи по улиците на селото. Тя беше много мотивирана да стане по-силна, но трябваше да започне да осъзнава пределите си. Саске й го беше напомнял по не един или два начина.

Те излязоха навън и лек ветрец бутна няколко кичура розова коса на лицето на Сакура. Тя ги заглади назад, но за момент спря поглед на опакото на ръката си. Тя се изчерви моментално при спомена за Неджи и станалото днес. Смутена, тя потърка ръце нервно и се опита да се отърве от неприятното чувство, което продължаваше да се натрапва.

Защо толкова се тревожеше за това? Какво би могло да означава...? Тя хвърли поглед към Саске и прочисти гърло. Надяваше се да получи малко яснота по въпроса.

- Хей... Саске? – попита тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-небрежно. – Ако... някой те целуне по... относително... непредвиден начин, какво би могло да означава?

Той спря почти моментално.

- Защо? Кой го е направил?

Това със сигурност не беше реакцията, която тя очакваше. Сакура погледна нагоре, за да срещне очите на един до известна степен бесен Учиха. Объркана, тя бързо се замисли какво бе казала, че да го разстрои. Не изглеждаше да му пука за въпроса й, нито за предположението й... той просто искаше да знае кой беше този, който я е целунал. Първата причина, която веднага излетя очевидно бе ревност. Претенциознят Саске никога не се бе интересувал от нея по този начин, така че не бе възможно подобно нещо да го разстрои. Тя бързо отсъди в полза на неговата мания да я предпазва. Въпреки че се изненада да види, че той обърна внимание на нещо, което не е свързано със здравето й.

След като тя не отговори веднага, ядосаният му поглед стана още по-свиреп.

- Сакура... – изръмжа той.

Тя бързо се отърси от мислите си.

- Ами, беше... Неджи. Той ме целуна по ръката, когато си тръгвах от къщата му тази сутрин... но не мисля, че—

- Ти какво си правила там?

- Трябваше сутринта да мина да прегледам раните му. – тя обясни изморено. – Виж, изобщо не е голяма работа, просто исках да знам какво мислиш, че би могло да означава...

Той я огледа внимателно преди да се обърне и да тръгне по пътя, правейки знак на Сакура да го последва.

- Не означава нищо. – чу го тя да мърмори. – Просто го забрави.

Глава 10

- Не мисля, че ще се задържа дълго, Саске. Трябва само да премахна последните ти шевове и ще се отървеш от мен. – Сакура се пошегува, опитвайки се да звучи по-весела.

- Хубаво. – отсече Саске и затръшна вратата на банята след себе си.

Смаяна от гнева в гласа му, тя пристъпи нервно в къщата. През годините бе привикнала с настроенията му горе-долу добре. Когато Саске се държеше както повечето хора правят, когато са ядосани, обикновено това означаваше, че е в значително добро настроение. Но след като говориха за Неджи, пред нея се разкри един истински раздразнен Саске, което до преди това за нея бе почти невъзможно дори да си го представи, имайки впредвид, че по принцип неговата личност бе пропита с горчива язвителност.

Докато ходеха, Сакура го бе потупала боязливо по рамото, след като той бе изритал безмилостно една щайга встрани.

- Какво има? – тя попита придпазливо.

- Нищо.

- Саске, - започна тя откровено – можеш да ми кажеш, ако нещо—

- Защо трябва да ти казвам каквото и да било?

Той се обърна отвратен и тя не промълви повече.

Ярките зелени очи на Сакура се помрачиха при спомена от последното изречение, което си казаха преди да влязат в къщата му. Саске нямаше да бъде откровен с нея и дори и не виждаше смисъл в това. Колко болезнено беше за нея да научи, че последният месец, който прекараха заедно, е бил без значение. Наблюдавайки светлината, която се процеждаше изпод вратата на банята, ръката й инстинктивно се насочи към гръдния й кош, защото вътре нещо сякаш се бе пречупило. Тя сложи ръка на сърцето си, което потрепваше все едно нещо болезнено и забравено бе върнато към живот.

- Защо…? Ти никога не каза нищо на когото и да било от нас! Защо не ми каза?

- Защо трябва да ти казвам каквото и да е?

Тя въздъхна дълбоко, оставяйки острата болка да утихне. Изглежда, че колкото и да се бе тренирала, колкото и да се бе разубеждавала, пълното и абсолютно възстановяване не бе предназначено за хората с разбити сърца.

Момичето се облегна на стената зад нея и скръсти ръце. Всичките й чувства към него… Тя знаеше, че никога не е имало смисъл да ги съхранява.

- Сакура.

Погледът й моментално се насочи към застаналия пред нея Саске. Отнесена от собствените си мисли, тя дори не го бе забелязала да излиза от банята.

Тя го изгледа безучастно, очаквайки саркастичната забележка, която той вероятно криеше в ръкава си. Тя беше на ръба… само още малко и… бам! Щеше да изрита Учиха между краката. Да го види после как ще си възстановява клана.

- За това, което казах по-рано… - той измънка непохватно - …Бях ядосан заради нещо друго.

Опит за извинение? Тя наклони глава озадачена. Саске беше ли наистина там или тя внезапно се бе побъркала…?

- …Нямаше смисъл да говорим за това, така че…

Побъркана… определено.

Той спря и се смръщи на първосигналната й реакция.

- Спри да ме зяпаш така.

Добре, явно не бе чак толкова побъркана.

Хихикайки се на себе си, тя вдигна ръка, за да му покаже, че не бе нужно да й обяснява.

- Няма проблеми. Не се тревожи за това, Саске.

Скръствайки ръце отбранително, Учиха отговори подигравателно:

- Не бях разтревожен за нищо…

- Добре… - тя въдъхна, нежелаеща да тества лимита на ината му този ден. Не беше добра идея, вземайки се впредвид факта, че и двамата бяха на прага… Тя му посочи дивана. – Хайде, да извадим вече тези шевове.

През остатъка от прегледа, Саске стоеше неподвижно на дивана, приведен напред, за да може Сакура да има по-добър достъп до шевовете на врата му. Използвайки медицинските си приспособления, тя започна да премахва останалите конци.

След малко тишината й се стори неловка:

- Значи… – поде тя – Ъм… Най-вероятно това ще бъде последният преглед. След това повече няма да идвам да те тормозя. Вече мина месец и си напълно излекуван.

Беше тихо за няколко секунди.

- Все едно… – измърмори той най-накрая.

- Да, обзалагам се, че си щастлив. – тя се пошегува и се прозя. Беше сигурна, че е стояла повече време, отколкото трябва.

Смръщен, Саске се обърна съвсем леко, за да я изгледа с крайчеца на окото си.

- Уморена ли си?

- Малко. – каза тя с още една прозявка. – Нямам търпение да ида у дома и да поспя.

Следващото нещо, което той каза, беше достатъчно, за да изтръгне изтощението от нея.

- Може и да останеш тук.

Сакура спря каквото вършеше, облегна се назад и го зяпна. Преди Саске би направил всичко, за да се махне тя от пътя му: би я обидил, омаловажил… би инсценирал смъртта си… а сега й предлагаше да преспи в къщата му? Какви ли чудати сили имаха пръст в тази работа? Цялата й изненада и смут можеха да се поберат в един простичък въпрос:

- …Хъ?

- Използвай леглото ми. Аз ще спя на дивана.

Леглото му? Фенките със сигурност щяха да я одерат жива, ако някога откриеха.

- Чакай, какво? – тя започна да заеква. - Но—Имам впредвид... Не трябва... ъм, знаеш, че не искам да се натрапвам! Наистина няма проблем. Не бих могла—

- Просто остани, Сакура. Не бъди досадна.

Тя барабанеше с пръсти нервно по бедрото си. Изгледа го подозрително.

- Наистина ли... няма проблем? Сигурен ли си?

- Предпочиташ ли да се влачиш до вас полу-заспала?

- Ами... не...

- Тогава остани. – той отсече раздразнително. – Не ми пука.

- Добре, добре... – тя се приближи до него, за да довърше започнатото. Побутна го игриво. – Приемам.

________________________________________
Беше два сутринта, когато Саске се вмъкна безшумно през предната врата, чудейки се дали малката му разходка навън беше обезпокоила съня на Сакура. Ходейки през коридора той забеляза, че стъпките му не звучаха толкова глухо и празно като преди. Може би ехото не можеше да звучи празно след като там, където се отразяваше, не беше. Преди, разбира се, той не обръщаше внимание на малко неща като това.

Той спря, когато достигна стаята си. Гледаше към розовокоската, която спеше спокойно в леглото му. Изглежда не я бе притеснил. Смръщен, Саске седна на пода. Щеше да остане да я наглежда през цялата нощ... за всеки случай...

Той се облегна на рамката на вратата. Искрена тревога можеше да се прочете на лицето му.

________________________________________
Подтичвайки едва-едва, Сакура опита да си проправи път тихо в имението на Учиха. Съмваше се и тя се бе постарала да стане рано, за да извърши някои определени неща. Слънцето едва бе започнало да изгрява, можеше все още да се усети ароматът на роса и нощен въздух – тя виждаше дъха си докато тичаше през огромното имение. Беше облечена само с къс черен потник и черен клин – нещата, които носеше под обичайното си облекло. Опита се да игнорира хладните тръпки, които я побиваха.

Стигайки до целта си, Сакура съвсем леко плъзна дървената врата и се промъкна вътре, опитвайки се да не пуска много слънчева светлина в тъмния хол. Тя отиде до дивана и се надвеси над спящия на него човек. Саске се беше изтегнал и спеше с ръце зад главата си. Той изглеждаше спокоен... дори готин. Тя се изуми как той успяваше да запази своята легендарна „Саске” персона дори докато спи.

- Саске! – тя прошепна, облягайки се на дивана. – Саааскеееее!

Той отвори едното си око и я изгледа гневно.

- Добро утро! – Сакура поздрави весело. – Спа ли добре?

Той издаде раздразнен звук и се обърна на другата страна, заравяйки лице във възглавницата.

- Ще ти кажа, когато приключа. – бе приглушеният му отговор.

Упорита като винаги, Сакура се надвеси над него още повече. Кичури розова коса се докоснаха леко до лицето му неволно.

- Направих закуска. – тя го подмами мило.

- Хубаво. Иди я изяж.

Тя въздъхна:

- Направих я за теб.

Той изръмжа едно „Добре.”, след като чу нотката разочарование в гласа й.

- Дай ми само още пет минути.

Доволна, Сакура се усмихна и го тупна игриво по рамото.

- Ще се видим в кухнята!

С това тя приплъзна вратата и мина по външната пътека. „Чудя се защо ли е толкова изморен... Мислех, че ще е станал по-рано и от мен...”

Тя знаеше, че сигурно вече беше преминала границите като гост в тази къща, но не можеше да забрави как Саске настоя тя да остане, за да не се прибира късно вкъщи. Да му благодари не бе достатъчно, за това тя имаше цел тази сутрин да му направи най-хубавата закуска, която някога е ял.

Преди да стигне до кухнята, Сакура инстинктивно спря. Започна да я обзема параноя, тъй като тя можеше да се закълне, че преди секунда бе усетила как някой я наблюдава. Тя сви очи и погледна опасно през рамо към големите дървета, обграждащи двора на Учиха. Чието и да беше това присъствие, вече го нямаше.

Или просто беше много добре прикрито.

Ярките й зелени очи изследваха заобикалящата я среда. Тя никога не грешеше за тези предчувствия. Беше се появило познато присъствие... само за секунда, но беше достатъчно. Тя можеше да усети съсредоточеността, очите...

- Няма никой тук.

Прехапвайки устна, тя се обърна към мястото, където Саске стоеше едва крепящ се на краката си.

- Сигурен ли си? – попита тя. – Мисля, че...

- Офицери на АНБУ ме проверяват често. Идват и си отиват без да кажат и дума.

- Оу... – Имаше смисъл. Минаващ офицер, който сигурно просто се чудеше какво ли прави тя там. Момиче в къщата на Саске... какъв скандал. Сакура въздъхна облекчено и тръгна към кухнята. – Е, радвам се, че си станал! Да тръгваме!

Той направи едва една стъпка и се спря, за да погледне към заобикалящите го дървета. Изчака Сакура да влезе вътре и хвърли кунай с един бърз жест. Саске едва го проследи с поглед, но все пак кунаят се заби там, където трябваше.

Свивайки очи заплашително, той последва розовокосото куноичи без да се обръща назад.

________________________________________
„Отличен прицел както винаги, Саске-кън.”

Кунаят, захвърлен към него бе счупил страничната рамка на очилата му и се бе забил в клона на дървото зад него. Той ги свали и повдигна вежда едновременно развеселен и възхитен от уменията на момчето. Какъв интересен начин да приключи повторната им среща.

След като беше около него с години, Саске беше станал експерт в това да усеща присъствието на Кабуто. Тази нощ мъжът едва бе стъпил в имението, когато Учиха се появи да го поздрави, усетил медика дори в съня си.

- Какво правиш тук? – поиска той обяснение.

- Дойдох да ти доставя съобщение. – отговори Кабуто простичко. Той намести очилата си. – Прости ми за нахлуването, Саске-кън. Нямах намерение да те будя. Сигурна ти е било трудно да заспиш с нещо толкова разсейващо в съседната стая.

- Какво е съобщението? – каза той нетърпеливо, игнорирайки намека в думите на Кабуто.

Мъжът се усмихна самодоволно.

- Орочимару-сама иска да ти напомня, че имаш недовършена работа с него.

- Нямам никаква работа с него.

- Напротив. – каза Кабуто мрачно. – Ти все още му принадлежиш. Да отидеш да убиеш брат си и да не се въреш... Тц, тц...

Саске повдигна рамене и каза:

- Не съм идвал по собствено желание. Доведоха ме.

- И все пак остана. – медикът спря и се усмихна лукаво. – ...Чудя се защо... Как е Сакура-сан?

- Не е твоя работа. – отсече Саске. – Не сменяй темата.

- По-отбранителен си обикновено, а? – та.ой поклати глава. – Добре, трябва ми отговор.

- Кажи му да си намери друг приемник. Точка по въпроса.

Медикът присви очи и се обърна да си тръгне.

- Както кажеш, Саксе-кън. Приятна вечер.

Кабуто много добре знаеше, че отговорът няма да се хареса на Орочимару. Не.. Господарят му нямаше да се предаде. Нито сега, нито никога. Дори ще е още по-ядосан, тъй като Саске бе останал в селото по собствена воля... и по-точно заради определен човек.