The Twins

Здравейте =) Надявам се, че идеята на този фик е малко по-оригинална. Дано ви хареса!


- Хайде ставайте вече! – извика вече леко ядосана русокосата жена на двамата си сина, които упорито отказваха да се надигнат от леглата си. Майка им потропа още няколко пъти по чисто бялата врата, на която бе окачена голяма табелка „Не влизай!” и след това се запъти към кухнята. „Няма да е моя вината, ако закъснеят за училище!” – помисли си тя и като пусна сутрешните новини по лъскавия плазмен телевизор, се зае с приготвянето на закуската.
На външен вид Натали бе много красива жена. Русите и коси се спускаха на къдрици по раменете. Бледосините и очи излъчваха топлота и загриженост на любяща майка. Освен привлекателна, тя притежаваше и остър ум. С лекота разкриваше пакостите, кроени с часове от децата си. Двете момчета приличаха на нея единствено по очите. Като цяло те бяха копия на баща си. Даниел бе червенокос мъж на 38 години. Като професионален хирург, той често ходеше на командировки и понякога не се връщаше у дома с месеци. За сметка на това печелеше солидни суми, позволяващи луксозния живот на семейство Сабаку. Може би на света нямаше по-щастлив човек от него, когато разбра, че ще има близнаци. И Даниел и Натали се гордееха със своите съкровища, макар и децата им да не бяха от най-кротките. На външен вид момчетата си приличаха по червените коси , сините очи и ръста. Но до тук с приликите. Характерите им, интересите им дори вкусовете им бяха различни. Когато искаха и когато не се караха, Гаара и Сасори ставаха отличен екип, в което и да било занимание. Гаара, за разлика от брат си, бе по - затворен в себе си, по – сериозен . Мрачното настроение при него бе почти всекидневие. Рядко усмивка се появяваше на красивото му бледо лице. Но единственият човек способен да го измъкне от това странно състояние, бе близнакът му. Шегите, лудите хрумвания, забавните изказвания, белите – всички тези неща принадлежаха на Сасори. Той изумяваше околните със своя нрав, с безгрижието си , с наивността. Двамата братя се обичаха много и буквално не можеха един без друг, въпреки че не си го признаваха. Винаги се защитаваха и подкрепяха. Попадне ли един в безизходна ситуация, другият задължително намираше начин да го измъкне. Но и кавгите между тях не бяха в излишък.
Като 17 годишни, двамата трябваше да постъпят в гимназия и родителите им ги уредиха да са заедно. Близнаците не се вълнуваха въобще от това, че ще имат нов клас и т.н. Те бяха свикнали от непрекъснатото обикаляне по света заради баща им.
Къщата, в която живееше семейство Сабаку привличаше погледите със своята красота и стил. Големите и прозорци я правеха много слънчева и приветлива отвътре. Благодарение на Натали , всяко едно кътче от този дом светеше от чистота. Домакинята с много упоритост бе успяла да възпита синовете си и сега те бяха безупречни, що се отнасяше до ред.
- Офф ставам, ставам – промърмори Гаара, който бе легнал по корем на леглото и придържаше възглавницата си върху главата. Пръв се надигна Сасори и се затътри едвам – едвам с полуотворени очи към банята. Но нещо се случи с неговото равновесие и докато минаваше покрай брат си се стовари върху него.
- Ооопс – ухили се сънено той.
- Кретен! – изръмжа Гаара и както се очакваше фрасна по главата „натрапникът”
- Да, да не е нужно да ме обсипваш с любовта си още в 6:30 сутринта.. – засмя се удареният, след което влезе в банята да се изкъпе. През това време другото момче стана, оправи набързо завивките на двете легла, така че та изглеждат горе-долу прилично и направи няколко упражнения за разсънване. После двамата си размениха местата, Най-накрая близнаците си облякоха училищните униформи и слязоха на първия етаж в трапезарията. Там ги чакаше вкусна закуска. Те се настаниха на удобните столове, а майка им ги целуна по челата.
- Момчета, аз тръгвам и ще се прибера късно тази вечер. Имате всичко необходимо. Знаете, ако изникне някакъв проблем, какъвто и да е, ми се обаждате или казвате на прислужника, който наех тази сутрин. Казва се Роджър. Бъдете търпеливи, докато свикне с къщата и най – вече мили с него! И успех в училище, направете добро впечатление! – каза жената, като през това време обикаляше напред-назад и прибираше в дамската си чанта разни неща. Натали се усмихна на синовете си още веднъж и излезе. Настъпи кратко мълчаие. Тийнейджърите бяха задълбочени в закуската. Сасори прекъсна тишината.
- Нов прислужник, а? – изсмя се той, а в гласа му се долавяше дяволитост.
- Тъпако, това е седмият, който сменяме този месец. За това си виновен изцяло ти. Никой не издържа тук и се умита като подплашен заек – ухили се Гаара и ритна брат си по крака.
- Ааа... няма да се разберем така, господин „невинен” В 99,9% от моите гениални номера участваш и ти! – не му остана длъжен Сасори.
- Да, да все тая! Хайде, че ще закъснеем за проклетото даскало – смрънка другият. Двамата метнаха раниците си през рамо и излязоха.
Училището не беше далече. Близнаците не си даваха зор да бързат и разговаряха. Докато минаваха, погледите на всички минувачи бяха впити в тях. Никой не можеше да отрече, че момчетата бяха невероятно красиви. Гаара със своето студено, изваяно сякап от някой склуптор лице и Сасори със своята нежна и същевременно дяволита усмивка. Косите на двамата бяха бунтарски разрошени, но това не ги правеше по-малко привлекателни, а точно обратното. Униформите им винаги небрежно сложени – вратовръзките леко разхлабени, първите копчета на чисто белите им ризи – разкопчани. След около 15 минути близнаците стояха в двора на новото си училище, а то наистина беше елитно. По средата на поддържаната тревна площ имаше красив фонтан. Светлините, които осветяваха капчиците вода във въздуха, правеха гледката зашеметяваща. Невероятна градина привличаше вниманието на новодишлите. В дясната страна на огромният двор, беше разположено волейболно, футболно и баскетболно игрище. Самата сграда бе внушително висока и красива. При входа бе окачена табелка, на която с красив почерк бе изписано името „Хоукейдж” Момчетата седяха неподвижно пред голямата врата, а на лицата им се четеше единствено... отегчение. След около минута- две Гаара смънка
- Изглежда мама пак се е престарала. Не знам за теб, но на мен ми омръзнаха всички тези луксозни и скъпи простотии. Не може ли поне училището да е нормално?
Сасори не му отговори, но погледът, който отправи към брат си, казваше, че и той е на същото мнение. Нямаше никой освен тях двамата навън . Явно часът бе започнал. Момчетата мълчаливо се отправиха към кабинета, в който трябваше да е класът им. Не изпитваха вълнение, нито страх, нито някакво друго чувство. Бяха го правили хиляди пъти...


Същият ден 3 часа по-рано.


Слънцето още не беше изгряло, а Ивейн лежеше будна в леглото си. Тя отмести леко главата си , за да погледне малкия часовник, поставен на нощното шкафче до нея. „Още е много рано...” – помисли си тя. Напоследък не можеше да спи добре. Непрекъснато сънуваше един и същи сън...

СПОМЕН
Чернокосото момиче вървеше с бавни крачки, а нежните и сини очи уплашено гледаха наоколо. Улиците бяха пусти. Силен вятър отронваше листата от дърветата. Небето, черно като мрака, всяваше страх и тъга в сърцето на Ивейн. Момичето бе обикаляла с часове града в опит да намери някого – бил той познат или не , но напразно. Накрая от умора, тя се свлече на колене на земята. Дишаше учестено, сякаш всичко това я задушаваше. Всеки шум я караше да потрепери. „Къде са всички, които обичам? Какво е станало тук?” Няколко сълзи се търкулнаха по бледото и лице и паднаха на студената , сива земя. И тогава тя усети две ръце да я хващат нежно за рамената. Ивейн се стъписа, но не смееше да се обърне. Седеше все така неподвижно. Единствено дъхът и бе спрял. Гласът до ухото и накара сърцето и да подскочи.
- От какво се страхуваш, Ивейн? – тя не можеше да види кой е , но беше убедена, че това е момче. След секунди отново беше сама. Непознатият бе изчезнал, както се бе и появил.
- От самотата... – прошепна момичето.


Плс пишете коментари, за да знам дали да продължавам =)

Красива, привлекателна, нежна като някой ангел, популярна – това бе Ивейн Шадоу. Всъщност тя съвсем не може да се определи като някое хленчещо и беззащитно момиченце. Със своя труден характер, със самоувереното си, често студено и наперено държание, тя си бе спечелила уважението на съучениците си. Превърнала се в техен идол, тя често ставаше пример за подражание. Само едно момче бе имало шанса да се нарече нейно гадже за около година. Саске Учиха. Много неща могат да бъдат казани за него. Ако идол на момичетата бе Ивейн, Саске бе номер 1 сред момчетата. С черна коса, небрежно разпиляна на всички страни, бледо лице и много тъмни очи, които се открояваха, той бе невероятно красив. Привличаше нежния пол като със своето хладнокръвие като магнит. Учиха вземаше участие в отбора по футбол, а на терена беше непобедим. Златните медали при него бяха даже в излишък. По стила на обличане, мощния черен мотор, с който често идваше на училище и огромната му къща си личеше, че е от доста богато семейство. С една дума Саске Учиха бе перфектното момче. Никой не знаеше със сигурност защо той и Ивейн бяха скъсали. Но за сметка на това, из цялото училище се носеха какви ли не слухове. Повечето бяха на мнение, че двамата отново ще се съберат. Може би това се дължеше на факта, че чернокосият не пропускаше възможност да подразни или флиртува с бившата си. Правеше му удоволствие да я гледа ядосана, а високомерното и държание и начинът, по който тя го отблъскваше, го мотивираше още повече. Единствено Ивейн можеше да си позволи да го отреже и само тя го правеше. Саске често се отегчаваше от всички други момичета, които му се възхищаваха. Те му пращаха дори любовни писма, които отиваха в кошчето за боклук на минутата. Естествено, двата идола на училище Хоукейдж си имаха и най-добри приятели, които кой знае защо се не се понасяха. Денис и Диана се караха всеки божи ден.Едва ли някога бяха провеждали нормален разговор без да намесят по някоя обидна дума. Погледне ли ги човек, веднага ще ги оприличи на котка и куче. Денис познаваше Саске от пет годишна възраст. Знаеше всичко за него. По-добре от всеки друг разбираше понякога странното държание на чернокосото момче. Умееше да му каже и направи точно това, от което приятелят му имаше нужда. Саске никога не губеше в споровете и басовете си с другите момчета, но Денис беше изключение. На външен вид той бе с кестенява коса и красиви зелени очи, в които винаги се криеше по някоя дяволита искра. Горе-долу двете момчета си приличаха относно вкус и стил. Диана, пък, се бе запознала с приятелката си в детската градина. Нямаха тайни една от друга, бяха неразделни. Връзкат помежду им бе също толкова силна, колкото между Саске и Денис. Диана имаше дълга руса коса, спускаща се на вълни до кръста и. Очите и – с нежен зелен цвят, бяха винаги весели. За разлика от Ивейн, тя бе някак по – спокойна, по – мила. Но появеше ли се „глупавия Денис с неговото наперено приятелче” – както тя се изразяваше , всичко се променяше. От добричка и невинна ставаше същински дявол.
Ивейн стана от леглото си и се протегна. След това излезе на широката тераса, за да подиша малко чист въздух. Това винаги и действаше добре. После тя стриктно изпълни сутрешната си програма, която включваше : оправяне на леглото, къпане, обличане, гримиране и най-накрая лека закуска – най – чесно плодова салата. Чернокосото момиче държеше на фигурата си и като лидер на мажуретките, тя трябваше да се храни здравословно. На вратата се позвъни. Ивейн взе чантата си, провикна се на родителите си, които още не бяха станали, че излиза и отиде при Диана. Приятелката и всяка сутрин минаваше покрай тяхната къща и двете заедно отиваха на училище. Така стана и днес.
От името на Ивейн
Днес определено не ми беше ден. Нямах никакво настроение за каквото и да било, камо ли за даскало.Погледнах Диана, която беше усмихната... отново. Чудех се как го постига. Някак си тя винаги извличаше всичко положително от всяка ситуация. Умееше да предава този позитивизъм и на околните. Може би затова всички толкова я обичаха. Бях се унесла в мисли, когато гласът на приятелката ми ме стресна леко.
- Ивейн? – очите и изучаваха сериозното ми лице.
- Да, съжалявам. Бях се замислила за нещо. Ъм, какво има?
- Знаеш ли, че ще имаме нови съученици? Аз лично много се вълнувам.
- Пропуснала съм тази подробност. – отговорих с безразличие.
- Надявам се, че са готини и красиви... – размечта се приятелката ми. В отговор аз само се засмях. Истината бе, че не ми пукаше особено кой ще идва. Толкова много ми беше омръзнало от това даскало, че исках да се махна колкото може по-скоро. Вече бяхме влезли в сградата, и вървяхме по коридора към класната ни стая, когато две ръце обгърнаха кръста ми в гръб. Чух глас, който толкова много бях намразила с времето. Беше на сантиметри от ухото ми.
- Как си , слънце мое, в тази прекрасна сутрин?
- Саске...- изръмжах – определено ще се почувствам по-добре, ако си разкараш ръцете от мен. И си набий едно нещо в кухата глава - НЕ СЪМ ТВОЯ!!!
- А някога беше – каза дяволито той и като игнорира думите ми, вместо да ме пусне ме вдигна на ръце.
- Какво подяволите правиш, идиот такъв?! – разпищях се аз. Погледнах лицето му, на което сега се бе появила една доста позната за мен усмивка. В очите ми се четеше ужас. „Намислил е нещо!”- помислих си. Усилията ми да се измъкна от здравата му хватка се удвоиха. Но защооо, защоо, защо за бога нямаше НИКАКЪВ резултат?! Докато се осъзная се намирахме на ръба на басейна в задния двор на училището.
- Не, не ,не САСКЕ да не си посмял!! – говорех аз и се притисках по-силно до него като вкопчих ръцете си в бялата му риза.
- Хн.. – каза той с подигравателна нотка в гласа – Ивейн, знаеш ли колко освежаващо ще ти подейства това? Виж, независимо колко гадно се държиш с мен, аз все още ти мисля доброто! – Черните му очи гледаха вече пребледнялото ми лице. Единственото, което направих, бе да поклатя отчаяно глава.
- Е, добре. Тъй като съм добра душа, ще се смиля над теб! – усещах огромното му удоволствие, породено от факта, че съм зависима от него. – Но... – продължи той – искам нещо в замяна! – като каза тези думи ми се ухили дяволито.
- Използвач долен! – извиках неодобрително аз и го погледнах на кръв. В отговор на това той отхлаби хватката си и аз се свлякох леко към водата. Може би е време да спомена, че Саске ме познаваше доста добре и знаеше страховете ми. Е, едно от тях бе, че мразех басейна на училището. Не за друго, но просто бях гнуслив човек, а още повече, като си представех, че ще трябва да ходя мокра през целия ден, лошо ми ставаше.
- Добре, добре ДОБРЕ!! Какво искаш?! – уплашено попитах. Самодоволното му изражение ме изгаряше отвътре. Мразех го!
- Ами... – започна да увърта чернокосия - Искам... сетих се! Искам те за един ден! И този ден е днес!
- Моля?! – знаех , че ще иска нещо подобно, но ЦЯЛ ДЕН?! – И това какво трябва да означава? – попитах, като с усилия прикривах яда си.
- Много просто. Където съм аз, там ще си и ти.Да речем, че отношенията ни ще бъдат определено по-близки.
- Абсурд! – извиках.
- Така ли? – гласът му беше по-студен. Случката от преди малко се повтори и сега вече краката ми докосваха водата.
- Оххх – въздъхнах. – Добре, но само за днес. – мразех да губя, но какъв избор имах? И къде е Диана, когато ми трябва?! Погледнах Саске нацупено, като малко дете, от което той се засмя.
- При мен тия няма да минат