"Ангелите на Розберг"

Съб Мар 19, 2011 8:21 pm

Добре дошли в "Роузберг"!
Намираща се навътре в мрачните гори на Англия, Академията представлява един малък, спретнат ад.
Ще ви се наложи да проявите уважението си към по - големите сестри "Таро" и да не се сблъсквате със по - висшите "Старши"
Дали това е просто един обикновен тийн кошмар или в него е намесена е малко магия?
Те ще се погижат да го оставят на вашето богато въображение!

Съб Мар 19, 2011 8:37 pm

Реших само първа глава да е в трето лице.Останалите ще са от името на героинята. Дано ви бъде интересно.

"Ангелите на Роузберг"

Глава Първа

Младата жена разделяше групата от шушукащи момичета, гледащи я с възхищение и малко страх.
Всяка стъпка, която правеше напред бе уверена и по някакъв начин студена, навярно заради израза, който липсваше върху лицето й.
Беше облечена в официалната униформа на Академията - бяла риза с червена вратовръзка, заради статусът й на по - възрастна, и къса, над коляното, раирана в сиво и черно пола, която откриваше хубавите й крака.
Косата й беше пясъчно руса, прибрана със красива шнола във формата на зезда, лицето й бе овално и бяло, с леки, ефирни черти, които се изостряха от взискателният й поглед.
Очите, наситено зелени, не се спираха върху нито една от новите ученички-свежата плът приета в Академията.
Мина зад махагоновото бюро, поставено на платформа в краят на просторната зала. Застана, устремила изпитателните си очи към групата замлъкнали първокурснички, които бяха спечелили превилегията да учат в "Роузберг", и остави свитите им сърца, дълго да бият учестено, докато реши да започне.
- Името ми е Соня де Муун - гласът й се извиси, хладен и отчетлив, като на един истински лидер - Това - погледна към другите две момичета, седнали зад бюрото - Са Сисилия Лорънс - насочи елегантно ръката съм към тъмнокоса, сериозна млада дама, която кимна хладно към разглеждащите я момичета, впивайки за по - малко от миг, кафявите си очи в тях - И Димана Дюро - пясъчно русата красавица, която беше посочена се изправи леко, кимвайки с приятелска усмивка към момичетата - Както вече знаете, ние представляваме "Таро" - върху тъмночервените й устни протича едва доловима усмивка-Вашите по - големи сестри, към които можете да се обръщате, ако имате проблем.
В залата се надигна внезапен шум, идващ от устите на новачките, които обсъждаха една през друга, новата информация, която им се даваше.
Соня премигна бавно, и макар че нищо друго не помръдна по лицето й, това беше нейният израз на досада.
Изчака ги да се нашумят, все още свикнали на старият, невъзпитан начин, по който се бяха държали в предишните си училища.
Внезапно тежката врата на залата се отвори, личеше си, с доста усилия и някакво момиче се затича към групата, но осъзнало, че всички са я зяпнали, а по - големите вече са влезли, се закова на място и пое шумно въздух.
Сисилия повдигна леко вежди, което значеше, че наистина се чувства заинтересована от нещо. Облегна буза на ръката си, вгледана в запъртъка, който изглеждаше притеснен.
Димана прехапа съжалително устни, поглеждайки към Соня, сякаш измолваше милост за момичето, а Соня от своя страна примигна, но този път по - рязко от преди.
- Простете - реши да говори заекът, но Соня махна с ръка, заобикаляйки бавно бюрото, така че да застане пред групата в цялото си величие и застрашителност.
- Да съм ти дала правото да говориш? - спокойствието, което използваше, вледени огромните прозорци в залата - Как ти е името? - момичето я погледна смутено - Какво?Да не би да нямаш такова?
- Имам .. госпожо - изрече несигурно, а сините му очи шареха в пода, точно пред краката му - Казвам се ...
- Да не би да забрави? - Соня повдигна извитите си вежди с грация, а всички се засмяха дружно, сякаш подразбрали желанието й, в този дребен жест.
- Роуз - промълви, все още забило поглед в земята.
-Роуз чия? - Соня застана пред момичето, като стисна брадичкта му и вдигна грубо главата му - Имаш си фамилия, предполагам?
- Лавендър - промълви с треперещ гла, загледано в студеното лице на жената, която бе до болка близо до него - Роуз Лавендър.
Соня присви злените си очи леко, замисляйки се за кратко.
Пусна брадичката й, постави ръце на кръста си и отново се оттегли към бюрото.
- Дъщерята на сенатор Лавендър - ехото, което предизвика с ясният си тон, извика тръпки по всички присъстващи - Жалка гледка. - извърна се внезапно, заглеждайки всяко момиче по отделно - Както всяка от вас.
Димана срещна синият поглед на закъснелият заек за твърде кратко, преди той да го отмести с явно неудобство.
Заразглежда го с интерес.
Дребното момиче, с крехко тяло, което не притежаваше елегантността и женствените извивки на нито една от сестрите "Таро".
Косата й беше малко под раменете, права и тъмнокестянява.
Лицето й беше хубавко, и навярно, ако се пипнеше от тук от там, с някой от скъпите гримове, които използваха сестрите, щеше да изглежда неотразима, като една интересна прибавка към "Таро".
Всички знаеха, че Соня трябва да избере четвърта сестра до краят на започналата учебна година, и тази сестра трябваше да е новак, нещо, което бе доста дълго отлагано.
"Старшите" обаче я бяха притиснали, обяснявайки решенията си с нуждата, очите на останалите ученици да бъдат закрити, като се слага тяхна връсница сред големите, избрани органи, които поддържаха това учлище и взискателно пазеха статусът му.
Но всички знаеха и това, че Александър се забавлява с това да предизвиква Соня при всяка отдадена възможност.
Димана се подсмихна, заигравайки се със химикалката между пръстите си, докато Соня обясняваше правилата на новодошлите.
Ако той разбереше, че някой ядосва Соня, определено щеше да го подкрепя, не за друго, а за личното си забавление.
"Старшите" бяха силата в Академията.
Три момчета, синове на известни аристократични фамилии.
Тримата сина на каймакът на Лондонското общество и трите дъщери, образуваха кръгът от избраните, които контролираха Академията, въпреки съществуването на Директор.
Соня и Алек се бореха за заграбването на власта от дълго време, техните предци, също го бяха правили, много преди тях.
Въпреки комплиментите, които си разменяха и милите очи, които правеха, всеки път, щом се засечяха, всеки кроеше планове да задържи възможно повече контрол.

Нед Мар 20, 2011 12:44 am

Глава Втора

Градината на Розите

- Не се тревожи, Роуз ! - Ребека положи ръка на рамото ми, когато бяхме освободени, за да се разпределим по стаите - Всички ще забравят.
- Тоталното ми унижение - погледнах скиптично нагоре към ясното небе - Не мисля, че имам късмет в това отношение!
Ребека Стоун беше моята саквартирантка!
Макар че се познавахме едва от сутринта я намирах чудесна, доста разговорлива и позитивна. Външно беше дребничка и много чаровна.
С облото си нежно лице, къса, кестенява коса и големи, искрени зелени очи, тя ми напомняше на добродушно котенце, което обичаше да го милват.
Все още мислех за случилото се преди час. "Таро" изглеждаха точно като надутите мажоретки по тийн филмите - красиви, арогантни и жестоки.
Може би нямаше да се изложа толкова лошо още първият ден, но татко ме бе заставил да му се обадя, и както не умееше да ме задържа на телефона, провали доброто първо впечатление, което имах желанието да направя.
Вечно тревожният се Чарлз Лавендър, моят отнесен татко, който ме отглежда сам, понеже мама беше починала при раждането ми, желаеше винаги да е обеден, че всичко около мен е наред.
- Аз ще се поразходя наоколо, Беки! - погледнах новата си приятелка с усмивка. Наистина ми беше странно да я наричам така и то по нейно желание - Не ми се иска да съм там при общото настаняване, поради ... - не можех да удължавам думата вечено, за това просто въздъхнах победено - Аз съм страхливка!
- Много си приличаме! - обяви тържествено, а очите й заблещукаха като светулки - Не се тревожи! - прегърна ме сърдечно през врата - После ще си разказваш, какво си напакостила!
Усмихнах се, гледайки бистрите й злени очи отблизо. Тя ми намигна развълнувано и се затича към останалите момичета, вървящи към спалните помещения.
Останах сама със себе си, както през последните няколко години. Това ме караше да се чувствам спокойна. Наличието на други хора около мен ме напрягаше.
Е, беше вярно, че не умеех да създавам добро първо впечатление, но вече бях твърде привикнала към това свое качество.
Когато с татко живеехме в Америка, на празничната вечеря по случай рожденият му ден, бях създала природно бедствие, настъпвайки дългата рокля на една от изисканите гостенки, събличайки я по белю съвсем неочаквано.
Друг път пък бях споделила мнението си за политика, което беше доста грубо и несъобразително, особено ако го изказваш срещу един от членовете на партията, която критикуваш.
Като цяло аз Роуз Лавендър бях възпитана по - различен начин от красивите, елегантни момичета в "Роузберг".
Умеех да яздя по - добре и от мъж, но не можех да понасям кокетните женски разговори.Изнервяха ме. Нямаше какво да кажа, за да се включа.
Можех да стрелям с лък, доста успешно, но не и да танцувам в огромните бални зали на аристократичните семейства в страната.
Вървях потънала в мислите си. Осъзнах, че съм навлязла в красивата градина от рози, но това не ме накара да се притесня. Тук определено бях сама. Момичетата казваха, че потайните места са страшни, а аз ги предпочитах пред лъскавите салони.
Искаше ми се да се харесвам такава, каквато бях, дори и с всичките ми недостатъци, които не бяха малко.
Разбирах защо татко ме изпрати да уча на това място пълно с възпитани и хубави момичета.
Той искаше да ме подготви, за да бъда блестяща съпруга на някой политик или местен богаташ. Аз обаче мечтаеше за приключения!
Усмихнах се само при мисълта за пътувания, сблъсъци с неща, за които не бе предполагала, че съществуват.
Мечтаех за истинската любов - пъстра и всеобхващаща, която щеше да премахне сивотата от денят ми.
Преди да се усетя, вече бях на земята, удобно по гръб. Определено не бях усещала толкова внезапно падане през живота си. Как в един момент си бях на крака, а в следващяит на земята?
Когато той клекна буквално върху мен, смея да кажа, че това доста ме притесни.
Прекрачил тялото ми през кръста, не изглеждаше засрамен от грубостта си и дори се приведе безсрамно близо до лицето ми.
Разглеждаше ме несмутимо, като леко накланяше главата си, очевидно изучаващ лицето ми от всички страни. Не мисля, че можех да се изчервя повече. Понеже съм доста бледа бях сигурна, че е изключително видимо, а това ме засрами още повече.
Определено се взирах в идеално кафявите му очи като хипнотизирана. Сякаш слънцето идваше някъде иззад него и караше кестенявите му коси да сияят.
- Здравей - усетих как разтварям устни глупаво, неочаквала, че той умее да говори.
Невероятната му усмивка, разкри белите му зъби. Не бях сигурна, дали някога бях срещала по- порочна и същевремено очарователна усмивка, която излъчваше закачливост и дяволита неморалност.
Преплете пръстите си с моите преди да мога да реагирам и ме издърпа от земята, без да престава да ми се усмихва, признавам, опойващо.
Политнах леко към него, но като попарена освободих ръце и се върнах крачка назад.
Продължих да го гледам. Знам, че беше неуместно, но той беше неуместен първи.
Той наистина беше атрактивен. По принцип не заглеждам момчетата, но това се завря в лицето ми, така че не се чувствах особено виновна! И аз умея да проявявам хъс от време на време!
Кожата му беше светла, очите толкова хубаво кафяви и весели.
Сякаш някой пусна той през тялото ми, когато дръзкият непознат ме приближи внезапно.Отскочих предпазливо назад, взирайки се възмутено в него.
- Какво правите? - мразех, когато гласът ми трепери. Звучах като малко, сритано кутре, а само предполагам, че никой не искаше да звучи така, в такъв момент - Не е учитиво да се взирате в някой на толкова непочтително разстояние, господине!
- Наистина ли? - очите му заблестяха още по - безочливо. Имах чувство, че се присмива на думите ми. Тялото му се приближи до моето. Почти усещах топлината му. Определено смущаващо усещане - Как е името ти?
Преглътнах притеснена, забила упорито поглед някъде в гърдите му.
Отстъпих предпазливо назад, сякаш срещу мен стоеше Гризли.
Повдигнах очи, досещайки се, че да го зяпам точно там , когато бялата му риза беше леко разкопчна, не е особено добра идея, и се загледах отново в тази толкова особена усмивка върху идеално очертаните му устни.
- Роуз.
Той се озова по - близо, отколкото бях очаквала и ми подаде ръка, гледайки ме добродушно
- Аз съм Алек. Приятно ми е.
Явно да се приближава изненадващо му беше нещо като хоби, защото не знам дали си въобразявах, но го правеше непрескъснато.
Поколе*ах се, и знаех, че той го подразбра, но ръката му остана търпеливо протегната.
Погледнах към него и установих, че кафявите му очи стояха неподвижно загледани в мен, а тази усмивка, не помръдваше от лицето му.
- На мен също.
В мигът, в който направих грешката да поема ръката му, той ме дръпна плътно към себе си.
Не успях да реагирам правилно и да го изблъскам.
- Здравей, Роузи - устните му седяха извити в усмивка, точно до ухото ми - Странно... - исках да се овладея и да престана да потрепервам, но факта, че колкото и да се накланях назад, той все пак ме притискаше, наистина беше смущаващ - Роуз, като роза - горещият му дъх, който се изливаше в ухото ми, полазваше по шията ми и ме притесняваше, извикваше странни приятени тръпки из цялото ми тяло - Харесва ми.
Понечих да се отдръпна, сигурна, че не мога да пламтя по - силно, но този варварин ме стегна в дръзката си прегръдка още по - здраво. Аромата му беше екзотичен, с някакви плодови нотки. Харесваше ми, имам предвид, не ми беше неприятен.
- Александър! - Соня пристъпи бавно към нас с нетрепваща усмивка върху устните си -Забавляваш се със зайците, а?
Коленете ми омекнаха. Не исках да й се набивам на очи за втори път днес, но заради този палячо, именно това се случваше.
Усетих че отхлаби захвата си около мен и побързах да го отблъсна, заставайки засрамено настрани. Това беше момента земята да се разтвори!
- Соня, невидима за окото както винаги.
В зелените очи на така наречената ми "по - голяма сестра" запламтяха студени пламъци, но усмивката й беше толкова обедителна, че не се повлия нито от сарказма му, нито от подигравателното му лице.
- Притискаш малките първоурнички? - тя погледна със снизхождение към мен, а аз успях само да преглътна. Честно, тя ме ужасяваше! - Колко ужасен метод за сплашване си избрал!
- Оставям сплашването на теб, Соня! - Александър, както се нарече, се прозя небрежно и мина зад мен. Когато се напрегнах спонтанно, имам чувство, че прозрях очарователната му усмивка - Мисля, че мястото се пренасели - когато постави ръце на раменете ми, подскочих стреснато, но останах на място.Зачаках и тогава усетих дъхът му в ухото си отново - А можеше да стане интересно.
Присвих леко рамене. Не знам защо точно, просто исках да възпра достъпа на дъхът му до кожата си, която настръхваше през яката на ризата ми.
Гледах втренчено в земята, неспособна да се противопоставя с много.
Споменх ли че за да ме ядосат до толкова, че да повиша тон, трябва яко да се потрудят?
Усетих го да се отдръпва и притворих очи облекчено.
Наистина успокоението, да не чувствам власта му над себе си, толкова силно, беше отпускащо!
Какви бяха тези тръпки по тялото ми?Определено беше нещо ново! Изпитвах такова любопитство, може би влечение ... към действията му, към начина, по който движеше ръцете си ...
Какво? Смъмрих се на ум за ужасното подсъзнание, което ми беше предал. Що за нелепости!?
- Извинете ме дами! - Александър откъсна една от розите, помириса я и ме погледна с ангелската си усмивка- Нещо по - достъпно ме зове - смутено премигнах, усещайки, че това е обръщение конкретно към мен - Заповядай, Роуз - подаде ми я, гледайки ме право в очите - За теб, без уловка.
Побързах да я взема от ръката му, припряно, и пръстите ни се докоснаха. Усмивката му се разшири, сякаш току - що бе докоснал друга част на тялото ми!
- Ще се видим - прошепна ми някак поверително и тръгна напред, давайки въображаема целувка на сериозната Соня, която бе скръстила кисело ръце.
- Какво стоиш? - смъмри ме внезапно - Изчезни от очите ми и по - добре престани да се набиваш в тях!
Не знаех с какво толкова съм я ядосала или само можех да предполагам, но не исках една от по - големите сестри, и то главната, да ме ненавижда, затова кимнах и побързах да избягам, мислейки как не ми се иска това "ще се видим" да се превърне в реалност.

Нед Мар 20, 2011 9:27 pm

"Старшите"

Глава Трета

В първият момент определено сънувах, как принцът ми се усмихва и протяга ръка към мен, за да ми помогне да сляза от каретата - тиква, а в другият лампите светнаха дразнещо и някой ме разтърси.
Отваряйки сънено очи, видях разтревожената Ребека над себе си и се опитах да се отърся от сладкото спокойствие, което предлагаха в "Страната на сънищата".
- Какво има? - повдигнах се на лакти, прозявайки се широко, докато Бека навличаше с бързина дрехите си.
- Бързо! - хвърли униформата ми в скута, без дори да ме погледне - Ставай! Соня иска да ни види всички отвън!
- Какво? - погледнах към часовника, просто за справка - Но чесът е едва три. Това е лудост!
- Виж, Роуз - Бека спря да бърза за момент и ме погледна със снизхождение, което никога не водеше към добро - Соня е законът тук. Над нея стоят "Старшите", а ние сме най - долу в хранителната верига. Така че се размърдай, ако не искаш да получим наказание.
Определено това бяха нови неща за мен, но предполагам, също така и за Ребека, така че не трябваще да се глезя.
Кимнах решително и станах от леглото, обличайки се, макар че не можех толкова светкавично като нея.
В природата ми е да съм по - скоро охлюв, отколкото заек.[/font">

***

Всички новопристигнали момичета стояхме отвън, подредени в стройна редица, досущ като опитни войници, които не смееха и да дишат, без позволението на Командирът.
Може би щях да се засмея на комичното във всичко това, но бога ми, русокосата Соня беше по - страшна и от стадо побеснели бизони.
Случаен поглед към тримата мъже, които седяха на столове, някак на почет, под навеса, срещу всички нас, и бях готова да падна на колене и да захленча.
Това беше той! Мъжът от градината с розите, който ме изплаши!
Нямаше начин да сбъркам това красиво лице, дори ако ме изправеха срещу хиляда хубавци, понеже той не беше просто хубав.
В него имаше нещо индивидуално - може би дяволитостта в погледа му, или закачливата усмивка, не бях сигурна, но определено не можеше да се бъркам.
Александър, както реши да сподели, преди да ме постави в неловко положение, също ме видя и не пропусна да ми намигне безсрамно, усмихайки се секси, докато се отпускаше назад в стола си.
Отклоних очи от неговите, правейки отвратена физиономия.
Скришум, обаче, погледнах към него отново.
Усмивката му се беше стопила, но очите му не бяха изпълнени с яд, както обикновено се случваше при мъжете с наранено его, напротив, засветиха заинтригувано и след секунда устните му отново се извиха предизвикателно.
- Кои са тези? - прошушнах в ухото на Бека.
- "Старшите" - прошепна ми съвсем ниско, та едва можах да я разбера - Русокосият е лидерът им, името му е Майкъл Ричърдс. Син е на местен политик. Другият до него, синеокият, което гледа разсеяно е Самюел Тортън, за който се говори че е доста голям бунтар и е в "Старшите" само защото баща му държи най - големите банки в страната. Последният, хубавеца с безопасната усмивка - Бека сбърчи нос недоверчиво. Явно не бях единствената, която не го харесваше! - Името му е Александър Дракър и е син на петролен магнат. Разглезен е и е голем плейбой. Казват че всички гадни извращения в "Розбърг" са негово дело.
- Добре оседомена - подсмихнах се, поглеждайки я шеговито.
- Разбира се! - отвърна ми засегнато, но след миг се захили.
Гласът на Соня ни накара да се разделим светкавично.
- Тук сте, защото сте едни разглезени хлапачки - тя пристъпи напред пред не лошият ни строй, и определено ни погледна с погнуса - Искаме да ни докажете - вашата сръчност, вашата борбеност и сили, които трябва да притежвате за да сте достоен възпитаник на "Розберг"!
Потърсих с поглед Алексадър и установих, че той ме наблюдава, потърквайки замислено брадичката си.
Срещна погледът ми и кафявите му очи, които ноща правеше още по - тъмни, се изпълниха с грешни помисли, които ме накараха да отвърна поглед.
Не ми харесваше, че ме изучава! Дали го правеше, защото се изчервявах?
Знам, че е много лошо качество!
Презирам да се зачервявам, когато изпитам неудобство, но просто не мога да го контролирам!
Татко казва, че се изчервяват само тези, които имат съвест!
Приемам го за една не толкова лоша дарба.
Да имаш съвсет определено беше нещо хубаво и точка!
- Нека продължа, Соня? - Алекс се изправи внезапно, прекъсвайки разпалените думи на Соня, а тя го стрелна гневно с поглед, но бързо се увладя и кимна подканващо към нас, с две думи "предоставяше ни на него" - Благодаря - усмихна й се той, като целуна ръката й галантно, задържайки очите й със своите.
Боже! Ребека беше с напълно вярна информация. Този беше сваляч от клас!
От начина, по който се движеше до начина, по който поемаше дъх, беше идеален.
Мен лично ме плашеше.
Аз предпочитах някой спокоен тип момче, което да гледа уроците и да има мечти за бъдещето, които да включват само една жена.
Погледите ни се срещнаха за поредн път.
Явно му беше нещо като хоби да ми се надсмива с тези хубави очи.
Не знаех защо ме проверява през пет минути, но не беше приятно и мислех още утре да ида при него, да се изправя, и да го попитам, какъв му е проблема.
Кого залъгвах?
Нямах нито смелостта, нито самочувствието за това!
Всички проследихме, как свали златният си пръстен, с някакъв интересен символ, от пръста, оглеждайки с наслада притеснените ни лица.
Личеше, че се наслаждава на начина, по който го зяпахме - в очакване, напрегнати, защото той представляваше нашият Бог в този момент, а ние зависихме от милостта му!
Усмихна се широко с добродушна усмивка - самият ангел на любовта и доверието, и го вдигна високо, за да можем всички да го видим добре.
- Ще бъде хвърлен в близкото езеро - очите ми се разшириха изумено - А от вас ще посмея да поискам ...- гласът му се снижи поверително, внасяйки още по - силно смущение - Да го намерите, и да ми го донесете.
Зяпнах в пръстена невярващо! Нима това беше истина?
Очаквах всеки един момент върху лицето му да затанцува шеговита усмивка и той да отрече тази нелепост, но усмивка имаше, само че след нея не последва отрицание.
В редицата бе внесен смут и всички шушукаха разтревожено.
Ноща бе студена, полъхваше недрожелюбен есенен вятър и навярно водата беше ледена.Това беше неуместно! Нечувано! Пръстен във езерото?!
Не можеше да бъде намерен в тъмната нощ, а и дори да бе светъл ден, поговорката - игла в копа сено, се беше изказала мъдро по въпроса.
- Докажете уважението си към нас, " Старшите". - гласът му се извиси невероятно мистериозно под тъмното, магично небе - Не разочаровайте по - големите си сестри "Таро" и ги накарайте да се гордеят с вас и вашата воля.
Топлите му кафяви очи преминаха през смутените момичета и спряха върху мен за пореден път.
Не разбирах това предизвикателство, което излъчваше към мен.
Какво искаше да направя?
Стигнах до момента, в който започнах да се питам отчаяно!
Постоянното наблюдаване, усмивките му, сякаш знаеше нещо за мен, което ми обягваше през цялото време.
По дяволите! Втори път "по дволите", защото изругах първият!
Ако бях слушала повече в часовете по Психология, нямаше да съм толкова объркана от действията на хората около мен, и както казваше учителят ми, господин Мърфи, нямаше да имам петдесет процента от проблемите си.
Бавно помръднах очи към него, за да проверя, дали все още ме гледа, но останах втрещена, очите му не бяха помръднали и с милиметър.
Усмихна ми се, за кой ли път, с ненагледната си усмивка и подаде пръстена на Димана, която го пое и тръгна напред подканвайки момичетата да я последват.
Те тръгнаха бавно, с липса не желание, но с послушно сведени глави или блуждаещи в тъмното, изплашени погледи.
Кои бяха те, че така да унижават!? Кой им даваше право на това?!
- Хайде! - Ребека хвана ръката ми, като ме дръпна напред, но не ме помръдна от мястото ми.
Не можех да направя това, за нечие удоволствие! Просто не можех!
Все едно да плюя върху себе си!
Аз не обичах да плюя - невъзпитано и гадно, така че, категорично не, не можех и не исках!
Баща ми винаги ме учеше, че човек трябва да има принципи отвърд които никога да не отива, защото нарушеше ли ги веднъж, значи обиждаше себе си и това, което е постигнал.
Не умеех да се опълчвам, но не можех и да отстъпя пред това.
Не исках и другите момичета да го правят - драпайки безпричинно в ледената вода, навярно цялата нощ.
- Това е нелепо! - изплъзна се от устата си.
Едва се сдържах да не сложа ръка пред устните си.
Бяха ме сплашили доста, особено Александър, който се спря по средата на пътя към луксозното си ложе.
- Какво каза? - подвикна към мен Соня, скръствайки заплашително ръце - Ти си просто заек! Ако някой от "Старшите" поиска от теб да му излижеш обувката, ще го сториш с усмивка, разбираш ли?
Бека ме погледна извинително, пусна ръката ми и се затича след другите.
Не можах да скрия разочарованието си от това, но си помислих, че е по - добре така, за да не накажат и нея заедно с мен.
Все пак принципите, които следвах бяха само мои и нямах никакво право да заставям другите да ги разбират и следват.
- Искаш да бъдеш наказана ли, заек? - твърдият глас на този, за който Бека бе казала, че се казва Майкъл, ме принуди да се вгледам в него досущ като подплашено горско животинче, чието сърце щеше да изхвъркне. - Попитах те нещо?!
Косата му беше много светло кестенява, можеше да се нарече руса.
Лицето му беше някак мъжествено и строго, а очите му бяха стоманено зелени. Впиваха се в мен с отвращение, сякаш бях настъпана дъвка.
- Не искам да бъда наказана - учудих се, че звучах спокойна и гласът ми потреперваше леко, само в краят на изречението - Но не искам да правя нещо толкова унизително и глупаво като това.
Кратък поглед ми доказа, че периферията не ме лъже.
Александър се бе усмихнал още по - широко, отпуснат назад в стола си, с хрисимо изражение.
Сякаш му харесваше опълчването ми, сякаш го беше очаквал.
- Върви при другите, докато не сме решили да чистиш тоалетните три месеца под ред. - предупреди ме Майкъл.
Навярно той беше нещо като техен лидер. Алфа в хищническата им групичка. Стоеше на средният стол, а от дясно беше Александър. Другият мъж Самюел изглеждаше отнесен и надалеч от всичко случващо се. Косите му бяха тъмни, смулисотчерни, а очите наситено сини. Беше мрачноват и изключително загадачен.
- Съжалявам, но не мога да го направя. - бях казала нещо веднъж, така че каквото и да ми приготвеха, нямаше да се отрека от хвърлената дума.
- Колко е сладка - Александър се засмя и привлече вниманието ми, което беше раздвоено между злият Майкъл и мистериозният Самюел - Нека да я погалим по главата, като добро кутре с интересен нрав.
Изправи се и тръгна към мен. Заостъпвах назад. Не ми харесваше мисълта за повторна близост в един ден.
- Или пък да не го правим? - спря се до мен, пъхнал ръце в джобовете - Да я запалим жива! - изгледах го ужасено, а той просто изцъка с език - Не, твърде варварско, не мислиш ли?
Моето мнение ли искаше пък сега? Отворих уста за да кажа нещо, но той ме възпря поставяйки пръст върху устните ми.
- Осъденият на смърт не говори - бавно прокара свободната си ръка през гърлото, имитирайки отсичане - Защото ще умре, схваш ли? - приведе се към мен и прошепна тихо, съвсем интимно - Забавано, нали?
Гледах го в очите с недоумение. Този беше напълно ненормален.
Махна пръста си от устните ми и отново започнах да се уча как се диша.
- Това момиче е ... - обхвана брадичката ми, задържайки лицето ми безпомощно близо до неговото - Бих я изчукал.
- Алек! - за първи път чух дълбокият глас на мълчаливият до сега Самюел - Не бъди толкова гаден. Ако искате забавление, накажете я.
Гледах го послушно в очите, а той ми се нацупи разочаровано.
- А с удоволствие щях да те опитам - отдръпна се от мен с въздишха - Жалко, жалко... а съм много добър с езика.
Не можех да помръдна. Той това, което си мисля ли ми намекна? Изчервих се до корена на косите си. Внезапно се обърна към мен и се засмя. Очите ми се разшириха още повече срещу непонятното му държание.
- Розичка е очарователно плашива - разроши косата ми, сякаш наистина бях вярното му пале - Колко сладко! Ох, възбужда ме!
Изтичах напред към другите двама мъже.
- Готова съм да понеса всякакво наказание - погледнах ужасено към мъжът, който ми се усмихваше слънчево - Моля ви, дръжте го далеч от мен.
Погледна за кратко към Александър, чиито очи засветиха с любопитство.
Усмивката му беше съвсем лека, почти невидима. Беше се вторачил в мен, прехапвайки устни, което доказваше, колко много се наслаждава на момента, в който бях толкова изплашена, че те ще му позволят да ме докосне.
- Трябва да бъде наказана - обади се сухо Соня, поглеждайки ме с пренебрежение - Ако всеки заек започне да ни се противопоставя, какво ще правим?
- Три месеца. - отсече безчувствено Майкък - Тоалетните.
Чесно казано изпитах благодарност!
- Не. - тихият глас на Александър ме стаписа - Имам по - добра идея за Роуз.
Изрче името ми влюбено. Колко добра актьорска игра. Тръпки ме побиваха!
- Идеята се състои в следното - той се засмя леко, а чистотата на смехът му беше ангелска - Нека ни слугува за известно време, да се научи, че с по - възрастните не се спори.
Преди да възразя, въпреки че нямах думата, Алфа проговори :
- Харесва ми!
- Мисля, че ще се научи да бъде добро .. котенце - отново беше зад мен, преди да реагирам. Устните му докоснаха бавно бузата ми - Лягай си - прошепна ми, загрявайки цялото ми тяло - Утре ще те чака дълъг ден и ако съм в настроение още по - дълга нощ.

***

Най -странното нещо беше, че напълно осъзнавах, че съм абсолютно заспала и това, което тече пред очите ми е сън.
Лежах върху черни сатенени чаршафи, а през прозореца на стаята ми се процеждаше магичната лунна светлина, която се разхождаше по голата ми кожа.
Гледах се отстрани - моето дишащо в мрака, непознато Аз, което се гърчеше голо върху леглото.
Отметнах глава назад, върху меката, тъмна като гръмотевичен облак възглавница и задишах тежко и жадно, затворила очи.
Тялото ми изгаряше, сякаш някой прокарваше върху кожата ми нажежено желязо, но вместо болка изпитвах неописуема наслада и почти водещо до лудост щастие, което необяснмо превеземаше съзнанието ми.
Желязото в случаят, беше кърваво червена роза, с която той очерта разтворените ми устни. Не можех да видя лицето му, но в сънят ми се усмихнах, изпитвайки нужда да го почувствам до себе си, сякаш това щеше да премахне жегата пропиваща се в кожата ми. Той бавно прокара розата надолу по корема ми. Мускулите ми се свиха, а дъхът ми излезе накъсано през устните.
Усещането беше неуписуемо, толкова реално за един обикновен сън.
Но имаше ли изобщо нещо обикновено в истинските емоции, които ме поливаха като приятно топла вода.
Розата се озова между краката ми. Тялото ми избухна. Той ме галеше толкова бавно, толкова възбуждащо, а аз бях готова да му позволя да инжектира във вените ми сексът, който излъчваше.
Александър. Мракът разкри лицето му, но аз не избягах, а напротив впих устни в неговите, докато ми се усмихваше доволно.
Подскочих в леглото стресната. Гърба ми се изви като струна и ръцете ми замръзнаха притиснати до гърдите. Уверена, че нощничата ми е все още върху мен, се отпуснах назад прокарвайки ръка през разрошената си коса.
Какво се случваше сега? Нима имах еротични сънища с него, когато именно той ме принуди да потъна в такава гъста каша?
Това определено не беше нормално за мен. Никога преди не бях имала подобни сънища. Имах чувството, че кожата ми все още гори под нежното докосване на розата.
Изчервих се и се завих през глава. Трябваше да има някакво нормално обяснение за внезапните ми сънища? Да, ставах извратена!

Съб Апр 02, 2011 8:25 pm

"Ангелите на Розберг"

"Ангелите на Розберг"

Re: "Ангелите на Розберг"

Re: "Ангелите на Розберг"

Re: "Ангелите на Розберг"

Re: "Ангелите на Розберг"

Re: "Ангелите на Розберг"