Да откриеш себе си (СасуСаку)

Младо красиво момиче с дълга розова коса, спускаща се на вълни до кръста и и с изумителни зелени очи, вървеше из улиците на един напълно непознат за нея град. Лицето и бе бледо, замислено и угрижено. Лявата и ръка бе превързана с бинт при китката, а по краката и имаше множество драскотини. Тя бе толкова увлечена в своите мисли, че напълно забравяше огромната болка в главата си. Момичето едва сдържаше напиращите сълзи в очите си. „Къде съм? Как се озовах тук? И преди всичко... коя съм аз?” – тези въпроси я задушаваха. Дали защото нямаше отговор, или защото нямаше представа как да постъпи и тя самата не знаеше. Единственото, което и беше известно е, че един дървар я намерил да лежи в безсъзнание на брега на една река. Той я завел в къщата си и жена му се погрижила за нея. Момичето лежало непробудно цели 6 дена. Когато се събудила, не помнела нищо от миналото си. Все пак беше много благодарна на доброто семейство. За съжаление не бе успяла да им даде нищо в замяна. Беше си обещала, щом възвърне паметта си, ако това някога станеше, да ги посети. И ето я отново. Вървяща без посока. Погледът и спираше на много щастливи лица, чуваше веселите викове на играещите си дечица. Сърцето и се сви. „Дали имам родители и приятели, които се тревожат за мен или съм напълно сама...?” – тази мисъл тормозеше съзнанието и .
Малко по-надолу по улицата вървяха двама мъже на около 20 години. Те бяха доста различни един от друг. Единият бе много красив. С черна коса и също толкова тъмни очи, които ти дават усещането, че погледнеш ли в тях, ще се изгубиш. Лицето му бе бледо, всяка извивка по него изваяна до съвършенство.Усмивка обаче липсваше. Облечен бе в бяла риза, чиито горни копчета бяха разкопчани. Носеше черен панталон, а на кръста си – странно лилаво въже. На гърба му бе окачен сравнително голям меч. Другарят му бе белокос. Очите му – с интересен виолетов цвят, излъчваха някаква дяволитост. За разлика от приятеля си, той бе широко усмихнат. Дрехите му не правеха особено голямо вшечатление, колкото голямото оръжие закачено на гърба му. Нинджите вървяха спокойно, а в ръцете си, белокосият носеше торби, в които имаше хранителни продукти. Както ходеше с ръце в джобовете и поглед вперен някъде напред, внезапно чернокосият младеж спря. Вниманието му бе привлежено от бледата розовокоса девойка, която се отличаваше от тълпата забързани хора. Той нямаше да забрави това детско и невинно лице и тази оригинална за себе си коса, макар и да бяха минали цели 4 години, от както зърна за последен път бившата си съотборничка. Чудеше се какво ли прави тя толкова далеч от Коноха. Стъписването му се удвои, когато тя го забеляза и го отмина като поредният непознат. Това ли бе момичето, което го обичаше толкова много и бе готово да направи всичко за него?
- Ъъ... Саске какво ти става? Хайде да вървим, че умрях от глад. – промърмори приятелят му . Но чернокосият бе сигурен, че нещо не беше наред и тряваше да разбере какво подяволите става. Вместо да продължи пътя си, той се обърна и настигна момичето.
- Сакура? – провикна се Саске, но тя не реагира по никакъв начин. Момчето направи още няколко опита, но когато видя, че няма резултат, я хвана за ръката. Тя се стресна и се обърна.
- Какво искаш от мен? – попита плахо розовокоската.
- Не ставай глупава. Аз съм Саске Учиха. Не вярвам да съм се променил толкова, че да не ме познаеш. – каза хладно той, а очите му бяха впити в нейното лице, на което сега бе изписано голяма доза объркване.
- Съжелявам... – прошепна девойката и сведе поглед към земята – но не те помня. Не помня нищо.
- Какво?! – продума невярващо той и се усмихна недоверчиво – Шегуваш се нали?! – но по погледът с който тя го прониза ясно си личеше, че е напълно сериозна. Младежът бе потресен. След една-две минути мълчание прошепна.
- И по-добре, че не ме помниш. Ако не знаеш къде да отидеш, твоят дом е в Коноха. Там имаш приятели, които сигурно се тревожат за теб. Не казвай на никого от тях, че си ме срещала, ясно? – момичето кимна леко, а очите и все още не можеха да се откъснат от тези красиви, запленяващи очи...
Без да казва нищо повече, чернокосият и обърна гръб и отиде при другарят си, който бе доста учуден от случилото се.
- Да вървим, Суйгетсу. – каза хладно Саске и двамата продулжиха надолу по улицата.
Розовокосото момиче остана загледано в отдалечаващите се фигури, докато те не се изгубиха сред тъплата

Ако преди тази среща девойката бе объркана, сега мислите, които напирава в главата и я подлудяваха.
- Дори не успях да го питам как се казвам – промърмори тихо. Колко глупаво и звучеше това – да пита непознат за името си. Цялата история беше толкова..толкова жалка! И все пак чернокосият и бе казал много важно за нея нещо. Тя имаше приятели, следователно имаше и дом, в който да се завърне. Това определено я успокояваше. Но нещо я глождеше отвътре. Споменът за черните, студени очи, които не се откъсваха от нейните, я караха да потрепери. Те и бяха толкова непознати и същевременно така близки. Сега поне имаше цел и тя бе Коноха. След 5 часа неспирно ходене, зеленоокото момиче се намираше на широк каменист път, който водеше към така наречения и дом. Небето беше мрачно и едри капки се сипеха по засъхналата земя. Студен и остър вятър караше листата, паднали от клоните на околните дървета, да затанцуват, нарушавайки гробната тишина. Обгърнала се с ръце, за да се стопли, розовокоската правеше опит да игнорира леденият дъжд, който се стичаше по тялото и и вятърът, който със своя леден дъх правеше усещането още по-неприятно. „Саске Учиха... защо това име не ми говори абсолютно нищо? Може би преди сме били приятели, щом той веднага ме позна.” – мислеше си тя. „Или пък не? Защо не искаше да казвам на никого, че съм го срещнала? Защо искаше да го забравя?”
- Този път няма да ми избягаш!- студеният глас изрекъл тези думи, накара момичето да замръзне на място.
- Мислех, че съм те убил, но за мой „късмет” явно си оцеляла.. Е, ще се наложи да прекратя живота ти сега. – пред нея седеше мъж, чието лице бе покрито с маска. На гърбът му бе окачен меч, а в ръцете си той държеше два куная.
- Чакайте.... аз не знам за какво говорите... – говореше уплашено тя, като пристъпваше назад. – Да ме убиете? Но какво съм ви направила? Недейте, моля ви! – до слуха и стигна ужасяващ смях, след което непознатият с невероятна скорост се озова до нея и я ритна в корема. Момичето бе отхвърлено настрани и падна, удряйки си гърба в едно дърво. Докато се осъзнае, се намираше във въздуха. Нападателят и я бе хванал за блузата и я бе издигнал над себе си. От това тя не можеше да си поеме дъх.
- Този път няма да се съпротивляваш, така ли? – изсъска той с ехидна усмивка и я захвърли на другия край на пътя. Момичето се претърколи няколко пъти и остана да лежи на земята. „Какво се случва? Защо иска смъртта ми?” – мислеше си тя и едвам се надигна . „Толкова съм слаба... Какво бих могла да сторя?”

През това време , не много далеч от този каменист път, на малка поляна, млада червенокоса жена обикаляше притеснено напред-назад. Голяма тревога се четеше по пребледнялото и лице.
- Къде са... минаха цели 4 часа! Ами, ако им се е случило нещо? – момичето не можеше да си намери място.
- Успокой се, Карин. – каза със спокоен глас рижавокос мъж на горе-долу същата възраст. Той седеше на земята. В очите му, замислени и леко тъжни, се отразяваха пламъците на горящия огън пред него. Заради дъждът, изсипал се преди малко, момчето беше положило доста усилия да го поддържа в добро състояние.
- Как да се успокоя! Нали знам, че навсякъде АНБУ издирват моя Саске! Смятат го за долен престъпник!
- Карин! – обади се отново съотборникът и. – знаеш, че някакви си АНБУ не могат да му навредят. Той е много по-добър от тях.
- Вероятно си прав.. – успоки се малко жената и седна до него. – Но все още не усещам чакрата му...



- Саскее, ама защо трябваше да минаваме по толкова заобиколен път... Ужасно съм дехидратиран и краката ме болят! – измрънка Суигетсу, докато се влачеше след Учиха.
- Много добре знаеш, че ни следят – беше хладният отговор.
- Искам да те попитам нещо – обади се пак белокосият – Коя беше онази, с която говореше в града?
- Никоя.
- Ама, Саскеее... ти очевидно я познаваш и..
- Млъкни – като каза това, чернокосият спря. Лицето му от безразлично стана напрегнато. Той си затвори очите и когато ги отвори пак, те вече бяха червени, а в тях се завъртаха три черни точки. Като видя случващото се, другият нинджа пристъпи няколко крачки назад и каза с лека тревога в гласа.
- Добре... съжелявам. Да използваш Шаринган срещу мен? О, хайде Саскее... Няма да я споменавам по-- , но той не довърши, тъй като съотборникът му бе изчезнал.
- Сега пък ме зарязва... Да му имам настроенията! – промърмори Суйгетсу и се просна на меката трева.

От името на Сакура

- Свършено е с теб – тези думи кънтяха в главата ми. Обърнах се с оставащите ми сили, а те бяха наистина малко. Мъжът с маската седеше на няколко крачки от мен. Видях как той вдигна ръката си , след което запрати двата куная към мен. Всичко се случи бавно и мъчително. „Това ли е краят ми?” – се питах. В съзнанието ми незнайно откъде се беше запазил споменът за една изказана мисъл, че когато човек е на ръба на смъртта, целият му живот минава пред очите му. Каква ирония. При мен спомени липсваха. Не можех да се насладя дори на последния си миг. И ето оръжията летяха към мен. Но тогава нещо се случи. Да, това бе той. Човекът, който бях срещнала по-рано в града. За секунди младежът застана пред мен, предпазвайки ме. Седях като вцепенена. Наблюдавах безучастно как той отбива атаката и напада врага. Изведнъж остра болка прониза главата ми и ме накара да извикам. Затворих очи. Вече не се намирах на същото място . Бях се озовала на голям мост , а навсякъде се бе разтелила гъста мъгла. Зад себе си усещах присъствието на някакъв човек. Очите ми напрегнато се взираха в пространството около нас. Сърцето ми биеше по-силно отвсякога. Инстинктивно протегнах ръцете си, за да защитя мъжът зад гърба ми, когато видях кунатите летящи с ясна скорост. Отнякъде се появи чернокосо момче и без да се коле*ае дори за миг, застана пред мен. Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да гледам изумена. Отворих очи. Осъзнах, че съм се свила на земята, притискайки главата си с ръце.
- Това се е случвало и преди – прошепнах. Вдигнах поглед. Бях сама. Отново. Саске Учиха за втори път бе спасил живота ми. А кой всъщност беше той?



Саске вървеше. Накъде? И той не знаеше. Трябваше да се махне някъде далеч от това място и от нея. Все още се опитваше да осъзнае какво бе сторил. Този навик – непотребен и жалък да спасява хората , го ядосваше. Не за друго, а защото това му напомняше, че не разбира себе си. Какво го караше на първо място да поставя другите? На него не му пукаше за нея. Може би направи грешка, че я заговори. За негово щастие тя не го помнеше. Беше избегнал досадното и мрънкане да се върне с нея в Коноха. Тези хора не разбираха ли, че той вече бе избрал своя път. Този на отмъщението. За останалите може да бе безсмислен, но за него имаше голямо значение. Това бе целта на живота му. Постигнеше ли я, сигурно тогава щеше да мисли за дома си. Но сега нямаше време за това.
- Саске! – пронизителен писък го изкара от мислите му. – Добре ли си? Какво се случи? Защо се забави толкова и...
- Млъкни, Карин! Добре съм – смънка Учиха, докато минаваше покрай нея без дори да я поглежда. Внезапно той спря.
- Къде е Суйгетсу? – попита хладно.
- А-аз не знам, мислех си, че е с теб.. – отговори объркано червенокоската. – Не усещам мижавата му чакра наблизо – ехидна усмивка се появи на лицето и – може онези АНБУ да са го заловили. Саске, този идиот не ни тряб—
- Разбира се, че ни трябва! – сряза я Учиха, след което се изгуби сред дърветата, откъдето бе дошъл.
- Тъпият Суйгетсу! Всичко разваля! – промърмори момичето и седна до мълчаливият си съотборник, койте все така седеше, загледан в пламъците.

Вече се бе спуснал мрак. На черното небе бе изгряла съвършено кръглата луна. Тъмна фигура се бе притаила в сенките на огромните дървета. Страховете на Саксе се бяха сбъднали. Прикрил чакрата си, той наблюдаваше АНБУ- та на Коноха да отвеждат безжизнения Суйгетсу. Той активира своя Шаринган и се вгледа по-добре в съотборника си. Както и бе очаквал, забеляза гривната на ръката на белокосия нинжда. Тя изсмукваше всичката му чакра. Но заловеният не се бе дал без бой. Той бе сериозно ранен на дясното си рамо. От шестте АНБУ един бе в безсъзнание. „До последно е спазвал заповедите ми да не убива никого” – помисли си чернокосия и се усмихна леко. Останалите бяха с леки драскотини и щеше да бъде необмислено, ако ги нападнеше. Все пак битката нямаше да е много честна 5 срещу 1. Колкото и да бе силен, на този етап нямаше шанс. Притесняваше го фактът, че те отиваха към Коноха, което означаваше, че и той трябва да посети стария си дом. Мястото, където бе прекарал детството си, най-добрият му приятел и дори Сакура – всички те бяха болна тема за него, макар и да криеше чувствата си под ледена маска. Явно щеше да се сблъска с тях лице в лице отново. Едно обаче знаеше със сигурност – трябваше да измъкне Суйгетсу, каквото и да му струва това. След като изгуби нинджите от поглед, той побърза да се върне при двамата си съотборника. Щяха да измислят някакъв план.


Розовокосото момиче най-после бе пред портите на Коноха. Зелените и очи попаднаха на двама пазачи, които си говореха за нещо. Всеки един от тях бе снабден с меч, а на главите си носеха нещо като кърпа с малка плочка на нея, с гравиран отгоре и някакъв знак – вероятно на селото. Щом я забелязаха, на лицата им се изписаха широки усмивки и единият се провикна весело
- Сакура-чан! Ти се върна! Чудехме се какво се е случило. Наруто даже отиде да те търси! – в отговор момичето само се усмихна вяло , кимна , промърмори нещо от сорта „Добре съм” и „Всичко е наред.” и продължи пътя си. „Сакура... значи така се казвам” – мислеше си тя. „Сега остава да намеря дома си..., но как?” Девойката започна да обикаля из улиците с надеждата, че ще си спомни нещо, дори да бе съвсем незначително. Разглеждаше и запомняше всяка една сграда, всяко едно място. Минаваха часове, а тя все така безцелно търсеше ли търсеше. Потънала в мисли, се стресна, когато чу студен и тих глас да изрича името и. Момичето се обърна. Пред нея бе застанало момче на същата възраст. Лицето – бледо, очите – светлосини със странни черни кръгове около тях. Червената му коса бе разпиляна на всички страни. Младежът носеше червена тениска с къс ръкав, черни панталони, с широки крачоли, а пред гърдите му минаваше бял плащ, закрепящ някакъв странен предмет на гърба му. Една – две минути девойката седя неподвижно, като не откъсваше зелените си очи от тези на странника. Но както по-рано, така и сега тя почувства остра, непоносима болка в главата. Тя бе толкова ужасна, че я заслепяваше. В съзнанието и се появи ужасяваща картина. Сакура се намираше на обширна поляна. Появилият се вятър раздвижваше всяко едно клонче, всяка една тревичка. Сълзи замъгляваха погледа на младата жена. Тя седеше на коленете си, а пред нея лежеше червенокосото момче. Нямаше и следа от живот в него. Дълбоко в себе си тя знаеше, че е безсилна да му помогне. Погледна нагоре. Рус младеж бе стиснал юмруци. Свел глава, тихо плачеше.
- Гаара – прошепна през хлиповете си той. Веднага след това, картината се размаза. Сакура трепереше като нежен вишнев лист. Тя бе скрила красивото си лице в дланите си и не смееше да погледне отново реалността очите. Ами ако това не беше спомен и той наистина е умрял? Всичко е толкова истинско... Девойката усети две ръце да я хващат за раменете и да я разтърсват леко. Студеният глас, чула по – рано, достигна до слуха и. След около минута тя се успокои и се престраши да свали ръцете си и да провери какво се случва. Две сини очи се взираха в нейните. Сякаш проникваха в душата и, опитвайки се да разберат какво става. Противно на волята и няколко сълзи се търкулнаха по бузите и .
- Ти беше мъртъв, там, на поляната...-изхлипа тя – Защо... Нима наистина се е случвало? - без да казва нищо, момчето я хвана и я повлече нанякъде
- Къде отиваме? – попита плахо тя, стараейки се да смогне на темпото му.
- При хокагето. Имаш нужда от помощ.
За няколко минути двамата се намираха пред бяла врата. Гаара потропа няколко пъти, след което влязоха вътре. Завариха руса жена спяща на бюрото си.
- Ъъ Тсунаде – сама? – обади се той. Тъй като не последва никаква реакция, младежът отиде до нея и я сръга леко.
- Ммм? Какво? Гаара? Ти защо си още тук? Сакура.... САКУРА!! Добре ли си?! – хокагето моментално се разсъни и скочи да прегръща розовокоската, която до сега бе седяла тихо отзад. Докато държеше девоката в обятията си, Тсунаде я обсипваше с въпроси.
- Къде беше толкова време... Очаквах те преди следмици ! Как мина мисията ти? Знам, че ти е било много трудно... казах ти, че мога да пратя някой друг вместо теб, но какъвто си инат...
- Загубила си е паметта. – след тези думи настъпи гробна тишина. Засмяното лице на жената се превърна в стъписано и тревожно. Тя се обърна към червенокосия
- Какво? Загубила си е паметта?! Как е възможно... – погледът и се местеше ту към единия, ту към другия , сякаш искаше да разобличи тяхната ужасяваща шега. Като осъзна, че цялата ситуация съвсем сериозна, хокагето възъхна тихо. После с бавни крачки отиде до широкия прозорец и се взря в далечината. „Това е такава голяма загуба... най-добрата ми ученичка вече я няма? Трябва... ТРЯБВА да има някакъв начин да върнем старата Сакура. Цялото село има нужда от нея!” Гласът на девойката прекъсна мислите на Тсунаде.
- Аз... съжелявам, че ви създавам толкова проблеми. Единственото, което искам сега е да се прибера у дома.
- Да, разбира се. Трябва да си почиваш. Не се притеснявай, скъпа. Спомените ти ще се върнат с времето, а до тогава ние ще те подкрепяме! – като каза това, хокагето написа на един лист адресът на момичето. Сакура благодари и като последва примера на Гаара се поклони леко. След това двамата излязоха.

съжалявам за грешките =) просто малко късно ги видях...

Сакура и Гаара бяха стигнали до центъра на селото. По пътя по молба на момичето червенокосият и разказа набързо за случилото се – за това как са го спасили и кой е искал да го убие. През цялото време тя бе много изумена и всеки път щом той стигнеше до някоя критична част на разказа, розовокоската закриваше с длани лицето си сякаш и разказваха страшна история. Макар и леко, това го разсмиваше. Младежът не можеше да си обясни как тя се е променила от силна и дръзка в трепереща от почти всяка емоция и беззащитна. Ето, че дойде време да се разделят. Той и пожела късмет и каза, че скоро пак ще дойде по работа в Коноха. Гаара бе пропуснал факта, че е Казекаге, за да се държи тя с него като с приятел, а не като с някаква висша особа. Девойката му се усмихна мило и тъкмо се обърна и тръгна по лявата уличка, когато чу едно тихо „Благодаря.”
- И аз. – отвърна тя без да спира. Не след дълго Сакура седеше пред красива двуетажна къща. Беше и доста странно да се възхищава на дома си, в който бе отраснала, все едно го вижда за първи път. С нетърпение влезе вътре и остана още по-очарована. Имаше поне 7 стаи, всяка от които стилно мебелирана. Навсякъде бе изрядно чисто. Още с влизането, вниманието и бе привлечено от многото снимки окачени по стените. Сакура започна да обикаля помещенията само заради тях. Най – често виждаше себе си със синеоко русо момче. Усмивката му бе невероятно широка и изразителна. Докато го гледаше, тя се усмихна. Той изглеждаше като малко невинно дете. Вътрешно момичето изпита огромно облекчение, че има някой като него за приятел. Макар и да не го помнеше, го чувстваше някак близък. Една снимка закова погледа и. Тя бе поставена зад стъклена витрина, отделена от останалите. Сакура отиде и я взе внимателно и се вгледа в нея. Там бяха четирима души. Мъж на около 35 години. Лицето му закрито с черна маска, а косата му бяла. Същото русокосо момче седеше от дясната и страна. Сърцето и заби по-силно, когато дойде ред на седящият от ляво. Чернокос със черни като мрака очи. Отначало тя не го разпозна, но после се сети
- Саске Учиха! – прошепна тя. На снимката той определено бе по-малък, както и останалите. Едно обаче не се бе променило – неговото студено лице и тези очи не изразяващи нищо. Учиха изглеждаше безкрайно отегчен ,а синеокият го гледаше намръщено. Само тя и по-възрастият, който седеше зад нея, поставил ръцете си на главите на момчетата, бяха усмихнати.Цялата тази картина изглеждаше смешна. Звук на горния етаж накара девойката да подскочи. „Какво беше това?!” – помисли си тя. Най-различни версии идваха в главата и. Всяка следваща, от които по-страшна и по-ужасяваща. Сакура се огледа. Погледа и се спря на чадъра опрян на стената до входната врата. С тихи стъпки тя отиде, взе го, и също толкова безшумно и леко започна да изкачва мраморните стълби. Сърцето и биеше като лудо. Силно се надяваше това да не е отново някой, който да иска да я убие. Саске бе далеч и нямаше да може да я спаси сега. Звуците продължаваха . Идваха от стаята в дъното на коридора. С цялото си самообладание девойката хвана дръжката на вратата. Когато открехна вратата, момичето подаде леко глава и се огледа. Огромно успокоение се разля по цялото и тяло, когато видя причинителят на странните шумове. На голямото меко легло в центъра на стаята си играеше малко бяло пухкаво котенце. В играта си то бе счупило 2 вази и завесите, закачени на големите прозорци, бяха издрани.
- Имам коте?! И то доста игриво както виждам. – засмя се Сакура и хвана животинчето. – Съжелявам, г-н котарак, но тъй като не ви помня името, ще се наложи да ви измисля ново. Какво ще кажете заа... ъмм Гари? – говореше му тя гальовно и леко подигравателно. По жалното мяукане, разбра, че трябва да нахрани домашния си любимец и го отнесе в кухнята. Като го остави на земята, започна да рови из шкафовете, но намери само празна кутия от зърнена храна „Котешки мечти”. Ето защо взе от хладилника мляко и му наля в купичката. След като се увери, че всичко е наред, Сакура се качи отново на втория етаж, влезе в първата стая, където имаше легло, просна се на него и заспа.

Мрак. Поройният дъжд бе образувал големи кални локви по горските пътища. На една сравнително висока скала, с изглед към Коноха, седеше качулата фигура. Саске бе вперил поглед към мъждукащите в далечината светлинки на къщите в градчето. Някъде там се намираше и неговият дом. За последно беше зърнал родното си място преди четири години. Този период му се струваше ужасно дълъг, но и като един миг. Сякаш беше вчера, когато напусна приятелите си и тръгна да търси сила. Учиха беше неподвижен и въобще не обръщаше внимание на подгизналото си състояние.Чудеше се дали е направил правилният избор. Бе взел решението да изпрати Джуго и Карин да търсят скривалището на Акатски. Все пак не можеше да си позволи да изгуби толкова ценно време. Веднага след като освободеше Суйгетсу, трябваше да се заеме с изпълняването на целта си. „Да отмъстя на брат си!” – гняв изпълни чернокосия и той сви ядно юмруци. Поседя няколко минути така, след което се изправи. Нямаше план за действие изпълнен с подробности. Знаеше едно и това му бе достатъчно. Щеше да посети даден човек и да остане незабелязан от другите. Не биваше да допуска грешки, защото това би могло да струва животът на много невинни , както и неговият собствен. С бавни крачки се отправи към портите на Коноха. Благодарен на дъжда, който правеше видимостта значително по-малка, Саске си позволи да застане на сравнително близко разтояние от пазачите. За секунди очите му се превърнаха от катранено черни в огнено червени. Той приложи новата си техника и хвана нищо подозиращите мъже в илюзия. След това съвсем спокойно мина покрай тях. Учиха вървеше, а погледът му разучаваше с интерес всяка настъпила промяна в града. За няколко минути вече се намираше пред красива бяла двуетажна къща. Младежът спря за момент и се огледа. За негов късмет един от прозорците бе отворен. Но, за да влезеше през него, трябваше да се покатери по високият дъб, растящ до сградата. Лека усмивка се появи на бледото му лице, когато в съзнанието му изникна един спомен. Преди четири години най-добрият му приятел често се изкачваше ловко по клоните на същото това дърво, за да извика съотборничката им за тренировки. Всеки път това завършваше с писък и нова синина по главата на русото момче. Саске винаги с досада чакаше отдолу, но изглежда, че дойде денят, в който той щеше да направи същото. С няколко бързи скока, чернокосият вече бе на парапета на прозореца. Самодоволно изражение озари лицето му, когато намери това, което му трябваше. Сакура спеше непробудно на леглото. Планът му да отиде до нея се провали, когато се чуха стъпки иззад вратата на стаята. Чернокосият пристъпи назад, но изгуби равновесие. Започна да пада надолу, но успя в последният момент да се хване с една ръка за ръба на стената. Остана да виси така без да издава и звук. Чу се леко проскърцване. Любопитството на Учиха надделя и той погледна с крайчеца на окото си, за да види кой е този късен посетител. Притаи дъх, когато разбра, че това е не кой друг, а Наруто. Не беше срещал най-добрия си приятел от последния път, когато се биха. Беше се променил, пораснал. Това личеше не само по външния му вид, но и по сдържаното му поведение. Синеокият шиноби отиде тихо и седна на ръба на леглото, където все така спокойно спеше Сакура. Саске не смееше да мръдне, въпреки че ръката го болеше и хватката му се отхлабваше. Сега единствената му мисъл бе русокосият, да не повдигне погледа си, защото тогава цялото му прикритие щеше да отиде подяволите.

Наруто седеше на леглото. Очите му, отдавна изгубили своя блясък, сега бяха празни. Загледан в спящата си съотборничка, русокосият вдигна ръката си и нежно я погали по бузата. Това нищожно действие показваше толкова много. Загрижност, съпричастност и любов в едно. С годините се бе научил да я обича като по-малката си сестра. Във всеки момент можеше да даде живота си за нея. „Нима наистина си успяла да го направиш, Сакура?” – помисли си той. „Аз не бих могъл.” – минаха няколко минути, след което той стана и с бавни крачки се приближи до отворения прозорец, през който сега подухваше лек вятър. Саске се притисна възможно най – близко до стената, надявайки се да се слее с тъмнината на нощта. Двамата бха на крачка разстояние един от друг. Синеокият не откъсваше поглед от небето и хилядите блещукащи звезди. Дъждът отдавна бе спрял и сега въздухът бе изпълнен със свежест. Учиха сякаш искаше да спре сърцето си, защото имаше чувството,че приятелят му може да чуе всеки негов удар. Той примижа от болката в ръката си, която ставаше непоносима. Чувстваше се и глупаво. Все едно бе малко дете направило някоя пакост, страхуващо се от наказанието.
- Знаеш ли, понякога се налага да се изправим срещу самите себе си, за да открием своята същност. – изречените думи стреснаха Саске и го накараха да вдигне поглед нагоре. Усмивка се бе появила на досега тъжното лице на русия шиноби. „На мен ли говори? Дали не ме е видял?” – едни и същи въпроси се въртяха в главата на криещият се. Не смееше да гадае. Просто се надяваше, че си въобразява. За негово голямо успокоение синеокият нито веднъж не го погледна. Единственото, което направи бе да въздъхне и да се върне при спящата девойка. Наведе се над нея и за учудване на Учиха, прошепна
- Благодаря ти – След това излезе от стаята, като по най-тихия начин затвори след себе си вратата. Саске само това и чакаше. С мъка той се изкачи и щом стъпи в стаята, се просна на земята. Дишането му от учестено постепенно се успокои. Почувства се ужасно уморен, тъй като не бе спал с дни. Ето защо реши да остави плановете си за следващия ден. Едвам се домъкна до големия диван в другия край на помещението и легна на него. „Защо дойде сега, тъпако! Всичко щеше да провалиш!” – беше последната му мисъл преди да се унесе в дълбок сън.
Наруто ходеше замислен към дома си. Камък бе паднал от сърцето му.
„Радвам се , че си тук, Саске , макар и да не знам защо” – мислеше си той.


Сакура отвори сънено очи. Беше настъпил прекрасен слънчев ден. Усмивка озари лицето и и тя се протегна мързеливо. Погледна часовника на нощното шкафче от лявата си страна. 11:30. Хич не и се ставаше. Ако зависеше от нея , щеше да остане още дълго в леглото. Но бе решила да си направи една голяма разходка из Коноха и да посети приятелите си. Е, поне тези, които я познаеха и повикаха, защото тя не бе в състояние да направи същото. Не и на този етап. След поредната прозявка, момичето се надигна в седнало положение. И тогава тя просто остана вцепенена. Очите и се разшириха при гледкана на спящия човек на дивана пред нея. Той беше с гръб и съответно не се виждаше лицето му. С много мъки девойката опитваше да спре напиращите викове в себе си. Имаше непознат в нейната стая. До колкото си спомняше, Тсунаде и бе казала, че живее сама, а когато снощи си легна нямаше никого. „Крадец? Не, нелогично е. А и всичко е непокътнато... Убиец? Ако искаше да ме убие, щеше вече да го е направил. Бездомник? Би могло, но дрехите му не са в окаяно състояние нито пък са мръсни. Изгубило се дете? Е, това вече е абсурдно. Той определено не изглежда на по-малко от...20 Дали?” – подобни мисли минаваха през главата и. По най – внимателния начин Сакура отмести одеалото, с което бе завита и стъпи на земята. Огледа се. Ех, този път чадър не бе в наличие. След още по-обстоен преглед, вниманието и се спря на... чехъл. Тя въздъхна тихо, осъзнавайки що за нелепост е това, но нямаше друг избор.Отиде, взе го и с тихи стъпки се приближи до спрящия. Момичето се надвеси над него внимателно. За лош късмет диванът бе опрян в стената и нямаше как да бъде заобиколен, а и косата на Саске падаше върху лицето му . Ето защо Сакура не успя да разбере кой е той. Беше я страх и същевременно и беше смешно. Тя седеше с една ръка обгърнала кръста си и държаща здраво чехъла , а другата поставила на брадичката си. Типична позна на мислител. Чудеше се и се маеше как да постъпи. Накрая се реши. Събра цялата си смелост и сръга леко чернокосият в гърба. Той само измрънка сънено нещо, помръдна малко и пак продължи съня си. Девойката обаче бе настоятелна и направи още един опит. Най-после той се обърна към нея и отвори леко очи. Без да знае защо, Сакура изпищя, изпусна „оръжието” си и избяга в коридора, криейки се зад вратата. „Той..това..той..това.. САСКЕ УЧИХА?!”- смях прекъсна обърканите и мисли и я накара да потрепери цялата.
- К-какво подяволите правиш тук?! – провикна се тя, а гласът и добиваше истеричен тон. Не последва отговор, затова розовокоската се подаде леко иззад вратата, за да види наглия неканен гост, но... от него нямаше и следа.
- Дойдох да си побъбрим – усещайки дъха му във врата си , момичето се стресна и понечи да изпищи отново, но той и запуши устата с ръка. – Спри да викаш! Привличаш вниманието на минувачите, а това не бива да става! – шепнеше и в ухото Учиха. – Никой, подчертавам НИКОЙ , освен теб, не трябва да знае, че съм тук, ясно? – девойката само кимна с глава и той я пусна. Тя се обърна към него.
- И все пак защо си тук? – попита тя.
- Ела – като каза това, младежът я хвана за ръката и я задърпа след себе си.
- Къде?
- В кухнята – отвърна момчето.
- Това е моята къща, забрави ли? – подразни се момичето.
- Определено я помня по-добре от теб. – розовокоската беше затапена и ясно го разбираше. Ето защо само се нацупи като малко дете, на което са му взели любимата играчка и се остави да бъде довлечена, а даже и поставена на един стол. Саске се настани пред нея. След кратко мълчание и продължително зяпане в очите, Учиха наруши тишината.
- Тук съм, защото трябва да измъкна съотборника си Суйгетсу. Сигурно се сещаш за кого ти говоря. – Сакура само кимна с глава и той продължи – Заловиха го АНБУ и сега е в затвора на Коноха. Предполагам, че го разпитват и се надявам да е още жив...
- Чакай.. – прекъсна го тя – жив? За какво говориш? Какъв е той? Ами ти? Нима сте престъпници или нещо от сорта? Ако е така аз...
- Всичко е заради мен. Преди 4 години напуснах това място и затова сега ме издирват и искат да ме върнат. Но аз няма да се върна, докато не изпълня целта си.
- И тя е?
- Не те засяга. От теб искам само да ми помогнеш да го освободя.
- Ами, ако откажа? – Сакура се изправи. За секунди Саске се озова до нея и я притисна в стената, хващайки и вдигайки ръцете и от двете страни на главата и.
- Не приемам откази – прошепна и в ухото той, а гласът му се бе превърнал в студен.
- Не мога да го направя! Та това е против закона!
- Задължена си ми! Спасих живота ти! – настояваше чернокосият като затягаше хватката си.
- Не съм те молила да го правиш – инатеше се тя – Не искам да..
- Никой не те пита. Правиш го и точка!
- Какъв си ми ти, че ми заповядваш?! – развика се Сакура.
- Аз съм някой, с който не бива да спориш и също така съм единственият тук, който може да помогне за възвръщането на паметта ти! Не ми вярваш? Ще ти го докажа! – Саске затвори очите си и когато пак ги отвори те бяха червени. Момичето се стресна от случващото се, още повече, че той бе на дъх разстояние от нея. Учиха не откъсваше поглед от нейните расиви изумрудени очи. Внезапно в ума и се появи картина, а главата и , както предишните няколко пъти, я заболя силно.Девойката затвори очи и се остави на споменът да завладее съзнанието и. Намираше се в обширна зала с много пейки и чинове пред тях. Освен нея самата, в помещението се бяха насъбрали и много други тийнейджъри на около 14-15 годишна възраст. Вниманието и обаче бе привлечено от младежът, седящ на втория чин до прозореца. Това беше той. Саске Учиха. Сериозен и замислен, чернокосият сякаш вмомента се бе пренесъл мислено във своя свят.
- Саске – кун, мога ли да седна до теб? – попита весело розовокоската, която се бе приближила до него.
- Не, аз ще седна до него! – Сакура се обърна и видя русо момиче, чиятo коса бе вързана на опашка, а очите му с небесносин цвят.
- Не, аз! – извика на свой ред зеленооката девойка. Двете започнаха ожесточен спор, а Учиха не показваше с нищо, че ги забелязва. Картината се размаза.
- Е, какво ще кажеш? – върна я в реалността Саске.
- Боже, не мога да повярвам , че съм се карала с някой заради г-н Безразличие Хладнокръвников. – усмихна се момичето, отваряйки си очите.
- Хн. – отвърна чернокосият със студена и надменна усмивка и пусна ръцете на бившата си съотборничка.
- Е, добре, ще ти помогна – примири се Сакура, разтривайки китките си, които я бяха заболяли. – Но искам в замяна да ми помогнеш да си спомня всичко!
- Нямаш грижи – отвърна нехайно той – Но аз мога да ти покажа само тези моменти, в които сме били заедно.
- Все пак е нещо – усмихна се отново тя, накланяйки главата си настрани. – И още един въпрос... – добави момичето ,той я погледна с очакване
- Винаги ли си толкова сдухан? – Саске се засмя едва забележимо.
- А ти винаги ли си такава бъзла? – отвърна на въпроса с въпрос Учиха.
- Не ми отговори!! – измрънка розовокоската, скръствайки ръце.
- Сакура? – каза той след минута мълчание.
- Какво?
- Не те засяга. – усмихна се той.

Сори, че този път стана малко тъпичко и е кратко, ама това не се брои за цяла глава. Аз просто пиша и поствам ;д т

Вече беше към обяд. След разговора в кухнята, Саске бе влязъл да се изкъпе. Девойката нямаше какво да прави, затова започна да рови из всеки шкаф, който свареше. Кой знае, може би там щеше да намери нещо за миналото си. Все пак Учиха щеше да и припомни само детството и. Сакура си умираше да разбере какво се е случило след неговото напускане. Дали животът и е бил изпълнен с интересни неща, както и за каква мисия и говореше Тсунаде. Докато ровеше из вещите си, внезапно в ръцете и се озова някакъв предмет.
- Маска... – прошепна момичето, вглеждайки се по-добре в нещото наподобяващо котешка муцунка.
- Сакура.. – девойката стреснато прибра това, което държеше обратно в шкафа и се провикна.
- Ъъ да, Саске? Какво има?
- Ела замалко. – беше краткият отговор. Розовокоската се поколе*а за момент, след което се изкачи набързо по мраморните сълби и влезе в първата стая. Завари момчето вече облечено, гледащо през големият прозорец. Усещайки нейното присъствие, без дори да се обръща, той заговори.
- Виждаш ли го? – казвайки това, посочи с пръст рус младеж недалеч от къщата, в която се намираха. Той бе облегнат на едно дърво, а очите му сякаш изучаваха безоблачното небе. Като се приближи до прозореца, момичето кимна.
- Виждала съм го на повечето от моите снимки. – добави тя, без да откъсва поглед от посочения.
- Знаеш ли кой е той? – въпросът му я обърка. Как можеше да знае, като не го помнеше? Настъпи тишина и Саске продължи.
- Аз, ти и този идиот бяхме в един отбор. – докато говореше, черните му очи следваха всяко едно движение на русокосия.
- Отбор.. – повтори объркано розовокоската. – Какъв отбор?
- Заедно завършихме академията за нинджи. Бяхме отбор 7. Ходехме на много мисии и взаимно сме си спасявали животите.
- Била съм нинджа?! – девойката се стъписа. Очакваше всичко друго, но това...
- Да, много слаба при това. – отговори Учиха, а на лицето му заигра злобна усмивка.
- Непрекъснато се пречкаше – продължи той – Но както виждам – погледът му я огледа от глава до пети – Не си се променила. – Изречените думи нараниха много Сакура. Тя почувства гняв, разочарование и мъка в едно. Защо и говореше така?! Нямаше право! Девойката не искаше да повярва, че е била единствено пречка, слабачка. Зелените и очи сега гледаха неговите, които бяха толкова безчувствени и жестоки. Без да казва нищо повече, тя напусна стаята. Прескачайки по няколко стъпала наведнъж, вече се намираше пред входната врата. Не се замисли нито за миг преди да я отвори и да излезе. Топлината на горещия ден заля тялото и. Розовокоската се затича. Не обръщаше внимание на учудените погледи на минувачите. Вече беше на няколко крачки от русото момче, когато спря да си поеме дъх. Той бе с гръб към нея, все така потънал в мисли, издигнал погледа си към небето. Момичето вече усещаше сълзите, търкулващи се по лицето и . И сама не знаеше защо се бе засегнала толкова много. Може би и преди се беше измъчвала заради тази своя слабост. Сакура се отиде при младежа и седна до него. Внезапмно той се стресна и се обърна към нея.
- Сакура.. не очаквах да те видя. – усмивката му се стопи, щом видя тъжните и очи. – Какво и е? Нещо боли ли те? Той... – синеокият замълча за момент, след което продължи – Някой наранил ли те е? – тя само поклати глава и покри лицето си с длани. – Кажи ми , Сакура.. – продължаваше да настоява момчето, хващайки я за раменете и разтърсвайки я леко. Тя отчаяно се хвърли на врата му , а плачът и стана по-силен. Наруто се чувстваше безпомощен. Изгаряше от желание да разбере какво става, да премахне болката и , да и помогне. Тогава тя захлипа в ухото му
- Наистина ли съм била такава слабачка и единственото, което съм правела е било да... преча? Нима още съм такава? – розовокоската се притискаше силно към съотборника си и не искаше да го пусне.
- Не е вярно. – гласът му бе спокоен, топъл. Чистата противоположност на Саске. – Ти стана един изключително силен човек, Сакура. Ти си мила, всеотдайна, жертвоготовна, даваща всичко за хората, които обичаш. И аз ценя това у теб. – след тези думи тя се дръпна леко от него и го погледна изпитателно в очите, които сякаш вникваха и в най – тъмното кътче на душата и , внасяйки там светлина.
- Благораря ти – каза тя и нежна усмивка озари пребледнялото и лице. – Навярно хокагето ти е казала, че аз.. не помня.. – гласът и потрепери.
- Не се притеснявай за това. Просто знай, че ще бъда до теб винаги. Всичко ще се оправи. – Русокосият се изправи и подаде ръка на приятелката си.
- Аз ще трябва да тръгвам. Тсунаде ме вика. Ще се видим по-късно.
- Да, добре. – отговори тихо момичето , след което се запъти обратно към дома си, макар и сега да искаше да избяга възможно най-далеч от там. Още с влизането Саске я хвана за ръцете и я притисна гръбо в стената , затваряйки с крак входната врата.
- Каза ли му нещо за мен?! – прошепмна той, а гласът му бе по-студен отвсякога.
- Не, глупако, бъди спокоен – изсъска му тя. В красивите и очи се четеше ненавист.
- Хн. – беше отговорът, след което Учиха я пусна. – Трябваше да проверя.
- И защо, ако мога да попитам се криеш от него? Та той ти е приятел! Сам каза, че сме били един отбор! Толкова ли му нямаш доверие?
- Не ти влиза в работата. – отряза я Саске и тъкмо понечи да тръгне към стаята си , когато Сакура го хвана за лакътя.
- Напротив. Засяга ме. Вие сте мои при ятели. – Усмивката на чернокосия , появила се преди минута, изчезна със споменаването на думата „приятели” . Той рязко се обърна към момичето. За нейно стъписване, той я хвана с ръка през кръста и я притегли към себе си. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Саске не откъсваше поглед от нейните сега уплашени очи.
- Мисли добре кого наричаш свой приятел – прошепна той.

Те вървяха тихо и незабележимо. Облечени в черни мантии с вдигнати качулки на главите си, двамата се сливаха с настъпилия мрак. Чаковниците наскоро бяха отбелязали 3 часа след полунощ. Времето беше тихо. Гробната тишина бе нарушавана единствено от тихите стъпки на Саске и Сакура. Младежът беше по-напред. Движенията му бяха толкова уверени, че сякаш да се промъква му бе ежедневие. За разлика от него, Сакура трепереше цялата, но го прикриваше добре. Очите и напрегнато се взираха наоколо, а всеки малък звук я караше да подскочи. Съзнанието и , умът и, всичко в нея крещеше да се спре. Правеше грешка и отлично го разбираше. Ако ги хванеха, щеше да си навлече огромни неприятности. Но сега, след като бе стигнала до тук, не трябваше да се проваля. Ето защо се стараеше да върви плътно зад Учиха. Часове наред бяха обсъждали плана за освобождаването на Суйгетсу. Естествено първо трябваше да се мине през няколко етапа. Първият от тях бе промъкването в офиса на хокагето. Причината бе списъкът със затворниците. Изобщо не беше сигурно, че той се намира там. Цялата ситуация бе доста рискована, но Саске беше категоричен, че трябва да изпробват всички възможни варианти. Дори , ако се наложеше да се стигне до крайни мерки. Девойката се ужаси, когато и бе връчен кунай. Мисълта да наранява, а още повече да убива хора, я измъчваше непрестанно. Отначало тя се бе възпротивила, но след като Учиха отправи заплаха към нея – нещо от сорта на:
„Ако не вземеш проклетия кунай, аз лично ще те убия без да ми мигне окото”, разбра че няма избор. Молеше се всичко това да бе някакъв кошмар, от който копнееше да се събуди. Не знаеше каква е била преди. Не знаеше на какво е способна и дали може нещо различно от плача. Саске я бе провокирал. Много хитро и бе втълпил каква страхливка би била, ако не му помогнеше.Той сякаш знаеше всичките и недостатъци и страхове, сякаш познаваше реакциите и , вникваше в мислите и и обръщаше всичко срещу нея. Това я дразнеше, пораждаше в нея желание да се докаже пред него.

От името на Сакура

Усещах сърцето си, което биеше толкова силно, сякаш всеки миг ще изскочи. Погледнех ли нагоре, виждах прекрасните звезди и луната, чиято призрачна светлина си играеше със сенките на настъпилия мрак. Погледът ми се спря на човека пред мен. Беше ми странно да определя какво точно изпитвах. Беше възхищение. Защо? Заради самообладанието, което бе негов непрекъснат спътник, заради увереността, личаща във всяко едно движение, за смелостта, която бе толкова силна, че внасяше и у мен някакво спокойствие. И в същото време виждах тъмнина, болка и омраза. От Саске лъхаше някакъв хлад, каращ те да трепериш. Сякаш от години не бе докосвал нито един слънчев лъч. Беше толкова отчужден и странен.
- Пристигнахме – чух го да прошепва. Намирахме се на няколко метра от кулата на хокагето. Пред вратата седяха двама пазачи. Погледнах Саске, който изглеждаше напрегнат и замислен.
- Саске? Какво чакаме...нали вече имаме план? – попитах го, като се приближих до него.
- Това са АНБУ. Не очаквах чак такава охрана. Ела. – като каза това, ме хвана за ръката и ме завлече зад една от близките сгради.
- И сега какво? – казах отново. – Щом са АНБУ, значи са доста силни. Не можем ли някак да ги заобиколим?
- Проблемът не е, че не мога да ги победя, Сакура. Работата е там, че ще ме видят, а и ще се вдигне много шум. Успях да мина незабелязан през портите на Коноха онази нощ , защото използвах техниката си за илюзия, но тук няма да подейства. – той погледна пак пазачите, след което лека студена усмивка се появи на лицето му. – Но.. мисля, че се сетих за възможен вариант. Ще видим колко добра актриса си! – добави чернокосият.
- Моля? Какво искаш да кажеш с това, че... – не довърших, защото той ме прекъсна.
- Съжелявам за това, но няма друг начин. – след което извади меча си и ме прониза в рамото. С невероятно бързина мина зад мен и запуши с ръка устата ми, преди да изкрещя от болка. С мъка хванах ръката му и я махнах от себе си.
- К-какво подяволите направи?! – гледах го ужасена. Не очаквах, че ще стигне чак до тук.
- Така или иначе си слаба. Не мисля, че в случая можеш да направиш нещо друго, освен да бъдеш примамка. – гласът му бе толкова безразличен и спокоен, все едно не се бе случило абсолютно нищо. Едвам задържах сълзите си. Бях ужасно ядосана и това чувство ме разяждаше отвътре.
- А сега отиди на пътя и започни да викаш и плачеш или там каквото можеш. Нали в това си най-добра! И се постарай да им привлечеш вниманието възможно най-дълго. – не му отговорих. Трябваше да се примиря с това. Колкото по-скоро намерехме проклетият списък и измъкнехме Суйгетсу, толкова по-бързо Учиха щеше да се разкара от тук. Два дни ми бяха напълно достатъчни да разбера що за хладнокръвен идиот е. „Сигурно и преди съм била щастлива, когато си е тръгнал” – помислих си. С бавни крачки и с много усилия успях да се добера до пътя. Докато се приближавах към кулата, в главата ми се въртяха какви ли не версии, за това как съм пострадала и какво да кажа на АНБУ. Трябваше да вложа цялата си убедителност и както каза Учиха – да бъда добра актриса. Това едва ли щеше да ми е особено трудно. Все пак ситуацията си бе доста реална...

Учиха вървеше успоредно със Сакура, само че на определено разстояние от нея. Доста бързо бе премахнал ненужни мисли, породени от съвестта и сега вниманието му бе изцяло заето с двамата АНБУ. Не след дълго тя спря. Виждайки това, той направи същото.
Сакура дишаше тежко. Губеше доста кръв и го усещаше. Беше отпаднала и и се виеше свят. Ето защо погледна към пазачите, които я наблюдаваха и се свлече на земята. Двамата мъже веднага тръгнаха към нея. Единият от тях коленичи до нея и я разпозна.
- Сакура, САКУРА!! Добре ли си?! Хайде, момиче, кажи нещо! – говореше и непрестанно той, като я повдигна леко, обръщайки я по гръб и слагайки главата и на коленете си.
- Помощ... – успя да прошепне едвам тя, след което затвори очите си и не ги отвори отново.

Възползвайки се от невниманието на пазачите, Саске много бързо успя да се промъкне зад тях и да влезе в кулата. За няма и две минути вече бе в офиса на хокагето. Започна да оглежда стаята и без да губи повече време се зае да отваря всяко едно чекмедже, което му попаднеше. Намираше какви ли не данни за Акатски. В една папка бяха събрани снимки на всеки един S- престъпник от организацията. Чернокосият спря да разгръща страниците, когато погледът му попадна на една от фотографиите. Сякаш гледаше собственото си по-възрастно подобие. Цялото тяло на младия Учиха се напрегна и без да осъзнава, активира Шарингана си. Положи доста усилия да не разкъса снимката на малки парченца. Мразеше този човек с цялата си душа и сърце. Тези очи, това лице, толкова много приличащо на неговото... „Този предател!!” – младежът отвърна глава настрани, а огромното желание за отмъщение гореше в очите му. След като се поуспокои, прибра папката обратно на мястото си и се насочи към голямото дървено бюро. Върху него бяха нахвърлени множество листи и документи. Сред всички тях, чернокосият прочете името си, което бе изписано с дебел шрифт. Отдолу имаше малък текст.
Саске Учиха – смятан за S- престъпник, поради деянията, които е извършил, както и напускането му на Коноха преди 4 години. По правилник това е строго забранено. Да бъде заловен и доведен обратно. Ще бъде подложен на разпит. Старейшините ще определят дали да бъде запазен живота му. Човекът, който ще бъде изпратен да го върне е – тук листът бе скъсан, а отгоре му имаше следи сякаш от... капки вода.
Прочитайки това, Учиха се засмя леко, след което продължи да оглежда около себе си. Друга папка попадна в ръцете му. На корицата и с главни букви бе изписано : Списък На АНБУ. Тъкмо щеше да я отвори, когато застина на място. Имаше някой зад него. Превръщайки очите си в кърваво червени, Саске рязко се обърна назад.
- Какаши... – промълви хладно младежът, разпознавайки новодошлия. – Как рабра, че съм тук?
- Не подценявай учителя си , Саске – отвърна високият, слаб мъж, с сребриста коса и маска на лицето, седящ пред него.
- Хн...
- Не ми беше трудно да се досетя какво се случва, виждайки умиращата ти съотборничка... – погледът на по-възрастният се отмести и сега той наблюдаваше все още лежащото безжизнено момиче и отчаяните опити на пазачите да и помогнат.
- Тя не умира – отвърна с досада в гласа Учиха и отново започна да претърсва с очи сравнително голямата стая. Губеше си времето в празни приказки и го осъзнаваше. „Къде се намира проклетият списък?!” – мислеше си той, а търпението му се изчерпваше все повече.
- И това ще стане, Саске... помогни и...

При Сакура

- Сакура-сан.... Тя умира, Сай. Какво ще правим?! Трябва да я заведем в болницата незабавно! – говореше притеснено единият пазач, докато държеше ръката на девойката, проверявайки за пулс.
- Знаеш, че ни е забранено да мърдаме оттук, Ирука – отговори другият. Усещайки нечие друго присъствие, рязко се обърна.
- Ичиру, какво правиш тук? – новодошлият явно до сега бе тичал. Беше прибледнял и напрегнат.
- Трябва – прошепна той, едвам поемайки с дъх – трябва веднага да дойдете с мен. Заповед на хокагето. Селото скрито в пясъка е било нападнато от Акатски и Тсунаде-сама се намира там сега. Нуждаят се от нас!
- Но... ние не можем да я оставим.. – възпротиви се Ирука, поглеждайки отново девойката, сякаш гаснеща в ръцете му.
- Това е заповед! – гласът на Ичиру бе строг и непоколебим. Той също познаваше розовокоската. Имал бе много мисии, бе се бил редом с нея. Но той не биваше да оставя на емоциите си да го завладеят , още повече, когато ситуацията бе толкова критична. Нямайки друг избор, Ирука постави внимателно Сакура на земята и опитвайки се да пребори вътрешната си борба, тръгна след останалите АНБУ. Той никога нямаше да забрави водачът на неговия отбор.

Какаши бе видял случващото се и въздъхна тихо. „Време е” След това се обърна към Саске с думите:
- Вярвам, че ще направиш каквото трябва. Че в теб има поне малко човещина и омразата не те е погълнала напълно. – после изчезна. Чернокосият дълго бе загледан в мястото, където преди секунди седеше учителят му. С бавни крачки се приближи до прозореца и погледна към Сакура. „Що за идиоти трябва да са, че да я оставят..” – помисли си вече леко ядосан той. Бе предвидил в плана си, че ще се погрижат за нея, а сега? Не очакваше да я зарежат там... Саске отвърна глава настрани и чак сега забеляза сейфа, намиращ се от дясната му страна. Приближи се бързо до него и тъй като Шаринганът му бе още в действие, успя да види списъкът, заключен вътре. Но... как да го вземе? За да го отключи изискваше време, тъй като освен солиден катинар, имаше и чакра, играеща ролята на бариера. Нещо в Учиха го караше да бърза. Той се върна при прозореца, след това отново при сейфа. Беше раздвоен и трябваше да избере. Да спаси живот или да освободи Суйгетсу още тази нощ. И тогава си спомни.... Преди години, когато отбор 7 все още съществуваше, Какаши бе предал на ученците си един много важен урок. Изпращане на съобщения чрез мисъл. Естествено това не беше особено лесно, но след доста усилия Саске владееше тази техника до съвършенство. Без да се замисля, той затвори очи и пое дълбоко дъх. Игнорира всеки един шум, всяка една мисъл. Постигна пълна концентрация. Набеляза човекът, към когото да отправи посланието, след което започна да повтаря наум. „Сакура. Умира. Кулата на хокагето.” Изминаха 5 дълги минути, когато отвън се чуха бързи стъпки. Саске веднага погледна към източника на звуците и се усмихна бегло. Беше успял.

От името на наруто =)

Не знаех защо нито как и откъде, но в главата ми се появи мисълта способна да срине животът ми до основи... Не се замислих дори за секунда преди да започна да тичам с всички сили към нея. Към Сакура. Момичето, което единствено бе стояло до мен в най-трудните ми мигове. Когато бях сам, когато нямаше кой да повярва в мен, когато загубих най-добрият си приятел... Тя беше там.Винаги. Независимо, че болката мъчеща ме непрестанно, съществуваше и у нея. Сакура не се предаде. Не предаде мен. Затаих дъх, когато я видях на земята, неподвижна. Огромната тъка и гняв завладяха ума ми. Паднах на колене до нея. Протегнах ръка да проверя да ли е... Мисълта, че можех да я загубя ме накара да потреперя, а сърцето ми да се свие. Събрах смелост и докоснах шията и. Кожата и бе студена, но пулс имаше, макар и слаб. Вдигнах я по най-внимателния начин на ръце и затворих очи.

От името на Саске.

Около тях се появиха червени пламъци, които за части от мига ги изгориха. От двамата не остана и следа. „Веднъж да направи нещо полезно и както трябва...” – помислих си, след което се обърнах към моята цел. В ръцете ми се събра голямо количество синя чакра.
- Чидори!!! – извиках и забих ръката си в сейфа.


От името на Сакура

Пип..пип..пип.. – чувах тези равномерни звуци, които нямаха край. В момента, в който се събудих и отворих очи почувствах силна болка в рамото си. Първите няколко секунди не знаех къде съм нито защо съм тук, но после в главата ми нахлуха спомените, които бяха по-болезнени и от раната ми. Тихият ми плач огласи малката бяла, слънчева стая. Душата ми сякаш бе събрала толкова черни и мрачни мисли и чувства, че те ме задушаваха. Закрих с длани лицето си.
- Сакура – мек и топъл глас ме стресна леко. Не очаквах да има още някой. Погледнах от лявата си страна и видях русокосо момче да седи на един стол до леглото.
- Наруто.. – изхлипах – Какво правиш тук?
- На теб на какво ти прилича – усмихна се той – Притеснявам се за теб, разбира се! Чаках те да се събудиш и да ми кажеш какво се случи и кой те нарани.
- Аз... – в главата ми изникнаха думите „Никой, подчертавам НИКОЙ освен теб не трябва да знае, че съм тук, ясно?” Сведох глава и прошепнах
- Не мога да ти кажа... съжалявам.
- Кажи ми , Сакура – настояваше той – Кой ти причини това? – усмивката му се стопи. Гласът му стана студен. Единственото, което направих, е да поклатя глава. Закрих отново лицето си, за да прикрия сълзите напиращи в очите ми.
- Той... – изръмжа младежът, след което чашата , намираща се до мен, се строши на малки парченца в земята. Понечих да кажа нещо, но когато отново погледнах към него, видях само затварящата се с трясък врата. „О, не! Какво да правя сега?! Нима той знае за.... Саске!?” – паникьосах се и с мъка се надигнах. Трябваше да разбера какво смята да прави.

- Подяволите!! – изкреща Учиха, който се бе върнал в къщата на Сакура. Списъкът, до който с доста усилия се бе добрал, сега лежеше смачкан, разкъсан на две на пода.
- Агх!! – извика отново младежът и удари с ръка по стената. От силния удар, няколко парченца мазилка се отрониха и западаха надолу. Чернокосият уморено се свлече на земята, хващайки главата си. Не знаеше как да постъпи. Ситуацията се бе усложнила многократно. Ето какво гласеше информацията относно Суйгетсу:
Поради отказа си да даде информация за Саске Учиха, Суйгетсу ще бъде задържан в срок от 3 месеца. Ако до тогава не разкрие пред съвета местонахождението на отбора си, ще бъде убит. Заради оригиналните си умения, които само той притежава, задържаният може да избере дали да проговори и да остане необезпокояван в Коноха, или да мълчи с фатални последствия. През следващия тримесечен период ще бъде под непрекъснато наблюдение и придружаван навсякъде от АНБУ.
Саске въздъхна тихо, след което започна да обикаля напред-назад. Да намери решение на този проблем, бе сякаш да търси игла в купа сено.. Прииска му се да излезе навън, на чист въдух. От продължителния си странстващ живот бе отвикнал да седи дълго в затворени помещения. Не му пукаше особено, че имаше много хора. Достатъчно му бе да си сложи черните очила, които бе забелязал по-рано в стаята на Сакура и някой суичет с качулка. Влизайки в стаята на момичето, Учиха се усмихна леко при вида на Гари, който се бе свил на топка на широкото легло и спеше. Момчето се приближи до шкафчето, на което седяха въпросните очила, взе ги и си ги сложи. Обърна се и чак сега видя лежащият сив плик на земята до вратата. Любопитството на Саске надделя и той го вдигна. Огледа го от двете страни, но нито беше адресиран до розовокоската, нито имаше името на човекът, който го е оставил. „Е, какво пък...” – помисли си младежът, след което го отвори. Очите му се разшириха, а в сърцето му сякаш се забиха хиляди остри ножове. Учиха държеше в ръцете си снимка. На нея бяха Наруто и Сакура. Очевидно бяха снимани без да знаят. Намираха се на мястото, където отбор 7 се събираше винаги. И двамата бяха коленичили на земята. Момичето бе затворила очи, а по бузите и се виждаха следите от сълзи. Ръцете и бяха отпуснати, а в едната държеше единствената снимка, на която Саске, Наруто, тя и Какаши бяха заедно. Русокосият шиноби я бе прегърнал, оставяйки главата и отпусната на рамото му. Обстановката около тях бе мрачна и подтискаща. Черни облаци закриваха слънцето. Чернокосият погледна от другата страна на фотографията, където с четлив, наклонен почерк бяха изписани думите:
„Снимката е направена преди 4 месеца. Погледни ги , Саске. Колко още можеш да ги нараняваш?”
Учиха поседя малко загледан в тъжните лица на бившите си съотборници. После прибра съдържанието на плика в него. Отнесе го в стаята си и го сложи на дъното на шкафа, където държеше дрехите си. Постара се да го закрие добре. Навлече суичера си, сложи качулката на главата си и излезе.

Навън бе слънчево и спокойно. Лекият вятър правеше жегата по-поносима. По улиците бяха наизлезли много хора, радващи се на хубавото време. Навсякъде се чуваха оживени разговори, смях. С ръце в джобовете ходеше Саске. Каче ли той бе глух за обкръжаващия го свят. Не обръщаше внимание на минувачите нито те на него. Младежът просто ходеше накъдето му видят очите. Познаваше градчето. Беше отраснал тук и нямаше как да се загуби. Една мисъл тормозеше съзнанието му и тя беше не тази, която той искаше. Още виждаше онази снимка. Не можеше да премахне образа на тези тъжни лица. Лицата на неговите единствени истински приятели. Те никога не бяха спрели да мислят за него. Не се отказаха да го върнат. А той? Какво направи за тях? Какво им даде? Знаеше отговора, но никога нямаше смелостта да го признае. Наруто и Сакура страдаха само заради него. Нито за момент не спряха да се наричат негови приятели. Дори когато в отговор получиха само омраза, болка, безразличие. Внезапно чернокосият спря. Намираше се пред болницата. Нещо го бе довело до тук. Погледът му мина през прозорците на бялата сграда, сякаш търсеха някого. Една част от него искаше да влезе вътре, да намери стаята на бившата си съотборничка, да провери дали тя е добре. Другата не му го позволяваше. На няколко крачки от Саске имаше високо широколистно дърво. Учиха отдиде и се опря с гръб на него. Чувстваше се глупаво, че изпитва.... вина? Въздъхна и затвори очи, но почти веднаха отново и отвори, усещайки хладното оръжие опряно във врата му. „Какво подяволите... Познал ме е?!” На няколко сантиметра от него седеше момче. Саске никога не бе виждал хлад именно в тези очи, които сега не се откъсваха от неговите.
- Хн.. – лека усмивка се появи на снежнобялото му лице – Предполагам , че едни очила не могат да те заблудят.... Наруто.. Откъде такава агресия?
- Бих могъл да те питам същото – изръмжа тихо русокосият – Как можа, Саске?! Как можа да я нараниш?!
- Спести ми драмите, моля те... – отвърна отегчено чернокосият и отново погледна към сградата пред него.
- Тя щеше да умре, копеле такова!! – нещо се пречупи в Саске. Гняв се разнесе по цялото му тяло. За секунди синеокият се намираше притиснат с гръб към дървото, а Учиха стискаше с ръце яката на дрехата му.
- Мислиш ли... – промълви той, а гласът му леко потреперваше – мислиш ли, че щях да я оставя да умре бе идиот?!
- Нали я видях! – извика другият, отблъсквайки го от себе си. – Ти вече я беше оствавил! Ако не бях...
- О, не, глупако. Според теб кой наби в кухата ти глава онези мисли, а?! Благодарение на МЕН тя е още жива – казвайки това, Саске се обърна и тръгна в обратната посока.
- Защо винаги си толкова студен и безразличен към всичко?! – изкрещя след него бившият му съотборник.
- А ти защо си винаги толкова досаден и – Учиха се обърна и се усмихна леко - ...слаб?
- Не смей да ме наричаш слаб. – изръмжа русокосият, а около него се появи червена чакра. За секунди двете момчета се намираха във въздуха, всеки един викайки името на техниката си.
- ЧИДОРИ!
- РАСЕНГАН!

Цялата тази сцена се бе разиграла пред очите на Сакура. Момичето бе чуло всяка една дума, казана между Саске и Наруто. Тя седеше неподвижно на няколко на няколко метра от тях, местейки погледа си ту към единия, ту към другия. Опитът да успокои ударите на сърцето си беше напълно невъзможен. „Той.. ми е помогнал?” Девойката беше ужасно объркана. Сега тя виждаше две страни в Учиха. Едната изпълнена със студенина, безразличие,непоколебимост и омраза. Във втората имаше празнота, поглъщаща не само момчето, но и нея. Там, съществуваше и мисълта, принадлежаща на неговите приятели. Обаче тази малка частичка светлина бе потулена от огромният мрак, намиращ се в душата му. Виждайки как двамата скочиха един към друг, момичето потрепери от режещата болка, която се бе появила за пореден път в главата и . Знаеше какво следва, но този път не позволи на споменът да завладее съзнанието и . Вместо да падне на земята безпомощна, тя стисна зъби и се затича напред. Вече се намираше между двамата, когато протегна ръце нагоре, викайки
- СПРЕТЕ ВЕДНАГА!
- Агх! Не и този път – изръмжа Саске
- Сакура, махни се! – извиха русокосият.
- НЕ! – отвърна момичето.
Двете момчета се приближаваха все повече и повече към нея. Виждайки ситуацията, Учиха затвори очи. След секунди се озова пред девойката. Улови ръката на Наруто и го захвърли настрани. Синеокият падна и претърколявайки се няколко пъти се удари в едно дърво. Задъхвайки се, Саске се обърна към Сакура. Хвана я за лякътя и я дръпна грубо към себе си.
- Полудя ли?! НИКОГА не се меси там, където не ти е работата! - чернокосият беше толкова ядосан, че сякаш щеше да я изпепели с поглед.
- Ще спра, когато престанете да се държите като деца.. – отвърна тя тихо, отвръщайки поглед настрани.
- Глупачка! Винаги ли трябва някой да те спасява?! – извика той. При тези думи сърцето на девойката се сви. Тя преглътна емоциите си и промърмори.
- Идиот... – главата и се замая. Момичето почувства как силите и я напускат. Краката и, които досега трепереха не издържаха повече. Красивите и очи се затвориха. Въпреки старанието да остане в съзнание, успя само да се свлече в ръцете на Учиха...
- Какво си и сторил?! – гласът на синеокият, който добиваше истеричен тон, сресна чернокосият, но той не си направи труда дори да го погледне. Вместо това се наведе и вдигна момичето на две ръце. След това обърна гръб на вече меко казано ядосания Наруто и тръгна напред, отдалечавайки се от болницата.
- Какво правиш?! Трябва да я заведеш при медиците! – извика след него другото момче.
- Не мисля. – отвърна тихо Учиха, след което изчезна, оставяйки след себе си сини пламъчета.

Тя бягаше. Стъпките и отекваха наоколо и нарушаваха мъртвия покой, който се бе възцарил. Мракът сграбчваше в своя коварен капан всичко, изпречило се на пътя му. Отнемаше смеха, искрата живот. Задушаваше я , смразяваше я. Той беше господарят. Той беше всемогъщият. Сега имаше нова цел. Тя нямаше да му избяга. Беше поредната му жертва. Страховит смях се разнесе наоколо. Достигна слуха й. Ускори ударите на уплашеното й сърце. Момичето едвам поемаше дъх. Дългата и розова коса, сега разпиляна на всички страни, падаше пред очите й. Краката на девойката сякаш се движеха от само себе си. Тя не ги усещаше. Умората надделяваше, но Сакура нямаше намерение да се предаде. Внезапно тя спря. Пред нея се бе разкрила странна гледка. Намираше се на линията между тъмнината и светлината. Погледът и се отмести наляво. Сред слънчевите лъчи, който се бяха превърнали сякаш в прожектори, седеше Наруто. Усмивката му бе също толкова топла, колкото и обстановката около него. Очите му – небесно сини можеха да се оприличат на красиви звезди, изпълнени с живот и радост. Младежът излъчваше спокойствие и доброта. Като малко дете, което все още не бе покварено от жестокият и безсърдечен свят. Сакура се усмихна. Макар и да не помнеше миналото си, усещаше разбитото си сърце. Такива рани не можеха да се излекуват. Тя имаше нужда от човек като него, който да внесе поне малко хармония в душата й, да бъде нейна подкрепа. Студени тръпки минаха през тялото й. Розовокоската се обърна на другата страна. Обвит в черни дрехи, насред също толкова тъмна и страховита обстановка седеше Саске. Лицето му бледо, сериозно. Погледът му, изпълнен с омраза и ненавист, бе вперен някъде в пространството. Момичето направи няколко крачки към него. Протегна треперещата си ръка и докосна лицето му. Беше студено като на някой мъртвец. В контраст на ледената му кожа, гореща сълза се търкулна по бузата й. Огромното желание да му помогне сега запълваше всяко кътче на тялото й. Искаше да види топли очите му. Да зърне усмивката му. Да чуе смехът му, но не коравосърдечния, а нежния, изпълнен с любов. Внезапно всичко се разпадна. Девойката не се намираше на същото място. Всичко беше бяло, а отпред седеше накакъв предмет, покрит с голям плащ. Без да се замисля, Сакура отиде с до него, след което го дръпна. Той се свлече бавно, образувайки върху себе си вълни, приличащи на разбесняло се море. Зелените очи на девойката сега не се откъсваха от огромното огледало, срещу което седеше. Дъхът и замъгляваше кристално чистото стъкло срещу нея. Изведнъж в него се появи картина. Случилото се изплаши розовокоската и тя падна на земята. Въпреки уплахата си , тя продължаваше да гледа сменящите се образи и фигури. Това бяха...
- Спомените ми... – прошепна изумена.

Учиха вече бе стигнал в къщата на момичето. Бързо се изкачи по стълбите и я постави на леглото. Една – две минути бе загледан в спокойното й лице.
„Защо не се събужда..” – мислеше си той. До колкото помнеше тези припадъци траеха само няколко минути. И тогава нещо му хрумна. Без да губи повече време активира Шарингана си. Знаеше, че чрез него може да се пренесе дори в сънищата на хората, да посети техният подсъзнателен свят, в който бяха попаднали. Още с превръщането на очите си в червени, чернокосият вникна в ума й. Погледът му попадна на седящото момиче на земята и огледалото, което беше пред нея. Стъписа се , когато видя, че сменящите се картини, всъщност са спомените на девойката. Периодът, когато отбор 7 бяха заедно. За негов късмет не бе прекалено късно и Сакура не беше видяла много. Младежът умееше да си играе с илюзиите, както и да материализира предмети. Ето защо ръката му се появи един сравнително голям камък. С изключителна точност Саске уцели стъклото и то се разби на малки парченца. Веднага след това изчезна, преди тя да е разбрала какво се бе случило. С връщането си в реалността, Учиха забеляза, че очите на девойката, които стреснато се отвориха. Дишането и се бе зачестило, сякаш досега бе тичала. На лицето й се бе изписал голям ужас и уплаха. Игнорирайки факта , че не беше сама, както и, че се намираше в дома си без да знае как се е озовала там, розовокоската се изправи и с бързи крачки мина покрай момчето. Отиде в банята и се заключи вътре.
„Какво беше това?!” – мислите в главата й я подлудяваха. „Това... това бяха спомените ми! Защо... защо стъклото се счупи?!?!” Когато се поуспокои, тя се наплиска със студена вода, след което се върна в стаята си. Знаеше какво да направи. Той й го дължеше.
- Саске! – извика Сакура, пристъпвайки към него. – Припомни ми всичко от момента, в който се запознах с теб ! – гласът й беше непоколебим.
- Ще ти покажа само това, което смятам за правилно – отсече той, обръщайки й гръб.
- Не! – извика момичето, хващайки ръката му. – Не можеш да ми отнемеш спомените, Учиха! Нямаш право!
- Добре тогава... – в един миг Сакура бе притисната в стената, а ръцете и бяха в здравата хватка на момчето, заковани над главата и. Той беше толкова близо, че тя усещаше дъхът му да гали лицето и .
- Сама си го пожела.. – прошепна в ухото и , сякаш в отговор на обърканото и изражение. Девойката притаи дъх, когато той я целуна по врата. Саске впи устни в нейните и остра болка прониза главата и. Погледът на момичето стана някак празен, а от красивите и изумрудено зелени очи се отрониха сълзи. С всяка една целувка, в съзнанието и изплуваше по един спомен. Болезнен спомен, разкриващ пред нея хилядите пъти, през които сърцето и биваше разбито от него. Саске Учиха. Чернокосият я целуваше нежно, но и настоятелно. Сякаш правеше това за пореден път. Той беше този, който внасяше болката в душата и, но също беше този, който я отнемаше от нея. След няколко минути момчето се отдели от нея, а черните му очи изучаваха бледото и лице.
- Защо ме караш да го правя, Сакура..? - прошепна той, след което я пусна. След миг нямаше и следа от него. Девойката се просна на леглото, задържайки с мъка виковете, напиращи в себе си.

Съжалявам, ако има грешки Дано да ви хареса =)

Сакура седеше в стаята си. Сериозното и лице не изразяваше никаква емоция. Наблюдаваше през стъклото на малкия прозорец черните облаци, от които сега се сипеха едри капки дъжд. Момичето проследяваше техния кратък живот, състоящ се единствено от изминаването на разстоянието между небето и земята, в която се разбиваха. В къщата нямаше никой друг. Беше сама. Мислите и сякаш вече не съществуваха. Част от нея вече я нямаше. Но коя беше тя? Може би желанието да опознае себе си. Копнежът да разбере каква е била преди и каква е сега. В този момент всичко беше безразлично. Дали не се дължеше на страха, породен от предстоящата болка? Ако преди няколко дни Сакура изпитваше нетърпение и огромен интерес да знае повече за себе си, сега такъв липсваше. Нима губеше смисъла на съществуването си? А имало ли го е? Колкото пъти нов спомен се появеше в съзнанието и, толкова повече момичето се убеждаваше,че в сърцето си таи само болка... нищо друго. Тя въздъхна тихо. „Ако не мога да направя нищо за себе си, поне нека да сторя нещо за другите” – след тази мисъл, девойката с бързи крачки излезе навън. Усещането, как дъждовната вода, която сякаш отмиваше всяка негативна мисъл, беше успокояващо. Тя притъпяваше чувствата. Сигурно това бе отговорът – живот лишен от емоции. Момичето се усмихна леко. „Може би така го прави Той. Не му пука за нищо.” – И все пак вече нямаше значение. Розовокоската имаше план.
- Какаши – сенсей! – извика весело, когато зърна учителя си, седящ на един клон на едно дърво, което с листата си го пазеше от дъжда.
- О, Сакура! – възкликна белокосият, отмествайки погледа си от книжката, която винаги носеше със себе си. – Оздравяла си.
- Да, добре съм вече – потвърди тя. – И има още нещо...
- Целият съм в слух.
- Аз... спомних си всичко и искам да заема предишната си длъжност на нинжда! –Кунойчито пристъпи назад, когато учителят и се озова на няколко сантиметра от нея.
- Помниш всичко, а? – повтори мъжът, а топлите му кафеви очи наблюдаваха изпитателно нейните.
- Да – кимна девойката, премахвайки с огромно усилие трептенето на гласа си.
- Хм.. добре тогава. Но.. първо искам да ми отговориш на един въпрос. Какъв ранг беше поста ти, преди да си изгубиш паметта? – „Трябва да отговоря бързо и без грешки! Хайде, Сакура, мисли!” – розовокоската трескаво се върна в спомените си няколко дни назад и тогава се сети... „Маската!” Пъвроначално я бе помислила за детска играчка, но после видя такава и на лицата на онези пазачи. Те бяха..
- АНБУ! – отвърна тя с цялата увереност, на която бе способна. На външен вид изглеждаше спокойна, но отвътре трепереше като лист. Настъпи кратко мълчание, през което отчаяно се надяваше той да се хване на нейната малка лъжа.
- Така е. – потвърди Какаши тихо. Огромното облекчение, което девойката почувства я накара да се усмихне. Отначало не бе осъзнала значението на тези думи. Едва по-късно се сепна. „Била съм толкова силна?!”
- Добре ли си? – попита я угрижено белокосият.
- Да, да, нищо ми няма – махна с ръка пренебрежително – И кога ще получа мисията си?
- Тъй като Тсунаде я няма, аз я замествам. Ето защо ти давам задачата да отидеш до селото на вятъра и да занесеш един изключително важен свитък на хокагето там. В мисията ще те придружава Гаара. Повтарям, задачата, която ти давам е от изключителна важност. От нея зависи бъдещето на селото скрито в пясъка. Самия Гаара пое цялата отговорност като Казекаге. Ще пристигне привечер тук, така че трябва да си готова за път. Да разчитам ли на теб, Сакура?
- Разбира се. Не трябва да се притесняваш. Е, отивам вкъщи да си приготвя багажа. До скоро! – и като се усмихна широко, девойката се запъти към дома си.
- Сакура, Сакура... – промърмори Какаши на себе си. – Все пак и на теб ти трябват приключения. Вярвам, че ще се справиш.

„Що за тъпа постъпка...” – мислех си аз. „Как можах да излъжа учителя си.. и той да се хване?! Получих толкова важна задача, а дори не мога да се бия. Поне Гаара ще е с мен.. дано не бъде много разочарован...” – докато всички тези мисли измъчваха съвестта ми, аз вървях, вперила поглед в земята. Най – после стоях пред познатата бяла къща. Въздъхнах и опитах да отворя вратата, но ... беше заключена!?
- Какво подяволите.. – не си спомням да съм я заключвала, когато излизах – промърморих – Е, какво пък... – след което започнах да тропам и викам. – Който и да е вътре, нека да бъда така добър да ме пусне в собствения ми дом! – минаха 2-3 минути, после станаха 6-7. Вече се бях отчаяла напълно, когато вратата се отвори и една ръка ме завлече вътре. Докато се осъзная, Саске ме тегляше нагоре по стълбите. В края на краищата ме доведе до своята стая.
- Защо.. – не довърших, тъй като погледът ми бе привлечен от гледката разкрила се пред очите ми. На леглото лежеше Суйгетсу. Не беше в съзнание. По ръцете му имаше следи от въжетата или белезниците, с които е бил вързан. По краката му личаха леки драскотини, но най-голямата рана бе на рамото му. На това място ризата му бе разкъсната и имаше следи от кръв. Погледнах Саске ужасена и чак сега разбрах, че и той е ранен по ръцете, краката и врата. Състоянието му не беше добро, но поне нямаше тежки травми.Обърнах се ужасена към Саске , който до бе наблюдавал реакцията ми. До слуха ми стигнаха думите:
- Помогни му.
- Какво? Но аз…
- Просто го направи, Сакура! – настоя той, след което хвана раменете ми и ме избута напред към лежащия. Стоях като вцепенена. Не бях наясно какво трябваше да сторя. Коленичих до безжизнения младеж и се вгледах в него. Изучавах с поглед всяка рана и синина по тялото му. Наблюдавах всяко трепване, опитвах се да проследя всяко вдишване и издишване.
- Направи нещо преди да е умрял! – изръмжа Учиха. Това достигна границите на търпението ми.
- Нямаш ли си друга работа, освен да ме изнервяш?! Ако не си разбрал до сега, аз загубих не само спомените си, но и уменията! Нямам си и най-малка представа какво да правя, така че ме остави на спокойствие поне за малко! – сопнах му се на свой ред аз. После се обърнах отново към Суйгетсу. Поех дъх и сложих дланта си на гърдите му. Затворих очи.
- Ела до мен – прошепнах. Без да задава въпроси, чернокосият застана от лявата ми страна. Свободната си ръка поставих на сърцето му.
- Какво.. – опита се да възрази, но го прекъснах.
- Млъкни. – настъпи мълчание. Усещах как сърцето на Саске биеше равномерно. Из цялото му тяло преминаваше силна, студена енергия. Концентрирах се върху другото момче. Сърдечните му удари бяха непостоянни, което ме тревожеше. На две места открих някакви странни тъмни петна. „Може би това са вътрешните рани..Трябва да действам бързо.” Осъзнавах, че времето ми изтича. Със всяка изминала секунда паузите между ударите на сърцето на ранения ставаха все по-продължителни.
- До няколко минути ще умре. – прошепнах, като се обърнах към видимо притеснения Саске. – Трябва да ми покажеш как да го излекувам. Знам къде са раните. Положението е сериозно.
- Сложи си ръцете на мястото на травмите. – изпълних заръката и той продължи.
- Съсредоточи цялата си енергия в дланите. – Затворих очи и не след дълго почувствах топлината, преливаща от моето тяло в това на белокосия. Усмихнах се, като рабрах, че тъмните петна, макар и бавно, изчезват.
- Невероятно! – продумах изумена. „Аз лекувам човек!” Усещането бе неповторимо. Да спасявам живот... Даваше ми такава радост.. Постепенно силите ми намаляваха. Чакрата ми не стигаше. Усилията, които полагах да седя на коленете си се увеличаваха. Не издържах и тръгнах да се свличам назад, но..
- Саске.. – прошепнах. Не разбрах кога бе застанал зад мен. Без да казва нищо, чернокосият постави ръцете си върху моите. Беше изпълнен с толкова много жизненост. Отпуснах главата си на гърдите му. Той не се възпротиви. Равномерното му дишане ме унасяше. Топлината, струяща от него, обвземаше всяко кътче на умореното ми тяло. Пръстите му намериха моите и ги хванаха силно. Чувствах се защитена и спокойна. Далеч от болката, заселила се в душата ми. На лицето ми се изписа лека усмивка преди да потъна в дълбок сън.

Надявам се да няма грешки и да ви хареса!

Още с отварянето на очите си, Сакура изпищя.
- Мисията ми! – момичето бе свикнало да се събужда в стаята си без да знае как се е озовала там. Ето защо тя веднага погледна към часовника, окачен на стената и нов вик огласи къщата.
- Закъснявам, закъснявам, ЗАКЪСНЯВАМ!!!! – розовокоската скочи от леглото. От рязкото ставане й причерня. Залитайки, тя докрета до гардероба, грабна раницата си, която се намираше поставена на един стол и започна да слага вътре каквото й падне – предимно дрехи. Като се увери, че има всичко необходимо, Сакура метна багажа си през рамо и се запъти към вратата. Внезапно се появи Саске. Лицето му бе мрачно, а очите му – някак зловещи. Когато розовокоската понечи да мине покрай него, една ръка препречи пътя й.
- Къде отиваш? – попита той хладно.
- На мисия! Закъснявам, така че си разкарай ръката! – беше отговорът.
- Няма да стане.
- Моля?!
- Чу ме. Няма да ходиш.
- О, напротив! – като каза това, девойката се наведе и мина под „бариерата”. Чувствайки се свободна, започна да тича надолу по стълбите. Излезеше ли навън, нямаше опасност той да я последва. Без да помръдва от мястото си, чернокосият въздъхна тихо и затвори очите си.
”Още малко! Само малко..” – с всяка измината крачка, момичето се приближаваше все повече и повече към своята цел. Но нещо се обърка. Вместо да докосне вратата, тя се блъсна в..
- Учиха!!! – изръмжа розовокоската. В последния момент, младежът се бе появил пред нея. Отново.
- Както казах... – лека усмивка се появи на бледото му лице – никъде няма да ходиш.
- Ох.. Какво ти става?! Защо си такъв инат?! Подяволите, Саске... ЗАЩО?!
- Може би, защото имам повече мозък в главата, отколкото Какаши. Мога да преценя, че ако те оставя да отидеш, трябва да копая гроба ти !
- Мислиш, че ще умра?! Виж..
- Не, ти виж! – прекъсна я момчето. – Него можеш да заблудиш, но мен не. Слаба си и това е факт. – Девойката му хвърли свъсен поглед. Нямаше да се откаже. Не и сега! Тя се оърна и хукна с всички сили към вратата, извеждаща в задния двор. Усмивка озари лицето й, когато лекият вятър развя красивата й коса. „Няма да ме последва тук. Не и когато има толкова много народ..” – но явно се бъркаше. Усети две ръце да я хващат за кръста. За един миг момичето се озова прехвърлена през рамото на Учиха.
- Не!! Пусни ме, идиот такъв! Гаара, ПОМОЩ!! ААааа.. – докато пищеше неистово, розовокоската удряше с юмруци по гърба на младежа. На него това не му правеше впечатление. Най – спокойно той влезе обратно в къщата и постави „пленницата ” си на мекия диван.
- Ти не разбираш! Заради мен, селото скрито в пясъка е обречено! Не мога да оставя нещата така, само защото на теб ти е хрумнало, че днес искаш да си в образа на „загрижения за живота на Сакура човек” – продължаваше да спори тя.
- Гаара е достатъчно силен, за да се справи и сам. – отвърна чернокосият, като продължи – А сега отиди в стаята си, освен ако не искаш да бъдеш довлечена до там против волята ти. – Девойката сведе глава. Чувстваше се сякаш предава приятел. Докато минаваше покрай Саске, се спря за миг.
- Защо го правиш... На теб не ти пука за мен. Ти ми го показа ясно чрез ония спомени. – продума тихо, след което се заизкачва към втория етаж. Когато се изгуби от погледа на младежа, той прошепна на себе си.
- Не бъди толкова сигурна.


- Пуснал си я да отиде на мисията без мен?! – извика русият шиноби, който се бе вкопчил в ризата на своя учител.
- Виж... Наруто.. – опита се да обясни по-възрастният, махайки безпомощно с ръце – Тя няма да бъде сама. Гаара ще е с нея..
- Ти.. КАК СИ МОГЪЛ – избухна отново младежът. – Тука мозък има ли?! – докато казваше това, той стоварваше юмрука си върху главата на белокосия. – Сакура не помни НИЩО! Знаеше ли го?! – Знаеше го. Тогава за какъв дявол си я пуснал на такава опасна мисия?!
- Ами аз си мислех, че.. – промърмори Какаши.
- Мислел си! Та ти си ни учител, Какаши – сенсей! Трябва да си по-зрял от нас! Ако нещо се случи с нея, аз..
- Спри, Наруто! – прекъсна го другият – Остави ме да се доизкажа. – виждайки, че момчето се поуспокои, той продължи – Не мисля, че Сакура ще отиде на мисията.
- Смяташ, че я е страх?! – русокосият млъкна, когато срещна ядосания поглед на учителя си.
- Не става дума за страх! Исках да проверя нещо..
- Накъде биеш? – каза със съмнение в гласа Узумаки.
- Виж.. Защо просто не отидеш при портите на селото. Гаара вече трябва да е там. По-добре побързай, за да не ги изпуснеш. – като чу това, от Наруто не остана и помен.
- Това хлапе.. – въздъхна Какаши и като се усмихна из под маската, се зае с предишното си занимание, а именно – да дочете 20-та глава от любимата си книжка.

„Къде е ?!” - красив червенокос младеж обикаляше напред – назад. За пореден път очите му се отправиха към залязващото слънце. С всяка изминала секунда притеснението в него нарастваше. Мислите му бяха изцяло погълнати с това как да защити селото си. Преди години той беше самотен. Мразеше и го мразеха. Не познаваше значението на думата „приятелство.” Но сега, когато бе спечелил доверието на хората от Суна, когато дойде денят, в който го обикнаха и го направиха свое Казекаге, той нямаше да ги предаде. Нямаше да допусне някой да пострада. Това бе обещанието на живота му. Момчето вдигна погледа си, изпълнен с надежда, щом шума от бързи стъпки достигна до слуха му.
- Наруто... – продума той, зървайки лицето на най-добрия си приятел.
- Гаара! – усмихна се русокосият шиноби леко, но усмивката му почти веднага помръкна – Къде е Сакура? – попита притеснено.
- И аз това се чудех.. Закъснява. Да не би нещо да се е случило?
- Като го спомена... – измърмори Узумаки, като присви замислено очи. След кратко мълчание добави. – Ела с мен.


- Глупав Саске! – извика Сакура, която лежеше по корем на леглото си, а лицето и бе завряно във възглавницата. – Мразя...да...ми....казват...какво...да...правя!!! – продължаваше да се ядосва тя, като след всяка изречена дума удряше мекия матрак с ръката си. – Какъв му е проблема?! Излекувах приятелчето му. И двамата се намират в МОЯТА къща.. НЯМА ПРАВО ДА МЕ ДЪРЖИ ТУК! – Девойката стана и запрати възглавницата си към вратата. Но в този момент в стаята влезе висок младеж и отнесе „силния” удар. Широка усмивка се появи на лицето му при вида на розовокоската, чиято коса бе доста рошава.
- Бой с възглавници, а? – обади се той.
- Суйгетсу! Защо си станал?! – ужаси се Сакура и като отиде до него, започна да го бута по коридора обратно в стаята на Саске. – Не биваше да ставаш. Много си слаб още..
- Спокойно, розовке. – обърна се момчето към нея – Добре съм вече. А и Саске ми даде задача, преди да излезе.
- Излязъл е?!
- Ъх.. май трябваше да го пропусна.. И все пак не си и помисляй, че ще те пусна навън! Не и докато Учиха не се върне!
- Моля?! – извика невярващо девойката.
- Съжалявам, розовке, но както знаеш, когато Саске си науми нещо, просто няма как да му се противопоставиш. Влез ми в положението.. – докато говореше, белокосият избутваше Сакура обратно в стаята и.
- В твоето положение?! – зяпна тя. В крайна сметка обаче, тя получи единствено широка усмивка и затваряне на вратата пред лицето и.
- ТИ СЕ ШЕГУВАШ С МЕН!! – нейният вик огласи цялата къща, но уви, нямаше никаква полза...

Наруто и Гаара седяха с високо вдигнати глави. Погледите им бяха насочени към прозореца откъм стаята на Сакура. Поне сега знаеха, че момичето се намира в къщата. Въпросът беше кой я бе ядосал толкова, че гласът и да се разнесе на поне 5 метра от сградата. Последваха още писъци, както и странни удари.
- Пусни ме веднага!! – извика тя, а двете момчета отвън се спогледаха. Без да казва нищо, русокосият отиде с тихи стъпки до дървото, което доста често се бе явявало негова стълба преди. С ловки движения, той вече седеше на парапета и наблюдаваше приятелката си, която отчаяно блъскаше по очевидно заключената врата.
- Псст – повика я младежът. Стресната, тя се обърна. На лицето и изгря усмивка.
- На.. – почти извика името му момичето, но постави ръка пред устните си. Не трябваше да допуска Суйгетсу да разбере за нейният неочакван посетител. Девойката щастливо изприпка до спасителя си и се хвърли на врата му.
- Наруто... – прошепна – Боже колко се радвам, че си тук..
- Ти съмняваше ли се – на свой ред и се ухили той. Розовокоската го пусна, а лицето и доби угрижен вид.
- Измъкни ме от този затвор. – промърмори – Саске не ме пуска да отида на мисията.
„Ето какво е имал предвид Какаши.” – помисли си момчето.
- Разчитай на мен! – увери я той. – Само един въпрос. На Саске ли викаше преди малко?
- Не.. На съотборника му Суйгетсу,
- Чакай! Не е ли този, когото АНБУ издирват из цяла Коноха?
- Да.
- Но как е успял Саске да го измъкне от затвора незабелязано?! И къде е той сега?
- Нямам никаква пред-- девойката млъкна и се ослуша – Той идва! – прошепна ужасена. – Трябва да се скриеш! – Момичето започна трескаво да се озърта. – Под леглото! Веднага! – Без да и противоречи, русокосият прикри чакрата си и се завря в тясното пространство. През това време Сакура грабна една книга и се просна на дивана, имитирайки задълбочено четене. Буквално след няколко секунди, ключаклата щракна и вратата се отвори.
- Ей, Сакура.. – Суйгетсу беше прекъснат от писъкът на розовокоската.
- Ти..ти.. к-КАКВО СИ ОБЛЯКЪЛ?!
- Ами...
- Това е моята хавлия бе, ИДИОТ! – тя пое дълбоко въздух и добави. – Ела. – Вдигайки рамене, младежът отиде до нея.
- Какво? – попита.
- Наведи се малко. – нареди момичето.
- Но защо..
- Просто го направи, Суйгетсу! – след една доста шумна въздишка, белокосият се примири. Сакура това и чакаше. Тя се усмихна злобно, след което го фрасна със всичка сила с книгата си. За неин ужас обаче, главата на младежа се превърна във вода и започна да се стича по тялото му. Настана пълен хаус. Розовокоската започна да пищи като побъркана.
- ГЛАВАТА МУ!! НЯМА Я!! – зави и се свят и тръгна да се свлича. Суйгесту, който бе възвърнал нормалната си форма, я улови преди да докосне земята.
- Не знаех, че съм толкова страшен, розовке.. – каза той. Момичето протегна ръка и докосна лицето му, за да се увери, че то е там. Това действие го накара да се засмее.
- Нали не мислеше, че Саске ще избере някой съвсем обикновен за отбора си? – девойката поклати отрицателно глава. За лош късмет от палеца и се изхлузи пръстенът. Той се търкулна и изчезна не къде да е, а под леглото.
„Подяволите!!” – помисли си тя.
- Не мърдай оттук. Ще ти го донеса.
- НЕ! – извика момичето, хващайки ръката му. – Ъъъ.. аз... искам да кажа.. Трябва да видиш нещо. – Сакура скочи от дивана и го повлече извън стаята. - Искам да ти покажа... ъъ... една снимка, която много ми харесва. – продължи да обяснява тя, докато го дърпаше към долния етаж.
- Снимка? – очуди се той.
- Да, да. Нали знаеш, че със Саске бяхме в един отбор..
- Пропуснал е да ми го спомене. – почеса се по главата Суйгетсу. – Значи знаеш какво е чувството да си с такава влиятелна личност като него.
- Ами.. аз загубих паметта си, така че не мога да дам мнение по въпроса.. – усмихна му се извинително тя, след което възкликна.
- Ето я! – На рафта пред тях седеше една от многобройните фотографии. На нея бяха Саске и Сакура. Момичето бе широко усмихнато, докато момчето бе пълната и противоположност. Розовокоската му бе направила зайче с ръката си. Когато Суйгетсу зърна тази детска, запазила още невинността си картинка, започна да се залива от смях. От всичко, което с много мъка изговори, се разбра само „Саске” , „сръдльо” , „още от малък”. Минаха няколко минути и белокосият се успокои. Хващайки се за вече болящия го корем, той въздъхна.
- Боже! Винаги съм си умирал да разбера как изглежда леденият блок като малък.. – Младежът спря погледа си на розовокоската, чиято усмивка бе изчезнала.
- Обзалагам се, че и ти го харесваш. – отбеляза той.
- Моля?! Не.. Аз..
- Хайде, розовке, признай си.. – момчето отиде до нея, хвана я за брадичката и я повдигна така, че да я накара да го погледне. – Виждам го в тези дълбоки очи, които не могат да скрият нищо от мен. – ухили се победоносно, а момичето отвърна главата си настрани.
- Какъв е смисълът да пазиш някого в сърцето си, когато този някой се опитва да избяга от там.. – промърмори тя тихо.
- А аз не разбирам какво виждат всички момичета в този кретен.. – каза отегчено белокосият.
Изведнъж Сакура пое рязко дъх, но после прикри реакцията си с кашляне. Тя наблюдаваше витрината, в чието отражение се виждаше Наруто. Русокосият отчаяно се опитваше да се покатери върху клона, за който се държеше. Явно това не му се отдаваше без използването на чакра. Момичето хвана ръката на Суйгетсу и каза някак нервно.
- Как така не разбираш! – тук тя посочи друга снимка, на която младият Учиха бе по – голям. – Виж... носа му. – Това беше единственото, което и хрумна.
- Носа?! – опули се момчето.
- Ами да.. погледни колко е... ами.. прав! – докато си съчиняваше комплименти, девойката поглеждаше към стъклото, което си бе обещала да счупи при първа възможност.За съжаление положението на Узумаки не бе никак добро, тъкмо обратното – бе на косъм от падането.
- Интересно.. Не знаех, че момичетата обръщате внимание точно на това.. – Замисли се младежът. – По-добре да проверя в какво състояние е моят – реши се той, като започна да се навежда към витрината.
- НЕ! – изпищя Сакура. Тя постави дланите си на лицето му и го обърна към себе си. – Остави на мен. Аз съм специалист в тази област. – Докато розовокоската прилагаше своите умения по „носопознаване”, Наруто си мислеше колко ли щеше да е изпотрошен след няколко секунди. Ръката му не издържа на напрежението и момчето полетя надолу. Той стисна зъби, в очакване на предстоящата болка, но такава не последва. Единственото, което усети бе, мек пясък да обгръща тялото му и да го поставя внимателно на земята. Младежът се изправи и въздъхна облекчено.
- Благодаря ти, човече.. – Гаара му се ухили и попита.
- Ами Сакура?
- Тя ще дойде след малко – увери го русокосият – Просто трябва да почакаме.

- Носът ти е с изкривяване 0.6% по скалата на Джинджоу, от което идва и проблемът ти с момичетата.. – отбеляза с цялата сериозност, на която бе способна, девойката. – Но не се притеснявай! Това се оправя с някои упражнения, които ще ти покажа. А сега ще поспя малко. Не е зле да направиш същото. - По взаимно съгласие, двамата отидоха в стаите си. Със затварянето на вратата след себе си, Сакура грабна раницата си и се показа на прозореца. Виждайки я, Гаара протегна ръката си и направи нещо като пясъчна стълба, спускаща се от къщата до долу. Когато момичето слезе, тя отиде до тях и ги попита весело.
- Е, ще тръгваме ли? – Червенокосият кимна и тримата се отправиха към портите на Коноха. Малко по-късно, Суйгетсу влезе в стаята на девойката
- Ей, Сакура, забравих да... Мъртъв съм. – проплака той, като осъзна какво се бе случило.

Някъде на север, сред сенките на величествените дървета, едвам ходеха останалите членове на отбор Хеби. Джууго бе преметнал ръката на Карин зад врата си, като по този начин я прикрепяше. Положението на девойката бе сериозно. Изгубила много кръв, тя едвам гледаше. Момчето имаше предимно повърхностни наранявания, но умората надделяваше. Краката му започнаха да треперят и не след дълго двамата паднаха на земята. Откакто Саске ги бе пратил да търсят скривалището на Акатски, не бяха спирали за почивка по-дълга от 2 часа. На всичкото отгоре бяха нападнати пет пъти, като последният се оказа най-фатален. Едвам се бяха измъкнали.
- Трябва.. да .. продължим. – продума Карин и с мъка се опря на лактите си. – Саске.. трябва да му помогнем...
- Достатъчно. – отсече младежът, който се бе изправил и бе отишъл до момичето. – Трябва ни почивка, защото , ако продължим така, няма да оцелеем дълго. – каза той, докато и помагаше да стане. Наблизо имаше пещера. Когато стигнаха, девойката легна на един по-голям камък, а съотборникът и отиде да намери дърва за огъня. Момичето изпитваше вина, тъй като не бе усетила нападателите им, а се бе концентрирала изцяло върху Акатски. Още от самото начало вървяха по следите на двама от членовете на организацията и сега всичкото това преследване губеше своя смисъл. Тя въздъхна тихо и постави ръка на раненото място. Чакрата не и стигаше да се излекува. Трябваше и почивка.
- Карин.. – странен шепот дойде из дълбините на пещерата. Девойката стреснато се надигна.
„Нима някой ме повика?” – из цялото и тяло преминаха хладни тръпки. Изминаха няколко секунди и отново същият глас достигна до слуха и.
- Ела при мен.. – Червенокоската се изправи и докато очите и се взираха в тъмнината пред нея, тя пристъпи назад към изхода. Цялата трепереше. Още малко оставаше преди да започне да вика. Внезапно силна чакра достигна до сетивата и. За един миг страхът се изпари. Усещането, което я завладя, беше приятно. Привличаше я. Тя познаваше само един човек с такова излъчване.
- С-саске? – неувереният и глас отекна наоколо. Не последва отговор. Нещо я караше да тръгне натам. Момичето пое дълбоко въздух, за да успокои разбеснялото си сърце и с бавни крачки запристъпва към неизвестността.

Докато събираше разни съчки и клонки, Джууго чу странен шум. Някой беше зад него. Момчето рязко се обърна. Товарът в ръцете му изпопада по земята. Очите му се разшириха, когато разпозна човека, опрял се на съседното дърво. Последва силен вик и рижавокосият младеж се свлече на земята, притискайки главата си. Болката, която изпитваше беше неописуемо голяма. Прорязваше го и сякаш нямаше край.
- Н-не .. – продума тихо, преди да изкрещи отново.

Колкото по-навътре отиваше, толкова по-студено ставаше. Дъхът и можеше да се види, ако мракът не бе погълнал и последния лъч светлина.
„Саске, къде си..?” – питаше се девойката. Кървящата и рана, която бе притиснала с едната си ръка, не я интересуваше сега. Искаше да го види, каквото и да и струва това. Очите и се присвиха. Намираше се в странно кръгло помещение, оградено от всички страни с факли, а по стените - изрисувани йероглифи. Момичето докосна най-големият от тях, намиращ се посредата на пода. Всичко това беше толкова странно... Тя рязко се изправи, щом усети чакрата на съотборника си. Усмивката, породена от облекчението, че не е сама, помръкна, щом зърна лицето му.
- Трябва..да убивам! – Ужасеният и писък огласи помещението.

Чернокосият младеж вървеше все направо. Стените на тунела, които го обграждаха, го задушаваха. Мракът правеше обстановката ужасно подтискаща. Тук-таме се намираше по някоя почти угаснала факла, чиято светлина потрепваше, когато Саске минаваше покрай нея. Единствено уверените стъпки и дишането му нарушаваха възцарилото се спокойствие.
„Как съм могъл да живея в тази дупка толкова години..” - помисли си той. Едно обаче знаеше – нямаше да се задържи много. Трябваше да вземе това, което му принадлежеше. Най-накрая достигна целта си. Срещу него стоеше врата. Той заби крака си в нея и тя вече лежеше на трески по студения цимент. Момчето влезе в просторното помещение. Мина покрай етажерките, на които бяха наредени множество стъкленици, пълни с различни течности и разтвори, епруверки, странни уреди. Преди бе прекарвал тук времето, когато не тренираше. Всичко това му се бе струвало интересно, но сега... Не бе нищо повече от една пълна глупост.
- Кабуто! Къде си, книжен плъх такъв... – провикна се раздразнено Учиха. Никой не се обади. Това го ядоса още повече. Младежът вдигна ръката си и започна да бута едно по едно стъклените шишенца. Те падаха и се разбиваха в земята. Отнякъде изникна слаб мъж с очила и сива коса, вързана на опашка.
- С-саске – кън! Моля те.. спри да ми трошиш нещата.. – гласът му потреперваше. – Ти.. какво правиш тук?
- Много добре знаеш защо дойдох – отвърна хладно чернокосият – Искам си това, което онази долна змия Орочимару ми обеща преди да го убия. Къде е?
- Н-не знам за какво..
- Не се прави на по-тъп, отколкото си.. – изсъска Учиха и опря меча си в гърлото на уплашения си събеседник. – Ще те попитам отново. Къде е?! Мисли добре какво ще отговориш – очите на му станаха кърваво червени.
- П-почакай ме тук.. – едвам прошепна Кабуто, след което се изгуби между многото рафтове. След по-малко от 5 минути се върна, а в ръцете си държеше малък предмет. Младежът го взе. Още щом го докосна, от нещото изникна дълго острие, което сякаш бе обвито от сини искри. Беше меч. Момчето се усмихна леко, обърна се към все още треперещият мъж и без дори да се замисли го прониза право в сърцето. Кабуто не успя да издаде и звук преди да падне безжизнен в краката на Саске.
- Хн.. – продума тихо Учиха , като закачи новото си оръжие за гърба. Обърна се и тръгна по обратния път. Сега имаше точното средство, с което да сложи край на брат си..

- Ако се съди по тази табела, ни остават час и половина път до селото. – отбеляза Наруто, като потупа Гаара по рамото. Не се притеснявай! Аз ще отида да огледам наоколо – добави той и се изгуби сред дърветата.
- Гаара? – обади се Сакура – Какво или по-точно кой заплашва Суна?
- Акатски – отвърна момчето - Не съм сигурен какво искат. Смятах, че щом ми отнемат Шикаку всичко ще свърши, но явно не е така.. Ето защо ми трябва помощта на Коноха и селото на вятъра. Искам да съм сигурен, че ще успея да осигуря максималната защита, в случай че ни нападнат. – Внезапно силен взрив разтресе земята. Пушък се разнесе наоколо и в един момент нищо не се виждаше. Като видя какво става, Гаара отиде зад Сакура и я обгърна с ръце. Момичето се стресна, но той обясни действието си
- Така ще мога да те защитавам.
- Но как.. – тя не довърши, защото изведнъж около тях се появи пясъчен щит, в който се забиха няколко куная.
- Ето как.. – ухили се младежът. По този начин отбиваха още няколко атаки. Най-накрая мъглата се разсея и пред тях се появиха две качулати фигури. Лицето на червенокосия стана безизразно.
- Дейдара.. – изръмжа той. Пътя им бяха препречили две момчета, облечени с черни мантии, по които бяха изрисувани червени облаци.
- Гаара! Отдавна не сме се срещали! – отвърна му на „поздрава” русокосият. – Това гаджето ли е? – добави, смеейки се, щом видя Сакура.
- Това е Сакура.. – продума тихо другият член на Акатски и се усмихна хладно. Момичето не реагира на разменените реплики. Тя не откъсваше очи от човека, който я бе познал.
„Откъде ми е толкова познат..” – тормозеше се тя. Изведннъж някой я бутна силно и я изкара от мислите и. Девойката падна на земята и след няколко минути се получи взрив на мястото, където до преди малко бе седяла.Докато се осъзнае, Гаара бе пред нея, защитавайки я от новата атака. Тя трябваше да направи нещо, да му помогне, но.. как?
- Сакура, пази се! – изкрещя момчето, но бе твърде късно. Странни нишки уловиха ръцете и краката и и започнаха да я притеглят към врага. Розовокоската полагаше огромни усилия да се измъкне от този капан, но нямаше резултат. Озова се лице в лице с червенокосия член на Акатски.
- Имаме сметки за уреждане – каза той, докато я изучаваше с поглед. Беше пораснала откакто я бе виждал за последен път. Той хвана кичур от дългата и коса и след кратко мълчание, продума
- Жалко.. – с едно помръдване на ръката му, девойката извади куная си. Сега движенията и бяха напълно зависими от неговата воля. Още едно трепване от негова страна и момичето опря оръжието в крака си. Тя отчаяно се опитваше да се противопостави, но и трябваше повече сила. Сакура изпищя, когато острието поряза плътта и.
- Ти си просто една марионетка.. Къде е силата ти, Сакура.. – прошепна в ухото и той.
„Гаара, Наруто.. къде сте..” – питаше се тя, когато усети хладният метал да докосва врата и. Момичето гледаше това студено лице, тези очи, впити в нейните. Той си играеше с нея. Гняв завладя цялото и тяло. Нямаше да умре така. Девойката впрегна всичката си воля и сила. Успя да разкъса невидимите нишки. Без да се коле*ае, тя изрита врага си в корема. Той падна назад, но спъна и нея. След малка борба, в която целта бе кунаят, розовокоската се озова притисната от момчето на земята. Изведнъж в главата и нахлуха спомени. Кои от кои по-реални и ясни.
- С-сасори.. – прошепна тя и добави – Не те ли убих, нещастнико.. – тя го избута от себе си.
- Не си мисли, че съм толкова лесен противник – изсмя се той – Но за теб мога да кажа, че си вече история.. – после изчезна.
- История? – продума объркано Сакура, докато се оглеждаше наоколо – Къде..
- САКУРА!! МАХНИ СЕ ОТТАМ! – чу се гласът на Гаара. Девойката стана и се затича към него. Малко след това нов мощен взрив разтресе всичко, а момичето загуби равновесие и падна, удряйки си главата в един камък.
- Сакура! Сакура! – виковете на червенокосият достигнаха до слуха и, то бяха някак заглъхнали.Тя усети как той я вдигна на ръце и след като се отдалечиха на определено разстояние от досегашното бойно поле, я постави на меката трева. Момичето се надигна и промърмори.
- Благодаря ти.. – и после се сети. – Къде е Наруто?!
„Къде си, Наруто..” – питах се за стотен път. Отчаянието и страхът започнаха да ме обвземат. С Гаара бяхме решили да се разделим, за да можем да претърсим по – голяма площ, но това продължаваше вече три часа. Както ходех без посока, изведнъж спрях. На няколко крачки от мен лежеше приятелят ми. Не помръдваше. Извиках ужасена и се затичах натам. Паднах на колене до него.
- Наруто.. – продумах и поставих ръка на лицето му. Гаара се бе озовал до мен, но аз не го забелязвах. Болката в сърцето ми нарастваше все повече.
- Студен е.. – прошепнах, а по бузите ми се търкулнаха сълзи. – Моля те.. – хванах ръката му. – Събуди се.. – умолявах го. Но.. защо нямаше никаква реакция?!
- НЕ – нов вих се откъсна от устните ми и аз зарових пръстите в косата си. Затворих очи. Усетих Гаара да ме прегръща силно. Беше безмълвен, а така се нуждаех от думите му. Копнеех да ми каже, че всичко това е шега, илюзия.. Не беше. Не можех да поема дъх от хлипанията си.
- Събуди се, моля те.. – продължавах да викам, като вкопчих ръцете си в ризата на червенокосия си съотборник. – Гаара.. защо.. – притисках се към него. Търсех утеха, лек, който да премахме огромната болка. Изведнъж той ме хвана за кръста и ме накара да се изправя. Обърна ме към себе си и гледайки ме в очите, продума
- Трябва да продължим. – Не можех да повярвам. Дръпнах се назад.
- Не искай това от мен... – прошепнах. – Не мога да го оставя!
- Съжалявам, Сакура.., но и аз не мога да оставя хората си. – той запристъпва към мен.
- Моля те.. не ме карай да го направя. – Момчето се приближи още и хвана лакътя ми, след което ме притегли към себе си. Опитах да избягам от хватката му, но не успях.
- Нарутоо..!! – извиках, протягайки ръката си , преди множество песъчинки да се завъртят около нас и да ни обгърне мрак.