Да откриеш себе си (СасуСаку)

First topic message reminder :

Младо красиво момиче с дълга розова коса, спускаща се на вълни до кръста и и с изумителни зелени очи, вървеше из улиците на един напълно непознат за нея град. Лицето и бе бледо, замислено и угрижено. Лявата и ръка бе превързана с бинт при китката, а по краката и имаше множество драскотини. Тя бе толкова увлечена в своите мисли, че напълно забравяше огромната болка в главата си. Момичето едва сдържаше напиращите сълзи в очите си. „Къде съм? Как се озовах тук? И преди всичко... коя съм аз?” – тези въпроси я задушаваха. Дали защото нямаше отговор, или защото нямаше представа как да постъпи и тя самата не знаеше. Единственото, което и беше известно е, че един дървар я намерил да лежи в безсъзнание на брега на една река. Той я завел в къщата си и жена му се погрижила за нея. Момичето лежало непробудно цели 6 дена. Когато се събудила, не помнела нищо от миналото си. Все пак беше много благодарна на доброто семейство. За съжаление не бе успяла да им даде нищо в замяна. Беше си обещала, щом възвърне паметта си, ако това някога станеше, да ги посети. И ето я отново. Вървяща без посока. Погледът и спираше на много щастливи лица, чуваше веселите викове на играещите си дечица. Сърцето и се сви. „Дали имам родители и приятели, които се тревожат за мен или съм напълно сама...?” – тази мисъл тормозеше съзнанието и .
Малко по-надолу по улицата вървяха двама мъже на около 20 години. Те бяха доста различни един от друг. Единият бе много красив. С черна коса и също толкова тъмни очи, които ти дават усещането, че погледнеш ли в тях, ще се изгубиш. Лицето му бе бледо, всяка извивка по него изваяна до съвършенство.Усмивка обаче липсваше. Облечен бе в бяла риза, чиито горни копчета бяха разкопчани. Носеше черен панталон, а на кръста си – странно лилаво въже. На гърба му бе окачен сравнително голям меч. Другарят му бе белокос. Очите му – с интересен виолетов цвят, излъчваха някаква дяволитост. За разлика от приятеля си, той бе широко усмихнат. Дрехите му не правеха особено голямо вшечатление, колкото голямото оръжие закачено на гърба му. Нинджите вървяха спокойно, а в ръцете си, белокосият носеше торби, в които имаше хранителни продукти. Както ходеше с ръце в джобовете и поглед вперен някъде напред, внезапно чернокосият младеж спря. Вниманието му бе привлежено от бледата розовокоса девойка, която се отличаваше от тълпата забързани хора. Той нямаше да забрави това детско и невинно лице и тази оригинална за себе си коса, макар и да бяха минали цели 4 години, от както зърна за последен път бившата си съотборничка. Чудеше се какво ли прави тя толкова далеч от Коноха. Стъписването му се удвои, когато тя го забеляза и го отмина като поредният непознат. Това ли бе момичето, което го обичаше толкова много и бе готово да направи всичко за него?
- Ъъ... Саске какво ти става? Хайде да вървим, че умрях от глад. – промърмори приятелят му . Но чернокосият бе сигурен, че нещо не беше наред и тряваше да разбере какво подяволите става. Вместо да продължи пътя си, той се обърна и настигна момичето.
- Сакура? – провикна се Саске, но тя не реагира по никакъв начин. Момчето направи още няколко опита, но когато видя, че няма резултат, я хвана за ръката. Тя се стресна и се обърна.
- Какво искаш от мен? – попита плахо розовокоската.
- Не ставай глупава. Аз съм Саске Учиха. Не вярвам да съм се променил толкова, че да не ме познаеш. – каза хладно той, а очите му бяха впити в нейното лице, на което сега бе изписано голяма доза объркване.
- Съжелявам... – прошепна девойката и сведе поглед към земята – но не те помня. Не помня нищо.
- Какво?! – продума невярващо той и се усмихна недоверчиво – Шегуваш се нали?! – но по погледът с който тя го прониза ясно си личеше, че е напълно сериозна. Младежът бе потресен. След една-две минути мълчание прошепна.
- И по-добре, че не ме помниш. Ако не знаеш къде да отидеш, твоят дом е в Коноха. Там имаш приятели, които сигурно се тревожат за теб. Не казвай на никого от тях, че си ме срещала, ясно? – момичето кимна леко, а очите и все още не можеха да се откъснат от тези красиви, запленяващи очи...
Без да казва нищо повече, чернокосият и обърна гръб и отиде при другарят си, който бе доста учуден от случилото се.
- Да вървим, Суйгетсу. – каза хладно Саске и двамата продулжиха надолу по улицата.
Розовокосото момиче остана загледано в отдалечаващите се фигури, докато те не се изгубиха сред тъплата

Ако преди тази среща девойката бе объркана, сега мислите, които напирава в главата и я подлудяваха.
- Дори не успях да го питам как се казвам – промърмори тихо. Колко глупаво и звучеше това – да пита непознат за името си. Цялата история беше толкова..толкова жалка! И все пак чернокосият и бе казал много важно за нея нещо. Тя имаше приятели, следователно имаше и дом, в който да се завърне. Това определено я успокояваше. Но нещо я глождеше отвътре. Споменът за черните, студени очи, които не се откъсваха от нейните, я караха да потрепери. Те и бяха толкова непознати и същевременно така близки. Сега поне имаше цел и тя бе Коноха. След 5 часа неспирно ходене, зеленоокото момиче се намираше на широк каменист път, който водеше към така наречения и дом. Небето беше мрачно и едри капки се сипеха по засъхналата земя. Студен и остър вятър караше листата, паднали от клоните на околните дървета, да затанцуват, нарушавайки гробната тишина. Обгърнала се с ръце, за да се стопли, розовокоската правеше опит да игнорира леденият дъжд, който се стичаше по тялото и и вятърът, който със своя леден дъх правеше усещането още по-неприятно. „Саске Учиха... защо това име не ми говори абсолютно нищо? Може би преди сме били приятели, щом той веднага ме позна.” – мислеше си тя. „Или пък не? Защо не искаше да казвам на никого, че съм го срещнала? Защо искаше да го забравя?”
- Този път няма да ми избягаш!- студеният глас изрекъл тези думи, накара момичето да замръзне на място.
- Мислех, че съм те убил, но за мой „късмет” явно си оцеляла.. Е, ще се наложи да прекратя живота ти сега. – пред нея седеше мъж, чието лице бе покрито с маска. На гърбът му бе окачен меч, а в ръцете си той държеше два куная.
- Чакайте.... аз не знам за какво говорите... – говореше уплашено тя, като пристъпваше назад. – Да ме убиете? Но какво съм ви направила? Недейте, моля ви! – до слуха и стигна ужасяващ смях, след което непознатият с невероятна скорост се озова до нея и я ритна в корема. Момичето бе отхвърлено настрани и падна, удряйки си гърба в едно дърво. Докато се осъзнае, се намираше във въздуха. Нападателят и я бе хванал за блузата и я бе издигнал над себе си. От това тя не можеше да си поеме дъх.
- Този път няма да се съпротивляваш, така ли? – изсъска той с ехидна усмивка и я захвърли на другия край на пътя. Момичето се претърколи няколко пъти и остана да лежи на земята. „Какво се случва? Защо иска смъртта ми?” – мислеше си тя и едвам се надигна . „Толкова съм слаба... Какво бих могла да сторя?”

През това време , не много далеч от този каменист път, на малка поляна, млада червенокоса жена обикаляше притеснено напред-назад. Голяма тревога се четеше по пребледнялото и лице.
- Къде са... минаха цели 4 часа! Ами, ако им се е случило нещо? – момичето не можеше да си намери място.
- Успокой се, Карин. – каза със спокоен глас рижавокос мъж на горе-долу същата възраст. Той седеше на земята. В очите му, замислени и леко тъжни, се отразяваха пламъците на горящия огън пред него. Заради дъждът, изсипал се преди малко, момчето беше положило доста усилия да го поддържа в добро състояние.
- Как да се успокоя! Нали знам, че навсякъде АНБУ издирват моя Саске! Смятат го за долен престъпник!
- Карин! – обади се отново съотборникът и. – знаеш, че някакви си АНБУ не могат да му навредят. Той е много по-добър от тях.
- Вероятно си прав.. – успоки се малко жената и седна до него. – Но все още не усещам чакрата му...



- Саскее, ама защо трябваше да минаваме по толкова заобиколен път... Ужасно съм дехидратиран и краката ме болят! – измрънка Суигетсу, докато се влачеше след Учиха.
- Много добре знаеш, че ни следят – беше хладният отговор.
- Искам да те попитам нещо – обади се пак белокосият – Коя беше онази, с която говореше в града?
- Никоя.
- Ама, Саскеее... ти очевидно я познаваш и..
- Млъкни – като каза това, чернокосият спря. Лицето му от безразлично стана напрегнато. Той си затвори очите и когато ги отвори пак, те вече бяха червени, а в тях се завъртаха три черни точки. Като видя случващото се, другият нинджа пристъпи няколко крачки назад и каза с лека тревога в гласа.
- Добре... съжелявам. Да използваш Шаринган срещу мен? О, хайде Саскее... Няма да я споменавам по-- , но той не довърши, тъй като съотборникът му бе изчезнал.
- Сега пък ме зарязва... Да му имам настроенията! – промърмори Суйгетсу и се просна на меката трева.

От името на Сакура

- Свършено е с теб – тези думи кънтяха в главата ми. Обърнах се с оставащите ми сили, а те бяха наистина малко. Мъжът с маската седеше на няколко крачки от мен. Видях как той вдигна ръката си , след което запрати двата куная към мен. Всичко се случи бавно и мъчително. „Това ли е краят ми?” – се питах. В съзнанието ми незнайно откъде се беше запазил споменът за една изказана мисъл, че когато човек е на ръба на смъртта, целият му живот минава пред очите му. Каква ирония. При мен спомени липсваха. Не можех да се насладя дори на последния си миг. И ето оръжията летяха към мен. Но тогава нещо се случи. Да, това бе той. Човекът, който бях срещнала по-рано в града. За секунди младежът застана пред мен, предпазвайки ме. Седях като вцепенена. Наблюдавах безучастно как той отбива атаката и напада врага. Изведнъж остра болка прониза главата ми и ме накара да извикам. Затворих очи. Вече не се намирах на същото място . Бях се озовала на голям мост , а навсякъде се бе разтелила гъста мъгла. Зад себе си усещах присъствието на някакъв човек. Очите ми напрегнато се взираха в пространството около нас. Сърцето ми биеше по-силно отвсякога. Инстинктивно протегнах ръцете си, за да защитя мъжът зад гърба ми, когато видях кунатите летящи с ясна скорост. Отнякъде се появи чернокосо момче и без да се коле*ае дори за миг, застана пред мен. Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да гледам изумена. Отворих очи. Осъзнах, че съм се свила на земята, притискайки главата си с ръце.
- Това се е случвало и преди – прошепнах. Вдигнах поглед. Бях сама. Отново. Саске Учиха за втори път бе спасил живота ми. А кой всъщност беше той?



Саске вървеше. Накъде? И той не знаеше. Трябваше да се махне някъде далеч от това място и от нея. Все още се опитваше да осъзнае какво бе сторил. Този навик – непотребен и жалък да спасява хората , го ядосваше. Не за друго, а защото това му напомняше, че не разбира себе си. Какво го караше на първо място да поставя другите? На него не му пукаше за нея. Може би направи грешка, че я заговори. За негово щастие тя не го помнеше. Беше избегнал досадното и мрънкане да се върне с нея в Коноха. Тези хора не разбираха ли, че той вече бе избрал своя път. Този на отмъщението. За останалите може да бе безсмислен, но за него имаше голямо значение. Това бе целта на живота му. Постигнеше ли я, сигурно тогава щеше да мисли за дома си. Но сега нямаше време за това.
- Саске! – пронизителен писък го изкара от мислите му. – Добре ли си? Какво се случи? Защо се забави толкова и...
- Млъкни, Карин! Добре съм – смънка Учиха, докато минаваше покрай нея без дори да я поглежда. Внезапно той спря.
- Къде е Суйгетсу? – попита хладно.
- А-аз не знам, мислех си, че е с теб.. – отговори объркано червенокоската. – Не усещам мижавата му чакра наблизо – ехидна усмивка се появи на лицето и – може онези АНБУ да са го заловили. Саске, този идиот не ни тряб—
- Разбира се, че ни трябва! – сряза я Учиха, след което се изгуби сред дърветата, откъдето бе дошъл.
- Тъпият Суйгетсу! Всичко разваля! – промърмори момичето и седна до мълчаливият си съотборник, койте все така седеше, загледан в пламъците.

Вече се бе спуснал мрак. На черното небе бе изгряла съвършено кръглата луна. Тъмна фигура се бе притаила в сенките на огромните дървета. Страховете на Саксе се бяха сбъднали. Прикрил чакрата си, той наблюдаваше АНБУ- та на Коноха да отвеждат безжизнения Суйгетсу. Той активира своя Шаринган и се вгледа по-добре в съотборника си. Както и бе очаквал, забеляза гривната на ръката на белокосия нинжда. Тя изсмукваше всичката му чакра. Но заловеният не се бе дал без бой. Той бе сериозно ранен на дясното си рамо. От шестте АНБУ един бе в безсъзнание. „До последно е спазвал заповедите ми да не убива никого” – помисли си чернокосия и се усмихна леко. Останалите бяха с леки драскотини и щеше да бъде необмислено, ако ги нападнеше. Все пак битката нямаше да е много честна 5 срещу 1. Колкото и да бе силен, на този етап нямаше шанс. Притесняваше го фактът, че те отиваха към Коноха, което означаваше, че и той трябва да посети стария си дом. Мястото, където бе прекарал детството си, най-добрият му приятел и дори Сакура – всички те бяха болна тема за него, макар и да криеше чувствата си под ледена маска. Явно щеше да се сблъска с тях лице в лице отново. Едно обаче знаеше със сигурност – трябваше да измъкне Суйгетсу, каквото и да му струва това. След като изгуби нинджите от поглед, той побърза да се върне при двамата си съотборника. Щяха да измислят някакъв план.


Розовокосото момиче най-после бе пред портите на Коноха. Зелените и очи попаднаха на двама пазачи, които си говореха за нещо. Всеки един от тях бе снабден с меч, а на главите си носеха нещо като кърпа с малка плочка на нея, с гравиран отгоре и някакъв знак – вероятно на селото. Щом я забелязаха, на лицата им се изписаха широки усмивки и единият се провикна весело
- Сакура-чан! Ти се върна! Чудехме се какво се е случило. Наруто даже отиде да те търси! – в отговор момичето само се усмихна вяло , кимна , промърмори нещо от сорта „Добре съм” и „Всичко е наред.” и продължи пътя си. „Сакура... значи така се казвам” – мислеше си тя. „Сега остава да намеря дома си..., но как?” Девойката започна да обикаля из улиците с надеждата, че ще си спомни нещо, дори да бе съвсем незначително. Разглеждаше и запомняше всяка една сграда, всяко едно място. Минаваха часове, а тя все така безцелно търсеше ли търсеше. Потънала в мисли, се стресна, когато чу студен и тих глас да изрича името и. Момичето се обърна. Пред нея бе застанало момче на същата възраст. Лицето – бледо, очите – светлосини със странни черни кръгове около тях. Червената му коса бе разпиляна на всички страни. Младежът носеше червена тениска с къс ръкав, черни панталони, с широки крачоли, а пред гърдите му минаваше бял плащ, закрепящ някакъв странен предмет на гърба му. Една – две минути девойката седя неподвижно, като не откъсваше зелените си очи от тези на странника. Но както по-рано, така и сега тя почувства остра, непоносима болка в главата. Тя бе толкова ужасна, че я заслепяваше. В съзнанието и се появи ужасяваща картина. Сакура се намираше на обширна поляна. Появилият се вятър раздвижваше всяко едно клонче, всяка една тревичка. Сълзи замъгляваха погледа на младата жена. Тя седеше на коленете си, а пред нея лежеше червенокосото момче. Нямаше и следа от живот в него. Дълбоко в себе си тя знаеше, че е безсилна да му помогне. Погледна нагоре. Рус младеж бе стиснал юмруци. Свел глава, тихо плачеше.
- Гаара – прошепна през хлиповете си той. Веднага след това, картината се размаза. Сакура трепереше като нежен вишнев лист. Тя бе скрила красивото си лице в дланите си и не смееше да погледне отново реалността очите. Ами ако това не беше спомен и той наистина е умрял? Всичко е толкова истинско... Девойката усети две ръце да я хващат за раменете и да я разтърсват леко. Студеният глас, чула по – рано, достигна до слуха и. След около минута тя се успокои и се престраши да свали ръцете си и да провери какво се случва. Две сини очи се взираха в нейните. Сякаш проникваха в душата и, опитвайки се да разберат какво става. Противно на волята и няколко сълзи се търкулнаха по бузите и .
- Ти беше мъртъв, там, на поляната...-изхлипа тя – Защо... Нима наистина се е случвало? - без да казва нищо, момчето я хвана и я повлече нанякъде
- Къде отиваме? – попита плахо тя, стараейки се да смогне на темпото му.
- При хокагето. Имаш нужда от помощ.
За няколко минути двамата се намираха пред бяла врата. Гаара потропа няколко пъти, след което влязоха вътре. Завариха руса жена спяща на бюрото си.
- Ъъ Тсунаде – сама? – обади се той. Тъй като не последва никаква реакция, младежът отиде до нея и я сръга леко.
- Ммм? Какво? Гаара? Ти защо си още тук? Сакура.... САКУРА!! Добре ли си?! – хокагето моментално се разсъни и скочи да прегръща розовокоската, която до сега бе седяла тихо отзад. Докато държеше девоката в обятията си, Тсунаде я обсипваше с въпроси.
- Къде беше толкова време... Очаквах те преди следмици ! Как мина мисията ти? Знам, че ти е било много трудно... казах ти, че мога да пратя някой друг вместо теб, но какъвто си инат...
- Загубила си е паметта. – след тези думи настъпи гробна тишина. Засмяното лице на жената се превърна в стъписано и тревожно. Тя се обърна към червенокосия
- Какво? Загубила си е паметта?! Как е възможно... – погледът и се местеше ту към единия, ту към другия , сякаш искаше да разобличи тяхната ужасяваща шега. Като осъзна, че цялата ситуация съвсем сериозна, хокагето възъхна тихо. После с бавни крачки отиде до широкия прозорец и се взря в далечината. „Това е такава голяма загуба... най-добрата ми ученичка вече я няма? Трябва... ТРЯБВА да има някакъв начин да върнем старата Сакура. Цялото село има нужда от нея!” Гласът на девойката прекъсна мислите на Тсунаде.
- Аз... съжелявам, че ви създавам толкова проблеми. Единственото, което искам сега е да се прибера у дома.
- Да, разбира се. Трябва да си почиваш. Не се притеснявай, скъпа. Спомените ти ще се върнат с времето, а до тогава ние ще те подкрепяме! – като каза това, хокагето написа на един лист адресът на момичето. Сакура благодари и като последва примера на Гаара се поклони леко. След това двамата излязоха.

- Ако се съди по тази табела, ни остават час и половина път до селото. – отбеляза Наруто, като потупа Гаара по рамото. Не се притеснявай! Аз ще отида да огледам наоколо – добави той и се изгуби сред дърветата.
- Гаара? – обади се Сакура – Какво или по-точно кой заплашва Суна?
- Акатски – отвърна момчето - Не съм сигурен какво искат. Смятах, че щом ми отнемат Шикаку всичко ще свърши, но явно не е така.. Ето защо ми трябва помощта на Коноха и селото на вятъра. Искам да съм сигурен, че ще успея да осигуря максималната защита, в случай че ни нападнат. – Внезапно силен взрив разтресе земята. Пушък се разнесе наоколо и в един момент нищо не се виждаше. Като видя какво става, Гаара отиде зад Сакура и я обгърна с ръце. Момичето се стресна, но той обясни действието си
- Така ще мога да те защитавам.
- Но как.. – тя не довърши, защото изведнъж около тях се появи пясъчен щит, в който се забиха няколко куная.
- Ето как.. – ухили се младежът. По този начин отбиваха още няколко атаки. Най-накрая мъглата се разсея и пред тях се появиха две качулати фигури. Лицето на червенокосия стана безизразно.
- Дейдара.. – изръмжа той. Пътя им бяха препречили две момчета, облечени с черни мантии, по които бяха изрисувани червени облаци.
- Гаара! Отдавна не сме се срещали! – отвърна му на „поздрава” русокосият. – Това гаджето ли е? – добави, смеейки се, щом видя Сакура.
- Това е Сакура.. – продума тихо другият член на Акатски и се усмихна хладно. Момичето не реагира на разменените реплики. Тя не откъсваше очи от човека, който я бе познал.
„Откъде ми е толкова познат..” – тормозеше се тя. Изведннъж някой я бутна силно и я изкара от мислите и. Девойката падна на земята и след няколко минути се получи взрив на мястото, където до преди малко бе седяла.Докато се осъзнае, Гаара бе пред нея, защитавайки я от новата атака. Тя трябваше да направи нещо, да му помогне, но.. как?
- Сакура, пази се! – изкрещя момчето, но бе твърде късно. Странни нишки уловиха ръцете и краката и и започнаха да я притеглят към врага. Розовокоската полагаше огромни усилия да се измъкне от този капан, но нямаше резултат. Озова се лице в лице с червенокосия член на Акатски.
- Имаме сметки за уреждане – каза той, докато я изучаваше с поглед. Беше пораснала откакто я бе виждал за последен път. Той хвана кичур от дългата и коса и след кратко мълчание, продума
- Жалко.. – с едно помръдване на ръката му, девойката извади куная си. Сега движенията и бяха напълно зависими от неговата воля. Още едно трепване от негова страна и момичето опря оръжието в крака си. Тя отчаяно се опитваше да се противопостави, но и трябваше повече сила. Сакура изпищя, когато острието поряза плътта и.
- Ти си просто една марионетка.. Къде е силата ти, Сакура.. – прошепна в ухото и той.
„Гаара, Наруто.. къде сте..” – питаше се тя, когато усети хладният метал да докосва врата и. Момичето гледаше това студено лице, тези очи, впити в нейните. Той си играеше с нея. Гняв завладя цялото и тяло. Нямаше да умре така. Девойката впрегна всичката си воля и сила. Успя да разкъса невидимите нишки. Без да се коле*ае, тя изрита врага си в корема. Той падна назад, но спъна и нея. След малка борба, в която целта бе кунаят, розовокоската се озова притисната от момчето на земята. Изведнъж в главата и нахлуха спомени. Кои от кои по-реални и ясни.
- С-сасори.. – прошепна тя и добави – Не те ли убих, нещастнико.. – тя го избута от себе си.
- Не си мисли, че съм толкова лесен противник – изсмя се той – Но за теб мога да кажа, че си вече история.. – после изчезна.
- История? – продума объркано Сакура, докато се оглеждаше наоколо – Къде..
- САКУРА!! МАХНИ СЕ ОТТАМ! – чу се гласът на Гаара. Девойката стана и се затича към него. Малко след това нов мощен взрив разтресе всичко, а момичето загуби равновесие и падна, удряйки си главата в един камък.
- Сакура! Сакура! – виковете на червенокосият достигнаха до слуха и, то бяха някак заглъхнали.Тя усети как той я вдигна на ръце и след като се отдалечиха на определено разстояние от досегашното бойно поле, я постави на меката трева. Момичето се надигна и промърмори.
- Благодаря ти.. – и после се сети. – Къде е Наруто?!
„Къде си, Наруто..” – питах се за стотен път. Отчаянието и страхът започнаха да ме обвземат. С Гаара бяхме решили да се разделим, за да можем да претърсим по – голяма площ, но това продължаваше вече три часа. Както ходех без посока, изведнъж спрях. На няколко крачки от мен лежеше приятелят ми. Не помръдваше. Извиках ужасена и се затичах натам. Паднах на колене до него.
- Наруто.. – продумах и поставих ръка на лицето му. Гаара се бе озовал до мен, но аз не го забелязвах. Болката в сърцето ми нарастваше все повече.
- Студен е.. – прошепнах, а по бузите ми се търкулнаха сълзи. – Моля те.. – хванах ръката му. – Събуди се.. – умолявах го. Но.. защо нямаше никаква реакция?!
- НЕ – нов вих се откъсна от устните ми и аз зарових пръстите в косата си. Затворих очи. Усетих Гаара да ме прегръща силно. Беше безмълвен, а така се нуждаех от думите му. Копнеех да ми каже, че всичко това е шега, илюзия.. Не беше. Не можех да поема дъх от хлипанията си.
- Събуди се, моля те.. – продължавах да викам, като вкопчих ръцете си в ризата на червенокосия си съотборник. – Гаара.. защо.. – притисках се към него. Търсех утеха, лек, който да премахме огромната болка. Изведнъж той ме хвана за кръста и ме накара да се изправя. Обърна ме към себе си и гледайки ме в очите, продума
- Трябва да продължим. – Не можех да повярвам. Дръпнах се назад.
- Не искай това от мен... – прошепнах. – Не мога да го оставя!
- Съжалявам, Сакура.., но и аз не мога да оставя хората си. – той запристъпва към мен.
- Моля те.. не ме карай да го направя. – Момчето се приближи още и хвана лакътя ми, след което ме притегли към себе си. Опитах да избягам от хватката му, но не успях.
- Нарутоо..!! – извиках, протягайки ръката си , преди множество песъчинки да се завъртят около нас и да ни обгърне мрак.

Вървях след Гаара мълчалива. В съзнанието ми бе останал образът на мъртвия ми приятел. Бледото му лице, студената кожа, неподвижното тяло, в което така отчаяно исках да вдъхна живот. Всичко се бе случило толкова бързо, а аз не успях да направя нищо. Обвинявах се. Вътрешно болката ставаше непоносима. Сълзите вече не можеха да се отронят от очите ми , а си оставаха там, като доказателство за това, което преживявах. Крачка след крачка, все напред. Чувствах се сама. Не издържах повече.
- Гаара – продумах – Уморена съм. – Той ме погледна, а в погледа му прочетох мъка. Разбрах колко му е било трудно да избере хората си пред Наруто.
- Добре, нека седнем тук. – отвърна ми тихо. Истината бе, че аз нямах нужда от почивка. Изпепеляващата болка бе погълнала изцяло умората. Поседяхме няколко минути, след което аз се изправих, казвайки му, че ще се върна след малко. Още щом се изгубих сред дърветата, започнах да тичам. Трябваше да се върна. Безброй много пъти се извиних мислено на Гаара, за това, че го предавам по такъв начин, но той щеше да ме разбере. Наруто бе скъп за мен. Моят съотборик,брат, приятел.. Откъде знам? Спомних си всичко от началото до сега.. Странното беше, че именно Сасори ми помогна...
Излязох от другата страна на гората, но още щом стъпих на асфалта, се блъснах в някого. Тъкмо щях да се извиня, когато видях лицето му. Беше Саске. По най-бързия начин се дръпнах от него и продължих да тичам. Уплаших се. Не бях сигурна от какво.. Може би от реакцията му, че аз съм тук, а не у дома.. Както и очаквах, Учиха се появи пред мен и неволно попаднах в ръцете му. Цялата започнах да треперя. Опрях главата си на гърдите му.
- Сакура.. – промълви той, когато чу хлиповете ми. Постави дланите си на лицето ми и ме накара да го погледна.
- Какво ти е – попита, бършейки с палеца си една непокорна сълза, търкулнала се по бузата ми.
- Не..не.. НЕ – виках, опитвайки се да го избутам. Не ме пусна. Вместо това ме дръпна към себе си и докато се осъзная ме целуна. Не очаквах да го направи. Не исках да се случва. Не и сега..
- Сас- - опитах да се възпротивя, когато усетих горещият му дъх да гали врата ми, но той не ми позволи да говоря, като впи отново устните си в моите. Пробвах по всякакъв начин да възвърна свободата си, но на него не му пукаше.


Целувах я и не исках да спирам. Не смятах да се възползвам от нея. Държах я близо до себе си с определена цел. Трябваше да престане да се дърпа, да спре да трепери в ръцете ми, сякаш всеки миг бих я наранил. Не знаех защо се избяга от мен. Не знаех и защо плаче, но исках да разбера. Когато усетих, че Сакура се отпусна и успокои, се отделих от нея. Опрях челото си в нейното и прошепнах.
- Кажи ми какво ти е.
- Не мога.. – изхлипа тя.
- Защо..? – попитах.
- Твърде болезнено е...
- Някой наранил ли те е ? – усетих как стомахът ми се свива.
- По-лошо.. – поредната сълза се отрони от очите и и падна на земята. Някъде над нас се чу силен гръм и буквално след секунди настъпи порой. Но аз бях сляп за всичко останало. Виждах само и единствено нея.
- Сакура.. ! – настоявах
- Нападнаха ни Акатски.. – бях потресен. Тя говореше ужасно тихо. По измъченото и изражение ми ставаше ясно , че докато разказваше, преживяваше наново спомените си. – С Гаара бяхме сами. Наруто.. – при споменаването на името му гласът и потрепери – той.. беше отишъл да огледа наоколо. И тогава дойдоха Дейдара и Сасори.. – гняв настъпи в тялото ми. Мислено се заклех, че ако са я докоснали, ще ги убия. - Гаара ме защитаваше доколкото му беше възможно, но Сасори успя да ме хване. – Тук тя докосна крака си и чак сега видях, че на него имаше дълбока рана. Запитах се как стои права, а камоли да тича.. – Накара ме да забия куная в крака си. – „Мъртъв е” – Но това сега няма значение.. – отвърна ми вяло тя, като видя как се измени погледът ми. Когато Дейдара и Сасори изчезнаха, ние тръгнахме да го търсим Наруто.. и го намерихме.. – розовокоската закри лицето си с длани – Мъртъв. – Не можех да осмисля казаното. Спомних си това весело лице, усмивката, която не слизаше от него. Очите, в които имаше толкова много жизненост. И тогава се сетих. Ако са били Акатски, те не биха го убили. Трябва им жив, за да извлекат демона, намиращ се в него. Което означаваше само едно..
- Заведи ме при него! – казах твърдо. Бившата ми съотборничка ме погледна нерешително.
- Добре. – отвърна.
- Представи си мястото, където е той. – без да задава въпроси, тя затвори очи. Активирах Шарингана си, минах зад нея и я обгърнах с ръце. Усетих как тя потрепери при допира ми.
- Не се страхувай. – прошепнах. След това изчезнахме, изгаряйки в червени пламъци. За няколко секунди се озовахме на сред дърветата на някаква гора. Огледах се и го видях. Лежащ на земята. Безжизнен. Приближих се до най-добрия си приятел и се вгледах в него. Усмихнах се леко и се обърнах към Сакура, която не смееше да го погледне. Отидох до нея и казах
- Това е клонинг. – Никога нямаше да забравя усмивката, която изгря на лицето и. Беше толкова невинна и детска. От радост тя се хвърли на врата ми.
- Сакура.. Акатски за заловили нашият тъпак. Трябва да си го върнем.

Съжалявам за закъснението , но знаете как е в края на учебната година..

- Саске,.. Сакура.. тя отиде до магазина... в другото село. – Суйгетсу въздъхна, докато се взираше в собственото си отражение. За първи път виждаше оплаха в очите си.
- Не.. Трябва по-уверено.. – каза си момчето и като пое дъх, продължи с репетициите за „специалното посрещане на Учиха и оживяването след това.”
- Гари избяга и Сакура хукна да го търси.. – едно тихо мяукане накара белокосият да изсуми отегчено и да удари главата си в стената.
- Какво да направя.. – промърмори тихо. Ако не бяха АНБУ, които го издирваха под дърво и камък, щеше да тръгне след нея и да я върне. Не знаеше с какво тя е толкова важна за Саске, че не трябваше да я пуска никъде без негово разрешение. И все пак , независимо какво решеше лидерът на отбор Хеби, той нямаше да му се противопостави и НИКОЙ нямаше да го спре. Белокосият нахълта в стаята си и като си навлече дрехите, закачи огромният меч на гърба си. Слезе набързо по стълбите и внимателно открехна входната врата. Навън времето бе мрачно. Черни облаци закриваха слънцето, но независимо от това, Суйгетсу се радваше на всяка секунда. Жизнеността се възвръщаше в тялото му. Не бе излизал от седмици, а имаше огромната нужда да се почувства отново свободен. Сложил качулката и черните си очила, той тръгна с наведена глава. Колкото по-малко внимание привличаше, толкова по-добре. Трябваше да стигне до портите на Коноха, но как? Знаеше, че селото не бе много голямо и все някак щеше да се оправи. Стига да не попаднеше отново в ръцете на преследвачите си. Младежът тръгна направо. Докато умът му щеше да експлодира от многобройните мисли, които го заливаха, очите му напрегнато се взираха наоколо. В негова полза щеше да бъде, ако реагираше навреме, в случай, че го нападнеха. Той не беше сигурен къде отива, но имаше неприятното усещане, че някой върви зад него. За да се увери напълно, Суйгетсу започна да криви във всяка една уличка, покрай която минеше.
„Мамка му.. Проклетите АНБУ.. Как по дяволите са ме разпознали?!” – помисли си той, като напрегна всяко едно муслулче на тялото си. Щеше да предстои сериозна битка. За съжаление достигна до задънена улица. От двете му страни имаше единствено къщи. Белокосият се обърна с очакване в посока към преследвачите си. Ръката му по инстинкт се плъзна по дръжката на огромният меч и остана така неподвижна. Лицето му доби сериозен вид. Той затвори очите си, изостряйки всичките си сетива.
„10...9...8” – започна да брои на ум, като застана в бойна позиция, приклякайки леко. „7..6..5” – фокусира чакрата в ръцете си. „4..3..” Но тъкмо, когато очакваше да се появят пред него двете шинобита на Коноха, се чу тихо скърцане и някой хвана лакътя му и го издърпа настрани. Докато се осъзнае, младежът се намираше в една от къщите. Беше тъмно. Прозорците бяха закрити с черни платове, които не пропускаха нито един лъч светлина. Всичко бе прашно и мръсно.Мечоносецът веднага насочи оръжието си към качулатата фигура, стояща отпред, но веднага след това отпусна ръката си. Очите му се разшириха, когато зърна нежното бледо лице.
- С-сакура?! – извика невярващо. Девойката направи знак да мълчи, поставяйки пръста си пред устните и като се засмя тихо, прошепна
- Хайде! – след това се обърна и се затича навътре.
- Хей, чакай ме! – подвикна след нея момчето и я последва. Тя го поведе през някакъв тунел, издълбан в пода на постройката. Сакура припкаше като малко дете, танцуващо на мелодията, която само то чува. Отвреме навреме се обръщаше и го поразяваше със лъчезарната си усмивка. Суйгетсу беше объркан, но нямаше да я остави да изчезне отново. Когато излязоха от странното, пропито с влага място, се намираха на няколко метра зад портите на Коноха. Бяха се измъкнали напълно незабелязани от селото.
- Чакай.., Сакура! Ти какво.. – продума объркано белокосият, като отново се затича след нея.
- Просто не спирай! – изтананика тя. – Той има нужда от помощта ни!
- Саске ли? Къде е ?
- Аз ще те заведа при него. – отвърна му Сакура и звънкият й смях се смеси с настъпилия порой.


По същото време, Саске седеше облегнат на едно дърво. Той бе вперил погледа си към черните облаци , които се приближаваха все повече и повече. Летният вятър сега бе студен. Наближаваше буря. Момчето се обърна, когато усети как момичето до него неволно отпусна главата си на рамото му. Беше заспала. Нямаше да я буди. Бяха тичали без да спират с часове. Учиха погледна съотборничката си. Нейната тъй мека коса бе отново пораснала. Сякаш всяко негово присъствие от преди години бе изчезнало. Помнеше как тя бе спасила живота му. Благодарност? Не, той никога не бе изричал тази дума. Но Сакура я заслужаваше повече от всеки друг.
- Сакура.. благодаря ти. – прошепна тихо, преди да се отпусне назад и да затвори очи. Щеше да я пази. Така, както тя някога бе пазила него.
________________________________________________________________
Едри капки дъжд покапаха по красивото лице на чернокосият младеж. Той стреснато отвори очи. Кошмарът, превзел сънищата му още от детството, го преследваше непрестанно. И сега не бе направил изключение. Кръв, мъка, прорязваща болка, слабост. Колкото и да бягаше, Саске не можеше да се спаси, не можеше да забрави. Отърсвайки се от неприятния спомен, момчето внезапно се изправи. Сакура я нямаше. Викайки името й , се огледа наоколо, но дъждът, който се бе засилил, правеше видимостта значително по-малка. Той замръзна на място, когато осъзна, че мечът му липсва. Моментално активира Шарингана си и проследи отново с поглед околността. Този път забеляза крехката фигура на съотборничката си. Тя седеше на около десетина метра от него. Саске видя в ръката й неговото оръжие.
- Сакура! – повика я отново, но девойката не реагира. Проливният дъжд правеше гласа му тих и заглъхнал. Нямаше начин тя да го чуе. Учиха се затича към нея, когато я видя да пада на коленете си и да повдига меча му. „Какво по дяволите правиш, Сакура..” Момчето засили още повече темпото си, когато разбра какво става. „Ще се самоубие.. Няма да го допусна.” Саске се озова пред нея точно навреме, за да я спре, преди острието да я е пронизало. Той не пропусна да забележи и странният златен оттенък в очите й. Тя сякаш бе в транс. Празният й поглед бе вперен някъде в пространството.
- Сакура! – извика силно момчето, като издърпа оръжието и го запрати настрани. След това започна да разтърсва раменете й. – Отровил те е, нали?! Сасори.. порязал те е някъде.. Кажи ми, Сакура! – осъзнавайки, че няма смисъл от думи, той хвана лицето й и я накара да го погледне. Момичето изпадна в безсъзнание.

- Цунаде – сама! – извика Сакура, нахълтвайки в кабинета на хокагето. Стресната, русокосата жена се обърна към ученичката си.

- Сакура! Ти какво...

- Нямам време за обяснения.. Той.. – момичето не довърши. Озова се заклещена от ръката на Саске, който се появи зад нея и опря меча си във врата й. Лицето му бе студено и строго.

- Учиха! – изсъска хокагето – Пусни я веднага! Как въобще си се добрал до тук?!

- Няма да си губя времето в излишни приказки.. – отряза я момчето и продължи. – Тук съм, защото ми трябва нещо. – жената му хвърли свъсен поглед, с което го подкани да продължи.

- Знам, че тук имаш информация относно Акатски..

- Тя е строго секретна, така че не се и надявай! - извика тя. – Още повече това се отнася за теб.. Ти, Саске, нямаш никакви права. Вече не си считан за нищо друго, освен за престъпник. Рано или късно ще бъдеш заловен и ще бъде сложен край на живота ти! – хладен смях огласи помещението.

- Не ставай смешна.. Аз съм по-силен от всички ви взети заедно! А и няма да допусна никой да се меси в плановете ми, докато не извърша целта си! Или ми даваш информацията за местонахождението на Акатски, или Сакура ще умре.. Нали не искаш да загубиш най-добрата си ученичка, Цунаде? – Чернокосият повдигна вежда, като не откъсваше погледа си от бясното лице на хокагето. – Решавай! – извика, притискайки момичето

- Наистина ли си станал толкова пропаднал, че да убиеш собствената си съотборничка? – продума тихо жената, местейки погледа си ту към уплашеното лице на Сакура, ту към безизразното на Саске. Тих стон илезе от устните на розовокоската, когато острието поряза леко шията й няколко капки кръв покапаха по плочките.

- Имаш ли нужда от още доказателства, Цунаде? – попита той

- Ти си долно манипулативно копеле, Учиха... - казвайки това, хокагето отиде до сейфа от дясната си страна и го отключи. Извади от там папка, на която с главни букви бе написано „АКАТСКИ”, след това погледна към момчето и като се приближи бавно до него, му я подаде. След като я грабна, Саске промълви иронично

- Благодаря ти за съдействието! – след което двамата бивши съотборници започнаха да изгарят в сини пламъци. Виждайки това, хокагето се стъписа

- Чакай, Саске! Къде я водиш?! Нали получи това, което искаше?! – отговор не последва. Тя остана сама в офиса си, загледана още в мястото, където преди секунди стоеше най-добрата й ученичка...


- Добре ли си? – попита Саске Сакура, когато двамата се озоваха на малка полянка недалеч от портите на Коноха.

- Да, нищо ми няма! – махна пренебрежително момичето и се усмихна. – Май започваме да се осъвършенстваме в театралните си умения – отбеляза закачливо, като постави дланта си на малката рана на врата си.

- Не трябваше да настояваш да стигам чак до там, Сакура.. – промълви тихо момчето, гледайки как около ръката й се образува зелена чакра и порязването изчезва.

- Знаеш каква е Цунаде.. Ако бях отишла сама, нямаше да мога да я убедя..

- Да, сигурно.. – извъртя очи той и се зае да прелиства папката. – Ето го ! – извика след 2-3 минути мълчание. Близо е до селото на дъжда. – отбеляза замислено – Което означава.. около 5 часа път.

- Мислиш ли.. – обади се Сакура, а в гласа й се долавяше тъга – Наруто.. дали е добре..

- Не се притеснявай за него. Ще стигнем навреме. Знам методите на Акатски от Орочимару. – Но, Сакура.. – той постави ръката си на лицето й. – Искам да ми обещаеш нещо – каза, вглеждайки се в очите й . – Не искам да се месиш между мен и брат ми каквото и да става, чуваш ли?

- Добре. – отвърна тя кратко.


_________________________________________________________________
- Сасори- семпай.. Още много ли трябва да вървим.. – оплака се Дейдара, докато едвам влачеше краката си.

- Казах ти вече.. Стига си мрънкал като някакво бебе! – продума ядосано червенокосият младеж, докато се оглеждаше наоколо. – Тук някъде трябва да са.. – добави , като спря рязко.

- Откъде зна-

- Млъкни! – прекъсна го отново Сасори и докосна земята с дланта си, затваряйки очи. – След по-малко от минута... – прошепна. И наистина не след дълго пред тях застанаха двама мъже, облечени в черни мантии на червени облаци. Единият носеше огромен меч, а върху него бе преметнат самия Наруто, който бе в безсъзнание. Другият член на Акатски бе с дълга черна коса, вързана на опашка, а яката на дрехата му закриваше половината му лице.

- Значи все пак сте успели – обади се Сасори, усмихвайки се леко.

- Не беше никак трудно. – отвърна му, хилейки се, мечоносецът. – Това момче си хабеше напразно силите. Дори не прибегна до формата на деветоопашатия. Разчиташе изцяло на собствените си умения..

- Дейдара, - обърна се червенокосият към ученика си – сега отиди с Кисаме в базата и се пригответе за ритуала. С Итачи имаме малко работа.

- Е хубаво де.. – съгласи се с неохота другият и след секунди не остана и помен от четиримата.

- Трява да сме близо. – промълви Саске, оглеждайки местността. Беше се спуснал мрак. Единствено лунната светлина се разпръсваше наоколо, правейки гъстата гора тайнствена и страховита.
- Ще отида да проверя какво е положението – добави, като се обърна към Сакура. – Ти стой тук и си почини. Ще дойда след малко.
- Но.. – опита се да възрази тя, но той я прекъсна
- Не се притеснявай. Имаш нужда от почивка. Просто ме почакай тук. – после младежът се изгуби сред дърветата. Виждайки,че няма избор, момичето се излегна на меката трева и затвори очи. Чак сега усети огромната умора да я настига и да завзема всяко кътче на тялото й. Чувстваше се отпаднала и краката ужасно я боляха. Но сега тези дребни проблеми нямаха значение. Няколко въпроса тормозеха съзнанието й. Първият от тях бе какво ще стане, когато Саске срещне брат си. Тя определено не искаше да седи безучастна. Ами, ако съотборникът й не бе толкова силен? Момичето потръпна при мисълта, че може да го загуби отново. От друга страна, Наруто я притесняваше не по-малко. Къде беше той? Какво му се случваше точно в този момент, когато тя просто си лежеше.. Трябваше да направи нещо.. Сакура отвори очи, когато усети нечие присъствие близо до себе си.
- Саске.. ти... – девойката млъкна, осъзнавайки че фигурата пред нея не беше на Саске.
- С-са.. – розовокоската понечи да се изправи, но една тънка синя нишка улови крака й и момичето падна.
- Сакура.. – надменният глас на Сасори закънтя в главата й. – Знаеш ли колко много се радвам да те видя..
- Чувствата не са взаимни – отвърна тихо тя, пронизвайки го с хладен поглед. – игнорирайки думите й , момчето продължи.
- Какво правиш тук... Сама.. Нима не знаеш, че наблизо се намира мястото, претъпкано с S – престъпници?! – тъй като не получи отговор, червенокосият с едно движение я накара да се изправи и губейки равновесие, тя попадна в ръцете му. По някаква причина, Сакура не можеше да контролира тялото си. Седеше отпусната и колкото и да се опитваше да помръдне, не се получаваше.
- Какво ми направи, тъпако.. - промърмори момичето едвам, осъзнавайки колко е безсилна. Ако той не я държеше в нещо като прегръдка, тя щеше да се свлече на земята. В случая розовокоската предпочиташе всичко друго, само да не усеща повече близостта му. Беше й писнало да си играят с нея.
- Много просто.Превърнах те в своя собственост още при предишната ни среща и сега дойдох да те взема. – отвърна й младежът, усмихвайки се леко.
- Твоя собственост?! – повтори тя неразбиращо, без да има силата да откъсне погледа си от земята.
- Навярно си спомняш онази нощ, когато съзнанието ти бе под мой контрол... – ръцете му обгърнаха талията й , а очите му се вгледаха в нейните, в които сега се четеше уплаха, объркване, гняв.. – Да, Сакура, животът ти вече ми принадлежи.
- Пусни ме... – прошепна тя, когато Сасори я вдигна и тръгна нанякъде. Сакура дишаше все по-трудно. Сякаш той определяше ударите на сърцето й. Момичето имаше чувството, че не й стигат силите да живее. Нима щеше да я убие?
- Саске.. – опита се да извика тя, но гласът й бе ужасно тих.
- Учиха няма да ти помогне... Да кажем, че вниманието му ще бъде заето от нещо друго... – засмя се червенокосият младеж, докато наблюдаваше безполезните й опити. Момичето видя как влизат в някаква пещера. Тук температурата беше много ниска и девойката започна да трепери. Сасори я притисна по-силно към себе си и тогава Сакура забеляза нещо странно. Той.. беше топъл. Кожата му бе мека...
„Как е възможно това.. Та той е просто една кукла..” – не разбираше девойката.
- Харесва ли ти промяната в тялото ми, Сакура.. – промълви той , виждайки обърканото й изражение. - Аз станах перфектното същество.. Човек като теб с много повече сила и същевременно безсмъртен като куклите, които създавам.
- Ти си чудовище.. – прошепна тя, правейки нов опит да се помръдне.
- Не... аз съм просто себе си. Освободен от чувства и емоции.. Това не ме прави чудовище. Аз не мразя, не обичам. Съществуването ми няма друга цел, освен да бъда непобедим. Липсата на човешкото е единствено в моя полза. Нищо не ме възспира. – докато говореше, погледът му бе вперен напред. Тъмнина. Само тя бе разпръсната наоколо. Внезапно младежът спря и се загледа в стената срещу него. Пред тях се образува отвор, през който Сасори премина. Щом кракът му стъпи от другата страна, стената зад тях отново възвърна предишната си форма, а хиляди факли осветиха пътя им напред. Сакура беше изумена. Базата на Акатски бе толкова добре скрита. Със Саске никога нямаше да открият мястото сами. След няколко минути ходене, следвайки дългия тунел, от двете им страни започнаха да се появяват врати на определено разстояние една от друга. Над всяка от тях имаше странен знак. А самите те бяха някак масивни. Оградени с нещо като енергийна бариера, бяха непроходими. Най-накрая младежът спря пред една от тях. Подпря Сакура с една ръка, а другата протегна напред. Момичето видя как искри от странното поле плъзват до лакътя му и за един миг изчезват. След като се увери, че вече може да влязат, червенокосият вдигна отново девойката и ритна с крак вратата. Пристъпвайки вътре, той пусна пленничката си на леглото , след което отиде в другия край на стаята. От големия рафт извади нещо и се върна при момичето. Чак сега, Сакура осъзна, че това е гривна. Червенокосият бързо й я сложи, с думите
- Да съм сигурен, че няма да правиш нещо глупаво.. – след което изрече някаква странна дума и девойката отново можеше да се движи. Тя скочи на мига на краката си и се вкопчи в ризата му, гледайки го на кръв.
- Пусни ме веднага от тук! – изръмжа, без да отделя очите си от неговите. Усмивката му я подразни още повече
- ВЕДНАГА! – натърти още веднъж, но изглежда нямаше полза. Той не реагира по никакъв начин. – Ти .. откачен маниак такъв.. – промърмори тя, разтърсвайки го леко. Изведнъж той хвана ръцете й и спокойно ги махна от себе си.
- Сакура... защо не разбираш.. – той прошепна нещо, а очите на момичето се разшириха от ужас.
„Ще станеш това, за което си идеална... ” – думите му прокънтяха в съзнанието й без дори да се налага Сасори да ги изговаря. Младежът само я гледаше. Нищо друго.. Девойката хвана главата си и падна на колене. Случваше се отново. Той я превръщаше в своя..
„Марионетка..”

Саске закова на място, когато още един писък, придружен от странен шепот се разнесе из дълбините на пещерата, пред която стоеше. Стомахът му се сви при мисълта, че може да е открил скривалището на Акатски. Жаждата за отмъщение помрачаваше всяка една трезва мисъл. Не бе сигурен какво се случваше там, но поне знаеше, че Сакура се намира далеч оттук. Нямаше я взима със себе си. Тя бе прекалено слаба. Щеше да бъде само пречка за изпълняването на целта му. Очите му се взираха невиждащо напред. Перфектното самообладание и хлад го завладяха изцяло.Младежът запристъпва навътре, а стъпките му отекваха наоколо, разпръсвайки насъбралата се по студеният камемен под вода. Въздухът бе влажен и остър.
Учиха вървеше машинално, следващ писъците, които прорязваха тишината. Страх? Не, за него това чувство бе мъртво от години. Карин, Суйгетсу, Джууго.. Сигурно те бяха там. А щом отборът му бе заловен, някой трябваше да го пази. Лека усмивка се появи на лицето му, когато достигна до голямо кръгло помещение, оградено от факли и странни йероглифи. На два дълги камъка, наподобяващи маси, бяха завързани за ръцете и краката Карин и Джууго. Младежът се огледа наоколо, но освен тях двамата, нямаше никой друг.
„Капан” – помисли си той, но въпреки това се приближи то момичето. Очите й бяха широко отворени, невиждащо вперени в пространството. Изражението й бе измъчено, на него бе изписана огромна болка и страдание. На няколко пъти тя изпищя силно.Саске огледа тялото й, но никъде не видя рани.
„Итачи..”
Младият Учиха рязко се обърна. Точно навреме, за да застане лице в лице с брат си. Гняв, омраза, желание за мъст. Всички тези емоции се разбушуваха като изригващ вулкан сърцето му. За секунди той сграбчи мечът си и го насочи напред.
- Значи все пак дойде... – гласът на Итачи бе тих и спокоен. Очите му кротко наблюдаваха ядосаното лице на Саске. Те излъчваха умора, отпадналост, но за един миг се превърнаха в безмилости и студени.
- Съмняваше ли се.. – изръмжа другият – Дойдох да те убия, Итачи.. Да те видя безжизнен в краката си. Да отмъстя за родителите си и всичките мъки, които си ми причинил! – извика накрая – Мечтая за това от деня, в който ме изостави насред трупове от собствения ни клан!
- Добре, брат ми – махна с ръка пренебрежително по-големият – Да те видим какво можеш! – след което изчезна, а десетки черни гарвани се разлетяха наоколо.
- Агх! – изръмжа Саске и като концентрира чакрата си, така че по острието на оръжието да плъзнат искри, се затича към изхода.

„Спри да се съпротивляваш, Сакура..” – тихият шепот на Сасори кънтеше в главата на девойката. Тя отчаяно се опитваше да си възвърне контрола на съзнанието и тялото си, но това далеч не бе най-леката задача. Намираха се в голямо помещение. Розовокоската бе застанала точно в центъра на голям кръг, описан със странни знаци. Ръката й , която бе сграбчила остър кунай, се плъзна към китката на другата.
- Не се плаши.. това е просто малък ритуал – отбеляза момчето доволно.
„Какво да правя.. какво по дяволите мога да сторя?!” – девойката трескаво се опитваше да измисли някакъв план, нещо, с което може да му се противопостави.
- Безполезно е... – засмя се Сасори – Виждаш ли, Сакура.. Ти си в едно доста кофти положение. Освен, че чувам всяка една твоя мисъл, аз имам власт и над всяко твое движение.. Примири се. Ще станеш перфектното същество! Като мен..
„Ти не си нищо друго, освен долна отрепка!”
- Сакура, Сакура, Сакура... – докато говореше, младежът застана зад нея, навеждайки се към ухото й. – Защо си такъв инат.. – той се пресегна и като хвана отпуснатата й ръка, дръпна ръкава й до лакътя.
- Знаеш какво да правиш.. – прошепна й Сасори, след което пристъпи назад.
Сакура с ужас осъзна как острието поряза нежната й кожа и малка струйка кръв се стече надолу към дланта й. Щом няколко капки паднаха в пределите на големия кръг, йероглифите започнаха да светят и да се завъртат наоколо. Съзнанието на девойката отново бе освободено и тя се свлече на земята. Започна да й се вие свят, силите й ту я напускаха съвсем, ту прииждаха. Тя с мъка се изправи и понечи да излезе извън тези очертания, но колкото и пъти да се опитваше, се блъскаше в някаква невидима стена.
„Не.. не мога да се превърна в това... Не може да ми се случва..” – тя се отчайваше все повече и повече, докато погледът й не попадна на Сасори. Самодоволното му изражение, хладните очи, злобната усмивка... Всичко това й идваше в повече. Нямаше да го позволи! Момичето извика и заби юмрука си напред. Звук на счупено стъкло се разнесе наоколо и тя вече бе свободна. Сакура рязко се изправи и тръгна към червенокосият, който бе .... ухилен.
- Ти.. болен маниак... – разкрещя се тя, като го хвана за яката. – Ще видиш с кого си имаш работа!!! – след това заби ръката си в корема му и той падна по гръб на няколко крачки от нея. Преди младежът да успее да се надигне, Сакура се озова върху него.
- Невероятно.. – продума той, без да смъква очите си от разгневеното й лице.. Той ловко я хвана за лактите и я придърпа към себе си така, че тя да легне изцяло върху гърдите му. След това се обърна рязко и розовокоската се озова под него. Сърцето й ускори ударите си, а дъхът й почти не спря, когато той застана на милиметри от нея.
- Такава сила.. – пръстите му докоснаха и очертаха устните й. – Това търся, Сакура..
- Разкарай се от мен! – извика тя, като започна да рита с крака. Тогава той се изправи, хвана я за ръката и я дръпна към себе си, така че девойката буквално падна в ръцете му.
- Знаеш ли.. – Сасори премести няколко дълги кичура от косата й настрани – Винаги съм искал да опитам нещо..
- Ти какв-- - момичето не довърши, защото червенокосият отне възможността й да говори, като впи устните си в нейните. И изведнъж точно между тях изникна..
- Суйгетсу!! – промълви доста учудена Сакура. – Ти как..
- Ами, знаеш ли,... – той спъна Сасори, за да предотврати атаката, отправена към него, като през това време погледът му шареше замислен някъде по тавана. – Не вярвах, че Итачи ме смята за толкова глупав.. – белокосият младеж се стопи и изникна зад другият, хващайки го за ръката и захвърляйки го нанякъде – че ще се вържа на твоят глупав клонинг..
- Чакай, клонинг? – недоумяващо повтори Сакура.
- Дълга история.. – Суйгетсу подскочи и избегна нишките, които се бяха стрелнали към краката му. След това се обърна и изрита Сасори в корема. – Така де, тръгнах от Коноха, за да те търся.. – продължи разказа си момчето – и те намерих! Там е работата, че не беше ти, а твой клониг.. И знаеш ли как се досетих, че не си ти?
- Как?
- Чакай малко. – като каза това, Суйгетсу се затича към Сасори, наведе се и го спъна, след което го хвана за крачола, завъртя го и го пусна. После се върна при момичето.
- Ти не пееш.. А онази не млъкна..
- Наистина добра логика имаш.. засмя се девойката, потупвайки го по рамото.

Съжалявам, че е кратко...

- Чакай, Сакура! – викаше Суйгетсу, опитвайки се да смогне на темпото й. Девойката тичаше колкото сили имаше. Тя се спираше пред всяка врата, изпречила се на пътя й. Отваряше я и, с надеждата да види познатото лице на най-добрият си приятел, надзърташе вътре. Със всеки опит, отчаянието в сърцето й ставаше все по-голямо.

- Наруто... Трябва да го намеря. – повтаряше си Сакура, като прокара нервно ръка през косата си. Внезапно тя спря и се обърна към момчето.

- Суйгетсу, ти...ти си бил в Акатски. Сигурно знаеш къде се намира мястото, където се извършват тези ритуали.

- Съжалявам, розовке... – въздъхна младежът виновно, свеждайки погледа си към земята. – Но това място бе достъпно само за по-старшите членове на организацията.

- Какво да правя... – проплака Сакура, свличайки се на коленете си.

- Ъъъ, розовке..

- Как е възможно да съм толкова безсполезна.. – продължаваше да се обвинява тя.

- Сакура? Трябва да ти кажа, че...

- Глупава, глупава, глупава!! – викаше момичето, удряйки се по главата.

- Ъъм...мисля, че трябва...

- Винаги трябва някой да ме спасява. Не е честно! – виждайки, че няма как да привлече вниманието й, Суйгетсу я хвана и я обърна така, че пред нея да се разкрие доста неприятна гледка. Недалеч от тях прииждаха странни бронирани същества – очевидно пазачи.

- Мм време ли е за бягане? – попита белокосият, усмихвайки се леко, след което двамата хукнаха напред.

- О, не не не не... мърмореше девойката, когато двамата се озоваха във задънен тунел. Странните същества приближаваха, а назад нямаше изход. Гърбовете им опряха в стената и тогава...

- АААааааааа – започнаха да викат, когато зад тях се образува отвор, който ги погълна.

- Спри да бягаш! – изръмжа Саске. Миг по-късно двамата братя кръстосаха мечовете си. Започна битка. Ужасяваща и трудна. Беше игра за надмощие. Ударите им бяха толкова бързи и ловки, че бе трудно да се видят с просто око. Със всеки сблъсък се мерваха искри в настъпилата нощ. Огнени кълба се разпръсваха от двете страни и се сливаха в едно. Итачи използваше умело очите си. Сега той проследяваше с тях Саске, оставяйки след него черни, неизгасващи пламъци. По-младият Учиха не се даваше лесно. Изчезваше и се появяваше на различни места, атакувайки от всички страни. Той протегна ръката си и събра в нея огромно количество чакра, наподобяваща мълния. С невероятна скорост се затича напред, но брат му се оказа по-бърз. С привидно усилие, Итачи улови китката му и го запрати настрани. С всяка изминала минута той се чувстваше все по-слаб. Но щеше да издържи докрай. Беше длъжен. По-големият Учиха изкрещя някаква техника и веднага след това огромен скелет надвисна над него, като покровител. Саске беше ужасен. Такава сила, той не умееше да контролира. След дългата битка бе немощен, а печатът, откъдето бе черпил сила, вече го нямаше. Смърт. Да, щеше да загуби от брат си. Човекът, предал целият им клан. И ето сега Итачи с мъка се приближаваше. Крачка по крачка...Вече бяха лице в лице, а Саске не смееше да помръдне. Младежът примижа, но единственото, което усети, бе една ръка да се плъзва по челото му. Глух звук от падане. Тишина. Спомени – неясни и чужди нахлуха в съзнанието му. Сълзи се търкулнаха от очите му. Саске бе разбрал цялата, крита с години, ужасна истина.

- Къде сме..? – обади се объркан Суйгетсу, докато се изправяше отново на крака.

- Тъмно е... – отбеляза тихо Сакура и пристъпи напред. И тогава очите й се разшириха от изненада и тъга. Без да осъзнае как се е озовала там, девойката опря длани върху голямото стъкло, зад което лежеше най-добрият й приятел.

- Наруто... – повика го, но отговор не последва. Той просто седеше безжизнен, а около тялото му имаше синя енергия, която сякаш изсмукваше всичката му сила, последната капка живот. Девойката цялата потрепери от гняв и започна да удря делящата ги преграда. Всеки удар й донасяше неописуема болка, но сега това нямаше значение.

- Сакура... – опита се да я успокои Суйгетсу, хващайки раменете й, но нямаше полза.

- Трябва да го измъкнем оттам! – викаше момичето, бършейки сълзите си. – Не можем да го оставим... Не тряба да става прекалено късно!

- Но по този начин няма да постигнем нищо! – разубеждаваше я младежът. – Трябва да има друг начин...

- Прав си. Акатски са прекалено силни. Сигурно има някаква уловка. – девойката започна да оглежда наоколо. Всичко, което забеляза бяха множеството йероглифи, печати и знаци, обграждащи цялото помещение.

- Трябва да се плати голяма цена – добави тихо тя след кратко мълчание.

- Каква цена? – неразбиращо я погледна Суйгетсу.

- Животът ми.

Ии.. най-накрая се добрах до края


- Какви ги говориш?! – извика Суйгетсу, хващайки ръката ми. – Ти не можеш...

- Суйгетсу! – дръпнах се аз – Трябва да го направя! Винаги съм седяла отстрани, докато Саске и Наруто даваха всичко от себе си. Не веднъж бях тази, която се нуждаеше от тяхната помощ... Спасявали са ме безброй пъти. Сега аз съм на ход! – виждайки ужасеният му, неразбиращ поглед, въздъхнах и го прегърнах. Чувствах го като по-големия си брат...

- Благодаря ти – прошепнах – За това, че беше до Саске, когато нас с Наруто ни нямаше. Благодаря ти и че си с мен сега. Нямаш си и най-малка представа колко ме е страх. Не ме разубеждавай, защото ще ми е по-трудно да го направя.

- Я гледай ти, хм – чу се подигравателен глас. Двамата се стреснахме обърнахме към новодошлия.
„Дейдара..”
- Суйгетсу – дръпнах го за ръкава – Моля те, задръж го възможно най-дълго – прошепнах.
- Да го задържа, за да умреш?! – попита ме, а в думите му се долавяше абсурда, който исках от него.
- Моля те! – стрелнах го с отчаяният си поглед, след което изтичах в средата на помещението. Усмихнах се, когато чух въздишката му, а след нея огромният меч, разцепващ въдуха. Без да губя повече време, направих комбинация от знаци с ръце и под краката ми се образува светещ кръг. Същият се появи и на прозрачната преграда, зад беше Наруто. Затворих очи, за да се концентрирам максимално и да си вдъхна малко смелост и докоснах с длан пода. В този момент от тялото ми сякаш започна да струи светлина. Нямаше болка, страхът се стопи... Останаха само спомените, които се завъртаха в съзнанието ми. Усещах как чакрата ми се събираше и ставаше все по-голяма. Отместих леко главата си, за да видя Дейдара, който падаше мъртъв в краката на Суйгетсу. Приятелят ми тръгна към мен, но светлината стана толкова силна, че за секунди помещението стана съвсем бяло. Силите ме напускаха. Случваше се толкова бързо. Всичко утихна. Аз се свлякох на земята. Звукът от счупено стъкло бе последното, което чух. Бях успяла.

Няколко дни по-късно в Коноха

- Моля те, бабо Тсунаде, нека да я видя! – рус младеж ходеше след хокагето на „Селото скрито в листата” и вече петнайсет минути се молеше и врънкаше, като малко дете, което иска торта преди обяд.
- Не ме наричай бабо!! – изкрещя жената, а в очите й заиграха пламъчета. – Казах ти вече! Не може! – Наруто изсумя недоволно и тръгна из коридорите на болницата. Не, той нямаше да остави нещата така. Щеше да я види със или без разрешение. Момчето се запромъква незабелязано покрай лекарите, които сновяха наоколо и тихо се вмъкна в една от стаите. Приближи се до леглото, на което лежеше Тя. Причината той да живее сега. Тъга се проградна по лицето му, виждайки колко е бледа и отслабнала. Наруто протегна ръката си и я погали нежно по главата. Освен всичко друго, чувстваше и вина. Лекарите пределно ясно бяха казали, че Сакура няма да може да се бие повече. Техниката, която е използвала била толкова силна, че девойката по чудо е оцеляла. Лошата новина беше, че тялото й вече не било способно да сформира чакра.
- Поне ще живееш живот без опасноти. – продума младежът, хващайки силно ръката й.

След няколко седмици

- Наруто, не беше нужно да идваш с мен дори до магазина... И сама мога да се оправям! – извика, смеейки се, Сакура като настигна приятелят си, който се бе натоварил с всички възможни торби.
- Ти..си..още..слаба и не трябва да се изморяваш прекалено. – отвърна, залитайки под тежестта момчето. – А и – добави той, щом влязоха в къщата и постави продуктите на масата в кухнята. – днес заминавам на мисия, така че реших да прекарам малко време с теб.
- Не ми се подмазвай! – перна го по главата Сакура – Искаш рамен, нали – попита го тя съмнително и като видя светналият му поглед, се засмя – Хубаво, отиди в хола, аз ей сега... – но беше прекъсната.
- Узумаки Наруто – двама АНБУ се бяха озовали в пред тях
- Какво има? – попита с готовност младежът.
- Хокагето те вика незабавно.
- Добре – кимна той и като хвърли един извинителен поглед на Сакура, изчезна заедно с тях.
Момичето въздъхна тихо. При други обстоятелства, щяха да се нуждаят и от нея. А сега? Тя се бе превърнала в обикновен цивилен, който да чака спасение, ако нещо се случи.
„Саске,.. защо те няма. Разбрах, че си убил брат си... Защо не се връщаш...” – ужасени писъци я върнаха в реалността Девойката не се замисли дори за миг, преди да захвърли чашата в ръката си и да изтича навън...

Седях безмълвна. Кървавочервеният залез навяваше у мен чувства, които бях неспособна да изразя просто с думи. За пореден път лицето ми бе мокро от горещите сълзи, показващи на света слабата ми страна – тази, която през годините толкова усилено се опитвах да скрия. Но макар и да извираха право от сърцето ми, което в този момент умираше, не можеха да поберат всичката болка, насъбрала се в душата ми. Аз просто бях там. Безучастна, безполезна. Като сянка – невидима и непотребна за никого. Всичко в мен се разбиваше. Като две вълни сблъскали се една в друга, оставящи след себе си само споменът. Отдавна бях спряла да живея с надежди и мечти. Осъзнах, че те създават някъде в съзнанието ти един друг свят - място, изпълнено със смях и радост. И както морската вода отмива стъпките от ситния, нежен пясък, така и те... изчезват.
Очите ми проследяваха човекът, за който копнеех толкова дни и нощи, чието лице си спомнях само щом погледнех нощното небе, осеяно със мъждукащи в далечината звезди. Саске вървеше напред, а изпълненият му с омраза и ненавист поглед,сякаш разцепваше пространството. Макар и да стоях на разстояние от него, аз усещах студенината пронизваща всяка клетка на тялото ми. Полагах огромно усилие да не извърна глава настрани и да не затворя очи. Исках с цялото си същество да забравя ужасът, който се разиграваше на няколко метра от мен. Да притъпя думите, звучащи така отчетливо в съзнанието ми. Гласът му...тъй студен и жесток
- Ще ви избия всичките! Ще разруша това място до основи! Ще отмъстя за брат си!
Учиха вървеше, а след себе си оставяше трупове. Писъците, които нарушаваха тишината, гледката на мъртвите ми приятели и познати... Караха ме да викам, но не бях способна да издам и звук. Треперех като лист и въпреки че всичко в мен ми крещеше да спра, аз тръгнах напред. Към своята бъдеща гибел. Но, разбирате ли, всичко губеше своя смисъл. Бях попаднала в паралелен свят. Светът на моите кошмари - така жесток, а аз не можех да се събудя. Крачка след крачка. Все по-близо. Сърцето ми замря, когато застанах пред него. Този, когото обичах дори и сега. Не знаех какво да кажа или да направя. Само седях, изучавайки лицето му, на което се прокрадна хладна усмивка.
- Сакура... – гласът му бе тих, но и достатъчно силен, за да ме накара да притая дъх. – Не си мисли, че ти ще си ми пречка! – засмя се гочиво, пристъпвайки към мен. – Ще ви избия до един! Ще си платите за стореното...
- Кога се превърна в това, Саске... – продумах глухо, задържайки хлипанията си.
- Когато вие разрушихте живота ми! – извика бившият ми съотбоник. – Гледах го без да помръдвам, макар и той да се бе озовал на крачка от мен.
- Давай тогава. – пророних.
- Сакура, махни се оттам!! – познат глас ме накара да се обърна. Какаши седеше близо до нас. За първи път го виждах толкова притеснен.
- Не, Какаши. – усмихнах се вяло, след което погледнах отново Саске – Не искам да бягам повече. Не трепнах, когато Учиха улови ръката ми и ме обърна с гръб към себе си. Звукът от сабята му отекна наоколо за части от секундата.
- Недей, Саске! – чу се отнякъде.
„Студено е... Колко... странен край.”
Ръката му се повдигна и застина във въздуха. Противно на всички емоции, които ме подлудяваха, аз бях отпусната, чакаща смъртта, която ми се струваше толкова лесна...
- Мислиш , че няма да го направя ли?! – чух шепотът му в ухото си. Острието започна да се спуска към мен.
- Аз вярвам в теб, Саске... – продумах, затваряйки очи. Нищо... Не почувствах абсолютно нищо. Още усещах дъхът му във врата си. Ръката му, стиснала моята. Но...защо? След секунди зад мен нямаше никого.
- Сакура-чан!!! – Наруто дотича до мен, но аз не откъсвах погледа си от мястото, на което преди малко седеше Учиха.
„Отиде си...” – не осъзнавах случилото се.
- Какво стана?! – русокосият ми приятел продължаваше да ме разтърсва, сякаш бях попаднала в транс. – Къде е Саске?! Какво ти направи?
- Той... – усмихнах се леко – Мисля, че осъзна, че не е способен да убие приятел. – въздъхнах – ..намери частичката светлина, таяща се дълбоко в него. Саске откри себе си...