1 chapter

First topic message reminder :

ЕДИН НЕВЕРОЯТЕН ФИК...ПОНЕ ЗА МЕН

Име: Реалност

Жанр: мистерия, трилър, романтика , комедия, драма

Главен герой: Харуно Сакура

Резюме: Последваха още много, в началото беше бавен кротък ритъм, дори не го и усещах. После за миг всичко се промени. Какво ставаше със света който познавах? Какво всъщност представлява реалността? Част от това което виждаш, разбираш? Или това което броди без сянка, без звук, промъква се през пукнатините и те поглъща преди да разбереш. А, може би и двете.

chapter 1:

Чуствам се като идиот , голям идиот.Откъде ми се бръкна тъпата идея да мина оттук?!По-добре да бях минала през циганската мъхала!Имах друг избор ,но нееее , аз трябваше да мина точно по тези проклети затънтени учлички , дето и хле*арки няма пък да не говорим за жив човек!Можех да приема някой да ме закра до нас или да ме придружи , ”Не , разхожда ми се , сама...”.Да му се невиди!Трябва да се гордея със себе си!Остава поне още два три километра тъмни улички и стигам до проклетия си блок.Два или три километра!Ахахаха трябва да се шегуваш!Добре , може да си въобразявям.Погледнах отново назад , като ключовата дума тук е ОТНОВО.

Ох боже , защо ме мразиш толкова много?Онзи тип е все още зад мен!С това черно кожено палто което му стига до глезените.Мале съшински Дракула!Хелоуин беше преди седмица , за бога!Тогава чух мотора на кола зад мен.О да!Спасена съм!Хей , чакай малко!Ами ако вътре в колата има някой сериен убиец?Цялата улица блесна от фаровете.Реших да се дръпна малко от пътя , все пак не искам да ме згази...ама като се замисля , ако имах избор бих предпочела згазена от кола , а не убита от психопат.Ама кой ме пита?Спрях се и долепих гръб на някаква паркирана кола , чакайки движещата да пмине.Погледнах към типът който ме следеше.Залагам си колекцията „Hello Batty” , че очите ми се уголемиха в аниме стил.Да аниме фен съм , проблем ли имаш?Преследвача ми беше най-якото момче което съм виждала!Беше обут с черни кубинки точно като тези на Спайк от „Бъфи убиийцата на вампири” , черни дънки по кракът му , черна тениска с бял надпис „I bite”.Имаше обица на долната си устна , черна коса , но за съжеление не можех да видя цветът на очите му.Същински “Prince Of Darkness”!

Може да е вампир!Откакто се помня съм луда по прокълнатите и мечтая да бъда една от тях!Но!Едно голямо тлъсто „Но” , това е реалния живот.Колкото и да ми се иска да вярвам че те са истински , дълбоко в душата си знам че не са.Това ще да е някой готик , който може въобще да не ме преследва просто да е в тази посока.Да изпитаме тази теория.Колата ме подмина и тъмнината превзе проклетата уличка.Обърнах се и почнах да вървя.Въпсросът ми е:Да завия ли сега в дясно и да се отклоня от пътя към вкъщи , зада видя дали ще е още зад мен?Ама де да знам пък дали той не е в тази посока?Ох мамка му , какво да правя?

Без да се замислям завих в дясно и намалих крачка.Тътенът на кубинките му все още ме преследваше!Ах , чудесно!Много мразя безмислините ми постъпки.Добре , нова идея , ще завия три пъти в дясно и пак ще се върна на уличката към нас , ако е още зад мен , знаете отговора.Сутринта беше валяло и сега асвалта е мокър.Подминах малкия фризьорски салон „Красен Стил” , хората които имат мозък в главата не влизат там.Улицата свърши и завих на дясно , ускорявайки крачката си.Новата ивица асвалт бе по-малка и след минутка се сбогувах с нея.Минах следващата още по-бързо , и най-накрая се оказах на тази водеща към вкъщи.Забавих ход и се обърнах назад.Издишах триумфално.Готик парчето не бе зад мен.Обърнах се и продължих с умерена крачка.Бръкнах в джоба си и изкарах моята любима емпетройка.Сложих си слушалките.

I feel irrational
So confrontational
To tell the truth I am
Getting away with murder
It isn't possible
To never tell the truth
But the reality is I'm getting away with murder
(Getting away, Getting away, Getting away)

….това някакъв намек ли беше? Можеби ще е по-добре да сменя песента , нали?Ахх , подяволите ставам параноична.

Getting away with murder
It isn't possible
To never tell the truth
Getting away with murder
It isn't possible
To never tell the truth
But the reality is I'm getting away with murder
(Getting away, Getting away, Getting away, Getting away, Getting away, Getting away, Getting away, Getting away, Getting away with murder)

Не съм параноичка .... не съм .... не....

Getting away with murder

Добре , мамка му!Извадих чудото от джоба си и смених песента , тогава с периферното си зрение видях сянка , точно до мен.Сянка отразяващя се на мокрия асвалт.Веднага се обърнах.Сърцето ми биеше толкова силно , направо щеше да излезе и да стигне до Морската Градина за секунди.Нямаше никой , само празната улица претрупана с коли по тротоарите , като в дядовата ръкавичка.Отне ми секунди да осъзная ,че това е било моята сянка , кривата улична лампа се падаше зад мен.Възпроизведох една ГОЛЯМА въздишка.Ама че съм параноична ...Продължих да вървя.Свърши следващата песен музиката спря.Бръкнах в джоба си з ада видя защо , и тогава чух тътенът на кубинки върху мокрия асвалт.Сърцето ми препусна до Япония.



* * *



Виждам аз че негово величество на ужаса е все още зад мен.Какво да направя?
а) Обърни се напред спокойно ,хоп тапите в ушите и живей радостно преди да умреш ..насилствена смърт от психопат.
б)Крещи.Крещи колкото ти сърце дава!Може някой пък от блоковете да ти хвърли кухненски нож или пък точилка с думите „ Майка ти да е*а , млъкни ве!”Хем те напсуват, хем ти дават оръжие да се защитаваш от психото (разбира се , освен ако точилката не те прасне в главата ....или пък по лошо – ножа)
в)Бягай!Бягай като вятъра!Бягай като онова конче от детското филмче което гледа по Бтв миналото лято!Бягай като никога досега!

Ех , че избор нали?Ади ве мамка му в тестовете по принцип има по четери възможни отговора , ама онзи там дет си прави кефа на небето е гадняр!

Дишам ... добре спокойна съм.
Не знам за вас , ама на мен ми се живее ... затова избирам в)!(винаги съм имала късмет на тестовете .... късметче с мен ли си?)
Рязко се обръщам и тръгвам да бягам.С благословията на онзи там дет си прави кефа на небето , усещам как левият ми кец е готов да фръкне ...букавлно.
Всички сте гледали филми , където главната героиня е гонена от лошите – тя се спъва и пада , нали?Винаги съм го мислила за хипер банално и тъпо.Да го видиш първи път –добре , втори- ай случва се , ама вече стрети прекаляват,ама то да бяха само три!Същата работа като крадене на профили – копи и пейст.Копии после пейййст!Много е лесно нали?Та да не се отклоняваме от темата.

Аз , моя мислот , се препъвам и падам хубавичко по коремче.Ама ей така ,много приятно , падам на китките си върху шибание асвалт!Чувам само едно тряс и лекия заглушен звук от мп3-ката ми спира , само че не беше само едно тряс.Имаше и едно бам.Телефонът ми се пльосна с цялата си грациозност на трвърдата мокра повърхност и разбире се – батерията му хвръкна!Стана тихо.Но не за дълго – листата на дърветата зашумяха , чу се леко почукване върху старите керемиди на блоковете.Малка капчица падна точно на батерията на не повече на метър от мен.Последваха още много капки , в началото беше леко тап-тап , после ритъмът се усили и всички ламарини по улицата зашумяха – колите , надвесите , рекламаните табла.Дъжд?Дъжд.

Стоях така , просната на асвалта – китките ми щипеха , косата ми вече мокра.Малки струйки дъждовна вода се сетичаха по лицето ми , като една от тях погали окото ми.Почуствах леко парене и ги затворих.Тогава чух заглушено от песента на дъжда – туп , туп , туп.Веднага погледнах напред.Виждах само изтъркани кубинки.После ръка с черни нокти взе мп3-ката ми и ми я подаде.Веднага се надигнах и грбнах телефонът заедно с батерията.Вече изправена погледнах в очите на странникът.Черни.Две черни езерца.Психо преследвачът ми има черни красиви очи.Отново той ми подаде устроийството за слушане на музика.Стоях така замръзнала.Какво по дяволите става?Мозъкът напълно блокира.”Complete ShutDown”.Секунда , две , три.Тик-так.Стоях така като пълен идиот взирайки се в ръката му.Колко бледа кожа.Тогава нещо ми щракна.Тръгнах да бягам.Просто тръгнах да бягам със всичка сила към вкъщи.Не мислих за абсолютно нищо.Беше просто като инстинкт.С всяка стъпка която поемах , с вски дъх , с всеки замах на ръцете.Все едно че не бях аз.Все едно самото ми тяло се движеше , ей така – по свеому.

Гледах право надолу , виждах само подгизналите ми кецове и дънки.Въобще незнаех накъде отивам , просто бягах ей така – направо.Ако даскалката ми по ФВС беше тук , да ме види как препускам като бял еднорог , сигорна съм че щях да стопля сърцето й.Вдигнах поглед.Познатото изоставено училище бе пред мен , завих надясно.Никога не съм си представяла ,че така ще се зарадвам на гледката на стъклената врата , водеща към входа на блока , блока в който аз живея.

* * *

Черната сянка пристъпи към момичето паднало на земята.Тя се опита да стане , но напразно.Шкафът с книги бе твърде тежък , не по силите й.Писък след писък , крясък след крясък.Черната мъглавина се наведе над нея и-
-Ох , това петно-

- Оу ай стига ве!Ебах ви рекламите аз! – изкрещя в ухото ми нещото,което други би го нарекли- моята най-добра приятелка.- Да ги бяха пуснали след като кучката умре!

- Мисля че оглушах – прошепнах аз търкайки ушите.Анко по силно от това не може да изкрещи , главата си залагам.

- Хах!

Поредния Понеделник прекаран в гледане на филми. Винаги съм мразила този ден.Пълна скука на н-та степен!Навсякъде е толкова умряло , даже и през ваканцията!

-Чук- -Чук- -Чук-

*Без отговор*

-ЧУК- -ЧУК- -ЧУК-

*Нъ-ъ, без отговор*

- Темариииии!Отвори вратата!

Сериозно, това момиче и ураган не може да я събуди.

-БАМ- -БАМ- -БАМ-

- По дяволите, Тем!!! – изсъсках за пореден път.

Идеалното време да си загубя ключовете.Да имаше някой да ме види сега.На колене, ляво ухо залепено за вратата...

- Сак?Това ти ли си? – благодаря ти кефещ се!

Погледнах зад себе си.Русо и синеоко.Да, ама не това русо и синеоко, което случайно търся, нали ме разбираш.

- Дей? – прошепнах.

- Хаха, какво правиш тук.

Дадох му „погледЪТ”.

- Ъъъ,не човек, трябва да се видиш само.- изсмя се.

- Страхотинско. – обичам да използвам сарказъм.

- Определено.Та, нямаш ключ ииииии съквартиранката ти не чува?

- Ти как мислиш? – споменах ли че обичам да използвам сарказъм?

- Добре де.Тц.Не си го изкарвай на мен.Някаква идея?

- Смятам да съборя стената да влязя и да си отключа.После ще си легна.- споменах?е, няма лошо.

- Устройва ме.Между другото Темари е все още долу.Мисля че те търсеше...?

- И ми го каваш чак сега, защото...?

- Хахахаха, хайде де трябваше ми нещо, което да ми оправи настроението, след това което се случи...

Това ми хвана вниманието.

- Какво се е случило?

- Ъъъ, не забеляза ли голямата тълпа пред входа? – повдигна руса вежда.

Голяма тълпа ли?Вперих поглед в вратата.

- Не, минах отзад.Ще ми кажеш ли какво става?

- Убийство.

Очите ми се стрелнаха към неговите.

- Убийство?

Дейдара се облегна на стената и се свлече докато не седна на килима до мен, въздишвайки.

- Да.Някакво момиче е било убито.Цялото й гърло е разпорено.

Настръхнах, представяйки си гледаката.

- Ужас.Полицията откри ли убиеца? – попитах с надеждата да получа за отговор „да”.

- Не.Още го издирват.Но по лицата им мога да кажа че й представа си нямат откъде да започнат.-погледна часовника си – Хайде мога да ти помогна да намериш Темари.- въздъхна изправяйки се.

Подаде ми ръка, която не се поколе*ах да взема.Двамата тръгнахме към края на коридора, после взехме стълбите надолу към фоаето.

Убийство.Дано не е някой, когото познавам.Но да се случи точно сега в началото на учебната година?И то пред общежитието!Външно лице много трудно би успяло да влезе в земите на университета.Двата входа са охранявани денонощно, пък и цялата площ е оградена от огромна стена.Ами, ако е вътрешно лице?Някой от студентите?Тогава си спомних ръцете на онзи върху гърлото ми и неосъзнателно положих ръка на врата си.Но, онзи тип не беше сам.Саске беше с него.Саске...Неее, глупости не е възможно!Като изневиделица си спомних онзи кошмар – черните очи.Колко човека със черни очи познавам?Един.Един единствен.Но не е възможно да е той.Саске е ... , просто е невъзможно.Ако беше така, досега да бях три метра под земята... или да гния в някоя канавка, зависи.

Тъкмо като вървяхме към главната врата, някой извика името ми.Обърнах се за да видя Темари да бяга към нас.

- Е мисията изпълнена.Ще изляза да потърся приятелите си.До скоро!- и с усмивка Дей тръгна към вратата.

Щях да извикам „довиждане”, но бях напдната от мечешка прегръдка.

- О, Сак!Раздвам се чи си добре!Знаеш ли, наистина ме изплаши. – каза докато ме стискаше, като малко дете стискащо плюшеното си мече, защото го е страх.

-Тем!Не...мога...да...дишам...! – успях да прошепна.

- Оу, съжелявам!Хах. – извини се пускайки ме.

Аааа.Въздух.

- Ъ, Темари, за какво говориш?

Тъмно сините й очи се ококориха.

- Как така за какво говоря?!Очакваш да видя как ти прилошава, как онзи те носи към кой знае къде?Разбирам те, да видиш такова ужасяващо убийство и да не ти стане лошо е невъзможно, разбира се, освен ако не работиш в полицията и не-

- Тем!Какви ги говориш?Сигурно преди пет минути ми казаха за това!

- Ъ?Ама ...чакай, чакай.Какво прави през последния час?

- Ами след клуба – което ми припомни за „почти целувката” със Саске – прибрах с Джей и после срещнах Саске и се заговорихме и понеже не бях яла ми стана много лошо – което всъщност е странно защото не ми става толкова лошо, когато съм гладна – иии отидохме със Саске на чист въздух – което пак с странно, защото би трябвало да отидем да ям нещо – само двамата, защото Джей каза че ще се прибира.Прекарах известно време със Саске – обичам да казвам името му – и после се прибрах от задния вход, качих се горе, срещнах Дей.Той ми каза че ме търсиш, слязохме долу и така.

Тем всъщност изглежда странно с устата й така отворена и очите и така опулени.Не, сериозно.

- Ъъъ или ти не си наред или аз съм се препознала.

- Мисля че е второто. – усмихнах се потупвайки я по рамото.- Виждала ли си Джей?

- Лилавото емо?

Погледнах я лошо.

Мразя да му викат емо, защото не е.Толкова е весел и забавен.

- Амиии.Хм.- постави показалеца на брадичката, поглед забучен в тавана – А!Да, беше с онова момче.Ъъъ съквартиранта му.Ох какво му беше името...А!Виктор.Да!Мисля че отиваха към стаята си.

Е, Джей е окей.Лол, има рима!

Преметнахме ръце през рамена и се запътхиме към стаята.Нагоре, нагоре по стълбите вървим.

- Между другото, изгубих си ключовете.

- Моля?!?!?
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Скулптуриране.Като започнем от готините хора до сладурските метални структури по които ще работим.Понеже съм отворена за нови запознванства избрах средната редица, четвъртия чин от пред назад.Седнах и огледах стята.Голяма, чиста, празна- така е като дойдох толкова рано, преобладаващи цветове синьо и сиво.Огромни панорамни прозорци с големи бели офисни щори.В края на стаята имаше още една врата, която най-вероятно беше склад за глина, стойки и метални пръчици.

...

Стана ми скучно, затова реших да обърна малко внимание на чина.Бял и единичен, с доста голям повдигащ се плот.Въздъхнах.Повече няма да идвам толкова рано!Взех дебелия и тежък учебник от пощальонската си чанта и започнах да разглеждам картинки.Какво-о-о?Обичам картинки!

Чух вратата да се отваря и отделих поглед от сладурската глинена птичка.Две момичета и едно момче.Тримата си говореха и седнаха на първите чинове, без да ми обръщат внимание.Добре де , като изключим че русата ми се усмихна.Въздъхнах.Малее днеска много въдишки много нещо!Наведох се напред легнах на чина, като ръцете ми служиха за възглавница.Затворих очи и се оптах да изолирам говоренето на онези тримата.Въздъхнах ... отново.

И да не повярвате в ума ми изплуваха черни като нощно небе очи, снежно бяло лице, черна гарванова коса, плътни устни, сладурско малко но със сигурност мъжко носле, високи скули.Ох, за Бога!Саске, какво правиш в ума ми?Въздъхнах(не сериозно трябва да почна да броя по-колко пъти въздъхвам за 20 мин).

Мислите ми преплуваха към миналата нощ, когато бях сама със чернокосия готик в гората, облегнала се на гърдите му.Колко топло се чуствах, някак си в безопастност…

Вървиш с него по зелена пътека, обсипана с малки бели цветчета.Но те не ти правят впечатление.Не.Не?Защото имаш очи само за него.Перфектните му черти, глас, характер,Походката, ръката , която е безгрижно положена на раменете ти.Устните му се движат.Какво се опитва а каже?Защо не го чуваш?И тогава странно чувство.

Искаш да го удариш.Да му се развикаш.Да го нараниш.Да го накраш да страда.Да отнемеш живота му.

Откъде идва това?Защо?Не може ти да изпитваш към това към него.Не. Не!

Картината внезапно се промени.Стоиш сама на улица, а хора край теб бягат и крещят в паника.Какво става?Защо?Озърташ се и очите ти попадат в центъра на улицата.Там той е завързан за дървен кол, под него късове дърво.Какво става?Защо?Той повдига главата си и очите му срещат твоите.Това чувство отново е там.Омраза?Отмъщение?Но как?Как след като ти го обичаш?Искаш да го предпазиш.Искаш да го прегърнеш, да му кажеш че всичко ще бъде наред?Искаш той завинаги да е с теб.

Не по своя воля, тръгваш към него.Бавно гледайки го в очите, които ясно показват болка, страдание, умоление.Заставаш на не повече от метър два и бръкваш в джоба си.Не.Не!Защо?Изваждаш малка сребриста запалка.Защо го правиш след като не искаш?Усмихваш се жестоко и хвърляш горящата запалка в краката му.Не!НЕ!

За част от секундата пламъците поглъщат дърветата, а вече и самия него.Огнените езици се заиграха с краката му.Защо?Искаш да му помогнеш.Да го измъкнеш.Дори ти да си на негово място!Но не помръдваш.Усещаш само самодоволна усмивка.

Тогава крясъците му пронизват ушите ти.Стенания.Искаш да крещиш, искаш да плачеш, ала не можеш.Започваш да усещаш ужасната миризма от горящ плат, а малко по-късно доминираща бе миризмата на горяща плът.Красъците му започнаха да звучат по друг начин.По истерични, всякаш нещо му бъркаше навътре в гърлото.

Защо стоиш така за Бога?Защо не му помагаш?Защо не крещиш с него?Къде са сълзите ти?Искаш, наистина искаш, повече от всичко на света, но ,не, не можеш.Не можеш.

Крясъците спряха, ала пламъка все още го ближеше.Въжетата поддадоха и това което бе останало от него се свлече във все още горящите дървета.Миризмата стана непосилна, но ти стоеше там съвсем сама, а красивите ти зелени очи продължаваха да се наслаждават на гледката.

Не.Не.Не.Не.Не.Не.Не.Не!Нененененене!НЕ!Саске! САСКЕ!НЕ!

- Сакура! – изведнъж усетих нещо да ме бута по раменете.

Внезапно се изправих и се огледах, погледа ми някакси размазан, а сърцето ми биеше като лудо.Бях в стаята по скулптуриране.Все още празна, като изключим онези тримата които ме гледат странно и като изключим Дейдара, който бе застанал до мен със странна финзиономия на лицето.Тогава усетих че бузите ми са някакси, не знам, мокри?Пипнах ги.Да наистина са мокри.Защо по дяволите плача?

- Добре ли си?Тъкмо влизам в стята си и ти изкрещя изведнъж „Саске!Не!”.Сънува си кошмар и Саске е беше там?

Кошмар.Саске.Тогава си спомних.Всичко толкова подробно.Усетих нова вълна от сълзи да се стичат по бузите ми.

- Щ-ще отида до тоалетната. – изтрепери ми гласа.

* * *

- Твърде розово.

-шупур-шупур-шупур-

- Потника има петно ей там.

-шупур-шупур-шупур-

- Така ще ти е студено.

-шупур-шупур-шупур-

- Това констратира с косата ти прекалено много.

-шупур-шупур-шупур-

- Тези кецове са прекалено изтъркани.

-шупур-шупур-шупур-

- Определено не.

-шупур-шупур-шупур-

- ...

-шупур-шупур-шупур-

- Перфектно!

- Наистина ли?

- Не.

-шупур-шупур-шупур-

- О, боже, Сак!Колко дрехи имаш в този гардероб?!

- Млъкни и кажи така как съм. Тази горница ми прави раменете прекалено широки, нали?

- ...

- Джееей!

- ...

- Обеща да ми помогнеш с избирането на дрехи за довечера!

- Ама нали ми каза да млъкна?

- Граааагх!

- Грах? Къде?!

- РАРРРР.

- АУЧ!

Джей получи „прекалено изтъркан” кец в главата.

- Изобщо не ми помагаш.

- А, ти знаеш ли колко мозъчни клетки загубих преди малко??

- Че ти имаш ли такива?

*ЛОШИЯ-ДЖЕЙСКИ-ПОГЛЕД*

- Джей, просто си признай че не искаш да излизам с него и се съгласи да ми помогнеш само за да ме спреш.

- Признавам си, Сак. – каза поглеждайки лъскавия изкуствен паркет.

- А уж си ми приятел! – прошепнах намирайки някак си този паркет интересен за гледане.

- Правя това, което всеки истински приятел би направил! – Джей извика ставайки от леглото ми.

- Но ти не го познаваш толкова колкото аз! Нямаш право да го съдиш така!

- ...трябва да тръгвам. – прошепна Джей ставайки от леглото ми.

- Джей, моля те. – разтрепери се гласът ми.

- И аз те моля. – каза твърдо обръщайки се към мен.

Очите му бяха натъжени ,а челюстта му стегната.

- ... – не знаех какво да кажа.

Наистина не знаех, затова предпочетох да си замълча. Джей прилепи устни, погледна стената за няколко секунди и после сините му очи срещнаха моите.

- Така си и мислех. – студения му глас процепи тишината.

Погледнах надолу прехапвайки устна, подскачайки когато врата се блъсна зад него.

- Истинските приятели не те карат да избираш. – прошепнах на себе си.

Седнах на земята облягайки се на леглото си.

- Уфффф. – изпъшках.

Погледнах тавана. Не. Няма да позволявам на Джей да съсипе срещата ми със Саске. Точно така. Когато разбере че греши ще се извини и отново ще сме си приятели. Да.


Изправих се и застанах пред гардероба , очите ми изгарящи от решителност. Прерових отново за дрехи, които да са ми удобни и да ми седят добре в същото време. Понеже навън е късна есен се спрях на дълги черни дънки тип цигара, декорирани(разбира се от мен) с безопасни игли, значки и сребърна верига. Взех кожения колан с метални плочки и заедно с панталоните ги метнах на леглото си. Погледа ми се премести в секция „горници”.Спрях се на черна риза без ръкави. След това отворих чекмеджето за аксесоари и избрах обикновена черна кожена гривна и сребърно кръсче на черна кожена верижка. Облякох си избраните дрехи и се погледнах в огледалото. Удобно и мой стил.

- Сега останаха само кецове... – прошепнах си вървейки към вратата.

Погледа ми веднага се спря на обикновенните черно-бели гуменки. Идеално! Набързо сложих бели чорапи и ги обух. Вчесах косата си, грабнах ключовете и заключих зад себе си. Стигнах до стаята на Джей и се спрях пред нея. Зяпах я тъпо известно време, докато не се усмелих да почукам. Обичам Джей и ме боли когато той ми е разтроен. Той наистина е най-добрия и свестен приятел, който съм имала.Просто се притеснява за мен и го разбирам. Поне се опитвам.

Врата се отвори.Там стоеше едно лилавокосо момче облечено в дрехи за вкъщи – бяла износена тениска и лилави боксерки.Веднага щом го видях скочих и го прегърнах, увивайки ръцете си около врата му със всичка сила.

- Обичам те! – прошепнах в ухото му преди да може да реагира.

И също толкова бъзро го пуснах и избягах надолу по коридора, оставяйки един стъписан и объркан Джей зад себе си.

Стигнах стълбите и започнах да слизам със голяма скорост. Направо летях! Само дето хората ме гледаха странно. Е, да гледат. Аз, Харуно Сакура , имам среща с Учиха Саске! Стигнах фоаето и излязох от сградата на чистия горски въздух. Тишина, освен птичките. И хоп изведнъж тишината беше пронизана от мотор! И само секунди по-късно черен мотор спря пред мен. Suzuki B-King със сигурност!!!Моториста махна черната си каска – черна скоклива коса, светла кожа, черни очи, перфектна усмивка, обица на устната ... нужно ли е да продължавам. Не? И аз така си мислех.

Може би тук е момента да спомена, че си падам по мотори. Ама изключително много! Ако не бях толкова непохватна щях в момента да съм на писта и да печеля световното.

- Мотор ... Саске ... караш? – какво по дяволите беше това?!

Прозвучах като пълен идиот!

- Хн. Няма ли да се качваш? – каза готино повдигайки префектна черна вежда.

- Ама ти сериозно ли???

- Хайде скачай! – усмихна се.

Приближих се и вдигнах крака си, обаче нещо си изгубих центъра на тежестта и залитнах като пълния непохватен идиот който съм. Саске се опита да ме хване, но просто нямаше как. И моя милост се изтряска на земята. Мда. Вече свикнах да се пребивам.

- Хахаха – изсмя се той, ставайки от мотора подавайки ми ръка да се изправя – няма да си ти ако не паднеш.

- Хмм, да! – исмях се докато си изтупвах дупето.

Саске хвана леко ръката ми(ама какви яки кожени ръкавици без пръсти има!!!) и се почуствах странно. О да. Предусещам още едно падане.

- Хайде ще ти помогна – каза нежно и ме заведе до седалката. – Хвани се за рамената ми. – послушах го и бавно ги поствих там, гледайки краката си, защото си умирах от ... и аз не знам от какво– Ъмм, хвани се здраво, няма да танцуваме блус!


Стиснах коженото му яке, чуствайки се като пълен идиот. А, не чакай! Аз СЪМ пълен идиот.

- Ъмм... – Саске въздържаше смеха си.

Защо ли? Ами споменах ли, че е глава и нещо по-висок от мен? Това с раменете сто процента няма да проработи.Затова спуснах ръцете си надолу и спрях малко над лактите.

- Така мисля че е по-добре. – прошепнах колебливо.

- Хн.Сега се опитай да се качиш. – опитах се, но хипер бавно, защото Саске толкова близко ииии да... нали знаете – Няма страшно държа те.

Най-накрая прескочих и седнах на меката черна седалка.

- Аз съм върхът! – извиках вдигайки ръцете си във въздуха.

- Продължавай да си го повтаряш. – изсмя се чернокосия качавайки се с пълна лекота на черното чудовище.

- Лош си! – казах удряйки го леко по рамото.

- Хн, нямаш си на представа! – усмихна се навеждайки се за да вземе две черни каски. – Това се слага на главата – каза шеговито подавайки ми едната.

- Знам къде се слага. – изплезих му се и пробвах да си я сложа.

Ключовата дума е ПРОБВАХ.Саске наистина се разсмя.

- Ти си безнадежден случей. – поклати глава помагайки да си сложа проклетото нещо.

Вече готова, Саске нахлупи и своята и запали мотора.Звука беше страхотен.Усетих как сърцето ми започна да бие с вълнение. Адреналина бавно навлизайки в кръвта ми.

- Дръж се здраво! – извика момчето пред мен.

Тъкмо в момента в който го прегърнах за кръста, мотора скочи напред и разви за няколко секунди ужасно бърза скорост !Прегърнах Саске още по-силно и усетих как се смее.Мотора се стрелна напред и преди да се усетя, чернокосия готик вдигна предна гума!Дори и не разбрах че съм започнала да крещя. Но крещенето беше от кеф, не от страх. Излязохме от земите на Унивеситета и тогава наистина стана екстремно.

Саске увеличи още повече скоростта, а аз не спирах да се кефя. Искаше ми се да махна каската и да усетя вятъра, да полетя. Сцената острани беше размазана и леко ме заболя главата затова стиснах очи.

Влязохме в града и се наложи да намали, но все още беше хипер яко, когато правеше рязки завои.

Улучихме първия червен светофар вече на центъра.Преди ни вървеше само на зелено.Погледнах секундите, имаше достатъчно време да си махна каската.Това и напрвих.

Такам,момичето,което пуска фика е заето и ме помоли да пускам главите.


- Беше стархотно. – надвиках мотора.

- Ха, това беше нищо! – отговори ми Саске махайки своята каска.

Тъкмо когато тръгнах да говоря друг мотор ме прекъсна. До нас застана някакъв и изръмжа със своята машина.

- Какъв му е проблема на тоя? – попитах готика.

- Иска съзтезание. – някак си можех да усетя доволната му усмивка. – Сложи си каската! – извика изръмжавайки със своя мотор.

Послушах го и нахлюпих черното нещо и веднага го прегърнах. Знам ли кога ще излети?Погледнах другия моторист, който ми помаха. Усмихнах му се ,ама едва ли ме е видял. Погледнах секундите.

4 – Двама се погледнаха

3 - Мотора на пича изръмжа

2 - Саске не остана назад

1 – Дадоха газ

0 – И двата мотора се изтреляха напред.

-1 Благодарих на кефещия се че останах на черната машина , а не се изръсих някъде по пътя.

Двамата водихме с един-два метра и докато се усетя набихме спирачки на следващия светофар. Но другия съзтезател се нареди на платното за надясно и с това съзтезанието преключи. Саске, разбира се, победител.

Облегнах се на гърба му и ми се искаше тази каска да я няма. Само пречи! Затворих очи и се съсредоточих и след няколко секунди започнах да усещам дишането му! Страхотинско! Преди да се усетя мотора беше спрял на плажна алея.

- Може да ме пуснеш вече. – кога успя да си свали чудото от главата?

- Хах, забравих. – изплезих се и го пуснах.

Доакто си свялях каската черния готик плавно стана, без никакви усилия. Застана пред мен и положи ръце на талията ми. Аз не се изчервявам. Не, аз не се изчервявам. Не.

...

О, боже мой! Изчервявам се! Преглът. Защо си махнах проклетото чудо от главата?!

Хванах го за ръцете и вдигнах крака си за да прескоча ,а той пое теглото ми и ме вдигна от черното чудовище. Последната поза беше аз на сантиметри от него, настъпала дясното му ходило, ръце все още на талията ми ,а мойте на бицепса му. Една огромна вълна се разби в буната близко до нас и ме изкара от транса, в който бях попаднала. Незнам откъде, но ми хрумна странна идея.

Навдигна се на пръсти го целунах на бързо по бузата и тръгнах да бягам по пясъка, смеейки се. Учудената му финзиономия беше сладка и смешна!

Отидох до мокрия пясък, на стъпка разтояние от водата, което ту навлизаше, ту отстъпваше. Небето бе пълно със сиви дъждовни облаци, а небето беше в един от най-тъмните си цветове. Вълните бяха огромни и когато се разбиваха образуваха много пяна. С други думи беше си страшничко. Но на мен така ми харесва. Клекнах, внимавайки да не си изцапам дънките и се опитах да докосна водата. Тогава чух стъпки зад мен и погледнах нагоре. Саске бе вперил поглед в мрачното море и бавно клекна до мен. Усмихнах се.

- Красиво е. – въздъхнах, разбиването на бурните вълни заглушавайки гласа ми.

Саске се обърна към мен и се усмихна.

- Не по-красиво от теб. – прошепна.

Мисля че сърцето ми спря. Не знаех какво да му отговоря, никое момче досега не бе казвало „красива си” или нещо то рода. Забих поглед в мокрия пясък. Чуваше се само шума от морето и силния вятър.

- Благодаря.

- Разбира се, намирам онази черупка за по симпатична ...

- Задник! – извиках.

Точно в този момент една вълна стигна почти до кецовете ми и без да се замислям с едно рязко движение на ръката го опръсках със студената морска вода.

- Ха! – станах веднага и тръгнах да бягам по мокрия пясък.

Чувах стъпките му плътно зад мен, но не се обръщах, защото така щях да си изгубя малката преднина, която притежавах. Да бягаш по пясък е доста трудно, особено ако имаш моята гразциозност.

- Внимавай Сакура! – извика Саске.

Тогава видях голямата вълна, как се разби и как щеше да стигне до краката ми. Напрвих жалък опит да скоча настрани, но беше късно, водата облиза глезените ми.

- Страхотно. – въздъхнах спирайки се.

Е, така или иначе вече съм мокра. Обърнах се към чернокосото момче и ритнах вода към него. Той пристъпи настрани и ритна обратно. Разбира се това ме намокри още повече.

- Така ще играем, хъх? – изсмях се и ритнах отново вода към него.

Този път го улучих и тръгнах отново да бягам. Но преди да имам възможността две силни ръце се обвиха около мен.

- Хванах ли те сега, хм? – прошепна в ухото ми, топлия му дъх каращ ме да настръхна.

- Не мисля! – извиках и с краката си се отблсънах назад.

Саске не го очакваше и пое няколко стъпки назад, позволявайки ми да се освободя. Обърнах се с лице към него и му скочих бутайки го назад. Целта ми беше да го накарам да навлезе до колене, но той само ме хвана и вдигна и се засилвайки се да ме хвърли в студената вода. Споменах ли че през цялото време умирахме от смях. Е когато се засили смехът ми се секна.

- Н-не! Да не си посмял! – извиках прегръщайки го здраво за да не ме хвърли.

- И какво ще направиш за мен? – попита самодовлно.

- Ами... – забавих се мислейки какво да кажа, но той отново се засили – Не!Не чакай! Кажи какво искаш!

Той се спря.Да, проработи!

- Хмм – замисли се – Целуни ме. – прошепна, гледайки ме в очите.

Плъзнах едната си ръка по тила му докато не вплетох пръсти в черната му коса, а другата оставих на врата му. Повдигнах главата си, а той наклони своята. Бавно устните ни се срещнаха. Минаха няколко сладки секунди, докато той не облиза долната ми устна. Отворих уста и езиците ни се срещнаха в началото бавен танц, но после темнпото се усили. Белите ми дробове изгаряха....искаха въздух, а аз изгарях за още.Пеперуди пърхаха из стомаха ми. Зави ми се свят, но чувствена целувка като тази не бях имала. Никога. Е, има си първи път за всичко.

Бавно се одръпнах, но не и преди Саске да захапе долната ми устна. Страхотинско. Дишах дълбоко все още в ръцете му, погледа ми забит в прекрасния му медальон. Тогава чернокосия готик тръгна към сухия пясък и седна. Наместих се в скута му и се облегнах, полагайки глава на рамото му.

- Саске?

- Хмм? – отговори докато увиваше ръце около мен.

- Имаш прекрасен медальон.

Саске силно ме прегърна.

- Беше на майка ми. – промърмори заравяйки лице във косата ми. – Беше убита, заедно с целия клан преди тринадесет години, тогава бях само на осем.

Усетих как сърцето ми се сви болезнено.

- С-съжелявам! – прошепнах и се сгуших още повече в него.

- Благодаря. – въздъхна.

Реших да не го питам повече, виждах че му беше трудно да говори за това. След известно го заговорих за Университета, какво точно учи и после за лекциите. Говорихме си дълго време за музика като най-накрая той ми обеща да чуя новата песен над която работи утре или вдругиден. Също го накарах да ми позира за проекта по скулпуриране. После всичко се обърна към мен и му разказах за вкъщи, приятелите ми и лудориите които сме вършили като малки. Накарах го да се смее, когато чу как аз и Наруто бяхме отмъкнали книгите на директора и после ден след ден ги връщахме. Горкия човечец си помисли че има полтъргайст в кабинета!

*Полтъргайст на английски (poltergiest) идва от немски език и означава "призрак"

Казах му и за семейството си. Че не познавам баща си....казах му и за ужасната среда в която живеех от 8 до 15-годишна възраст. Той на своя страна ми разказа за приемното му семейство и..,че с Дрю са нещо като братя. Как червенокоското му помогнал да преживее загубата и болката. Как от малки мечтаят да станат рок звезди. Тоагва Саске ме попита за моята мечта, а аз му отговорих че искам да стана моден дизайнер, главно за сцената.

- Хмм, както вървят нещата ще трябва да си намеря дизейнер за дрехи, визия. Хмм. Трудна работа. – замисли се чернокоското.

- Наистина трудна! – изсмях се.

След известно време вятъра стана много силен и слънцето напълно заляза, правейки морето черно и ужасно страховито. Двамата решихме да се прибираме преди да стане прекалено студено. След половин час стигнахме общежитието, но не и преди да загърми и завали пороен дъжд. И двамата се измокрихме, но и без това вече си бяхме мокри от плажа, не пречеше особено. Преди да се усетя вече бяхме пред вратата ми.

- Ще се видим ли утре? - попитах с усмивка.

- Разбира се. Но си мислех за целувка за лека нощ.

Той се приближи и ме прегърна. Аз не останах по назад, надигнах се на пръсти и устните ни отново се сляха в нежна целувка, която колкото и дълга да беше ми се стори толкова...ами не знам...кратка. Саске се одръпна и ме целуна по челото.

- Лека нощ. – прошепна нежно.

- Лека нощ. – отговорих му, облегнала се на вратата без намерението да влизам вътре.

- Няма ли да влизаш? – попита със усмивка.

Бръкнах в джоба си и извадих ключовете.

- Може би.

Отключих си и на пръсти без да светвам и стигнах до леглото. Съблякох се на бързо в опити да не събужадам Тем. След мъченията се проснах на леглото и тежко въздъхнах(отново :]). Затворих очи. Днешния ден започна лошо, но завърши прекрасно.

Определено влиза в Дневника!

Ами отсега две ще сме тези дето постват фика-аз и "mariqvladi".Може би ще се редуваме,защото и двете ще сме заети,но ще се постараем да не се забавяме много.Благодаря

Ah come on!

I can't believe the drama that I'm in
The flood is getting closer.
I don't think they know that I know how to swim.
Your feeling numb from all that has become
It leaves your gums, slips down your tongue
And travels fast down towards your lungs.
All because I'm... [leaving you behind]

- Сак! Тази песен я знам, човек! Усили я!!! – извика Тем от леглото си.

I feel the pressure it's coming down on
Me. it's turning me black and blue. Ooh whoa,
You left me on the side of the road, and now
I've got no place to go.
You brought the flood.

Преди да се усетя всяка се бе качила на високо с четките в ръце, пеейки заедно с Крег.

I can't believe the troubles that you've caused.
The pain is getting stronger, like
An open wound without the gauze.
It's on my brain, driving me insane.
It's on my mind all of the time and if it
Left I would be fine.
All because I'm... [leaving you behind]
Слязох от стола и се качих на нейното червено отрупано с възглавници легло, подскачайки.

I feel the pressure it's coming down on
Me.
It's turning me black and blue. Ooh whoa,
You left me on the side of the road, and now
I've got no place to go.
You brought the flood... [flood, flood]

Oh! Leave it be!... hind!
I take it back, take it back!
Leave it be!
I take it back, take it back!
Leave it be
Leave it be
Leave it BE... HIND!

Крещяхме заедно с уредбата накланяйки се напред и назад.

I feel the pressure it's coming down on
Me.
It's turning me black and blue. Ooh whoa,
You left me on the side of the road, and now
I've got no place to go.
You brought the flood.

I feel the pressure it's coming down on
Me.
It's turning me black and blue. Ooh whoa,
You left me on the side of the road, and now
I've got no place to go.
You brought the flood

I take it back, take it back!
Leave it be!
I take it back, take it back!
Leave it be!
Leave it be!
Leave it be!

Песента завърши и двете паднахме от леглото превивайки се от смях. След като се поуспокоихме останахме да лежим на паркета. Тавана бе толкова ... презен и неравно замазан. Тогава ми хрумна нещо.

- Тем? Днеска нямаш лекции нали?

Темари се опъна, протягайки ръце нагоре и бързо се отпусна.

- Не. Нали е събота? – попита игрейки със синята си тениска.

- Супер. Хайде да отидем до града да си купим разни неща за стаята и кухнята.

- Може! – извика намествайки се, глава върху корема ми. – Как е времето навън?

- Снощи заваля доста яко и предполагам че ще е облачно.

Главата и рязко се обърна и сините й очи се вкопчиха в моите.

- Снощи! Къде беше?? Знам че определен чернокоско е замесен!

- Хъх?! Откъде знаеш?

Тем, пое дълбоко дъх и го задържа усмихвайки се.

- Едно птиче ми каза. Хайдееее разказвай! Прегръщахте ли се? Целувахте ли се? Говорихте ли си? Натискахте ли се? Правехте ли го??! – въпросите и излетяха като японкси изтребители през Втората Световна.

- Ъъъ ... – усещах как ми става топло.

- О, боже! Правехте го! – извика.

- Неее! Темари! Не сме естествено, та това беше първата ни среща! Разбира се, че не!

На мен ли ми се стори или започна да ми става много топло? Не. Какво по дяволите? Аз да не съм 9-ти клас?!
Не.

- Добреееее де! – каза потърквайки ухото си.

Толкова силно ли го извиках? Може би.

--------------------------БУМ-ЧАКА-ЛАКА-БУМ--------------------------------------------------

Тем веднага се изправи, хукна като ненормална към чантата си и извади сребристо телефонче. Рабира се единствената ми мисъл, която мина през ума ми бе :

УАТ ДЪ ФЪК?! Какво по дяволите е това?!

---------------------------БУМ-ЧАКА-ЛАКА-БУМ-------------------------------------------------

Мисля че ми излезе тик. Такъв, където мускулите над окото ти трепват. За сметка на това обаче, съквартирантаката ми(която заслужава да и изиграя един) бе отворила телефончето и притиснала към кхъм... гърдите си, издавайки онези странни шумове, които се прозвеждат в гърлото на оскубана кокошка пред разгонване или в процес на раждане ... т.е. снасяне.

---------------------------БУМ-ЧАКА-ЛАКА-БУМ-------------------------------------------------

- Той е! Не мога да повярвам! Той е! Той е! – пискаше докато се вътеше в кръг подскачайки на един крак.

Мисля че изгуби респекта ми.

--------------------------БУМ-ЧАКА

- О, подяволите! Вдигни най-накрая! – изкрещях от земята.

-------------------------ЛАКА-Б-ПЙУ------------------------------------

Тенк ю год!

-Ало? – леле поне сега гласа и бе нормален.

- Ами, чек да погледна дали ще мога.– махна сребристото чудо от ухото си за три сек и после пак го постави.

- Идеално! Няма никакви планове.– да не би да и се пишка?

Не сериозно. Изглежда все едно се стиска да не се напикае ... от радост. От кога хората се напикават от радост Сакура?

-Супер! Нямам търпение.... До скив!

Тем се обърна към мен със някакси плашещ в очите й блясък

- Познай кой отива на срещааа! След един чаааас! – изпя.

- Радвам се за теб. – промърморих.

Ами това да купуваме неща за стаята????

- О, Сак! Не се сърдиш, нали?

- Нем.- тона ми изобщо не беше убедителен.

- Супер!

Или пък можеби е бил.В следващите 45мин стана някакъв феномен. Да Тем се приготви а такова отрицателно време.(повярвайте ми за жена е отрицателно) Направо й свалих шапка. Но после врата се затвори и аз останах сама.

- Юхуу, какъв купон само! – казах си.

Реших да си направя домашните които ми отнеха някъде около четери часа. Когато го свърших направо умирах от глад, затова се облякох и отидох на гости на Джей и Виктор. Разбира се Джей не отказа да на предложението за храна. Съквартиранта му каза че имал домашни. Нещастник. Добре де може би мааалко прекалих с последното … малко.

Слизайки по стълбите Джей ми разказа за това как с Дю са си направили гавра с Виктор. Горкото момче трябвало да върви цял километър в дъжда по розови прашки. Ахааа, затова беше някакси ... нещастен. Излязохме през големите стъклени врати и ни посрещна приятна гледка. Явно е валяло и всичко бе мокро с локви тук-там. Но истински красиви бяха растенията. Някои трви все още бяха зелени и млади, за съжаление на други места вече бяха пожълтели. Всичките дървета бяха на ситни капчици и все така красиви.

Възхищавах се на природата докато слизах по стълбите. Обръщах и внимание до момента в който настъпах нещо хлъзгаво. Оттам нататък нямаше никакво възхищение. Разбира се, че се подхлъзнах и седнах на дупе върху мократа стълба. Стана доста бързо всъщност. Даже нямах време и да испищя от ужас. Пък да не говорим Джей да реагира и да ме спаси от нази страшно изглеждаща локва малко по-надолу в която със сигорност нямах желание да се удавя. Благодаря кефещи се че не се стигна до там. Иначе щеше да бъдеш брутално напсуван и щях да си сменя религията.

-Няма да си ти ако не се пребиеш, нали?- каза Джей през усмивка докато ми помагаше да се изправя.

- Странно. Имам чувстовот че съм го чувала някъде и от преди. – намусих се, изтупвайки дупето си.

- Няма и да се учудя. Сериозно, има шанс да умреш от някоя травма някъде в близкото бъдеще. – изфилосоства Сър Джеймс докато слизахме по стълбите.

Изведнъж се наведе и вдигна кален флайър.

- Това нещо е виновно за натъртения ми замъкш[бележка: тук би трябвало да е задник не замък, ама явно мисълта ми е била някъде напред :Д]! То е злоо! Зло е казвам ти!!! Злоооо! – извиках сочейки го с трепрещ пръст.

Не толкова лилавокосия изцъка и покласти глава. Ееей! Навдигнах се на пръсти и погледнах през рамото му.

Четеридневна екскурзия на половин цена!!!

Този уикенд ви предлагаме едно невероятно изживяване до стария реставриран замък на няколко километра от
Крийпвил. Отседнете в готическия замък за три нощи в прекрасно обзаведените кралски спални. Разходете се в Невероятна Градина-Лабиринт, посетете разкошния огледален тунел, изживейте и усетете истинския готически стил! Прекрасно място за весели емоции и почивка от лекции!

Ден 1: Отпътуване и пристигане. Свободно време.

Ден 2: Закуска. Организирана разходка в планинските гори. Свободно време. Вечеря.

Ден 3: Закуска. Свободно време. Вечеря.

Ден 4: Закуска. Отпътуване и пристигане.

Имаше снимки на целия замък и на стаите. А по-надолу телефони за връзка, срок за записване, цена и т.н.


- Това е интересно. – отбелязах вече вървейки по пътечката към кафе&бар-а.

Бе толкова кално. Направо кецовете и крачолите ми отидоха на кино с пуканки и нискокалорична кола.

- Мхмм. Не бях чувал че има замък на близко. Но срока за записване е до утре...

- Е и? Хайде да навием Саске и другите! Ще бъде яко.

Джей ме погледна тъпо като пъхна ръце в джобовете си и се намуси.

- Аз не съм ли достатъчен, хмммммм??? – ах този бе*ешки глас.

- Джееей. Признай се че с повече хора е по забавно. Пък и аз никой друг не познавам, така чееее, плииийс. – направих кучешка финзиономия.

Синеокото момче само изръмжа. Време е за план Б.

-Плийс? – този път бе бе*ешката финзиономия.

Джей изръмжа още повече. Нихихихих, близко съм. Забързах крачка и застнаха пред него, успешно отрязвайки пътя му.

- Плиииийс ДжейДжей! – този път бе ред на ангелската финзиономия плюс престорено ангелско гласче.

- Гррр. Добре. – измънка.

- Ийес! – извиках и подскочих.

Плюснах в кална локва.

- А така. – каза самодоволно Джеймс.

Беше мой ред да изръмжа. Докато се усетя стигнахме дистинацията. Влязохме вътре и очите ми светнаха като видях кои хора седят на нашата маса.

- После нямала късмет да бе – мърмореше си докато вървяхме към масата.

Дрю бе първия който ни забеляза. Можеби защото с лице към нас, а Саске и Дейдара с гръб, а Лил бе забучила поглед в чинията си с полу изядената торта.

- Къъъш! Тази маса е нашааа! – изсмя се Дрю бутайки стола до себе си тупкайки гп за да седнем.

Всички от масата вдигнаха глава. Към нас.

- Добрее! – изпя Джей и тръгна в обратната посока.

Веднагически го хванах за яката и го дръпнах.

- Няма да стане Джейски.

- По дяволите! – измърмори и тръгна обратно към масата.

Тогава коремът ми се сви. Защо? Ами... Саске е там! Къде да седна? Какво да кажа? Как да се държа? Хъх???
Добре, Сак. Успокой се. Дишай. Точно така.

- Хейа! – изръсих като пълен идиот.

Лил стана от стола си и ме гушна. Силно. Мечешки. Задушаващо. Споменах ли силно? Докато се сетя да я прегърна обратно тя вече ме бе пуснала и стоеше пред мен с огромна усмивка на ангелското й личице. Не мога да повярвам че си няма някое мъжко, което да си я гушка и цунка и глези и... да де спирам. Ю гот дъ пойнт.

- Радвам се да те видя, Саки!– изпя със също така ангелско гласче.

Просто нямаше как усмивката ми да не достигне олимпийски размери.Иди ми да й хвана бузките като онези дебели лелички! И нарече ме Саки. Колко ... ами ангелско!

- О боже господи. – въздъхна отекчено Джей и тръгна да сяда до Саске, предполагам защото му беше най-близко.

-Хмм, ето може да седнеш тук! – Лил посочи свободното място до чернокосия готик, напълно игнорирайки Джей.

Просто хвана стола и го издърпа назад, докато той посягаше да го придърпа към себе си. Полу-лилавокосия само я изгледа зверски. На свое място я игнорира и тръгна да сяда, но Лил придърпа стола настрани и ДжейДжей замалко да падне. Замалко.

- Седни там! – изръмжа тихо вече не толкова ангелското Лил.

- Добре де! – каза през зъби момчето.

Измърмори нещо под носа си(а окото на русокоската трепна) и седна до мястото на русокосото вече не толкова ангелче.

- Сядай!

Седнах и преглътнах. Силно. Лил може да бъде страшна.

- Хей. – прошепна Саске като взе един кичур от косата ми и уви пръсти в него.

- Х-хеей. – изтрпери ми абсолютно идиотско гласа и погледнах надолу, нямайки куража да го погледна в очите.

По дяволите! Как може да съм такъв тъпунгер. Сериозно имам чуството че от земята на молоумно-тъпите-задръстенячки. И то пред всичките ми приятели! Аргх! Някой да ме убие тук и сега. Някой да ме убие и да спре всичките ми мъкиии!

- Ау! – чух Джей да вика от болка.

Погледнах към него и видях как си разтрива реброто, а Лил да се усмихва невинно.

- Чух те, малко идиотче. – измърмори докато все усмивка озаряваше лицето й.

Това и аз го чух!

- Тук има нещо, пич. – наклони се Дей на една страна и уж прошепна на Дрю.

Дрю се изкикоти. Да. Наистина без никакъв майтап. И аз не знаех че Дрю може да се изкикоти. А пък русокоската го изръга. Какво им става на тези хора?

-Ау, гневно жено! – извика Дрю.

- Хахахаха – изсмях се заедно с Дей, двамата клатейки глави.

Саске само въздъхна безнадежно. Изведнъж усетих топлина и лек натиск на пръстите на дясната ръка, която седяше на коляното ми по масата. Погледнах надолу. Саске ме хвана за ръката? Под масата? Съвсем тайно?
О.
М.
Ф.
Г.
Мисля че ще се разтопя ей така както си седя. Съвсем сериозно. Абе Сак, я се стегни! Да не си десети клас?
... не съм десети клас нали?
И аз така си помислих.

Погледнах момчето до мен, което изглеждаше абсолютно ХОТ в черната си риза и под нея бяла тениска( горните копчета бяха разкопчани), а той само се усмихна сладко.

Ааа, размекнах сее! Погледнах отново положената му ръка върху моята. Това не е достатъчно! Затова вплетох тънките си пръсти(омг сега вече разбирам защо повечето момичета слагат лак) в неговите огромни мъжки( китаристите имат още по големи ръце, ШАННАРООО!)! Какво прекрасно чуствооооооо. Мога да-

- Земята вика Сакураааа, ехоу! – гласа на Лил ме изкара от глупавото състояние в което бях попаднала.

-Червена си. Да не би да си тежко болна? – попита Джей с нито капка притеснение, докато си махаше мръстотията от под ноктите.

Масата подскочи и се чу рязко поемане на дъх. Мисля че туко-що някой срита друг някой под масата.

- Тааа, както казвах, - започна русокосото момиче – една приятелка ми разказа че е ходила на замъка и било хипер яко. И си викам, защо да не отидем.

- Аз съм за! – усмихнах се – Преди да дойда намерих един флайър-

- По-скоро се преби заради този един флайър. – прексъна ме Джей.

Хвърлих му мръсен поглед.

- Преби се? – попита Саске, навеждайки се към мен.

- Ъм, нищо сериозно! Просто се подхлъзнах на него.

- Няма да си ти ако не се пребиеш някъде, нали? – обади се Дрю.

- Ще спрат ли всички да повтарят това?! – сопнах се.

Всички се разсмяха. Втф?! Какво му е смешното?

- Кхъм- прочистих си вече чистото гърло, че да млъкнат. Както казвах – погледнах страшно Джей – стори ми се супер идея и Джей също се съгласи и-

- По-скоро бях накаран да се съглася. – прексъна ме за втори шибан път.

Грр, отвътре избухнах.

- Супер! Навит съм. – заяви Дей.

- Хммм, и аз. – съгласи се Дрю.

Всички погледнахме Саске. Погледа му мина от Джей, Лил, Дрю, Дей, празно място, мен.

- Добре де. – въздъхна.

- Супер! – извикахаме с русокосото момиче в един глас.

- Ето ви телефона на който да се запишете, плаща се в автобуса. – продължи Лил и раздаде лисчета с телефона на фирмата. – Днеска е последния срок, така че не забравяйте! – ето това прозвуча заплашително.

- Някой да каже колко е часа? – попитах.

Дей погледна телефона си.

- Четери и половина. Нямахме ли лекция по скулптуриране от пет и петнайсет?

- Мхм, по-добре да тръгваме. – казах ставайки от стола си.

Саске стана заедно с мен. Всъщност всички ставаха.

- Бих те изпратил, но вече закъсняваме за тренировка с групата. – прошепна.

Оу, фък. Би било хубаво.

- Мм, нищо – усмихнах се счупено.

Излязохме от кафе/бар-а.

- Ще се видим утре в осем! – Лил и тръгна в другата посока.

Всички си казахме чао и Дей продължихме към университета. По пътя коремът ми зверски изръмжа. Забравих да ям!

След три часовата и половина лекцията можех да изям и слон. Прибрах се вкъщи с невиждана скорост и си поръчах малка пица със сирене и кола. Докато чаках само си повтарях да не скоча да изям някой от минаващите студенти долу. Събух дънките си и оттам изпада малко бяло лисче. Беше лисчето, което Лил ми бе дала за екскурзийката. Два свободни дена и после празника поради който не се учи два дена. Супер. Обадих и се записах като събрах малко информация за условията. Докато се завъртя два пъти вече пицата ми седеше топла на малката стъклена масичка на която имах навика да чета. Най-накрая храна! Изклюпах половината за отрицателно време. И после хората се чудят как съм така слабичка. Ами доста калории се губят от постоянното ми пребиване!

След като вече не ми се ядеше седнах да си свърша работата за през уикенда. По-късно вечерта Тем се прибра. Първо момичето направо бе на седмото небе! Разказа ми изторията си поне два пъти. Направо ушите ми започнаха да кървят да чувам „Шика туй, Шика онуй”. И второ : Кой/Какво е този „Шика”?

-...тоалетни/козметични принадлежности...хавлия...три тениски,риза, анурак...джапанки за банята...чифт кецове в случай че стане нещо, което е твърде вероятно,...зарядното, ъъъъъ...тези дънки, пола, рокличка... бельо... аха!-пижама, ама чакай аз нямам пижама имам боксерки и потник, които се заклех че никой няма да ги види(освен Тем), но нямам друго – примерявам се...а! не подозирах за съществуването на тези чорапи...амиии нещо друго?а да трябва да погледна за-

- Ако не спреш да мърмориш и не ме оставиш да спя, ще ти изтръгна розовата глава заедно с гръбнака и ще си направя окрашение от тях, после-

- Добре де, добре.

Като говорим за русокоси страшно раздразнителни неща рано сутрин...Тем е една от тях! С този направо умрял глас и безтоние, тръпки да те побият! Огледах нещата и започнах да ги тъпча в червения куфар. Петнадесет минути и 200 калории по-късно, постигнах така желаната ми цел – стегни си багажа. Знам че това по принцип се прави ден преди да заминеш, че ако си забравил нещо да се сетиш на време, но-о-о снощи ми се спеше пък и някои хора не спираха да говорят. Та, ето ме рано-рано сутрин. Погледнах часовника, който си мълчеше и седеше съвсем спокоино на шкафа до леглото . След двайсет минути трябва да съм пред автобуса. Погледнах се в огледалото – лицето ми бе малко подпухнало и имах сенки. Страхотно.

Взех си ключовете и пощальонската чанта на Конвърс, застанах пред вратата и огледах все още не декорираната квартира, като си знам късмета вземе това да ми е последния път който я виждам.

Окей. Хюстън уи хев ъ проблъм. Аз и куфар и чанта и стълби. Уравнение трудно за решаване.

Петстотин калории по-късно може да видите как розовокос почти не-тийн се задава от стълбите към фоаето. Отдалече можеше да се каже че момичето бе изнервено. А, отблизо – лудо ядосана бе меко казано. Защо ли? Като изключим мъкненето на куфар по стълби без никаква помощ, срещаме факта че майка й намери подходящия момент да се обади. Отделяме на една страна „ой, мами как си? Добре ли си?” бла бла бла, следват крясъци относно колко пари харчи и за какво. Не че втория й баща не е фрашкан с пари, не-е-е фрашкан си е. Можеби е факта че мамчето я страх татенцето да се откаже от нея заради парите(ИМАМЕ предвид че момичето има пълна СТИПЕНДИЯ и почти не е харчила (за бога дори със стаята си не е започнала!) и сега една малка ценичка за екскурзия и почват проблемите), които отиват за дъщеричката. Не, не разбирайте погрешно, татенцето няма нищо против! Та той дори харесва новата си дъщеря, но мамчето е от тези параноици... Оп, да не забравяме че е и кучка.

БАМ-БАМ-БАМ

- Пфф, добре! Няма повече стълби ... свършиха! Не мога да повярвам! – говорих си задъхана.

Най-накрая излязох и от сградата и автобуса вече бе на няколко метра от мен. Чудя се, защо няма хора отвън и... я чакай малко! Защо багажниците са напълно пълни? О, не! Не ми казвай че-

Погледнах си телефона. Закъснявах с пет минути?! Е и по-зле можеш да е... винаги може да е по-зле.

Един от шофьорите(или там какъвто беше) ме посрещна и пое куфара ми.

- Имаш късмет че не бяхме тръгнали. – прозвуча дрезгавия му глас, мазна усмивка залепена на неизбръснатото от дни лице.

- Да. Каква съм късмеетлиийка само. – по-скоро казах на себе си.

Този не ми харесваше. Искаше ми се да го сритам, силно. Погледнах чисто спретнатия автобус и се намръщих. Рекламираше боя за коса. Качих се по стълбичките и ето ме в началото на коридора, всички очи залепени в моя посока. Идеше ми да изкормя очните им ябълки и да сложа кактуси на тяхно място. Да, това би било хубаво. Тръгнах напред оглеждайки се за познато лице, гледайки да не се спъна в нечий крак. Странната тишина се свърши всички се разприказваха и настана шум, като в класната ми стая когато бях в гомназията.

- Хей, Сакиии! – чух гласа на Лил и вдигнах погледа си напред.

Усмихнатите и шоколадови очи веднага млъкнаха. Толкова ли си личи че искам да убия нещо??? Домъкнах се до нея и направих жалък опит да се усмихна. Никога не съм била добра с преструвките, особено ако става вапрос да скрия яда си. Но не мога да кажа че имам проблеми с гнева.
Обърнах внимание и на останалите. Дрю бе забил глава към тавана и устата му бе широко отворена, а в краката му се намираше черен сак с форма на китара, до него седеше Дей който си играеше с дъвкана дъвка(Иу.). Джей ме гледаше с една повдигната вежда изправен до Саске, който пък говореше по телефона.

- Няма ли да сядаме? – попитах опитвайки да прекрия раздразнението си.

Всичко ме дразнеше! Как седяха, какво правиха, колко шумно беше по дяволите дори и шибания автобус да бе 2/3 пълен!

- Ъм, чудехме се как да седнем. – отговори блондинката колебливо.

Ама те сериозно ли? Това да не е детската градина или нещо такова?!

- Аз ще седна с нея. – прозвуча дрезгавия глас на чернокосия готик, който явно бе завършил извънредно важния си разговор по скъпо изглеждащия мобилен.

Ехоооо, стоя точно до тебе! Не е нужно да говориш все едно ме няма, мамка му! И ,чакай малко, откога Саске има дрезгав глас? Да не е глътнал кактус?м Какви са тези кактуси пък днеска?

-Ох, леле, ще си изгубя топките, и ще се наложи да се самоубия. Не ми го пречинявай пич. – помоли се Джеймс със сладката си финзиономия, която в момента бе изключително досадна.

- Млъкни, иначе наистина ще ги изгубиш! – изсъска Лил и седна до прозореца зад Дрю.

Джеймс изкимтя и седна бързо до нея. Останах две свободни седалки зад тях, като вътрешната седеше още един сак с най-вероятно китара вътре. Саске мина край мене все едно не съществувам, седна премествайки огромното нещо между краката си.

Тогава автобуса тръгна внезапно и залитнах, но успях да се хвана за една от седалките. Шибан, шибан шофьор и тъп автобус с проклети блатно зеленикави седалки, проклети да сте!

Седнах.

Усещах погледа му върху мен, но отказвах да погледна в негова посока. Гледах право на пред, всичките ми мускули стегнати.

- Добро утро, Сакура.

Имах чувстовто че го болеше да говори. Звучеше като вампир от ниско бюжетен филм. Ръждив, нисък и грапав. Но, по-някаква странна причина, отрицатилнети емоции спряха да напират в гърдите ми, търсейки начин, пролука в бариерата която поставих за да излязат навън и да опустушат всичко пред пътя им. Почуствах се по спокойна. Как успя да го направи, само чрез гласа си?

- ‘Утро. – отговорих най-накрая,искрена усмвика залепена на лицето ми.

Саске се подсмихна самодоволно. Явно и той забеляза че успя да укроти звяра. Заиграх се с ципа на огромнотията седяща между краката му.

- Носиш китарата си? – попитах, опитвайки се да си спомня как изглеждаше всъщност, последно като говидях на концерта, но не получих никакъв образ.

Саске бе толкова запленителен тогава, истински Бог. Разбирам защо не съм обърнала внимание на инструмента намиращ се в ръцете му.

-Да. Трябва да-кхъм- завърша една песен. – наистина му беше трудно да говори.

Не забелязах кога се бяхме навели един към друг,, беше толкова близко до мен и просто нямаше как да не забележа лъскавите му очи. Явно се бяха насълзили от изкашлянето преди малко. Сигурно много го боли.

Вдигнах ръката си от ципа и нежно поставих пръсти на гърлото му. Момчето затвори очи. Кожата му бе толкова мека и усетих как адамовата ябълка се повдигна и после падна като преглътна. Разтапях се отвътре, предишното гневно настроение отдавна затъкано някъде в тесните кътчета на съзнанието ми. И по-добре да остане там.

- Как успя да ... гласа ти ... – не знаех как да образувам изречение.

Саске отвори устата си готов да ми отговори, но положих пръст на плътните му меки съвършени устни. Той се усмихна и хвана леко китката ми изпращайки я настрани и докато мигна вече бе с нос заровен в косата ми. Не успях да спра смеха който напусна добровете ми.

- Мога да шепна, глупаче. – прошепна в ухото ми, топлия му дъх каращ ме да настръхна.

Следващото нещо което направи не го очаквах. Изобщо, не съм си го представяла дори.

Саске ухапа ухото ми.

Съвсем сериозно. Саске ухапа ухото ми.

-Ау! – изписках.

Беше доста неочаквано и заболя! Той се одръпна и се опита да се засмее. Само дето не му се получи много. Хаха, така му се пада! Погледнах към тавана на автобуса.

Затворих очи и си представих че гледам безкрайното синьо небе. Изгубвайки се в него след бели пухкави облачета. След това небето стана черно и бели светлинички предаваха още по-голяма красота. А когато се вгледаш виждаш пътя по който е минал стар дядо, разсипал част от млякото, което е носил под мишница опитвайки да немри пътя си към във къщи. Пълната луна обгърната от нежното си сияние стоеше далече от млечния път и предаваше нежност, красота романтика. Небето ми липсваше, толкова време мина откакто последно лежах в родния ми град на големия хълм далеч от светлините и шума, където огромнта бездна те поглъщаше изцяло, напълно забравяйки за суровия живот. И усета на сухата тревата под дланите ми, нежния вятър, който вдигаше паднали листа, а те на свое място заиграваха най-прелестния танц, танц който никой не би могъл да засенчи. Мекото шумолене на старите дърветата, всякаш нежно ти разказват истории случили се много отдавна, когато са били малки и млади. Великолепнита музика на шурчетата прибавяха още по силно усещане. Спомних си как дишах бавно със затворени очи, изгонила всичките мисли от главата ми. Тогава ставах част от красотата на природата заедно с растенията, меката зема, въздуха и безкрайното небе. Едно невероятно усещане което завинаги ще седи с грижа сгънато в кътчетата на спомените ми.

Погледнах към момчето, което седеше до мен. Черните му очи бяха накъде изгубени в света отвън стъклото. Тогава сърцето ми се сви. Исках да споделя този спомен с него. Исках и той да усети същата красота и можеби тогава, тогава всеки път когато погледна в очите му, нямаше да срещам същата болка и неизплакани сълзи.

- Саске?

Споменатото момче мигна, полащавйки глава всякаш да се оттърси от мислите, които го бяха нападнали и ме погледна с мързелива усмивка.

-Как е ухото? – прошепна, показвайки белите си зъби.

- Горещо. – отговорих искрено. – И червено, благодарение на теб.

- Получава се странен контраст с косата ти.

Дадох му „погледЪТ”. Но за жалост не успях да го задържа за дълго време, защото голямата му ръка с красиви бледи пръсти, повдигна един кичур, оглеждайки го с интерес.

- Оригиналния ти цвят? – прошепна не отделяйки очи от косата ми.

Хванах я цялата , все едно че ще я връзвам на опашка, изпускайки няколо кичура отпред. Обърнах я на обратно, това което бе от вътрешната страна се обърна нагоре.

- Това е истинския ми цвят. Отгоре съм сложила различни кичури, за да съм по малко фрийк.

Чух как Саске се премести и го усетих да вплета пръсти в косата ми.

- Нежно, бледо, бе*ешко розово? Или по-скоро, както подсказва името ти – черешово цветче. – топлия му дъх погали врата ми и цялата настръхнах. – Толкова е мека и – поемайки си дълбоко дъх прошепна – ухае на ранна пролет, когато растенията се събуждат след като бялата им завивка е била премахната.

В корема ми запърхаха пеперуди. Усетих как бузите ми се нагряват, а краката затреперват.Тогава ръцете му ме обгърнаха и ме придърпаха към себе си, като той се бе облегнал на прозореца, единият крак бе стъпал, а другия бе опънат не двете седалки, а аз облегната на гърдите му.

Бавно с два пръстта погалих бедрото му, увито в черна материя. Усетих нещо меко, топло и влажно на врата си. Боже мой, това са устните на Саске? Затворих очи и се отдадох само на усещането, отпускайки глава на рамото му.

- Ама, вие защо не си намерите стая?

Автоматично се изправих с отворени очи, стресната от гласа на Дрю.

- Ако виждаш някоя наоколо ми кажи, идиот. – прозвуча дрезгав глас зад мен.

- Не, съжелявам. – лъчезарността на Дрю продължава да ме изумява. – Скучно ми ееее. Дейдара пак започна да ме тормозииии!

От другата седалка изкочи Дей, предполагам бе на колене, обърнат към нас.

-Нихихии – усмихна се.

Червенокоското ,застанал по същия начин, се наведе още по-напред и отпускайки се надолу като чувал с картофи.

- Гади ми се. – промърмори, гласа му заглушен от седалката.

Саске въздъхна.

- Е и? – попита Дей.

- Млъкни, задник. – отвърна му Дрю.

- Защо, не се разместите с Лил и Джей? – попитах, повдигайки розова вежда.

- Защо-

-О.Боже.Мой. Учиха Саске?! – писклив страшно досаден глас прониза милите ми ушички.

Погледнах към източника. Момиче с червена коса, черна мини поличка(и като казвам мини имам предвид ВИЖДА МИ СЕ ЗАДНИКА мини) потник(ако мога изобщо да го нарека така) от който да и се вижда пъпа с огромно деколте с ОГРОМНИЯ и балкон на показ. А, да не пропуснем цайсите.

Саске се размести зад гърба ми.

- Аз съм ти супер голяма фенка! О Божее, не мога да повярвам че седиш на колко 2 метра от мен?! Искам да знаеш, е ти си го знаеш де, че си върха!

- Значи харесваш музиката ми? – прошепна с ... ами никакъв тон.

- Музиката ти ли... ами не точно... както и да е...Та-а-а.. – бутайки рамото ми се наведе към Саске, давайки му невероятна гледка към цомбите си-

(КУЧКА*КУЧКА*КУЧКА)

- му прошепна – името ми е Карин и мога да бъда изцяло твоя, и като казвам изцяло – поклати хубавото си дупе-

(УМРИ! УМРИ! УМРИ!)

-и се усмихна преластително – имам преди изцяло.

Изправи се, използвайки ме за упора и въртейки хубавото си дупе се отадалечи. Погледнах Дрю – огромна усмивка, Дей – огромна усмивка. Погледа ми спря до там. Няма начин да погледна готик парчето зад мен след като туко-що бе поканен да прави секс със секс бомба.

Не сериозно, тази Карин имаше всичко, което момчетата харесват! Кучка!
а) красиво лице
б) ОГРОМНИ ЦОМБИ
в) съвършен задник
г) дълги крака
д) тен
е) споменах ли цомби, ама такива големи?
ж) самоувереност
Кучка!

Погледнах себе си.
- клечести крака
- мини дупе
- чашка Б80
- голямо чело
- ненормално розова коса
-бледа
О, да супер. Каква конкуренция.

Предствих си как изгарям, накълцвам, разфасовам и препарирам Кучрин и се почуствах по-добре.

Най-накрая обърнах внимание на света около мен. Момчетата си говореха за нещо, а навън бе заваляло. Найс.

- Аз ще дремна малко, че задника не ме остави цяла нощ да спя. – съобщи Дрю и се скри зад седалката си.

- Аз също, бахти отекчителното време човек. Дано като стигнем да спре... – последва го Дей.

И пак останахме само двамата. Нахално си се наместих обратно в черната МИ готичекса секси възглавничка.

- Не знаех че си имаш фенки. – промърморих.

- Хн, ревнуваш? – прошепна в ухото ми.

Обърнах се колкото мога за да срещна очите му.

- Н-не. – изтърсих.

Саске направи една от онези финзиономии, накланя си главата нодолу и те поглежда с вдигнати вежди.

- Добре де, ... малко. – мисля че на бузите ми им стана топло.- Саске?

-Хм?

Наместих гърба су удобно и се сгуших в него.

- Спомняш ли си концерта в Долината на мъртвите?

-Спомням си как те намерих в гробищата.

- Какво правеше там?

- Пишех текстове, затова ми трябваше тихо място, докато ти, разбира се, наруши тишината с виковете си.

- Значи ти пишеш текстовете на песните?

- И музиката понякога. – можех да усетя самодоволна усмивка залепена на красивото му лице.

-А, спомняш ли си кога се ... видяхме за пръв път? – гласа ми потрепери.

- Връщах се от работа и реших да свия по тъмните улички, където няма много хора. Тогава видях нещо розово пред себе си. Беше толкова изплашена.

-Ами страшничко си беше. Но знаеш ли, какво ми е интересно?

- Какво?

- Аудиоплейъра ми... как ме намери? Събудих се в болницата и плейъра ми беше просто там. А от това което ми каза Нару- един приятел, не познавам друг чернокос готик.

- Това – усетих го как си поема дъх – е тайна.

-А, защо се правеше че не ме познаваш?

- Това също. Нещо друго? – мисля че го раздразних.

- Има още доста неща. – казах съвсем сериозно.

Всичките въпроси край Саске, тази мистерия, отдавна ме измъчваше и исках да науча отговорите. Всеки път когато почвах да си мисля, имах чувството че полудявам. Тъпи и невъзможни неща ми се струваха като единствените отговори. Знам. Ненормално.

Отново се обърнах вкопчих зелените си очи в неговите, опитвайки се да прочета мислите му.

- Някой друг път, става ли? – попита, целувайки ме по носа.

-Става. Но не си мисли че винаги ще можеш да ме подкупваш с целувки, ясно?

- Ясно.

Следващите думи, които щях да изтрелям бяха погълнати от устните му.(и езика но това е подробност)

***