Защото Те Обичам

ТЯ
Казах му. Аз наистина го направих. През всичките тези години... дори бях започнала да мисля, че може би е невъзможно. Но го казах. Аз те обичам. Гледах Пейн, неговото безчуствено лице, опитвайки се да игнорирам частите от мозъка ми, които бяха късо съединени. Хареса ми да си представям, че лицето му беше все едно току що ударено с юмрук, или може би дори и зачервено. Може би той ме обича. Но дори и с моя Бякуган, аз не се помъчих да разбера. Да разбера какво чуства той към мен. Честно казано аз се страхувах. Ами ако той беше ужасен? Но за момент, с оставащото ми време, аз си представих, че е така, че той ме обича. С тази мисъл, че ще живея щастливо. Щастливо завинаги. Стеснявайки очите си, аз се подготвях психически и физически. Всичко за него, всичко за него. Оставих един вик, начислен към човека пред мен. Юхо сошикен ... аз всъщност управлявам това джуцу успешно. Чудех се дали баща ми би се гордял с мен. Да, някои части от мисълта ми, се съгласиха, че ще бъде.

Неговото джуцу ме удари. Не можех да го открия. Аз дори не бях сигурна дали моята собствена атака го атакува. Не мислех, че съм го направила. С писък, аз почуствах как се задвиждам назад. Основанието ме забави, кръвта се изсипа на бузата ми. А изгаряща болка се състезаваше на дясната ми ръка. „Това беше. Всичко ще свърши.„

Любов. Винаго съм мечтала, моя живот да се превърне в романс. Но нито веднъж не съм си представяла, че може да се превърне в романтична трагедия.
-Спри!-това беше Наруто. Моят Наруто. Крещеше за мен? Тогава аз си казах, че сега мога да умра щастлива. Моята цел е изпълнена: Най-накрая му го казах.

Но в същото време, съжаление и ужас в наводнените разби тялото ми. Това не беше това, което бих искала. Бих искала да остарея с него, за да изляза с него на пълнолуние, да го обичам, и да ме обича. Меча на Пейн прониза гърдите ми, разбрах, че моята история е свършила. Не беше с щастлив край. Сълзите се сляза с кръвта по бузата ми. Чух крясък. Не бях сигурна на кого беше. Може би това бях аз? Не можех да дишам, и гърдите ми... мили боже. Всичко свърши. Всичко свърши.

Небето не беше това което очаквах. Бях изключително изненадана. Нали в рая не трябваше да съм в състояние да усещам болка? Не знаех какво става с мен в момента. Гърдите ми ме боляха все още. Точно под дясната си гърна по-специално.

Чух някой да говори. Мигнах бавно, опитвайки се да се съсредоточа върху думите. Да, някои определено говореше. Но не можех да разбера думите. Някой ме подгони в лявата ми ръка, и аз издадох нисък стон. Почуствах нещо странно в лявата ми ръка. Преди там ли беше? Не бях сигурна, но определено можех да го почуствам сега. Нещо странно.. Бързо реших, че не е нещо добро. Опитах се да движа ръката си. Няколко ръце ме задържаха, излизащи от нищото. Започнах да се движа. Ангелски гласове, се опитаха да ме успокоят.

Аз бавно наклоних главата си напред, очите ми сънливо потърсиха лявата ми ръка. Но честно казано не можех да я видя отначало. Всъщност, аз не можех да видя нищо. Размазването пред очите ми, ме остави в неравностойно положение. Правейки всичко възможно да се съсредоточа върху лявата си ръка, картината започна да става по-ясна. Очевидно съм оцеляла. ... Въпреки това съм оцеляла? Забелязах възглавницата, която беше под главата ми. Какво се беше случило?

Да видим! Акацуки! Точно така, член на Акацуки нападна селото. Поставих пауза и си затворих очите отново, припомняйки си подробностите.

Наруто се появи. Можех ясно да си спомня червеното му палто, с бели пламъци. Той погледна... пораснал, силен. Като Хокаге. Аз си спомних как той воюва с Пейн. И се справи особено добре. Докато не се озова на земята. С психическа гримаса, аз призовах последните си няколко спомени. Аз изоставих Ко. Той си беше счупил крака и не можеше да ме спре. Аз нападнах Пейн, и тогава, когато Наруто попита защо аз правех това..

О, разбира се. Аз изповядах любовта си към Наруто. Почакайте две секунди... Аз бях все още жива. ...Което означаваше, че неизбежно трябваше да се опълча с него отново.

...О.

...Мили.

...Боже.

–––––

Имаше мълчание във въздуха, когато се събудих. Навсякъде, ме болеше. Този път, аз затворих очи и чаках сънливо да умра. С по-ясно възприемане, аз се анализирах. Дясната ми ръка определено беше разбита, а гърдите ми, точно под дясната ми гърда, беше невероятно възпалена и ме болеше с пълна сила. Още по-странна беше кожата около кръста ми и корема, където чуствах огън.

Отваряйки си бавно очите, се озовах пак пред белия таван. Имах чуството, че ме поздравява. Беше ми приятно да видя познато лице. Още толкова бавно, очите ми тръгнаха надолу. Две фигури седяха на столово от другата страна на стаята. Сега, когато се фокусирах върху тях, можех да чуя, че говорят. Не бях сигурна защо не съм ги чула преди това. Нещо докосна лявата ми буза, а аз едва не изкочих от кожата си.
-Ех, Акамару, не я плаши! Някой се засмя тихо.
-Будна ли е?-попита някой. Познах гласът, приглушен слабо с висока яка. Шино. И разбира се, Акамару. Обърнах главата си бавно, и се загледах в кучето. Акамару погледна дълбоко в очите ми. Обикновено, може би щях да се засмея на тези кученски очи. Но не бях сигурна, че можех да го направя. Подвижих главата си назад и погледнах надолу към носа си. Естествено, една странна пластмасова маска имаше на лицето ми. Кослородна маска. Трябваше ли да се чудя какви други очевидни неща ми бяха отбягали? Съсредоточих се около нещата около себе си, звъка на сърдечния монитор, дъха на Акамару и четири сърдечни ритъма. Четири? Кой е четвъртия? Вероятно Куренай, разсъждавах.

Дясната ми ръка беше превързана. Тя беше скъсана на три места и рабита доста добре около китката ми. Няколко сантиметра по-надолу раната на крака все още гореше. Тя трябваше да е изгоряла доста лошо, тъй като повечето изгаряния са сравнително лесни да се лекуват с чакра. Другите ми рани ми се сториха сравнително добре.
-Хината? ...О. Глупости. Бях сигурна, че сърцето ми просто спря. Поради факта, че беше гласа на ... Е, не е ли прекалено очевидно?

Аз се потресах леко, но си отворих очите. Естествено чифт сини очи гледаха към мен. Наруто.
––––––––

... Глупости. Аз припаднах отново. Да бъда смела не беше най-силната ми страна. Бях само една сянка пред другите момичета.

Боже, аз можех да започна да броя времето, когато отново Куренай ще започне да ме дразни за Наруто. Всъщност, на няколко различни поводи, тя ми изнесе доклад за значението на любовта. О, и колко са глупави нинджа момчетата. Очевидно, на Асума и отне няколко години за да я научи на това. Но, колкото и да бях мотивирана с нея, моята ситуация и нейната бяха съвсем различни. Тя е смела и красива(тя би се засмяла на това), а аз съм срамежлива и глупава(тя би се засмяла също и на това).

Нямам никакъв шанс в този свят, помислих си, като завъртях главата безучастно. Мигнах няколко пъти, сигурна, че очите ми ме лъгаха. Нямаше начин. Гледах го. Беше тъмно в стаята, но дори и най-малкото количество светлина се отрази на разстояние от златната му коса.

...О, не ме съдете. Да, аз го гледах безсрамно. Но хайде! Аз рядко имам възможност като тази. Можех да прочета съвсем влюбения му поглед. Той изглеждаше толкова спокоен. Косата му беше разрошена, но в същото време, идеална. Очите ми се плъзнаха надолу и се намръщих. Така както стоеше на леглото до мен, не изглеждаше много удобно. Защо да го прави? За мен? Дишането ми започна да става трудно. Посегнах към кислородната маска и се постарах да я издърпам от устата си. Успях да я издигна достатъчно, че да мога да дишам нормалния въздух, но дишането ми беше все още трудно. Умът ми беше заплетен в мисли. Харесваше ми, че Наруто беше толкова близо. Той беше прекарал ноща в болницата... за мен... на тази мисъл, умът ми остана за малко. Но болницата не се е ли унищожила по време на взрива? Пръстите ми намериха капачето на кислородната маска. Слава Богу, мисля. Аз замръзнах. Бавно, о, толкова бавно, очите ми се отправиха път на дясно. Естествено, Наруто ме гледаше.
-Трябва да носиш маската. Пръстите му нежно се преплетоха с моите и ги одърпа далеч от кислородната маска. Другата му ръка се появи, и сложи маската обратно през устата ми. Бях сигурна, че щях да припадна отново. Той ме докосваше. Ръката му, на ръката ми. Лицето ми гореше. О, боже. Опитвах се да говоря, но не можех. Правех на глупачка себе си. Аз просто го знаех. Наруто се усмихна, непредвидимо. Какаши беше прав, когато нарече Наруто номер едно непредсказуем нинджа.

Неговата ръка докосна леко бузата ми и се ухили нежно към мен. Аз припаднах(отново).


Следва продължение!

Глава първа, която се казва "Тя", беше прекалено дълга и затова я скъсих на две части... Това е втората част на глава първа! Енджой!

Глава 1: Тя-втора част

Събудих се в непосредствена близост до звука на аргумента. Натиснах затворените си очи, опитвайки се да разпаля отново мислите си.
-... Срамота! Той на практика спаси цялото село!-чух женски глас да казва от ръба на леглото ми. А тежки глас отговори, веднага от дясната ми страна.
-Не ми пука, дали той спасява света. Аз не го искам близо до дъщеря си!-...О, страхотно. Този, който най-малко исках да видя. Татко.
-Хиаши, вие сте неразумен!
-Тя не е дори от отбора му. Не виждам причина да е необходимо за него да прекарва ноща в нейната болнична стая!
-Той се чуства отговорен, Хиаши! Тя се опита да го спаси!
-Аз ще се справя с него, както аз си знам.-Хиаши спря, а аз частично отворих едното си око и погледнах към него. Естествено, той стоеше в неговата висока позиция, брадичката повдигната и гърба изправен. -Аз не искам момчето тук.
-Хиаши това не е твой избор. А на дъщеря ти.
-Дъщеря ми живее под покрива ми, и по моите правила.-отряза баща ми с дебел рев. Чудех се дали той щеше да крещи така на Наруто. Леглото ми ме разсея от разговора. Нещо седна до мен. Мигнах.
-Най-после си будна. О, аз бих познала този саркастичен глас навсякъде. Честно казано, аз бях изненадана, че беше в стаята, докато Цунаде и Хиаши спореха. това което исках да я попитам беше „ Върна ли се от мисията си?„ Това което казах обаче беше:
-Вънра се от мишия?-след като казах това тънка кашлица ми избяга. Ханаби изрева от смях. -О, боже мой, Хината, звучиш смешно! ...Каква добра сестра си имам. Психична бележка: да си отмъстя. Може би, можех да кажа на Конохамару, че тя все още спи с плюшено мече. Тя разпредели думите доста бързо. -Искаш ли вода? Добре де, може би не е чак толкова зла. Аз кимнах в отговор. Нещо хубаво ме избута в лявата ми ръка, а аз бързо го сложих в устата си. Вода, сладка вода. Водата се стичаше по брадичката ми, надолу към врата ми, намокри яката на дрехите ми и чаршафите под мен. Ханаби отдаде огромен рев от смях. Бях забравила за проклетата кислородна маска.
-Мамка му..-промърморих така че само аз да чуя. И поставих чашата с вода, наполовина пълна, на нощното шкафче до лявата ми страна. Ханаби все още се смееше. Спомних си за публиката ми. Обърнах се бавно, опитвайки се да се усмихна изпълнително към баща си. Неизпълнено. Той ме изгледа с набръчкан нос. Божичко. Знам, тате, знам. Аз съм позор. Забелязах как той се изправи и се отправи към вратата.
-Ще обсъдим това по-късно, Цунаде. Ханаби, ела. И с това си тръгнаха, но преди да си тръгнат Ханаби се обърна и каза.
-Ще се видим, сестричке! Исках да поплача. Това беше често срещано явление и аз бях добра в това да го игнорирам. Бавно, аз сведох брадичката си към моя ръкав.
-Тук. Погледнах Цунаде, преди да взема предложената кърпичка. Имаше няколко минути неловко мълчание.
-Баща ти не е наред. Очите ми се спуснаха обратно към Хокагето, изненадана. -Това което направи беше смело. Възможно беше да ни беше спасила. Нейните думи отекваха в съзнанието ми. Да спася всички? Как? Като го ударя с само един удар? С виковете си, за Наруто? С любовното си признание на едно момче в най-неподходящия момент, възможно ли е? Това което направих не беше правилно. Баща ми беше прав. И сега, Наруто ще ме отхвърли.

Свлетох се дадолу в леглото си, с пълна тревога.
–––––––––––

-Пчели! А? Мързеливо, аз започнах да трия очите си. Пчели?
-Хвани ги!-отговори някой в лай отговор. Киба, Акамару? Вдигнах глават си и отворих очите си един сантиметър. И веднага ги затворих. Онази светлина, може би беше малко след обяд. Прозорецът беше отворен, и хладен въздух се разпространяваше в стаята. След като очите ми се коригираха, аз присвих очи и погледнах трите момчета, около масата. Този път не ме обхвана паника. Акамару беше по-близо до мен, който лежеше на земята до стола на Киба. Той, Шино и Наруто седяха около една кръгла маса, всеки с карти в ръка. Киба и Шино ме научиха на онази игра по време на ранните ни мисии. Чуствах се абсолютно ужасно, тъй като не можех да помогна. Моят по-ранен въпрос се втурна обратно към мен, с изненадваща скорост? Очевидно, те са я възстановили бързо, тоест, ако тя е била унищожена. По дяволите какво се е случило? Гледах през прозореца, на една гиганска кафява дупка, където преди се намираха много магазини и домове. От моя гледна точка, можех да видя осем различни сгради, с изненадваща скорост. След това няколко дъски се появиха на земята, създавайки чисто нова девета сграда, аз трябваше да преосмисля това. Гледах любопитно човека, който се консултираше със син печат. Онзи човек беше един от лидерите на отбора на наруто. Ямато, предполагам. Всичко беше унищожено все пак. Огромна област. Сетих се за Акацуки. Този които разруши града беше един от тях.
-Колко време съм тук?-попитах тихо, с очите си все още заклещени на прозореца. А мълчанието висеше във въздуха, след като проговорих. Или те бяха изненадани от това, че бях будна, или се смееха тихичко, заради заглушения ми глас, благодарение на кислородната маска.
-Три дни.-отговори Наруто внимателно.
...Наруто.
...Хм. Сега вече останових паниката си. Странното беше, че можех да дишам. Тогава, ритъма на сърцето ми със сигурност беше повишено, но не беше на нивото, когато бях в опастност от загуба на съзнание. Наистина ли станах по-смела? Направих нова проверка, да, бузите ми бяха топли, и ми беше изключително неловко с него в стаята, но не бях на път да припадна. Аз всъщност бях смела! Шума от стола ме привлече обратно към реалността. Очите на Наруто се отправиха към моите.
..Всичко беше наред, кръвното ми налягане беше нормарно! Той се приближаваше към мен, той гледаше в очите ми! Аз се паникосах психически, като из стаята за всичко, което можеше да ме спаси. Никога не съм била от момичетата които се страхуват от грешки. Понякога грешките са доста страхотни. Особено в този момент. Шино се появи около раменете на Наруто, и го избута надолу.
-Не сме свършили с играта. Моят съотборник провлечено, изгледа картите си една по една, които бяха в ръката му. Наруто продължаваше да ме гледа за момент, преди да въздъхне.
-Точно така.
Боже не можеше да е истина. Наистина не можеше. Моята смелост е била нещо повече от вълшебна приказка. Чудех се какви са шансовете да избягам през нощта. Ако се съдеше по тона на баща ми, аз се съмнявах, че Наруто ще получи шанс да остане през нощта отново. Може би под прикритието на тъмнината, можех да се плъзна. Може би можех да се отправя към Суна. Това не е толкова лошо място, след факта, че е пустиня, където е 103 градуса целогодишно, както и около 6 часа пътуване за вода. Благодарих на Шино вътрешно за това, че ми даде повече време. Как бих могла да се справя с Наруто? Обърнах главата си, така че да гледам през прозореца, аз проучих възможностите си. Може би мога да призная, моята любов на Наруто отново.

Аз погледнах към дясната си ръка. Не бях обърнала внимание на превръзката преди, но сега, като погледнах ... Тя беше оранжева. Какво по дяволите? Очите ми се носеха до Наруто подсъзнателно. Той ме гледаше. Но оранжево? Оранжева превръзка? Можех да предположа. От всички нинджи в академията имаше само един който носеше ярко оранжево през цялото време. Може би можех да претендирам, че го обичам като приятел. Или брат. Тази идея дойде при мен, като се възхищавах на ярката оранжева превръзка. Обичам го..като например за подръжание.
-Искам да бъда с теб. Да бъда с теб ... за подкрепа?-казах, толкова тихичко, че едва го чух. Намръщих се. Ако това не беше най-тъпото нещо, аз не знам какво беше.
-Е, Куренай-сенсей иска да и помогнем с възстановяването.-обяви внезапно Киба. -Така че, аз и Шино тръгваме. Ще се видим по-късно Наруто. Те започнаха да събират картите, а аз ги гледах с широко отворени очи. Шино и Киба се отправиха към вратата и излязоха. Можех да чуя как моята съдба е запечатена, тъй като вратата беше затворена. Аз останах сама. Заедно с него. „Защото а-аз те обичам..„ Това не можеше да излезе от устата ми. Аз преглътнах, и се срещнах с очите му.

Това е последната глава! Знам, че фикчето е наистина малко. Сори. Е наслъждавайте се на последната глава!

-Добре ли си?-попитах предпазливо, насочвайки се към момичето на леглото пред мен. Тя се тресеше, гледаше абсолютно ужасена. Е, поне това беше обичайно. Обърнах стола си,така че задната му част да е пред мен и сгънах ръцете си върху горната част на стола. Нейните бели очи отлетяха далеч от мен, гледайки отчаяно в чаршафа. Наистина ли съм толкова
страшен? Не, че можех да я обвинявам. Това беше доста неудобна ситуация. През годините, Хината беше един от най-добрите ми приятели, разбира се. Но... дори и ако си мислех няколко пъти романтично за нея, аз никога нямаше да го мисля на сериозно. От друга страна тя е прекалено сладка, и аз съм експлозивен и често суров. Истината е, че нямаше момичета които да поканя на сериозна среща. Сакура? През тези години, тя ми е по-скоро като сестра и всичко останало. Акацуки играеше основен фактор за невежеството ми към момичетата. Ако трябваше да започна връзка с момиче... Тя ще бъде в опасност, и какво, ако не можех да я защитя? Понякога това е достатъчно трудно за да започна връзка. По дяволите, Пейн почти спечели. какво трябваше да кажа на Хината? Азз наистина не исках да я нараня. Тя е изненадващо сладка, с червенина на лицето си. Това ме натъжаваше. Ако този демон не беше в мен, сигурно щях да опитам с нея. Тя е очарователна... И това е най лошата част. През последните три дни, аз се опитвах да стоя усърдно до леглото и. Е, независимо от момента, в който Хиаши ме изхвърли.(Той не е особено щастлив да вижда как "грубиян" губи времето на дъщеря му, особено без надзор".). Това, че тя призна, че ме обича не помогна. Аз дори щях да и откажа ако не беше Киба. В началото си мислех, че това признание е приятелско, може би. Хвърлих поглед към вратата, намръщен.

Хината започна да си играе с косата, като завиваше част от нея около пръста си. Аз я гледах, пускайки брадичката си върху ръцете си. Най-големия проблем беше това. Най-големия проблем беше, че аз не исках да я разочаровам. Никой. Искам да кажа, че ме обича. Хората не просто ... обичат. Не е лесно, нали? Боже... Очите на Хината се повишиха и се срещнах с тях за миг. След това обратно паднаха върху чаршафа. Шино беше прав. Ако я отхвърля, най-вероятно това ще я смаже. Аз не исках да я нараня. Аз не искам да я отхвърля. Обосновано, тя може да се предпази. Искам да кажа, че тя дори рани Пейн, когато го атакува. За да победя Пейн, аз трябваше да се отида в шест опашна форма. По-дяволите, вече се налагаше да защитавам цялото село. Да защитавам нея малко по-ожесточено... Сладка е точната дума за да се опише Хината. Аз се усмихнах самодоволно, тъй като тя навинно продължи да играе с косата си. Срамежлив. Ирония, тъй като се предполагаше, че бях доста смел, бих казал. Бих отбелязал, че с Хината се държах като дете. Според Киба и Шино, имаше изобилие от знаци, а аз бях прекалено голям идиот за да обърна внимание на всеки един от тях. Боже, тя искаше почти да умре за мен, а аз не забелязах абсолютно нищо... Тя продължи да си играе с косата си. Аз наистина, наистина не знаех какво да кажа. Никога не съм бил добър с момичетата. Веднъж, по време на мисия с отбора на Шикамару, Ино плачеше. Очевидно, Саске е призовал в нея грозен инвентар. Така че, естествено тя се затича към мен. „О, съжалявам?„- казах на момичето като я потупах по гърба. След това тя продължи да ме шамари. Хината е различна все пак. Съмнявам се, че щеше да ми размята шамари. Всъщност, аз се съмнявах, че тя дори можеше да говори в онзи момент, от нейния трепет. По дяволите, трябва ми съвет. С въздишка, погледнах през прозореца. Точно тогава съвета на Какаши-сенсей би
бил страхотен.
-А-ах... ъм... Н-наруто-кун...-тя можела да говори. Погледнах нагоре, изненадан, за да намеря очите и. Все още заклещени, разбира се. -...Ъм... аз... съжалявам... Трябваше да се шегува. Глупости, изчервих ли се?
-Хината..-аз наистина не исках да нараня сърцето и. И разбрах, по дяволите, аз нямах такова сърце за да нараня нейното. Очите на Хината изкочиха, когато аз скочих от стола и се приближих до нея.
-Ех, Н-н-н-нару...-тя дори не можеше да каже името ми, тя трепереше толкова зле. Аз се ухилих леко. Плаших я с това, но... Е, тя изглеждаше прекрасна, да седи там с преплетени пръсти и с светло зачервени бузи.
-Не се извинявай.-казах и, като хванах брадичката и. Добре, обучението на Джирая ми дадоха резултат. Целувка. Добре, харесват ми целувките. Помислих си, като избутах усните си към нейните. Меки, топли... ванилов вкус? Господи, тя беше толкова сладка... Прекарах ръцете си през косата и, изненадан от това, че беше копринено мека. Никога ли не съм докосвал косата и? На пръв поглед не... но тогава, исках да я докосвам все повече. Белите очи на момичето ме докоснаха, поне за първите няколко секунди. След това тя горещо ме целуна по врата, и изведнъж света ми се взриви. Устните ми, работеха върху нейните, ръцете и бяха на гърдите и в косата ми. Аз не можех да си спомня почти нищо, след като я заковах на леглото, но по някакъв начин, Хиаши не беше доволен от ситуацията в която ни намери. В онзи момент бих предпочел да видя лицето на Пейн, от колкото на баща и. И така, аз се озовах в изгнание от болничното и помещение.

Следващия ден беше ден все пак. В онзи ден, трябваше да я отпишат. Аз се облегнах на стената, гледайки вратата на болницата. В онзи ден, Сакура дори не ме пускаше да стъпя в болницата. Хиаши прекара по-голямата част от сутринта в стаята на Хината. Вратите се отвориха, аз аз се ухилих до уши. Акамару излезе пръв. Киба, Хината и Шино бяха следващите, говорейки тихо помежду си. Сакура ми беше обещала да разсее Хиаши веднага след като Хината бъде свободна, за да ми даде възможност да говоря с нея. Като се приближих, Киба се отдаде на смеха си, а Шино се отдръпна от Хината. Тя се изчерви и както обикновено очите и бяха заклещени на земята. Но тя се усмихваше. Харесваше ми тази усмивка.
-Хей.-казах весело, докосвайки един кичур от косата и.
-Здрасти.-отговори тя тихо, очите и все още бяха на земята. Бързо, аз вдигнах брадичката и, за да срещна лицето и.
-Махни се от дъщеря ми!
-По дяволите! И така, започнах да бягам, преди Хиаши да ми срита задника.

КРАЙ