Болката не е извинение! ~one shot~ (SasuSaku)

Вечерта беше спуснала тъмното си було отдавна и хората се бяха прибрали да си почиват. Само едно кунойчи все още се луташе само из призрачните улици. Дългата и розова коса се спускаше небрежно и разпиляно по раменете и. Роклята и – скъпа и нова, бе скъсана на две места, а част от панделката на гърба даже липсваше. Босите и крака стъпваха по студения цимент и биваха наранявани от хилядите камъчета и стъкла. Но на момичето не му пукаше. Тя се движеше бавно, плавно сякаш в такт с музика, която само тя чуваше. От време на време спираше и се обръщаше назад. Гледаше нещо. Търсеше някой. Но после отново продължаваше да върви.
Небето тази вечер бе благосклонно и не бе закрило пълната луна с някой тъмен облак. Звездите блестяха като милиони диаманти разхвърляни небрежно из небосвода. Лек нощен вятър поклащаше листата на дърветата и вдигаше малки облачета прах. Песните на щуреца се чуваха някъде в далечината както и тези на совата.
Момичето обаче не виждаше тази красота, не чуваше нощните звуци, не усещаше вечерния вятър. Очите и блуждаеха някъде пред нея – празни и студени. Устните и бяха леко отворени, но не бяха извити в обичайната усмивка.
Сапфирено зелените и очи се разшириха от ужас. Лекият до сега ветрец се превърна в ледено студен и режещ вятър. Лунното око се скри зад тъмен облак. Вечерната музика спря от веднъж. Не се чуваше нищо освен изплашеното и бързо дишане на младата жена. Тя не смееше да се обърне. Всяка клетка в тялото и крещеше да бяга. Да бяга и да не се обръща или спира. Да се скрие. Но къде? Кой би отворил вратата си посред нощ? Кой би и обърнал внимание без да си помисли че е пияна или полудяла? Кой щеше да я спаси от неговия гняв? Никой. Никой не би се изправил срещу него в директен двубой. Никой не би я защитил. Всеки се страхуваше от него, след като бе взел решение да не унищожава селото, а да се върне.
В бягането нямаше смисъл. Краката я боляха. От стъпалата и се стичаше кръв. Роклята и, макар и почти на парчета, все още и пречеше. Домът и беше далеч, а родителите и ги нямаше.
Беше сама. Срещу него в тази призрачна нощ. Тя преглътна сухо. Буца бе заседнала в гърлото и и и пречеше да вика за помощ. Тя знаеше какво ще види. И все пак тя се обърна. Изправи се отново очи в очи с него. И тялото и замръзна. Вятъра развя рошавите и коси, като отне и част от сълзите, замръзнали по бледото и лице. „Той ме подлудява!” извика тя умствено. Отстъпи крачка назад. Той направи една напред. Тя отново отстъпи, но той пак се приближи. Без да му мисли повече и влагайки последна надежда в тази последна гонка тя се завъртя и хукна да бяха. Сега не силата и надеждата, а страхът и жаждата за спасение я тласкаха напред, като и даваха нови сили.
Но момичето знаеше, че няма да стигне далеч. Той можеше да прави това цяла вечер, без да се измори. Но тя! Тя все още беше слаба. Твърде слаба за да спаси себе си, камо ли него. „Дадох му напразни надежди! Предадох го!” мислите и я подлудяваха. И макар да подозираше, че той и ги внушава дълбоко в съзнанието си тя усещаше, че са верни.
Зави зад един ъгъл, в една тъмна тясна улица и продължи да тича. Ако само успееше да устиска до изгрева щеше да остане жива. Но тази вероятност, тази малка искра на надежда се изпаряваше бързо. По-бързо отколкото слънцето щеше да изгрее и да я спаси. Зави зад четвърти ъгъл – в една още по-тясна и тъмна уличка, но когато напипа нещо твърдо пред себе си разбра, че сама се е вкарала в капан!!! Нямаше изход! Нямаше и начин да прескочи стената. От чакрата и не беше останало почти нищо.
Розовокоската усети как не я държат краката и се сгромоляса на земята. Сълзите отново започнаха да се стичат по вече зачервените и бузи. Въздухът не и стигаше. Притискайки коленете към гърдите си тя извърна глава към стената. Не искаше да го гледа. Не искаше да усеща присъствието му и да вижда колко бързо идва краят и. Не! Тя искаше да живее! Да види света! Да се почувства свободна и волна като птичка. Но едва ли щеше.
Стъпките му се чуваха все по ясно и по-ясно. „Свършена съм!” си помисли тя и стисна здраво очи. Беше толкова изплашена. Преди даже да успее да реагира усети присъствието му близо. Твърде близо да себе си.
Мъжът я награби за косата и я накара да се изправи като игнорираше напълно жалните и и тихи писъци. Притисна я със своето мускулесто и силно тяло към стената. Наведе се. Дъхът му погали бузата и. Тя изстена.
- Защо спря да бягаш, черешке? Нима се умори?
Сарказъма в тона му я прободе като с нож. Очите и се отвориха и разшириха от шок. Отново я наричаше слаба.... ненужна .... досадна.
Горчива усмивка се появи на лицето и. Очите и бяха ледено студени. Нямаше злоба или ярост. Само студ. Момчето леко се отдръпна като я погледан учудено.
- Не се изморих от това да бягам, а от това да бъда преследвана като животно!!!
Саске само я гледаше. Нима бе успял да я разгневи до така степен? Или тя просто бе дала сила на страха си? Беше му интересно. Сакура бе като нова играчка за него – постоянно откриваше нови и нови неща за нея, докато накрая не я счупеше от прекалено много ползване. И сякаш прочела мислите му, тя каза с дрезгав глас:
- Или докато тя спре да се занимава с теб!!!
Гняв се разля из цялото и тяло. Толкова силен и опожаряващ - като огън! И в същото време толкова нежен и зареждащ я с енергия. Това беше нейният най-голям коз!!! Яростта от това да бъдеш използван и после захвърлен.
- Аз НЯМА да бъда твоя игричка! ПОВЕЧЕ НЕ!
Извика тя като успя да го отблъсне от себе си. По инстинкти обаче, Саске бе извадил катаната си. На това и се надяваше розовокоската. Хвърли се към него, като спря тялото си на сантиметри от опасното оръжие. Леко се приведе и прошепна на чернокосия:
- Аз не съм ничия играчка, Учиха Саске! И без значение колко си велик или силен аз пак няма да ти се подчинявам!
- Нямаш избор!
Отговори през зъби той. Момичето само се усмихна както когато бяха деца и притисна тялото си към неговото. Оръжието мина през крехкото и телце. Кръв бликна от всякъде, но никой не реагира. Розовокоската бе сляла устните си в последна блажена целувка с мъжа на когото бе дала сърцето си. После изгасна в ръцете му като свещ, духната от вятъра. Той не можеше да повярва. Не беше очаквал нещо подобно. Катаната му бе минала директно през сърцето и. Тази гледка му навя спомен, или по-точно думи. Нейни думи: „Сърцето ми винаги ще ти принадлежи!!!”. Сега тя си го бе взела обратно. Единственото нещо, което му беше дала доброволно му бе отнето. И макар че той и бе взел насила всичко – девствеността, добротата, знанието, бе я отдалечил от приятелите и семейството и това не му бе достатъчно. Мислеше си, че си бе подсигурил най-хубавото за десерт, но се оказа че това, което е мислел за свое още от началото му е било дадено временно. Знаейки това той съжали. Съжали че я бе изтормозил така. Че и бе отнел всичко. Болката и сигурно е била достатъчно голяма за да поиска съзнанието и да си взема обратно даденото. Сърцето и си беше взето обратно, но сякаш заедно с нейното бе спряло да бие и неговото. Неусетно от очите на младия Учиха закапаха солени сълзи. Те се стичаха мълчаливо по бузите му, стигаха до края на брадичката му и падаха. Падаха върху мъртвешки бледото лице на девойката.
Нощта, почувствала загубата на младия мъж и огромната му вина и желание за прошка, позволи на двамата влюбени да се срещна за един последен кратък момент. Толкова кратък, че да може дой да види лика и, а тя да му каже думи, който окончателно го разбиха:
- Болката ти ще бъде твоето най-голямо наказание!
После образа, сформиран от малки розови черешови листенца се пръсна и изчезна в нощта. Оставяйки Учиха Саске сам в тъмната улица. Замислен и в същото време разбит. За него това бе началото на края!!!