Любов по скалата на Рихтер

Едно от последните ми творения. Няма нищо общо с вампири, върколаци и такива подобни. Постарала съм се да е хумористично, с много гафове и да ви е забавно. Идеите ги черпя от улицата или от неща, които са ми разказвали. Надявам се да има човек, който да му обърне внимание....

Глава 1 Началото

А как започна всичко това? Отговорът е толкова прост, колкото и самото продължение. По-смешна история от тази едва ли някога сте чували и се обзалагам, че и такъв побъркан човек като мен не сте виждали. Та да се върнем на темата – с Джейсън се запознахме в курса по рисуване, когато господин Уилямс събра два класа на едно. Все още се чудя кой дявол го накара да ме набута така гадно. А, ама аз „запознахме” ли казах? Хахахах! Объркала съм се. Ако под зяпане на момчето, седнало през два реда и пет места в дясно пред теб, се разбира като запознанство, значи да – запознахме се. О, и аз го опознах много добре. Разбрах, че има добре сложено тяло, на чиято гледка се наслаждавах цели два астрономически часа; че косата му е руса и леко чуплива; че отгоре бе само по черен потник, който направо крещеше „вижте какви мускули имам” и, че има твърде натрапчива, побъркваща и направо забиваща се в очите ми прилика с Артур от сериала „Мерлин”, не че съм обърнала кой знае колко внимание на всичко това, нееее, съвсем не. Само достатъчно, че да не ми се избие от главата вече четири месеца.
Ето каква е и историята с „Дмитрий” или така нареченият Н.О. (неиндентифициран обект) – случайно го засякох на автобусната спирка, когато си чаках автобуса. С черна коса до раменете, облечен в черно кожено яке, черни дънки и... не, обувките не успях да ги видя, но се обзалагам, че и те бяха черни и бе с тапи в ушите, демек със слушалки. Слушаше рок. Или беше метъл? Няма значение. Бог да ми е напомощ, но в онзи момент тоя образ буквално ми спря захранването. Мозъкът отказа да работи, стомахът се присви болезнено, белите ми дробове останаха без въздух, а сърцето ми направо замря. В рамките на няколко секунди стоях, обърната срещу него и го зяпах, надявам се не с отворена уста. И така двамата се засичахме няколко пъти, после изведнъж той потъна в дън земя, а аз си останах само с фантазиите. Така и не се бях осмелила да го заговоря и как бих могла, като на длъж и шир бях известна като госпожица Притеснение. Аз и човек за едно просто колко е часът, не мога да заговоря, пък какво остава за това? Е, поне страстите около „Дмитрий” малко утихнаха, да не кажа изпариха. Да, ама на негово място дойде Джейсън. Не ме питайте как се сдобих с името му – поредната нелепа история, но нали така и така съм започнала да се излагам, поне да си кажа всичко. Случайно го забелязах на един концерт преди един месец и чух как някой ги вика по фамилия. И понеже съм си умничка, отворих бате фейсбук и го затърсих по фамилия. Брей, то не били един или двмата с фамиля Скот. В крайна сметка след цялата детективска операция го намерих. Така и разбрах, че се казва Джейсън и представете си, има си и приятелка. Чуднико се получава, не мислите ли? Но аз се осмелих да го заговоря. Е, когато си притиснат до стената и знаеш, че повече няма да видиш тоя човек, и най-страхливият добива смелост. Набутах се точно зад него по време на един концер и когато отивахме да снимаме групата, го помолих, понеже е по-висок, да снима той. За капак обаче Джейсън ме помита аз ли съм момичето от курса по рисуване и ченето ми едва не увисна. Нямах абсолютно никаква, ама никаква представа, че ме помни. Добре де, по време на почивките с Рейвън гледахме да се въртим все около него, но и през ум не ми е минавало, че може да ме е забелязал, не, всъщност забелязваше ме, но не вярвах, че ме помни и би ме заговорил. Това ми дойде като гръм от ясно небе, но пък така и не се зе запознахме както трябва. Джейсън ми направи снимките и само толкова. След няколко дни се примирих, че повече няма да го видя, тъй като курсът по рисуване свърши, но ето, че имало на тоя свят Съдба. Докато за пореден път бях на прословутата спирка и си чаках автобуса, за да отида у Рейвън, Джейсън се появи най-неочкавано. Аз естествено се осмелих поне веднъж в живота си да поздравя първа и за моя голяма изненада, той ми се усмихна и също ме поздрави, след което се отправи нанякъде. И пак не си казахме имената! След тази случка напълно се примирих и убедих, че няма да го видя повече, а и какво ли си въобразявах? Нали си имаше гадже?! Познайте обаче кой още се е сдобил с приятелка. „Дмитрий” разбира се. Напълно, ама напълно го бях забравила, бях се отказала от него съвсем, а той да ми цъфне пред очите точно вчера. Отначало не можах да го позная. Заприлича ми на един.... абе не го знам какъв е, ама приликата беше доста голяма. После когато двамата пресичахме улицата, се загледах по-добре и очите ми едва не изпопадаха по пътя. Тялото му беше невероятно, а това си бе доста голям шок за мен, тъй като не си го спомнях с такова телосложение. Аз пък какво ли знам, като последния път, когато го видях, беше облечен от главата до петите. И все пак тогава ми изглеждаше слабичък, а то виж какво се оказа! После ме връхлетя още един шок – гаджето – хубавичка, със светла коса, нисичка и слабичка – сладуранката на батко!
Е, това е цялата исторя от миналото. Посмяхте ли се за моя сметка? Радвам се. А сега да се върнем в настоящето.