Red Moon ~One Shot~

********************

Слънцето вече почти достигаше хоризонта и златните му лъчи обагряха всичко наоколо. Лек вятър полюшваше крехките клонки на дърветата. Изсъхналите листа се отронваха и продължаваха танца си с вятъра. Есента настъпваше и това се усещаше във въздуха. Миризмата на дъжд и студ беше навсякъде. На фона на природната картина се открояваше сградата на градската библиотека. Толкова ужасяващо е за всеки жител на Ла Риоха да чуе името й: „Luna roja”! Това е както Дявола се страхува от тамяна. Тя вече не се посещаваше от хора, вратите й бяха залостени, а капаците на прозорците се полюшваха от вятъра. Като цяло приличаше на онези стари къщи от филмите на ужасите, където сякаш над покрива летяха прилепи и като че ли само над нея стоеше буреносен облак. Естествено, всичко това беше малко преувеличено от гражданите. Съществуваше легенда за страховитата библиотека, разказваща за проклятието на Червената луна.
Историята ни връща 20 години назад в навечерието на „Los Dias de los Muertos” (нещо като Хелоуин). Вечерта на празника съвпадала с голямото лунно затъмнение, което било очаквано от много време. Според народните поверия на този празник вкъщи се завръщали починалите деца и затова родителите им приготвяли олтари с храна, вода и кърпа. В летящите колибри и пеперуди, те виждали душите на умрелите си приятели и роднини.
Вечерта не била безоблачна и тиха, както предричали старите хора. В късният следобед небето потъмняло от черни облаци и започнал да се излива пороен дъжд. Следобедът бързо преминал във вечер и заради облаците, които закривали слънцето, се стъмнило по-рано. Големи светкавици раздирали небето и празненствата относно празника били отменени. Всички хора се прибрали по домовете си и улиците се опразнили. Единствената светлина, която се виждала в мрака била от мъждукащите лампи по къщите.
Малки, но звучни стъпки отеквали в мрака. Момиче с дълга тъмна коса тичаше по улицата с подгизнали дрехи. Тялото й беше малко и мокро, а от косата й се стичала вода. Търсейки убежище в дъжда, тя се шмугнала в старата библиотека. Точно в 22.00 започнало затъмнението и луната се обагрила в червено. Светкавиците продължавали да свистят и една от тях ударила старата библиотека. Големите пламъци бързо обхванали цялата сграда и тя започнала бързо да гори. Писъци и стенания се чували и успявали да заглушат дори силният гърмеж а гръмотевиците. Момичето попаднало в зловещият капан на огъня.
Години след това сградата била реставрирана, но всяка година по същото време точно в 22.00 часа библиотеката почернявала и се обагряла от лъч червена светлина.
Години след трагичния инцидент хората все още сякаш чували жалните писъци на момичето, минавайки покрай сградата. Един ден група селяни се решили да сложат край на това и с горящи факли се опитали да подпалят сградата. Червена светлина се спуснала от нищото и отблъснала нашествениците. Хората изпопадали на земята и се сгърчили, но секунди по-късно гърчовете им спрели. Насъбралата се тълпа се приближила към падналите мъже и гледката за тях била потресаваща – на гърдите, отляво, зеела голяма дупка. Сърцата на селяните били изтръгнати. Тълпата изпаднала в ужас и се разбягала. Дни по-късно била обслужена панихида за загиналите и рядкост били хората, които се осмелявали дори само да погледнат към библиотеката.

************

Отново наближаваше празника и селяните се бяха събрали площада. Отстрани картината изглеждаше като в стар филм, където селяните са се събрали и с вили и горящи факли искат да убият чудовище.
- Трябва да направим нещо! Изминаха 20 години, не можем да живеем повече в страх.
- Да, трябва да повикаме екзорсист! Той ще знае какво трябва да направим.
Шерифа на селото изслушваше докрай нервните изказвания на селяните и започна да пише чернова на писмото си към столицата. Дни по-късно писмото беше изпратено и от там им отговориха, че ще пратят нужния човек.

Денят беше почти превалил половината, когато по малката павирана уличка започнаха да отекват тежки, звучни стъпки. Kубинките от тъмна кожа се движеха по алеята бавно, а лекият вятър полюшваше тревата, израснала по паважа. Черни дънки стояха послушно прилепнали на добре оформеното тяло. Ризата му беше леко намачкана, вееща се на приятния полъх, а последните три копчета бяха разкопчани, разкривайки част от гръдта на мъжа. Стъпките изведнъж стряха да отекват с покойният следобед. Той се спря пред голяма сграда в средата на селото и погледна нагоре, а слънцето все още продължаваше да напича, затова сложи ръка на челото си. Голямата сграда, пред която стоеше, беше общината. Той влезе вътре, запъти към кабинета на шерифа и когато стигна до него се спря пред вратата и почука.
- Влез! – строг глас заповяда отвътре, а момчето влезе и заоглежда стаята с престорен интерес.
- Сядай! – гласът на шерифа отново огласи всичко наоколо. Гостът постоя за секунда прав, но после седна, постави ръцете си на подлакътниците на стола и започна да почуква с пръсти по бюрото. Шерифа го огледа от глава до пети и започна:
- Предполагам, че си прочел писмото и си наясно защо си тук! – момчето го гледаше изпитателно известно време, след което кимна с глава.
- Все пак нека ти кажа защо си тук. Всичко започна тогава … - старецът разказа легендата на младежа, а той само кимаше с глава, като знак за разбиране.
- Това е всичко. Библиотеката не е много далеч от тук. Вървиш направо по тази улица и след три пресечки свиваш в ляво. Успех. – мъжът стана бързо и подаде ръка на младежа. След като се здрависаха, шерифа изпрати госта си до вратата и я затвори след него.
- Надявам се само да не го сполети съдбата на предишните. – мъжът отиде до шкафа, извади широк и тежък класьор и започна да го разглежда.
- Мигел Родригес, Диего де ла Вега, братята Рамирес… От столицата вече задават въпроси! – шерифа извади малка кърпичка от джоба си, обърса потта от челото си и продължи да оглежда малките папки. На всяка от тях имаше голям червен печат, на който пишеше: „TOP SECRET”!

*******

Младият мъж отново беше на улицата и тракането от кубинките му се поднови. Шумът се засилваше, защото той ускори крачката си и минути по-късно стоеше пред старата библиотека. Младият хвана торбата си, която сякаш се появи от нищото, и я сложи на рамото си. С непоколебима решителност той пристъпи по пътеката и не след дълго стоеше пред голямата врата на старата сграда, отвори я и влезе вътре. Дъските изскърцаха под краката му, а всичко вътре беше черно и тъмно. Момчето извади голям фенер от торбата си и с едно движение на пръстите си го запали. Мрака изчезваше малко по малко и обагрено от светлината пред него се разкри високо дървено стълбище. Отляво на него имаше бюро, навярно на библиотекарката, а зад него започваха рафтовете с книги. Мъжът огледа наоколо и започна да обикаля по редовете, вдигна фенера близко над лицето и влезе в първите няколко колони. Навсякъде имаше табели, обозначаващи жанра на книгите. Момчето вдигна фенера още по-високо и видя: „Ред No. 1-7 „Испанска литература”. Продължи да оглежда, докато изведнъж не започнаха да почуквания и той спря, за да се ослуша. Източникът на траканията не беше далеч, но скоро шумът утихна и в стаята се чуваха единствено скърцанията на старият под. момчето започна да оглежда отново. Нов ред, нова табела: „Ред No. 8-12 ”Чуждестранна литература”. Скръц, скръц, старите дъски продължаваха да издават пискливи звуци, но това не разколе*а и за миг младият мъж. Той продължаваше обхода си нa редовете и преминаваше от секция на секция. „Ред No.13 ”Фантастика”.
- Хахаха, виж ти! Явно имаме гости! – нежен женски глас разчупи внезапно настъпилата тишина. Това изобщо не смути момчето, а даже изражението на лицето му показваше отегчение.
- Много се забави! Помислих, че ще трябва да стоя тук вечно! – момчето отвърна на свой ред.
- Хахахаха! – смехът отново се повтори. Светлинен лъч озари тъмнината и тя изчезна за миг. След секунди по стълбището започна да слиза момиче на среден ръст с дълга, тъмна коса. Дългата й рокля, от синкава коприна, стигаше до земята и ефирно се носеше след нея, следвайки я по стъпалата. Момчето изгаси фенера, остави го на земята и прибра ръцете си в джобовете, чакайки момичето да се приближи. Когато тя го направи, леката и усмивка замръзна и се превърна в изумена, изкривена гримаса.
- Усуи Такуми! – думите се стрелнаха бързо.
- Мисаки Аюзава! – момчето отговори на свой ред с частица отегчение. Беше повече от ясно, че двамата се срещали и преди! Минаха няколко минути, докато някой се осмели да каже и думичка. Този, който прекъсна мълчанието беше Усуи:
- Какво сега? Само ще стоим и ще мълчим ли? – дълбок сарказъм се усети в гласа му.
- Ти! Какво правиш тук?! Не мислех, че ще те срещна отново!! – лицето на момичето беше пламнало и вече ясно личаха черната й гарванова коса и кървавочервените й очи.
- Тук не съм Усуи! Сега съм Карлос Рива! Веднага щом получих доклада за случая, помолих да ме преместят тук. Далеч съм от Япония откакто изчезна и съм по следите ти от доста дълго време! – Такуми продължаваше да държи ръцете в джобовете си, аз очите му бяха притворени. На фона на светлината ясно се открояваше красивото му лице, пясъчно-русата му коса почти закриваше очите му, а тънките му, но в същото време плътни устни, се бяха оформили в самодоволна усмивка.
- Аюзава, а ти какво правиш тук?! – очите му рязко с отвориха, а есмералдово-зеленият им цвят сякаш пронизваше кожата й. Усмивката му не изчезна, а продължаваше да си стои дори по – самодоволна от преди.
- Хн, бях забравила колко красиво е нежното ти лице! – арогантна усмивка се появи на лицето на Мисаки. Тя отмести кичура от косата й, който й пречеше и добави хладно:
- Името ми вече е Сантана Лопез! Отдавна скъсах връзката си с миналото. Но едва ли си тук, за да говорим за това! Какво искаш?!
- Да напуснеш родното си място и да отидеш на другият край на света, далеч от тези, които обичаш! Трудно е, нали?!
- Не знам какво се опитваш да постигнеш с думите си, но не искам да ми губиш времето с това! Не беше ли достатъчно, че почти не ме уби?! – момчето отново затвори очите си, без да сваля тази негова самодоволна усмивка, превърнала се сякаш в негова запазена марка. Провокацията определено му беше в кръвта и следващите му думи бяха право в целта:
- Знаеш ли? Съжалявам, че тогава нямах възможност да довърша започнатото! И затова… - беше прекъснат и не успя да довърши.
- Грях е, не мислиш ли? Да мразиш този, на когото до скоро си казвал „Обичам те”! – думите на Мисаки определено събудиха нещо в Усуи, но той нямаше възможност да довърши.
- Не исках да го казвам, но мисля, че хората бяха прави. Ти си хладнокръвен ловец на демони и нищо повече, нали? – яд напираше в думите на младата Аюзава, но тя продължаваше да хвърля думите като отровни стрели.
- Това е абсурд, нали? Любовта на демон и ловец на демони! Всичко завършва с куршум за единият от нас! – гневът на момичето премина в сълзи. Такуми стоеше отстрани в слаб опит да скрие емоциите си. Ръцете му бяха прибрани в дънките, очите изразяваха отегчение, а устните бяха нацупени.
- Кажи ми какво стана онази вечер, че селяните тук те търсят! – твърдо и ясно отсече Рива. Хлипанията на Лопез секнаха и тя му отговори с твърд и висок глас:
- Последната ни среща, когато едва не ме уби, потърсих съвет от старият шаман Тошироу и той ми каза, че за да се оправя, трябва да се преместя далеч. Дойдох в Испания дни преди вечерта на празника. Пиех от билката, която шамана ми даде, когато вратата се блъсна. Вътре беше влязло изплашено момиче и беше мокра, а очите й зачервени от плач. Селяните я гонеха, защото местния съвет я беше набедил за вещица. Смятали са я за чудовище! Познато ли ти е? – момичето натърти последните си думи, след което продължи:
- Малката ме помоли да й помогна и аз го сторих. Инсценирах пожара, за да може да избяга, а червената луна беше просто съвпадение, заради затъмнението. Имаше четирима мъже, които преди това са се опитали да й помогнат, но бяха убити и досиетата им засекретени…
- Всичко е толкова различно! – Усуи гледаше с недоверие към нея. – Различно е от това, което знам!
- Това, което знаеш? – момчето мигна и повтори версията на шерифа за случилото се.
- И кой ти каза това? Шериф Ла Риеха? Мислех те за по-умен! Естествено, че ще каже това! Най-лесният начин да се отърве от вината! – момичето каза това с отегчение в гласа си и нервно поклащаше глава. Тя остави това настрана и продължи:
- Техните убийства се приписаха на мен и селяните мислят, че аз съм виновна. Шерифа си измива ръцете, погубвайки ме! Какво да правя? Помогни ми! – страх и умоление се четеше в очите на Мисаки. Карлос успокои изражението си и я подкани с поглед да се приближи към него. Той я прегърна силно, но тя изрече, треперейки на рамото му:
- Сега имаш възможността! Довърши започнатото! – думите стъписаха Усуи, поколе6авайки се за миг, той все пак реши да действа.
„Сега или никога! Дано се получи!” – момчето затвори очи, извади сребриста кама от ръкава си и я заби в гърба на момичето. Тя изстена от болка, притвори очи и се строполи на пода. Няколко аса по-късно, около изгрев, Миса се събуди, но Такуми го нямаше.
- Усуи, глупак такъв! Защо не го направи? Колко още искаш да страдам? – момичето крещеше и гласът й кънтеше в празната зала, докато нечия ръка не запуши устата й.
- Не викай! Не го направих, защото този пъзел не се подрежда така. Липсва онова, което ме кара да те мразя! Не съжалявам, че не отнех живота ти и не това беше целта ми! Защото ако го бях направил, вечност щеше да ми трябва, за да те прежаля! – момичето стоеше и го гледаше с влажните си очи. Сега той изглеждаше спокоен, а топлото изражение в очите му беше успокояващо.
- Но аз съм… - той не я остави да довърши.
- Идеална! – момичето стоеше изумено предвид факта, че двамата бяха от различни светове.
- Както казах съм по петите ти от доста дълго време. Бягаше далеч от мен, но ти беше моят избор и те открих. Намерих начин да те направя човек, защото ти това искаш повече от всичко, нали? – Такуми я загледа въпросително. Момичето кимна и продължи да се взира в прекрасно-зелените му очи.
- Знаеш, че хората се учат от грешките си, затова не смятам да повтарям тази на майка ти! Виждаш, че нейното грешно решение ти донесе страдание и живот на полу-демон! Изпълних това, което винаги си желала – да бъдеш човек! Ето защо… - момчето коленичи и бръкна в джоба си.
- Ще се омъжиш ли за мен?! – Усуи извади пръстен от джоба си и го подаде към Мисаки. Очите на момичето се разтвориха широко и сякаш слънцето изгря в тях. Тя гледаше ту към Рива, ту пръстена и в големия му камък тя видя промяната в себе си. Очите й блестяха като тюркоазените води на океана, а кърваво-червения цвят вече го нямаше. Лицето й бе придобило още по-нежни черти – демонската й страна я нямаше.
- Да! Да! – Миса викаше радостно, момчето хвана бузата й и придърпа лицето й по-близо до себе си, дарявайки устните й с пламенна целувка.

*****************

- И-и-и-и-и! Стоп! Идеално се получи! Това беше последният кадър! Справихте се страхотно! Удоволствие беше да работя с вас, хора! – режисьорът говореше ентусиазирано, а екипа започна да събира реквизита. Главните герои слязоха от декора.
- Хайде да идем да хапнем! – момчето предложи.
- Добре! Но нека първо се преоблека! – момичето кимна с глава. Двамата тръгнаха към гримьорната й. Актрисата застана на касата на вратата и каза:
- Идвам след малко. – тя се усмихна и се обърна да влезе вътре, но колегата й я хвана за ръката и тя се спря.
- Знаеш ли? Героят ми е такъв щастливец да има такова момиче до себе си. Мисля, че и аз съм такъв. – той се наведе и я целуна, а тя се изчерви и влезе бързо вътре. Момчето се облегна на стената, докато я чакаше, а тя се облегна от вътрешната страна на вратата и въздъхна.