the life

Така и така ми се въртят някакви историйки в галата, реших да напиша едно фикче. Надявам се да ви хареса.

Слънце, пясък, море, приятен морски бриз… Толкова беше хубаво, но изведнъж картината започна да избледнява и някакъв неприятен звук я заместваше. Защо… подяволите проклет телефон! Точно сега ли трябваше да звънне и да ме събуди от прекрасния ми сън! Надигнах се с нежелание от леглото и взех телефона си от нощното шкафче. Погледнах дисплея, за да видя кой ме събуждаше, но не успях да разчета името, защото все още бях сънена и виждах размазано.
- Ало – казах малко по–грубо, отколкото трябваше.
- Къде си за бога! – кресна в слушалката приятелката ми – Днес изобщо имаш ли намерение да идваш на училище? – попита все още с висок тон.
- На училище?…. КОЛКО Е ЧАСА? - вече и аз виках по телефона и едновременно с това скочих от леглото.
- Осем без десет е, ако побързаш малко може и да успееш да дойдеш на време за началото на втория час – каза малко по–спокойно вече
- Тръгвам веднага. Мерси, че ме събуди Мел, задължена съм ти – казах, след което затворих и се изстрелях към банята.
В цялата тази суматоха мисля, че забравих да се представя. Казвам се Емили Риид и съм на 17 години, почти 18. Родителите ми са ме изоставили малко след като съм се родила, така че израснах в сиропиталище. Преди две години си намерих работа и реших да се преместя да живея самостоятелно в град Едисон, окръг Ню Джърси. Беше доста трудно да си намеря къща под наем, при положение, че бях непълнолетна.
Излязох от банята и се върнах обратно в стаята си, Облякох си набързо едни сиви дънки до коленете и черен потник с някаква картинка отпред. Изсуших си набързо косата и я изправих, не че имаше голяма нужда от това, понеже косата ми беше почти права. Сложих си малко спирала и молив, който подчертаваше сивия цвят на очите ми. Всичко това ми отне не повече от 15 минути. Взех си раницата и изтичах по стълбите надолу. Обух си кецовете, взех ключовете от плота и излязох. След като заключих, направо излетях към даскало. След 20-тина минути притичване по улиците, се намирах в двора на гимназия „Едисон”. Погледнах към часовника си… до края на първия час оставаха още 5 минути, което означаваше, че няма смисъл изобщо да влизам. Реших да изчакам Мелъни пред стаята за следващия ни час.
Точно когато застанах пред вратата, звънеца би. След около 2 минути видях Мел да се задава по коридора, ухилена до уши. Махнах и и тя притича до мен.
- Здравей – каза тя и ми се метна на врата, а аз се ухилих, винаги ме посрещаше така.
- Здравей. Къде е Дерек? – попитах учудено.
Мелъни и Дерек са брат и сестра, за да съм по-точна те са разнояйчни близнаци и моите най-добри приятели, или по-скоро единствените ми приятели. Всеки, който разбереше, че съм сирак, или ми се подиграваше, или просто започваше да страни от мен. Но близнаците бяха различни, не ги интересуваше, че съм изоставена от родителите си.
Мелъни беше със средна на дължина кестенява коса, а Дерек с малко по-светла от нейната. И двамата имаха много светли кафяви очи.
- Отиде до библиотеката да върне някаква книга.
- Ахам.
- Днес ще дойдеш ли у нас, за да ми помогнеш с проекта по биология? – попита ме тя и направи една умолителна физиономия.
- Добре, но няма да остана дълго. Нали знаеш какъв е Гил. Наскоро се сдобрихме и ме ми се кара пак с него.
Гил е приятеля ми. Заедно сме от около 3-4 месеца. Напоследък доста се караме и то за глупости.
- Офффффф… Направо не знам как го търпиш още. Той е направо отвратителен. Трябва да скъсате окончателно.
- Не знам… не съм сигурна още какво трябва да правя.
Мелъни само завъртя очи и ме дръпна в стаята. Не след дълго влезе и учителя, направи проверка на присъстващите, след което започна да каканижи скучния урок. И така мина целия ми предобед – скучни уроци и малко приказки в междучасията.
Преди да тръгнем, реших да се обадя на Гил, за да му кажа, че ще помагам на Мелъни.
Извадих телефона от джоба си и набрах номера.
- Ало – чух гласа му от отсрещната страна.
- Здравей Гил. Обаждам се да ти кажа, че отивам в Мел да и помогна с един проект по биология – съобщих набързо аз плана си.
- Пак ли тази Мелъни. По цял ден висиш с нея и не ми обръщаш никакво внимание. А ако не си с нея си на работа! Писна ми вече! Никъде няма да ходиш! Прибирай се!
- Ей, ей. Чакай малко… Не ти обръщам внимание ли? Ти какво искаш, да седя 24 часа с теб ли? Съжалявам, но няма да стане.
- Още стане и още как… - закани се той
- Не няма. Не си ми баща, че да ми заповядваш! А сега тръгвам – троснах му се аз по телефона и затворих.
Страшно ме вбесяваше, когато правеше така. Много мразя някой да ме командва.
- Е тръгваме ли? – попита ме Дерек, като държеше вратата на колата отворена.
- Да – отвърнах аз и се качих в колата.
Пътувахме не повече от 10 минути. Къщата се намираше в края на града. Голяма къща с голям двор и красива градина. Мелъни и Дерек не бяха богати, но достатъчно заможни, за да си позволят доста удобства.
Слязохме от колата и се запътихме към входната врата, когато видяхме спряно черно БМВ на моравата отпред. Мел само погледна брат си, ухили се и се втурна към къщата, а ние я последвахме с нормален ход.
- Дееееееееей!- Провикна се Мел още от вратата. Спря за секунда да се огледа. Аз и Дерек застанахме зад нея.
- ДЕЙ, къде сиииииии – извика още по-силно и пак заоглежда стаята.
- Тук съм, стига си викала като луда – гласа се чу откъм стълбите, затова всички се обърнахме на там.
Когато Мел съзря задаващата се фигура се затича. Без дори да се замисля за секунда се метна на врата на Дейниъл.
Дейниъл е по-големият брат на близнаците. Мисля, че беше на 20 години. Понеже родителите им работеха в Ню Йорк, Дейниъл ги наглеждаше. Но до колкото знаех, последния месец беше за минал при родителите си, за да им помогне с бизнеса. Мел беше доста тъжна през това време. Тримата не си приличаха много – Дейниъл беше по–висок с около глава и половина от тях, със зелени очи и черна коса. Лично аз не го познавах много добре, защото почти не съм го виждала, когато идвах тук.
- Мел слез от мен, направо ще ме удушиш – каза спокойно и се усмихна леко. Трябваше да призная, че имаше хубава усмивка.
- Не няма да те пусна, нямаше те толкова дълго – заяви с леко нацупена физиономия.
- Нямаше ме само месец за бога. Хайде слез от мен. Докато казваше това, я хвана леко с двете си ръце за кръста и я свали от себе си, след което се обърна към нас.
- Ти няма ли да ми се хвърлиш на врата Дерек? – попита брат си все още с лека усмивка.
- О! Ама разбира се, просто чаках Мел да слезе – каза и се престори, че се засилва.
- Хей… ама ти сериозно ли…? – каза ококорвайки се, когато брат му тръгна да тича срещу него.
- Ха ха ха. Шегувам се бе брат ми. Ха ха ха, трябваше да си видиш физиономията – Дерек вече се превиваше от смях.
- Ще ти дам аз на тебе една шега – каза престорено ядосано.
- Хайде не се дразнете още от първата минута в която се видяхте. – заяви Мелъни.
- Добре де, добре – каза Дерек, а Дейниъл само кимна, след което се обърна към мен.
- Здравей.
- Здравей – отвърнах аз
- Добре тогава. Хайде Еми да свършваме проекта по-бързо, че Гил след малко ще се раззвъни. Като го знам какъв е… - след което ме дръпна към нейната стая.
Влязохме в стаята и се заехме с проекта. Като приключихме се заприказвахме. Но разбира се не след дълго телефона ми се раззвъня. Вдигнах с голямо нежелание.
- Ало.
- Не ми викай ало, аз се прибирай вече! Виж колко е часа! Цяла нощ ли ще седиш там! Хаайде, чакам т!-Кресна ми Гил и затвори.
Много, ама наистина много мразех да ми говори така и да ме командва, като малко дете. Вече реших – тази вечер ще скъсам с него окончателно. С въздишка станах от леглото и се запътих към вратата. Очертаваше се дълга нощ.
- Съжалявам Мел, но трябва да тръгвам.
- Знам и всичко е заради този задник – каза намусено и ме изпрати до входната врата.
- Искаш ли да те закарам до вас – попита ме Дерек.
- Не, няма да се прибирам вкъщи. Отивам при Гил, но иначе благодаря за предложението. Чао – помахах аз и тръгнах.
През целия път до къщата на Гил, се чудех как точно да му кажа, че късаме. Толкова се бях замислила, че не забелязах кога съм пристигнала. Видях, че в хола и кухнята светеше. Отворих вратата и влязох вътре.
- Гил?
- В хола съм – отговори ми и аз се запътих натам.
- Здравей.
- Не ме здравосвай! Виж колко часа е! Какво беше това домашно!- още не бях влязла напълно в стаята, а той вече викаше.
- Останах малко да си поговорим, какво толкова съм направила? – вече започвах да се ядосвам.
- Нали само домашното щяхте да правите! Нали ти казах да се прибираш! А ти не ме послуша! – Продължаваше да ми крещи с все сила. Е това беше.
- Гил, Искам да скъсаме – изръсих вече вбесена.
- КАКВО? Да скъсаме? Няма.
- Да ще скъсаме! Не мога повече да понасям всичко това. Не мога да излизам, да говоря с приятели, постоянно ми крещиш.! Просто не мога! Това беше! – вече и аз крещях.
- Не ми пука какво си мислиш! Ти си моя!
- Твоя?! Че кога си ме купил, че да съм твоя? По никакъв начин не съм твоя! – сопнах се аз.
- О, така ли? Сега ще ти покажа един от начините, по които ще си моя. – изсъска през зъби и ме хвана грубо за ръката, като ме хвърли на дивана.
- Какво ще правиш? – Попитах шокирана аз, когото той си свали тениската.
- Ще те направя моя – отвърна ми с усмивка.
- Какво! Да не си посмял, иначе…
- Иначе какво – прекъсна ме той, след което започна да разкопчава копчетата на дънките ми. Опитах се да го спра, като му ударих силно шамар, но той се ядоса и ме удари толкова силно. Че за момент погледа ми се замъгли. Усетих, че нещо се стича от устата ми. Кръв?
- Пусни ме по дяволите! – Вече крещях колкото глас имах, но в отговор получих още един юмрук в лицето.
Легна върху мен и започна да целува врата ми. Съблече потника и тениската ми, Всячески се опитах да се измъкна. Успях да го ударя още няколко пъти, но в замяна получавах само по здрави удари в лицето и по тялото. Дърпах се и се въртях, но не успявах да се изтръгна от хватката му. Мамка му, защо трябва да е по-силен от мен. Усетих, че очите ми започват да се пълнят със сълзи.
- Моля те остави ме. Не ми го причинявай – казах аз с немощен глас.
Но той не ми обърна внимание и продължи да целува врата ми, след което свали и бельото ми. Отново се опитах да се измъкна, но без успех. Стиснах здраво краката си, но той ги отвори и навлезе в мен. Изпищях при силната болка, с което си спечелих още няколко удара. Когато приключи се обърна към мен.
- Беше моя, сега като толкова искаш можеш да се махаш – заяви ми и изчезна в стаята си.
Станах едва едва от леглото, облякох се и избягах от къщата. Навън валеше дъжд, но не ме интересуваше. Исках съм колкото може по-далеч от къщата и от онзи изверг. Тичах колкото можех по-бързо. Мислех за това, което се случи току що… нима аз бях… току що бях изнасилена. При самата мисъл сълзите рукнаха от очите ми. Просто не можех да се сдържам повече. Затичах още по-бързо към единственото място на което можех да получа някаква утеха. След дълго тичане стоях пред вратата на Мелъни. Почуках на вратата, но никой не ми отвори. Продължих да блъскам и след няколко секунди вратата се отвори.
- По дяволите, защо тропаш така по вратата посред нощ? – за моя изненада не Мелъни отвори вратата, а брат и Дейниъл.
- М… М… Мел тук ли е? – попитах хлипайки аз
- Знаеш ли колко е… - когато вдигнах лице към него изречението му сепна.
- Боже! Какво ти се е случило? – Попита разтревожено.
- П… Просто… а ..а аз… - и тогава ми причерня. Усетих, че се свличам и ударих главата си силно.
- Емили! ЕМИЛИ! Отвори очи! ЕМИЛИИ!


Много се извинявам ако има някои правописни грешки, но го пиша в 3 - 4 часа сутринта и просто вече не виждам клавиатурата.
Следва продължение.