В търсенето на Офиукус

- Глава 11 -
In domum Amare . . .

Разработили плана си до перфекност, останалата единайска от зодиака се зае с прилагането на плана си в екшън.
Изкачайки от двете страни на Амаре, Сорая и Томас, предизвикаха желаната разконцентрация от страна на Амаре и получиха желаната атака от нея. С един замах тя ги вдигна във въздуха и продължи по пътя си, докато скрити зад дърветата, Емина и Лидия, отдържаха сега реещите се в пространството Сорая и Томас, като контролираха въздуха. През това време Тамара караше корените на дърветата да избиват от под земята и да спъват Амаре, това продължи така докато Амаре не я забеляза.

- Видя ме! – викна изплашено Тамара и побягна към гората, а на нейно място застанаха Кристоф и Виктор, които атакуваха Амаре с огромно количество вода, замъглявайки погледа й и блокирайки движенията й като я поливаха с вода от реката и езерото, използвайки силите си.

- Сега Виктор! – викна силно Кристроф и Виктор бързо избяга в гората, оставяйки Кростф сам да полива Амаре. Успявайки да се се освободи от водния капан, Амаре прати Кристоф във въздуха, а Алекс маниполираше въздуха така че приятелят му да не се разбие на земята.
Изкачайки от едно от дърветата, Торвалд ритана Амаре по гърба причинявайки падането на земтя й и бързо ибяга преди да го е докопала.

- Оскар, Каролина, СЕГА! – викна той и се скри зад един огромен дъб. Каролина и Оскар изкочиха пред Амаре преди тя да се е изправила и я атакуваха. Оскар с огън, а Каролина с вода. Давайки всичко от себе си, поддържайки едно и също темпо, двамата се мъчеха с упоритото съпротивлението на Амаре.

- Проклета коза! – изкоментира през зъби Оскар, докато се мъчеше да поддържа огъня си наравно с водата на Каролина за да не нарани Амаре. След много услия и мъка, атаките им изведнъж спряха, а Амаре се строполи на земята като кукла. Останалите изчаха известно време и се затичаха при Амаре, Оскар и Каролина.
Алеск, Виктор, Тамара и Емина, помогнаха на Оскар и Каролина да се изправят, а останлите отидоха при Амаре.

- Амаре? – попита Лидия като потупа Амаре по бузите.
- По-силно. – изкоментира Кристоф. Лидия му прати злобен поглед и отново се зае със събуждането на Амаре. Кристоф също клекна до нея и отвори очите й.
- Добре е. Очите й отново са нормални. – отбеляза той, облегна се назад и избърса потта от челото си. Другите просто чакаха тя да се събуди и погледнаха назад към останлите.
- Как сте? – викна Лидия към Оскар и Каролина.
- Добре, ами тя? – отговори задъхано Оксар. Вместо да отговаря, Лидия направи знака за ‘‘ОК‘‘ и се усмихна щастливо. Каролина и Оскар също се усмихнаха и удариха ръцете си една в друга в знак на добра работа.

----------------------------------------------------------------------------------

- Някой да ми каже, защо аз трябва да нося Амаре? – попита объркано и с досада Кристоф, докато носеше Амре на гърба си.
- Защото сме момичета. – отговори Лидия.
- За момичетата знам, но останлите момчета? Оскар е извинен,на него му се падна най-тежката задача днес, но защо не Алекс или Виктор или Торвалд или Томас. – попита той?
- Това е за дето трябваше да приземя задника ти подобаващо на земята. – отговори Алкес.
- Приема се. – съгласи се Кристоф. – Ами вие? – обърна се той към останалите.
- Защото ... защото ... ааами, защото. – започна Виктор като се почеса по тила. – Защото ти знаеш къде живее Амаре! – каза накрая той.
- Това? Не става за извинение. – каза той.
- Се тая мъжки, просто я носи до тях. – каза му Каролина и го потупа по рамото. Кристоф въздъхна тежко и се примири с факта че ще трябва да носи Амаре до тях.

Дванайсетте приятели ходеха в редичка по пустите улици, а слънцето зад тях залязваше, правейки цялата тази картина, красива и истинска. Някои се боричкаха и тичаха в кръг около ‘‘нормалните‘‘, други водеха по сериозни разговори, а трети носеха тежък товар на гърба си. Срещу тях застана добре познт човек на Лидия, Тамара и Каролина. След като трите момичета спряха в шок, цялата групичка спря, погледна към тях, а после към мистериозното момче. Той също спря пред тях и ги огледа добре, всеки един от тях и се подсмихна.

- Кажете на Амаре, че ако желае, знае къде и как да ме намери. – каза им той и продължи по пътя си като подмина все още стоящата на място група.

- Какво по дяволите беше това? – попита зачудено Томас.
- Това беше момчето, от което Амаре ми помогна да се оттърва. – обясни шокирано Лидия.
- От къде знае името й? Или по-точно от кога? – попита Каролина.
- Не знам, когато Амаре ми помогна, не си спомням да се е представяла. – каза объркано Лидия.
- Мисля че е ясно, срещали са се втори път и явно насаме, изглежда така сякаш се познават от доста време. – сподели мнението си Оскар.
- Изглежда има още неща, за които не знаем. – каза Емина.
- Както и да е, да заведем Амаре у дома, ще я питаме след като си почине. – каза Каролина и поведе редичката напред към дома на Амаре.

- И все пак не нарита задника ми Плутони. – чу се съненият глас на Амаре от гърба на Кристоф. Групата спря и погледнаха към нея, но остановиха че тя е полу заспала и след няма има две минути тя отново отпътува за страната на сънищата.
- Не мога да повярвам, дори в сънят си ще ми натяква че не съм й наритал задника! – отбеляза стъписано Кристоф и се засмя, останалите също се посмяха на ситуацията докато пътуваха към домът на спящата красавица.

----------------------------------------------------------------------------------

Пристигнали пред къщата за Амаре, групата добре се огледа наоколо.

- Не е зле за двама души. – отбеляза похвално Алкес.
- Все пак цялото семейство е живяло тук. – припомни му Емина.
- Е по-добре да оставим пратката на сестра й преди да се е обадила в полицията за да попита за изчезналата си сестра. – предложи Кристоф и отиде до входната врата. Погледна изразително Томас и той почука на вратата. Кристоф му кимна в знак на благодарност. Не се мина много време и на вратата се появи красиво слабо момиче с кестенява, къдрава до лактите коса.

- О, Боже! – възкликна изненадано и шокирано тя, като постави ръката си пред устата.
- Не се тревожи, сестра ти е изморена от днешния ден, историята е доста дълга и както виждаш за финал падна в реката и сега .. спи на гърба ми. – отговори весело Кристоф, а момичето все още седеше така шокирано на прага на вратата.
- Моля заповядай вътре, ще ти покажа къде да я ... да я оставиш. – свести се тя от шокът си и направи път на Кристоф да влезне.
- Изчакайте ме тук, след малко идвам. – обърна се той към останалите и влезна в къщата. Докато носеше Амаре, Кристоф оглеждаше къщата и на ум ахкаше от красивият дизайн и вкус на подреждане на мебели. Двамата скоро стигнаха до стаята на Амаре и Кристоф внимателно я постави на леглото й.

- Благодаря за помощта и съжалявам за проблемите, които ти е създала. – каза учтиво момичето.
- Няма за какво. Но по-добре я събуди иначе ще настине ако спи с мокри дрехи. – посъветва я той, а момичето се усмихна весело. – О, аз се казвам Кристоф, ами ти? – попита и той и подаде ръката си напред. Момичето я пое и се усмихна.
- Деа. – каза кратко тя.
- Деа? Богиня на латински, майка ви наистина е обичала този език. – отбеляза той.
- И още как, имаме много книги на латински в библиотеката. – отговори му тя.
- Имате библиотека? – изуми се той.
- Не точно, една малка стая, която не използваме, майка ни я напълни с книги и ни каза да я наричаме библиотека, а не склад както често правехме с Амаре. – поясни момичето, а Кристоф кимна разбирателно.
- Изглежда се познавате доста добре с Амаре, как се запознахте? – попита го тя и му показа пътя към кухнята.
- О, ами да кажем че съм фен на коли и ралита.. – каза засмяно той и се почеса по тила.
- О .. – възкликна не толкова доволно и щастливо Деа.
- Излгежда не харесваш този спорт? – попита той и отказа чайят, който тя щеше да му налее.
- Това не спорт. Освен това е опасно, баща ни почина при катастрофа. – обясни тя, а Кристоф присви очи, знаеше че друга бе причината за смъртта на баща й, но явно Амаре е прикрила ‘‘болестта‘‘ му с рали състезание.
- Не мога да приема чай или каквото и да е, другите ме чакат от вън. – отвърна Кристоф.
- О, колко неучтиво от моя страна, за жалост кухнята ни е прекалено малка за .. колко души са от вън? – попита накрая тя.
- Десет, с мен единайсет. – отговори той.
- Уау, доста прятели си е намерила. Поне мога да ти предложа сухи дрехи, все пак Амаре е измокрила гърба ти. – предложи тя.
- Няма нужда, след малко съм в къщи, а времето е приятно и топло. – отговори той и отвори входната врата, пред която останалите го чакаха.
- Някой желае ли чаша чай или вода преди да си тръгнете? – попита на врата Деа останалите.
- Не благодаря. – отговориха някои.
- Ще дойдем някой път на гости и тогава. – каза й весело Каролина.
- Благодаря за помощта. – благодари тя отново.
- Няма за какво, и събуди сестра си преди да е настинала. – каза й Кристоф докато й махаше, останалите също помахаха и се запътиха към домовете си.

- Глава 12 -
Incipitque . . .

Чула историята подробно от сестра си, Амаре тежко въздъхна на масата хапвайки закуската си както винаги на балкона с чаша топъл плодов чай.

- Сега ще ми натяква до живот че е бил принуден от другите да ме носи на гръб до нас. – въздъхна тежко Амаре.
- Така ли? Кристоф ми излгежда като добре възпитано момче и се съмнявам да го направи. – успокои я Деа и отхапа от филийката си.
- Не го познаваш. – отговори Амаре.
- Но .. явно му имаш довереие. – отбеляза Деа.
- Защо мислиш така? – попита я изненадано Амаре.
- Защото знаеше че майка ни е починала, а ако знае за мама, значи че знае и за татко. А аз знам, че ти не говориш за родителите ни в компанията на други хора, или хора които познаваш от скоро. – отбеляза Деа.
- Доста си наблюдателна, но да, познам го от скоро, останалите също, някои са като нас, нямат родители и живеят със сестрите и братята си, а други са изгубили поне един родител, за това ми е лесно да говоря на подобна тема с тях, защото те ме разбират най-добре, а и се сближихме доста бързо по този начин. – обясни й Амаре.
- Колко странно. – отбеляза Деа.
- Какво? – попита я Амаре.
- Всичките са сираци .. – каза тихо тя и продължи да пие от чая си.

----------------------------------------------------------------------------------

В късният следобед групата се бе събрала на обичайното място, тяхната любима полянка в парка.

- Как е гърба Кристоф? – попита шеговито Амаре и потупа Кристоф по рамото.
- С нетърпение очаква деня, в който тялото ми ще лежи на твоя гръб. – отговори заядливо той. Амаре се засмя и седна на поляната при останалите.
- Амаре, имаме нещо да обсъдим. – каза сериозно Торвалд.
- Това ми е ясно. – отговори тя. – Изглежда останалите съзвездия са вече на земята и вече ни атакуват. Предния ден, когато Каприкорн ме контролираше беше за да мога да се защитя от нападателя. Беше непознато момче, по-малко от мен и беше обладано. – обясни Амаре.
- Знаех си .. – каза тихо Емина.
- Значи се започна, а? – въздхъна изморено Сорая.
- Нека да оставим тази тема на страна сега, когато спеше на гърба на Кристоф по пътя към вас засякохме онова момче, което нападна Лидия. Знаеше името ти. – намекна Каролина.
- О, той ли? Не се тревожете, засякох го преди няколко дни в един парк и го попитах защо ни следи, а той каза че просто сме му се сторили съмнителни, явно е видял да влизаме в парка. – обясни Амаре.
- Не съм особено уверен в обяснението ти. – каза й Торвалд.
- Не се тревожете, не е заплаха за нас. – излъга Амаре. – До колкото разбирах, изглежда си пада по Лидия и да ..явно не знае как да подходи с момиче. – каза тя. Другите се огледаха объркано, но накрая оставиха темата на страни.
- О да, той каза че ако искаш, знаеш как и къде да го намериш. – предаде й съобщението Оскар, а Амаре кимна.
- Както й да е, по-добре да се тренираме преди да е станал подобен инцидент отново. – каза Торвалд и се запъти към ливадата на която тренираше. Останалите последваха примерът му и се разпръснаха на различни посоки.

----------------------------------------------------------------------------------

На другия ден, Амаре седна на трибуните на пистата и се загледа замислено в колите. Зад нея седна познато лице.

- Явно има за какво да говориш. – каза фигурата зад нея и също загледа състезанието.
- Има и още как. Нещо да ми кажеш относо хлапето, което ме нападна? – попита Амаре без да се обръща към момчето зад нея.
- Нямам нищо общо с това, те нападат и мен. – отговори той и погледна гърба на Амаре.
- Тогава защо не дойдеш при нас? – попита го и тя и леко извъртя главата си настрани.
- Не мога. – отговори кратко той и я погледна.
- Защо?
- Имам си причини и друга работа за вършене. – отговори й той, а Амаре отново обърна главата си напред.
- Знаеш ли дали ще нападнат оново, нали се сещаш, останалите съзвездия? – зададе поредния въпрос тя.
- Естествено че ще нападат. Това е само началото. – отговори той, стана от мястото си и направи няколко крачки напред.
- Значи се започва? – попита Амаре без да го поглежда.
- Да. – каза тихо той в гръб към нея. – Благодаря че не каза на останалите за мен. – благодари й той после.
- Няма за какво. – отговори тя.
- Пазете се. – каза той и тръгна.
- Чакай! Как се казваш? – попита го Амаре и се изправи, момчето отново се спря и се обърна към гледащата го Амаре.
- Одио. – отговори той и се усмихна с половин сърце.
- Одио? Невъзможно! – възкликна изненадано тя.
- Защо да е невъзможно? Само защото името е негативно не значи че никой няма да го използва. – каза й той.
- Но защо му е на родител да кръщава детето си по този начин? – попита възмутено и ядосано Амаре.
- Може би защото ме мразят. – отговори той и си тръгна, а Амаре остана така, гледайки го как се отдалечава.

----------------------------------------------------------------------------------

- Решихте ли какво да правим относно бала? – попита Каролина докато тупаше одеалото от трохите.
- Бал? – попита Томас.
- Да за завършването ни. – отговори тя.
- Този бал! Но чакай, ние сме в различни училища. – каза й той.
- И какво от това, обикновенно всички училища го празнуват в кметството, където повечето официални случаи и поводи се състоят. – обясни му Емина като подреждаше храната в кошницата.
- Тогава да отидем заедно, така всеки ще си има и партньор за танците. – предложи Тамара.
- Съгласен съм. – каза Торвалд.
- И аз! – каза Сорая.
- Значи е решено тогава. – плясна радостно с ръце Тамара.
- Не се радвайте прекалено рано. – каза им Амаре като се намеси в разговора.
- Къде беше? – попита я Оскар.
- На среща с дявола, трябва да внимаваме. Изглежда съзвездията са решили да си върнат зодиака в небесата без да се замислят за животите ни. – обясни им тя.
- Тоест .. няма да има бал? – попита разочаровано Тамара.
- Бал ще има, но е много вероятно да бъдем атакувани, защото тогава ще сме заедно на едно място. – обясни Амаре.
- Да но ще има и други хора. – каза Кристоф.
- Това не пречи на злодеите да спретнат някои капани и да ни атакуват, просто трябва да си пазим гърбовете и да внимаваме. – каза Виктор а останлите кимнаха в съгласие. Торвалд въздъхна тежко и погледна залеза.
- Значи се започна, а? – попита той. Другите просто се спогледаха сериозно и кимнаха единодушно.

- Глава 13 -
. . . De Soraya et Aries . . .

- Поздравления, имате невроятно красива дъщеричка. – съобщи невероятната новина доктора и подаде бебето на родилката. Жената пое детето в ръцете си и го погали по малката главичка.
- Добре дошла на земята, Сорая. – каза топло жената с насълзени очи и целуна момиченцето по челото.
- Извинете, имате ли някакви новини от съпругът ми? – попита жената една от сестрите преди да са напуснали стаята.
- Съжалявам, не можем да се свържем с него. – каза сестрата.
- Моля Ви, опитайте отново. – помоли тя, а сестрата й кимна.

След час един от лекарите съобщи неприятна вест на жената.
- Съжаляваме, бил е открит мъртъв в един парк, не се знае причината за смъртта. – обясни доктора.
- Не разбирам .. той беше в отлично здраве. – изплака жената мъчително.
- Моите съболезнования, за сега ще е добре да останете в болницата за да наблюдаваме здравето Ви. – каза й доктора и остави жената сама в стаята й. Там тя изля сълзите и мъката си. В ден, в който се ражда детето ти, да загубиш любимият си. Жената взе детето от леглто му и го прегърна.
- Съжалявам Сорая, няма да можеш да се запознаеш с баща си. – изплака жената тъжно и целуна новороденото. Тя целуна ръцето му и забеляза странен белег малко под дланта на дясната ръка на бебето. Спомняйки си че и съпругът й имаше подобен белег на китката, жената притисна детето по близо до себе си и заплака.

---------------------------- 10 години по-късно -------------------------

Малко момиченце с гъста червена, къдрава и дълга коса късаше цветя, едно по едно, докато не направи цветен букет.
- Мамо! – затича се весело то към майка си с цветята в ръка. Майка й я прегърна, пое цветята от ръцете й и ги постави пред надгробната плоча.
- Хубав букет Сорая, татко ще е доволен. – каза майка й и я прегърна. Момиченцето седна до майка си пред гроба и погледна плочата.
- Мислиш ли? Татко нищо никога не казва. – каза замислено то.
- Убедена съм. – отговори майка й и я погали по главата.
- От къде си толкова сигурна? – попита Сорая и погледна изпитателно майка си.
- Една майка винаги знае. – отговори жената и насили усмивка на лицето си.
- Щом казваш. – каза момиченцето и отново отиде да бере цветя.

Откъсни от глухарчетата.

- Какво каза мамо? – викна Сорая към майка си.
- Какво? Нищо не съм казвала. – отговори майка й. Сорая продължи да бере цветята.

Глухарчета, тези се харесват на майка ти.

Сорая се заслуша отново и накрая набра само глухарчета. Накрая подари букета на майка си, която видимо се зарадва от цветята.
- О, колко красиво! Благодаря Сорая, мама обожава тези глухарчета. – усмихна се топло жента и целуна дъщеря си по челото. Момиченцето се усмихна.

Казах ти.
---------------------------- 6 години по-късно -----------------------------

- Сорая, ще закъснееш! – провикна се женски глас от друга стая.
- Оправям се! – викна Сорая като бе втренчила погледа в огледалото си. Тя бавно и внимателно сресваше червената си гъста коса докато се бе втренчила в тъмните си кафяви очи.

Часът.

Чу тя отново, започна да се оглежда и накрая се хвана за главата.
- Полудявам. – каза си тихо тя и отново се погледна в огледалото.

Не полудяваш, наистина ме чуваш.

- Къде си тогава? – попита наглас тя се огледа.

В главата ти.

- Именно. – каза си тя и опря глава на стената.

Аз съм Ариес, твоят знак-

- Сорая! Колко пъти да повтарям че закъсняваш! – скара се майка й и я изкара от стаята й. – Не изглеждаш добре, всичко наред ли е? – попита тя и докосна челото на Сорая.
- Да, просто съм изморена. – отговори тя, взе чантата си и излезна от къщата, а майка й я проследи с поглед преди да е изчезнала напълно от полезрението й.

- Това момиче е много странно. – чу Сорая докато минаваше покрай непознати минувачи на улицата.
- Да, говори си сама, горката сигурно е заради баща й. – каза друго момиче.
- Нали? Майка й сигурно я тормози в къщи. – обади се трето.
- За това си няма приятели в училище, никой не иска толкова самотен и депресиран човек за приятел. – изкоментира още едно момиче. Сорая спря, постоя на едно място и се обърна към момичетата, които я гледаха страхливо и внимателно.
- Никой не иска клюкарки и змии като вас за приятелки. – каза им тя и спокойно продължи по пътя си.

Не се тревожи, ще дойде време когато ще разбереш много неща и ще повярваш в мен, сега ме отбягваш и пренебрегваш, но един ден, много скоро ще разбереш че в теб наистина има нещо специално.

Сорая стисна зъбите си силно и забърза темпото си.
Тичайки колкото се може по-бързо, докато не се измори напълно, стигайки чак до плажа, там тя седна на пясъкът и погледна китката си.
- Заради теб не мога да намеря приятели и да водя нормален живот. – каза изпълнена със злоба тя като одраска мястото, на което бе изобразен знака на Ариес.

--------------------------- 2 години по-късно ----------------------------

Леко капризна, амбициозна, идеалист, импулсивност във всичко, склонност към преувеличаване, оптимизъм.... това бяха станали ясни черти от характера на Сорая през годините и заедно с тях, тя бе станал човекът , който сега приятелите й харесваха, обичаха и държаха на нея, такава каквато е, такава каквто ще бъде, такава каквато е заслужила да бъде.

- Глава 16 -
. . . De Carolina et Cancer . . .

Малката Каролина се появи на бял свят, правейки всички много щастливи. Измореният й и изтощен, останал без капка сили баща, сега намери сили да се зарадва, да се усмихне, да се порадва на живота колкото се може повече. Заради тежкото му усложнение и трудно подвижното си тяло, той рядко се грижеше за дъщеря си, еднинственото, което можеше да направи бе да я храни, докато той самия седи или просто да я гушка и да й се радва, докато пределът на силите му не дойде.
Веднъж, решен да помогне на жена си като преоблече едногодишното дете, той остана шокиран и изплашен от видяното. На кръста на малката Каролина беше изобразен знака на Кансер, нещото което едва не го уби, нещото което щеше да убие и дъщеря му.

- Подяволите! – изруга отчаяно той и положи лице върху дланите си.
- Всичко наред ли е? Да ти помогна? – попита жена му и влезна в стаята.
- Да ако обичаш, кръста отново ме заболя. – обясни й той и седна на стола.

Шест месеца по-късно, бащата на Каролина почина.

----------------------------- 10 години по-късно ------------------------

Тихо стояща на пода, драскайки по тетрадката си, Каролина заглеждаше от време на време телевизора. Сега тя беше сама в тях заедно с по-голямата си петнадесет годишна сестра.

Каролина.

Каролина се обърна към сестра си, която четеше книгна със слушалки в ушите си.
- Мия, каза ли нещо? – попита тя сестра си, която изглежда я игнорираше тотално. Каролина продължи да рисува и да гледа телевизия.

Каролина, аз съм тук в теб.

- Мия? – попита отново тя.
- Остави ме намира хлапе, заради теб вечерта ми е съсипана и не мога а изляза, най-малкото което моеже да направиш е да си мълчиш. – каза сестра й и продължи със заниманието си.

Каролина ... скоро ще разбереш.

------------------------------ 6 години по-късно -------------------------

- Каролина, хайде! Мама ни чака! – извика сестра й докато чакаше сестра си на вратата.
- Идвам, идвам, идвам. – каза забързано момичето, като тичаше с пънла газ по стълбите.
- Ще се размажеш един ден по тия стълби. – изкоментира отчаяно сестра й и затвори вратата след нея и се качиха в колата, където майка им ги чакаше.

Кажи на майка ти да не кара толкова плътно до шофьора пред нея.

- Какво? Мамо не карай толкова плътно до шофьора пред теб. – предупреди Каролина без сама да знае от къде й бе дошла тази идея. Майка й я послуша и моменти преди да е успяла да се доближи до него, друга кола се вряза в задницата му. Ако бяха по близо до шофьора пред тях, последиците щяха да са фатални. Ранени за щастие нямаше.
Когато стигнаха до дестинацията си, Каролина и сестра й излезнаха бавно от колата, а силното слънце накара катранено черната коса на Каролина да блести като черно злато. Късата й момчешка прическа пасваше много добре на видът й, а тъмно сините й очи придаваха още повече мистериозност и красота във вида й.

Добре, че поне майка ти ме слуша!

---------------------------- 2 години по-късно ---------------------------

Чровна, мила, майченски топла, чувствителна, разумна, отговорна. Каролина беше често описвана от другите като ‘‘майка‘‘, поради нежността и разбираемостта, която проявяваше към всеки един от приятелите си независимо кой е виновен или невинен. Грижовна като майка и опасна като същинския дявол, с нея шега ОПРЕДЕЛНО не биваше.

- Глава 17 -
. . . De Torvald et Leo . . .

Когато Торвалд се роди, родителите му забелязаха, че има здраво тяло или просто че беше прекалено голям за бебе, за това и решиха да му дадът по мъжествено име. Още с разждането му, майка му бе забелязала белегът на рамото му, белегът на Лео, лидерът на зодиака.

- Значи сега е твой ред да си лидер, а? – каза топло жената и целуна новороденото. – Дано да не те сполети същата съдба като приятелите ми, мама определно не иска да те оставя сама на този свят!

------------------------------ 8 години по-късно -------------------------

Торвалд си играеше с гълъбите, които той определно не можеше и нямаше как да хване, камо ли да примами към себе си, докато родителите му пиеха кафе и си говореха в малкото квартално заведение.
Здравето на майка му се влошаваше с всеки изминал ден и баща му я водеше в най-различни болници за да може да се даде точна и ясна диагноза.

- Забрави, няма смисъл да пътуваме толкова далеч, разбери, дори и да ми поставят диагноза, това е нелечимо, приеми го, не желя да прекарвам остатъка от живота си в болница отдалечена от синът си, искам да сме заедно! – чу Торвалд майка си.
- Именно! И аз искам да сме заедно, затова трябва да намерим начин да се излекуваш колкото се може по-бързо! – каза мъжът й.
- Последната болница, повече не, ясно ли е? – предаде се накрая жената. Мъжът се усмихна радостно.
- Торвалд, хайде ще ходим до баба. – повика го баща му и закараха детото у баба му докато родителите му се запътиха към поредната болница.

За нещастие по пътя, заради лошите пътни обстоятелства, родителите на Торвалд катастрофираха ... с фатален край и за двамата. От тогава на сам, той заживя с баба си.

-------------------------- 2 години по-късно ----------------------------

Двамата с баба му седяха пред гробищата на родители му.

- Не плачи, сега са на по-добро място. – опита се да го успоки възрастната жена.
- Тогава и аз искам на това ‘‘по-добро място‘‘! – каза натъжено Торвалд, докато сълзи се стичаха по бузите му.
- Не говори така, те ще те наблюдават и ще те пазят от там където са, не се тревожи имаш и мен! – обясни баба му.

Майка ти бе много силна жена, не отстъпвай назад, трябва ми силно тяло, за силен лидер.

- Какво каза бабо? – попита хлипащо момчето и избърса последните си сълзи.
- Нищо не съм казала, сигурно ти се е сторило, хайде да си тръгваме. – каза баба му и го хвана за ръка.

Аз ще те пазя.

---------------------------- 6 години по-късно ---------------------------

Вече порастналият висок и едър Торвалд, помагаше на баба си като качваше разни кашони по рафтовете на тавна. Гъстата му руса и най-вече рошава коса, беше дразнител номер едно за баба му. Тя постоянно му повтаряше, че дори и да е момче, няма да е зле да си направи някоя модерна прическа, а не да оставя косата си на воля да стърчи във всички посоки. Кафяво-жълтеникавите му очи й напомняха за очите на дъщеря й, а високата му стройна фигура за тази на баща му.

Внимавай, един от кашоните ще падна върху баба ти.

Торвалд се спусна като по сигнал да хваща падащия кашон преди да е ударил баба му в главата.

- О, боже! Добре ли си? – попита разтревожено жената.
- Добре че ми каза, чакай ти нищо не ми каза, както и да е важното е че и двамата сме добре. – каза объркано Торвалд и се огледа на около.

Излгежда ме разбираш.

------------------------------- 2 години по-късно ------------------------

Човечен, естествен, справедлив, сигурен в решенията си, добра воля, позитивен,отлични лидерски качества, наивен, леко държащ се като дете, всеотдаен. Това бяха качествата и характера на един лидер, или по-точно на Торвалд. Качества, които всички оценяваха и уважаваха.

- Глава 18 -
. . . De Tamara et Virgo . . .

Още от раждането си човек можеше да забележи неземната красота на Тамара. Малкото човече се открояваше от останалите бебета, не само заради красотата си, но също така и заради мистериозният белег на бедрото й, който бе добре познат на баща й.
- Малка Тамара, дори белегът й е красив. – каза радостно майка й и се обърна към мъжът си. – Нали?
- Не, ужасен е. – каза скептично той и излезна от стаята. Жената го погледан в недоумение, но после продължи да се радва на детето си.

Годините в които Тамара имаше възможност да опознае баща си бяха малко и недостатъчни. Освен това, той никога не я гледаше с топлина и любов.
Когато Тамара беше на четири, баща й почина и тя заживя само с майка си.

------------------------------ 6 години по-късно -------------------------

Шест годишната Тамара беше на гробищата с майка си, която плачеше мълчаливо пред гроба на съпругът си. В лицето на Тамара не се четеше каквато и да било емоция, тя просто стоеше тихо и кротко до майка си. Без да се опита да я утеши, без да се опита да й каже нещо за да се почувства по-добре, като красива статуя тя седеше тихо до майка си.

- Тамара не ти ли е мъчно? – попита майка й някак си разочарована от реакцията на детето си.
- Не. – отговори ледено тя.
- Защо? – попита леко убидено майка й.
- Татко никога не ме е обичал. – отговори тя. Майка й я погледна тъжно.
- Напротив, просто не знаеше как да го покаже. – каза й тя.
- Не е вярно, ти как знаеш да ми показваш че ме обичаш, а той не? По-добре е така, без татко. – след тези думи, в миг на отчаяние и мъка, майка й зашлеви силен шамар на Тамара. Детето остана на място, а майка й се шокира от собствената си реакция.
- О, Божичко! Тамара съжалявам! Мама не искаше! Прости ми, за момент се ядосах. – извини се майка й и прегърна дъщеря си, която стоеше като статуя дори и в ръцете на майка си. Без да плаче, без емоция, без да се опита да отвърне на прегрътката й.

--------------------------- 10 години по-късно ------------------------

Красивото момиче стоеше и закусваше елегантно. Красивата й вълниста руска коса бе вързаха на висока конска опашка, а огромните й зелени очи блестяха като кристали.

- Не може ли да се усмихнеш поне докато се храниш? – попита уморено майка й.
- Не. – каза тихо тя.

Закъсняваш.

Тамара стана от масата.
- Къде? – попита майка й.
- Закъснявам. – отговори тя и излезна.

Няма да е зле поне малко да се усмихваш, такова красиво лице, само го захабяваш с тази ледена физиономия.

- Се тая. – каза сърдито на себе си Тамара и продължи по пътя си към училище докато събираше погледите на хората около нея.

Изглежда разбираш какво се случва ... или предполагам не ти пука?

- Второто ... – каза видимо ядосано Тамара, не знаеше защо, но все повече се случваше да си говори сама, което само я дразнеше.

---------------------------- 2 години по-късно ---------------------------

Аналитична, критична, интелигентна, лоялна, работлива, прекалено любопитна, понякога студена към другите. Това беше красивата Тамара сега. Студена и може би леко злобна на пръв поглед, но определно с голямо сърце, което можеше да побере и човек с най-лошите грехове.

- Глава 19 -
. . . De Lydia et Libra . . .

С раждането на Лидия, се роди ново начало и на зодиакът й, Либра. Белегът, който се бе разположил на корема й от лявата страна на пъпа, бе добре видим за околните и естествено за баща й, предишният представител на зодията. Определено не беше доволен с новата придобивка на дъщеря си. Беше го страх, че същото ще сполети и Лидия, същата смъртоностна съдба.

---------------------------- 5 години по-късно ---------------------------

Скоро, след много страдания и мъчене, с борба срещу смъртта, бащата на Лидия почина, оставяйки двете дами сами в зловещият и опасен свят.

- Лидия, ще ми подадеш ли тетрадката от скрина? – помоли настиналата й майка. На вън беше мрачно и страшно.
- Нали няма да ме оставиш? – попита малкото момиченце като подаде тетрадката на майка си.
- Как да те оставя? – попита объркано жената.
- Както татко направи с нас. – обясни Лидия.
- О, миличка! Разбира се че! – каза натъжено майка й и я прегърна. – Мама е просто настинала, не се тревожи ще се оправя до няколко дена, просто ми трябва почивка!
- Обещаваш ли? – попита Лидия окована в силните прегръдки на майка си.
- Обещавам! – каза жената и я прегърна по-силно.

--------------------------- 5 години по-късно ----------------------------

- Татко ще е горд от теб. – каза майката на Лидия след поредният им дълъг разговор. Лицето й посърна, а майка й забеляза това.
- Какво има Лидия?
- Престани .. – каза тихо Лидия със сведена глава надолу. Майка й я погледна странно.
- С какво? – попита объркано тя.
- Винаги намесваш татко в разговорите ни! Престани с това! – повиши тона си Лидия.

Не казвай подобно нещо само защото ти е мъчно!

- Не ми е мъчно, ти постоянно говориш за него! Страх те е да не го забравя ли? – попита раздразнено Лидия без да поглежда майка си.
- Нищо не съм казала .. – отговори майка й объркано.

Успокой се! Само ще си изпатиш ако продължаваш така.

- Забрави го! Преодолей го! – викна Лидия и излезна от стаята оставяйки обърканата си майка сама.

---------------------------- 6 години по-късно ---------------------------

Прибирайки се в къщи, Лидия забеляза усмихващата си майка да говори с непознат мъж. По-скоро един електро-техник, който поправяше електронното им табло. Отново.

- Какво правиш? – попита раздразнено Лидия.
- О, Лидия прибрала си се? Това е Симон. – представи майка й мъжът до себе си, което раздразни Лидия повече.
- Когато ти казах да преодолееш татко нямах в предвид да си намериш нов мъж! – викна раздразнено Лидия по майка си и отиде в стаята си.



Майка ти няма подобно намерение с този мъж.

- Тя не, но той със сигурност! Трети път го виждам за един месец, това електронно табло не е толкова старо! – тръшна се нервно на леглото си тя. Скоро се чу почукване. Майка й влезна в стаята и седна до нея.

- Лидия, не е това което си мислиш. – каза майка й. Лидия погледна майка си с кафявите си очи и се изправи в седнало положение. Късата й кестенява коса беше на посоки и тя я отмести от очите си.
- Знам, и все пак. – усмихна се бодро тя и прегърна майка си, която радостно отвърна на прегръдката.

--------------------------- 2 години по-късно ----------------------------

Честна, искренна, деликатна, женствена, балансирана, грациозна, много разумна, леко разсеяна. Това беше сегашната Лидия, която често бе смятана за леко груба поради искреността си, но хората които бяха важни за нея, знаеха каква е наистина и това й бе повече от достатъчно.

- Глава 20 -
. . . De Christoph et Skorpio . . .

Не след дълго и Кристоф проплака след пристигането си на земята. Знака на Скорпиона се бе разположил на бицепсът му, който в момента беше една мъничка бе*ешка ръчичка. Беше голям шок за майка му, която започна да се отчуждава от синът си с времето.

-------------------------- 5 години по-късно -----------------------------

- Татко? – попита Кристоф и погледна към баща си със сънените си сиво-сини очи.
- Кажи. – отвърна на погледа му бащата.
- Ти мразиш ли ме? – попита любопитно той.
- Защо да те мразя? От къде ти дойде тази идея? – попита разтревожено баща му.
- Ами, мама не ме обичаше, това се забелязва. Рядко ме глезеше и често ми казваше че трябва много да се тренирам и уча ако не искам да свърша като нея. – обясни му Кристоф. Баща му постави ръката си върху главата му и разроши катранено черната му коса.
- Майка ти не те мразеше, просто не знаеше как да те защити и как да ти покаже че те обича. – увери го баща му.
- Мислиш ли? – попита съмнително Кристоф.
- Разбира се, ако майка ти те мразеше никога нямаше да те роди и да те отгледа. – каза му той, а Кристоф му се усмихна.
- Щом така казваш, значи е вярно! – заключи весело той и гушна баща си.

-------------------------- 11 години по-късно ---------------------------

С годините Кристоф започна да се отчуждава от баща си и разговорите им се бяха превърнали в скандали и караници за най-дребните и незначителни неща.

Знаеш че нямаш никой друг освен баща си, не спори с него само защото денят ти е бил лош.

- Какво по дяволите? – попита объркано Кристоф и се завъртя на 360 градуса. Беше в стаята си, а баща му на работа. Нямаше кой да е казал каквото и да било, значи му се причува или съвестта му го мъчеше. Знаеше че постъпва грешно като се кара с баща си постоянно, но годините прекарани заедно бяха наистина трудни и за двамата. Без подкрепата на жена, бащата на Кристоф трябваше да е майка и баща едновременно.

- Кристоф слез долу! – чу се ядосания глас на баща му, Кристоф превъртя очи и с досада се завлече надолу, където го очакваше ядосаният му баща.

- Какво? – попита с досада той.
- Не ми дръж този тон, колко пъти да ти казвам да си отсервираш след като си се нахранил? – скара се баща му и посочи неподредената маса.
- Бързах. – каза просто той.
- Почисти го. – каза със заповеднически тон баща му.
- Трябва да излизам, нямам време. – отговори леко нагло Кристоф.

Почисти проклетата маса или съм принуден да ти докарам главоболие.

- Какво каза? – попита объркано Кристоф и погледна баща си заплашително, преди да е казал нещо, главата рязко го заболя и той притисна слепоочията си с длани.
- Добре, добре разбрах ще почистя, само спри да си изкарваш всичко на мен. – каза Кристоф и главоболието му изчезна.
- Съжалявам. – каза тихо баща му, а Кристоф го погледна въпросително. – Съжалявам че не смогвам като родител и постоянно се караме.
- Прав- преди да е започнал и поредния спор главата отново го заболя. – Аз също съжалявам че не помагам в домакинството. – извини се той и се сдобри с баща си.

Виж ти ... насилието все пак е решение!

---------------------------- 2 години по-късно ---------------------------

Верен, точен, добър приятел, ревнив, забавен, динамичен, силен, лесно се ядосва, раздразнителен към себе си, амбициозен. Сегашният Кристоф определно се харесваше повече на баща му, особено след като се запозна с останалите зодиака.

- Глава 21 -
. . . De Ophiuchus et Odio . . .

Когато Одио се роди, нещата не отидоха в правилната посока. Майка му, като предишен представител на зодията бе убита след раждането му, баща му също. Одио беше отгледан от убийците на родителите си и неговите похитители, отгледан в лъжа, пълна заблуда и лъжа. Беше лъган през цялото време и постоянно промиваха мозъкът му с нови и нови лъжи от ранна възраст.
Още в ранна възраст, в каквато трябва да живееш безгрижно и спокойно под крилата на родителите си, на него му беше обяснявано че в тялото му бе запечатано изчадие, звяр, дете на Сатаната, дявол, който ще донесе гибел на всички хора по света, сила която той не можеше да контролира, сила която щеше да контролира него и да го заблуди с думи сладки. Той трябваше да подтисне тази сила, трябваше да хване кормилото и да обърне посоката, трябваше той да е господар на действията си, а не нещото в него.

- Одио, белегът на челото ти е белег на Сатаната, ти не си Божие чадо, ти си дете на Сатаната, дете на злото и покушението, в теб има зла сила, която е способна да погуби всички ни. Но ти не се тревожи, все още има шанс за теб, да бъдеш спасен. Ще използваме злото у теб, за добро. – говореше с тих и убеждаващ глас един свещеник на три годишният Одио. Детето кимна с празен поглед.
- Трябва да се научиш да контролираш силата преди да се е пробудила. Скоро ще започнеш да чуваш гласове, които не трябва да слушаш. – продължи да обяснява свещеника докато детето се бе загледало в големият златен кръст на врата му. Одио отново кимна в съгласие.

---------------------------- Години по-късно -----------------------------

- Одио, чувал ли си някакви гласове напоследък? – попита жена на средна възраст с много строг външен вид.
- Не майко, нищо. – отговори момчето с празен поглед.
- Радвам се, знаеш мисията си, знаеш работата си, знаеш че трябва да игнорираш нещата които чуваш, те са лъжи, знаеш че трябва да помогнеш на хората. Ти си единствената ни надежда, сине. – разпореди се жената.
- Да, майко. – съгласи се Одио.

Не им вярвай за Бога! Те за измамници, те са лъжци!

- Знаеш, че има други като теб, но за съжаление те не са толкова силни като теб и са се поддали на злото в себе си. Ти трябва да ги спасиш дете мое, трябва да ги открием и да им помогнем преди да е станало късно. – каза жената с преигран разтревожен тон.
- Както кажеш майко. – каза отново с този мрачен и равен тон Одио.

Не ги слушай дете! Те те лъжат! Те убиха родителите ти за да се доберът до теб, дори името ти не е Одио! Кой родител би кръстил детето си по този начин!


- Чуваш ли нещо? – попита жената забелязала разконцентрираното лице на детето. Одио само кимна.
- Игнорирай го, слушай мен, слушай истината, слушай майка си, жената която те е дарила с живот, слушай това което искаш да чуеш. – започна да говори жената и се доближи до детето като го гледаше право в очите. Беше толкова убедителна.

Не ме пренебрегвай .... чуй .. тя лъже .. ти............

- Спря ли? Успя ли да го подтиснеш? – попита жената с огромна надежда в очите си. Одио само кимна, а жената го прегърна.
- Толкова се гордея с теб синко!

==================================================

- Виждаш ли ги? Това са те. Тези които са потънали в мрака. Само ти, само и единствено ти можеш да им помогнеш, като изкараш злото от тях. – говореше на ухото на Одио възрастен мъж. Двамата с Одио стояха изправени пред портите на парка, в който бе забранено да се влиза и наблюдаваха дванадесет тийнейджъри да се забавляват весело около старата обзерватория.

Чуй истината, чуй това, което искаш да чуеш, чуй мен, чуй тях .... повярвай в тях, те са твоята светлина и спасение ......... те са твоето семейство.

- Глава 23 -
. . . De Amare et Capricorn . . .

Скоро семейство Сатурнум се сдобиха с първата си дъщеря и увеличиха семейството си с още един член. Знакът на Козирога се бе наместил на удобно и секретно място, вратът на Амаре.
- Виж, сега тя е следващата, която ще поеме ролята на Козирога. – каза майка й и показа белега на мъжът си.
- Да .. пожелавам й целият успех на този свят. – каза той и целуна дъщеря си по челото.

-------------------------- 5 години по-късно ---------------------------

За нещастие, след трудности с тялото си и здравословни проблеми, бащата на Амаре почина, оставяйки семейството си само без мъжка подкрепа и защита. Болната майка сега се грижеше за двете си малки дъщери.

- Мамо какъв е този белег на врата ми? Татко каза че трябва да почакам докато порастна и тогава ще разбера, но колко още трябва да чакам. – попита Амаре и почеса врата си.
- Бъди търпелива, скоро ще разбереш и когато това се случи, ще разбереш каква магия живее в теб и на какво ще си способна, да кажем че това е наследството ти от татко, той имаше много надежди относно теб, дано да ги збъднеш. – обясни майка й.
- Щом казваш. – каза леко недоверчиво Амаре и продължи със заниманието си.

Две години по-късно, Амаре и сестра й останаха сираци. Майка им й бе тежко болна и след отказ от приемане на лекарства и лечение, тя почина. Сега двете сестри живееха в дом за сираци с още много други деца като тях.

----------------------------- 3 години по-късно --------------------------

- Деа, има сладки ела да хапнеш. – повика сестра си Амаре. Момиченцето стана от стола си и отиде до сестра си безжизнено.
- Какво има? – попита я зачудено Амаре.

Днес не бе добър ден за нея, започва да осъзнава колко страшен може да бъде този свят.

- Какво пак ли си се скарала с някой? – попита Амаре и се наведе за да срещне погледа на сестра си, празният й поглед. Момичето поклати глава.

Родителите ви й липсват.

- Какво? Мама и татко? Не се тревожи, те ни гледат от горе и винаги ни пазаят и защитават. Знам, гадно е че ние не ги виждаме, но те са с нас, не се тревожи. – каза Амаре и прегърна сестра си, малкото момиче заплака, а Амаре я стисна по-силно.

----------------------------- 6 години по-късно --------------------------

Амаре си бе намерила почасова работа и сега можеше да зарадва сестра си с някоя нова дреха или дранкулка, която да накра усмивката й да се върне.

- Ето заповядай! – каза радостно Амаре и сложи сладоледа пред сестра си. – Какво има? – попита после тя забелязвайки празният й поглед.

Мъчно й е.

- Какво отново? Чакай, какво? Аз ... – зачуди се Амаре и накрая млъкна. – Какво пак е станало?
- Амаре ти след две години напускаш домът, но аз ще се наложи да остана тук още две години след твоето напускане. – отгвори тъжно сестра й.
- Това ли било? Не се тревожи, ще взема попечителство и ще живеем заедно. – успоки я Амре.
- Наистина ли? Възможно ли е? Ще го направиш ли? – попита радостно сестра й.
- Ще е доста трудно, но ... да ще го направя, все пак и аз не искам да живея две години сама! – каза Амаре и прегърна сестра си.

--------------------------- 2 години по-късно ----------------------------

Организирана, дружелюбна, сдържана, инстиктивна, потайна, независима, целенасочена, заядлива и леко дребнава. Определяна като мъжкарана, но пък и грижовна Амаре предимно се караше с момчетата от компанията. Макар и с леко детинско поведение, на раменте й тежеше голяма отговорност.

- Глава 24 -
. . . De Alexander et Aquarius . . .

За жалост на Алекс, той нямаше щастието на другите да се запознае с родителите си. Баща му бе починал преди да се е родил, а майка му по време на раждането му и заедно с това предавайки зодиака на него. Белегът му бе на гърбът. Алекс бе отгледан предимно от вече починалата си единствена баба и от по-голямата си с десет години сестра.

----------------------------- 10 години по-късно ------------------------

Алекс бе отгледам предимно от по-голямата си сестра и баба му, но заради възраста си и и здравословни проблеми тя не бе способна да се грижи пълноценно за детето, затова сестра му предимно се грижеше за него, а когато баба им почина тя взе попечителство и така започна самостоятелният им живот.

- Ей како, тук са живяли мама и татко нали? – попита малкя Алкес.
- Да, това е нашата семейна къща. – отговори сестрата.
- О, по-голяма е от тази на баба. – отбеляза той.
- Да, има снимки на мама и татко и мен естесвено, искаш ли да ги разгледаме? – попита го сестра му, а очите на Алекс грейнаха. Тя отиде до другата стая и след малко се върна с огромен, прашлясал албум в ръце. Алекс се намести удобно до сестра си на дивана, а тя започна да прелиства всяка една страница и да обяснява това кога е снимано и къде и кои са хората до родителите им.

- Почакай, кой е това? – попита Алкес и спря сестра си преди да е прелистила страницата.
- Това ли? Това е мама като дете, приличаме си нали? – попита всело сестрата.
- Наистина ли? Значи мама прилича на теб! – заключи той.
- Обратно, аз приличам на мама. – поправи го тя.
- Виж има някакъв белег на гръба. – отбеляза той накрая.
- Да, това бе белег по рождение, ти имаш също един на гърба. – каза му тя.
- Дали е същият? – попита я Алекс.
- Не знам, тази снимка е много неясна, но поне знаем че белегът си налседил от мама. – отговори му тя и продължи да прелиства албума.

------------------------------ 6 години по-късно -------------------------

Вече порастнал и по-самостоятелен, Алекс също бе започнал почасова работа за да не е в прекалено голяма тежест на сестра си. Тя естествено бе горда от него, така както майка би се гордяла.

Алекс, време е да се опознаем.

- Каза ли нещо? – попита леко разсеяно и сънено Алекс залегнал над учебниците сестра си. Тя погледна през капака на лаптопа си.
- Не. Алекс лягай си, уморен си, няма да научиш нищо ако учиш така в продължение на часове. – каза му тя и продължи да си пише доклада.

Послушай сестра си и мен, легни си, сега не ми вярваш и утре няма да ми вярваш ... като цяло няма да ми повярваш, но....

- Права си лягам си ... чувам гласове, а съм прекалено млад за лудница. – каза той и тръгна към стаята си. Сестра му го погледна леко притеснено, но все пак продължи с работата си.
- Лека нощ! – викна тя след него.
- Лека и на теб. – каза уморено Алекс.

Наистина ме чуваш, но само ти.

- Да това определно е съвестта ми за дето не учих по-рано за теста по математика ... – каза си Алекс и колкото се може по-убедително, преоблече се и се шмугна в леглото си където заспа за отрицателно време.

--------------------------- 2 години по-късно ----------------------------

Доверчив, любезен, естествен, наивен, скромен, любопитен, изобретателен, игрив. Въпреки огромната болка от миналото, благодарение на приятелите си и сестра си Алкес намираше сили да се усмихва всеки ден.

- Глава 25 -
. . . De Victor et Pisces . . .

Скоро и последния знак от зодиака се роди и началото на новото приключение започна. Белегът на Виктор бе на прасцесът му. Ясно видим за майка му, която знаеше че скоро ще се прости с живота си, точно както останалите си приятели. До две години тя роди и първата си дъщеря, а след още три години почина.

----------------------------- 7 години по-късно --------------------------

Виктор бе доста любознателно и добронамерено дете за възрастта си. Егото не му бе толкова голямо колкото на неговите връстници. Нямаше проблеми в семейството си и това бе добра обстановка за неговото развитие.

- Виктор ще занимаваш ли сестра си за около час с нещо? Имам важна работа и ми трябва добра концентрация. – каза баща му като се бе подпрял на рамката на врата.
- Разбира се. – отговори Виктор.
- Ще съм в хола, не влизайте там и не вдигайте много шум, добре? – помоли той и изчезна.
- Бати хайде да ми разкажеш история! – помоли малката му сестричка и седна до него на земята.
- Добре, каква история искаш. – попита той сестра си.
- Този път искам да ми разкажеш нещо страшно! Ама наистина страшно не ме щади само защото съм малка! – предупреди тя брат си и се намести в удобна позиция за слушане на историята. В главата на Виктор сценарият започна да се обработва и скоро той разказваше историята на сестра си.

- .... И тогава зад завесата се видя проблясък и момичето се уплаши .... – бащата на децата стоеше с тъжна усмивка на лицето си и наблюдаваше колко добре се разбира те. Стоя така докато историята свърши и отново отиде в хола.

---------------------------- 9 години по-късно ---------------------------

Вече в пубертета, Виктор и сестра му създаваха доста проблеми на баща си. Може би това се дължеше на факта че като по-малки деца, те бяха много сдържани и разбрани деца, а сега не им пукаше какво им се говори. И все пак пубертетът му не бе толкова лош колкото на останалите деца.

- Виктор колко пъти да казвам да внимаваш с чашите! Това е втора чаша за една седмица! – скара се баща му докато събираше счупените парченца чаша от пода.
- Съжалявам. – каза не толкова съжалително Виктор колкото трябваше да звучи.

Сестра ти ще се пореже на стъклата защото ходи боса, има няколко около вратата.

Виктор се приближи до кухненската врата и събра няколко доста големи, потенциални за дълбоки рани стъкълца. В този момент сестра му влезна в кухнята.
-Добре че ми каза за стъклата татко. – каза Виктор. – Тя наистина щеше да се пореже ако не ги бях махнал.
- За какво говориш? Нищо не съм ти казал нищо. – защити се баща му.
- Странно ... сигурно е от тревата. – заключи Виктор сякаш говореше със себе си.
- КАКАВО?? – попита шокирано баща му.
- Бъзикам се, нямам пари да си купя сладолед камо ли трева. – каза му Виктор, взе раницата си и излезна.

Всеки би помислил че си надрусан ... дори аз ти се вързах.

- Какво? – попита се Виктор и се огледа наоколо.

Не се тревожи, ще започна с лесни неща за разбиране.

- Да купя трева ... – записа си Виктор в едно малко тефтерче и продължи по пътя си игнорирайки гласът в главата си.

-------------------------- 2 години по-късно -----------------------------

Честен, прекрасно чувство за хумор, интуитивен, зле организиран, неуверен, разсеян, идеалист, чувствителен. Това бе характерът на най-малкия член на групата от зодиакални знаци. Понякога наистина го взимаха за надрусан, но ... така беше по-весело за останалите.