Naruto FanFik ~ Поколение ~

First topic message reminder :

Фикчето не е мое, но е много хубаво, уверявам ви

Глава № 1 : Истината

Денят бе приятен. Тримата спътници се спогледаха. Момче с кестеняви коси и лилави знаци по лицето каза:
- Е, стигнахме. Това са портите на Коноха. – след като изрече това, той погледна момичето, чийто поглед бе помръкнал, чувайки това.
- Рин, добре ли си? – попита другото момче, но въпросът му бе оставен без отговор. – Нали няма да направиш някоя глупост? Виж, просто игнорирай всички, ние ще говорим, съгласна ли си?
- Да. – гласеше краткият отговор Момичето, чието име бе Корин отмести безизразният си поглед, с който оглеждаше мястото и се усмихна на приятелите си. Тази усмивка бе запазена само за най-близки хора, за останалия свят тя бе бездушната Узумаки Корин, дъщеря на най-могъщото Джинчурики, надарена с прокълната сила. Нейните спътници - Сабаку Но Руйшин и Гаален, бяха не само нейни съотборници, но и най-добри приятели.
- Просто ги дръжте далече от мен, НЕ ГИ ПОНАСЯМ!!! Колкото по-бързо мине изпитът, толкова по-добре. – не се чувстваше добре тук, знаейки, какво бяха причинили жителите на Коноха на баща и – Знаете, че съм тук само, защото татко настоя. Колкото по-бързо си тръгнем, толкова по-добре ще се чувствам аз! – с това тя тръгна напред, прекрачвайки отворените порти.
Вече в селото, те погледнаха двамата стражи, стоящи на пост. Руйшин попита:
- Къде се намира сградата на академията? – не беше нужно да обяснява, защо се интересува, не бе и нужно да се представя. Блендите ясно показваха, че тримата новодошли са от Селото на Пясъка. Но дори и да не бе така, Руйшин и Гаален бяха миниатюрни копия на родителите си. Бащата на Руйшин - Канкуро изглеждаше по същият начин на 13, а Гаален толково приличаше на баща си Гаара от пясъка, че човек спокойно можеше да си помисли, че се е върнал назад във времето.
Само момичето с тях не им изглеждаше познато. Тя не приличаше на никой от познатите вече Джоунини на Вятъра. Въпреки дългите си руси коси, девойката не можеше да е дъщеря на Темари-сама, защото от години тя живееше в Коноха със съпруга си Шикамару и доколкото бе известно имаха две момчета. Макар непозната, блендата й показваше, че е нинджа на Пясъка. Нейната красота приковаваше погледа! Сега двамата стражи се усетиха, че я зяпат, а нейният придружител явно свикнал с реакциите на хората спрямо съотборничката му се подсмихна и запита отново:
- Е, ще ми отговорите ли?
- Аа еййй там ннна...направо – казаха заеквайки от смущение.
- Благодаря! – Руйшин се обърна към приятелите си – Да тръгваме! – Той погледна към Рин и се усмихна криво, видял потъмнялият й поглед. Момичето мразеше да я зяпат, но за съжаление с нейната външност, това ставаше, където и да отидат. Дори и Руйшин понякога се улавяше да я наблюдава. Корин притежаваше рядко срещана красота, всъщност тя също бе пълно копие на баща си, но в най-женствен вариант! Висока за възрастта си, Рин имаше атлетична фигура, получена от непрекъснатите тренировки. Лицето й имаше изразени скули с най-необикновените небесно-сини очи, допълнени от дълги, гъсти мигли, подчертаващи ги, малко чипо носле и вечно нацупени устни, които присъстваха в немалко мъжки фантазии! Но това, което приковаваше погледите на всички бяха дългите й руси коси, спускащи се на едри букли (наследство от майка и) до бедрата, небрежно вързани на опашка. Да...Узумаки Корин бе красива като богиня, но по-опасна и от демон! По ирония на съдбата така и я наричаха. Сред враговете на Селото на Пясъка, Рин бе известна като десетият демон!
Почти стигнаха академията, когато забелязаха три фигури да стоят на моста, малко пред тях. Наближавайки ги, станаха свидетели на доста весела сцена. Красиво момиче с кестеняви коси и малко кученце крещеше на момче, седнало върху парапета на моста, в погледа му се четеше отегчение, а до тях в пълно мълчание стоеше друго момче със странни очи. Шумната групичка се стреснаха, усетили чуждо присъствие, те също огледаха новодошлите.
Момчето с тъмносинята коса седяло до преди секунди върху парапета скочи и застана пред тях, препречвайки им пътя. Бе забелязал удивително красивото момиче и искаше да я заговори, но щом погледът му се спря на очите й той застина от студенината и бездушието им! Затова се извърна към момчето с кратуната на гърба си и попита:
- Ти си син на Казакагето Гаара от Пясъка, нали ? – въпросът изглеждаше глупав, но трябваше да каже нещо, все пак ги бе спрял.
- Когато спираш непознати, любопитствайки за имената им, учтивостта изисква първо ти да се представиш. – студеният отговор дойде не от момчето с кратуната, а от русото момиче, до преди малко стояло отзад. Но сега беше на една крачка разстояние от него!
- Кога успя да се приближи толкова бързо, без да я усетя? – запита се той. Явно е не само красива, но и способна!
- Но какво мога да очаквам от „нинджи” на Коноха? Хайде Гаален, Руйшин да тръгваме, че тези взеха да ме дразнят – казала това тя тръгна да подминава момчето със синята коса. Беше забелязала емблемата на клана Учиха върху дрехата му. Рин ненавиждаше този клан и ако малкият досадник не се разкара бързо, щеше да си изпати.
Саске-кун наистина бе от клана Учиха, дори носеше името на баща си - известният Учиха Саске, убил учителят си, един от най-големите врагове на Коноха – Орочимару! Сега той не можеше да си представи едно момиченце да го пренебрегва така. Посегна към рамото й, за да я спре, но се оказа в неизгодна позиция с опрян кунай в бузата! Очите на Саске се разшириха от недоумение – Но как ...? – почувства леко одраскване и усети от малката рана да потича кръв.
- ПУСНИ ГО!!! – думите изречени със заповеднически тон накараха Рин да се извърне към групата възрастни шиноби, застанали недалеч от тях.
Какаши събра бившите си ученици - Сакура и Саске заедно с Инузука Киба и Хюга Неджи защото техните деца сега бяха негови възпитаници и той бе решил да ги препоръча за Чунинския изпит, но първо искаше да го обсъди с родителите. Взели решение те се запътиха към мястото, където настоящият отбор 7, трябваше да чакат сенсея си, така станаха свидетели на случващото се! Удивиха се от скороста на момичето, която бе близка до тяхната, но поглеждайки очите й ги обхвана странно предчувствие! Спогледаха се, след което отново насочиха вниманието си към нея.
- Остави го, Рин. Да тръгваме! – думите бяха на Гаален - Ако толкова те е подразнил, просто изчакай Чунинския изпит, там ще си разчистиш сметките с него.
- Хъм, мразя да ми се пречкат слабаци, които разчитат на мама и тате да ги спасят! – каза го с такъв сарказъм, че Какаши предусети, какви щяха да са последствията затова извика :
- Саске, спри! Вие започнахте това и вие ще го прекратите! Оставете нинджите от Селото на Пясъка на мира! – след това той погледна Гаален – Ти със сигурност си малкият син на Гаара, а момчето до теб е синът на Канкуро. Аз съм Хатаке Какаши и се извинявам от името на учениците си за това. Виждам, че сте тук заради изпита, вашият сенсей пристигна по-рано и сега сигурно ви чака в Академията. – с това Какаши реши, че е приключил, но момичето което наричаха Рин не бе свършила.
- Ако ще ми се правите на любезни, кажи на онзи там да не ме оглежда с Бякугана си! – още не довършила тя се озова в близост до Хюга Неджи – Значи те интересува размерът на чакрата ми, така ли? – думите бяха изречени с неприкрит гняв. Той видя как около нея започна да се лее чакра. След секунди чакрата взе форма на ръка с кунай и се приближи до Неджи, който я гледаше спокойно.
Сакура реши да се намеси. Това момиче имаше отвратително докачлив характер.
- Хей, малката, за каква се мислиш?! За Бога, от кого си наследила отвратителният си характер, сприхаво дете?! – довърши тя ядно. Този път Рин преднамерено бавно се приближи към розовокосата шиноби и мъжът й. Докато ги отминаваше им хвърли кратък поглед изпълнен с ирония и презрение.
- Ами, хората казват, че съм наследила деветоопашатият нрав на баща си! – Корин продължи да върви, без да дочака реакциите, който умишлено предизвика с коментара си. Бившите съотборници на баща й и сенсеят му го заслужаваха. Довърши:
- Руйшин, Гаален да тръгваме!

Както винаги яка глава!
Нима Итачи харесва Рин?
Искам ощеее!

Много те моля, пускай още! :cvir: :cvir: Моля те! :cvir: Супер е!

Много е хубаво sweet_temari Продължавай да пускаш такива яки фекчета...

Глава № 10 : Заложницата !


- Красива си! – думите прозвучаха някак странно в устата му. До сега не бе казвал на жена, че е красива. На никоя, освен на НЕЯ. Итачи притвори очи. - Но нея вече я нямаше. А това момиче? Това момиче беше просто пешка в една много силна партия, от която той щеше да остане победител.
Както бе правил години наред, бившият шиноби на Коноха не позволи на чувствата да проникнат във вече бездушното му сърце. Миналото няма работа в настоящето, а целта му предстоеше да бъде изпълнена. Въпреки всичко, бъдещето щеше да е различно, ако не се бе родил като член на клана Учиха. Само ако...
- Итачи-сан? – това бе гласът на Какузу.
- Тук съм. – мъжът погледна още веднъж към изпадналата в безсъзнание Корин. След което се бърна и тръгна в посоката, от която долетя гласа на Какузу.
- Трябва да поемем на изток, за да се освободим от евентуални преследвачи. – побърза да изкаже мнението си пристигналият.
- Мислиш, че ще тръгнат след нас, въпреки предупреждението ми? – попита Итачи.
- Не знам. Но смятам, че трябва да сме много предпазливи. Коноха веднъж вече проникна в скривалището на Акатски. Втори път НЕ ТРЯБВА да има.
- Прав си. Тръгваме на изток. Когато се убедим, че няма заплаха, ще поемем на юг. Първо ще прекосим водният район. Като крайна цел ще бъде големият водопад. – опитвайки се да онагледи плана си, Итачи започна да чертае по земята с кунай. - Когато го достигнем, ще продължим по устието на реката в посока обратна на течението и, т.е. - точно на запад, където е нашата крайна дестинация.
- Хм! Това ще удължи пътуването, но е най-добрата ни възможност. Ами малката? Знаеш, че тя ще започне да създава неприятности в момента, в който възвърне силите си.
- Знам, и ще измисля нещо. Изчакай Хидан, и му предай плана ни. Аз продължавам напред. – мрачният шиноби тръгна към дървото, до което се намираше пленницата им.
- Къде ще спрете за през нощта? – забелязвайки въпросително повдигнатата вежда на другаря си, Какузу допълни – Не трябва да оставяш следи, по който да те следваме.
- Не съм и смятал. – отвърна другият.
- А как предполагаш да ви намерим?
- Няма да ни търсите. Уверете се, че не ни следват и след два дни ще се срещнем в южната част на гората на мъртвите. От там ще тръгнем за водната страна. – след като каза това, Итачи се наведе. Вдигна безжизненото тяло на девойката, и изчезна.
- Самонадеяно копеле! – изскърца през зъби Какузу – Но и твоят ред ще дойде.

-------------------------------------------------------------------------------------

- Как така ще ги преследвате? – извика Уишине – За Бога, Саске-кун! Не разбрахте ли, какво казаха? Ще убият момиченцето ми ако го направите. – последните думи бяха изречени с дрезгав глас. Една сълза се търколи по бузата на притеснената майка.
- Успокой се, скъпа! – Наруто прегърна съпругата си.
- Не се безпокой, майко! Аз ще върна Рин. – каза Йондайме, влизайки през вратата.
- Най-добре ще е първо да тръгне малка група от трима шиноби. Само така ще имаме шанс да останем незабелязани. – изрази мнението си Хикаши.
- КАКВО!? – извика гневно Иксаме. – Не се меси в работи, които не те засягат, боклук! – шинобито от пясъка не можеше да понася младият Учиха. Явно глупакът харесваше неговата Рин и се опитваше да му я отнеме! Но това нямаше да стане, защото преди това щеше да го убие. – мислеше си той.
- Да, не ме засягат! Та този, който я отведе, беше вуйчо ми! – Хикаши също беше бесен. Чувството на безпомощност го докарваше до полуда и той имаше нужда да намери отдушник на гнева си. Приближи се бавно до червенокосият. – Не ме интересува какво мислиш ти, но ако искаш битка ще си я получиш?
- Хайде да те видя, Учиха.
- Престанете веднага! – каза Какаши, като застана между двамата. – Вместо да помагате, само създавате главоболия. Или се успокойте, или няма да участвате в мисията.
- Какаши е прав – допълни Тсунаде – А сега, Хикаши, разкажи ни за плана, който имаш.

-------------------------------------------------------------------------------------

- Съвзе ли се вече? – попита Итачи.
- Къде сме? – Рин отвърна на въпроса с въпрос.
- Има ли значение? Сега сме много далеч от Коноха – Итачи и обърна гръб, прикляквайки до огъня .
- Да не би да се опитваш да ме обезкуражиш? Смяташ, че ще седя кротко, чакайки баща си да ме спаси, за да може да попадне в капана ви? – въпросите на девойката бяха открито предизвикателни.
- Не. – отвърна мъжът .
Корин го погледна с учудване. Този мъж представляваше една много сложна загадка . Избива целия си клан, оставяйки само по-малкия си брат жив. Жестокоста, с която се е отнесъл към него напълно противоречеше на слуховете, които тя бе чувала!Говореше се, че преди това да се случи, Итачи и Саске били много близки! Беше я взел за заложница, каза й че ще я убие, ако не се държи прилично, но въпреки това, когато я видя да потръпва от студ и хвърли мантията си.
Рин не можеше да разгадае личността му. Не знаеше, защо дори се опитва. Знаеше само, че заради любопитство, не си заслужава да се умре, но въпреки това, за своя най-голяма изненада, се чу да пита:
- Защо изби клана си? – но когато видя студенината, с която я приковаха червените му очи, се разкая за глупостта си и преглътна с мъка. Страхът я накара да се дръпне рязко. За съжаление така само успя да се прилепи плътно до дървото, на което бе завързана. Разбрала, че измъкване няма, Рин повдигна гордо глава, и упорито се загледа в приближаващата се фигура на Учиха Итачи.
- Сега ще ме убие! – каза си.

Тази глава бе най-яката и забавната досега! Моля те, пусни още скоро! :cvir: :cvir:

Браво Супер е продължавай

Аз.......такова........устай ма направо.........без думи много е хубаво

Eто новата глава...сорри за закъснението

Глава № 11 : Кошмарът

Не знаеше от колко време вече бяга. Може би от часове? Чакрата и бе достигнала своя лимит, и сега момичето разчиташе на физическата си издръжливост.
- Но и тя не е вечна. – каза си с ирония тя, докато продължаваше да тича по размекналата се от дъжда почва.

Гъста растителност постоянно препречваше пътя й. Клоните, през които се провираше безмилостно шибаха тялото на девойката, разкъсвайки и без друго вече парцаливите дрехи.

Изпитваше болка във всяка част от тялото си. Поройният дъжд спомагаше за изтръпването на схванатите и от умора крайници. С ужас усещаше, че достига предела на силите си, и единственото, което я крепеше, бе чувството за самосъхранение. Дори природата бе против нея. Все по - размекващата се почва поглъщаше стъпалата и, не позволявайки да се придвижва по-бързо.

В един миг загуби равновесие и изпищя пронизително, защото усети, че полетя към пропастта. Търкаля се около минута, докато не се блъсна в нещо твърдо. Чу се пукот на кост и остра болка превзе цялото и тяло. Явно скоростта, с която се търкаляше бе увеличила силата на удара, в резултат на което сега стоеше със счупен лакът на лявата ръка.

Буца заседна в гърлото и. Предателски мисли обзеха съзнанието на момичето.
– Може би най - добре е да спра да бягам, и с примирение да посрещна съдбата си? – не довършила още мислите си, девойката поклати глава в знак на несъгласие. Нямаше време за истерии и глупави разсъждения. Винаги казваше, че има сърце на войн, а войните не се предаваха до сетния си дъх.

Изправи се решително, пренебрегвайки появилият се световъртеж, като използва за подпора дървото, с което се сблъска. Реши, че е достойна за съжаление, но в момента не можеше да си позволи лукса да се само съжалява. Приведе се и със здравата си ръка започна да накъсва на ленти каквото имаше останало от крачолите и. После клекна в калта, търсейки нещо, което можеше да й послужи за шина. Намери два що - годе здрави клона, които можеха да свършат работа.

- Наближи най-неприятната част. – помисли си с горчиво примирение, веднага след което се чу повторен звук от пукот на кост, последван от изпълненият и с болка писък.

Въпреки усилията си, усети как една след друга горещи сълзи взеха да се стичат по бузата и. Момичето реши да не им обръща внимание, и продължи с работата си.

- Така, всичко е готово. А сега какво? – изказа мислите си на глас.

Ревът на небето ставаше все по-силен и по-силен. Светкавиците зачестяваха, унищожавайки всеки път късче от природата. Девойката гледаше в няма почуда, как години на растеж и развитие биваха унищожени за секунди. Нов поток от горчиви сълзи потекоха по лицето и, сливайки се със дъждовните капки. Не знаеше за кой плаче - за себе си или за природата, а може би и за двете, защото днешната буря предвещаваше техният край.

Изправи се с усилие, но краката и не устояха на тежестта на тялото.
- Трябва да продължа да тичам. Трябва да продължа да тичам! – повтаряше си тя тихо, но настойчиво. Разбрала, че тялото и се е предало, момичето вдигна глава, наблюдавайки проблясъка на нова светкавица и тогава ГО видя.

Светлината ясно очерта огромното му тяло. Пурпурните му очи не я изпускаха, следейки и най-малкият признак за движение. Съществото наддаде смразяващ рев, с който може би оповестяваше предстоящата си победа. Тогава девойката с ужас проследи как по острите му зъби се стичат капки кръв, които биваха погълнати от дъжда много преди да достигнат земята.

Сърцето и препускаше в бесен ритъм. Усещаше тъпи пулсации в главата си. Тогава то скочи, тя изпищя…

--------------------------------------------------------------------------------------
Рин стреснато отвори очи ужасена от преживяното.
- Сън! Не, по-скоро кошмар! – каза си. Тялото и бе обляно в студена пот. Корин вдигна уморено глава, стряскайки се за миг. Очите на Итачи, все така вперени в нея, бяха червени и зловещи. – Мангегю Шаринган – помисли си. Значи това било. Беше успял да изтръгне зловещия спомен от детството и. Той наистина беше много коварен и жесток.

Погледът на Итачи не я изпускаше. Следеше всяка нейна реакция, като звяр, дебнещ жертвата си.
– Само че аз няма да му се дам. – помисли си Рин. След което вдигна упорито брадичка. Нямаше да му позволи да я сломи психически… никога. Щеше да изтърпи наказанията му едно по едно, както сега, без да се предаде. Това бе нейният път на нинджа.

Учиха Итачи продължи да наблюдава русото момиче още около минута, обърна се и изчезна.

Ихаа страхотно е. Браво! Много ми хареса.

Фика е меко казано перфектен нямам думи да го опиша :bravo: Кога ще пускаш нова глава ?

Хм... може би в неделя...

Супер ще чакам

Още ще има ли?

Vishnev cvqt написа:Още ще има ли?

Би трябвало днеска да има

Ето новата глава Сорри за закъснението, но бях на олимпиада по география, и не можах по - рано Само да кажа, че това е последната глава, която имам Ако някой знае къде има още, да казва

Глава № 12 : Битката продължава!

Пътуваха вече 8 дни, но по пътя си не срещнаха други хора. Въпреки, че тя бе в плен на брутален убиец, девойката най - вече се притесняваше за баща си. Макар силна и опитна нинджа, Наруто беше много нетърпелив, и в повечето случаи този му недостатък го въвличаше в излишни неприятности. Знаеше, че останалите двама членове на Акатски – Хидан и Какузу, изостанаха, за да отвличат вниманието на евентуалните преследвачи, но тя вярваше във баща си. – Дали Хикаши е тръгнал след нас? – когато ставаше дума за него, Корин не знаеше защо реагира така. Осени я мисълта, че е привлечена от красивия шиноби.
Девойката изпусна една дълга въздишка. Осъзнаваше влечението си, но самият факт хич не я радваше.
- Оох, не можах ли да се влюбя в Иксаме? С него се познаваме от деца, а и родителите ни се уважават. Защо трябваше да е е точно Учиха? И аз съм една… - измърмори Рин
От някъде изникна Итачи. Ох, как мразеше тази му способност да изчезва и да се появява за секунди. Това направо я влудяваше. В крайна сметка, щеше да се побърка и да се опита да го убие. Съзнанието и се зае с подробно описание на все по-примамливата идея - картината бе ясна - „Убийството на Учиха Итачи”! Неусетно на устните и разцъфна усмивка, която премина в лек малко истеричен кикот.
Рин знаеше, че състоянието и няма да се подобри, ако стои и бездейства просто така. Ако ръцете и баха свободни, щеше да си удари плесница. Е, засега единственото, което можеше да прави, бе да изчаква удобен момент. Дори нинжи като Итачи правеха грешки, тя просто трябва да следи действията му много внимателно.

--------------------------------------------------------------------------------------
Трите нинджи се спряха и внимателно огледаха обстановката. Единият от тях се отдели и изчезна в сенките.
- Ей, Йондайме какво мислиш, дали нашата Рин е добре? – шинобито на селото скрито в пясъка погледна към сериозното лице на приятеля си от детство. Разбираше чувствата му. За него Корин не беше просто сестрата на най-добрият му приятел, а и жената, която обича.
- Не знам, Иксаме. Тя е най-вироглавата жена, която познавам и се страхувам да не си навлече неприятности с упоритостта си. – за първи път русият шиноби изказа на глас това, което го притесняваше.
- Тя ще бъде добре. – увереният и ясен отговор стресна другите двама. Те не бяха усетили кога Хикаши се бе върнал. – Сестра ти може да е вироглава, но не е тъпа. Сигурен съм, че е разбрала какъв човек е Итачи и внимава.
- И кога успя да я опознаеш толкова добре, гадно копеле такова? – извика извън себе си от гняв Иксаме. Не му се нравеше този Учиха. Мразеше начина, по който бе видял да го гледа Рин – с интерес и уважение.
– Ако беше мъж на място, сега Рин нямаше да е в плен. – червенокосият знаеше, че думите му не са истина, но не можеше да се спре, просто искаше да унижи другият.
- Иксаме, престани! Знаеш, че това не е вярно. – Йондайме знаеше за чувствата на приятеля си, но не можеше да го остави да изрича тези безсмислици просто така.
- Да, прав си. – каза след дълго мълчание Хикаши – Моя е вината, че я отведоха, но за едно нещо не си прав и това е…аз наистина познавам Корин, защото тя е същата като мен.
Тримата шиноби потънаха в мълчание всеки заел се със собствените си мисли и обвинения. Всеки един от тях винеше себе си за възникналата ситуация. За тях момичето, въвлечено в интригата бе по-скъпо от самият живот, и те никога нямаше да си простят, ако нещо и се случеше.
В един момент и тримата скочиха в бойна готовност. От сенките се появи самотна фигура на момиче с дълги пурпурни коси и лазурени очи. Тя се спря и погледна сериозно към вече разпозналите я момчета.
- Нобура-сама! – извика учудено Йондайме. – Какво, за бога правиш тук? Бързо, върви си! Това място не е безопасно. – изричайки това, русокосият младеж се завъртя, и с видимо пренебрежение пое в друга посока. Но не направил и две крачки, и почувства премерен удар в рамото си. Когато вдигна глава, очите му срещнаха други две, типични за клана Хюга.
- Аз не съм която и да е. Аз съм Хюга Нобура и съм нинджа, затова не ме пренебрегвай, негоднико!