Vampire Kisses {Вампирски целувки}

Здравейте! Така това е една книга. За сега ще пусна само 1 глава ако ви хареса ще има още.


Книга първа - "Вампирски целувки"
автор:Елан Шрайбер

1. Малко чудовище

Съучениците ми и аз седяхме в полукръг на пода в зоната за четене.
- Брадли, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? – попита госпожа Пийвиш, когато всички други въпроси вече бяха отговорени.
- Пожарникар! – изкрещя той.
- Синди?
- Ъъъ, медицинска сестра, - тихо прошепна тя.
Госпожа Пийвиш зададе въпроса на всички останали от класа. Полицаи. Астронавти. Футболисти. Най – накрая дойде моя ред.
- Рейвън, каква искаш да станеш ти като пораснеш? – попита ме тя, а зелените и очи сякаш гледаха през мен.
Не отговорих.
- Актриса?
Поклатих глава.
- Лекарка?
- О, не, - казах.
- Може би стюардеса?
- Отврат! – отвърнах й.
- Тогава каква? – раздразнено запита тя.
Замислих се за момент.
- Искам да съм…
- Да?
- Искам да стана… ВАМПИР! – изкрещях аз и видях шока и недоумението изписани на лицето й. За секунда си помислих, че ще се разсмее, може би наистина го направи. Но децата които стояха до мен, се отдръпнаха.
Прекарах по – голямата част от детството си гледайки как останалите се отдръпват надалеч от мен…


Бях зачената на водното легло на баща ми или на покрива на университетското общежитие на майка ми, под блещукащите звезди, зависи кой от двамата разказваше историята. Те бяха сродни души, които не можеха да се разделят със седемдесетте: една истинска любов, примесена с наркотици, малко тамян с дъх на боровинка и музиката на Grateful Dead. Бях едно босоного момиче, накичено с мъниста, в срязани избелели дънки, с дълга и оплетена коса, обожаващо Елтън Джон, с тен и кожено елече, обуто в сандали. Мисля, че извадиха късмет, че не бях дори по – ексцентрична. Можех да искам да съм накичено хипи – върколак! Но някакси бях обсебена от вампирите.
Сара и Пол Мадисън станаха по – отговорни след като аз се появих на този свят – ще перифразирам – просто започнаха да обръщат повече внимание на реалния свят. Продадоха караваната на Фолксваген, в която живееха и наистина се установиха под наем. Нашият хипи – апартамент бе украсен в 3D плакати на цветя, които светеха в тъмното и едни оранжеви тръби с течност, която се движеше сама, подобно на лава, която можеше да гледаш вечно. Беше най – хубавото време. Тримата се смеехме и играехме на „Реки и мостове”. Стояхме будни до късно, гледахме филмите за Дракула, „Тъмни сенки” с небезизвестния Барнабас Колинс, както и Батман на чернобелия ни телевизор, който получихме, когато си открихме сметка в банката. Чувствах се на сигурно място под одеалото в полунощ, търкайки издуващият се корем на майка ми, който издаваше звуци, подобни на тези от „лава лампите”. Разбрах, че тя ще даде живот на още една ходеща кукла.
Всичко обаче се промени, когато тя роди една ходеща, ала съвсем не кукла. Бе родила момчето-идиот! Как можа? Как можа да унищожи всички онези щастливи вечери? Сега си лягахме рано, докато това създание, което родителите ми наричаха Били, се съдираше от рев по цяла нощ. Изведнъж бях останала съвсем сама. Единствено телевизионният Дракула ми правеше компания, докато момчето-идиот ревеше, мама спеше, а татко сменяше миризливите памперси в тъмнината.
И сякаш това не бе достатъчно зле, изведнъж ме изпратиха на някакво място, което не бе моят апартамент, което нямаше красиви 3D постери на диви цветя по стените, но за сметка на това бе пълен с досадни колажи на детски отпечатъци. Кой бе украсявал тук? Зачудих се аз. Беше претъпкано с образцови малки момичета в красиви роклички, и малки момченца с идеално сресани коси. Мама и татко го нарекоха „детска градина”.
- Те ще бъдат твои приятели, - успокои ме майка ми, докато се бях вкопчила в нея, сякаш от това зависеше животът ми. После ми помаха за довиждане и ми изпрати въздушни целувки, докато стоях сама до началничката мисис Пийвиш (peevish – сприхава), поне доколкото можех да остана сама. Загледах се как майка ми се отдалечаваше с момчето – идиот, докато тя го водеше към хубавото място със светещите плакати, играчки и филми за чудовища.
Някак оцелях през целия ден. Режех и лепях черна хартия върху още черна хартия, оцветявах устните на Барби в черно с пръсти и разказвах на персонала призрачни истории, докато образцовите деца тичаха сякаш бяха братовчеди на типичен американски пикник. Дори се зарадвах да видя Момчето – Идиот, когато мама се върна да ме прибере.
Същата нощ ме намери с устни, притиснати към екрана на телевизора, опивайки се да целуна Кристофър Лий в филма за Дракула.
- Рейвън! Защо си будна толкова късно? Трябва да ходиш на градината утре!
- Какво? – казах аз. Черешовият пай, който ядях падна на земята, заедно със сърцето ми.
- Но.. мислех, че ще е само веднъж? – паникьосано попитах аз.
- Миличката. Трябва да ходиш всеки ден!
Всеки ден? Думите се отпечатаха вътре в главата ми. Беше доживотна присъда!
Същата нощ Момчето – Идиот не можа да се съревновава с драматичният ми рев и сърцераздирателните ми писъци. Докато лежах в леглото ми, се молех за вечна тъмнина и за слънце, което никога да не изгрее.
За нещастие, на следващата сутрин се събудих, огряна от ослепителна светлина и чудовищно главоболие.
Копнеех да съм наблизо поне до един човек, с който да мога да се разбирам. Но не откривах такива, нито вкъщи, нито в училище. У дома всички „лава” лампи бяха заменени с плакати на Лора Ашли, а нашия чернобял телевизор – с двадесет и пет инчов цветен модел.
На училище, вместо да пея песнички за Мери Попинс, си тананиках мелодията от филма „Екзорсистът”.
През половината време, което прекарвах в детската градина, се опитвах да стана вампир. Тревър Мичъл, с идеално сресана руса коса и мътни сини очи, се превърна в моето лично възмездие, от момента в който се опита да ме прекъсне по време на един час. Той ме мразеше, защото бях единственото дете, което не се страхуваше от него. Всички хлапета, а дори и учителите му се подмазваха, защото баща му притежаваше по – голямата част от земята, на която бяха разположени къщите им. Тревър все гледаше да „ухапе” някого, не защото искаше да е вампир като мен, а просто защото си беше гадняр. Беше изнудвал всички, освен мен. А и на мен скоро започна да ми омръзва…
Стояхме на игралната площадка, близо до баскетболните кошове, когато ощипах кожата на малката му тънка ръчичка, толкова силно, че си помислих, че ще текне кръв. Лицето му почервеня. Аз стоях безизразно и чаках. Тялото му се тресеше от ярост, очите му проблясваха отмъстително, докато аз нахално му се ухилих. Тогава зъбите му се отпечатаха на ръката, която очаквателно бях протегнала. Мисис Пийвиш бе принудена да го накара да застане до стената, наказан, а аз щастливо затанцувах из игрището, чакайки да се превърна в прилеп – вампир.
- Тази Рейвън е странна, - дочух мисис Пийвиш да казва на друг учител, докато преминавах покрай плачещият Тревър, който протестираше срещу наказанието си. Изпратих му въздушна целувка и помахах с ухапаната си ръка.
Демонстрирах гордо раната си, докато се бях качила на една люлка в училище. Вече можех да летя, нали така? Но все пак ми трябваше нещо, с което да се засиля. Люлката се издигна чак до върха на оградата, ала аз се стремях към пухкавите облаци. Ръждясалата седалка почти се разпадна, когато аз скочих. Имах намерение да прелетя през цялото игрище – за да видя изненаданата физиономия на Тревър. Вместо това се приземих върху калната земя, наранявайки още повече вече ухапаната си ръка. Плачех по – силно заради факта, че не притежавах свръхестествени сили като моите идоли от телевизията, отколкото заради самата болка.
С притиснат лед към ухапаното място, мисис Пийвиш ме наказа да застана до стената, докато Тревър вече бе свободен да играе. Той ми изпрати въздушна целувка, за да ме раздразни и каза:
- Благодаря!
Изплезих език и използвах една дума, която бях чула от мафиотите в „Кръстника”. Мисис Пийвиш незабавно ме изпрати вътре. Наказваха ме доста често по време на детството ми, като ми казваха да напусна. Съдбата ми се състоеше от непрестанни напускания.

2. Дулсвил


Официалната табела на влизане в града би трябвало да гласи: „ Добре дошли в Дулсвил – по – голям от пещера, но достатъчно малък, за да развиете клаустрофобия!”.
С население от 8000 взаимно-приличащи си хора и прогноза за времето, която си бе доста отчайваща през цялата година – слънчево – ограден от къщи, прилични на курабийки и разпростиращи се навсякъде обработваеми земи – това беше Дулсвил. Товарният влак в 8:10, който минаваше през града, отделя хубавата от лошата част на града. Царевичните поля от игрището за голф, тракторите – от количките за голф. Мисля, че градът е обърнат на обратно. Как така една земя, на която се отглеждат царевица и пшеница, струва по – малко от земя, пълна с пясъчни дупки?
Градският съд, който е на сто години, е разположен на площада. Не се бях забърквала в достатъчно неприятности, за да бъда завлечена принудително там – все още. Бутици, тур – операторски офис, цветар, компютърен техник и кино доволно заемаха определеното си място около площада.
Щеше ми се нашата къща да лежеше на релсите на влака, на колела и да може да ни изведе от този град, но ние бяхме от дясната страна, точно до кънтри клуба. Дулсвил. Единственото интересно място е едно изоставено имение на заточена баронеса, построено на върха на Бенсън Хил, където тя бе умряла самотна.
Имам един единствен приятел в Дулсвил – Беки Милър, дъщеря на фермери и по – непопулярна дори и от мен. Бях в трети клас, когато се запознахме официално. Стоях на стълбите пред училище, чакайки майка ми да дойде да ме вземе (закъсняваше, както винаги), когато забелязах дяволито хлапе, свито в ъгъла на стълбището, да плаче като бебе. Нямаше никакви приятели, тъй като живееше в източната част на града. Беше дете на двама фермери и седеше два реда по – назад от мен в клас.
- Какво има? – попитах я аз, тъй като се почувствах зле.
- Майка ми ме забрави! – изплака тя и закри с лице жалкото си, мокро личице.
- Не е вярно! – възпротивих се аз.
- Тя никога не закъснява толкова! - извика отново тя.
- Може да е попаднала в задръстване.
- Мислиш ли?
- Разбира се! Или е получила обаждане от един от онези любопитни търговски пътници, които винаги питат: „Майка ти вкъщи ли е?”
- Сериозно?
- Случва се постоянно. Или е трябвало да спре за да купи снакс и е имало доста дълга опашка в магазина.
- Дали е направила така?
- И защо не, трябва да ядеш, нали? Така че не се бой. Ще дойде.
И, сякаш за да потвърди думите ми, един син автомобил спря пред нас, а в него се возеха една извиняваща се майка и приятелско, пухкаво, овчарско куче.
- Мама каза, че можеш да дойдеш в събота у нас, ако родителите ти са съгласни, - дотича Беки обратно при мен.
Никой досега не ме бе канил на гости. Не бях срамежлива като Беки, но просто бях непопулярна. Винаги закъснявах за училище, защото се успивах, носех слънчеви очила в клас и имах мнение, различно от това на всички останали в Дулсвил.
Задният двор на Беки беше голям колкото цяла Трансилвания – страхотно място, където да се скриеш, да си играеш на чудовища и да изядеш толкова много пресни ябълки, колкото празният стомах на една третокласничка можеше да побере. Бях единственото хлапе в училище, което не я биеше, не я унижаваше и не я обиждаше, а дори я защитаваше от всеки, който опиташе тези неща. Тя беше моята триизмерна сянка. Аз и бях най – добрата приятелка и същевременно – неин бодигард. И все още съм.
Когато не си играех с Беки, прекарвах времето си, като си слагах ярко черно червило и лак за нокти, търкайки износените си „бойни” ботуши и се затрупвах с романите на Ан Райс. Бях на единадесет, когато със семейството ми отидохме до Ню Орлиънс за ваканцията. Мама и татко искаха да играят Blackjack в казиното „Фламинго”. Изостаналото момче искаше да отиде до аквариума. Но аз знаех къде точно да отида: Исках да посетя родната къща на Ан Райс, историческите сгради, които тя бе подпомогнала и възстановила и имението, което сега наричаше свой дом.
Стоях омаяна пред желязната порта на огромната къща в готически стил, с майка ми (непоканеният ми придружител) до мен. Можех да усетя гарваните, които прелитаха над главата ми, макар че вероятно нямаше такива. Жалко, че не бях дошла тук през нощта – щеше да е много по – красиво. Няколко момичета, които изглеждаха досущ като мен стояха на улицата, снимайки. Исках да се приближа до тях и да кажа: „Бъдете мои приятели. Можем да обикаляме гробищата заедно.” Това бе първият път през живота ми, когато се почувствах на място, сякаш принадлежах тук. Намирах се в града, където поставяха ковчезите един върху друг,за да се виждат по – добре, вместо да ги заравят надълбоко в земята. Имаше изрусени колежани с стърчащи коси. Навсякъде бе пълно със странни хора, освен на Бърбън стрийт, където туристите изглеждаха сякаш са долетели точно от Дулсвил. Внезапно иззад ъгъла изникна лимузина. Във възможно най – черния цвят. Шофьорът, също с черна шапка, отвори вратата и тя излезе!
Паникьосах се и я загледах безизразно, времето сякаш бе застинало. Точно пред очите ми бе идолът ми измежду всички живи хора, Ан Райс!
Тя засия като филмова звезда, един Готически ангел, едно небесно създание. Дългата и черна коса се спускаше по раменете й и блестеше, носеше златиста диадема, дълга и лека копринена пола и страхотно, вампирско, черно наметало. Нямах думи. Мислех, че съм изпаднала в шок.
За щастие, майка ми никога не си гълташе езика.
- Извинете, дали ще може да дадете на дъщеря ми един автограф?
- Разбира се! – отговори и кралицата на нощните приключения със сладък глас.
Запътих се към нея, а разтрепераните ми крака сякаш щяха да се разтопят под слънцето всеки момент.
След като се подписа на една жълта бележка, която майка ми откри в портмонето си, тя ме погледна и застанахме една до друга, обвила ръка около кръста ми.
Никога не се бях усмихвала така през живота си. А тя се усмихваше както вероятно го бе правила милиони пъти досега. Миг, който тя никога нямаше да запомни, миг, който аз никога нямаше да забравя.
Защо не и казах, че обожавам книгите и? Защо не и казах колко много означава за мен? Че мислех, че притежава качества, неприсъщи за останалите хора?
радостно пищях през целия ден, припомняйки си сцената отново и отново, разказвайки на татко и Задръстеното момче, на закуска на следващата утрин. Беше нашият първи ден в Ню Орлиънс и аз вече бях готова да се прибера вкъщи. На кого му пукаше за глупавия аквариум, за Френският квартал и Марди Грас, когато аз бях видяла ангелът на вампирите?
Чаках целия ден, за да бъде проявен филма, само за да видя, че снимката на мен и Ан Райс не е излязла. Разочарована, аз се върнах заедно с майка си в хотела. Като изключим факта, че тя и аз се бяхме появили на снимките поотделно, възможно ли бе двама човека, обожаващи вампирите, да не могат да бъдат уловени заедно на снимка? Или може би това бе просто напомняне, че тя бе брилянтен автор на бестселъри, а аз – едно замечтано хлапе, преминаващо през тежка фаза. Или просто майка ми бе лош фотограф.

3. Чудовищна каша


Рожденият ми ден – „сладките” шестнадесет години. Не трябва ли всички рождени дни да са сладки? Защо трябва шестнадесет да е най-сладкото число? На мен всичко това ми изглеждаше адски преувеличено!
В Дулсвил, всички празнуваха рожденият ми ден - като всеки друг ден.
Целият ден започна с виковете на момчето-идиот:
- Стани, Рейвън. Нали не искаш да закъснееш. Време е за училище!
Как може две деца произлезли от едни и същи родители да са толкова различни? Може би имаше нещо вярно в теорията за пощальона. Но в случая с момчето-идиот мама по-скоро трябва да е имала афера с библиотекаря.
Насилих се и станах от леглото, намъкнах черна памучна рокля без ръкави, черни кубинки и очертах устните си с черното червило.
Две млечно бели кексчета, едното с формата на единица, а другото на шестица, ме чакаха ма кухненската маса.
Облизах показалеца си, който бе минал леко през глазурата на кексчето-шестица.
- Честит рожден ден! – каза мама и ме целуна. – Това е уж бе за вечерта, но може и сега да го видиш. – каза и ми подаде един пакет.
- Честит рожден ден, Рейв. - каза тате като и той ме целуна по бузата.
- Басирам се, че си нямаш и идея какво е това, което мама ми дава. – заядох тате, докато държах пакета.
- Не. Но съм сигурен, че струва доста.
Разтресох светлия пакет в ръката си и чух потропването отвътре. Загледах се в залепеното листче, на което пишеше „Честит Рожден ден”. Можеше да се ключове за кола – мой собствен Батмобил! Все пак беше шестнадесетият ми рожден ден.
- Исках да ти купя нещо специално. – каза мама с усмивка.
Разкъсах развълнувано пакета и отворих капачето на малката кутийка за бижута. Загледах се в блестящите бели перли, които ме зяпаха от дъното на кутийката.
- Всяко момиче трябва да има перлена огърлица за специални случаи. – мама светеше като слънце от радост.
Това бе специалния вариант на мама на хипи огърлица на любовта. Насилих се да извия устни в усмивка и да скрия разочарованието си.
- Мерси. – казах и ги прегърнах мама и тате едновременно. Тъкмо прибирах огърлицата обратно в кутията, когато забелязах погледите на родителите ми, така че макар и неохотно трябваше да я пробвам.
- Стои ти прекрасно. – мама все още грееше.
- Ще я пазя за специални случаи. – отговорих й и прибрах перлите в кутийката.
Звънецът иззвъня и Беки влезе заедно с една малка черна торбичка за подаръци.
- Честит рожден ден! – изкрещя развълнувано тя на път за хола.
- Мерси. Нямаше нужда да ми вземаш нищо.
- Казваш едно и също всяка година. – заяде ме тя, подавайки ми торбичката. – Между другото вчера вечерта видях един ван пред старата вила, някой се нанася! – прошепна тя.
- Няма начин! Някой най-накрая ще се нанесе там?
- Предполагам. Но всичко, което видях е, че носеха дъбови бюра, часовници от времето на дядо(сигурно), и големи сандъци е надпис „Пръст”. И имат син тийнейджър.
- Който вероятно се е родил облечен в бежови джинси. И съм убедена, че родителите му досадници завършили Бръшляновата Лига (Ivy League). – отвърнах й. – Надявам се, че няма да я ремонтират и да изгонят всичките паяци.
- Дааа. Както и да махнат портата и да сложат бяла оградка.
- И пластмасови гъски по поляната.
Двете се разкикотихме като луди, докато аз зарових с ръка по торбата.
- Тъй като навършваш шестнадесет исках да ти купя нещо специално.
Извадих черно кожено колие с малко метално украшение. Беше прилеп!
- Обожавам го! – изкрещях и си го сложих.
Мама ме погледна убийствено от кухнята.
- Следващият път ще й дам пари. – чух я да казва на тате.
- Перли! – прошепнах на Беки на излизане от къщата.
Бях в салона по физическо облечена в черна тениска и кубинки вместо задължителното бяло и маратонки. Къде е смисъла? Помислих си. Бялото облекло ли е това, което прави от учениците атлети?
- Рейвън, не искам и днес да те изпращам до дирекцията. Защо поне веднъж не ми спестиш това като се облечеш според изискванията? – Мистър Харис, учителят ми по физическо, простена.
- Днес ми е рожден ден. Може би ще може вие на ми дадете почивка веднъж!
Той се втренчи в мен още не напълно наясно какво да каже:
- Само днес. – най-накрая отстъпи. – И не защото ти е рожден ден, а защото нямам настроение да те водя до дирекцията.
Аз и Беки се разхилихме и се отдалечихме от скамейките, където останалата част от класа чакаше.
Тревър Мичъл, възмездието ми още от детската градина и вечно влачещият се с него Мат Лелс ни последваха. Те бяха идеално сресани и консервирани, богати футболни сноби. Знаеха, че изглеждат добре, а това че бяха толкова наперени направо ме изкарваше от нерви.
- Сладките шестнадесет! – каза Тревър, очевидно подслушал разговора ми с Мистър Харис. - Колко очарователно! Тъкмо е узряла за любов, не мислиш ли, Мат? – Продължиха да вървят по петите ни.
- Да, пич. – съгласи се Мат.
- Но може би си има причина да не иска да носи бяло – то е за девственици, нали, Райвън?
Той бе привлекателен, нямаше съмнение в това. Имаше красиви сини очи, косата му бе просто перфектна като на модел. Имаше си момиче за всеки ден от седмицата. Беше лошо момче, но богато лошо момче, което го правеше доста скучен.
- Хей, не съм единствената, която носи бяло бельо, нали? – попитах го. – Прав си – има си причина да нося черно. Но може би ти си този, който е трябвало да разучи повече.
Беки и аз седнахме на далечният край на пейките, оставяйки Тревър и Мат някъде по пътя.
- Та.. Как ще прекараш рождения си ден? – провикна се Тревър, докато седеше с останалата част от класа, достатъчно силно, че всички да чуят. – Ти и фермерката Беки ще си седите вкъщи в петък вечер, гледайки петък 13-ти „Friday the Thirteenth”? Или ще мъдрите какво да напишете за обява?”шестнадесет годишно самотно бяло чудовище търси сродна душа, за да я „върже” за вечността”.
Целият клас избухна в смях.
Не ми харесваше Тревър да ме дразни, но когато дразнеше Беки направо ме влудяваше.
- Не тази вечер мислим да се натресем на партито на Мат. Иначе всички ще умрете от скука.
Всички изпаднаха в шок, а Беки завъртя очи, сякаш да ми каже „В какво ме забъркваш сега?” Никога не бяхме ходили на крайно рекламираните партита на Мат. Никога никой не ни беше канил, но така и така и без това никога не бихме отишли. Поне аз не бих.
Целият клас чакаше реакцията на Тревър.
- Естествено, може да дойдете... но нали знаете ще пием бира, не кръв! – целият клас се засмя отново, а Тревър и Мат удариха лапи.
Едва тогава Мистър Харис изсвири със свирката и ни даде сигнал да станем от пейките, за да обикаляме около игрището като хрътки.
Но аз и Беки вървяхме, равнодушни към гледката на потящите ни се съученици.
- Не може да отидем на партито на Мат. – каза Беки. – Кой знае какво ще ни направят?
- Ще ги видим какво могат. Или какво ние можем. Сладките шестнадесет, помниш ли? Рожденият ден, който никога не се забравя!

4. Истината или те е страх


Най- вълнуващите неща, които ми случили се в Дулсвил през живота ми, в хронологичен ред, са:
1. Влакът за 3:10, които се отклони от релсите си и изсипа пълни кутии с шоколадови бонбони, които ние без жалост погълнахме.
2. Как едно момче от по-горните класове пусна черешова бомба в тоалетната, която взриви канализацията, а училището затвори за седмица.
3. На шестнадесетия ми рожден ден, семейство, набедено че е вампирско се нанесе в обитаваната от духове вила на върха на хълма Бенсън!
Легендата за вилата е следната: била е построена от румънска баронеса, която напуснала страната си след бунт на селяни, в който загинал съпругът й както и по-голямата част семейството му. Баронесата построила новата си вила на хълма Бенсън, като възстановила всеки детайл от европейския си дом, естествено без труповете.
Прекарала остатъка от дните си заедно със слугите си в пълна изолация и страх от всички непознати и големите тълпи. Когато тя е умряла съм била още малко дете никога не съм я срещала, макар че обичах да си играя до надгробния й камък на гробището. Хората говорят, че всяка вечер е седяла на прозореца на горния етаж, взирайки се в луната, и че дори сега, когато луната е пълна, ако погледнеш от точния ъгъл, можеш да видиш духа й, седящ на същото място, с поглед към в небето.
Но аз никога не съм я виждала.
След смъртта й вилата остана изоставена. Чуха се слухове, че там продължава да живее дъщерята на румънската баронеса - вещица, интересуваща се от черна магия. Дори и да беше така, тя явно не се интересуваше от Дулсвил (умна жена!) и никога не припари до мястото.
Вилата на Хълма Бенсън за мен изглеждаше просто божествено в готическия си вид, но за всички останали бе като трън в очите. Бе най-голямата къща в града - и най-празната. Баща ми казва, че е така защото е била завещана. Беки твърди, че е празна, защото е обладана от духова. Аз мисля, че е така защото жените в града се страхуват от прах.
Вилата, разбира се, винаги ме е пленявала. Бе моята вид на Къщата Мечта на Барби, изкачвах хълма много нощи, надявайки се да зърна някой призрак. Но всъщност, съм влизала вътре само веднъж, когато бях на дванадесет. Надявах се, да мога да го пооправя и да го превърна в къща за игра. Щях да сложа табела „ЗАБРАНЕНО ЗА ЗАГУБЕНЯЦИ”. Една вечер се покатерих на грубата желязна порта и изприпках по ветровитата алея.
Вилата бе наистина величествена, с лози, спускащи се надолу по стените й като падащи сълзи, с избеляла боя, изпочупени керемиди, и призрачно тъмни тавански прозорци. Дървената врата бе като Годзила, висока, мощна и естествено - заключена. Прокраднах се отзад. Всички прозорци бяха заковани с дъски и дълги пирони, но забелязах и няколко поотпуснати дъски, висящи над прозореца на мазето. Опитвах се да ги откъртя и тогава чух гласове.
Свих се зад някакви храсти, когато бандата гимназисти пристъпваше все по-близо. Повечето бяха пияни, а един бе изплашен.
- Хайде, Джак, всички сме го правили. – излъгаха, бутайки момче, носещо бейзболна шапка, към вилата. – Влез вътре и ни донеси някоя изсъхнала глава!
Можех да видя, че Джак Патерсън бе нервен. Той бе красиво момче, по което на можеше да не си паднеш, от онзи тип, който би трябвало да прекарва времето си в игра на баскетбол или в сваляне момичета, не в промъкване в обладани от духове къщи само, за да спечели приятели.
Беше сякаш Джак вече бе видял призрак, когато доближи вилата. Изведнъж погледна зад храстите, където се криех аз. Аз ахнах, а той изпищя. Помислих, че и двамата щяхме да получим инфаркт. Запълзях назад, защото чух бандата да наближава.
- Пищи като малко момиченце, а все още не е вътре! – подигра му се един от тях.
- Разкарайте се от тук! – каза Джак на момчетата. – Очаква се от мен да вляза сам, нали?
Той изчака останалите да отстъпят и после ми кимна, че е чисто.
- По дяволите, момиче, изплаши ме! Какво правиш тук?
- Живея тук и си забравих ключовете. Опитвам се да се върна вътре. – пошегувах се.
Той си пое дъх и се усмихна.
- Коя си?
- Рейвън. Вече знам кой си ти. Ти си Джак Патерсън. Баща ти държи магазина, от който майка ми си купува чантите. Виждала съм те на касата.
- Да, знаех си, че ми изглеждаш позната.
- Е, защо си тук?
- Предизвикателство е. Приятелите ми мислят, че мястото е обладано от духове, а от мен се иска да вляза вътре и да измъкна сувенир.
- Нещо от рода на стар диван?
Усмихна се със същата онази усмивка.
- Да, идиоти. Но няма значение. И без това няма начин да се влезе.
- Напротив, има! – отвърнах и аз му показах разхлабените дъски на прозореца на мазето.
- Първо ти. – каза, бутайки ме напред с треперещи ръце. –По-дребна си.
Проврях се лесно през прозореца.
Вътре, бе наистина тъмно, дори за мен. Едва успях да се отърва от паяжините наоколо. Влюбих се в мястото! Имаше купища от кашони навсякъде, и миришише като мазе, което беше тук от създаването на света.
- Хайде идвай вече! – казах.
- Не мога да мръдна! Заседнах.
- Трябва да мръднеш. Искаш ли да те намерят със задницата, стърчаща навън?
Протегнах се дръпнах и бутнах. Накрая Джак влезе, за мое облекчение, но не и негово.
Поведох ужасения гимназист през прашното мазе. Стискаше толкова силно ръката ми, че си помислих, че ще ми счупи пръстите.
Но усещането от това да държа ръката му бе приятно. Бе голяма, силна и мускулеста. Не като на Момчетата- Идиоти, чиито хилави ръчички бяха винаги мокри и лепкави.
- Къде отиваме? – прошепна с ужасен глас. – Нищо не виждам!
Можех да различа формите на огромни столове и дивани, покрити с прашна бяла покривка, вероятно някога принадлежащи на старата жена, която гледала луната.
- Виждам стълби. – казах. – Просто ме следвай.
- Не отивам натам! Да не си луда?
- Какво ще кажеш за голямо огледало? – подразних го, надничайки зад покривка.
- Ще взема някой от тези празни кашони!
- Това не става. Приятелите ти ще те убият. Ще станеш за посмешище до края на дните си. Повярвай ми, знам как стоят нещата.
Отвърнах на погледа му го и видях ужаса в лицето му. Не бях сигурна дали бе по-изплашен от приятелите си навън, или от стъпалата на мазето, които могат да се пречупят при най-малкия натиск. Или може би го беше страх от призраци.
- Окей. – казах. – Чакай тук.
- Сякаш мога да отида някъде? Нямам идея как да се върна!
- Но първо...
- Какво?
- Пусни ми ръката!
- Ох, да.
Той ме пусна.
- Рейвън..
- Какво?
- Пази се!
Спрях.
- Джак, вярваш ли в духове?
- Не, разбира се, че не!
- Значи не мислиш, че тук има призрак? На тази стара жена?
- Шшт! Не говори толкова високо!
Усмихнах се, чакайки. Но тогава се сетих за предизвикателството на бандата му и хванах шапката му. Той отново изпищя.
- Успокой се, това съм само аз, не съм от тези страшни духове, в които не вярваш.
Внимателно се изкачих по скърцащите стъпала и се натъкнах на някаква затворена врата. Но когато завъртях дръжката, тя се отвори. Вече бях в широк коридор. Лунната светлина за прокрадваше през пукнатините на закованите прозорци. Вилата отвътре изглеждаше дори по-голяма. Докосвах стените докато обикалях, а прахта леко се наслой по ръцете ми. Завих на ъгъла и се озовах пред огромно стълбище. Какви ли съкровища се намираха в края му? Нима там се появяваше духа на баронесата?
Изкачих се на пръсти, толкова тихо, колкото ми позволяваха тежките кубинки.
Първата врата бе заключена, както втората и третата. Допрях ухо до четвъртата, и чух звука на немощен плач от другата страна. Ледени тръпки ме побиха. Бях в Рая. Когато се заслушах по-съсредоточено, разбрах, че това е просто вятъра свистящ през закованите прозорци. Отворих дрешник, който изскърца като стар ковчег. Може би щях да намеря скелет! Единственото нещо, което открих обаче, бяха няколко стари закачалки покрити с паяжини, вместо дрехи. Чудех се къде ли са духовете? Влязох в библиотеката. Отворена книга лежеше на малка масичка, сякаш жената, която гледаше луната я бе чела преди да умре.
Грабнах „Румънски Замъци” от полицата, надявайки се да отворя таен проход към страшно подземие. Нищо не помръдна, освен космат черен паяк, който премина през прашния рафт.
Но в следващият момент, чух силен шум и почти скочих от покрива – беше звука на рог! Изплашена, изпуснах книгата. Тотално бях забравила за бандата на Джак и новата ми мисия.
Избягах обратно по стълбите, прескачайки последните стъпала. Ярка светлина проблясваше през дъските на прозорците озарявайки дневната. Изкачих се през прозореца и се подадох навън, криейки се зад дъските. Можех да видя гимназистите, седящи на капака на колата си, фаровете осветяваха портата на вилата.
Единият гледаше в моята посока, затова изкарах шапката на Джак през цепнатината между дъските и я развях, сякаш току-що бях кацнала на луната. Почувствах се триумфиращо. Гимназистите вдигнаха палци в отговор.
Намерих Джак потен, седящ в ъгъла на входа на мазето, върху няколко дървени подпори. Сигурно мнението му за плъховете не се различаваше много от това за призраците.
Грабна ме така, както майка грабва детето си.
- Защо се забави?
Поставих шапката отново на главата му.
- Ще ти потрябва.
- Какво направи с нея?
- Осведомих ги, че си вътре. Готов ли си?
- Готов! – издърпа ме през прозореца, сякаш мястото гореше. Забелязах, че този път не се заклещи.
Върнахме дъската обратно на мястото й. Изглеждаше сякаш никога не сме били там.
- Не искаме това да е лесно за никой друг. – казах.
Гледаше ме така, сякаш не знаеше какво да прави с мен или как да ми се отблагодари.
- Чакай! Не си взех сувенир! – осъзна.
- Ще се върна вътре.
- Няма начин! – каза, сграбчвайки ръката ми.
Замислих се за момент.
- Ето, вземи това. – дадох му огърлицата си. Черна, кожена връзка с медальон от оникс. – Струва само три долара, но изглежда, сякаш е било притежание на баронеса. Само не давай на никой да я оцени.
- Но ти свърши цялата работа, а аз ще обера лаврите.
- Вземи я преди да си сменя решението.
- Мерси!
Претегли огърлицата в ръката си и ме дари с топла целувка по бузата. Скрих се зад ронещата се беседка, докато той тичаше към приятелите си, размахвайки огърлицата пред лицата им, давайки им гепи. Сега те го обожаваха, както и аз. Придържах мръсната си ръка към прясно-целунатата си буза.
След този ден Джак се движеше с клуба на готините и дори стана президент на класа. От време на време, го засичах по центъра, и той винаги ми се усмихваше широко.
Нямах възможност да се върна в Къщата Мечта на Барби. Разнесоха се слухове, че Джак се е промъкнал във вилата. Опасявайки се, че повече деца ще могат да влязат, полицаите патрулираха в околността през нощта. Щяха да минат години докато посетя вилата отново.

Много ми хареса Пусни още

5. Светлина от прозореца


Все още потни от физическо, Беки и аз минахме покрай вилата на път за вкъщи. Забелязах нещо, което не бях виждала до сега: светлина от прозореца. Прозорците - вече не бяха заковани!
- Беки, виж! – изпищях от вълнение. Това бе най- хубавият от всички подаръци за рождения ми ден! Фигура, стояща на таванския прозорец, се взираше в звездите.
- О, не! Истина е, Рейвън. Те са призраци! – изпищя тя, впивайки пръсти в ръката ми.
- Ако е така, този призрак кара черен Мерцедес! – казах, сочейки към лъскавата кола, паркирана на алеята.
- Да тръгваме. – настоя тя.
Изведнъж светлината на тавана изгасна.
И двете въздъхнахме едновременно. Ноктите на Беки се впиха в пуловера ми втора ръка. Зачакахме безмълвни, с широко отворени очи.
- Хайде, да тръгваме! – каза Беки.
Не помръднах.
- Рейвън, закъснявам за вечеря! И със сигурност ще закъснеем за партито на Мат!
- Охо, падаш си по Мати? – подразних я, очите ми бяха като залепени за вилата.
Но когато не ми отговори, се обърнах да я видя. Бузите й бяха червени.
- Падаш си! – казах с въздишка. – А твърдиш, че аз съм странна! – издекламирах, поклащайки глава.
- Рейвън, трябва да тръгвам!
Бях готова да чакам до сутринта, но който и да беше вътре нямаше намерение да излиза.
Таванската светлина бе запалила огън в душата ми.
- Видях Мерцедес, паркиран до вилата! – информирах семейството си на вечеря. Закъснях, както винаги, този път за собствената си вечеря по случай рожденния ми ден.
- Чух, че приличат на семейство Адамс. – каза Момчето - Идиот.
- Може би имат дъщеря на твоята възраст. Някоя, която не иска да се забърква в неприятности. – добави майка ми.
- Тогава няма да ми е от полза.
- Може би има баща, с който мога да играя тенис. – каза баща ми с надежда.
- Който и да е, трябва някак да се отърве от всичките стари огледала и сандъци. – добавих, без да осъзнавам какво казвам.
Всички ме погледнаха.
- Какви сандъци? – попита майка. – Не ми казвай, че си влизала в къщата!
- Не, просто чух.
- Рейвън! – каза майка ми с неодобрителен родителски тон.
Изглежда никой в Дулсвил не бе виждал новите собственици. Беше прекрасно да имаме мистерия в този град, за разнообразие. Всички вече знаеха почти всичко, което се беше случило в Дулсвил, и повечето не си заслужаваше да се знае.

Мат Уелс живееше на „добрата” част от града, на ръба на Оукли Уудс. Беки и аз пристигнахме късно и влязохме на партито сякаш бяхме кино звезди, влизащи на премиера. Или може би аз бях. Горката Беки висеше здраво за ръката ми, сякаш щеше да посети зъболекар.
- Всичко ще бъде наред. – уверих я. – Това е парти!
Но разбирах нервността й. Бяхме изложени на присмех, когато можеше да сме си вкъщи и да гледаме телевизия, както предполижи Тревър. Но защо снобите трябва да получават цялото забавление? Само, защото спалнята на Мат беше с размера на хола ни? Само, защото не носехме дрехи, които са „на мода”? Това значеше ли, че трябва да стоя вкъщи на шестнадесетия си рожден ден?
Почувствах се като Мойсей, преминавайки през някакъв внезапно засушен район на Червено Море, докато си проправяхме път през тълпа от сноби, които се изместваха един по един при нашето влизане. Съучениците ни ме огледаха, впили поглед в обикновеното ми Готическо облекло. Жалко, че Томи Хилфигер не беше тук. Той щеше да се поласкае. Всички носеха неговите дрехи като училищна униформа. Музиката на Аеросмит се носеше от дневната на Мат. Плътна ивица дим се носеше над диваните, а миризмата на бира се бе наситила във въздуха като евтина есенция. Двойките, които не ни зяпаха неодобрително, се зяпаха вдин друг влюбено. Щеше да бъде напразно да се опиташ да говориш с някой.
- Не мога да повярвам, че дойдохте. – каза Майк, забелязвайки ни в коридора. – Бих ви снимал, но не знам дали ще сте виждате на снимката! – И все пак, въпреки дразненето, Мат не беше толкова жесток колкото Тревър. – Бирите са отзад. – добави. – Искате ли да ви покажа пътя?
Беки изпитваше страхопочитание към Мат. Тя поклати глава и се заключи в тоалетната. Мат се засмя и се насочи към кухнята. Аз изчаках я дневната до огромна тон-колона, разглеждайки си-дитата. Майкъл Болтън, Селин Дион, и няколко анимационни мелодийки. Не бях изненадана.
Върнах се да проверя Беки и заварих вратата на тоалетната отворена, не беше в коридора, затова преминах през тъплата от пияни съученици към кухнята. Група от кукли с хиляда-доларови-прически впиха поглед в мен и напуснаха, оставяйки ме сама. Или поне така си мислех.
- Хей, секси Чудовищно Маце. – каза глас зад мен. Принадлежеше на Тревър.
Беше се подпрял на стената до мен, с кутийка с б ира Budweiser в ръце.
- Да не би тази реплика да минава на всяко парти?
Той се усмихна с съблазняваща усмивка.
- Никога не съм целувал момиче с черни устни.
- Никога не си целувал момиче. – казах и минах покрай него.
Той хвана ръката ми и ме придърпа към себе си. Погледна ме със сините си очи и ме целуна по устните! Трябва да призная, беше си добър в това, и не болеше, че беше така красив.
Тревър Мичъл никога дори не ме бе докосвал, да не говорим за целувал, освен когато ме ухапа в детската градина. Най-много получавах потупване по главата, когато минавах покрай него. Трябваше да е пиян. Може би беше шега - може би просто се опитваше да се гаври с мен. Но начина, по който устните му се усещаха срещу моите, изглеждаше сякаш и на двама ни ни харесваше. Не знаех какво да си мисля, когато ме дръпна през задната врата, покрай пияна двойка, налегнала се на стълбите, покрай кофи за боклук и фонтан, под високи дървета и тъмнина.
- Страх ли те е от тъмното, Чудовищно Момиче? – дърветата пропускаха толкова малко светлина, че беше трудно да се различат червените раета на пуловера му.
- Не, всъщност го харесвам.
Избута ме към едно дърво и започна да ме целува наистина. Ръцете му бяха навсякъде – по мен, по дървото.
- Винаги съм искал да целуна вампир! – каза, поемайки си дъх.
- Винаги съм искала да целуна неандерталец.
Той се засмя и продължи да ме целува.
- Та, това значи ли, че сме заедно? – попитах. Сега аз бях тази, която си поемаше дъх.
- Какво?
- Като например, когато отиваме на училище? Ще се държим за ръце по коридорите и ще седим заедно на обяд? Ще гледаме филми през уикендите?
- Да, все тая.
- Значи ходим?
- Да. – засмя се той. – Можеш да ме гледаш как играя мач, а аз мога да те гледам как се превръщаш в прилеп. – започна нежно да ме хапе по врата. – Обзалагам се, че ти харесва, нали, Чудовищно Момиче?
Сърцето ми потъна. Разбира се, че не исках да съм гадже на Тревър. Не беше сякаш той е Марс, а аз Венера- дори не бяхме от еднаква вселена! И аз дори не го харесвах. Знаех, защо ме доведе тук, знаех какво искаше да направи и знаех на кого ще каже. И накрая ще може дори да спечели десет долара от цялото това залагане с приятели за „сваляне на Готическото Маце”. Надявах се да ме опровергае. Въпреки това, само все повече ме обеждаваше, че съм права.
Време беше да се залавям за работа.
- Искаш ли да видиш защо не нося бяло? Искаш ли да летиш с мен?
- Да. – усмихна се той, нещо като уплашена усмивка, но много настоятелна. – Обзалагам се, че летиш като Супергърл!
Избутах го през оградата, към гората. Очевидно можех да виждам по-добре от него. Нощните ми навици ме правиха чудесен наблюдател в мрака. Не толкова добър като котка, но почти. Чувствах се сигурна и обезопасена, водена от красивата луна. Погледнах нагоре и видях няколко прилепа, носещи се около дърветата. Никога не бях виждала прилепи в Дулсвил. Но също не ходех и на много партита.
- Не виждам. – каза Тревър, махайки клон от косата си.
Докато вървяхме, той разперваше ръцете си сякаш щеше да удари нещо. Някои хора са злобни, когато са пияни; някои са трезви пияници. Но Тревър беше страхлив пияница. Наистина беше доста отблъскващ.
- Да спрем тук. – каза той.
- Не, още малко по-нататък. – казах, следвайки прилепите, докато летяха през гората. – Шестнадесетият ми рожден ден е. Искам това да е нощ, която никога няма да забравя! Имаме нужда от абсолютно уединение.
- Тук е достатъчно уединено. – каза той, обръщайки се в опит да ме целуне.
- Почти стигнахме. – казах аз. Светлините от къщата не можеха да се видят вече, и ние нямаше как да направим пет крачки без да се ударим в някое дърво.
- Тук е перфектно! – отсякох накрая.
Той ме притисна силно, не защото ме обичаше, а защото го беше страх. Беше толкова жалък.
Подухваше нежен ветрец през дърветата, носещ аромата на есенни листа. Чух скърцане на прилепи над нас. Пълната луна осветяваше крилата им. Щеше да е романтично, ако до мен имаше истинско гадже.
Тревър бе напълно сляп в мрака, опипвайки всичко с ръцете и устните си. Целуваше ме нявсядъде по лицето ми докосна гърба ми. Дори и сляп, не му отне много време да напипа копчетата на блузата ми.
- Не, ти пръв. – казах.
Вдигнах пуловера му, толкова чевръсто, колкото успях. Никога не бях правила това преди. Отдолу носеше ве-образна тениска и още една под нея.
„Това ще отнеме цяла вечност”, помислих си.
Усетих голата му гръд. Защо не? Беше точно пред мен. Беше нежна и гладка и мускулеста.
Той ме придърпа по-близо, моята дантелена, черна, копринена блуза, докосваше голото му тяло.
- Сега ти, скъпа. Искам те направо болезнено. – промълви той близо до кожата ми, карайки я да настръхне.
- Аз също. – въздъхнах, подбелвайки очи.
Наклоних го бавно надолу към коравата земя. Махнах обувките и чорапите му. А той бързо махна останалото.
Лежеше облегнат на ръцете си, чисто гол. Зяпнах го на бледата лунна светлина, запаметявайки момента. Колко момичета бяха оставили Г-н Перфектен до дърво, само за да ги проклина на другия ден? Нямаше да съм първата, нямаше и да съм последната. Просто щях да съм различна.
- Хайде - ела тук. – каза той. – Студено ми е!
- Само минутка. Не искам да ме видиш гола.
- Не мога да те видя! Едва виждам ръцете си!
- Е добре, просто почакай секунда.
Взех дрехите на Тревър Мичъл в ръцете си. Пуловера му, ве-образната блуза, бежоните му панталони, чорапите, и бельото. Взех силата му. Маската му. Целият му живот. Какво трябваше да направи момиче с това?
Това момиче просто побягна. И бягах толкова бързо, както никога до сега. Сякаш се бях упражнявала всеки ден в училище. Ако Г-н Харис можеше да ме види сега, със сигурност щеше да ме включи в отбора по бягане.
Прилепите също отлетяха, сякаш бяха в синхрон с движенията ми. Бързо достигнах къщата, с дрехите на Тревър в ръце. Снобите, пиещи на задната веранда, бяха прекалено заети да си бъбрят за изпразнените си от смисъл животи, за да ме видят как изпразвам торба пълна с бирени кутийки и напъхвам вътре дрехите на Тревър.
Внесох торбата вътре и хванах стъписаната Беки за ръката. Тя тъкмо носеше бира до маса с играчи на покер.
- Къде беше? – изпищя тя. – Никъде не можах да те намеря! Бях принудена да сервирам на тези откачалки! Напред назад – бира, чипс, бира, чипс. А сега и цигари! Рейвън, от къде за Бога да намеря цигари?
- Забрави за цигарите! Трябва да бягаме!
- Хей, захарче, къде са тези бисквитки? – настоя пиян атлет.
- Барът е затворен! – изкрещях в лицето му. – Хубавото обслужване изисква хубвав бакшиш!
Взех печалбата му от покера и я напъхах в чантата на Беки.
- Време е да тръгваме! – казах, дърпайки я.
- Какво има в торбата? – попита.
- Боклук, какво друго?
Избутах я през входната врата. Едно от предимствата да нямаш приятели е да няма на кого да казваш „чао”.
- Какво стана? – продължи да пита тя, докато я дърпах през градината. Десет годишният й пикап стоеше накрая на улицата, чакайки ни като пристан. – Къде беше, Рейвън? Имаш листа в косата.
Изчаках докато преполувим пътя до вкъщи, преди да се обърна към нея с огромна усмивка и да изкрещя. – Преебах Тревър Мичъл!
- Какво направи!? – изкрещя обратно, като едва не кривна от пътя. – С кой?!
- Преебах Тревър Мичъл.
- Не, не си! Не, не можеш! Не, не би могла!
- Не, имам в предвид метафорично. Прецаках го толкова лошо, Беки, и имам дрехи, за да го докажа! – и ги изкарах от торбата една, по една.
Смеехме се и крещяхме, докато Беки не зави зад ъгъла към хълма Бенсън.
Някак Тревър щеше да намери обратния път през мрака. Но нямаше да носи богаташките си дрехи, за да се прикрие. Щеше да е гол, замръзнал, сам. Щеше да покаже кой всъщност е.
Щях да помня моят Супер Шестнадесети рожден ден до края на живота си, а сега и Тревър Мичъл също щеше да го помни.
Докато пътувахме по безлюдния селски път, който лъкатушеше около хълма Бенсън, фаровете осветяваха страшните дървета. Молци атакуваха предното стъкло, сякаш се мъчеха да ни предупредят да хванем друг път.
- Вилата е напълно тъмна. – казах, когато го доближихме. – Искаш ли да спрем, за да я огледаме?
- Рожденният ти ден свърши. – каза Беки с изтощен глас, придържайки крака си на газта. – Ще спрем другата година.
Изведнъж фаровете осветиха фигура, стояща на средата на пътя.
- Внимавай! – изкрещях.
Мъж със снежно-бяла кожа и остра черна коса, облечен с черно наметало, черни джинси, и черни Док Мартинс, бързо вдигна ръка да предпази очите си - очевидно от светлината на фаровете, а не от внезапния сблъсак с пикапа на Беки.
Беки наби спирачки. Чухме глух удър.
- Добре ли си? – изплака тя.
- Да. А ти?
- Ударих ли го? – изпищя тя, паникьосано.
- Не знам.
- Не мога да погледна. – каза тя, скривайки глава под кормилото. – Не мога! – започна да плаче.
Изкочих от пикапа и плахо тръгнах към предницата, страхувайки се от това, което мога да видя, лежащо на пътя.
Но нищо не видях.
Проверих под пикапа и търсих следи. Един по-близък оглед и забелязах кръв, разпръсната по решетката.
- Добре ли си? – извиках.
Но отговор не последва.
Взех фенер от жабката на Беки.
- Какво правиш? – попита тя, загрижено.
- Търся.
- Какво?
- Имаше малко кръв..
- Кръв? – изплака Беки. – Убих някого!
- Успокой се! Може да е било елен.
- Елените не носят черни джинси! Ще се обадя на 911!
- Давай... и къде е тялото? – възразих – Не караше достатъчно бързо, за да го изстреляш в горите.
- Може би е под пикапа!
- Вече проверих. Вероятно просто го удари и той си е заминал. Но искам да се уверя.
Беки хвана ръката ми, забивайки нокти в плътта ми.
- Рейвън, не отивай! Да се махаме оттук! Ще се обадя на 911!
- Заключи вратите ако искаш. – казах, измъквайки се от нея. – Но дръж двигателя и фаровете включени.
- Рейвън, кажи ми.. – Беки въздъхна едва, гледайки ме с ужасени очи. – Кой нормален мъж би вървял по средата на катранено-черен път? Мислиш ли, че може да е...?
Усетих приятни тръпки по ръката ми.
- Беки, не ми вдъхвай допълнителни надежди!
Проверих зад храстите, които водеха долу до пропастта. После се отправих към върха, точно към вилата.
Изпищях.
- Какво има? – изплака Беки, сваляйки прозореца.
Кръв! Плътни локви в тревата! Но нямаше тяло! Последвах кървавите петна, уплашена, че трупа му може да виси някъде. И тогава се спънах на нещо много твърдо. Погледнах надолу, очаквайки отсечена глава. Изпънена с предчувствие наклоних фенера надолу. Беше отворена кутия от боя.
- Мъртъв ли е? – прошепна Беки, когато се върнах при пикапа.
- Не, но мисля, че си убила кутията му. – казах, поклащайки кутията пред нея. – Какво ще боядисва по сред-нощите? И къде отиваше?
- Беше просто боя! – каза Беки, с чувство на облекчение, затваряйки телефона си и съживявайки двигателя. – Да се махаме от тук!
- Какво правеше този глупак по средата на пътя? – поколебах се на глас. – Може би е искал да нарисува някакви графити или нещо от сорта.
- От къде дойде? Къде може да отишъл толкова бързо? – промърмори ми вместо отговор.
В страничното огледало забелязах отражението на тъмната вила, точно навреме, за да видя светлината от таванския прозорец.

6. Разобличаване

Историята за голия Тревър се разпространи незабавно из цялата гимназия. Някои казаха, че той се промъкнал в къщата на Мат, завит в чувал за боклук, други – че са го намерили припаднал на моравата в задния двор. Никой си нямаше и идея, че аз бях замесена. Само Тревър знаеше цялата история. Очевидно се опитваше да залъже приятелите си, че е имал среща с някаква мажоретка. Във всеки случай, всички имаха право да се смеят.
Тревър ме остави намира. Дори не смееше да ме погледне в очите. Готическото момиче най – сетне бе хванало цаката на популярният сноб. Но не исках да ме обвини в кражба. Трябваше да му върна дрехите, нали?
Първо се заех с едната обувка. Мисля, че беше лявата. Закачих я отвън на шкафчето ми. Отпърво, сякаш никой не забелязваше висящата маратонка. Тези, които най – накрая я видяха, просто продължиха. Но на следващата сутрин тя бе изчезнала. Само един човек и бе обърнал внимание. Беше време и други да разберат, освен добрия стра Тревър.
Дясната кафява обувка бе закачена по същия начин. Забелязах как момичетата – снобки, които никога досега не ми бяха говорили, изведнъж започнаха да ме поглеждат през часа по алгебра, а в усмивките им се четеше одобрение. Досега те бяха момичетата на Тревър, бе им обещал всичко, без да им даде нищо. Е, аз имах доста неща да им покажа.
Докато дойде времето, когато панталоните му с цвят каки бяха закачени, оплескани с петна от кал и трева, всички вече знаеха на кого принадлежи въпросното шкафче. Сега всички в фоайето ми се усмихваха. Изведнъж бях станала популярна – по някакъв друг, по – незабележим начин от обичайния.
С изключение, разбира се, на Тревър. Но аз се чувствах в безопасност. Сега, когато всички знаеха, че шкафчето е мое, той щеше да е главният заподозрян, ако нещо ми се случеше.
Но той наистина отправи заплаха, макар и странна.
- Ще ти сритам задника, Чудовище! – каза ми той един ден. Стисна брадичката ми, и повдигна главата ми, докато Беки и аз се прибирахме.
- Войнишките ботуши нараняват повече отколкото мокасините ти, Неандерталецо! – върнах му го аз. Лицето ми бе притиснато между ръцете му.
- Хайде, пусни я, - каза му мат, докато го дърпаше назад. Можех да видя как дори той бе харесал шегата ми. Със сигурност се уморяваше от надутото поведение на Тревър понякога. Все пак, той бе предполагаемият му „най – добър приятел”.
- Никога няма да си нещо повече от една откачалка! – изкрещя Тревър. За щастие, Мат успя да го откъсне от мен. Не ми се щеше да налитам на бой, след поредния изтощителен ден в училище.
- Само почакай! Само почакай! – извика ми той.
- Говори с адвоката ми! – провикнах се в отговор, като тайно се надявах, че няма да ми е необходим пластичен хирург.
Дойде време за големия финал. Доста от учениците се бяха събрали около моето шкафче. Дори видях един новобранец да снима.
Беше върха на сладоледа, това, което всички очакваха. Бялото бельо „Келвин Клайн” на Тревър, прясно залепено на моето шкафче. Надписът отдолу гласеше:
БЯЛОТО Е ЗА ДЕВСТВЕНИ, НАЛИ, ТРЕВЪР?
Постоя така известно време. Всички го видяха. Ама имам предвид: наистина всички!
- Рейвън, обезобразила си училищна собственост, - скара ми се директор Смит по – късно същия ден. Бях висяла в офиса му толкова много пъти, че сякаш виждах стар приятел.
- Но тези шкафчета висят тук от векове, Франк, - отвърнах аз. – Може би е време да кажеш на училищния борд, че имаме нужда от нови.
- Не мисля, че осъзнаваш сериозността на ситуацията, Рейвън. Повредила си шкафче и си опозорила почетен ученик.
- Какъв почетен ученик? Попитайте всички отличнички мажоретки и половината от отбора по гимнастика колко пъти той е засрамвал тях!
Директор Смит потропваше с молива по бюрото в объркването си.
- Трябва да те ангажираме с нещо, Рейвън. Някой клуб, към който да принадлежиш, нещо, което ще ти помогне да си намериш приятели.
- Дали клубът по шах е отворен още? Или пък този по математика? – саркастично попитах аз.
- Има и други занимания.
- Можете ли да ми гарантирате място в отбора на мажоретките? О, разбира се, ще трябва да нося черна плисирана пола.
- Това е нещо, за което ще трябва доста да се напрегнеш. Но се обзалагам, че ще си доста добра.
- Очевидно, почетните ученици като Тревър много „уважават” мажоретките…
- Рейвън, гимназията е трудно място за повечето деца. Просто това е начина. Дори и хората, които са популярни, не винаги означават нещо. Но ти имаш толкова много възможности. Изобретателна си. Умна си. Ще разбереш. Прсото не повреждай повече шкафчета, докато се опитваш да намериш отговора.
- Разбира се, Франк, - казах аз, взимайки бележката за задържане след часовете. – Ще се видим скоро.
- Не прекалено скоро, става ли, Рейвън?
- Ще се опитам да не прекалявам, - отвърнах аз и затворих вратата.

7. ЧЕСТИТ Хелоуин


Хелоуин. Любимият ми ден. Единственият ден от годината, когато се чувствах на мястото си. Единственият ден, когато всички ме приемат и ми отправят комплименти, а дори бивам наградена от щедрите си съседи, които явно не смятат, че съм прекалено стара, за да празнувам. Или може би просто се боят от номерата ми. Но тази година наистина исках да нося костюм. Пазарувах в магазини, където никога не стъпвах и взех назаем неща за майка ми. Вързах косата си на опашка, сложих си розова барета и облякох много сладък и мек бял кашмирен пуловер, както и розова тенис поличка. Придадох на кожата си здравословен блясък с помощта на нещата на майка ми и си сложих червило в пастелен цвят. Дори взех ракетата за тенис на татко. Разхождах се из къщата, говорейки неща като: „Скъпа мамо, ще се прибера веднага след урока ми по тенис!”.
Момчето – идиот не ме разпозна, когато аз минах покрай него в кухнята. После челюстта му почти се откачи, когато разбра, че това съм аз, а не съседското отроче, дошло да поиска малко захар.
- Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… добре, - каза той, пременен в униформата си на бейзболен играч. Мисля че се канеше да повърне, но се въздържа.
Родителите ми искаха да правят снимки. Вървете ги разберете. Държаха се така, сякаш отивах на абитуриентския си бал. Позволих им да ме снимат само веднъж, тъй като прецених, че татко би искал да има сносна снимка да дъщеря си, която да закачи в офиса си.
По – късно същия ден, Беки и аз обядвахме в училищния стол. Всички ме гледаха, сякаш бях новото момиче. Наистина, никой не ме разпозна. Отпърво беше забавно, но после вече започнах да се дразня. Всички ме зяпаха, когато се обличах в черно.Сега всички ме зяпаха, макар и да носех бяло. Нямаше изход! И тогава Тревър влезе в кафенето, облечен като Дракула. Косата му бе пригладена назад, а той отмяташе черната качулка. Имаше пластмасови кучешки зъби и кървавочервени устни.
Застана до Мат, докато погледът му обходи залата, за да ме намери. Явно искаше да ми покаже новият си външен вид. Най – накрая Мат ме посочи и Тревър изгуби ума и дума. Никога не го бях виждала да ме зяпа по този начин, докато оглеждаше тенът на лицето ми и белия пуловер.
Бях сигурна, че ще се приближи, за да каже нещо глупаво, но вместо това той седна на отсрещния край на залата, с гръб към мен. Дори си тръгна преди нас. Най – сетне се бях освободила от него! Но бях сбъркала. Трябваше да знам, че примирието ни няма да трае дълго.
Малката ми кошничка във формата на тиква бе почти препълнена с Smarties, Snickers, Mary Janes, Jolly Ranchers, Dubble Bubble gum, както и доста други лакомства. И най – важно – пръстени във формата на паяци и временни татуировки. Беки и аз бяхме обходили всички къщи в града и вече се чудехме какво ли ни очакваше на прага на мистериозното Имение. Бяхме запазили най – хубавата къща за най – накрая. Както, очевидно, всички други.
Буквално имаше опашка пред входната врата. Сякаш бяхме в Дисни Уърлд. Гули, тролове, пънкари, Мики Маус, Фред Флинстоун и Хоумър Симпсън, в много копия, нетърпеливо очакваха своя ред. Както и двoйка нечии родители, пременени като ковчези, които се опитваха да надникнат вътре. Циркът бе в града, и всички бяха дошли да видят изродите, които участваха там.
- Доста е страшничък, - казах аз, докато край нас премина дванадесетгодишен Франкенщайн и мини – върколак.
Момчето – идиот ме забеляза, докато Беки и аз се приближавахме откъм алеята.
- Заслужава си чакането, Рейвън. Ще се влюбиш в къщата! Това е сестра ми, - гордо каза той на задръстените си Батман – приятелчета, които ме изгледаха с възхищение в очите, присъщо на хлапетата от по – ниските класове.
- Видя ли някакви отрязани глави? Или пък чудовища с удължени кучешки зъби? – попитах го аз.
- Не.
- Тогава може би си губим времето тук.
- Онзи старец наистина е зловещ. Изглежда страшно и дори не е маскиран!
Можех да забележа как Момчето – идиот се опитва да завърже разговор с мен, тъй като това бе първият път, когато можеше да се похвали на приятелите си чрез мен. Но също така можех и да видя как го очакваха сериозни физически наранявания.
- Благодаря ти за информацията.
- Благодаря? О… да, разбира се, сестричке.
- Ще се видим вкъщи, ако си в настроение да разменим някой и друг бонбон.
Момчето – идиот кимна с охота. Усмихна се и потегли към къщата, сякаш бе видял отдавна изгубената си сестра.
Беки и аз нетърпеливо изчакахме своя ред. Бяхме последни на опашката, и когато Чарли Браун и една малка вещица отстъпиха, понесли своите лакомства, вратата се затвори. Погледнах чукчето на вратата във формата на буквата „S” и се зачудих дали това са инициалите на собственика. Когато го разгледах от по – близо, установих, че представлява змия със смарагдови очи. Леко почуках, надявайки се Готическото момче да отвори вратата. Исках да го питам дали е бил на шосето онази нощ, и ако да, какво е правел точно? Повечето хора тренираха във фитнеса, а не на злокобни среднощни пътища, и то в полунощ. Но никой не ми отговори.
- Хайде да си ходим, - нервно предложи Беки.
- Не! Чакахме цяла вечност за това! Няма да се прибера, ако не получа някакво лакомство! Дължи ни поне това!
- Уморена съм. Навън сме цяла нощ. Може би просто е някакъв зловещ стар човек, който би предпочел да се разкараме. А също и аз.
- Не можем да си ръгнем точно сега.
- Прибирам се вкъщи, Рейвън.
- Не мога да повярвам, че си такава страхливка. Хайде де, мислех, че сме най – добри приятелки.
- Ние сме. Но вече е късно.
- Добре, добре. Ще ти се обадя утре и ще ти разкажа за Господин Зловещ.
Имаше достатъчно шегаджии наоколо, така че не се притеснявах дали Беки ще се прибере невредима. Но какво оставаше за мен тогава?
Загледах се в чукчето с формата на змия и се зачудих какво ли стоеше от другата страна на дървената порта. Може би новият собственик щеше да ме дръпне вътре и да ме държи заключена в обитаваното от духове имение. Само тази надежда ме крепеше!
Затова почуках и зачаках. И зачаках.
И почуках отново. Блъсках, блъсках, и пак блъсках. Ръката започваше да ме наболява. Хукнах, за да погледна от страничния прозорец и тогава чух скърцане – входната врата се отваряше. Бързо се втурнах обратно към предните стълби. И ето го, стоеше точно пред мен: Зловещият Човек.
Беше висок и кльощав, ръцете и лицето му бяха бели като сняг, които контрастираха на черната му униформа на иконом. Нямаше никаква коса, не сякаш бе оплешивял, а сякаш никога не бе имал такава, както и изпъкнали чудовищни зелени очи. Изглеждаше така, сякаш бе жив от векове. Направо го заобичах на секундата.
- Нямаме повече лакомства, госпожице, - каза той с дълбок чуждестранен акцент, докато се приведе, за да ме огледа по – добре.
- Сериозно? Но все пак трябва да имате нещичко останало. Малко сладкишчета с фъстъчено масло? Или парченце препечена филийка?
Той отвори вратата леко, не повече отколкото бе необходимо. Не можех да видя нищо зад него. Как ли се бе променила обстановката откакто за последен път проникнах там? И кои бяха „те” и дали също изглеждаха толкова злокобно? Може би всички можехме да бъдем приятели. Усетих как някой ме наблюдава и се опитах да прекрача прага на вратата.
- Кой друг живее тук? – дръзко попитах аз. – Имате ли син?
- Нямам никакви деца, госпожице. И съжалявам, но не ни е останала дори трошичка. – И той понечи да затвори вратата.
- Чакайте! – извиках аз и я подпрях с крака си. Бръкнах в тиквената чантичка и извадих един пръстен във формата на паяк, както и един Сникърс. – Бих искала да ви приветствам в квартала. Това са любимите ми бонбони и почерпка за Хелоуин. Надявам се и на вас да ви харесат.
За момент сякаш не възнамеряваше да се усмихне. Но когато сложих нещата в снежнобелите му ръце, той ме възнагради с малко зловеща, беззъба усмивка. Дори и изпъкналите му очи сякаш проблясваха.
- Доскоро! – казах аз и затанцувах надолу по стълбите.
Бях срещнала Зловещият Човек! Всички в града щяха да казват, че са получили лакомства от него, но колко от тях можеха да се похвалят, че те са го почерпили?
Обърнах се назад и погледнах към огромното Имение от предния двор. Видях сенчеста фигура да ме наблюдава през един от прозорците. Дали не бе Готическото момче? Веднага спрях да танцувам и да се въртя и отвърнах на погледа, но там вече нямаше никого, само ъгълчето на тъмна завеса.
Тъкмо бях излязла през желязната порта, когато маскиран вампир в червено „Камаро” спря точно до бордюра.
- Да те закараме ли, малко момиченце? – запита Тревър. Мат Фермера удобно се бе разположил зад волана.
- Майка ми ме инструктира да не говоря с непознати, - отговорих аз, докато отхапвах от един сладкиш „Мери Джейн”. Определено не бях в настроение за глупави спорове с него.
- Но аз не съм непознат, скъпа. Не си ли прекалено голяма за да играеш на „Почерпка или номер”?
- А ти не си прекалено голям, за да мърсиш целия град с тоалетна хартия?
Тревър излезе от колата и се приближи. Определено изглеждаше секси. Е, разбира се, аз намирах всички вампири за секси, дори и фалшивите.
- Като каква си се маскирала? – попита той.
- Като откачалка, не виждаш ли?
Опитваше се да бъде готин, но определено преиграваше. Аз бях единственото момиче, което някога му бе отказвало. Единственото момиче в целия град, което той не можеше да има. Винаги досега бях една мистерия, заради начина, по който се обличах, и моделът ми на поведение, а сега стоях пред него, предрешена като перфектното му момиче – мечта.
- Е, значи си посетила Амитивил сам сама? – Той погледна Имението. – Определено си една откачена мацка, прав ли съм? – И той ме погледна, предизвиквайки тръпки по цялото ми тяло – изглеждаше страхотно в това наметало на Дракула.
Не му отговорих.
- Обзалагам се, че никога досега не си целувала вампир, - каза той, а пластмасовите му зъби проблеснаха на лунната светлина.
- Е, ако видиш някой ми се обади, - отговорих и понечих да си тръгна.
Той обаче сграбчи ръката ми.
- О, я стига, Тревър!
Придърпа ме по – близо.
- Е, и аз никога не съм целувал тенисистка, - опита се да се пошегува.
Разсмях се, беше толкова изтъркана реплика. Тогава той ме целуна, леко непохватно, тъй като пластмасовите зъби му пречеха. И аз му позволих. Може би все още бях леко замаяна от танца ми на моравата пред Имението.
Най – накрая той прекъсна целувката, за да си поеме дъх.
- Е, сега вече си! – казах му аз и се отдръпнах. – Мисля че Фермерът Мат те чака!
- Но аз не получих никакво лакомство! – отвърна той, сочейки чантичката ми, направена от тиква. Бръкна вътре и извади един Сникърс.
- Хей, това ми е любимото! Вземи сладкиша с фъстъчено масло!
Той разкъса обвивката на десерта с пластмасовите си зъби, които обаче се разлепиха и паднаха на земята, а от тях капеше карамел и шоколад. Бързо се пресегнах за тях, но той ме сграбчи за ръката, разпилявайки бонбоните ми навсякъде.
- Погледни какво направи! – изкрещях аз.
Той пое бонбоните с пълни шепи и ги натъпка в джобовете на дънките си. Стоях и гледах как последните останки от лакомствата ми се търкаляха по тревата. Единствените десерти, които успях да спася бяха едни скучни „Смартис” и един смачкан „Марс”.
- Все още ли не искаш да си една от тях? – придърпа ме той по – близо, а джобовете му бяха претъпкани с всичко, което бях успяла да събера за една нощ. – Все още ли не искаш да ми бъдеш гадже?
Изведнъж обаче пусна ръката ми и се загледа в Имението.
- Сега вече ще си взема малко истински бонбони.
Този път аз сграбчих неговата ръка. Един Бог знаеше какво щеше да направи, ако стигнеше до входната врата.
- Липсвам ли ти вече? – попита ме той, учуден, че не бях побягнала.
- Те нямат повече бонбони.
- Е, ще я видим тази работа!
- лампите са изгасени. Легнали са си.
- Тогава това ще ги събуди. – Той извади шише спрей от наметалото си. – Определено имат нужда от някой, който знае как да декорира!
И той тръгна към Имението. Аз хукнах след него.
- Не, Тревър, недей!
Но той ме подмина. Щеше да обезобрази единственото нещо в този град, което бе невероятно красиво.
- Не! – почти проплаках аз.
Той махна капачето и разтърси шишето.
Опитах се да издърпам, да отместя ръката му, но той с лекота ме игнорира.
- Да видим… какво ще кажеш за „Добре дошли в квартала”?
- Не, Тревър, недей!
- Или пък „Вампирите обичат компания”. Ще напиша твоето име отдолу.
не само щеше да повреди частна собственост, но и да натопи мен за това. Той още веднъж разтърси шишето. И започна да рисува по Имението.
за секунди дойдох на себе си и се втурнах да взема тенис ракетата си. Преди играех с баща си, но нито една игра не бе имала толкова голямо значение като тази. Фокусирах погледа си върху алуминиевото шише, пълно с боя, сякаш беше топка за тенис, и замахнах колкото можах по – силно. Шишето се завъртя и отхвърча в далечината, и, както обикновено аз загубих контрол над ракетата и тя се изплъзна от пръстите ми. Тревър нададе толкова силен писък, че си помислих, че целият свят е способен да го чуе. Предполагам, че бях ударила не само шишето.
изведнъж лампата на предната веранда светна и чух да дрънчат ключове.
- трябва да се махаме! – извиках аз на Тревър, който се бе свил на кълбо на земята, стискайки наранената си ръка.
Бях готова да побегна, когато почувствах нещо непознато: нечие присъствие. Обърнах се и издадох беззвучно ахване, защото страхът ми бе отнел дъха. Замръзнах на мястото си.
Там стоеше той. Не Зловещият Човек. Не господин или госпожа – собственици на Имението. А Готическото момче, Готическата ми сродна душа, Готическият Принц. Стоеше точно пред мен, като някакъв среднощен рицар!
Дългата му черна коса се спускаше по раменете. Очите му бяха тъмни, дълбоки, очарователни, самотни, невероятно интелигентни, перфектни. Като вратата към душата му. Стоеше, напълно безизразен, а дъхът му галеше лицето ми. Беше блед, досущ като мен и тясната му черна тениска бе запасана в черните му дънки, а те на свой ред – в уникално – върховни пънкарски войнишки ботуши.
Обикновено страх, това чувство, ме връхлетяваше само когато мама спретваше едно от онези партита в стил „Мери Кей”, и искаше да играя ролята на манекенка. Но сега се намирахме в чужда собственост и любопитството ми да се запозная с това божествено създание бе заглушено от ужасът да не би да ни хванат.
Обувките за тенис наистина бяха голямо преимущество тази нощ. Можех да чуя как Тревър ми крещи, докато тичаше след мен:
- Ти, чудовище! Счупи ми ръката!
Втурнах се през отворената порта и скочих в чакащото Камаро.
- Закарай ме вкъщи! – извиках. – веднага!
Мат бе озадачен от неочакваният си пасажер. Просто ме загледа, с безмълвен отказ.
- Пали колата! Или ще кажа на полицията, че и ти си бил замесен!
- Полицията? – изтърси той. – В какво ни е забъркал Тревър сега?
Можех да видя ядосаният граф Дракула, бягащ надолу по алеята, с развято наметало. Почти бе достигнал вратата. Готическото момче не се бе помръднало, а продължаваше да се взира в мен.
- Карай! Просто подкарай шибаната кола! – изпищях аз, изразходвайки всичкият останал въздух в дробовете ми.
Двигателят бе форсиран на мига и ние отпрашихме напред, докато Имението и необичайните му собственици останаха далече зад нас. Обърнах се назад и погледнах през прозореца, за да видя един крещящ Дракула – Тревър, който тичаше подир колата.
- Честит Хелуин, - казах аз на Мат и въздъхнах облекчено.

8. ТЪРСЯ СИ БЕЛЯТА



Проправях си път към кабинета по история, когато забелязах Тревър да върви напред. Забелязах нещо необичайно за стила му – носеше ръкавица за голф на дясната си ръка.
- Създаваш нов стил в модата ли? – подразних го аз, когато го настигнах. – Предполагам, че е добре, че не играеш футбол с ръцете си!
Той игнорира коментарите ми и продължи напред.
- Вероятно ще трябва да пропуснеш няколко занятия на клуба ти по рисуване на графити, - пошегувах се аз. – След като пръста, с който натискаш капачето е извън строя.
Той спря и ме изгледа хладно. Но премисли какво да каже и явно се отказа.
Упс! Май съм наранила нещо повече от ръката му.
- Виждам, че си се прибрал у дома благополучно, - продължих да го преследвам аз. – Мат се погрижи за мен. Той е идеалният джентълмен!
Но изведнъж разбрах всичко. Бях отнела на Тревър гордостта му, гаджетата му, а сега бях принудила най – добрият му приятел да го предаде и да се съюзи с врага. Почти го съжалих… Почти.
Тревър спря за секунда и ме погледна, сякаш щеше да избухне всеки момент. Но аз се разсеях от една странна фигура, която разговаряше със секретарката в кабинета на директора. Беше Зловещият Човек! Стоеше на флуоресцентната светлина, по – блед от всякога, а тялото му бе загърнато в сиво палто. И от кокалестата му бяла ръка стърчеше тенис ракетата на татко.
Притеглих бесният Тревър към стената, където можехме в безопасност да чуем целия разговор.
- Какво правиш? – попита той, мъчейки се да се отскубне.
- Шшт! Това е икономът от Имението! – прошепнах аз и посочих кабинета на директора.
- Е и?
- Търси нас!
- Как може да търси нас? Беше тъмно, глупачке!
- Онзи другият ни видя! Вероятно е намерил шишетата спрей на ливадата и другите неща, каквото си пръскал там на стената, а сега ги носи като доказателство! И държи тенис ракетата на баща ми!
- По дяволите, откачалке, ако не ме бе ударила, нищо от това нямаше да се случи!
- Ако не се беше раждал – също, гадняр такъв. Шшт, тихо!
- Сър, можете да оставите тенис ракетата при нас и ние ще направим официално съобщение, - чух мисис Гербер да му отговаря. – как казахте, че е било облечено момичето?
- Тенис униформа, госпожице.
- За Хелуин? – Тя се разсмя и се пресегна да вземе ракетата.
Но Зловещият Човек се отдръпна назад.
- Бих предпочел да я задържа засега. Ако намерите собственичката, нека дойде и да заяви, че е нейно притежание.Приятен ден, - каза той и се поклони на очарованата мис Гербер.
Паникьосана издърпах Тревър зад една статуя на Теди Рузвелт.
- Това е капан, - казах аз, стискайки здраво ръката му, или по – скоро – ръкавицата му. – Сигурна съм, че полицията ще ни чака с белезници!
Учениците зяпаха Зловещият Човек, докато той злокобно тръгна към училищните врати, оглеждайки се наоколо. Търсейки нас.
- Взима доказателството със себе си, а то струва точно двеста долара, - прошепнах на Тревър.
- Да, доказателството, - отвърна той. – Срещу теб!
- Мен? Твоите отпечатъци са навсякъде! И плюс това те видя.
- Видя ме като бягах. Може и да е гонел теб. Беше толкова побесняла заради бонбоните, така че си напръскала къщата му докато не си го чула да шуми отвътре, тогава си изпуснала бонбоните и тенис ракетата. – обясни ми той, сякаш бе Шерлок Холмс, разрешаващ случая на Изгубената Тенис Ракета.
- Ще набедиш мен? Не мога да повярвам!
- Не се безпокой, скъпа, няма да влезеш в затвора заради това. Само ще ти се скара лудият иконом.
Бях си навлякла достатъчно неприятности заради нещата, които бях направила, не исках да ме накажат и за нещо, за което не бях виновна.
Тревър тръгна към своя кабинет.
настигнах го.
- Ще те повлека с мен, ако се случи нещо лошо!
- Та кой ще ти повярва, откачалке? Един звезден футболист и почетен ученик или готическата мацка с един – единствен приятел, която прекарва повече време е кабината на директора, отколкото в клас?
- Дължиш ми една тенис ракета! – изкрещях безпомощно, докато той тръгна.

Признавам си, Тревър си беше отмъстил за нощта, която прекара гол насред гората. Бях загубила страхотната ракета на татко. И най – вече, бе ме направил враг в очите на единствените хора в града, които може би щяха да ме разберат и да ми бъдат приятели. Те бях билетът ми извън Дулсвил, моята връзка с цивилизацията, а сега заради Тревър щеше да ми е по – трудно да се вмъкна в Имението, отколкото ако бе безстопанствено.

Супер е! Давай още

yuki_chan написа:Много ми харесва! Пусни скоро още! Само питам, но това превод ли е?

Не това е една книга. Превеждана е. Взимам я от един форум, но превода не е мой

eee подир мене хиляди почнаха да пишат фикове за вампири :8?: :8|:
но иначе е готин :bravo:

mi6it0 написа:eee подир мене хиляди почнаха да пишат фикове за вампири :8?: :8|:
но иначе е готин :bravo:

Това не е фик това е превод на книга. Кога ще има още?

9. Да живееш в самия ад


- Направила си какво? – по време на вечерята баща ми се развика, след като му съобщих, че съм изгубила ракетата му.
- Добре „изгубила” не е точната дума. Просто в момента не е в мен.
- Тогава след като знаеш къде е върни я.
- За момента това е невъзможно.
- Но утре смятах да играя!
- Знам, тате, но имаш и други ракети. – опитах се да омаловажа мистичната сила на специалната му ракета. Голяма грешка!
- Други? Лесно ти е на теб? Просто да отида и да си купя друга Prince Precision OS ракета?
- Нямах това предвид...
- Достатъчно си загазила само с това, че си обезобразила училищна собственост!
- Съжалявам, но...
- Съжалението този път няма да е достатъчно. Съжалението няма да ми спечели играта утре. Ракетата ми може. Още не мога да повярвам, че ти позволих да излезеш от тук с нея!
- Но, тате, сигурна съм, че и ти си допускал грешки като си бил хипи тийнейджър!
- И си плащах за тях! Така както ти ще платиш за ракетата!
Банковата ми сметка начисляваше около пет долара, останали след паметният ми шестнадесети рожден ден. Все още дължах на Premiere Video 25 долара за пресрочени сметки. Бързо направих няколко сметки наум. Тате ще трябва да прибира доходите ми докато навърша тридесет.
После каза три думи, които проехтяха в главата ми, а яростта, която ме облада след тях леко ме замая. Докато ги произнасяше ми се стори, че ще експлодирам на милиони парченца, напоени с нещастие.
- Намери си работа! – обяви той. – И това е въпрос на време. Но може би ще те научи на отговорност!
- Не можеш ли просто да ме зашлевиш? Да ми изчетеш едно конско? Да не ми говориш с години както правят родителите по разните ток-шоута? Поля ти се, тате!
- Окончателно е! Край на разговора! Ще ти помогна да си намериш работа, ако не можеш да се справиш сама. Но после ще трябва да работиш сама.
Побегнах към стаята си, разплакана като лигавото Момче-Идиот, и изкрящах колкото ми държеше гърлото:
- Вие просто не разбирате натиска, на който е подложен един тийнейджър от моето поколение!
Докато ронех сълзи в леглото си фантазирах как се промъквам във вилата, както бях правила с Джак Патерсън, когато бях на дванадесет, и отмъквам ракетата.
Но също знаех, че сега съм малко по-едра в ханша пък и прозорецът, който използвахме най-вероятно бе сменен. Бях убедена също, че новите собственици имат аларма, пък и дори да нямаха как щях да намеря ракетата из хилядите стаи и гардероби? И докато безцелно ровех усещах, че Зловещият човек ще ме хване със заредена пушка или някакви средновековни уреди за мъчение. Вариантът с почасовата работа беше по-безопасният сценарии, поне с малко.
От тази гледна точка наистина ми се прииска да съм вампир – никога не бях чувала Дракула да е ходил на работа.
Връзки. Щеше да е чудесно, ако тате познаваше Стивън Спилбърг или Кралицата на Англия, но Джанис Армстронг от Армстронг Травел мен лично не ме впечатляваше.
Да отговаряш на телефони с весел глас, да фотокопираш билети с тази противна заслепяваща светкавица и да говориш с юпита(*юпи - модерно мислещ, устремен в кариерата си млад човек, готов на всичко за да успее.) отиващи до Европа за четвърти път с все още абсолютно консервативно облекло, бе далеч по-лошо от отчитането на присъствие в училище.
- Съжалявам, но не е позволено да носиш тези... – започна Джанис и се зазяпа в обувките ми. – Как им казват децата сега?
- Кубинки.
- Не сме в армията. Няма нищо лошо да си слагаш червило, но нека бъде червено.
- Червено?
- Можеш да си избереш какъвто искаш оттенък.
Много щедро, Джанис!
- Ами, ако е розово?
- Розовото ще е чудесно. Ще трябва да носиш пола. Но не прекалено къса.
- Червена пола?
- Не, не е задължително да е червена. Може да е зелена или синя.
- Мога ли да си избирам нюанси? – Ако щеше да ме накара да изглеждам като идиот, поне щях и да имитирам такъв.
- Разбира се. До коляното...
- Без черни?
- Без цепки?
- И лакът за накти... – започна и се втренчи в ръцете ми.
- Без черно, всякакви оттенъци на червеното са разрешени. А розовото би било чудесно. – отвърнах й.
- Много добре. – каза с широка усмивка. – Вече започваш да схващаш.
- Мерси, предполагам. – казах с готовност да си тръгна. Погледнах си часовника. Интервюто бе отнело 15 минути, но на мен ми се сториха като час. Тази работа щеше да се окаже пълно мъчение.
- Тогава ще се видим утре в четири часа, Рейвън. Някакви въпроси?
- Трябва ли да платя за интервюто?
- Баща ти каза, че си умна, но не спомена за възхитителното ти чувство за хумор. Подозирам, че ще се разбираме чудесно. Кой знае може да поискаш да станеш туристически агент, когато пораснеш.
Г-жа Пийвиш, омразната ми детска учителка, щеше да се гордее.
- Вече знам каква искам да бъда. – отвърнах й. Понечих да продължа с „искам да стана вампир” просто по стар навик. Но знаех, че тя няма да го разбере.
- Каква искаш да си?
- Професионален тенис играч. Те получават безплатни ракети!
Майка ми ми купи ужасен светло оцветен балтон, за да се впиша по-добре в модела на дулсвилския бизнес свят. Извадих дрехите, които ми бе взела от пазарските чанти и направо обезумях като видях етикетите с цената.
- Ай! Тези дрехи струват повече от тенис ракетата. Просто ги задръж и да си разчистим сметките.
- Не това е смисъла!
- Това, което ще правя е безсмислено!
С неохота пробвах бялата блуза и синята пола в дължина до коляното. Мама ме гледаше сякаш бях дъщерята, която винаги е искала.
- Не помниш ли изрязаните потничета, плитките и чарлстоните? – попитах я. – Това, което нося не се различава много от това, което носят хората от моето поколение.
- Вече не съм онова малко момиче, Рейвън. И освен това никога не съм си слагала червило. Ходех естествена.
- Ъх. – казах и прибелих очи.
- Знам, че да бъдеш тийнейджър е трудно. Но накрая ще разбереш коя си всъщност.
- Аз вече знам коя съм! И работенето за туристическа агенция и обличането на бели блузи и опънати по тялото панталони няма да променят същността ми.
- О, захарче. – опита се да ме прегърне. – Когато си тийнейджър си мислиш, че никой не те разбира и че целият свят е срещу теб.
- Не, само този град е срещу мен. Ще полудея, мамо, ако започна да мисля, че целият свят е срещу мен!
Тя ме прегърна силно и този път и позволих.
- Обичам те, Райвън. - каза мама, така нежно както само една майка може. – Ти си красива в черно, но ти съкрушително прелестна в червено!
- Стига, мамо, мачкаш ми новата блуза.
- Никога не съм си мислела, че ще кажеш нещо подобно! – каза и ме притисна дори още по-здраво.
Времето след училище трябваше да прекарвам на работата. Как можеше да разузнавам за семейството на вилата като трябваше да съм на работа цял следобед? Трябваше да мъкна всички тези дрехи (изпрани в химическо) с мен и да ги държа сгънати в шкафчето ми докато часовете приключат. Моето ново следобедно наказание ме разяждаше отвътре.
- Защо това момче не ходи на училище? – попитах Беки, докато се преобличах.
- Може би още не се е регистрирал.
- Ако не ме притискаше тъпата работа, още сега щях да разуча. Ъх.
Завиждах на Беки, защото тя си отиваше вкъщи в Рая на кабелната и пуканките от микровълнова, докато аз се местех от училищното бюро към рецепцията.
След като пътищата ни с Беки се разделиха, аз се промъкнах в обществената тоалетна изчистих с мокра кърпичка черното си червило и си сложих червило с крайно блестящ червен оттенък. Наистина приличах на призрак с бледият ми тен. С нежелание се намъкнах в чарлстона от коприна и памук.
- Ще ми липсвате, но след няколко часа пак ще сме заедно – казах на черните си дрехи и кубинки, докато ги слагах в раницата.
Реших да си хвърля едно око в огледалото – това беше от случаите, в които наистина ми се искаше да бях вампир. Тогава може би нямаше да се видя в огледалото. Но вместо това сега виждах едно жалко момиче изглеждащо нелепо в червеното си копринено облекло.
Подадох се навън от тоалетната оглеждайки се все едно пресичах улица, за да се убедя, че пътя до входната врата е чист. Или точно както бях и предположила.
Тревър бе застанал да няколко крачки от входа.
Откачих като го видях, но се опитах да игнорирам присъствието му и да го подмина. Искаше ми се да побегна но бях на токчета.
- Хей, Хелоуин свърши! – извика той и тръгна по петите ми. – Къде ти е поличката за тенис? Отиваш на някое парти като Сузи секретарката ли?
Продължих да го игнорирам, но той сграбчи ръката ми.
Не можех да му позволя да разбере, че работя нито къде работя, и най-вече че работя, за да платя на тате за ракетата, която изгубих точно заради Тревър. Това щеше да му достави твърде голямо удоволствие.
Той ме огледа от глава до пети със същият поглед, когато за пръв път ме видя в екипа ми за тенис. Сега бях корпоративният му модел за момиче мечта.
- И така, какво правиш?
- Нищо, което да ти влиза в работата!
- Наистина ли? Не знаех, че пазим тайни един от друг.
- Тогава ще ти се наложи да се подготвиш за пасочарование.
- Тогава просто ще повървя с теб.
Спрях.
- Няма да ходиш с мен! Няма да ходиш, където и да е с мен! Остави ме сама!Остави ме намира! Завинаги!
- Не си така любвеобилна както обикновено. – каза през смях. - Лош ден за прическата ти? Мислех, че си се примирила с това.
- Тревър, край. С твоите игрички както и с моите! Няма нужда да ме тормозиш повече. Наравно сме. Наравно сме за остатъка от вечността. Ясно? Просто се разкарай от очите ми!
Той тичаше след мен, докато аз бясно се отдалечавах.
- Късаме ли? Не знаех, че някога сме ходили, бейби. Но моля те не ме оставяй. – умоляваше ме шеговито.
Преминах бързо през училищната ограда и препъснах надолу по тротоара. Имах пет минути, за да се добера до Армстронг Травъл.
- Не мога да живея без теб! - каза саркастично, докато ме настигаше. – Ядозана си, защото никога на съм ти подарявал черни рози ли? Ще поправя грешката си. Ще ти взема нови дрешки от гробищата. – провикна се през смях. – Само не ме оставяй, скъпа!
- Стига! – разгневих се. Той вероятно имаше 200 долара в задният си джоб, а аз трябваше да работя цяла вечност на място, което мразех, за да изплатя тъпите ми щуротии.
- Просто ми кажи къде отиваш!
- Тревър, стига! Разкарай се оттук! Ще си извадя ограничителна заповед, ако трябва!
- Среща ли имаш? – той не се отказваше.
- Махай се!
- Ще се виждаш с някого?
- Къш!
- Интервю ли имаш? Интервю... с вампир?
- Махни ми се от очите!
- Да не отиваш на... работа?
Спрях.
- Не! Да не си абсолютно луд? Това беше най-недостоверното!
- Напротив! Имаш работа! – започна да танцува наоколо. – Толкова се гордея с теб, моето малко готическо маце си има работа!
Яростта ме изгаряше отвърте.
- Работиш за по-добър живот ли? Или изплашаш парите за луксозната малка тенис ракета?
Бях готова да го ударя толкова силно, че да запратя главата му надалеч, а кръвта му за се разплиска по пътя
Точно тогава мат ме издърпа.
- Тревър, пич. Каза, че ще си наблизо. Нямам време да обикалям целият град, за да те търся. Трябва да тръгваме.
- Добре, че детегледачката ти те намери. – казах.
- Бих ти предложил да те закараме на работа, но ни чакат на друго място. – заяде се Тревър.
Докато Камарото се отдалечаваше, аз се загледах в часовника си. Прекрасно! Първият ми работен ден и ще закъснея!

10. Работещ вампир.


Биг Бена (*малко инфо smile.gif - Часовникова кула на Уестминстърския дворец, наричат я още Кулата на Св. Стефан (на английски: Big Ben, Clock Tower, Palace of Westminster или St. Stephen's Tower) е часовникова кула в Лондон, част от архитектурния комплекс на Уестминстерския дворец. Висока е 93 м. и тежи 13 т. Биг Бен е най-голямата камбана в часовников механизъм.), Айфеловата кула и хавайския залез, извисяващи се на стената зад бюрото за рецепция в Армстронг Травъл, постоянно ми напомняха за живота отвъд Дулсвил и силните усещания, които ме очакваха някъде там, далеч.
Единственото вълнуващо в работата за Армстронг бяха клюките. При нормални обстоятелства, намирах скандалите в града по-скоро за скучни – майор, който бил забелязан да кръшка с вариететна актриса от Вегас, местният телевизионен репортер, който си измислил история за отвличане от извънземни, майсторка на шоколадови кексчета спечелила в състезание за най-добра рецепта.
Но сега животът в града бе различен – чудатите обитатели на вилата вече бяха тук.
Руби, странно живата ми колежка, ме информираше за последните клюки. Тя бе като подвижен National Enquirer(*американско списание за клюките, престъпленията и новините около известните личности ).
- Все още е загадка с какво се занимава съпругът. – заговори за семейството на вилата. – Но очевидно са заможни. Икономът ходи до бакалията „При Виксли” в събота точно в 8 вечерта, а химическото взема във вторниците – всичките дрехи са черни костюми и перелини. Съпругата е висока бледа жена към средата на четиридесетте с дълга черна коса, винаги носи слънчеви очила.
- Все едно са вампири. – заключи Руби, дори не подозираше за увлеченията ми. – Виждат ги само през нощта; Изглеждат като таласъми, тъмни и мрачни, все едно за излезли направо от някой второкласен филм на ужасите. Никой външен не е припарвал в къщата. Нито един. Не мислиш ли, че крият нещо?
Бях попила всяка дума, която Руби бе произнесла.
- Живеят там вече повече от месец. – продължи тя. – и не са боядисали вилата, дори тревата не косят! Сигурно даже са добавили още някоя скърцаща врата!
Джанис се засмя и игнорира звънящият телефон.
- Марси Джейкъбс каза абсолютно същото. – добави Джанис. – Можеш ли да си представиш? Да не си косят ливадата и да не отглеждат цветя. Не ги ли интересува какво ще си кажат съседите?
- Може би не им пука какво мислят съседите. Може би на тях им харесва така. – прекъснах ги.
И двете ме погледнаха с див ужас.
- Но чуй това. – каза Руби. – Чух, че съпругата е ходила при италианското бистро на Джорджио и си е поръчала специалната паста на Хенри... БЕЗ ЧЕСЪН! Това каза Натали Мичъл, че синът й е казал.
„Е, и?” – помислих си. „Аз обичам пълнолунието. Това преви ли ме върколак? Голяма работа. Кой изобщо може да има доверие на Тревър и семейството му?” Позвъняване от входната врата накара потока от клюки да замлъкне. Новият клиент накара всички ни да се раздвижим.
Беше Зловещият човек!
- Трябва да свърша нещо отзад! – прошепнах на Руби, докато погледът й бе прикован в мършавият човек.
Изнизах се толкова бързо, колкото можех, без да поглеждам назад, докато не се скрих на безопасното място зад ксерокса. Все още копнеех да изтичам до бледият зловещ прислужник, да притисна крехкото му тяло и да му кажа, че съжалявам за художническите умения, които Тревър изяви на Хелоуин. Исках да чуя за целият свят, такъв какъвто той го познаваше, за приключенията и пътешествията, който е преживял. Но не можех, за това се свих зад ксерокса и си отпечатах ръката.
- Искам два билета до Будапеща. – чух как го казва, докато се настаняваше пред бюрото на Руби.
Издължих шията си, за да го видя.
- Букурещ? – попита Руби.
- Да, Букурещ, Румъния.
- И кога ще желаете да заминете?
- Аз няма да заминавам, мадам. Билетите са за г-н и г-жа Стерлинг. Искат да тръгнет някъде около първи ноември за около три месеца.
Руби започна да щрака по клавиатурата.
- Две места... втора класа?
- Не, първа класа, ако обичате. При подобни дълги полети, когато му сервират вино в цвят на кръв, Стърлинг са винаги доволни! – каза с неясен акцент и се засмя.
Руби се разсмя в неловък отговор, а аз се разкикотих вътрешно.
Отиде да вземе маршрута на полетите и му подаде копието.
- Все едно купувам кръв, при цената на билетите в тези дни! – Зловещият човек се засмя, подписвайки.
Ставаше все по-хубаво!
Руби взе кредитната му карта.
- И вие, сър, няма да заминете? – попита, докато той си разписваше името, тя се опита на измъкне информация. Браво, Рубс, само така!
- Не аз и момчето ще си останем тук.
Момче? За Готическото момче ли говореше? Или ако Стърлинг имаха дете, аз можех да съм детеглегачка? Мога да си играя на криеница с него във вилата.
- Стърлинг имат момче? – попита Руби.
- Той не излиза много. Кисне в стаята си и слуша оглушителна музика. Това са те седемнадесет годишните.
Седемнадесет? Дали чух правилно? Седемнадесет? Той говореше за Гатическото момче. Но защо не ходеше на училище?
- Винаги е имал частни учители. Или както им казвате в тази страна домашни учители. – отговори Зловещият човек сякаш бе прочел мислите ми. По-скоро трябваше да каже вилен вместо домашен учител! В Дулсвил нямаше домашни учители.
- Седемнадесет? – отвърна Руби, опитвайки се да измъкне повече информация от крехките му плещи.
- Да, седемнадесет... а се държи сякаш е на 100.
- Знам какво е. – прекъсна го Руби. – Моето момиченце току-що навърши 13, а вече си мисли, че знае всичко!
- Той се държи сякаш е живял в миналото, ако разбирате какво имам предвид, направил си е много важни изводи за света. – засмя се Зловещият човек с маниакален смях, завършващ на границата на лудостта.
- Мога ли да ви помогна с нещо друго?
- Бих искал карта на града.
- Нашият град? – попита тя през смях. – Не съм сигурна, че дори има подобно нещо.
Тя се обърна към Джанис, която поклати глава.
- Имаме един главен площад и ниви. – каза тя, докато ровеше из бюрото си. – Сигурен ли сте, че не искате карта на някое по-вълнуващо място? – каза тя и му предложи карта на Гърция.
- Това тук е пределното вълнение, което един човек на моята възраст може да понесе, благодаря ви. – каза с усмивка. – А площадът ви ми напомня за едно село в Европа. Минаха векове, откакто не съм го зървал.
- Векове? – попита Руби, с любопитство. – Тогава мага само да ви кажа, че доста добре прикривате възрастта си. – закачи го.
Ако някой можеше да измъкне информация от ходещ мъртвец, това беше Руби. Можеше дори да флиртува, ако се наложеше.
Цветът на лицето на Зловещият човек се промени бяло вино към светло бургундско вино.
- Много си мила, скъпа. – каза, докато попиваше темето си с червена копринена кърпа. – Благодаря за времето, което ми отделихте. – каза, приготвяйки се да си тръгне. – Чудесно си прекарах, вие също бяхте чудесни. – грабна ръката й с кокалестите си пръсти, а лицето му се набръчка от усмивка.
Когато стана, се загледа право в мен или по-скоро през мен, през мястото, където явно бе запомнил, че ме е видял. Можех да усетя втренчения му поглед, когато обезумяла от емоцията се обърнах и започнах бързо да подреждам копията на ръката си.
Не посмях да се обърна, докато не чух как вратата се затваря. Вдигнах поглед, когато той вече преминаваше през витрината – и той отвърна на погледа ми, все едно направо гледаше през мен. Усетих как тръпки преминават през тялото ми. Хареса ми.
Остатъка от деня се изниза неусетно. Едва забелязах, че е след шест.
Прехвърлих раницата си през рамо.
- Лол, ще трябва да ти платим извънредни! – каза Руби, когато станах от рецепцията.
Ако не можех да съм Елвира или булката на Дракула, щях да съм Руби. Тя бе пълната ми противоположност винаги бе в изцяло бяло облекло – бели ултрамодерни ботуши, с прилепнала бяла рокля от винил, или официален бял костюм, панталони и бели токчета. Косата й стигаше до брадичката, светло руса винаги спретната, а когато имаше нужда винаги я оправяше, оглеждайки се в едно бяло огледалце с гравирана на него от диаманти буквата Р. Имаше дори бял пудел, който понякога мъкнеше в агенцията. Гаджетата й винаги я навестяваха. Знаеха, че тя е от по-висока класа.
Приближих се към бюрото й, покрито в бели кристали, орнаменти от бели ангели и снимка с бяла пластмасова рамка на 13-годишното й момиченце.
- Руби? – попитах я, докато тя ровеше в портмонето си от бяла кожа.
- Какво, скъпа?
- Просто се чудех? - казах, оплитайки презрамката на раницата си. – Ти...
- Какво има, скъпа? Седни. – Тя взе стола на Джанис и го придърпа до нейния.
- За днес... Знам, че ще ти прозвучи глупаво, но ти... добре... вярваш ли във вампири?
- Вярвам ли? – засмя се и заопипва с пръсти диамантената си огърлица. – Вярвам в доста неща, скъпа.
- Но вярваш ли във вампири?
- Не!
- О. – опитах се да скрия разочарованието си.
- Но пък какво ли знам аз? – разхили се тя. – Сестра ми, Кейт, се кълнеше, че е видяла призрак на стар фермер на нивата, когато бяхме деца. Срещах се с човек, който бе видял нещо сребърно да се изстрелва право от небето, най-добрата ми приятелка, Евелин, се кълне, че номерологията й е помогнала да си намери съпруг, а лечителят ми лекува хора като поставя магнити на ставите им. Това, което е фантазия за едни е реалност за други.
Попих всяка нейна дума.
- И така, дали вярвам ли във вампири? – продължи тя. – Не. Както не вярвам, че Рок Хъдсън е бил гей. Но какво ли знам аз? – тя ме дари с исркящо бялата си усмивка.
Засмях се, докато излизах от вратата.
- Рейвън
- Да?
- А ти в какво вярваш?
- Аз вярвам в разследването!

11. Мисията невъзможна


- На мисия съм! – изкрещах на Беки, която вече ме чакаше на люлките в парка Евънс. Бяхме се разбрали да се видим в седем вечерта. – Никога няма да повярваш какво стана!
- Имаш още нещо от бельото на Тревър.
- Кой Тревър? Не, този път не става дума за него! Става дума за нещо далеч отвъд границите на града. Тотално извънземно е!
- За какво говориш?
- Зная всички новини около семейството на вилата!
- О, вампирите?
- Ти знаеш?
- Разнесе се из целият град. Някои казват, че е заради начина, по които се обличат. Някои казват, че са просто странни. Г-н Мичъл казал на тате, че са не-човеци откакто се храниха в „При Джорджио” и отказали чесъна.
- Но това са Мичъл. И все пак може би трябва да го добавя в дневника си. Всяка частица информация е решаваща!
- За това ли трябваше да се видим?
- Беки, ти... вярваш ли във вампири?
- Не.
- Не?
- Не!
- И това е? Дори няма да си помислиш?
- Можеше да ме попиташ по телефона. Прекъснах си яденето от макарони със сирене!
- Това е от първостепенно значение!
- Да не си луда? Искаш от мен да повярвам във вампири?
- Добре...
- Рейвън, ти вярваш ли в тях?
- Ровя се за тях от години. Но кой знае? Не вярвам и че Рок Хъдсън е бил гей.
- Кой е Рок Хъдсън?
Прибелих очи.
- Няма значение. Помолих те да се срещнем, за да ми помогнеш за мисията. Виж, отговорите не се коренят в клюките, а в истината, а истината се крие във вилата. А всяка събота вечер Зловещият иконом отива до „При Виксли” за около час, за да напазарува месо. Минавала съм близо до вилата и ми се струва, че нямат аларма. И ако си изиграя картите правилно, Готическото момче ще си седи в таванската стаичка надул депресивните песни на Марилин Менсън. Никога не би ме чул.
- Никога не би те чул, докато правиш какво?
- Докато търся истината.
- Звучи сякаш всичко си измислила.
- Мерси.
- И така значи се нуждаеш от мен вкъщи до телефона, за да можеш да ми се обадиш и да споделиш всички детайли като се прибереш вкъщи на безопасност.
Загледах се в нея мрачно.
- Не, искам да наблюдаваш отвън.
- Знаеш ли, че това е влизане с взлом? Истинско влизане с взлом? Да счупим ключалката и да влезем ли?
- Е, ако можеш да намериш отворен прозорец, няма да се наложи да разбиваме ключалки. А само ще влезем. И ако всичко мине по план, никой няма да ни разпознае, а ако не мине, няма дори да влизам. Няма да имам и проблеми с излизането!
- Аз не трябва...
- Трябва.
- Не мога.
- Можеш.
- Няма да го направя.
- Напротив!
Разговорът спря.
- Ще го направиш! – казах й, непреклонно. Мразех да се правя на шеф, но трябваше да го направя. Станах от люлката. – Няма да крада нищо. Няма да си съучастник в престъпление. Но ако намеря нещо важно, забележително, грандиозно, нещо напълно непринадлежащо на този свят, тогава и двете ще си поделим Нобеловата награда.
- Ще трябва да почакаме до събота, нали?
- Да. Това ще ни осигури достатъчно време да съберем повече информация и да се поразровим повече за собствениците на вилата. Ще имаш достатъчно време да...
- Да си измисля извинение?
Усмихнах й се.
- Не, за да довършиш порцията си макарони със сирене.

12. Време за напускане


Беше по-добре от деня на завършването: денят, в който приключи работата ми на непълен работен ден. Благополучно получих 200 долара заплата след облагането й с данъци и такси. Достатъчни, за да купя на милия ми стар татко нова блестяща тенис ракета и нова кутийка с ярки неоново-жълти тенис топки. Усетих лека нотка на меланхолия, когато си взех пуловера, за да напусна Армстронг Травъл, а чекът със заплатата ми беше на сигурно място в портмонето ми. Руби ме дари с огромна прегръдка, истинска прегръдка, не като прегръдката на порцелановата кукла Джанис.
Помахах за сбогом на Биг Бен, на Айфеловата кула и на Хавайския залез.
- Чувствай се свободна да се върнеш по всяко време! – каза Руби. – Наистина ще ми липсваш. Ти си единствена по рода си, Рейвън.
- Ти също си!
Тя наистина беше единствена по рода си и беше хубаво най-накрая да имаш връзка с някой, който е различен от нормалните Дулсвилци.
- Един ден ще намериш момче, което ще е единствено-по-рода си, точно като теб!
- Благодаря, Руби!
Това беше най-милото нещо, което някой някога ми е казвал.
Точно в този момент, Кайл Гарисън – професионален голф играч в Дулсвил, влезе, за да флиртува с Руби. Тя беше намерила доста единствени-по-рода си за нея. Но ги заслужаваше.

Оставих чека със заплата си на нощното шкафче и се сгуших в леглото, щастлива, че затворническата ми присъда свърши, и че утре можех да осребря чека си и гордо да дам всички спечелени пари за татко. Но разбира се, не успях да заспя. Лежах будна през цялата нощ, чудейки се как моето единствено-по-рода си момче би изглеждало. Молех се да не носи карирани гащи като Кайл – голф професионалиста.
Тогава се сетих за момчето от вилата. И се зачудих, дали вече не съм срещнала моя единствен-по-рода си.
- Защо си толкова ухилена? – попита ме Тревър на следващия ден след обяд. Не можех да спра да се усмихвам, дори и на Тревър.
Бях толкова щастлива.
- Пенсионирах се. – усмихнах се радостно. – Сега мога да живея за собствените си интереси.
- Наистина ли? Поздравления. Но аз свикнах да те виждам в сладката ти униформа на секретарка. Сега можеш да я обличаш само за мен. – каза той, навеждайки се близо към мен.
- Махни се – извиках аз, бутайки го. – Няма да развалиш деня ми!
- Не искам да разваля деня ти. – каза той, отстъпвайки назад. – Гордея се с теб. – Той се усмихна с великолепна усмивка, но беше премесена със скрита злоба. – Сега би трябвало да имаш достатъчно пари, за да ме изведеш на среща. Обичам филми на ужасите.
- Но те са прекалено страшни за деца като теб. Ще ти се обадя след няколко години.
Засмях се и тръгнах. Този път не ме спря. Предполагам, че наистина не искал да ми развали деня. Осмият ми час най-накрая бе свършил. Бързо отидох да видя Беки до училищното ми шкафче за след-училищен сладолед и да обновим плана за вилата. Имаше тълпа от ученици пред шкафчето ми. Беки се опита да ме изведе навън, но аз я отблъснах настрани и се насочих към заплесите – ученици.
Като приближих, заплесите отстъпиха назад.
Погледнах към шкафчето си и сърцето ми падна на земята. Висяща на въже, прикрепена за навита сребриста бележка, беше тенис ракетата Принс на баща ми и надпис гласящ ИГРАТА СВЪРШИ! АЗ ПОБЕДИХ!
Главата ми започна да се върти както в Екзорсистът. Тревър Мичъл е държал ракетата през цялото време. Можеше ли някакси да я е взел в деня, когато Зловещия Мъж дойде в училище?
Тялото ми се разтресе от ярост. Всички онези звънящи телефонни линии, всички онези ядосани клиенти, всички онези скучни факсове, отвратителният вкус на пликовете. Наблюдавайки хората да отлитат, да шофират и да карат ски някъде извън Дулсвил, докато аз им давах билетите към свободата. Всичко, защото Тревър е изчаквал подходящия момент да върне ракетата.
От гърлото ми се освободи вик, който започна от обувките ми и отекна в стените.
Няколко стреснати учители изтичаха, за да видят какво е станало.
- Рейвън, добре ли си? – попита г-жа Лени.
Не знаех дали тълпата се е разпръснала или продължаваше да си стои; гледах само тенис ракетата. Не можех да дишам, още по-малко и да говоря.
- Какво стана? – провикна се г-н Бърнс.
- Задушаваш ли се? Астма ли имаш? – попита г-жа Лени.
- Тревър Мичъл – процедих аз през стиснати зъби.
- И?
- Бил е пребит. В болницата е!
- Какво? Как?
- Къде? Кога? – панираните учители разпитваха редувайки се.
Поех си дълбоко въздух.
- Не знам как или къде! – обърнах се към тях, а тялото ми бе разгневено и главата ми щеше да експлодира. – Но ще ви кажа нещо – ще стане скоро!
Озадачените учители се зазяпаха.
Грабнах тенис ракетата с цялата си сила, дръпвайки я толкова силно, че завитата бележка остави ивица от зелена боя на моето вече гръндж шкафче.
Побягнах навън от училището, жадна за кръв.
Учениците бяха разпръснати по поляната отпред, чакащи да се подиграват. Когато не видях Тревър, минах отзад. Съзрях го в подножието на хълма до футболното поле. Очакваше ме. Бе заобиколен от целия футболен отбор.
Тревър е планирал това. Търпеливо е изчакал този ден, докато аз търпеливо работех. Знаел е, че тръгна да го търся. Знаел е, че ще съм бясна. Знаел е, че ще искам да се бия. И сега може да докаже на приятелчетата си, че отново е краля, че е хванал Готическо момиче, ако не с дървото, то с ракетата. И е искал всички негови приятелчета да присъстват.
Бързо се придвижих изпълнена с кръвожадна ярост. Щурмувах хълма към футболното поле, тринадесет атлета и горд противник вторачен в мен. Всички очакваха да се хвана на въдицата, а стръвта беше Тревър.
Избутах футболните сноби и тръгнах към Тревър здраво стискайки ракетата на татко, готова да убия.
- Беше у мен през цялото време. – призна той. – Проследих онзи откачен иконом онзи ден след училище. Той искаше лично да върне ракетата, но аз му казах, че съм ти гадже. Изглеждаше разочарован.
- Казал си му, че си ми гадже? Отвратително!
- По-отвратително е за мен, скъпа. Ти излизаш с футболист. Аз излизам с откачено шоу!
Изтеглих ракетата назад, за да я размахам.
- Щях да ти я върна по-рано, но ти изглеждаше толкова щастлива като отиваше на робата.
- Ще ти се наложи да носиш повече от ръкавица за голф, когато приключа с теб този път!
Размахах я пред него и той скочи назад.
- Знаех, че ще тичаш след мен. Момичетата винаги го правят! – обяви гордо.
Групата му от марионетки се засмя.
- Но ти също тичаш след мен, нали Тревър?
Той се вторачи в мен, озадачен.
- Вярно е. – продължих аз. – Кажи на приятелите си! Всички са тук. Но съм сигурна, че знаят всичко. Кажи им защо правиш това!
- За какво говориш, откачалке? – можех да видя от изражението му, че е готов за битка, но не предполагаше, че ще играе в такава игра.
- Говоря за любов. – казах срамежливо.
Цялата тълпа се разсмя. Имах оръжие много по-добро от двеста доларова ракета: унижение. Да обвиня футболен сноб , че си пада по Готическо момиче, беше едно, но да използваш тази сантиментална дума пред 16-годишен мачо е сигурно, че ще унижиш всички ученици.
- Ти наистина откачаш! – изкрещя той.
- Не се притеснявай толкова. По-скоро е сладко, наистина. – казах аз самодоволно и се усмихнах на вратаря. – Тревър Мичъл ме обича. Тревър Мичъл ме обича! – запях аз.
Тревър не знаеше какво да каже.
- Дрогираш се, момиче – обяви Тревър.
- Неубедителен отговор, Тревър. – Огледах всичките му усмихващи се футболни снобски приятели и после погледнах към него. – Толкова е очевидно, трябваше да знам всичко. – И тогава с най-силния си глас казах – Тревър Мичъл, ти си влюбен в мен.
- Да, защото си клоун. Имам те на плакат в стаята си. Ти не пробуждаш нищо друго в мен освен отвращение.
Това леко ме нарани, но позволих на болката да ме зареди за следващия рунд.
- Не отиде в Оукли Уудс (Дъбовата гора) с плакат. Не се маскира като вампир, за да впечатлиш плакат. И не скри ракетата на татко, за да можеш да спечелиш вниманието на един бесен плакат!
Футболистчетата трябва да са се впечатлили от аргументите ми, защото нито ме нападнаха, нито защитиха Тревър, а вместо това изчакаха да видят какво ще последва.
- Никой от присъстващите ти приятели не ми обръща внимание. – продължих аз. – Това е така, защото на тях не им пука за мен, но на теб ти пука. Чак до лудост. Ти ми отделяш внимание всеки ден.
- Ти си луда! Не си нищо повече от дрогирана, откачена загубенячка и такава ще си останеш.
Тревър погледна към Мат усмихна се неловко и сви рамене. Чу се хихикане от съотборниците му и подшушвания, които не успях да чуя.
- Искаш ме толкова силно. – изкрещях в лицето му. – И не можеш да ме имаш!
Той дойде до мен, всичко се въртеше, и добре , че ракетата на татко беше у мен, за да се защитя от ударите му. Трябва да се изпита състрадание към разярен спортист, който се опитва да нападне момиче или бандата от футболисти на Тревър тайно са се забавлявали с унижението му, защото го издърпаха и Мат и вратаря застанаха пред мен като доста голяма преграда.
И тогава г-на Харис изсвири за тренировка.
Нямаше време да благодаря на Мат и на останалите или „Брей, това беше забавно – трябва пак да го направим някой път.” Победоносно изтичах обратно през хълма. Нямах търпение да кажа на Беки.
Наистина ли вярвах, че Тревър е влюбен в мен? Не. Изглеждаше малко вероятно като съществуването на вампири. Г-н Популярност обича г-ца Непопулярност. Но изложих добри факти, и най-важното беше, че всички ги приеха.
Най-накрая бях свободна.

лол ,още :arrow:

Много ми харесва! Нямам думи! Кога ще има още?

13. Обсебено момиче


Изведнъж и другите дулсвилци намериха Готическото момче за интригуващо.
- Той наистина изглежда страхотно, но пак най-главният въпрос си остава „какво става в тази обладана от духове къща”! – Моника Хавърс прошепна на Джойс Кендъл в час по алгебра.
- Той въобще излизал ли е от онзи затвор?
- Да, Тревър го е забелязал да излиза от гробището през нощта, каза и че от устата му е капела кръв. А когато Тревър се доближил с колата, той внезапно изчезнал.
- Наистина? Хей, да не ходиш пак с Тревър?
- Не, естествено! Всички знаят, че е влюбен в онази Рейвън. Но чуй това. Видях онова призрачно момче на кино в петък. Сам. Кой ходи на кино сам?
- Само смахнатите загубени откачалки. – каза Джойс.
- Именно!
Прибелих очи в тотално отвращение.
След вечеря отидох в 7-eleven (*една от най-големите вериги от т.нар. удобни магазини (convenience stores) в САЩ) с Беки, за да взема кола за мама и тогава случайно забелязах един жълт вестник със заглавие „Дадох живот на две бебета-вампири.”
- Добре, това е 100% истина! – пошегувах се. – Вампири съществуват. Все пак го прочетох с Националният Лъжец (* шега с National Enquirer -> National Liar)?
Аз и Беки се разкикотихме като малки деца.
Обърнах се и видях Готическото момче право пред очите си, а той се бе загледал в рафтовете с бонбони малко по-надолу, на гишето.
Носеше очила Ray Bans беше досущ като рок звезда, в ръце държеше пакет свещи.
- Ти ли ти момчето... – прошепнах задъхано, все едно бях видяла знаменитост.
- Следващият. – каза продавачката, извиквайки го на гишето.
Той дори не ме забеляза. Последвах го, но ме прередиха една червенокоса фитнес кралица и мургавият й яко хлътнал приятел, които си бяха взели списания със знаменитости и бутилки с вносна минерална вода.
Готическото момче си взе покупките и напусна магазина, като си сложи очилата веднага щом стъпи на голата земя.
Две жени му хвърлиха убийствен поглед, сякаш току-що са видели ходещо зомби.
- Това ми напомни, Филис. – каза финтес кралицата. – Видях това хлапе в книжарницата на Карлсон. Толкова е блед! Дали въобще някога е чувал за слънце? Поне можеше да опита с някой крем за изкуствен тен. Нуждае се спешно от малко промяна на имиджа!
- Забеляза ли, че четеше?
- О, да. – отвърна тя. – Да книга да Гробищата на хълма Бенсън!
- Трябва да кажеш на Натали Мичъл. Тя е убедена, че те са вампири!
- Може би следващата седмица ще видим Стърлинг по таблоидите „Тийнейджър вампир играе баскетбол с истински прилепи” – разкикотиха се, както аз и Беки преди.
- Побързай! – казах нетърпеливо. Когато с Беки дотичахме до паркинга той вече бе отдавна заминал.
Клюките продължиха по време на вечеря.
- Джон Гарвър от окръжният съд ми каза, че Стърлинг не са купили вилата, а просто са я наследили. – каза татко.
- Джими Фийлдс каза, че чул, че те не ядат истинска храна, а само буболечки и клони на дървета. – Момчето – Идиот добави, като последния глупак на света.
- Какво ви има бе хора? – разкрещях се. – Те просто са различни – не са нарушили закона.
- Убедена съм, че е така, Рейвън. – съгласи се мама. – Но все пак си остават странни. И дрехите им за доста ексцентрични.
Те изглеждаха точно като мен – с черното ми червило, черният ми маникюр, боядисаната ми в черно коса, черните ми полиестерни рокли и грубите ми и тежки пластмасови гривни.
- Добре, и аз се обличам ексцентрично. Мислите ли, че съм странна?
- Да. – казаха те в перфектен синхрон.
Всички се избухнаха в смях, всички дори аз. Но някъде дълбоко вътре в мен, се почувствах тъжна, защото знаех, че те не се шегуват, можех да доловя, че и те се чувстват така, заради същата причина.
Слънцето се бе скрило зад небосвода и сега лунната се отразяваше в Беки и мен. Бях готова за взлома, навлечена с дрехи сливащи се с нощта. Бях с черно матово червило вместо блестящото, черен пуловер, черни дънки и малка черна раница за фенерчето и апарата за еднократна употреба. Г-н и г-жа Стърлинг бяха в Европа. Мерцедесът им не се забелязваше. Зловещият човек трябваше да е на пазар и ако буташе пазарската си количка, толкова бавно колкото караше, щях да имам предостатъчно време.
Ръждясалата метална врата сега бе точно пред мен. А всичките отговори на слуховете лежаха точно от другата й страна. Едно бързо изкатерване и разследването щеше да започне.
За съжаление приключението щеше да се позабави малко, защото Беки се страхуваше от катеренето.
- Не ми казвай, че трябва да изкатерим портата! Имам страх от височини!
- Моля те! Просто го преодолей. Времето ни е ограничено.
Беки погледна безобидната стара порта все едно е Еверест.
- Не мога. Твърде високо е!
- Можеш. – оспорих я. – Ето. – и сключих дланите си за опора. – Просто премести цялата си тежест на ръцете ми!
- Не мога ще те нараня.
- Няма. Просто го направи.
- Сигурна ли си?
- Беки! Чакам за това от месеци и ако го прецакаш само, защото те е страх да стъпиш на ръката ми, повярвай ми ще трябва да те убия.
Тя стъпи, а аз изпъшках и внезапно се вкопчи във вратата като уплашен паяк.
- Не може просто да висиш така. Трябва да се изкатериш!
Тя опита. Наистина опита. Можех да видя как мускулите на тялото й се съкращават. Не беше тежка, но не бе и много силна.
- Представи си, че отиваш в затворя, ако не изкачиш тази порта.
- Опитвам се!
- Давай, Беки, давай! – скандирах като мажоретка. Тя започна бавно да се изкачва и накрая се добра до заострените шипове най-отгоре на вратата. И тогава наистина откачи.
- Не мога да продължа. Твърде ме е страх.
- Просто не гледай надолу.
- Не мога да помръдна!
Започнах да се паникьосвам. Не можеше да прецака всичко, не и сега. Ченгетата могат да ни видят оттук или пък някой по-бдителен съсед. Или самото Готическо момче да слезе от таванската си стаичка, за да види какво вдига повече шум от проглушителната му музика.
- Ето, аз мога. – изтласках се нагоре по портата, заобикаляйки Беки и стигайки до върха. – Сега е твой ред! – прошепнах и докато слизах от другата страна.
Тя на помръдна. Дори очите й не бяха отворени.
- Мисля, че преживявам пристъп на паника.
- Чудесно! – казах и прибелих очи. – Няма да можеш да го направиш! – може би трябваше да доведа Момчето – Идиот. Беки?
- Не мога!
- Добре, добре! Спусни се до земята.
И двете се хлъзнахме надолу по металната порта, но на противоположните й страни. Металните пръти ни разделяха физически, но не можеха да възпрат приятелството ни.
- Надявам се, че не съм прецакала всичко. – каза Беки.
- Хей, ако не друго то поне ме закара.
Тя оцени опита ми да я утеша и се усмихна.
- Ще наглеждам нещата оттук.
- Не, ходи си вкъщи. Някой може да те види.
- Сигурна ли си?
- Беше забавно да се помотая с теб. – пошегувах се. – Но сега трябва да тръгваш!
- Надявам се да намериш всичко, което търсиш.
Беки подкара колата към сигурността на карираната й кушетка, а аз продължих, въпреки липсата на единия детектив. Бях от РБР/ RBI—Raven Bureau of Investigation / Рейвъново Бюро по Разследванията. Трябваше да сложа край на всички тези слухове. Или ако слуховете се окажеха истина – трябваше да сложа край на цялото си досегашно съществуване.
Единствената светлина наоколо се процеждаше от завесите на прозореца на таванската стаичка. Можех да доловя слабите сърцераздирателни вопли от електрическа китара, докато се прокрадвах на пръсти към къщата. За щастие не чух звук от лаещи кучета. Намерих любимия си прозорец от миналото. Сега нямаше нито греди, нито липсващи тухли, а прозореца бе сменен. Явно бяха поправили само едно нещо в цялата вила, защо трябваше ли да е точно този прозорец? Обиколих и се покатерих, за да проверя всеки прозорец. Всички бяха заключени. Внезапно забелязах нещо да проблясва на лунната светлина наведох се и забелязах чук лежащ до близкият храст, а до чука лежеше най-прекрасното нещо, което някога бях виждала. Бе прозорец, подпрян отворен с една тухла. Пистолета(за силикон) и маджуна все още си седяха на перваза. Някой бе работил и оставил цялата тази бъркотия да се втвърди. Докоснах с благодарност новия си приятел – услужливата тухла. Благодаря ти, тухличке, благодаря ти!
Този път бе далеч по-трудно да се промуша през прозореца. От дванайсет годишна бях изяла доста бонбони.
Усуквах се, бутах, дърпах, пуптях, мърморех. Но преминах. Бях вътре! Ударих пет с въздуха, с тъмният мухлясал прашен въздух на сутерена, който изпълваше вилата-затвор.
Фенерчето ми помагна да се ориентирам между сандъците и старите мебели. Забелязах правоъгълни предмети облегнати на стената и покрити с одеала. Картини? Кожата ми настръхна от очакването, докато грабнах одеалото и бавно го издърпах. Ахнах. Лице с две застинали очи ме зяпаше втренчено. Беше огледало!
Усетих как сърцето ми заби бясно. Покрито огледало? Издърпах подред всички покривки. Всичките бяха огледала! Със златни или дървени рамки, правоъгълни или овални. Не можеше да е истина! Кой би си покривал огледалата? Само вампирите!

Продължих търсенето си из сутерена. Непокрити китайски съдове и кристални бокали, не от онзи вид чаши, които се ползват за пиене. Тогава се натъкнах на една кутия с надпис „водни бой - Александър”, пълна с картини на имение досущ като това, в което бях в момента.
Имаше и други картини: на Спайдърмен, Батман и Супермен. И една с обща версия на: Франкенщайн, Върколак и граф Дракула.
Загледах се в раницата си, но си спомних, че бях обещала на Беки да не отмъквам нищо. Затова извадих апарата и направих само снимка.
Намерих един прашен навит избелял пергамент с родословно дърво. Съдържаше дълги невъзможни за произнасяне имена на дукеси и барони от векове назад. А на върха бе Александър. Нямаше нито дати на раждане, нито на смърт!
Накрая намерих три непокрити сандъци с надпис „Пръст”. На тях имаше пощенски марки от Румъния.
По път за стълбите минах покрай нещо покрито с бял чаршаф. За това бях дошла – трябваше да е ковчег. Предмета бе с точните размери за ковчег, а когато почуках върху него прозвуча като дърво. Бях едновременно развълнувана и уплашена. Затворих очи и издърпах покривалото. Поех си дълбоко дъх и отворих широко очи. Беше просто масичка за кафе.
Сложих отново прашното покривало и закрачих внимателно по скърцащите стълби. Завъртях стъклената дръжка на вратата и я бутнах, но безрезултатно. Бутнах я отново с всичка сила и вратата внезапно се открехна. Влетях в коридора.
Портрети на побелели мъже и жени бяха подредени по стените на коридора, заедно с няколко картини изобразяващи дивата природа, които като нищо можеха да са на ван Гог или Пикасо. Щях да съм убедена, ако някога изобщо бях обръщала внимание на и това изкуство. Чувствах се все едно съм в музей, само че вместо флуоресцентни лампи тук имаше свещи.
Пристъпих на пръсти до хола. Мебелите бяха в ретро-арт стил. Много изискани. Огромно завеси от червено кадифе покриваха прозорците – завесите без, които преди бях видяла червените баскетболни шапки. Можех да доловя музиката на Smiths пулсираща по тавана.
Погледнах към светещият си в тъмното часовник. Вече беше осем и трийсет. Време да си тръгвам. Но се спрях в подножието на главното стълбище. Не можех да продължа нагоре. Рискът щеше да е прекалено голям. Но трябваше да видя всичко. Кога ли щеше да ми се отдаде подобна възможност отново?
Първата стая, в която влезнах явно беше за учене, подредени книги върху книги, Стърлинг си имаха своя собствена библиотека. Но библиотекар нямаше, и благодаря на бог за това. „Просто наминах, за да погледна Престъпление и Наказание” – не ми звучеше много в стила на Зловещият човек. Надзърнах набързо и в другите стаи. Никога не бях виждала толкова много бани на един етаж. Дори на футболен стадион не са толкова много. Малка стая за гости в изненадващо спартански условия, само с едно самотно легло. Спалнята на собствениците имаше легло с балдахин с черни дантелени завеси завързани около рамката на леглото. Имаше тоалетна масичка, но нямаше огледало! Тъкмо щях да надникна в шкафа, когато музиката внезапно спря. Чух приближаващи се стъпки.
Спуснах се бързо по стълбите. Не погледнах назад, подсигурявах се да не загубя равновесие и да се препъна или падна както момичетата от филма „Петък 13-ти” (Friday the 13th). Опитах се да се преборя с ключалките на вратата, а пръстите ми трепереха неконтролируемо, както на момичетата във филмите на ужасите. Издавах прекалено много шум. Докато се опитвах да отключа най-горната, забелязах, че някой се опитва да отключи най-долната ключалка, но от другата страна на вратата.
Побягнах надолу по коридора, но чух стъпки идващи от тази посока, обърнах и ускорих крачка в обратната посока, поемайки към хола. Нямаше време да отварям прозорците, затова просто се скрих зад завесите.
- Върнах се. – чух Зловещият човек да вика с твърд румънски акцент. – Доставката от „При Виксли” ще е утре, както обикновено. Сега отивам да си почина.
Не последва отговор.
- Не можеш да ги накараш да млъкнат, когато са на три, но когато станат на седемнайсет не искат дори да си отворят устата. – чух го да си мърмори, докато бавно крачеше по главното стълбище.
- Винаги оставя вратите отворени. - чух как казва Зловещият човек и как затваря вратата, която по всяка вероятност бе тази на сутерена.
Изнизах се от прикритието на завесата, побегнах и отключих всички ключалки на входната врата за рекордно кратко време. Бях готова да избягам, когато усетих нещо познато... нечие присъствие... отново. Обърнах се и той стоеше пред мен. Готическото момче. Стоеше толкова неподвижно, сякаш бе само полъх към мен, неканения си гост.
Когато протегна ръка към мен, за да ми покаже, че няма от какво да се страхувам, забелязах едно допълнение в нея – носеше черния пръстен-паяк, който бях дала на Зловещият човек на Хелоуин!
Цял живот бях чакала за момент като този. Да видя, да срещна, да бъда приятел с някой, който е различен от всички останали, някой като мен. И изведнъж реалността на цялата ситуация ме зашлеви в лицето.
Бях заловена.
Претичах през моравата на вилата набрах се, издърпах се и се метнах най-отгоре на ръждивата порта. И когато прехвърлих ботушите си от другата страна на портата, погледнах назад и видях отдалечената фигура да стой на прага и да ме наблюдава. Поколебах се, някакво чувство ме теглеше обратно към вилата. За момент се загледах в него, а после се плъзнах надолу по портата.
Бях открила това, което търсех.

14. Напрегнато преследване


След като се обадих на Беки и й описах преживелиците си във впечатляващи детайли, започнах да страдам от ужасно безсъние. Не обаче падането на нощта ме държеше будна, а едно момче с най – дълбоките, тъмни и прекрасни очи, които някога бях виждала. Сърцето ми биеше много ускорено, главата ми се въртеше на бесни обороти. Той бе толкова красив. Лицето му, косата му, устните му. Най – невероятното в случая бе протегнатата му ръка – която носеше моят пръстен! Защо ли не се опита да повика полицията? Защо носеше пръстена ми? Дали наистина беше вампир? Кога ли щях да го видя отново? Готическото момче вече ми липсваше. Люлеех се все по нависоко на люлката в Евънс Парк на следващата сутрин, докато чаках Беки, а главата ми все още бе замаяна от срещата предишната нощ. Рязко спрях, когато тя най – сетне пристигна и й разказах цялата невероятна история отново.
- Късметлийка си, че не те е убил!
- Майтапиш ли се? Беше възхитителен! Бих чакала цяла вечност за да срещна някой дори и наполовина толкова готин!
- Значи вече вярваш в слуховете?
- Знам, че звучи налудничаво, но смятам, че може и да е истина. Има толкова много признаци. Рисунката на Дракула, свещите, слънчевите очила, покритите огледала, родословното дърво.
- Алергията към чесън на майката и фактът, че Стерлинг са били виждани само през нощта, - добави тя.
- И какво ще кажеш за донесената пръст? Вампирите винаги носят прах от собствените си страни!
- Е, ще се обадиш ли на CNN? – подразни ме тя.
- все още не. Трябват ми повече доказателства.
- Това ще включва ли прескачането на онази порта отново?
Залюлях се, припомняйки си Ан Райс, Брам Стокър, Бела Лугоси, Гладът, Изгубените момчета, както и всички Носферату, които бяха се появили на света с брилянтни усмивки и пригладени черни коси.
- Не! Изобщо не включва теб! – отвърнах най – накрая.
Тя въздъхна облекчено.
- Има само един начин да го докажем, нали? И после най – накрая можем да кажем на онези клюкари да престанат завинаги да разпространяват слухове. Тогава тези Готически Ангели ще могат да спят спокойно, независимо дали си лягат през деня или през нощта! – пошегувах се.
- И какво ще направиш, ще стоиш и ще чакаш да се превърне в прилеп?
- Не. Ще стоя и ще чакам да видя какво може да прави той!
- Не можеш да се превърнеш в прилеп само ако го гледаш.
- Ще трябва да направя нещо много повече отколкото само да го гледам. Има само един единствен начин да разберем дали той наистина е вампир.
- И той е?
- Ще ме ухапе! – извиках аз със задоволство.
- Ще го накараш да те ухапе? Да не си полудяла?
- Полудяла съм от любопитство.
- Но какво ще стане, ако той наистина е такъв? Ще се превърнеш във вампир! И тогава какво ще правиш?
- Тогава, - казах аз с усмивка, - Ще се обадя на CNN.

Вървях, без да бързам, към вкъщи от Евънс Парк, мечтаейки да видя отново моят Тъмен Принц, когато забелязах един черен Мерцедес, завивайки зад ъгъла на края на моята улица.
Хукнах след него, толкова бързо, колкото ми държаха краката, но кубинките не могат да се сравняват с въртящи се колела и автомобилни скорости, та дори и със Зловещият Човек зад волана.
У дома бях посрещната от усмихващото се насреща ми Момче – Идиот.
- Имам нещо за теб, - подразни ме той.
- Не си играй игрички. Не съм в настроение.
- Изглежда, че пощата вече се доставя и в Неделя. А неделният пощальон е странният иконом от Имението, където бяхме на Хелуин!
- Какво?
- Той донесе писмо за теб!
- Дай ми го!
- Ще ти струва скъпо!
- Ще ми струва главата ти! – изкрещях аз, опитвайки се да се хвърля върху него.
Той хукна да бяха и аз го подгоних моментално.
- Ще го взема. Въпросът е дали ще си жив или мъртъв, когато го сторя!
Ако си бях стояла вкъщи, Зловещият Човек щеше да ми даде писмото лично, вместо да го връчи на Момчето – Идиот. Беше голям късмет, че родителите ни ги нямаше вкъщи, бяха излезли на обяд. Щяха да откачат, ако водеха човек, който сякаш бе на милион години, да идва до вкъщи и да разпитва за мен.
Момчето – Идиот размаха червеният плик пред лицето ми, залъгвайки ме всеки път, когато се опитвах да го взема. Изведнъж той хукна нагоре по стълбището. Сграбчих крака му и той падна назад. Дръпнах го към мен, обаче писмото бе в протегнатата му ръка, прекалено далече за да го стигна.
Направих яростна физиономия на акула, за да му покажа, че щях да му откъсна крака, ако се наложеше. Това бе нещо, което можех да направя, без да трябва да отида в затвора след това. Той очевидно се паникьоса, защото използва свободният си крак, за да избута ръцете ми и да освободи кльощавият си крак. Тръшна вратата на спалнята си в лицето ми и превъртя ключалката.
Аз блъсках ли, блъсках. Ръцете ми ме заболяха, но не почувствах болка, толкова бях побесняла.
- Скъпа Рейвън, - престори се той, че чете през затворената врата. – Наистина те обичам и искам да бъдеш моята жена – вещица, за да можем да имаме страшни бебета – икономи. С обич, Странният иконом.
- Дай ми го! Сега! Не знаеш ли на какво съм способна? Само попитай футболния отбор. Мога да превърна живота ти в жив ад!
- Ще ти го върна при едно условие.
- Колко?
- Не искам пари.
- А какво, по дяволите?
- Да обещаеш да спреш да ме наричаш Момчето – Идиот!
Тишина и от двете страни на вратата.
Усетих нещо тежко на сърцето си. Вина? Патос? Предполагам, че никога не съм осъзнавала колко много го е наранявал малкият ми прякор през висчките тези години. Че вече съм превърнала живота му в жив ад.
- Тогава как да те наричам?
- Какво ще кажеш за името ми?
- Което е? – подразних го аз.
- Били.
- О, ъм… добре. Даваш ми писмото и няма да ти викам Момчето – идиот – за година.
- Завинаги.
- Завинаги?
- Завинаги!
- Добре де. За … винаги.
Той открехна вратата и ми подаде плика през процепа. Погледна ме с бебешките си кафяви очи.
- Заповядай. Не съм го отварял.
- Благодаря. Не трябваше да ме караш да те гоня. Беше дълъг ден!
- Но сега е само дванадесет часа!
- Именно! – и сега, когато червеният плик бе в безопасност в ръцете ми, добавих. – Благодаря, Момче – идиот. – Не можех да се стърпя. Беше ми навик.
- Ти обеща! – изкрещя той, затръшвайки отново вратата.
Почуках отново. Този път почувствах вина, задето бях блъскала преди малко.
- Какво, Момиче – Вещица? – извика той. – всеки би бил идиот, в сравнение с теб! Остави ме намира и се върни обратно в пещерата си!
Открих, че вратата е отключена и пристъпих вътре. Бяха минали години, откакто за последно бях стъпила в тази стая. Имаше постери на Майкъл Джордан и Уейн Гретски, както и около петдесет билиона компютърни игри, подредени на пода и зад компютъра му. Момчето – Идиот наистина бе интересно.
- Благодаря ти за писмото, - казах аз.
Той просто продължи8 да клика на компютъра си, без да ми обръща внимание.
- Били! – изкрещях аз. Той веднага вдигна поглед, шокиран. – Казах, благодаря. Но не мога да те прегърна. Ще запазим това за телевизията.
Хвърлих се на своето легло и се загледах в не надписания червен плик. Вътре можеше да пише нещо от сорта на: „Стой далеч от частната ни собственост или ще съдим родителите ти!”
Но поне заплахата бе на сигурно място, в собствените и ръце.
Внимателно отворих плика, очаквайки най – лошото.
Беше покана!
”Господин Александър Стерлинг би желал да помоли Госпожица Рейвън Мадисън да присъства на вечеря в дома му, на първи декември, в осем часа.
Откъде знаеше името ми? Откъде знаеше къде живея? И дали това бе истинско? Не. Седемнадесетгодишно момче, в този град, щат или страна, да кани момиче по този начин? Сякаш бе извадено от сладникав филм с Ема Томпсън, където хората имат натруфени английски акценти, притиснати са в корсети и никога не казват думата „любов”. Бе толкова средновековно, толкова романтично, че усетих пробягващи тръпки по кожата си.
Погледнах вътре в плика за друго съобщение, но това бе всичко. Дори не пишеше ”Repondez, s’il vous plait” (Моля, отговорете на съобщението). Колко досадно! Той очакваше, че ще отида, и беше прав. Бях очаквала това цял живот.

15. Готически гост


Не можех да споделя с мама за загадъчната покана да посетя вилата. Тя щеше да каже не, не може да отидеш. Аз щях отвърна да, мога. Тя щеше ме накаже; аз щях избягам. Всичко щеше да е много драматично. Бях сигурна, че нищо не може да ме спре да отида, докато баща ми не пусна бомбата на сутринта на първи декември.
- Тази вечер ще заведа майка ви до Лас Вегас! - каза той, дръпвайки ме настрани. - Всичко е много спонтанно. Излитаме този следобяд.
- Това не е ли романтично? - каза мама с грейнала усмивка, докато вадеше един куфар от килера. - Баща ви никога не правил такова нещо за годишнината ни!
- Така че ти отговаряш за къщата и ще гледаш Били. - нареди ми тате.
- Да гледам Били? Та той е на единадесет! - крещях аз следвайки ги до спалнята им.
- Ето тук ще можеш да ни намериш, ако възникнат проблеми. - каза той, подавайки ми листче хартия с написан на него телефонен номер. - Работата ти при Джанис доказа, че можеш да си отговорна. Ние ще се върнем утре след вечеря.
- Но аз имам планове!
- Покани Беки тук тази вечер. – каза и хвърли една четка за коса в пътническия си несесер. – И без това все ти ходиш в тях. Но гледай да избереш филм, на който всички ще се забавляват.
- Беки? Това ли е единственият приятел, който мислиш, че имам? Сякаш всичко, което правя е да гледам телевизия?
- Пол, да взема ли това? - прекъсна ме мама, като държеше една червена рокля без презрамки.
- Татко, аз съм на шестнадесет. Събота вечер искам да изляза някъде!
- Знам. - каза мама и сложи чифт червени сандали в куфара си. - Но не тази вечер. Баща ти ми е подготвил тази изненада! Не е правил нещо подобно от колежа насам. Само този път, Рейвън и след това можеш да имаш всички съботи, които си поискаш. - Тя ме целуна по челото без дочака отговора ми.
- Ще се обадя точно в полунощ. - предупреди ме тате. - само за да се уверя, че ти и Били се справяте и че тенис ракетата ми все още е в килера.
- Не се тревожи. Няма да организирам някое диво парти. - казах му ядосано.
- Хубаво, може да се наложи да използвам къщата като допълнителна гаранция на масата за блекджак.
Отиде до килера и дръпна едно яке от там. Аз отидох в стаята си и разпуснах косата си. От всичките им седемнадесет години заедно, баща ми трябваше да избере точно тази вечер, за да изненада майка ми?


Беше седем и половина, когато съобщих новината на по-скоро на момчето-идиот, отколкото на момчето Били. За събота вечер бях облечена в най-доброто, което имах: черна синтетична къса рокля без ръкави с черна дантелена блуза отдолу, подаваща се по краищата, черен чоропогащник, кубинки, черно червило и сребърни обеци с оникс.
- Аз ще излизам тази вечер.
- Но се предполага, че трябва да стоиш с мен. - Той многозначително изгледа облеклото ми все едно е покровителствен баща. - Имаш среща!
- Не, нямам. Просто трябва да изляза.
- Не можеш! Няма да ти позволя. Ще те издам. - Момчето Били с удоволствие би останал сам самичък, но пък повече му харесваше внезапната му власт над мен.
- Беки ще дойде, за да стой с теб. Ти харесваш Беки.
- Да, но тя дали харесва мен?
- Тя те обича!
- Наистина ли? - ме попита той с влюбени момчешки очи.
- Ще я попитам, когато дойде. Беки, обичаш ли моето единадесет годишено братче?
- Недей! По-добре не го прави!
- Тогава ми обещай, че ще слушаш.
- Ще те издам. Ти ме оставяш сам! Всичко може да се случи. Мога да вляза в интернет и да срещна някаква откачена, смахната жена, която да иска да се омъжи за мен.
- Можеш само да се надяваш да си такъв късметлия. - казах му, докато гледах през прозореца за Беки.
- Ще загазиш много!
- Не бъди бебе! Покажи на Беки компютърните си игри. Тя направо ще откачи по онези извънземни корабни неща.
- Ако излезеш ще се обадя във Вегас.
- Не и ако си цениш живота. Ще те вържа за стола, ако трябва!
- Ами направи го, защото аз ще се обадя! - Той побягна към безжичния телефон.
- Били, моля те. - замолих се аз. - Наистина трябва да изляза. Някой ден ще ме разбереш. Моля те, Били.
Той се поколеба с телефона в ръката. Никога не ме беше чувал да го умолявам за нещо, аз винаги го заплашвах.
- Е, добре, само гледай да си тук до полунощ. Не възнамерявам да се преструвам, че си в тоалетната.
За първи път, откакто се помня прегърнах брат си. Наистина го прегърнах, с такава мечешка прегръдка, от която напълно да почустваш топлината на другия.
- Къде се бави Беки! - извика той, сега вече играйки в моя отбор. - Ти трябва да тръгваш!
Изведнъж звънеца на вратата извъня и ние и двамата хукнахме по стълбите.
- Къде беше? - попитах я аз.
С абсолютно спокоиствие Беки влезе носейки кутия с пуканки за микровълновата.
- Мисля, че каза в осем.
- Трябва да бъда там в осем!
- Изчезвай, а си мислех, че съм подранила. Вземи пикапа. - каза тя, подавайки ми ключовете.
- Благодаря. Как изглеждам? - я попитах аз, въртейки се пред нея.
- Порочно!
- Наистина ли? Благодаря!
- Изглеждаш като ангел на нощта. - добави моят брат бебе.
Огледах се в огледалото в коридора и се усмихнах. Това може би бе последният път, когато виждах отражението си.
- Забавлявайте се вие двамата и се грижи добре за Били, нали?
- Кой? - попита тя объркано.
- Били. Моят брат.
И двамата се засмяха. Сграбчих якето си и изхрърчах направо като прилеп.


Някой от противните жители на Дулсвил бе изрисувал със спрей на ронливата тухлена стена до портата на вилата ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ, ОТКАЧАЛКИ! Можеше и да е Тревър. Можеше и да е всеки друг. Почуствах празнота в стомаха ми.
Преполагам, че Стърлинг нямаха много посетители – нямаше звънец на портата. Трябваше ли да чакам тук или да се прехвърля над нея? Но тогава осъзнах, че портата беше оставена отворена. За мен. Изкачих дългата алея, гледайки към таванския прозорец с пуснати завеси и надявайки се най-накрая да имам възможност да го видя отвътре.
Всичко можеше да се случи тази вечер. Наистина не знаех какво да очаквам. Какво щяхме да вечеряме? И какво ли биха яли вампирите?
Нежно почуках със змиевидното чукче.
Огромната врата бавно се отвори и Зловещият човек ме поздрави с грохнала усмивка.
- Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. - ми каза с отчеливия си европейски акцент, сякаш излязъл директно от някой черенo-бял филм на ужасите. - Може ли да ви взема палтото?
Той отнесе коженото ми яке отнякъде.
Стоях във вестибюла и се озъртах за знаци от заплашителен характер. Така или иначе къде бе партньорът ми за вечерта?
- Александър ще се присъедини към вас след няколко минути. - каза Зловещият човек, появявайки се отново. - Бихте ли искали да седнете в приемната, докато го чакате?
- Разбира се. - съгласих се, докато той ме въвеждаше в огромна стая в съседство с дневната. Стаята беше обзаведена просто с два червени викториански стола и тесен диван. Единственото нещо, което не изглеждаше прашно и остаряло беше огромното пиано в ъгъла. Зловещият човек ме остави отново и аз се възползвах от възможността да се поогледам наоколо. Имаше книги с кожени корици на някакъв непознат език, прашни партитури и стари нагънати карти, а това дори не беше библиотеката им.
Погалих гладката повърхност на дъбовото писалище. Какви ли тайни се криеха във вътрешността му? И тогава усетих същото невидимо присъствие както последния път, когато посетих вилата. Александър бе влязъл в стаята.
Той стоеше, загадъчно мъжествен. Косата му бе пригладена и черната копринена риза, която беше облякъл, стоеше свободно над черните му дънки.
Бях нетърпелива да видя дали си е сложил пръстена с паяка, но той държеше ръцете зад гърба си.
- Съжалявам, че закъснях. Чаках бавачката да дойде. - признах си аз.
- Имаш дете?
- Не, брат!
- Ясно. - каза той със смутен смях, а бледото му лице се оживи. Беше по-мъжествен дори от Тревър, но не изглеждаше толкова самоуверен, по-скоро като ранена птичка, която имаше нужда да я сгушат. Като че ли беше живял целия си живот в тъмница и това беше първия път, когато вижда друго човешко същество. Явно бе, че се чувства неудобно да води разговор и внимателно подбираше думите си, сякаш веднъж изговорени никога няма да може да си ги вземе обратно.
- Съжалявам, че се наложи да ме чакаш. - започна той. - Набрах ти тези. - И свенливо ми подаде пет диви цветя.
Цветя? Няма начин!
- За мен ли са? - Бях напълно сразена. Сякаш всичко се движеше на забавен кадър. Взех цветята от него и леко докоснах ръцете му при движението. Пръстена с паяка улови погледа ми.
- Никога преди не съм получавала цветя. Това са най-красивите цветя, които съм виждала.
- Ти сигурно имаш хиляди обожатели. - каза той, гледайки надолу към ботушите си. - Не мога да повярвам, че никога не са ти подарявали цветя.
- Когато станах на тринадесет баба ми ми изпрати букет от лалета в пластмасова жълта саксия. - Толкова тъпо звучеше, че по-добре да не го бях казвала. - Никога не съм получавала цветя от стотиците ми обожатели, защото никога не съм имала обожател!
- Цветята от бабите са много специални. - странно ми отговори той.
- А защо пет?
- По едно за всеки път, когато съм те виждал.
- Нямам нищо общо с онези графити...
Зловещият човек се появи.
- Вечерята е сервирана. Да ги сложа ли във вода, госпожице?
- Моля. - казах му, въпреки че не исках да се разделям с тях.
- Благодаря ти, Джеймсън. - каза Александър.
Александър чакаше аз първа да изляза от стаята, точно като от филм с Кари Грант, но не бях сигурна накъде да тръгна.
- Бях сигурен, че ще знаеш пътя. - се пошегува той с мен. - Би ли искала нещо за пиене?
- Разбира се, каквото и да е. - Чакай малко – каквото и да е? Така че добавих - Всъщност, вода ще бъде чудесно!
Той се върна след секунда с две кристални чаши.
- Надявам се да си гладна.
- Аз винаги съм гладна. - флиртувах аз. - А ти?
- Аз рядко съм гладен. - каза той. - Но винаги съм жаден!
Въведе ме в осветената със свещи трапезария с открояваща се дълга незастлана дъбова маса, със сложени керамични чинии и сребърни прибори. Държеше ми стола, докато се настаних и след това седна на милион мили от мен в другия край на масата. Петте диви цветя бяха сложени в кристална ваза и ми препречваха гледката.
Зловещият човек – така де, Джеймсън – докара една скърцаща количка и ми сервира кощничка с изпускащи пара хлебчета. Завърна се с кристална купа пълна с зеленикава супа. Отчитайки броя на ястията, бавната скорост на сервиране на Джеймсън и дължината на масата, със сигурност щяхме да стоим тук с месеци. Но изобщо не ме интересуваше, не исках да бъда никъде другаде на света.
- Това е унгарски гулаш. - започна Александър, докато нервно разбърквах супата с нездрав цвят. Нямах идея какво – или кой – беше сготвен в нея, и докато Александър и Джеймсън чакаха за реакцията ми, осъзнах, че трябва да я пробвам.
- Вкуснооо! - възкликнах аз, сръбвайки шумно пълна лъжица. Беше много по-вкусна от която и да е супа, която бях хапвала от консерва и поне сто пъти по-пикантна!
Езикът ми гореше и аз на секундата изпих чашата с вода.
- Надявам се, че не е твърде пикантна. - каза Александър.
- Пикантна? - изпъшках с насълзени очи. - Сигурно се шегуваш!
Александър се отдалечи от Джеймсън, за да донесе още вода. Сякаш след цяла вечност, той се върна с една кана. Най-накрая успях да си поема дъх. Не знаех какво да питам Александър, но исках да узная всичко за него.
Знаех със сигурност, че Александър имаше по-малко приятели дори от мен. Чувстваше се неудобно в собствената си кожа.
- Какво правиш по цял ден? - полюбопитствах аз, сякаш бях телевизионен репортер опитващ се да разчупи леда.
- И аз исках да знам същото за теб. - отвърна той.
- Аз ходя на училище. Какво правиш ти?
- Спя.
- Ти спииш? - На това му се казва разтърсваща новина! - Наистина? - попитах го скептично.
- Нещо лошо ли има в това? - каза той, непохватно отмятайки косата от очите си.
- Ами, повечето хора спят през нощта.
- Аз не съм като повечето хора.
- Вярно…
- И ти също не си. - каза той, гледайки ме с прекалено изразителните си очи. - Знаех го още когато те видях на Хелоуин облечена като тенисистка. Изглеждаше малко възрастна да играеш на пакост или лакомство. И със сигурност мислиш по-различен начин, за да приемеш облеклото си за карнавален костюм.
- Как ме откри?
- Джеймсън трябваше да ти върне тенис ракетата, но я дал на рус футболист, който казал, че ти е гадже. Можеше и да повярвам на историята му, ако не бях видял как му строши ръката и отпраши без него.
- Е, прав си, той не ми е гадже.В училище е абсолютна мижитурка.
- Но за щастие е дал пълното ти име и адрес на Джеймсън, за да подкрепи историята си. Така разбрах как да те намеря. Не мислех, че ще те открия отново да изследваш къщата.
Замечтаните му очи се втренчиха право в мен.
- Ами…аз…
Смехът ни отекна в цялата вила.
- Къде са родителите ти? - го попитах аз.
- В Румъния.
- Румъния? Румъния ли беше там, където е живял Дракула? – загатвайки, се поинтересувах.
- Да.
Очите ми светнаха.
- Роднини ли сте с Дракула? - попитах аз.
- Той така и не появи на семейните събирания. - с угрижен тон се пошегува той. - Ти си едно смахнато момиче. Със сигурност оживяваш това скучно място (*игра на думи -Дулсвил (Dullsville)).
- Дулсвил? Няма начин! Точно така и аз го наричам!
- Ами, как по друг начин бихме могли да го наричаме? Тук няма никакъв нощен живот, нали? Не и за хора като теб и мен.
Нощен живот. Хора като теб и мен. Имаш предвид вампири, ми се искаше да кажа.
- Предпочитам да живея в Ню Йорк или Лондон. - продължи той.
- Обзалагам се, че там има какво да се прави през нощта. И има доста нощни хора. Точно тогава Джеймсън дойде, за да отсервира гулаша и да ни поднесе пържола.
- Надявам се, че не си вегетарианка. - каза той.
Примижах към вечерята ми в чинията. Пържолата беше средно опечена, по скоро недопечена, а сокът и се стичаше в чинията и върху картофеното пюре.
Той бе много по-загадъчен и забавен, отколкото си бях представяла. Бях напълно омагьосана от него, докато го наблюдавах през цветята.
- Сигурна съм, че ще е много вкусно. - му казах. Той ме наблюдаваше, докато хапвах едно парченце. – И пак, вкусно е.
Изведнъж той ме погледна с тъга в очите.
- Виж, имаш ли нещо против...
Той взе чинията си и се приближи до мен.
- Всичко което виждам са тези цветя, а ти си много по-красива.
Сложи чинията си до моята и пренесе стола си. Мислех, че ще припадна. Той се усмихваше докато вечеряхме, а кракът му нежно докосваше моя. Тялото ми се изпълниха с внезапен прилив на вълнение. Александър бе забавен, великолепен и свенлив по един адски секси начин. Исках да узная цялата му житейска история. Без значение колко години беше живял – седемнадесет или хиляда и седемстотин.
- Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на уилище? Изведнъж се раздрънках аз.
- Я дай пак, ама по-бавно.
- Хм…къде си роден?
- Румъния.
- Тогава къде е румънсият ти акцент?
- В Румъния. Постоянно сме на път.
- Посещавал ли си някога училище?
- Не, винаги съм имал частен учител.
- Кой е любимият ти цвят?
- Черен.
Спомних си за мисис Пийвиш. Направих пауза и го попитах:
- Какъв искаш да станеш когато порастнеш?
- Искаш да кажеш, че не съм възрастен ли?
- Това е въпрос, а не отговор. - престорено свенливо му казах.
- Ти каква искаш да бъдеш? - попита ме той.
Взрях се в дълбоките му, тъмни и загадъчни очи и прошепнах:
- Вампир.
Той се вгледа в мен с любопитство, изглеждаше обезпокоен. След това се засмя.
- Ти си бунтовник! - После ме изгледа остро. "Рейвън, защо се промъкна в къщата?
Отклоних поглед засрамена.
Джеймсън докара някакви сладкиши с количката. Запали клечка кибрит и пламъци обгърнаха десерта.
- Фламбе! - оповести той. И то точно навреме.


Александър изгаси десерта и каза на Джеймсън, че ще довършим вечерята си отвън.
- Надявам се, че не се страхуваш от мрака. - каза той, водейки ме към порутената беседка.
- Да се страхувам? Аз живея за него!
- Аз също. - каза той с усмивка. - Това е единствено тогава можеш наистина да видиш звездите. - Той запали полуизгоряла свещ на перваза.
- Всичките си приятелки ли водиш тук? - го попитах играейки с полуизгорялата свещ.
- Да. - Засмя се той. "И им чета на светлината от свещите. Какво би искала да чуеш? попита той сочейки към купчината книги на пода. – „Функции и Логаритми” или „Културни малцинства”?
Засмях се.
- Луната е толкова красива тази вечер. - каза той като гледаше навън.
- Кара ме да мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се преобрази в животно?
- Ако е с подходящото момиче. - каза той със смях.
Скъсих дистанцията между нас. Лунната светлина меко озаряваше лицето му. Бе толкова красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!” - помислих си, притваряйки очи.
- Имаме цяла вечност. - каза той внезапно. - За сега нека се насладим на звездите.
Постави купата с десерта си на перваза и угаси свещта, а аз бързо сграбчих ръката му. Това не беше ръката на Тревър или тънката ръчичка на момчето Били. Това беше най-перфектната ръка в целия свят!
Легнахме на тревата, държахме се за ръце и се взирахме в звездите.
Лежахме без да говорим, а ръцете ни се топлеха взаимно. Усещах боцкащите крака на пръстена-паяк.
Исках да се целунем, но той само се взираше в звездите.
- Какви са приятелите ти? - попитах го аз, обръщайки се към него.
- Самотник съм.
- Обзалагам се, че си срещал тонове готини момичета преди да се преместиш тук.
- Готини е едно нещо, а момичета, които да те приемат наистина такъв какъвто си е съвсем друго. Бих искал нещо…постоянно.
Постоянно? Завинаги? Но аз не смеех да поискам такова нещо.
- Искам връзка, в която най-накрая да си впия зъбите.
„Наистина ли? Е, аз съм твооето момиче!” - помислих си аз. Така и не се обърна към мен; вместо това се взираше небето.
- Значи нямаш никакви приятели тук? - попитах аз, опитвайки се да измъкна още информация от него.
- Само един.
- Джеймсън?
- Приятел, който обича да носи черно червило.
И двамата наблюдавахме луната в тишина, комплимента му странно ме бе затоплил.
- А кои са твойте приятели? - ме попита най-накрая.
- Беки е единствената, която ме приема и то, защотото аз съм единствената, която не я бие. - И двамата се засмяхме. - Всички други ме смятат за странна.
- Аз не смятам така.
- Така ли? - Никой никога не ми беше казвал това през целият ми живот. Никой.
- Доста си приличаме. - каза ми той. - Ти не ме зяпаш така сякаш съм изрод.
- Ще изритам всеки, който те гледа така.
- Мисля, че вече го направи. Или поне го удари с тенис ракета.
Смехът ни отекна на луната светлина и аз поставих свободната си ръка на гърдите му и го прегърнах, а моята готическа сродна душа галеше ръката ми.
- Възможно ли е тези там да са гарвани? - попитах го аз, сочейки към бъркотия от тъмни крила, която кръжеше високо над вилата.
- Това не са птици – прилепи са.
- Прилепи! Никога не съм виждала прилепи наоколо преди да се преместиш.
- Да, намерихме ги на тавана. Джеймсън ги пусна на свобода. Надявам се, че не те плашат. Те са невероятни създания.
- Трябва да си един от тях, за да ги познаваш, нали? - намекнах му аз.
- Не се притеснявай. Никога не се спускат надолу, за да се заплетат в мастилено черна коса като твоята. Само във фризирана коса.
- Те обичат спрей за коса?
- Мразят го. Знаят, че този вид прическа изглежда ужасно!
Засмях се и той започна да гали косата ми. Докосването му ме успокои. Помислих, че на мига ще се разтопя.
Определено отделяше много повече време от Тревър. Започнах да галя косата му, която бе като коприна от сложения гел.
- Прилепите обичат ли на мазана с гел коса? - го попитах.
- Обожават начина, по който изглежда на копринения Армани. - шеговито ми отвърна той.
Аз се прехвърлих върху него и затиснах ръцете му. Той ме погледна изненадано и се усмихна. Чаках го да ме целуне, но той не се помръдна. Разбира се, че не се помръдна – та аз го бях затиснала! Какво си мислех?
- Кажи ми любимото ти нещо в прилепите, момиче прилеп. - попита ме той, докато аз неспокоино се взирах в него.
- Могат да летят.
- Искаш да можеш да летиш?
Кимнах в съгласие.
Той ме преобърна и затисна ръцете ми. Отново чаках да ме целуне, но не го направи. Просто се взираше в очите ми.
- А какво е твоето любимо нещо в прилепите, момче прилеп? - попитах го.
- Ако трябва да кажа, ще избера... - започна той замислено. – вампирските им зъби.
Възкликнах, но не заради забележката на Александър. Един комар ме ухапа по врата.
- Не се страхувай. - каза ми той, стискайки ръката ми. - Аз няма да те ухапя…все още. Той се засмя на шегата си.
- Аз не се страхувам. Един комар ме ухапа! - обясних му, чешейки се като луда.
Той прегледа ухапаното като доктор.
- Започва да се подува. По-добре да му сложим малко лед.
- Всичко е наред. Случва ми се през цялото време.
- Не искам да кажеш на родителите си, че ми дойде на гости и беше ухапана!
Искаше ми се да кажа на целия свят, че бях ухапана, но глупавия комар съсипа всичко.
Той ме заведе в кухнята и сложи лед на раната. Слушах как старият часовник на света отброява секундите. Девет…Звън…Десет…Звън. Не! Единадесет…Звън. Замръзнах! Дванадесет. Не беше възможно!
- Трябва да си вървя! - извиках.
- Толкова скоро? - разочаровано ме попита той.
- Всеки момент баща ми ще се обади от Вегас и ако не съм си вкъщи да отговоря ще бъда наказана за цяла вечност!
Само ако можеше да остана да живея с Александър в таванската му стая и Зловещият човек да ми сервира мюсли всяка сутрин за закуска…
- Благодаря ти за цветята и за вечерята, и за звездите. - казах му забързано вече до пикапа на Беки, ровичкайки в чантичката ми за ключовете.
- Благодаря ти, че дойде.
Той изглеждаше замечтан и великолепен, и някак си самотен. Исках готическата ми вампирска сродна душа да ме целуне сега. Исках устните му на шията ми и душата му слята с моята.
- Рейвън? попита той внимателно.
- Да?
- Би ли искала аз…
- Да? Да?
- Би ли искала аз…да те поканя отново или предпочиташ просто отново да се промъкнеш в къщата?
- Бих искала да ме поканиш. - отговорих му, чакайки. Ако ме целунеше сега щяхме да бъдем свързани завинаги.
- Чудесно. Ще ти се обадя. - Той ме целуна нежно по бузата. По бузата? Въпреки всичко, беше много по-нежно и романтично от онзи път, когато Джак Патерсън ме бе целунал пред вилата и много по-романтично, отколкото Тревър да ме притиска към дърво. И колкото и да исках истинска целувка – вампирска целувка – той вече ме променяше. Превръщах се в едно губещо съзнание, с макаронени крака, не мислещо, с отнесен поглед, размекващо се момиче.
Докато карах, все още усещах докосването на чувствените му, пълни устни до лицето ми. Цялото ми тяло пламтеше от вълнение, копнеж и страст – от чувства, които никога преди не бях изпитвала към мъж. И докато чешех ухапаното не от него място се надявах да не се превърна в смучещ кръв комар.

- Татко обяснява на Беки правилата на блекджак. - нетърпеливо ми прошепна Били, когато влетях прз вратата. - Той вече и разказа за всяко казино и историята на Зигфрид и Рой. Според него няма изгледи да спечелиш от хотелските казина, освен ако не ги обереш
- Благодаря. - прошепнах на Беки и грабнах телефона.
- Беки обича да говори. - започна баща ми. - Нямах си напредстава, че е толкова запалена по Вегас. Следващия път ще я доведа. Тя ми каза, че вие хора, цяла вечер гледате вампирски филми.
- Дааам…
- „Отмъщението на Дракула” за петдесети път?
- Не. Този е нов. Казва се „Вампирски целувки”.
- Добър ли е?
- Гласувам с двете ръце за него!

17. Среща мечта


Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечерята във вилата, но аз не се съгласих с нея. Довечера ще излезем навън: да гледаме филм, да поиграем миниголф и да си поделим кола в заведението на Шърли. Прекарах целия следобед в приказки с Беки, размишлявайки къде ще ме заведе, как ще бъде облечен и кога ще ме целуне.
Бях толкова развълнувана, тичах през целия път. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта. Мама би откачила, ако бе разберала, че имам среща с момчето, което живее в призрачна къща. Не можех да се преборя с мисълта как се появява на вратата ми и татко го пита за тенисисти и плановете му за колеж. Затова трябваше да се срещна с моя Ромео на балкона му.
И той бе там, облегнат на желязната порта, секси в черните си джинси и кожено яке, и с раница на гръб.
- На поход ли ще ходим?
- Не, на пикник.
- По това време?
- Има ли по-удобно време?
Поклатих глава усмихната.
Нямах си и на представа къде щеше да ме заведе Александър, но от сега чувах в главата си отзивите от драгите ни, дулсвилци.
- Това не те ли дразни? – попитах аз, сочейки графитите.
Александър сви рамене.
- Джеймсън искаше да ги боядиса, но не бих му позволил. Графитите на един, са шедьовър за друг.
Той ме хвана за ръка и ме поведе надолу по улицата без да намекне нищо за плановете си за нощта. И мен не ме интересуваше къде отивахме, само да е на милиони мили оттук и той никога да не си тръгне.
Спряхме пред гробищата в Дулсвил.
- Пристигнахме. – каза той.
Никой никога не ме е канил на среща, още по-малко на среща на гробище. Гробището в Дулсвил съществува от ранната 1800 г. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-вълнуващ като новозаселнически град – малки магазинчета за дрехи, салони, търговци, комарджии и онези викториански обувки с връзки, които напълно ми пасваха.
- Всичките си срещи ли ги караш тук? – попитах аз.
- Страх ли те е? – попита той.
- Като малка си играех тук. Но през деня.
- Това гробище навярно е най-оживеното място в града.
Слуховете бяха верни. Александър е посещавал гробището през нощта.
Страховитата врата бе заключена, за да осигури по-труден достъп за Дулсвилските вандали.
- Ще трябва да се катерим. – каза той. – Но знам колко обичаш да се катериш по порти.
- Може да си навлечем неприятности заради това. – изтъкнах аз.
- А в промъкването в къщи няма нищо лошо, така ли? – попита той. – Не се притеснявай. Познавам един от хората.
Мъртъв? Жив? Труп? Може би братовчед на Джеймсън работеше гробищната смяна – буквално.
Александър се обърна, докато аз се мъчех да се покатеря с тясната си еластична рокля.
След като и двамата се изтупахме от праха, той ме хвана за ръка и ме поведе по средната пътека, където надгробните камъни бяха наредени на километри един от друг. Някои от надгробните надписи датираха от чумата, която е върлувала през 1800 г. Александър вървеше енергично, сякаш се бе запътил към точно определено място.
Къде ме водеше? Кого познаваше тук? Той тук ли спи? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?
Забавих крачка. Наистина ли исках да съм вампир? И да наричам това място свой дом? За вечността?
Препънах се в дръжката на лопата, заради която се прекатурих напред. Падах в празен гроб.
Александър улови ръката ми точно в критичният момент.
Увиснах над празния гроб, загледана надолу, към тъмнината.
- Не се страхувай. Името ти не е написано на него. – пошегува се Александър.
- Мисля, че се очакваше да се чувствам като у дома си. – казах аз нервно, изтръсквайки гробищната кал от роклята си.
Но той ме поведе по-навътре в гробището със силната си ръка.
Внезапно стояхме на върха на малък хълм под огромен мраморен паметник.
Той откъсна няколко жълти нарциса, които бяха цъфнали и нежно ги постави на крака на паметника на Баронеса Стърлинг.
- Искам да се запознаеш с някого. – каза той, гледайки нежно към мен и после към гроба. – Бабо, това е Рейвън.
Не знаех какво да кажа, докато зяпах надписа. Никога не съм се запознавала с мъртвец преди. Какво трябваше да кажа – „Прилича на теб”?
Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, и седна на тревата и ме издърпа до него.
- Баба живееше тук – имах предвид в града. Тя ни завеща къщата и ние най-накрая я получихме след години легализиране на завещанието. Винаги съм обичал вилата.
- Уоу. Баронесата ти е била баба?
- Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбра какво е да се чувстваш сам. Не успя да намери място в семейството от страна на Стърлинг. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. – Той си пое дълбоко дъх и погледна към звездите. – Красиво е тук, не мислиш ли? – продължи той. – Няма светлини, които да засенчват звездите. Сякаш вселената е платно, с пръски от светлини, които трепкат и блещукат, като картина, която винаги си е там, очакваща да я видят. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А е най-красивата творба от всички. Е, почти...
Бяхме тихи за няколко минути, загледани в небесата. Чувах само спокойното му дишане и мелодията на щурците. Всички първи срещи би трябвало да са великолепни като тази. Напълно разбива преживяването от коя да е премиерата на филм.
- Значи баба ти е жената, която гледа от прозо-ъ, в смисъл тя, е…
- Тя беше невероятна художничка. Научи ме да рисувам супер герои и чудовища. Много чудовища!
- Знам.
- Знаеш?
- Имах предвид, че знам, че е много трудно за теб. Но и аз харесвам вампири! – намекнах аз.
Изглежда мислеше за нещо друго.
- Пътувал съм толкова много и откакто се обучавам вкъщи, никога не съм имал възможността да се впиша някъде.
Изглеждаше така изгубен, чувствителен и самотен. Исках да ме целуне на мига. Исках да разбере, че ще съм негова за цяла вечност.
- Да хапнем. – внезапно каза той, изправяйки се.
Постави пет черни свещи в богато украсени гравирани поставки и ги запали със старинна запалка. Отвори бутилка със шампанско, бисквити и сирене, и постели черна дантелена покривка върху студената трева.
- Някога влюбвал ли си се? – попитах, докато пълнеше кристалната ми чаша.
Внезапно чухме вой и свещите угаснаха.
- Какво беше това?- попитах аз.
- Мисля, че куче.
- Звучи като вълк!
- Няма значение, по-добре да тръгваме! – каза той бързо.
Започнах да пъхам всичко в раницата му.
- Нямаме време за това! – каза той, улавяйки ръката ми.
Вятърът продължи да свисти. Шумът приближаваше.
Скрихме се зад паметника.
- Ако сте дошли, за да видите призрак – познат глас се обърна към нас – мога да ви уверя, че единствения призрак, който ще видите тази нощ, ще е вашият собствен дух.
Мъж оглеждаше с фенерче. Беше Старият Джим, пазачът, с Люк, немският му дог.
Ако ме разпознаеше по това време тук, трябваше да го подкупвам с годишни запаси от кучешки бисквити, за да не каже на родителите ми.
Ние надникнахме и успяхме да видим как кучето ближе шампанското от тревата.
- Дай ми това, Люк – каза Стария Джим и взе бутилката. Отпи голяма глътка.
- Сега! – прошепна Александър. Притисна ме още по-здраво и избягахме, прескачайки оградата.
Не вярвам, че истински призрак и вълк-фантом могат да ме изплашат повече от Стария Джим и остарелият му Люк.
- Предполагам, че трябваше да те заведа на кино. – каза Александър, усмихнат след като дишането ни се успокой. – Ще те изпратя до вас.
- Може ли да отидем у вас? – помолих аз. – Искам да видя стаята ти!
- Не може да я видиш.
- Имаме време.
- Няма начин.
Имаше острота в гласа му, която не бях чувала преди.
- Какво има в стаята ти, Александър?
- Какво има в стаята ти, Рейвън? – попита той, поглеждайки ме. – Да идем у вас.
- Ъ…е… - той беше прав. Не можех да го заведа в къщата ми и да го представя на Били и на пребледнелите ми родители. Не и на първата ни среща. – Стаята ми е разхвърляна.
- Е, моята също. – каза той.
- Наистина, не още не е време да се прибирам.
- Не искам да имаш неприятности.
- Но аз винаги се забърквам в неприятности. Мама не би ме познала, ако нямах неприятности.
Улиците, по които вървяхме ръка за ръка ни отведоха до къщата ми и независимо от това колко бавно вървях, преди да осъзная вече стояхме на прага, сбогувайки се.
- Е… до… следващия път… - каза той, а лицето му блестеше под светлините на верандата.
- Следващият път в моргата?
- Помислих си, че може да гледаме филм у нас.
- Имаш телевизор? – казах аз. – Но той се захранва с електричество, нали знаеш.
- Нахално момиче, имам Дракула с Бела Лугоши (* първият филм с Дракула от 1931 година, главната роля е изиграна от актьора Бела Лугоши (Bela Lugosi's Dracula)) на DVD, откакто знам, че харесваш вампири толкова много.
- Дракула? Страхотно!
- Значи имаме среща. Седем часа утре, добре ли е?
- Сензационно!
Бяхме си уговорили друга среща и нямаше какво друго да се направи освен да си кажем довиждане. Моментът бе подходящ за една сладка целувка. Той сложи ръката си на рамото ми е се наклони към мен, очите му бяха затворени и устните му бяха съвършени.
Внезапно врата се отключи. Александър отстъпи от светлината, скривайки се в храстите.
- Стори ми се, че чух гласове. – каза мама, отваряйки вратата. – Къде е Беки?
- У тях си е. – всъщност това си беше истината.
- Не ми харесва да се измъкваш така без да ми кажеш. – караше ми се тя, държейки вратата отворена, за да вляза.
Със силно желание да върна момента във времето и да го удължа с още един миг, погледнах към Александър.
- Вие ходихте ли на кино? – попита тя, докато неохотно влезнах вътре.
- Не, мамо, ходихме на гробището.
- Иска ми се поне веднъж да ми дадеш открит отговор!
Веднъж поне й бях дала открит отговор.
И докато гледах през рамото си, за да хвърля един последен бегъл поглед към Готическата ми Половинка – Мечта, тя затвори вратата на моята божествена първа среща.