Vampire Kisses {Вампирски целувки}

First topic message reminder :

Здравейте! Така това е една книга. За сега ще пусна само 1 глава ако ви хареса ще има още.


Книга първа - "Вампирски целувки"
автор:Елан Шрайбер

1. Малко чудовище

Съучениците ми и аз седяхме в полукръг на пода в зоната за четене.
- Брадли, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? – попита госпожа Пийвиш, когато всички други въпроси вече бяха отговорени.
- Пожарникар! – изкрещя той.
- Синди?
- Ъъъ, медицинска сестра, - тихо прошепна тя.
Госпожа Пийвиш зададе въпроса на всички останали от класа. Полицаи. Астронавти. Футболисти. Най – накрая дойде моя ред.
- Рейвън, каква искаш да станеш ти като пораснеш? – попита ме тя, а зелените и очи сякаш гледаха през мен.
Не отговорих.
- Актриса?
Поклатих глава.
- Лекарка?
- О, не, - казах.
- Може би стюардеса?
- Отврат! – отвърнах й.
- Тогава каква? – раздразнено запита тя.
Замислих се за момент.
- Искам да съм…
- Да?
- Искам да стана… ВАМПИР! – изкрещях аз и видях шока и недоумението изписани на лицето й. За секунда си помислих, че ще се разсмее, може би наистина го направи. Но децата които стояха до мен, се отдръпнаха.
Прекарах по – голямата част от детството си гледайки как останалите се отдръпват надалеч от мен…


Бях зачената на водното легло на баща ми или на покрива на университетското общежитие на майка ми, под блещукащите звезди, зависи кой от двамата разказваше историята. Те бяха сродни души, които не можеха да се разделят със седемдесетте: една истинска любов, примесена с наркотици, малко тамян с дъх на боровинка и музиката на Grateful Dead. Бях едно босоного момиче, накичено с мъниста, в срязани избелели дънки, с дълга и оплетена коса, обожаващо Елтън Джон, с тен и кожено елече, обуто в сандали. Мисля, че извадиха късмет, че не бях дори по – ексцентрична. Можех да искам да съм накичено хипи – върколак! Но някакси бях обсебена от вампирите.
Сара и Пол Мадисън станаха по – отговорни след като аз се появих на този свят – ще перифразирам – просто започнаха да обръщат повече внимание на реалния свят. Продадоха караваната на Фолксваген, в която живееха и наистина се установиха под наем. Нашият хипи – апартамент бе украсен в 3D плакати на цветя, които светеха в тъмното и едни оранжеви тръби с течност, която се движеше сама, подобно на лава, която можеше да гледаш вечно. Беше най – хубавото време. Тримата се смеехме и играехме на „Реки и мостове”. Стояхме будни до късно, гледахме филмите за Дракула, „Тъмни сенки” с небезизвестния Барнабас Колинс, както и Батман на чернобелия ни телевизор, който получихме, когато си открихме сметка в банката. Чувствах се на сигурно място под одеалото в полунощ, търкайки издуващият се корем на майка ми, който издаваше звуци, подобни на тези от „лава лампите”. Разбрах, че тя ще даде живот на още една ходеща кукла.
Всичко обаче се промени, когато тя роди една ходеща, ала съвсем не кукла. Бе родила момчето-идиот! Как можа? Как можа да унищожи всички онези щастливи вечери? Сега си лягахме рано, докато това създание, което родителите ми наричаха Били, се съдираше от рев по цяла нощ. Изведнъж бях останала съвсем сама. Единствено телевизионният Дракула ми правеше компания, докато момчето-идиот ревеше, мама спеше, а татко сменяше миризливите памперси в тъмнината.
И сякаш това не бе достатъчно зле, изведнъж ме изпратиха на някакво място, което не бе моят апартамент, което нямаше красиви 3D постери на диви цветя по стените, но за сметка на това бе пълен с досадни колажи на детски отпечатъци. Кой бе украсявал тук? Зачудих се аз. Беше претъпкано с образцови малки момичета в красиви роклички, и малки момченца с идеално сресани коси. Мама и татко го нарекоха „детска градина”.
- Те ще бъдат твои приятели, - успокои ме майка ми, докато се бях вкопчила в нея, сякаш от това зависеше животът ми. После ми помаха за довиждане и ми изпрати въздушни целувки, докато стоях сама до началничката мисис Пийвиш (peevish – сприхава), поне доколкото можех да остана сама. Загледах се как майка ми се отдалечаваше с момчето – идиот, докато тя го водеше към хубавото място със светещите плакати, играчки и филми за чудовища.
Някак оцелях през целия ден. Режех и лепях черна хартия върху още черна хартия, оцветявах устните на Барби в черно с пръсти и разказвах на персонала призрачни истории, докато образцовите деца тичаха сякаш бяха братовчеди на типичен американски пикник. Дори се зарадвах да видя Момчето – Идиот, когато мама се върна да ме прибере.
Същата нощ ме намери с устни, притиснати към екрана на телевизора, опивайки се да целуна Кристофър Лий в филма за Дракула.
- Рейвън! Защо си будна толкова късно? Трябва да ходиш на градината утре!
- Какво? – казах аз. Черешовият пай, който ядях падна на земята, заедно със сърцето ми.
- Но.. мислех, че ще е само веднъж? – паникьосано попитах аз.
- Миличката. Трябва да ходиш всеки ден!
Всеки ден? Думите се отпечатаха вътре в главата ми. Беше доживотна присъда!
Същата нощ Момчето – Идиот не можа да се съревновава с драматичният ми рев и сърцераздирателните ми писъци. Докато лежах в леглото ми, се молех за вечна тъмнина и за слънце, което никога да не изгрее.
За нещастие, на следващата сутрин се събудих, огряна от ослепителна светлина и чудовищно главоболие.
Копнеех да съм наблизо поне до един човек, с който да мога да се разбирам. Но не откривах такива, нито вкъщи, нито в училище. У дома всички „лава” лампи бяха заменени с плакати на Лора Ашли, а нашия чернобял телевизор – с двадесет и пет инчов цветен модел.
На училище, вместо да пея песнички за Мери Попинс, си тананиках мелодията от филма „Екзорсистът”.
През половината време, което прекарвах в детската градина, се опитвах да стана вампир. Тревър Мичъл, с идеално сресана руса коса и мътни сини очи, се превърна в моето лично възмездие, от момента в който се опита да ме прекъсне по време на един час. Той ме мразеше, защото бях единственото дете, което не се страхуваше от него. Всички хлапета, а дори и учителите му се подмазваха, защото баща му притежаваше по – голямата част от земята, на която бяха разположени къщите им. Тревър все гледаше да „ухапе” някого, не защото искаше да е вампир като мен, а просто защото си беше гадняр. Беше изнудвал всички, освен мен. А и на мен скоро започна да ми омръзва…
Стояхме на игралната площадка, близо до баскетболните кошове, когато ощипах кожата на малката му тънка ръчичка, толкова силно, че си помислих, че ще текне кръв. Лицето му почервеня. Аз стоях безизразно и чаках. Тялото му се тресеше от ярост, очите му проблясваха отмъстително, докато аз нахално му се ухилих. Тогава зъбите му се отпечатаха на ръката, която очаквателно бях протегнала. Мисис Пийвиш бе принудена да го накара да застане до стената, наказан, а аз щастливо затанцувах из игрището, чакайки да се превърна в прилеп – вампир.
- Тази Рейвън е странна, - дочух мисис Пийвиш да казва на друг учител, докато преминавах покрай плачещият Тревър, който протестираше срещу наказанието си. Изпратих му въздушна целувка и помахах с ухапаната си ръка.
Демонстрирах гордо раната си, докато се бях качила на една люлка в училище. Вече можех да летя, нали така? Но все пак ми трябваше нещо, с което да се засиля. Люлката се издигна чак до върха на оградата, ала аз се стремях към пухкавите облаци. Ръждясалата седалка почти се разпадна, когато аз скочих. Имах намерение да прелетя през цялото игрище – за да видя изненаданата физиономия на Тревър. Вместо това се приземих върху калната земя, наранявайки още повече вече ухапаната си ръка. Плачех по – силно заради факта, че не притежавах свръхестествени сили като моите идоли от телевизията, отколкото заради самата болка.
С притиснат лед към ухапаното място, мисис Пийвиш ме наказа да застана до стената, докато Тревър вече бе свободен да играе. Той ми изпрати въздушна целувка, за да ме раздразни и каза:
- Благодаря!
Изплезих език и използвах една дума, която бях чула от мафиотите в „Кръстника”. Мисис Пийвиш незабавно ме изпрати вътре. Наказваха ме доста често по време на детството ми, като ми казваха да напусна. Съдбата ми се състоеше от непрестанни напускания.

15. Готически гост


Не можех да споделя с мама за загадъчната покана да посетя вилата. Тя щеше да каже не, не може да отидеш. Аз щях отвърна да, мога. Тя щеше ме накаже; аз щях избягам. Всичко щеше да е много драматично. Бях сигурна, че нищо не може да ме спре да отида, докато баща ми не пусна бомбата на сутринта на първи декември.
- Тази вечер ще заведа майка ви до Лас Вегас! - каза той, дръпвайки ме настрани. - Всичко е много спонтанно. Излитаме този следобяд.
- Това не е ли романтично? - каза мама с грейнала усмивка, докато вадеше един куфар от килера. - Баща ви никога не правил такова нещо за годишнината ни!
- Така че ти отговаряш за къщата и ще гледаш Били. - нареди ми тате.
- Да гледам Били? Та той е на единадесет! - крещях аз следвайки ги до спалнята им.
- Ето тук ще можеш да ни намериш, ако възникнат проблеми. - каза той, подавайки ми листче хартия с написан на него телефонен номер. - Работата ти при Джанис доказа, че можеш да си отговорна. Ние ще се върнем утре след вечеря.
- Но аз имам планове!
- Покани Беки тук тази вечер. – каза и хвърли една четка за коса в пътническия си несесер. – И без това все ти ходиш в тях. Но гледай да избереш филм, на който всички ще се забавляват.
- Беки? Това ли е единственият приятел, който мислиш, че имам? Сякаш всичко, което правя е да гледам телевизия?
- Пол, да взема ли това? - прекъсна ме мама, като държеше една червена рокля без презрамки.
- Татко, аз съм на шестнадесет. Събота вечер искам да изляза някъде!
- Знам. - каза мама и сложи чифт червени сандали в куфара си. - Но не тази вечер. Баща ти ми е подготвил тази изненада! Не е правил нещо подобно от колежа насам. Само този път, Рейвън и след това можеш да имаш всички съботи, които си поискаш. - Тя ме целуна по челото без дочака отговора ми.
- Ще се обадя точно в полунощ. - предупреди ме тате. - само за да се уверя, че ти и Били се справяте и че тенис ракетата ми все още е в килера.
- Не се тревожи. Няма да организирам някое диво парти. - казах му ядосано.
- Хубаво, може да се наложи да използвам къщата като допълнителна гаранция на масата за блекджак.
Отиде до килера и дръпна едно яке от там. Аз отидох в стаята си и разпуснах косата си. От всичките им седемнадесет години заедно, баща ми трябваше да избере точно тази вечер, за да изненада майка ми?


Беше седем и половина, когато съобщих новината на по-скоро на момчето-идиот, отколкото на момчето Били. За събота вечер бях облечена в най-доброто, което имах: черна синтетична къса рокля без ръкави с черна дантелена блуза отдолу, подаваща се по краищата, черен чоропогащник, кубинки, черно червило и сребърни обеци с оникс.
- Аз ще излизам тази вечер.
- Но се предполага, че трябва да стоиш с мен. - Той многозначително изгледа облеклото ми все едно е покровителствен баща. - Имаш среща!
- Не, нямам. Просто трябва да изляза.
- Не можеш! Няма да ти позволя. Ще те издам. - Момчето Били с удоволствие би останал сам самичък, но пък повече му харесваше внезапната му власт над мен.
- Беки ще дойде, за да стой с теб. Ти харесваш Беки.
- Да, но тя дали харесва мен?
- Тя те обича!
- Наистина ли? - ме попита той с влюбени момчешки очи.
- Ще я попитам, когато дойде. Беки, обичаш ли моето единадесет годишено братче?
- Недей! По-добре не го прави!
- Тогава ми обещай, че ще слушаш.
- Ще те издам. Ти ме оставяш сам! Всичко може да се случи. Мога да вляза в интернет и да срещна някаква откачена, смахната жена, която да иска да се омъжи за мен.
- Можеш само да се надяваш да си такъв късметлия. - казах му, докато гледах през прозореца за Беки.
- Ще загазиш много!
- Не бъди бебе! Покажи на Беки компютърните си игри. Тя направо ще откачи по онези извънземни корабни неща.
- Ако излезеш ще се обадя във Вегас.
- Не и ако си цениш живота. Ще те вържа за стола, ако трябва!
- Ами направи го, защото аз ще се обадя! - Той побягна към безжичния телефон.
- Били, моля те. - замолих се аз. - Наистина трябва да изляза. Някой ден ще ме разбереш. Моля те, Били.
Той се поколеба с телефона в ръката. Никога не ме беше чувал да го умолявам за нещо, аз винаги го заплашвах.
- Е, добре, само гледай да си тук до полунощ. Не възнамерявам да се преструвам, че си в тоалетната.
За първи път, откакто се помня прегърнах брат си. Наистина го прегърнах, с такава мечешка прегръдка, от която напълно да почустваш топлината на другия.
- Къде се бави Беки! - извика той, сега вече играйки в моя отбор. - Ти трябва да тръгваш!
Изведнъж звънеца на вратата извъня и ние и двамата хукнахме по стълбите.
- Къде беше? - попитах я аз.
С абсолютно спокоиствие Беки влезе носейки кутия с пуканки за микровълновата.
- Мисля, че каза в осем.
- Трябва да бъда там в осем!
- Изчезвай, а си мислех, че съм подранила. Вземи пикапа. - каза тя, подавайки ми ключовете.
- Благодаря. Как изглеждам? - я попитах аз, въртейки се пред нея.
- Порочно!
- Наистина ли? Благодаря!
- Изглеждаш като ангел на нощта. - добави моят брат бебе.
Огледах се в огледалото в коридора и се усмихнах. Това може би бе последният път, когато виждах отражението си.
- Забавлявайте се вие двамата и се грижи добре за Били, нали?
- Кой? - попита тя объркано.
- Били. Моят брат.
И двамата се засмяха. Сграбчих якето си и изхрърчах направо като прилеп.


Някой от противните жители на Дулсвил бе изрисувал със спрей на ронливата тухлена стена до портата на вилата ВЪРВЕТЕ СИ ВКЪЩИ, ОТКАЧАЛКИ! Можеше и да е Тревър. Можеше и да е всеки друг. Почуствах празнота в стомаха ми.
Преполагам, че Стърлинг нямаха много посетители – нямаше звънец на портата. Трябваше ли да чакам тук или да се прехвърля над нея? Но тогава осъзнах, че портата беше оставена отворена. За мен. Изкачих дългата алея, гледайки към таванския прозорец с пуснати завеси и надявайки се най-накрая да имам възможност да го видя отвътре.
Всичко можеше да се случи тази вечер. Наистина не знаех какво да очаквам. Какво щяхме да вечеряме? И какво ли биха яли вампирите?
Нежно почуках със змиевидното чукче.
Огромната врата бавно се отвори и Зловещият човек ме поздрави с грохнала усмивка.
- Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. - ми каза с отчеливия си европейски акцент, сякаш излязъл директно от някой черенo-бял филм на ужасите. - Може ли да ви взема палтото?
Той отнесе коженото ми яке отнякъде.
Стоях във вестибюла и се озъртах за знаци от заплашителен характер. Така или иначе къде бе партньорът ми за вечерта?
- Александър ще се присъедини към вас след няколко минути. - каза Зловещият човек, появявайки се отново. - Бихте ли искали да седнете в приемната, докато го чакате?
- Разбира се. - съгласих се, докато той ме въвеждаше в огромна стая в съседство с дневната. Стаята беше обзаведена просто с два червени викториански стола и тесен диван. Единственото нещо, което не изглеждаше прашно и остаряло беше огромното пиано в ъгъла. Зловещият човек ме остави отново и аз се възползвах от възможността да се поогледам наоколо. Имаше книги с кожени корици на някакъв непознат език, прашни партитури и стари нагънати карти, а това дори не беше библиотеката им.
Погалих гладката повърхност на дъбовото писалище. Какви ли тайни се криеха във вътрешността му? И тогава усетих същото невидимо присъствие както последния път, когато посетих вилата. Александър бе влязъл в стаята.
Той стоеше, загадъчно мъжествен. Косата му бе пригладена и черната копринена риза, която беше облякъл, стоеше свободно над черните му дънки.
Бях нетърпелива да видя дали си е сложил пръстена с паяка, но той държеше ръцете зад гърба си.
- Съжалявам, че закъснях. Чаках бавачката да дойде. - признах си аз.
- Имаш дете?
- Не, брат!
- Ясно. - каза той със смутен смях, а бледото му лице се оживи. Беше по-мъжествен дори от Тревър, но не изглеждаше толкова самоуверен, по-скоро като ранена птичка, която имаше нужда да я сгушат. Като че ли беше живял целия си живот в тъмница и това беше първия път, когато вижда друго човешко същество. Явно бе, че се чувства неудобно да води разговор и внимателно подбираше думите си, сякаш веднъж изговорени никога няма да може да си ги вземе обратно.
- Съжалявам, че се наложи да ме чакаш. - започна той. - Набрах ти тези. - И свенливо ми подаде пет диви цветя.
Цветя? Няма начин!
- За мен ли са? - Бях напълно сразена. Сякаш всичко се движеше на забавен кадър. Взех цветята от него и леко докоснах ръцете му при движението. Пръстена с паяка улови погледа ми.
- Никога преди не съм получавала цветя. Това са най-красивите цветя, които съм виждала.
- Ти сигурно имаш хиляди обожатели. - каза той, гледайки надолу към ботушите си. - Не мога да повярвам, че никога не са ти подарявали цветя.
- Когато станах на тринадесет баба ми ми изпрати букет от лалета в пластмасова жълта саксия. - Толкова тъпо звучеше, че по-добре да не го бях казвала. - Никога не съм получавала цветя от стотиците ми обожатели, защото никога не съм имала обожател!
- Цветята от бабите са много специални. - странно ми отговори той.
- А защо пет?
- По едно за всеки път, когато съм те виждал.
- Нямам нищо общо с онези графити...
Зловещият човек се появи.
- Вечерята е сервирана. Да ги сложа ли във вода, госпожице?
- Моля. - казах му, въпреки че не исках да се разделям с тях.
- Благодаря ти, Джеймсън. - каза Александър.
Александър чакаше аз първа да изляза от стаята, точно като от филм с Кари Грант, но не бях сигурна накъде да тръгна.
- Бях сигурен, че ще знаеш пътя. - се пошегува той с мен. - Би ли искала нещо за пиене?
- Разбира се, каквото и да е. - Чакай малко – каквото и да е? Така че добавих - Всъщност, вода ще бъде чудесно!
Той се върна след секунда с две кристални чаши.
- Надявам се да си гладна.
- Аз винаги съм гладна. - флиртувах аз. - А ти?
- Аз рядко съм гладен. - каза той. - Но винаги съм жаден!
Въведе ме в осветената със свещи трапезария с открояваща се дълга незастлана дъбова маса, със сложени керамични чинии и сребърни прибори. Държеше ми стола, докато се настаних и след това седна на милион мили от мен в другия край на масата. Петте диви цветя бяха сложени в кристална ваза и ми препречваха гледката.
Зловещият човек – така де, Джеймсън – докара една скърцаща количка и ми сервира кощничка с изпускащи пара хлебчета. Завърна се с кристална купа пълна с зеленикава супа. Отчитайки броя на ястията, бавната скорост на сервиране на Джеймсън и дължината на масата, със сигурност щяхме да стоим тук с месеци. Но изобщо не ме интересуваше, не исках да бъда никъде другаде на света.
- Това е унгарски гулаш. - започна Александър, докато нервно разбърквах супата с нездрав цвят. Нямах идея какво – или кой – беше сготвен в нея, и докато Александър и Джеймсън чакаха за реакцията ми, осъзнах, че трябва да я пробвам.
- Вкуснооо! - възкликнах аз, сръбвайки шумно пълна лъжица. Беше много по-вкусна от която и да е супа, която бях хапвала от консерва и поне сто пъти по-пикантна!
Езикът ми гореше и аз на секундата изпих чашата с вода.
- Надявам се, че не е твърде пикантна. - каза Александър.
- Пикантна? - изпъшках с насълзени очи. - Сигурно се шегуваш!
Александър се отдалечи от Джеймсън, за да донесе още вода. Сякаш след цяла вечност, той се върна с една кана. Най-накрая успях да си поема дъх. Не знаех какво да питам Александър, но исках да узная всичко за него.
Знаех със сигурност, че Александър имаше по-малко приятели дори от мен. Чувстваше се неудобно в собствената си кожа.
- Какво правиш по цял ден? - полюбопитствах аз, сякаш бях телевизионен репортер опитващ се да разчупи леда.
- И аз исках да знам същото за теб. - отвърна той.
- Аз ходя на училище. Какво правиш ти?
- Спя.
- Ти спииш? - На това му се казва разтърсваща новина! - Наистина? - попитах го скептично.
- Нещо лошо ли има в това? - каза той, непохватно отмятайки косата от очите си.
- Ами, повечето хора спят през нощта.
- Аз не съм като повечето хора.
- Вярно…
- И ти също не си. - каза той, гледайки ме с прекалено изразителните си очи. - Знаех го още когато те видях на Хелоуин облечена като тенисистка. Изглеждаше малко възрастна да играеш на пакост или лакомство. И със сигурност мислиш по-различен начин, за да приемеш облеклото си за карнавален костюм.
- Как ме откри?
- Джеймсън трябваше да ти върне тенис ракетата, но я дал на рус футболист, който казал, че ти е гадже. Можеше и да повярвам на историята му, ако не бях видял как му строши ръката и отпраши без него.
- Е, прав си, той не ми е гадже.В училище е абсолютна мижитурка.
- Но за щастие е дал пълното ти име и адрес на Джеймсън, за да подкрепи историята си. Така разбрах как да те намеря. Не мислех, че ще те открия отново да изследваш къщата.
Замечтаните му очи се втренчиха право в мен.
- Ами…аз…
Смехът ни отекна в цялата вила.
- Къде са родителите ти? - го попитах аз.
- В Румъния.
- Румъния? Румъния ли беше там, където е живял Дракула? – загатвайки, се поинтересувах.
- Да.
Очите ми светнаха.
- Роднини ли сте с Дракула? - попитах аз.
- Той така и не появи на семейните събирания. - с угрижен тон се пошегува той. - Ти си едно смахнато момиче. Със сигурност оживяваш това скучно място (*игра на думи -Дулсвил (Dullsville)).
- Дулсвил? Няма начин! Точно така и аз го наричам!
- Ами, как по друг начин бихме могли да го наричаме? Тук няма никакъв нощен живот, нали? Не и за хора като теб и мен.
Нощен живот. Хора като теб и мен. Имаш предвид вампири, ми се искаше да кажа.
- Предпочитам да живея в Ню Йорк или Лондон. - продължи той.
- Обзалагам се, че там има какво да се прави през нощта. И има доста нощни хора. Точно тогава Джеймсън дойде, за да отсервира гулаша и да ни поднесе пържола.
- Надявам се, че не си вегетарианка. - каза той.
Примижах към вечерята ми в чинията. Пържолата беше средно опечена, по скоро недопечена, а сокът и се стичаше в чинията и върху картофеното пюре.
Той бе много по-загадъчен и забавен, отколкото си бях представяла. Бях напълно омагьосана от него, докато го наблюдавах през цветята.
- Сигурна съм, че ще е много вкусно. - му казах. Той ме наблюдаваше, докато хапвах едно парченце. – И пак, вкусно е.
Изведнъж той ме погледна с тъга в очите.
- Виж, имаш ли нещо против...
Той взе чинията си и се приближи до мен.
- Всичко което виждам са тези цветя, а ти си много по-красива.
Сложи чинията си до моята и пренесе стола си. Мислех, че ще припадна. Той се усмихваше докато вечеряхме, а кракът му нежно докосваше моя. Тялото ми се изпълниха с внезапен прилив на вълнение. Александър бе забавен, великолепен и свенлив по един адски секси начин. Исках да узная цялата му житейска история. Без значение колко години беше живял – седемнадесет или хиляда и седемстотин.
- Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на уилище? Изведнъж се раздрънках аз.
- Я дай пак, ама по-бавно.
- Хм…къде си роден?
- Румъния.
- Тогава къде е румънсият ти акцент?
- В Румъния. Постоянно сме на път.
- Посещавал ли си някога училище?
- Не, винаги съм имал частен учител.
- Кой е любимият ти цвят?
- Черен.
Спомних си за мисис Пийвиш. Направих пауза и го попитах:
- Какъв искаш да станеш когато порастнеш?
- Искаш да кажеш, че не съм възрастен ли?
- Това е въпрос, а не отговор. - престорено свенливо му казах.
- Ти каква искаш да бъдеш? - попита ме той.
Взрях се в дълбоките му, тъмни и загадъчни очи и прошепнах:
- Вампир.
Той се вгледа в мен с любопитство, изглеждаше обезпокоен. След това се засмя.
- Ти си бунтовник! - После ме изгледа остро. "Рейвън, защо се промъкна в къщата?
Отклоних поглед засрамена.
Джеймсън докара някакви сладкиши с количката. Запали клечка кибрит и пламъци обгърнаха десерта.
- Фламбе! - оповести той. И то точно навреме.


Александър изгаси десерта и каза на Джеймсън, че ще довършим вечерята си отвън.
- Надявам се, че не се страхуваш от мрака. - каза той, водейки ме към порутената беседка.
- Да се страхувам? Аз живея за него!
- Аз също. - каза той с усмивка. - Това е единствено тогава можеш наистина да видиш звездите. - Той запали полуизгоряла свещ на перваза.
- Всичките си приятелки ли водиш тук? - го попитах играейки с полуизгорялата свещ.
- Да. - Засмя се той. "И им чета на светлината от свещите. Какво би искала да чуеш? попита той сочейки към купчината книги на пода. – „Функции и Логаритми” или „Културни малцинства”?
Засмях се.
- Луната е толкова красива тази вечер. - каза той като гледаше навън.
- Кара ме да мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се преобрази в животно?
- Ако е с подходящото момиче. - каза той със смях.
Скъсих дистанцията между нас. Лунната светлина меко озаряваше лицето му. Бе толкова красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!” - помислих си, притваряйки очи.
- Имаме цяла вечност. - каза той внезапно. - За сега нека се насладим на звездите.
Постави купата с десерта си на перваза и угаси свещта, а аз бързо сграбчих ръката му. Това не беше ръката на Тревър или тънката ръчичка на момчето Били. Това беше най-перфектната ръка в целия свят!
Легнахме на тревата, държахме се за ръце и се взирахме в звездите.
Лежахме без да говорим, а ръцете ни се топлеха взаимно. Усещах боцкащите крака на пръстена-паяк.
Исках да се целунем, но той само се взираше в звездите.
- Какви са приятелите ти? - попитах го аз, обръщайки се към него.
- Самотник съм.
- Обзалагам се, че си срещал тонове готини момичета преди да се преместиш тук.
- Готини е едно нещо, а момичета, които да те приемат наистина такъв какъвто си е съвсем друго. Бих искал нещо…постоянно.
Постоянно? Завинаги? Но аз не смеех да поискам такова нещо.
- Искам връзка, в която най-накрая да си впия зъбите.
„Наистина ли? Е, аз съм твооето момиче!” - помислих си аз. Така и не се обърна към мен; вместо това се взираше небето.
- Значи нямаш никакви приятели тук? - попитах аз, опитвайки се да измъкна още информация от него.
- Само един.
- Джеймсън?
- Приятел, който обича да носи черно червило.
И двамата наблюдавахме луната в тишина, комплимента му странно ме бе затоплил.
- А кои са твойте приятели? - ме попита най-накрая.
- Беки е единствената, която ме приема и то, защотото аз съм единствената, която не я бие. - И двамата се засмяхме. - Всички други ме смятат за странна.
- Аз не смятам така.
- Така ли? - Никой никога не ми беше казвал това през целият ми живот. Никой.
- Доста си приличаме. - каза ми той. - Ти не ме зяпаш така сякаш съм изрод.
- Ще изритам всеки, който те гледа така.
- Мисля, че вече го направи. Или поне го удари с тенис ракета.
Смехът ни отекна на луната светлина и аз поставих свободната си ръка на гърдите му и го прегърнах, а моята готическа сродна душа галеше ръката ми.
- Възможно ли е тези там да са гарвани? - попитах го аз, сочейки към бъркотия от тъмни крила, която кръжеше високо над вилата.
- Това не са птици – прилепи са.
- Прилепи! Никога не съм виждала прилепи наоколо преди да се преместиш.
- Да, намерихме ги на тавана. Джеймсън ги пусна на свобода. Надявам се, че не те плашат. Те са невероятни създания.
- Трябва да си един от тях, за да ги познаваш, нали? - намекнах му аз.
- Не се притеснявай. Никога не се спускат надолу, за да се заплетат в мастилено черна коса като твоята. Само във фризирана коса.
- Те обичат спрей за коса?
- Мразят го. Знаят, че този вид прическа изглежда ужасно!
Засмях се и той започна да гали косата ми. Докосването му ме успокои. Помислих, че на мига ще се разтопя.
Определено отделяше много повече време от Тревър. Започнах да галя косата му, която бе като коприна от сложения гел.
- Прилепите обичат ли на мазана с гел коса? - го попитах.
- Обожават начина, по който изглежда на копринения Армани. - шеговито ми отвърна той.
Аз се прехвърлих върху него и затиснах ръцете му. Той ме погледна изненадано и се усмихна. Чаках го да ме целуне, но той не се помръдна. Разбира се, че не се помръдна – та аз го бях затиснала! Какво си мислех?
- Кажи ми любимото ти нещо в прилепите, момиче прилеп. - попита ме той, докато аз неспокоино се взирах в него.
- Могат да летят.
- Искаш да можеш да летиш?
Кимнах в съгласие.
Той ме преобърна и затисна ръцете ми. Отново чаках да ме целуне, но не го направи. Просто се взираше в очите ми.
- А какво е твоето любимо нещо в прилепите, момче прилеп? - попитах го.
- Ако трябва да кажа, ще избера... - започна той замислено. – вампирските им зъби.
Възкликнах, но не заради забележката на Александър. Един комар ме ухапа по врата.
- Не се страхувай. - каза ми той, стискайки ръката ми. - Аз няма да те ухапя…все още. Той се засмя на шегата си.
- Аз не се страхувам. Един комар ме ухапа! - обясних му, чешейки се като луда.
Той прегледа ухапаното като доктор.
- Започва да се подува. По-добре да му сложим малко лед.
- Всичко е наред. Случва ми се през цялото време.
- Не искам да кажеш на родителите си, че ми дойде на гости и беше ухапана!
Искаше ми се да кажа на целия свят, че бях ухапана, но глупавия комар съсипа всичко.
Той ме заведе в кухнята и сложи лед на раната. Слушах как старият часовник на света отброява секундите. Девет…Звън…Десет…Звън. Не! Единадесет…Звън. Замръзнах! Дванадесет. Не беше възможно!
- Трябва да си вървя! - извиках.
- Толкова скоро? - разочаровано ме попита той.
- Всеки момент баща ми ще се обади от Вегас и ако не съм си вкъщи да отговоря ще бъда наказана за цяла вечност!
Само ако можеше да остана да живея с Александър в таванската му стая и Зловещият човек да ми сервира мюсли всяка сутрин за закуска…
- Благодаря ти за цветята и за вечерята, и за звездите. - казах му забързано вече до пикапа на Беки, ровичкайки в чантичката ми за ключовете.
- Благодаря ти, че дойде.
Той изглеждаше замечтан и великолепен, и някак си самотен. Исках готическата ми вампирска сродна душа да ме целуне сега. Исках устните му на шията ми и душата му слята с моята.
- Рейвън? попита той внимателно.
- Да?
- Би ли искала аз…
- Да? Да?
- Би ли искала аз…да те поканя отново или предпочиташ просто отново да се промъкнеш в къщата?
- Бих искала да ме поканиш. - отговорих му, чакайки. Ако ме целунеше сега щяхме да бъдем свързани завинаги.
- Чудесно. Ще ти се обадя. - Той ме целуна нежно по бузата. По бузата? Въпреки всичко, беше много по-нежно и романтично от онзи път, когато Джак Патерсън ме бе целунал пред вилата и много по-романтично, отколкото Тревър да ме притиска към дърво. И колкото и да исках истинска целувка – вампирска целувка – той вече ме променяше. Превръщах се в едно губещо съзнание, с макаронени крака, не мислещо, с отнесен поглед, размекващо се момиче.
Докато карах, все още усещах докосването на чувствените му, пълни устни до лицето ми. Цялото ми тяло пламтеше от вълнение, копнеж и страст – от чувства, които никога преди не бях изпитвала към мъж. И докато чешех ухапаното не от него място се надявах да не се превърна в смучещ кръв комар.

- Татко обяснява на Беки правилата на блекджак. - нетърпеливо ми прошепна Били, когато влетях прз вратата. - Той вече и разказа за всяко казино и историята на Зигфрид и Рой. Според него няма изгледи да спечелиш от хотелските казина, освен ако не ги обереш
- Благодаря. - прошепнах на Беки и грабнах телефона.
- Беки обича да говори. - започна баща ми. - Нямах си напредстава, че е толкова запалена по Вегас. Следващия път ще я доведа. Тя ми каза, че вие хора, цяла вечер гледате вампирски филми.
- Дааам…
- „Отмъщението на Дракула” за петдесети път?
- Не. Този е нов. Казва се „Вампирски целувки”.
- Добър ли е?
- Гласувам с двете ръце за него!

17. Среща мечта


Първата ми среща! Беки каза, че първата ми среща е била вечерята във вилата, но аз не се съгласих с нея. Довечера ще излезем навън: да гледаме филм, да поиграем миниголф и да си поделим кола в заведението на Шърли. Прекарах целия следобед в приказки с Беки, размишлявайки къде ще ме заведе, как ще бъде облечен и кога ще ме целуне.
Бях толкова развълнувана, тичах през целия път. Трябваше да се срещна с Александър пред желязната порта. Мама би откачила, ако бе разберала, че имам среща с момчето, което живее в призрачна къща. Не можех да се преборя с мисълта как се появява на вратата ми и татко го пита за тенисисти и плановете му за колеж. Затова трябваше да се срещна с моя Ромео на балкона му.
И той бе там, облегнат на желязната порта, секси в черните си джинси и кожено яке, и с раница на гръб.
- На поход ли ще ходим?
- Не, на пикник.
- По това време?
- Има ли по-удобно време?
Поклатих глава усмихната.
Нямах си и на представа къде щеше да ме заведе Александър, но от сега чувах в главата си отзивите от драгите ни, дулсвилци.
- Това не те ли дразни? – попитах аз, сочейки графитите.
Александър сви рамене.
- Джеймсън искаше да ги боядиса, но не бих му позволил. Графитите на един, са шедьовър за друг.
Той ме хвана за ръка и ме поведе надолу по улицата без да намекне нищо за плановете си за нощта. И мен не ме интересуваше къде отивахме, само да е на милиони мили оттук и той никога да не си тръгне.
Спряхме пред гробищата в Дулсвил.
- Пристигнахме. – каза той.
Никой никога не ме е канил на среща, още по-малко на среща на гробище. Гробището в Дулсвил съществува от ранната 1800 г. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-вълнуващ като новозаселнически град – малки магазинчета за дрехи, салони, търговци, комарджии и онези викториански обувки с връзки, които напълно ми пасваха.
- Всичките си срещи ли ги караш тук? – попитах аз.
- Страх ли те е? – попита той.
- Като малка си играех тук. Но през деня.
- Това гробище навярно е най-оживеното място в града.
Слуховете бяха верни. Александър е посещавал гробището през нощта.
Страховитата врата бе заключена, за да осигури по-труден достъп за Дулсвилските вандали.
- Ще трябва да се катерим. – каза той. – Но знам колко обичаш да се катериш по порти.
- Може да си навлечем неприятности заради това. – изтъкнах аз.
- А в промъкването в къщи няма нищо лошо, така ли? – попита той. – Не се притеснявай. Познавам един от хората.
Мъртъв? Жив? Труп? Може би братовчед на Джеймсън работеше гробищната смяна – буквално.
Александър се обърна, докато аз се мъчех да се покатеря с тясната си еластична рокля.
След като и двамата се изтупахме от праха, той ме хвана за ръка и ме поведе по средната пътека, където надгробните камъни бяха наредени на километри един от друг. Някои от надгробните надписи датираха от чумата, която е върлувала през 1800 г. Александър вървеше енергично, сякаш се бе запътил към точно определено място.
Къде ме водеше? Кого познаваше тук? Той тук ли спи? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?
Забавих крачка. Наистина ли исках да съм вампир? И да наричам това място свой дом? За вечността?
Препънах се в дръжката на лопата, заради която се прекатурих напред. Падах в празен гроб.
Александър улови ръката ми точно в критичният момент.
Увиснах над празния гроб, загледана надолу, към тъмнината.
- Не се страхувай. Името ти не е написано на него. – пошегува се Александър.
- Мисля, че се очакваше да се чувствам като у дома си. – казах аз нервно, изтръсквайки гробищната кал от роклята си.
Но той ме поведе по-навътре в гробището със силната си ръка.
Внезапно стояхме на върха на малък хълм под огромен мраморен паметник.
Той откъсна няколко жълти нарциса, които бяха цъфнали и нежно ги постави на крака на паметника на Баронеса Стърлинг.
- Искам да се запознаеш с някого. – каза той, гледайки нежно към мен и после към гроба. – Бабо, това е Рейвън.
Не знаех какво да кажа, докато зяпах надписа. Никога не съм се запознавала с мъртвец преди. Какво трябваше да кажа – „Прилича на теб”?
Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, и седна на тревата и ме издърпа до него.
- Баба живееше тук – имах предвид в града. Тя ни завеща къщата и ние най-накрая я получихме след години легализиране на завещанието. Винаги съм обичал вилата.
- Уоу. Баронесата ти е била баба?
- Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбра какво е да се чувстваш сам. Не успя да намери място в семейството от страна на Стърлинг. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. – Той си пое дълбоко дъх и погледна към звездите. – Красиво е тук, не мислиш ли? – продължи той. – Няма светлини, които да засенчват звездите. Сякаш вселената е платно, с пръски от светлини, които трепкат и блещукат, като картина, която винаги си е там, очакваща да я видят. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А е най-красивата творба от всички. Е, почти...
Бяхме тихи за няколко минути, загледани в небесата. Чувах само спокойното му дишане и мелодията на щурците. Всички първи срещи би трябвало да са великолепни като тази. Напълно разбива преживяването от коя да е премиерата на филм.
- Значи баба ти е жената, която гледа от прозо-ъ, в смисъл тя, е…
- Тя беше невероятна художничка. Научи ме да рисувам супер герои и чудовища. Много чудовища!
- Знам.
- Знаеш?
- Имах предвид, че знам, че е много трудно за теб. Но и аз харесвам вампири! – намекнах аз.
Изглежда мислеше за нещо друго.
- Пътувал съм толкова много и откакто се обучавам вкъщи, никога не съм имал възможността да се впиша някъде.
Изглеждаше така изгубен, чувствителен и самотен. Исках да ме целуне на мига. Исках да разбере, че ще съм негова за цяла вечност.
- Да хапнем. – внезапно каза той, изправяйки се.
Постави пет черни свещи в богато украсени гравирани поставки и ги запали със старинна запалка. Отвори бутилка със шампанско, бисквити и сирене, и постели черна дантелена покривка върху студената трева.
- Някога влюбвал ли си се? – попитах, докато пълнеше кристалната ми чаша.
Внезапно чухме вой и свещите угаснаха.
- Какво беше това?- попитах аз.
- Мисля, че куче.
- Звучи като вълк!
- Няма значение, по-добре да тръгваме! – каза той бързо.
Започнах да пъхам всичко в раницата му.
- Нямаме време за това! – каза той, улавяйки ръката ми.
Вятърът продължи да свисти. Шумът приближаваше.
Скрихме се зад паметника.
- Ако сте дошли, за да видите призрак – познат глас се обърна към нас – мога да ви уверя, че единствения призрак, който ще видите тази нощ, ще е вашият собствен дух.
Мъж оглеждаше с фенерче. Беше Старият Джим, пазачът, с Люк, немският му дог.
Ако ме разпознаеше по това време тук, трябваше да го подкупвам с годишни запаси от кучешки бисквити, за да не каже на родителите ми.
Ние надникнахме и успяхме да видим как кучето ближе шампанското от тревата.
- Дай ми това, Люк – каза Стария Джим и взе бутилката. Отпи голяма глътка.
- Сега! – прошепна Александър. Притисна ме още по-здраво и избягахме, прескачайки оградата.
Не вярвам, че истински призрак и вълк-фантом могат да ме изплашат повече от Стария Джим и остарелият му Люк.
- Предполагам, че трябваше да те заведа на кино. – каза Александър, усмихнат след като дишането ни се успокой. – Ще те изпратя до вас.
- Може ли да отидем у вас? – помолих аз. – Искам да видя стаята ти!
- Не може да я видиш.
- Имаме време.
- Няма начин.
Имаше острота в гласа му, която не бях чувала преди.
- Какво има в стаята ти, Александър?
- Какво има в стаята ти, Рейвън? – попита той, поглеждайки ме. – Да идем у вас.
- Ъ…е… - той беше прав. Не можех да го заведа в къщата ми и да го представя на Били и на пребледнелите ми родители. Не и на първата ни среща. – Стаята ми е разхвърляна.
- Е, моята също. – каза той.
- Наистина, не още не е време да се прибирам.
- Не искам да имаш неприятности.
- Но аз винаги се забърквам в неприятности. Мама не би ме познала, ако нямах неприятности.
Улиците, по които вървяхме ръка за ръка ни отведоха до къщата ми и независимо от това колко бавно вървях, преди да осъзная вече стояхме на прага, сбогувайки се.
- Е… до… следващия път… - каза той, а лицето му блестеше под светлините на верандата.
- Следващият път в моргата?
- Помислих си, че може да гледаме филм у нас.
- Имаш телевизор? – казах аз. – Но той се захранва с електричество, нали знаеш.
- Нахално момиче, имам Дракула с Бела Лугоши (* първият филм с Дракула от 1931 година, главната роля е изиграна от актьора Бела Лугоши (Bela Lugosi's Dracula)) на DVD, откакто знам, че харесваш вампири толкова много.
- Дракула? Страхотно!
- Значи имаме среща. Седем часа утре, добре ли е?
- Сензационно!
Бяхме си уговорили друга среща и нямаше какво друго да се направи освен да си кажем довиждане. Моментът бе подходящ за една сладка целувка. Той сложи ръката си на рамото ми е се наклони към мен, очите му бяха затворени и устните му бяха съвършени.
Внезапно врата се отключи. Александър отстъпи от светлината, скривайки се в храстите.
- Стори ми се, че чух гласове. – каза мама, отваряйки вратата. – Къде е Беки?
- У тях си е. – всъщност това си беше истината.
- Не ми харесва да се измъкваш така без да ми кажеш. – караше ми се тя, държейки вратата отворена, за да вляза.
Със силно желание да върна момента във времето и да го удължа с още един миг, погледнах към Александър.
- Вие ходихте ли на кино? – попита тя, докато неохотно влезнах вътре.
- Не, мамо, ходихме на гробището.
- Иска ми се поне веднъж да ми дадеш открит отговор!
Веднъж поне й бях дала открит отговор.
И докато гледах през рамото си, за да хвърля един последен бегъл поглед към Готическата ми Половинка – Мечта, тя затвори вратата на моята божествена първа среща.

Много е яко! Аз, каквато харесвам вампирите, едва ли ми остава друго да кажа.

18. Филмова лудост


Винаги закъснявах за всичко било то за вечеря, училище, дори за прожекциите – но тази вечер подраних, беше едва 6:45, когато аз вече бях пред прага на вилата. Александър собственоръчно отвори вратата и учтиво ме целуна по бузата. Бях в шок от внезапната му проява на обич.
- Това никога не се е случвало, когато Джеймсън отваря вратата! – казах.
- Е добре ще е да ми кажеш, ако се случи. Имаме си правило, чувала си: Аз не целувам неговите момичета, той моите! - Александър бе дори по сияещ заради вечерта, която ни предстоеше, аз се промъкнах вътре, а той протегна ръката си с пръстена-паяк към мен. Ставаше все по-уверен.
Поведе ме по главното стълбище към хола. Стаята бе пълна с модерни експонати на изкуството – натюрморти, известната картина "консервни кутии със супа" от Анди Уорхол, статуи на Барби и ярки, космати, разрошени килими. Имаше черна кожена кушетка, голяма плазма и стъклена масичка с огромна купа пуканки за филм на нея, SnoCaps(*полу-сладки шоколадови бонбони поръсени с бели шоколадови пръчици), Dippin' Dots (*замразен до много ниска температура сладолед наподобяващ малки разноцветни топчета), Sprees(*дъвчащи се бонбони с плодови вкусове), Good & Plenty(*продълговати бонбони(като антибиотици smile.gif) с екстракт от цветето женско биле) и две неоново-залени чаши пълни с безалкохолно.
- Исках да пресъздам чувството все едно сме на кино. – обясни той.
Включи двд-то, загаси лампите, а после се върна, за да се сгушим заедно в мрака. Взех си SnoCaps, а той избра Sprees. Пуканките сложихме между нас на канапето.
Дракула тъкмо щеше да захапе Луси, когато Александър нежно отклони лицето ми от екрана.
Той ме гледаше втренчено с дълбоките си среднощни очи. Наведе се към мен. И ме целуна. Със страст. Той ме целуна! Най-накрая той ме целуна! А там пред нас беше Бела Лугоши!
Целуна ме сякаш искаше да ме изпие и едновременно с това сякаш инжектираше любов в сърцето и вените ми. Докато си поемах дъх, той премести целувките си на ухото ми и нежно го загриза. Разхилих се глупаво като побъркана. Устните и зъбите му, изпълнени с неподправена страст, си проправиха своя собствена пътечка по врата ми. Леко ме захапа като стигна най-долу на врата ми. Беше ме омагьосал, изтегнах непохватно крака на масичката за кафе, разлях чашата на Александър, а после и пуканките върху него. Той впи зъби във врата ми прекалено силно и аз изпищях.
- О, не! Съжалявам! – извини се той.
Имаше пуканки навсякъде, а аз придържах ръката към врата си, който пулсираше така все едно сърцето ми се бе преместило там.
- Рейвън добре ли си?
Кръвта връхлетя мозъка ми, стаята започна да се върти и започна да ми се повдига. Бях направила това, което всяко превъзбудено, мекушаво момиче би направило. Припаднах пред лицето на смъртта.
Изнизаха се секунди, който ми се сториха по-скоро часове се събудих, а Александър викаше името ми. Дракула все още бе в стаята на Луси. Единствената разлика бе, че лампите бяха светнати.
- Рейвън? Рейвън?
- Какво стана?
- Припадна! Мислех, че това се случва само по старите филми!
- Ето, изпий това. – каза и доближи чаша до устните ми все едно бях бебе.
Бледото лице на Александър бе дори още по-бледо. Той взе малко от разлетия лед на масата и до притисна до врата ми. – Съжалявам! Не исках това...
- Студено е! – извиках.
- Съсипах всичко. – каза, докато държеше топящият се лед до врата ми.
- Не го казвай. Такива неща стават ежедневно.
Погледна ме скептично.
- Добре де, само с теб.
- Никога не съм искал да те нараня.
Усещах пръстите му да обхождат раната.
- Раната е само повърхностна. Не пробих кожата ти.
- Не си ли? – попитах, почти разочаровано.
- По-голямо е от ухапването на комара. Ще имаш по-значителен белег като ухапване!
- Бела щеше е горд! – казах и зачаках реакцията на Алексендър.
- Да, - каза той. – Предполагам, че би бил.

- Искам да те питам нещо. – казах нервно, докато той ме изпращаше до вратата. Вече бях пропиляла шанса си да го поканя на танците и осъзнах, че ако не го попитам сега никога нямаше да го сторя.
- Не искаш да излизаме повече? Чуй ме, Рейвън...
- Не, имах предвид... просто исках да кажа...
- Да?
- Хммм... Намерих място за танци. – започнах аз.
- За танци? В този град?
- Да.
- Готино ли е?
- Не, но...
- Щом ти ходиш там значи е най-модерното място на света.
- Става въпрос за училището ми.
- Училище?
- Предположих, че ще го помислиш за тъпо. Не трябваше да дори да ти споменавам.
- Никога не съм ходил на училищни танци.
- Наистина? Нито пък аз.
- Тогава това ще е първият път и за двама ни. – каза той със секси и внезапно уверен глас.
- Струва ми се, че ще е така. Казва се Снежен Бал. Мога да си сложа вълнено шалче, за да прикрия врата си. – пошегувах се аз.
- Съжалявам – беше случайно.
- Това бе най-приказната случайност, която някога ми се е случвала!
Той се наклони към мен, за да ме целуне и внезапно спря.
- Предполагам, че ще е по-добре, ако не го правя.
- Не мисля така!
Той се наклони отново и този път устните ни се сляха, силната му ръка нежно придържаше брадичката ми.
- До нови срещи. – каза и ме целуна за последно. Приближи се до колата и ми изпрати въздушна целувка за довиждане.
Докоснах мястото, където ме бе ухапал. Знаех, че вече се променям. Но исках да се видя в огледалото, за да се убедя.

На следващият ден аз и Беки отидохме в парка Евънс направо след училище. Отворихме раниците си в един тъмен ъгъл на пустото място за развлечения. Поставих пред нас камерата, дневникът и преносимото ми огледалце. Най-накрая Беки сложи на пода пластмасовата си купа, съдържаща скилидки чесън и опакован в кожен джоб кръст.
- Готова ли си да видиш ухапването? – попитах.
- Много ли е гадно?
- Това е любовната ми рана. – казах и внимателно развих черното шалче, което носех цял ден.
- Лол! Явно има доста голяма уста. – каза тя с ококорени очи.
- Не е ли готино?
- Не виждам следи от зъби. Има леки драскотини, но мисля, че не е пробил кожата ти. Болеше ли?
- Изобщо. Все едно си пробиваш ушите – отначало леко те ужилва, но болката бързо отминава.
- И като ти пробиват ушите ли припадаш?
- Не се прави на остроумна!
- Освен това белега ще изчезне, нали?
- Това ще трябва да го разберем. Вземи апарата.
Беки направи няколко снимки на раната ми, отпред и под ъгъл. Оставихме снимките на циментовия под, докато се проявят.
- На снимките те има. – отбеляза Беки.
- Добре. Сега огледалото. – казах.
- Сигурна ли си?
- Да.
- Но ако си... знаеш, ако наистина си... може да боли.
- Беки, не разполагаме с цял ден.
Свалих си очилата.
- Готова? – пита тя, като вече държеше огледалцето.
- Готова.
Отвори огледалцето и го поднесе пред носа ми.
- Ауч!
- О, не!
- Не беше нужно да ме удряш с него! Дай го на мен! – грабнах го е треперещи ръце и се вгледах в него. Нищо, или по-точно всичко. Все още имах отражение
- Опитай с чесъна! – наредих й, запращайки огледалото настрана.
Беки отвори купата си и разкъса една скилидка на две.
- Сега? – попита.
- Сега.
Можех да усетя миризмата на чесъна. Тя държеше скилидката точно под носа ми. Поех си дълбок дъх. И кихнах силно.
- Добре ли си?
- Братле, това е наистина силно! Отвратително! Махни го от мен!
- Пресен е – за това е така.
- Просто го разкарай! – казах й.
- Аз пък харесвам миризмата му. Прочиства синусите.
- Надали ще ме спаси от запушен нос. Единственото, до което може да ме докара е лудост.
- Остана ни само един опит.
Тя отвори коженият калъф.
- Готова?
Поех си дълбоко дъх.
- Хайде, пробвай!
Тя извади кръстчето-бижу на знатна верижка.
- Лол, много е готино. – казах. – Изглежда ми много специално.
- Не те ли дразни?
- Да, дразня се. Дразня се, задето бях толкова глупава!
Пристъпихме към слънчевата светлина – така че да ни огрява и двете.
- Адски е ослепителни, ако преди това си бил на тъмно. – каза Беки, докато си слагаше очилата. Погледна ме с облекчение. – Не мисля, че си вампир.
- Какво си въобразявах? Александър е толкова специален. Защо преигравам като Тревър?
И двете се вторачихме в слънцето.
- Тотално се увъртях в паяжината от сплетни. Точно като другите дулсвилци. Не съм по-добра от тях, нали? Нося различни дрехи, но съм точно толкова повърхностна, колкото тях. – казах в пристъп на разочарованието, което ме бе обладало.
- Само че ти искаш да е вампир, защото харесваш вампирите!
- Мерси. Мисля, че трябва да си дам още 24 часа. – казах и поех по пътя към вкъщи.

Събудих се за нов слънчев ден. Не само, че лъчите не ме изгаряха, но й пораждаха топлина в кожата ми, която всъщност бе доста приятна. Не само, че огледалата не се натрошаваха, както правеха при вида на Гари Олдман във „Дракула” по Брам Стокър, но и отражението ми си изглеждаше като всеки друг ден – бледо момиче облечено изцяло с черно. И единственото нещо, за което бях жадна бе за шоколадова сода от пекарната на Шърли.
И все пак същата вечер, сърцето ми препусна, когато мама ни сервира за ядене спагети с чеснов сос. Всички бяха втренчени в мен, докато си играех с храната, миришех я и дишах тежко и дълбоко.
- Какво ти има? – попита Били момчето. – Държиш се странно, дори за теб.
Навих малко спагети на вилицата си и ги приближих бавно към устата си .
- Ето, вижте. – казах.
Родителите ми ме зяпаха все едно бях извънземно. Спагетите докоснаха езика ми, дъвках, дъвках и накрая ги преглътнах наведнъж.
- Ето, вижте какво? – попита мама.
Поех си дълбоко дъх. Очаквах гърлото ми да изгори в пламъци, а по кожата ми да се побият тръпки. Очаквах да се задуша и задъхам от първият момент, в който усетих вкуса на спагетите. И тогава се случи. Нищото. Просто нищо не последва.
- Ето, вижте какво? – повтори мама.
- Ето вижте... ето вижте още една вечеря приготвена от Сара Мадисън, на която можеш да си оближеш пръстите!

Макар че не се топях под слънчевите лъчи, не разтрошавах огледалата нито се свивах от страх при аромата на чесъна, все пак усещах силата на Александър върху мен. Носех се по въздуха, все едно можех да летя като прилеп. Можеше да се брой, че спя през нощта, макар че в ума ми препускаха сънища с него, а целувките му се повтаряха отново и отново. Рисувах в тетрадката си името му в сърчица по време на час. Исках всеки миг да съм с него, защото където и да беше той щеше да е моят Александър. Моят забавен, интелигентен, грижовен, самотен, прелестен, мечтан – Александър. Бе по-невероятен и необикновен, отколкото някога си бях представяла.
Бях доволна на промяната, въпреки че не беше това, което си бях фантазирала толкова дълго време. Бях щастлива от това, че мога да се виждам в огледалата и че не ги чупя с присъствието си, защото сега отражението ми бе на едно влюбено момиче, сияещо от щастие. Защо трябваше да живея в гробище за вечността, когато бе възможно да живея с Александър в таванската му стаичка? Не исках да се крия от слънчевите лъчи, а да гледам хавайските залези заедно с него. Не исках да пия кръв, а да си пийвам газирано от неоново-зелените чаши на Александър. Исках да продължа да се радвам на нещата, на които винаги съм се радвала – сладолед, филми на ужасите, люлки по тъмно – но само че сега исках да ги споделя с него.
- Чух, че излизаш с вампира. – каза Тревър ден преди Снежния бал, докато аз и Беки преминавахме през антрето след обяд. Реклами за бала висяха от тавана и стените. – Не е ли достатъчно, че ти си откачена, а Беки е трол? Ами сега трябва и да ходиш с побъркан? Не знаеш ли, че вилата е обладана от духове?
- Нищо не знам! Ти дори не си срещал Александър.
- О, Александър. Чудовището си има име. Предположих, че просто му казваш Франкенщайн. И ако някога го бях засякал някъде щях да му сритам задника и да го изгоня от града. Трябва да знаем, че може спокойно да се разхождаме по улиците през нощта!
- Аз ще сритам твоят задник, ако някога припариш до него. Или дори, ако някога го погледнеш.
- Ако поне малко прилича на теб ще ми трябват слънчеви очила, за да се предпазя от ослепителната грозотия.
Директор Смит приближи:
- Надявам се всичко да е наред между вас двамата. Не съм предвидил в бюджета пари за нови шкафчета. – после обви ръка около кретена и каза. – Чух, че ти си вкарал победния гол във вчерашната игра, Тревър.
Те се обърнаха, а директор Смит ангажира неохотния Тревър в разговор около атлетическите му способности.
- От къде знае, че се виждам с Александър? - попитах Беки, объркана.
- Ъхх, хората предполагам... знаеш как говорят хората в този град.
- Добре, хората в този град са тъпи.
- Чуй, Рейвън, имам да ти казвам нещо. – поде тя с нервен глас, този път гласа и бе доста по-нервен макар че и обикновено звучеше като разтревожена от нещо.
Но аз се разсеях от рекламните надписи: „Вече се продават билети. Спестете 5 долара като ги купите предварително. ”
- Билети? Страхотно! Не знаех, че се нуждая от билети! От къде да ги взема от TicketMaster(* американска компания за продажба на билети)? Или да ги поръчам по телефона? – засмях се. – Така става като си настрана от всичко наоколо, нали?
- Напълно. За хората, които са настрани всеки ден става все по-лош.
- Може би ще продадат всички и ние ще трябва да танцуваме на училищното игрище. – пошегувах се.
Но Беки не се засмя.
- Може би ще е най-добре, ако вие с Александър си направите частен бал във вилата.
- И да пропусна да видя лицето на Тревър, когато вървя под ръка с Александър?
- Тревър знае доста, Рейвън. – каза тя особено.
- Добре, тогава би трябвало да влезе в добър колеж. На мен какво ми пука?
- Срах ме е от Тревър. Баща му държи половината от фермата ни.
- Онази с житото или тази със захарта?
- Проведохме разговор...
- Запази това за събота. Забрави за Тревър. Той просто обича кавгите.
- Не съм толкова силна като теб. Никога не съм била. Ти си най-добрата ми приятелка, но Тревър има способността на кара хората да казват неща, които не искат. Моля те – не ходи на танците. – каза и грабна ръката ми.
Внезапно звънецът се раззвъня.
- Трябва да отида. Не мога да си позволя да ме задържат след часовете или да ми забранят да присъствам на бала.
- Но, Рейвън...
- Не се страхувай, малката, ще те пазя от чудовищата.

19. Снежен бал


Не можех да стоя мирно през останалите часове. Не и през алгебра, история, география или англииски, които аз в крайна сметка изкарах под скамейките на футболното игрище творейки любовни стихове за Александър. Прибрах се със скоростта на светлината и затанцувах из стаята си. Пробвах всяка дреха, която притежавах във всевъзможни комбинации, докато открих префектното съчетание.
- Добре ли си? – попита ме момчето Били, надничайки с глава в стаята ми.
- Просто скачам и танцувам наколко, най-скъпо ми малко братче. – казах, преизпълнена с радост дадох му мечешка прегръдка и го целунах по главата.
- Да не си откачила?
Въздъхнах дълбоко.
- Ще ме разбереш някой ден. Ще срещнеш някой, който е свързан с теб душевно и тогава всичко ще бъде едновремено вълнуващо и спокоино.
- Имаш предвид като Памела Андерсън?
- Не, като момиче маниачка по компютрите и математиката.
Момчето Били се вторачи замислено в протранството.
- Предполагам, че няма да е толкова лошо при положение, че изглежда като Памела!
- Ще изглежда дори по-добре от нея! - му казах аз рошейки косата му. - Сега изчезвай от тук. Ще ходя на бал.
- Ти ще ходиш на танци?
- Да.
- Ами… - можех да видя как мозъка му започна да работи на бързи обороти, за да може по някакъв начин да отрече предстоящото отхвърляне, което вероятно щях да преживея - Ами…ти ще бъдеш най-красивата на бала.
- Сигурен ли си, че не вземаш наркотици?
- Ти ще си най-красивата на бала…сред тези с черно червило.
- Това вече е в твой стил.
Най-накрая влязох наперено кухнята, облечена със стигащи до коляното и на високи токове ботуши от винил, мрежести чорапи, черна мини пола, дантелен черен топ и черни гривни от метал. С черено шалче от кашмир криех любовното си ухапване и черни кожени ръкавици без пръсти оставяха открити лакираните ми в черно нокти – блестяха като черен сняг в съзвучие с темата за снежния бал.
- И къде си мислиш, че отиваш така облечена? - ме попита майка ми.
- Отивам на танци.
- С Беки?
- Не, с Александър.
- Кой е Александър?
- Любовта на живота ми!
- Какво чувам за любов? - попита ме баща ми, влизайки в кухнята. - Рейвън, къде ще ходиш облечена така?
- Тя каза, че отива на танци с любовта на живота й. - отвърна му мама.
- Не отиваш никъде така! И кой е любовта на живота ти? Някое момче от училище?
- Александър Стърлинг. - оповестих аз.
- Стърлинг, като тези, които живеят във вилата? – попита ме баща ми.
- Самите те!
- Не и момчето на Стърлинг! - шокирано каза майка ми. - Чух ужасяващи истории за него! Че виси в гробищата и никога не са го виждали на дневна светлина, все едно е вампир.
- Мислиш ли, че бих отишла на танците с вампир?
И двамата ме изгледаха странно, но не казаха нищо.
- Не бъдете като всички останали в този град! - изкрещях им аз.
- Скъпа, чух най-различни истори из целия град! - клюкарстваше майка ми. - Точно вчера, Натали Мичъл казваше...
- Мамо, на кой ще повярваш на мен или на Натали Миитчъл? Тази вечер е много важна. Това са първите танци и на Александър. Той е толкова великолепен и интелигентен! Разбира от изкуство и култура и...
- Гробища? - попита баща ми.
- Не е такъв какъвто го изкарват хората! Той е най-фантастичния мъж в цялата ни слънчева система – освен теб, татко.
- Е, в такъв случай, забавлявай се.
- Пол!
- Но не и облечена по този начин. - настоя бързо баща ми. - Сара, радвам се, че отива на танци. Рейвън всъщност отива в училището доброволно. Това е най-нормалното нещо, което е правила напоследък.
Майка ми го зяпна.
- Но не и в това облекло. - повтори той.
- Татко, това е последния моден писък в Европа!
- Но ние не сме в Европа. Намираме се в тихо, малко градче, където полото е последния моден писък. Закопчани догоре блузи, дълги ръкави и дълги поли.
- Няма начин! - заявих твърдо аз.
- Това момче не е излизало от стаята си от години и ти ще му позволиш да изведе дъщеря ти облечена по този начин? - попита го майка ми. - Пол, направи нещо.
Баща ми отиде до килера.
- Ето, облечи това. - каза той, подавайки ми едно от спортните си палта. - Черно е.
Гледах го с недоверие.
- Това или черния ми халат за баня. - ми каза той.
Взех с нежелание палтото.
- И ще ни запознаеш ли с най-фантастичния мъж в слънчевата ни система, когато дойде да те вземе? - изчурулика майка ми.
- Трябва да се шегувате? - аз бях изумена. - Разбира се, че няма да се запознаете!
- Достатъчно е това, че изобщо не знаехме, че се виждаш с него. Нямахме си и идея, че ще ходиш на танци.
- Искате да го разпитвате и засрамите. Да не споменавам пък мен.
- Точно затова са срещите. Ако младежът оцелее след въпросите и родителското унижение, на което ще го подложим унижение, след това ще можеш да го имаш. - пошегува се баща ми.
- Не е честно! Да не искате и с нас да дойдете?
- Да. - отговориха с синхрон.
- Това е отвратително! Най-важната нощ в живота ми и вие ще я съсипете!
Чух кола да спира пред входа.
- Той е тук! - изкрещях, надничайки през прозореца. - Бъдете готини! – казах им тичайки истерично наоколо. - Спомнете си хипи годините заради мен, моля ви! Мислете за мънистени любовни талисмани и Джони Мичъл. Мислете за панталнони тип чаралстон и тамян, не за панталони за голф и порцелан. - молех ги аз. - И нищо за гробища!
Исках тази вечер да е перфектна все едно бе сватбеният ми ден. Но изведнъж се чуствах като булка, която съжаляваше, че не е избягала с годеника си.
Сега когато родителите ми щяха да се запознаят с него, ръцете ми започнаха да треперят. Надявах се, че той няма да откачи, докато седи на веселата им, декорирана с пастелни цветове мебелировка.
Когато звънеца на вратата иззвъня се втурнах да го посерещна. Александър изглеждаше върховно. Беше облечен в изискан, черен костюм от три части и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше като един от баскетболните играчи струващи милиард долара, който гледах по телевизията. Държеше кутия опакована в хартия на цветя.
- Уау! – каза, когато ме видя. Баща ми ми кимна с ядосан поглед да си сложа палтото му. Вместо това аз го преметнах върху един стол.
- Трябваше да си сложа плетена шапка и ски обувки. - отбеляза той смутено. – Сега не се придържам към темета на бала.
- Забрави! Ще бъдеш най-добре изглеждащия мъж там. - направих му комплимент дърпайки го в дневната. - Това са родителите ми, Сара и Пол Мадисън.
- Страхотно е да ви срещна двамата. - каза Акександър, нервно протягайки им ръка.
- Чували сме толкова много за вас. - Усмивката на майка ми засия насреща му и взе ръката му.
Изгледах я смразяващо.
- Моля те, седни. - покани го тя. - Би ли искал нещо за пиене?
- Не, благодаря ви.
- Разполагай се удобно. - покани го баща ми и седна в бежовия си стол с регулируема облегалка.
Хм-оу. Никога преди не съм водила момче в къщи. Чувствах как баща ми напълно се възползва от ситуацията. Каквато и беше „целта” на инквизицията. Молех се всичко да свърши бързо.
- И така, Александър, как намираш нашия град?
- Направо чудесен откакто срещнах Рейвън. - отговори той учтиво и ми се усмихна.
- И как вие двамата се срещнахте след като ти не постещаваш училище? Рейвън пропусна да ни каже за това.
О, не! Започнах да се въртя на стола.
- Ами, предполагам, че просто налетяхме един на друг. Имам предвид, че беше едно от тези неща – на точното място в точното време. Както казват – всичко е до време и късмет. И трябва да кажа, че съм много щастлив откакто се запознах с дъщеря ви.
Баща ми се втренчи в него.
- О, не, не това имах предвид. - добави Александър.
Той се обърна към мен, а призрачното му лице почервеня. Опитах се да не се засмея.
- С какво точно се занимават родителите ти? Не стоят много тук, нали?
- Баща ми търгува с предмети на изкуството. Притежава галерии в Румъния, Лондон и Ню Йорк.
- Това звучи страшно вълнуващо.
- Страхотно е, но никога не си е вкъщи. - каза Александър. - Все лети за някъде.
Майка ми и баща ми се спогледаха.
- Време е да тръгваме или ще закъснеем! - прекъснах ги бързо аз.
- Почти забравих. – каза Александър, изправяйки се непохватно. - Това е за теб, Рейвън.
Той ми подаде кутията на цветя.
- Благодаря ти! - засмях се неспокоино и я отворих. Отвътре се показа една великолепна червена роза за закачане на корсаж. - Прекрасна е! - погледнах майка ми и баща ми с поглед казващ "Видяхте ли? Нали ви казавах."
- Колко красиво! - възкликна майка ми.
Придържах букетчето на блузата ми точно над сърцето, докато Александър се опитваше да го закопчае. Той беше несръчен от нервност.
- Ауч!
- Убодох ли те? - попита ме той.
- Убодох пръста си, но всичко е наред.
Той се взираше настоятелно в капката кръв на върха на пръста ми.
Майка ми пристъпи между нас с кърпичка, която беше взела от масичката за кафе.
- Няма нищо, мамо, само малко кръв. Аз съм добре. - Бързо пъхнах убодения пръст в устата ми.
- По добре да тръгваме. - казах аз.
- Пол! - умоляваше го майка ми.
Но баща ми рабираше добре, нямаше нищо, което да може да направи. "Не забравяй палтото" беше всичко, което той каза.
Грабнах палтото и ръката на Александър и го изтиках през вратата, страхувайки се, че майка ми ще го накара да се прекръсти.


Можехме да чуем музиката още от паркинга. Никакво червено Камаро, никъде. Бяхме в безопасност – за сега.
- Не си забравяй якето. - напомни ми Александър, когато тръгнах да слизам от колата.
- Ще се наложи ти да ме топлиш. - Намигнах му аз, оставяйки палтото на задната седалка.
Две мажоретки облечени подходящо за арктически студ ни гледаха с неприкрит ужас.
Поведох Александър и спряхме пред главния вход. Александър се държеше точно като дете – любознателно и нервно. Разглеждаше сградата с интерес, сякаш никога преди не беше виждал училище.
- Няма нужда да влизаме. - предложих му аз.
- Не, всичко е наред. - ми отвърна той, стискайки пръстите ми.
Двама жокей спряха да разговарят в секундата, в която ни зърнаха и се ококориха.
- Вече можете да си съберете очите от пода. - казах им и поведох Александър покрай зяпачите.
Александър разглеждаше всичко: плакатите за Снежния бал, таблото за съобщения, шкафа с трофеите. Прокара ръката си по повърхността на шкафчетата, докосвайки студения метал. "Точно както го дават по телевизията!"
- Никога ли не си влизал в училище? - исках да знам.
- Не.
- Господи! Ти си най-щастливия чоовек на света. Никога не ти се е налагало да ядеш училищен обяд. Стомаха ти трябва да е в отлична форма!
- Но ако бях дошъл тук щяхме да се срещнем по-рано.
Прегърнах го силно под същия плакат за Снежния бал, под който днес се бяхме разправяли с Тревър.
Моника Хавърс и Джоди Картър минаха покрай нас и направо подскочиха. Бях сигурна, че очите им ще изскочат от орбитите.
Бях готова да ги набия ако посмееха да кажат нещо. Но разбрах от натиска на китката ми, че Александър иска да запазя спокоиствие. Момичетата си прошепнаха нещо и се захилиха, след това продължиха към гимнастичесския салон, за да клюкарстват с всеки, който срещнат.
- Това е класната стая, където аз не уча химия. - му казах, отваряйки незаключената врата на лабораторията по химия. - Обичайно се промъквам до подходящото място. Така ми е по-лесно.
- Между другото винаги съм искал да разбера защо се промъкна във...
- Виж тези! - прекъснах го, показвайки му стъклениците на лабораторната маса. - Много тайнствени еликсири и експлозии, но това не би те притеснило, нали?
- Обожавам ги! - Той държеше една стъкленица сякаш държеше кристална чаша за вино.
Бутнах го зад един чин, а след това написах името му на дъската.
- Някой знае ли символа на химическия елемент калий? Да вдигне ръка.
Той вдигна ръка.
- Аз го знам!
- Да, Александър?
- K.
- Правилно, преминавате годината!
- Госпожице Мадисън? - каза той, вдигайки отново ръка.
- Да?
- Бихте ли дошли тук за момент? Мисля, че се нуждая от някои наставления. Мислите ли, че можете да ми помогнете?
- Но аз току-що ти писах шест!
- По-скоро е свързано с въпроси по анатомия.
Приближих се. А той ме придърпа върху коленете си и ме целуна нежно по устните.
Чухме някакви хилещи се девойки да притичват пред отворената врата.
- По добре да тръгваме. - предложи той.
- Не, всичко е наред.
- Не бих искал да те изключат. Освен това, трябва да присъстваме на танцова забава. - каза той, изправяйки и двама ни.
Излязох от стаята ръка за ръка с момчето, с което бях отделила най-много време за химия, а името му все още бе написано на дъската.
Когато наближихме гимнастическия салон вече чувствах студените погледи. Всички ни зяпаха, него сякаш беше дошъл от друга планета, а мен както винаги са ме зяпали.
Мис Фей, любопитната ми учителка по алгебра, събираше билетите пред вратата.
- Виждам, че пристигаш на време за танците, Рейвън. Твърде жалко, че не успяваш да направиш същото за часовете по алгебра. Никога не съм срещала този джентълмен в училището. - каза тя, оглеждайки критично Александър.
- Това е така, защото той не учи тук. - Просто вземи билета, госпожо! Пропуснах да ги запозная и дръпнах Александър вътре.
Влязохме на Снежния бал. Не бях сигурна дали, защото бях с Александър или защото ми беше първата танцова забава, но бялото никога не ме бе пленявало така. Пластмасови ледени висулки и снежинки висяха от тавана, а пода беше покрит със сняг. Изкуствен сняг се стелеше от тавана. Всички бяха облечени или в блещукащи на светлината ефирни рокли или в кадифени панталони с пуловери, ръкавици с един пръст, шалове и шапки. От работещата на максимум климатична инсталация ме побиха тръпки.
Дори рок групата, The Push-ups, се вписваше в темата с шапките си и зимни ботуши. Безалкохолните напитки бяха разположени под информационното табло – snow cones(* десерт, които се прави от натрошен ярко оцветен захарен сироп), сайдер и горещ шоколад.


Можех да чуя шепота, смеха и възклицанията докато минавахме покрай скупчените ученици. Групата също ни наблюдаваше.
- Искаш ли да си вземеш горещ шоколад преди някой от по-малките да сложи алкохол в него? - попитах, опитвайки го да разсея от цялото внимание, което привличахме.
- Не съм жаден. – отговори, докато наблюдаваше танцуващите.
- Не каза ли, че винаги си жаден?
Групата започна да свири електронна версия на парчето "Winter Wonderland."
- Мога ли да танцувам с теб този танц? - го попитах подавайки му ръка.
Усмихвах се от върховно удоволствие, докато вървяхме през снега към дансинга.
Намирах се в рая. Имах най-страхотния кавалер на Снежния бал – никой не беше по- великолепен от Александър и танцуваше божествено. Забравихме напълно, че сме аутсайдери и движехме телата си сякаш бяхме постоянните посетители на шикозен клуб. Песен след песен танцувахме без почивка - "Cold As Ice," "Ice Cream," "Frosty the Snowman."
Групата започна изпълнението на "I Melt with You." Гимнастическия салон се въртеше около с нас, а отгоре нежно валяха снежинки. Александър и аз с весели писъци се препънахме в пиян сноб футболист, който правеше в снега на пода ангелски крила. Когато музиката спря, се притиснах силно в Александър, сякаш това беше частният ни дансинг. Но, разбира се, не бяхме сами, както ми напомни познат глас.
- Дали в лудницата знаят, че си избягала? - каза Тревър заставайки до Александър.
Поведох Алескандър към масата с напитките и грабнах две фуниики с черешов сняг.
- Дали надзирателя знае, че си тук? - каза Тревър следвайки ни.
- Тревър, разкарай се! - му казах аз, закривайки Александър с тяло.
- О, дали булката на Франкенщайн няма ПМС?
- Тревър, достатъчно! - видях реакцията на Александър, но усещах как ръцете му на раменете ми ме възпираха.
- Но това е едва началото, Рейвън, едва началото! Те нямат ли си някакви затворнически забави? Трябва да си ученик в това училище, за да дойдеш на тези танци. - каза той на Александър. - Но предполагам, че в ада няма правила.
- Млъкни! - наредих му аз. - Нямаш ли си дама за бала? Или това е Мат? - попитах го саркастично.
- Много добре. Тя е умна. - каза той на Александър. - Но не толкова умна. Не, дамата ми стой там. - добави той сочейки към входа.
Погледнах накъдето сочеше и видях Беки, нервно застанала до вратата, облечена в дълга плисирана пола, бледо розов пуловер и дълги бели чорапи с мокасини.
Сърцето ми се смъкна в петите. Стана ми лошо.
- Малко я понагласих. - хвалеше се Тревър. - И това не е всичко, бейби.
- Ако само я докоснеш ще те убия! - изкрещях му аз, скачайки към него.
- Не съм я докоснал...все още. Но има време за това. Танците току-що започнаха.
- Рейвън, какво става? - поиска да знае Александър, обръщайки ме с лице към него.
Тревър махна на Беки да се приближи. Тя дори не посмя да ме погледне докато се приближаваше. Тревър сграбчи ръката й и нежно я целуна по бузата. Свих се сякаш ме удари и почувствах гадене.
- Махни се от нея! - хванах ръката й и се опитах да я дръпна от него.
- Рейвън, това ли е момчето, което те тормози? - ме попита Александър.
- Искаш да кажеш, че той не ме познава? Той не знае за нас? - гордо попита Тревър.
- Няма никакво 'нас'! - опитах се да обясня. - Ядосах го понеже съм единственото момиче в училище, което не го смята за готин! Така че сега не иска да ме остави намира. Но Тревър как можеш да замесваш в това Алескандър и Беки!
Очите на Беки сякаш бяха залепени за пода.
- Мисля, че е време да оставиш Рейвън на мира, приятел. - каза Александър.
- Приятел? Сега аз съм приятел с изрода? Може ли да висим заедно и да играем футбол? Съжалявам, но има правила. Без вампирски зъби и наметала. Прибирай се обратно в гробището.
- Тревър, достатъчнно! Ще те изритам! - заплаших го аз.
- Всичко е наред, Рейвън. – каза ми Александър. - Хайде да танцуваме.
- Беки, махни се от него! - изревах без да помръдна. - Беки, кажи нещо! Кажи нещо най-накрая!
- Тя вече ми каза нещо. - оповести Тревър. - Каза ми доста неща. Забавно е как хората в този град говорят и не могат да се спрат, когато посевите на татковците им могат изведнъж да пламнат от случайно изхвърлена запалена цигара. - каза Тревър гледайки право в мен.
Той се обърна към Александър.
- Ще разбереш кои са тези разпространители на слухове по-скоро отколкото си мислиш!
Гледах Беки, която не откъсваше поглед от мокасините си.
- Съжалявам, Рейвън, опитах се да те предупредя да не идваш тук тази вечер.
- За какво говори той? - почуди се Акелсандър.
- Да вървим. - казах аз.
- Говоря за вампири! - обяви Тревър.
- Вампири! - възкликна Александър.
- Я млъквай, Тревър!
- Говоря за клюкарстване!
- Какво клюкарстване? - каза Александър. - Дойдох тук, за да бъда заедно с приятелката си.
- Приятелка? - изненадано каза Тревър. - Значи е официално. Ще бъдете ли заедно до края на вечността?
- Замълчи! - наредих му аз.
- Кажи му защо се промъкна в къщата! Кажи му какво видя.
- Тръгваме си! - казах готова да си тръгна. Но Александър не се помръдна.
- Кажи му защо си с него. - продължи Тревър.
- Нито дума повече, Тревър!
- Кажи му защо отиде до гробището!
- Казах ти, ‘Замълчи’!
- И защо припадна.
- Млъкни!
- И защо се поглеждаш в огледалото на всеки час!
- За какво говориш? - настоятелно попита Александър.
- И му кажи за това. - каза той и натика в очите на Александър полароидната снимка на ухапаното ми място.
Александър сграбчи снимкката и започна да я изучава.
- Какво е това?
- Тя те използва. - каза му Тревър. - Пуснах слух, който придоби невероятни размери. Накарах всички в града да повярват, че си вампир. А най-забавното е, че твоята скъпа, сладка Рейвън повярва на слуха повече от всеки друг!
- Млъкни! - изкрещях аз и запратих топящия се във фунииката черешов сладолед върху лицето на Тревър.
Той се смееше, докато черешовият лед се стичаше по страните му. Александър се взираше в снимката.
- Какво става тук? - попита ни господин Харис след като дотича при нас.
Александър ме гледаше с недоверие и объркване. Оглеждаше безпомощно наоколо, докато събралата се тълпа чакаше реакцията му. След това ядосано сграбчи ръката ми и ме издърпа отвън. Оставихме зад нас стелещия се сняг и излязохме под ръмящия дъжд.
- Чакайте! - викаше Беки тичайки след нас.
- Какво става тук, Рейвън? - искаше да знае Александър, напълно игнорирайки я. - От къде знае, че си се промъканла в къщата ми? От къде знае за гробището? Как е научил, че си припаднала? И какво е това? - попита той тикайки ми снимката.
- Александър, ти не разбираш.
- Така и никога не ми каза защо се промъкна в къщата. - каза той.
Вгледах се в прекрасните му, дълбоки и одухотворени очи. В невинността му. В чувството, че никъде не принадлежи. Какво можех да кажа? Не можех да го лъжа. Така, че просто мълчах и го прегръщах с всичка сила.
Снимката падна от ръцете му и след това ме отблъсна.
- Искам да го чуя от теб. - настоятелно се обърна към мен.
Сълзи избликнаха от очите ми.
- Отидох там, за да опровергая слуховете. Исках да им сложа край. Така че да оставят семейството ти намира.
- Значи аз съм само една история за духове, която ти трябваше да провериш?
- Не! Не! Беки, кажи му, че нещата не са такива!
- Не са такива! - възкликна Беки. "Тя говори за теб през цялото време!
- Мислех, че си различна, Рейвън. Но ти само ме използва. Ти си като всички останали.
Александър се обърна да си върви и аз го сграбчих за ръката.
- Не си отивай! Александър! - умолявах го. - Истина е, че бях въвлечена в слуховете, но когато те видях за първи път, вече знаех. Никога преди не съм изпитвала такова нещо към никой друг. Затова и направих всичко останало!
- Мислех, че ме харесваш заради мен самия – не заради това което си мислиш, че съм. Или нещо, което си мислиш, че искаш да станеш.
Побягна.
- Не си отивай! - плачех. – Александър...
Той не ми обърна внимание. Беше си отишъл, обратно към усамотението на таванската му стая.
Влетях в гимнастическия салон. Групата беше в почивка и всички ме проследиха с погледи, без да издават никакъв звук, докато прекосявах залата.
- Финалът. - оповести Тревър и започна да пляска с ръце. - Финалът! И само какво забележително представление беше, ако мога сам да се похваля.
- Ти! - изкрещях аз. Господин Харис видя, че исках да видя кръв и ме сграбчи отзад. - Ти си самото въплащение на дявола, Тревър! - Виках докато неуспешно въртях ръце и се гърчех, за да се измъкна от хватката на треньора по футбол. - Тревър Мичъл, ти си чудовището! - Погледнах лицата около мен. - Не го ли виждате? Всички вие отблъснахте най-раздаващия се, обичлив, нежен и интелигентен човек в целия град, а приемате най-злонамереното, подло и порочно чудовище, само защото се облича като вас! Тревър е този, който разрушава животи! Гледате го как играе футбол и се забавлявате с него, а изгонихте един ангел, само защото се облича в черно и се обучава вкъщи!
Сълзи се стичаха по лицето ми и аз избягах навън.
Беки погягна след мен.
- Толкова съжалявам, Рейвън. Толкова съжалявам! - викаше тя.
Не й обърнах внимание и бягах по целия път до вилата, а след това се борех да се прехвърля над лъзгавата порта. Огромни нощни пепруди пърхаха около лампата на верандата, докато аз блъсках змиевидното чукче.
- Александър, отвори! Александър, отвори!
Най-накрая светлината угасна и разочарованите пеперуди отлетяха. Седнах на стълбите и заплаках. За първи път в живота ми не намерих успокоение в тъмнината.

20. Край на играта


Плаках през цялата нощ, а на другия ден не отидох на училище. По обяд изтичах до вилата. Разтресох портата, докато не реших, че ще падне. Най-накрая прехвърлих се през нея и силно хлопнах змиевидното чукало. Завесите на тавана се насъбраха, но никой не отговори.
Като се прибрах вкъщи се обадих във вилата и говорих с Джеймсън, който ми каза, че Александър спи.
- Ще му предам, че си звъняла. – каза той.
- Моля те, кажи му, че съжалявам!
Страхувах се, че Джеймсън ме мрази колкото Александър.
Обаждах се на всеки час; всеки път с Джеймсън провеждахме същия разговор.

- От сега ще съм на домашно обучение! – извиках аз, когато на следващата сутрин майка ми се опита да ме измъкне от леглото. Той не отговаряше на обажданията ми и аз не отговарях на Беки. – Никога няма да се върна в училище!
- Ще го преодолееш, скъпа.
- Ти преодоляла ли си татко? Александър е единственият човек във вселената, който ме разбира! И аз обърках всичко!
- Не, Тревър Мичъл е объркал всичко. Ти беше мила с този младеж. Късметлия е да те има.
- Мислиш ли? – започнах да плача със сълзи с размерите на вилата. – Мисля, че съсипах живота му!
Мама седна на ръба на леглото ми.
- Той те обожава, мила. – утешително каза тя, прегръщайки ме все едно бях плачещия Били. Можех да помириша аромата на кайсии в измитата й кадифено-кестенява коса и сладката лека миризма на парфюма й. Сега имах нужда от мама. Нуждаех се да ми каже, че всичко ще бъде наред. – Можех да видя колко много те обича, когато дойде вкъщи – продължи тя. – Срамота е хората да говорят така за него.
- Ти беше една от тях – въздъхнах аз. – Предполагам, че аз също бях.
- Не, не беше. Ти го харесваше наистина заради самия него.
- Така беше – имам предвид, е. Наистина е. Но е прекалено късно.
- Никога не е прекалено късно. И като говорим за „късно”, аз закъснявам! Трябва да закарам баща ти на летището.
- Обади се в училище. – казах й на вратата. – Кажи им, че страдам от любовна мъка.

Завих се през глава. Не можех да помръдна до вечерта. Трябваше да видя Александър да разбудя някакви чувства в бледото му тяло. Да го помоля за прошка. Не можех да отида в Имението и не можех да се промъкна вътре – този път може би щеше да повика ченгетата. Имаше само едно място, където да отида – на едно друго място, където може да е.

Изкачих се до Дулсвилското гробище с букет жълти нарциси в раницата си. Преминах бързо между надгробните камъни, мъчейки се да си спомня стъпките, по които вървяхме заедно. Бях толкова развълнувана, колкото и нервна. Представях си го да ме чака, тичайки към мен, дарявайки ме с голяма прегръдка и обсипвайки ме с целувки.
Но тогава си помислих, Той ще ми прости ли? Това първото ни скарване ли беше – или последното?
Накрая намерих паметника на баба му, но Александър го нямаше.
Поставих цветята на гроба. Коремът ме болеше, все едно хлътваше.
Сълзите започнаха да бликат от очите ми.
- Бабо. – казах на глас, оглеждайки се. Но кой ли можеше да ме чуе? Можех да крещя, ако исках. – Бабо, обърках всичко, обърках важния момент. Никой друг на този свят толкова луд по внука ти, колкото съм аз. Моля те, можеш ли да ми помогнеш? Липсва ми толкова много! Александър вярва, че си мисля, че е различен и аз наистина мисля, че е различен, но от другите, не от мен. Обичам го. Можеш ли да ми помогнеш?
Чаках, оглеждайки се за знак, нещо магическо, чудо – прилепи да прелетят над главата ми или силна гръмотевица. Нищо. Чуваше се само мелодията на щурците. Може би отнемаше повече време за чудеса и знаци. Можех само да се надявам.

Дните на любовна мъка от един станаха два, които преминаха в три и четири.
- Не можеш да ме накараш да отида на училище! – крещях всяка сутрин, обръщах се и заспивах.
Джеймсън продължаваше да ми казва, че Александър не може да отговори. – Трябва му време. – предложи Джеймсън. – Моля те, бъди търпелива.
Търпелива? Как можех да съм търпелива като всяка секунда, в която бяхме разделени, чувствах като цяла вечност?
В събота сутринта имах нежелан посетител.
- Предизвиквам те на дуел! – каза баща ми, хвърляйки тенис ракетата си на леглото ми. Дръпна пердетата и слънцето ме заслепи.
- Махай се!
- Трябват ти упражнения. –хвърли бяла тениска и бяла тенис поличка на леглото ми. – Тези са на майка ти! Не мислех, че ще намеря нещо бяло в чекмеджетата ти. Сега да офейкваме! Кортът е на половин час път.
- Но аз не съм играла от години!
- Знам. Затова те водя. Искам да победя. – каза той и затвори вратата след себе си.
- Мислиш си, че ще спечелиш! – извиках през затворената врата.

Кънтри клуба в Дулсвил бе същия, какъвто го помнех от преди години – снобски и отегчителен. Професионалният магазин бе пълен с дизайнерски тенис поли и чорапи, неонови топки и супер скъпи ракети. Имаше четири звезден ресторант, в който искаха пет долара за чаша вода. Почти се вписах с белите износени дрехи на мама, с изключение на черното червило. Но татко го остави. Мисля, че беше щастлив, че бях в изправена позиция.
Тичах след ударите на татко, с отмъщение, на всяка топка беше лицето на Тревър Мичъл. Удрях топките толкова силно, колкото можех, и естествено те се удряха в мрежата или в оградата.
- Остави ме да спечеля. – казах аз след като поръчахме обяд.
- Как можех да те оставя да победиш като ти запращаш всеки удар в мрежата? Замахвай леко и проследявай топката.
- Предполагам, че съм удряла топката в грешната посока напоследък. Не трябваше да оставям Тревър да вземе най-хубавото от мен. Никога не трябваше да вярвам в слуховете, или да искам да повярвам в тях. Александър ми липсва толкова много.
На обяд сервитьора ми донесе градинска салата и варена риба тон за татко. Загледах се в доматите, яйцата и в салатката от маруля.
- Татко мислиш ли, че някога отново ще срещна някого като Александър?
- Ти как мислиш? – попита той, отхапвайки от сандвича си.
- Не мисля, че ще стане. Мисля, че е той. Той е специалният, когото хората намират във филмите и в романтичните сантиментални романи. Като Хийтклиф или Ромео.
От очите ми бликнаха сълзи.
- Всичко е наред, мила. – каза той, подавайки ми салфетка. – Когато срещнах майка ти, носех очилата на Джон Ленън и имах коса до кръста. Не знаех как изглеждат ножиците и бръсначът! Баща й не ме хареса, заради видът ми и радикалните ми убеждения. Но двамата виждахме света по един и същ начин. И само това имаше значение. Беше сряда, когато за първи път видях майка ти на поляната пред университета, в остарели моряшки панталони и бяла лента, връзваща дългата й кестенява коса, вперила поглед нанякъде. Приближих се и я попитах какво гледа. „Онази птица-майка храни птичетата си. Не е ли красиво?” – каза тя. „Гарван е!” И тя цитира няколко реда от Едгар Алън По. Засмях се. „На какво се смееш?” – попита ме тя. И й казах, че е гарга, а не гарван. „О, ето какво си докарах от здравото купонясване снощи. – каза тя, смеейки се с мен. „Но все пак са красиви, нали?” И й казах точно там и тогава – да, красиви са. Но, че тя е по-красива.
- Казал си това?
- Не трябваше да ти разказвам това. Особено частта с купонясването!
- Мама винаги ми е казвала как сте ме кръстили, но никога не е споменавала за купонясването.
Благодарих на вселената, че родителите ми са наблюдавали гарван(Raven(гарван)), а не катерица. Резултати биха били катастрофални.
- Тате, какво да направя?
- Трябва да сама разбереш това. Но ако топката падне в твоето поле, не я разбивай в оградата. Просто отвори очи и замахни напред.
Оставих салата си, не можех да дъвча и да разбера тенис метафорите едновременно.
Бях много объркана. Не знаех какво да правя. Да ударя топката или да изчакам да дойде при мен? Баща ми си бъбреше с приятел, когато чух глас:
- Игра слабо, Рейвън!
Обърнах се и видях Мат облегнат на щанда отпред.
- Всъщност, не мога да играя! – отвърнах аз, изненадана. Огледах се за Тревър.
- Не говоря за тениса.
- Не разбирам.
- Говоря за училище, за Тревър. Спокойно, не е тук.
- Опитваш се да започнеш нещо с мен? – попитах аз, здраво стискайки ракетата. – Тук в клуба?
- Не, опитвам се да го приключа. В смисъл, това което прави с теб и Беки и с всички. Дори с мен. И аз съм най-добрият му приятел. Но ти се застъпваш за всички. А дори не ни харесваш. – Той се засмя. – Ние сме подли с теб, а ти все още си го връщаш на Тревър за всички нас.
- Да не би дават по Спай ТВ(* Spy TV – телевизионен канал от Англия, който набира доброволци и ги обучава за шпиони. Обучението включва фалшива самоличност, шпионаж, убедителност в изиграване на самоличността и вербуване на нови кадри)? – попитах аз, оглеждайки се за скрити камери.
- Ти остави следа в този град, със странните си дрехи и начин на мислене. Не ти пука какво мислят хората, а този град се върти около мнението на хората.
- Тревър да не се крие в магазина за подаръци? – казах аз, надничайки.
- Снежният бал промени мнението на много хора. Тревър използваше цялото училище и направи всички на глупаци. Мисля, че това беше нашето пробуждане.
Осъзнах, че няма скрити камери или скрит Тревър. Мат не се шегуваше.
- Надявам се Александър да можеше да те чуе. – накрая казах аз. – Не съм го виждала и се страхувам, че никога няма да го видя отново. Тревър съсипа всичко. – казах аз, като очите ми преляха отново.
- Майната му на Тревър!
Няколко човека погледнаха насам, не беше учтиво да се псува в клуба, въпреки че те го правеха на корта, когато пропуснеха удар.
- Трябва да тръгвам, Рейвън – ще се видим – каза Мат, докато си тръгваше.
- Искам да те запозная с един стар познат, Рейвън. – каза баща ми, приближавайки се с мъж с изключителен тен след като си тръгна Мат.
- Приятно ми е да се запознаем, Рейвън. – каза той. – Мина доста време. Пораснала си. Нямаше да те позная без червилото. Помниш ли ме?
Как можех да го забравя? Първият път, когато влезнах във вилата, прозорецът на мазето, червената шапка. Топлата целувка по бузата от красивия новак, опитващ се да се впише.
- Джак Патерсън! Разбира се, че те помня, но не мога да повярвам, че ти ме помниш.
- Винаги ще те помня!
- Откъде се познавате? – попита баща ми.
- От училище. – отговори Джак, с блясък в очите.
- Е, какво правиш? – попита ме Джак. – Чуват се слухове, че влизаш във вилата през входната врата тези дни.
- Е, да, но…
- Джак наскоро се върна в града и пое универсалния магазин на баща си. – каза татко.
- Да, отбий се някой път. – каза Джак. – Ще ти направя отстъпка.
- Продаваш ли кубинки и черна козметика?
Джак Патерсън се засмя.
- Явно някои неща не са се променили!
Мат внезапно се върна.
- Готов ли си Мат. – попита Джак.
- Познаваш Мат? – попитах, изненадана.
- Братовчеди сме. Радвам се, че се върнах – леко съм резервиран към групата, с която движи.

21. МРАК И СВЕТЛИНА


Беше събота вечер. Бях облякла ексцентричната ми тениска и черни боксерки и гледах Дракула на забавен ход. Спрях на частта, където Бела се накланя към спящата Хелън Чандлър и си припомних момента, когато Александър ме целуна на черния си кожен диван. За дълго се вгледах в екрана и грабнах още носни кърпички.
Звънецът ме изкара от транса ми на самосъжаление.
- Вие отворете! – изкрещях, и внезапно си спомних, че семейството ми отиде на кино.
Надникнах през шпионката, но не видях нищо. После погледнах пак и открих слабичката Беки, стояща на прага.
- Какво искаш? – попитах аз, отваряйки вратата.
- Обличай се!
- Помислих си, че си дошла да се извиниш.
- Съжалявам, но трябва да ми повярваш! Трябва да дойдеш до вилата – сега!
- Махай се!
- Рейвън, веднага!
- Какво става?
- Моля те, Рейвън, побързай!
Втурнах се нагоре по стълбите и облякох черна тениска и черни джинси.
- Побързай!
Изтичах надолу по стълбите. Тя грабна ръката ми и ме издърпа от вратата.
Обсипах я с въпроси, докато се качвахме в пикапа на баща й, но тя отказа да ми отговори.
Представих си вилата покрита с графити, със строшени прозорци, Тревър и футболните сноби на хълма с окървавения Александър. И тогава още една ужасяваща картина само че тя бе без звук. Надпис ПРОДАВА СЕ в двора и липсата на тъмните завеси висящи на таванския прозорец на Александър.
Беки не паркира пред вилата, а по-настрани.
- Какво става? – попитах аз. - Защо не паркира по-близо?
Но докато изкачахме от колата, видях няколко коли паркирани в колона до бордюра чак до вилата на необичайно за пустата улица.
От разстояние видях две жени, облечени в черно все едно отиваха на погребение, но вървяха по-бързо и носеха факли.
Сърцето ми се сви.
- Никога няма да успеем! – изкрещях аз.
Най-лошото беше да видя мъж, също облечен в черно носещ запалена факла. Откачих. Всичко в мен спря. Беше като краят на Франкенщайн – когато гражданите са се събрали, за да подпалят замъка и да изгонят бедния Франки от дома му. Само че тълпата беше по-малка. Не вярвах, че се е стигнало до тук. Вече можеше да се подуши пушека.
- Не, не! – изкрещях аз, но мъжът вече се скри зад ъгъла на портата.
Най-тъмните ми фантазии не успяха да ме подготвят за това, което наблюдавах: малка тълпа от Дулсвилци се бяха събрали в земите на Имението. Консервативните граждани облечени във вампирско черно? Всички бяха толкова черни и си помислих, че нося слънчеви очила, но пламналата Беки ме убеди, че виждам перфектно пейзажа. Имаше оживени хора стоящи отвън пред обикновено самотното Имение – и всички имаха огън!
Нищо не разбирах. Събирането приличаше повече на парти, но нямаше смисъл. Какво още някоя извратена шега? И тогава видях табелата на отворената врата, което ми прекрасно ми изясни всичко: ДОБРЕ ДОШЛИ В КВАРТАЛА.
По-добре късно, отколкото никога. – каза Беки.
Червени дълги ленти висяха от вратата и градинни факли осветяваха хълма.
- Хей, момиче, не ни игнорирай! – някой извика, когато с Беки влизахме.
Обърнах се. Беше Руби! Беше облечена с впита черно-винилена рокля и веисоки черно-винилени ултрамодерни ботуши.
- Получих предложение за среща и бях облечена така, Рейвън. Никога няма да повярваш – беше от иконома! – Тя направи гримаса като влюбено кикотене на ученичка и разроши черно боядисаната си коса, като че проверяваше вида си. – По-възрастен е, но е сладък!
Външния вид на Руби бе все едно е извадена право от модния подиум в Париж. Дори белия пудел носеше пристегната черна каишка и черен кучешки пуловер.
- Разпознаваш ли ме? – Беше Джанис с черни, малки кубинки. – Мислите ли, че ми отива? – каза тя, показвайки черния си лак за нокти.
- Всеки нюанс на черното ще ти отива! – казах аз.
- Опитах се да те предупредя да не идваш на Снежния бал – започна бързо Беки, докато вървяхме по пътя. – Но Тревър ме изнуди. Винаги си насреща, когато се нуждая от теб, а аз не бях. Ще ми простиш ли някога?
- Бях толкова заслепена, че не се вслушах в предупрежденията ти. И сега си тук заради мен. – хванах ръката й. – Радвам се, че вече не си под влиянието на Тревър.
Докато с Беки вървяхме към хълма в компанията на други ентусиасти, се натъкнахме на Джак Патерсън, носещ черно поло и джинси.
- Чакал съм всичките тези години да дойде правилния момент, за да ти се отплатя. – призна той. - Аз екипирах партито. Нищо черно не остана в магазина!
Сега, след всички тези години, беше моят ред да го даря с благодарствена целувка по бузата.
- Това е толкова невероятно!
- Не беше моя идея купонджиите да са облечени в черно – каза Джак, сочейки момче в Док Мартин, с черна тениска и зализана коса.
- Хей, момиче! – Беше Мат. – Страхувах се, че няма да се появиш. Трябваше да пратим Беки. Не можехме да приветстваме както трябва Александър в града след цялото време, без теб! – Очите ми светнаха. – Александър питаше за теб цялата нощ.
Огледах се наоколо като обезумяла, безмълвна. Исках да прегърна всички. Но къде е Александър?
- Мисля, че ще го намериш вътре. – намекна Мат.
- Не мога да повярвам, че си направил това! – Мисълта да видя Александър отново ме развълнува. Дарих Мат със силна прегръдка като тази на Руби. Мисля, че беше изненадан от привързаността ми, колкото мен.
- По-добре отивай там-преди да е изгряло слънцето. – каза той.
Спрях се, спомняйки си за един Дулсвилнец, който не бях видяла.
- Той няма да се криe в сенките, нали?
- Кой?
- Знаеш кой!
- Тревър? Той не е поканен.
- Благодаря, Мат. Много ти благодаря! – казах аз, правейки знак с палци.
- Това е заради теб, наистина. Хубаво е за нас да се поразходим от откачената страна.
Беки улови ръката ми и ме поведе напред към Имението. Имаше сложен бюфет до вратата. Сокове и пуканки, чипсове и SnoCaps, Sprees, Good & Plenty, и Dots. Всичко, което имаше Александър онази нощ, през която гледахме ТВ у тях.
- Няма начин! – възкликнах аз. Погледнах Беки. – Казала съм ти дори за SnoCaps? – осъзнах аз.
- Ако бях запазила това в тайна, нямаше да имаме бюфет. – добави Беки.
Тя се приготви за гнева ми, но в замяна аз се усмихнах и казах:
- Радвам се, че имаш толкова добра памет. Чия беше идеята за това приветстващо парти? – зачудих се аз.
Беки погледна към предните стълби.
С ъгълчето на окото ми забелязах модерни младоженци, държащи се за ръце.
- О, ето я. – чух а казва мъжът.
Това бяха родителите ми! Майка ми беше с черни панталони, черни сандали на платформа и копринена черна риза, с гердан от червени прелестни мъниста около врата й. Баща ми носеше като очилата на Джон Ленън с черна рамка и беше стегнал тялото си в черни джинси Леви`с и черна копринена риза наполовина опасана.
- Да не се дрогирате? – зачудих се аз, гласно, изненадана.
- Здрасти, мила. – каза мама. – Трябваше да направим нещо, за да те измъкнем от леглото ти.
Татко се засмя и две малки деца в костюми на Дракула дойдоха фучейки. Едното разтегна наметалото с ръцете си и изглеждайки сякаш лети към мен.
- Дойдох да изсмуча кръвта ти! – Беше Били.
- Изглеждаш прекрасно! Ти си най-сладкия вампир, който някога съм виждала. – казах аз.
- Наистина? Значи ще го нося на училище в понеделник.
- О, не, няма. – скара се татко. – Един радикалист в семейството е повече от това, което мога да понеса.
Баща ми погледна към майка ми за помощ. Били ми смигна и отлетя.
Джеймсън излезе от Имението, държейки черно яке.
- Заповядайте, спортното ви палто, г-н Мадисън. – каза той, подавайки якето на татко. – Момчето нямаше да го пусне. Нещо свързано с парфюма на дъщеря ви.
Бях напълно засрамена, но се разтапях отвътре.
- Радвам се да ви видя, г-це Рейвън.
Исках да видя Александър. Исках да го видя веднага. Исках да видя лицето му, косата му, очите му. Исках да видя дали изглежда по същия начин, дали все още чувства нашата дълбока любовна връзка. Или си мисли, че всичко е лъжа.
Сякаш можеше да прочете мислите ми, Джеймсън каза:
- Няма ли да влезете?
Влезнах вътре, благодарна, че срещата – или раздялата – ще бъде лична. Беше тихо вътре, без музика пулсираща от тавана и тъмно, само няколко свещи осветяваха пътя. Проверих в хола, трапезарията, кухнята и коридора. Заизкачвах стълбите.
- Александър? – прошепнах аз. – Александър?
Сърцето ми пулсираше силно, умът ми беше неспокоен. Надникнах в баните, библиотеката, господарската спалня.
Чух гласове от телевизионната стая.
Ренфилд предаваше на доктора за Граф Дракула. На тази сцена Александър ме беше целунал и аз бях припаднала. Седнах на дивана и нетърпеливо се загледах за минута, очаквай го да дойде. Но се обезпокоих и се върнах на коридора.
- Александър?
Погледнах избелелия червен килим на стълбището към тавана. Неговото стълбище!
Вратата над скърцащите стълби беше затворена. Неговата врата. Неговата стая. Стаята, която не ми позволи да видя. Нежно почуках на вратата.
Нямаше отговор.
- Александър? – почуках отново. – Аз съм, Рейвън. Александър?
Зад тази врата беше неговия свят. Светът, който никога не съм виждала. Светът, в който бяха всички отговори на мистериите му – как прекарва дните, как прекарва нощите си. Завъртях топката на вратата и изскърца като леко се отвори. Не беше заключена. Повече от всичко исках да я отворя. Да тършувам. Но тогава си помислих. Така започна проблемът: с моето тършуване. Нищо ни съм научила? Поех си дълбоко въздух и действах против импулса ми. Затворих вратата и побързах надолу по скърцащите стълби и по главното стълбище с нова вяра. Спрях се пред отворената входна врата и почувствах познатото присъствие отново, обърнах се.
Той стоеше там, като Рицарят на Нощта, гледайки право в мен с онези черни, дълбоки, прелестни, успокояващи, самотни, божествени, интелигентни, прекрасни, сантиментални очи.
- Никога не съм искала да те нараня. – изтърсих аз. – Не съм такава, каквато Тревър казва. Винаги съм те харесвала, такъв какъвто си!
Александър не проговори.
- Бях толкова глупава. Ти си най-интересното нещо, което някога се е случвало в Дулсвил. Сигурно си мислиш, че е толкова детинско.
Той все още не беше продумал.
- Кажи нещо. Кажи, че съм като третокласничка. Кажи, че ме мразиш.
- Знаех, че повече си приличаме, отколкото се различаваме.
- Наистина? – попитах, изненадана.
- Баба ми каза.
- Тя ти говори? – казах аз, чувствайки внезапна хладина.
- Не, тя е мъртва, глупаче! Видях цветята.
Той протегна ръка за моята.
- Има нещо, което искам да ти покажа. – каза той, тайнствено.
- Стаята ти? – попитах аз, улавяйки ръката му.
- Да, и нещо в стаята ми. Най-накрая е готово.
- То? – Въображението ми се развихри. Какво е направил Александър в стаята си? Беше ли „то” живо или мъртво?
Той ме поведе нагоре по главното стълбище и по скърцащите тавански стълби. Неговите стълби.
- Време е да узнаеш тайните ми. – каза той, отваряйки вратата. – Или поне повечето от тях.
Беше тъмно с изключение на лунната светлина, която преминаваше през малкия тавански прозорец. Удобен стол и двоен дюшек лежеше на пода. Постелена черна завивка разкриваше овехтели чаршафи. Легло като на всеки тийнейджър. Нямаше ковчег. И тогава забелязах картините. Биг Бен с прилепи летящи пред часовника, замък, разположен на хълм, Айфеловата кула на обратно. Имаше една мрачна картина на възрастна двойка в готическо облекло в голяма червено сърце около тях. Беше нарисувано и Дулсвилското гробище, а баба му се усмихваше от надгробния камък. Картина нарисувана от таванското прозорче и навсякъде имаше хора с номер-или-почерпка. – Тези са от мрачния ми период. – пошегува се той.
- Възхитителни са. – казах аз, приближавайки се.
Имаше боя навсякъде, дори и разсипана по пода.
- Страхотен си!
- Не бях сигурен, че ще ти харесат.
- Невероятни са!
Забелязах платно покрито с чаршаф върху статив в ъгъла.
- Не се притеснявай, не хапе.
Спрях пред него, чудейки се какво има под чаршафа. И за първи път въображението ми ме провали. Хванах ъгъла на чаршафа и бавно го свалях, както когато отвивах огледалото в мазето на Александър. Бях зашеметена.
Гледах себе си, облечена за Снежния бал, червена роза забодена на роклята ми. Но носех тиквена кошница на рамо и държах Сникърс в едната си ръка, докато на другата носех пръстен с паяк. Звезди блещукаха над главата ми и леко падаше сняг около мен. Усмихвах се великолепно с блестящи вампирски зъби.
- Прилича на мен! Не съм си представяла, че си художник! В смисъл знаех, че си нарисувал онези рисунки в мазето и после боята, която беше в канавката… Нямах си и на идея.
- Ти ли си била? – попита той, разсъждавайки.
- Защо стоеше по средата на пътя?
- Отивах на гробището да нарисувам тази картина на паметника на баба.
- Повечето художници не използват ли малки тубички?
- Смесих си моя.
- Нямах си и на представа. Ти си художник. Сега всичко придоби смисъл.
- Радвам се, че ти хареса. – каза той с облекчение. – По-добре да се връщаме на партито преди да им дадем предпоставка да клюкарстват.
- Предполагам, че си прав. Знаеш как се разпростират слуховете в този град.

- Не е ли странно? – попита той, подавайки ми сода, на поляната след като се смесихме с тъмните Дулсвилци.
- Не се отхвърлените тази вечер.
- Нека се насладим. Всичко ще се върне по старому утре.
Купонджиите се усмихваха и забавляваха.
Но тогава забелязах фигура на далеч бавно да тича от шосето.
- Тревър! – казах аз, с ахване. – Какво прави той тук?
- Той е чудовище! – извика той, наближавайки партито. – Цялото му семейство.
- Не започвай отново! – казах аз.
Всички бяха вперили поглед в Тревър.
- Александър, влез вътре. – накарах го аз. Но той не помръдна.
- Той се мотае в гробището, за бога! – каза Тревър, сочейки моята Готическа Половинка. – Нямаше прилепи в града преди той да дойде! – изкрещя той.
- И нямаше загубеняци в града преди ти да дойдеш! – казах аз.
- Рейвън, успокой се. – смъмри ме татко, намръщен.
- Достатъчно! – каза Мат, появявайки се отпред с Джак Патерсън точно зад него.
- Погледни! Бях нападнат! – извика Тревър, сочейки драскотина на врата си. – От прилеп е! Ще трябва да ми бият инжекции за бяс!
- Престани, Тревър. – каза Мат, изтощен.
- Случи се по пътя за насам. Обадих се у вас и майка ти ми каза, че си на парти в откаченото Имение. Какво е това? Трябваше да се мотаеш навън с мен!
- Сам си го причини. – отговори Мат. Аз трябва да те карам из града, за да можеш да си разпространяваш клюките. Достатъчно дълго си ме използва, Трев.
- Но аз бях прав! Те са вампири! – изкрещя Тревър.
- И бях прав, че не те поканих. – каза Мат.
- Вие, хора, сте луди. Да празнувате с откачалки! – убеждаваше Тревър, гледайки всички.
- Добре, Тревър, достатъчно. – каза баща ми, пристъпвайки към него.
- Нямам нищо общо с това. – каза Александър, объркан.
- Мисля, че знаем това. – подкрепих го аз.
- Но – започна Тревър, ядосаните му поглед жадуваше за кръв.
- Не бих желал да се обаждам на баща ти. – каза татко накрая, слагайки ръка върху рамото на Тревър.
Тревър беше разгневен, но се изморяваше. Нямаше никой, който да хареса шегите му, да застане на негова страна, мислейки, че е чудесен в отбелязването на победни голове. Без кикотещи се момичета, които искат да излизат с футболен сноб или да се мотаят с него, защото е известен. Не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне.
- Само почакай – татко ми притежава този град! каза той, докато се успокояваше. Беше единственото нещо, което можеше да каже.
- Не забравяй да сложиш малко лед на това. – посъветва го мама, сякаш беше Флорънс Найтингейл.
- Има нужда от успокоително, не от лед, мамо.
Всички наблюдавахме Тревър как достига до портата, докато най-накрая го нямаше.
- Е бяхме планирали пееща телеграма, но трябва да се объркали инструкциите. – пошегува се татко. Тълпата се засмя с облекчение.
С Александър се вкопчихме един в друг за утеха. Децата започнаха да тичат наоколо, правейки се на вампири.

По-късно, след като Александър се сбогува със съседите си, Беки ме намери да разчиствам бюфета.
- Съжалявам. – каза тя.
- Ще се извиняваш до края на живота си ли?
Силно я прегърнах с прегръдката на Руби.
- Ще се видим утре. – каза Беки с изморен поглед.
- Мислех, че родителите ти вече са си тръгнали.
- Те спазват фермерските часове, сещаш се. Рано лягане, рано ставане.
- Тогава кой ще закара? – попитах, объркана.
- Мат.
- Мат!
Тя се усмихна с влюбена усмивка.
- Не е толкова снобски, колкото изглежда.
- Знам. Кой би си помислил?
- Никога не карал трактор преди. – каза Беки. Мислиш, че казва това на всяко момиче?
- Не, Беки, смятам, че наистина го мисли!
- Хайде, Беки. – повика я Мат, както викаше Тревър.
- Идвам след малко. – казах аз.

Помагах на Джеймсън с останалите от партито боклуци, когато Александър слезе по стълбите, носейки пелерина, със зализана назад коса и фалшиви вампирски зъби.
- Моят бленуван вампир. – казах аз.
Той ме придърпа по-близо в коридора.
- Опита се да ме спасиш тази вечер. – каза той. – Ще съм ти вечно благодарен!
- Вечно. – казах аз с усмивка.
- Надявам се, някой ден да ти върна услугата.
Изкикотих се като ме гризна по врата.
- Не искам да си тръгвам. – изстенах аз. – Но Беки ме чака. Ще се видим ли утре? – попитах аз.
- По същото прилепско време? По същия прилепски канал?
Той ме съпроводи до врата и игриво ме ухапа по врата с вампирските си зъби.
Засмях се и се опитах да отлепя фалшивите му зъби.
- Ох. – извика той.
- Не трябваше да ги лепиш толкова здраво!
- Рейвън, вече не вярваш във вампири нали? – попита ме той.
- Мисля, че ме излекува от това. – отговорих аз. – Но ще задържа черното червило.
Той ме целуна за дълго с божествено хубава нощна целувка.
Докато си тръгвах, забелязах пудриерата на Руби с монограма й на прага и го взех. Отворих го, за да разнеса червилото си. Видях отворената врата на Имението да се отразява в огледалцето.
- Сладки сънища. – чух да казва Александър.
Но той не се появи в огледалцето.
Обърнах се. Александър стоеше точно на прага.
Но като проверих огледалото отново, него го нямаше!
Когато отново се обърнах, видях змиевидното чукало втренчено в лицето ми. Похлопах отчаяно.
- Александър! Александър!
Отдалечих се неспокойно от вратата. Бавно отстъпих и се загледах в прозореца на тавана. Светна се.
- Александър! – повиках аз.
Той надникна от насъбраните завеси, моето Готическо Момче, моята Готическа Половинка, моят Готически Принц, моят Рицар на Нощта. Дълго гледайки към мен от горе. Той докосна прозореца с дланта на ръката си. Стоях неподвижно. Докато се надигах към него, той се отдръпна и светлините внезапно угаснаха.

22. Фатален срок


Детската ми мечта се сбъдна, но сега ми се струваше по кошмарна, отколкото някога си бях представяла, че ще е. Будувах цяла нощ, опитвайки се да придам смисъл на всичко наоколо.
Момчето, в което бях влюбена наистина ли беше вампир? Щях ли да прекарам остатъка от вечността като студен вампир?
Не реагирах на това откритие по начина, по който си мечтаех. Не вдигнах телефона, за да се обадя на CNN. Всъщност по целият път към вкъщи не обелих и дума, само в зяпах от прозореца изцяло обезверена, докато Беки флиртуваше с Мат.
Щом стигнах до вкъщи се заключих в банята. Прелистих книгите си за вампири, за да намеря отговори, но не открих нищо. Опитах се да се науча да казвам „Обичам те, и няма значение кой си или какво си”. Че тайната му ще си остане с мен завинаги. Но бях ли готова да напусна всичко, което познавах? Да разменя моя свят за неговия? Да изоставя родителите си? Беки? Дори момчето Били? Втренчих се в отражението си, цял ръст, като за последно.

Прекарах следващият ден на гробището, крачейки пред паметника на баронесата. Веднага щом слънцето се скри зад дърветата, тръгнах за вилата.
Когато изкачих хълма, забелязах, че портата е заключена. Прецених вилата през оградата и сега тя ни изглеждаше дори по-зловеща и пуста от обикновено. Мерцедасът не бе там, а лампите бяха угасени. Позвъних на звънеца отново и отново. Почуках със змиевидното чукче. Не последва отговор. Взрях се през прозореца на хола. Не можах да си поема дъх. Сандъците със земя вече не бяха там!
Сърцето ми се сви. Не можех да преглътна
Протегнах се за забравената тухла, която използвах преди, за да проникна във вилата. Но когато я издърпах, плик с изписано с големи букви името ми на него изпадна.
Затичах се до портата и задържах писмото под светлината.
Видях името ясно.
Извадих черно картичка. С кърваво червени букви бяха изписани само три прости думи: ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ. Сълзите се стичаха по лицето ми, докато немощно се промъквах през портата на вилата.
Все едно кол бе забит право в сърцето ми.
Някъде над мен чуруликаха птички, погледнах нагоре и ги видях как се носят над дърветата.
Погалих думите с връхчетата на пръстите си и задържах писмото до сърцето си. Една пикира надолу и се приземи на металната порта над мен.
Беше прилеп.
Крилата му бяха все още разперени, когато погледа му вече бе втренчен в мен. Сянката му се отразяваше в паважа, а дъхът му се сливаше с моя. Прилепите са слепи, но този бе втренчен право в душата ми.
Бавно се протегнах, за да го докосна.
- Александър?
И тогава той отлетя.
______________________________

това е последната глава от тази книга, но скоро ще пусна втората

Много ми харесва!!! :cvetq: Ще пуснеш ли следващата книга?

да, утре очаквайте още

Супер.....

Олеле аз забравих, че трябва да пускам, съжалявам. Ама какво да се прави, училище, тренировки и пак училище..


Книга втора Kissing Coffins

1. Кървящо сърце

Беше като последния пирон, забит в ковчега ми. Двете с Беки се бяхме настанили в тъмната ми стая, погълнати от култовия класически филм на ужасите от осемдесетте „Нежност в положен ковчег”. Решителното момиче, Джени, тийнейджърка, недохранена блондинка, носеща два размера по-малка памучна рокля, отчаяно тичаше по криволичеща каменна пътека към пусто, обитавано от духове имение. Ярки светкавици проблясваха над главата й в проливния дъжд.
Едва предната нощ Джени бе разкрила истинската самоличност на нейния годеник, когато неочаквано се бе натъкнала на скрито подземие и го бе видяла да излиза от ковчег. Смелият Владимир Ливингстън, известен английски професор, не беше обикновен смъртен, а немъртъв, кръвосмучещ вампир. Като чу смразяващите кръвта ужасени викове на Джени, Професор Ливингстън незабавно покри зъбите си с черната си перелина. Червените му очи не бяха скрити и продължително се втренчиха в нея.
- Не можеш да ме понасяш в това състояние. – казах едновременно с вампира.
Джени не побягна. Вместо това, тя си приближи към годеника си. Нейният вампир - любим ръмжеше, неохотно отстъпи в сенките и после изчезна.
Филмът събираше последователи на готическия култ и продължаваше и до днес. Зрители се тълпяха в ретро кина напълно маскирани, крещейки репликите в унисон с филма и играеха различните роли пред екрана. Въпреки че съм гледала филма много пъти вкъщи на DVD и знаех всички думи, никога не бях имала благословията да участвам в театрално представление. Беки за първи път гледаше филма. Стояхме в стаята ми, залепени за екрана, докато Джени се решаваше да се върне в имението на професора, смело да се срещне с безсмъртния й любим. Беки заби изгризаните си, лакирани в кървавочервено нокти в ръката ми, когато Джени бавно отваряше скърцащата дървена подземна врата под форма на арка. Наивното момиче леко се промъкваше по масивното спираловидното стълбище водещо към мрачното мазе на Владимир, а факли и паяжини висяха от циментираните тухлени стени. Обикновен черен ковчег стоеше в центъра на стаята, с разпръсната пръст под него. Тя се приближи предпазливо. С всички сили Джени повдигна капак на ковчега.
Цигулки остро свиреха в кулминационния момент. Джени надникна вътре. Ковчегът беше празен.
Беки ахна:
- Няма го!
Сълзи започнаха да напират в очите ми. Сякаш гледах себе си на екрана. Моят собствен любим, Александър Стърлинг, бе изчезнал внезапно преди две нощи, бързо след като аз също бях открила, че е вампир.
Джени се наклони над празния ковчег и мелодраматично се разплака, както само една истинска второкласна актриса може.
Една сълза заплашваше да се отрони от окото ми. Избърсах я с опакото на ръката си преди да ме види Беки. Натиснах „Стоп” бутона на дистанционното и екрана угасна.
- Защо го изключи? – попита Беки. Раздразненото й лице едва леко се осветяваше от няколкото поставки за свещи, които бях пръснала из стаята ми. Една сълза стичаща се по бузката й улови отражението на една от свещите. – Тъкмо идваше хубавата част.
- Гледала съм го сто пъти. – казах аз, ставайки и изваждайки DVD -то.
- Но аз не съм. – изхленчи тя. – Какво става после?
- Може да го догледаме другия път. – уверих я аз, докато слагах DVD –то настрана в шкафа ми.
- Ако Мат беше вампир – размишляваше Беки, отдавайки се на облеченото й в цвят каки ново гадже. – Щях му позволя да ме ухапе по всяко време.
Почувствах се предизвикана от невинната й забележка, но прехапах език. Не можех да споделя най - тайните си тайни, дори и с най-добрата ми приятелка.
- Наистина, не знаеш какво ще направиш. – беше всичко, което можех да кажа.
- Ще го оставя да ме ухапе. – повтори тя като факт.
- Става късно. – казах аз, включвайки лампите.
Не спах през последните две нощи, откакто Александър си замина. Очите ми бяха по-черни от синките, които си бях сложила.
- Да, трябва да се обадя на Мат преди девет. – каза тя, поглеждайки към часовника ми в стил „Кошмарът преди Коледа”. – Вие с Александър искате ли да отидем на кино утре? – попита тя, взимайки дънковото си яке от облегалката на стола пред компютъра ми.
- Ъ… не можем. – шикалкавех аз, духвайки свещите в поставките. – Може би другата седмица.
- Другата седмица? Но аз не съм го виждала от партито.
- Казах ти, Александър учи за изпити.
- Сигурна съм, че ще се справи отлично. – каза тя. – Той чете денонощно.
Разбира се, не можех да кажа на никой, дори на Беки, защо е изчезнал Александър. Дори аз не бях сигурна за причината.
Но аз не можех да приема, че него го няма. Отричах. Изчезнал – думата преобърна стомаха ми и ме задави. Само мисълта да обяснявам на родителите ми, че Александър е напуснал Дулсвил, изпълваше очите ми със сълзи. Не можех да приема истината, още по-малко да я изрека.
Не исках друга клюка да се разпространи из Дулсвил. Дори думичка да се чуе, че Александър се е преместил без предупреждение, кой знае какви прибързани заключения ще си направят клюкарите.
На този етап, исках да поддържам съществуващото положение: да запазя приличие, докато РБР – Рейвън Бюро по Разследванията – имаше още няколко дни, за да състави план.
- Ще направим двойна среща скоро. – обещах аз, докато изпращах Беки до пикапа й.
- Умирам да разбера… - каза тя, качвайки се в пикапа – Какво става с Джени?
- Ъ… Тя се опитва да открие Владимир.
Беки затвори вратата и свали прозореца.
- Ако разбера, че Мат е вампир и после той изчезне, ще го търся. – каза тя, самоуверено. – Знам, че ще направиш същото за Александър.
Тя запали двигателя и подкара към шосето.
Забележката на най-добрата ми приятелка беше като пакетче Pop Rocks, изригващо в главата ми. Защо не го си го бях помислила по-рано? Прекарах последните няколко дни, тревожейки се колко дълго щях да мога да измислям извинения за отсъствието на Александър. Сега нямаше да бъда принудена да чакам цяла вечност в Дулсвил, чудейки се дали някога ще се върне. Не трябваше да подскачам всеки път, когато звъннеше телефона, за да разбера, че е за майка ми.
Помахах на Беки, докато караше надолу по улицата.
- Права си. – казах на себе си. – Трябва да го намеря!

- Отивам при Александър. Няма да се бавя – извиках на майка ми, докато стоеше погълната от каталога Дж. Джил в хола. Електрични тръпки на ток преминаха през вените ми, тръпки, които не ме бяха разтърсвали, откакто моето готическо момче си замина.
Грабнах палтото си и изтичах до Имението, за да намеря някакви следи за местонахождението на Александър. Не можех да позволя на истинската ми любов да изчезне без пълен доклад от РБР – Нанси Дрю цялата в черно.
Въпреки че да се превърна във вампир винаги ми е било мечта, когато се изправих пред нея, не знаех какво ще направя. Александър вече бе направил това, което всички велики вампири правят – той ме бе преобразил. Копнеех за присъствието му всяка минута, през която бях будна. Жадувах за усмивката му, жадувах и допира му. Трябваше ли буквално да се превръщам в Дива на Тъмнината, за да бъда с моето гадже-вампир? Исках ли да прекарам живота си в по-голяма изолация, от тази в която вече живеех като отхвърлено готическо момиче? Както и да е, той трябваше да знае, че го обичам, независимо от това кой е или какво е.
Бях прекарала живота си като нощна птичка, бунтарка, с неизменни черни дрехи, отхвърлена в перлено - белия, еднообразен, консервативен град – Дулсвил. Безмилостно бях дразнена и нагрубявана футболния сноб Тревър Мичъл. Дулсвилците, съучениците и учителите ме зяпаха все едно бях циркова откачалка. Единственият приятел, който някога съм имала е Беки, но никога не сме споделяли еднакъв вкус за музика или мода, а характерите ни са пълни противоположности. Когато Александър Стърлинг се нанесе в Имението на хълма Бенсън, за пръв път в живота ми, почувствах, че не бях сама. Бях притегляна към него дори преди да се запознаем – виждайки го да стои на тъмното шосе, фаровете на пикапа на Беки осветяваха светлата му кожа и секси лицето му. Спираше дъха ми. После, когато ме хвана да се промъквам в Имението и го зърнах отново, почувствах нещо, което преди не бях. Знаех, че трябва да съм с него.
Не само, че беше с бледа кожа, че носеше готически кубинки като мен, но когато започнахме да се срещаме, открих, че слушаме една и съща музика – Bauhaus, Korn и Marilyn Manson. По-важно от общите вкусове беше, че споделяхме еднакви желания и мечти. Александър разбираше самотата, изолацията и какво е да си различен. От собствен опит знаеше какво да те съдят за това какъв си, как изглеждаш, че си на домашно обучение и да изразяваш себе си чрез четка за рисуване вместо чрез футболна топка.
Когато бях с него, почувствах, че съм намерила мястото, към което принадлежа. Не бях съдена, обиждана или дразнена заради това каква съм, а бях приета и дори празнувах каква съм отвътре.
Със заминаването на Александър и неизвестното му местоположение, се почувствах още по-самотна и отпреди да го срещна.
Преместих тухлата, която държеше счупения прозорец отворен и се вмъкнах в мазето на Имението. Пълната луна осветяваше огледалата покрити с бели намачкани чаршафи, небрежно скупчени картонени кутии и масичката за кафе във форма на ковчег. Сърцето ми се сви, когато видях, че кутиите с пръст ги нямаше.
Последния път, когато търсех из Имението непоканена, се надявах да открия смразяващи открития. Открих кутии с печати от Румънски митници и пръст. Открих древно фамилно дърво, включващо името на Александър, без дати на раждане – или смърт. Сега се боях от това, какво нямаше да намеря.
Горе, портретите, които бяха разположени по стените, ги нямаше. Тръгнах по коридора към кухнята, където отворих хладилника. Само остатъци от храна бяха останали. Старинни порцеланови съдове и бокали(чаша със столче) стояха в кабинетите. Забелязах незапалена свещ и кутия кибрит върху черния гранитен плот.
Скитах се из празните салони на светлината от свещта. Дъсченият дървен под скърцаше под краката ми, сякаш самотното Имение плачеше.
В хола лунната светлина проникваше през процепите на червените кадифени завеси. Мебелите отново бяха покрити с бели чаршафи. Обезкуражена се насочих към главното стълбище.
Вместо музиката на Smiths пулсираща от горния етаж, чувах само вятърът блъскащ се срещу прозорците.
Вампирското Имение вече не изпращаше прилив на вълнение през вените ми, а само самотни тръпки. Изкачих стълбите и се вмъкнах читалнята, където веднъж моят рицар на нощта ме поздрави, държейки току-що набрани маргаритки. Сега беше просто една изоставена библиотека – книгите събираха прах, нямаше читатели.
Спалнята на иконома беше още по-спартанска, с единично перфектно оправено легло, а шкафът му с дрехи, мантии и обувки, беше изпразнен.
Господарската спалня беше обзаведена с балдахиново легло с черна дантела, която беше набрана около готически колони. Загледах се в тоалетната масичка без огледало точно отпред. Малките гребени, четки и лакове за нокти с нюанси на черно, сиво и кафяво, които принадлежаха на майка му, ги нямаше.
Дори нямаше подходящ момент да се запозная с родителите на Александър. Не бях сигурна дали изобщо съществуваха.
Измъчена, спрях пред стълбите за тавана. Зачудих се как ли се е почувствал Александър, тръгвайки си толкова внезапно, след като най-сетне бе приет от много Дулсвилци.
Изкачих тясното таванско стълбище и духнах капещата свещ. Влязох в изоставената му стая, в която преди две нощи ме беше поканил. Двойният му матрак лежеше на пода, неоправен. Типично за всеки тийнейджър, вампир или не.
Стативът в ъгъла беше непокрит. Погледнах към разлятата по пода боя. Всичките му картини ги нямаше, дори и тази, на която беше нарисувал мен - мой портрет, облечена за Снежния бал, държаща тиквена кошница и Сникърс, носейки пръстен с паяк и фалшиви вампирски зъби.
Черно писмо с размерите на плик лежеше върху кърваво червена кутия с боя, стояща под статива. Поднесох парчето от писмото на лунната светлина. Беше адресирано до Александър и имаше Румънска марка. Нямаше обратен адрес и пощенската марка беше неясна. Пликът беше отворен.
Любопитството ми преобладаваше, бръкнах вътре и извадих червено писмо. С черно мастило беше написано:

Александър,
ТОЙ ИДВА!


За нещастие останалата част от писмото беше откъсната. Не знаех от кого е и какво означаваше. Чудех се каква ли жизненоважна информация съдържаше – може би топ-секретна местоположение. Беше все едно да гледаш филм без да видиш края. И кой беше той?
Отидох да прозореца и се загледах в луната – същият прозорец, за който се клюкарстваше, че призракът на баба му е бил видян. Почувствах близост с баронесата. Тя беше загубила любовта на живота си и беше оставена да пази тайната си в изолация. Зачудих дали това също нямаше да е и моята съдба.
На къде се беше насочил Александър? Връщаше се в Румъния? Щях да си купя билет за Европа, ако се наложеше. Щях да обикалям по именията от врата на врата, за да го намеря.
Зачудих се, ако Александър беше останал, какво щеше да му се случи. Ако градът откриеше самоличността му, можеше да го преследват, да го отвлекат за научни изследвания, или да го показват като главния номер в цирка. Представих си какво ще стане с мен. Може би щяха да ме разпитват от ФБР, преследвана от таблоидите, завинаги запомнена като Вампирския Хищник.
Обърнах се, за да изляза от стаята му, когато видях малка книжка, подаваща се изпод матрака му. Занесох я до таванския прозорец, за да я проуча отблизо.
Да не би Александър да е забравил паспорта си? Имаше празно място, откъдето снимката му бе отлепена. Докоснах мястото, чудейки се дали вампирът не е излязъл на снимката.
Прелистих страниците. Печати от Англия, Ирландия, Италия, Франция и САЩ.
Ако паспортът на Александър беше в моите ръце, не можеше да е отишъл в Румъния. Никой не може да напусне страната без паспорт.
Сега имах едно нещо, което преди липсваше.
Надежда.
- Намали темпото! – каза майка ми, когато нахълтах през вратата на кухнята. – Оставяш кал по целия под.
- Ще го почистя по-късно. – казах аз,набързо.
- Бих искала да поканя Александър на вечеря тази седмица. – предложи тя, настигайки ме. – Не сме го виждали от партито. Пазиш го само за себе си.
- Разбира се. – смотолевих аз. – Ще говорим по-късно. Отивам да уча.
- Да учиш? Учиш от партито. Александър ти въздейства положително. – каза тя.
Само ако знаеше майка ми, че се укривах в стаята си, чакайки имейли, обаждания и писма, които никога не пристигаха.
Били и татко гледаха баскетболен мач в хола.
- Кога ще идва Александър? – попита Били, когато минах.
Какво можех да му кажа? Може би никога?
Бързо реших:
- За сега не. Не искам да му показвам този маниер на поведение. Може да поиска да започне да играе голф.
- Мисля, че откри един истински ангел пазител. – каза ми татко.
- Благодаря, тате. – казах аз, спирайки се за момент, мислейки си за семейните пикници, празници и ваканции, които аз и Александър нямаше да можем да споделим. – Моля, не ме безпокойте. – наредих аз, насочвайки се към прилепната ми пещера.
- Възможно ли е наистина да пише домашни? – Били попита татко, изненадан.
- Пиша доклад. – извиках аз. – За вампири.
- Сигурен съм ще получиш отличен. – отговори татко.


Заключих се в стаята ми и трескаво потърсих в интернет за информация за свърталища на вампири, където Александър може да е. Ню Орлиънс? Ню Йорк? Шестте месеца без слънчева светлина на Северния Полюс? Дали вампир щеше да иска да се скрие сред смъртното население или да се изолира със собствения си вид?
Обезсърчена, лежах на леглото с обувките и зяпах полиците с романите на Брам Стокър, филмовите плакати на The Lost Boys и Dracula 2000 и горната частта на тоалетната ми масичка, украсена с фигурки на прилепчета. Но нищо не ми даде прозрението, къде може да е отишъл.
Протегнах се да изключа лампата ми в стил Едуард ножиците, когато забелязах на нощното си шкафче предметът, който ме въвлече в тази бъркотия: пудриерата на Руби!
Защо не се бях сетила за нея? На партито, Джеймсън я беше поканил на среща.
Никой не може да устои на Руби – дори и вампир.

2. Силата на цветята


На следващата сутрин изтичах напълно задушаваща се до Армстронг Травъл, пристигайки преди агенцията да е отворила. Чух ключове да дрънчат и токчета да тракат зад мен. Беше Джанис Армстронг, собственичката.
- Къде е Руби? – попитах, задъхано.
- Във вторник е на работа следобеда. – отговори тя, отваряйки вратата.
- Следобедът? – изстенах аз.
- Между другото – каза тя приближавайки се – знаеш ли нещо за иконома на Александър?
- Зловещият човек? – попитах аз – Имам предвид, Джеймсън?
- Предполагаше се, че имат среща. – призна тя, пускайки лампите в офиса и нагласяйки термостата.
- Как беше? – попитах, наивно.
Джанис остави чантата си върху чекмеджето й, обърната към компютъра й, и погледна към мен.
- Не знаеш ли още? Не се появил. – каза тя. – И с удивително красив човек като Руби, късметлия е, че дори е погледнала в неговата посока!
- Казал ли е защо не е отишъл? – притиснах аз.
- Не. Мислех, че Александър ти е казал. – каза тя.
- Не точно.
Тя поклати глава.
- Знаеш, че е трудно да се намери свестен мъж. Но ти имаш Александър.
Прехапах черната си устна.
- Хей, не закъсняваш ли за училище? – попита тя, гледайки към часовника Армстронг Травъл.
- Винаги закъснявам! Джанис, може ли да ми дадеш адреса на Руби?
- Защо не се отбиеш към края на деня?
- Просто си е забравила пудриерата.
- Може да я оставиш тук. – предложи Джанис.
Входната врата се отвори и влезе Руби.
Представях си измъчена жена с джинси, държаща цигара и бира, но дори и зарязана, Руби беше изискана. Беше се гримирала и носеше бял пуловер съчетан с тесни бели панталони.
- Подрани днес. – каза Джанис.
- Трябва да наваксвам доста. – отговори Руби с въздишка. – Какво правиш тук? – попита тя, изненадана да ме види.
- Имам нещо твое.
- Ако си тук от името на Джеймсън – каза тя – можеш да му кажеш, че съжалявам, че съм отменила срещата.
- Ти? Но той – започнах аз.
Руби се настани на бюрото си и се обърна към компютъра си, случайно събаряйки чашата й с химикали.
- По дяволите! – извика тя, раздвижена, опитвайки се да улови химикалите, докато падаха на пода.
Джанис и аз се спуснахме да й помогнем да ги събере.
- Това никога преди не ми се бе случвало! – каза Руби ядосано. – Сега всички ще разберат.
- Аз постоянно събарям неща. – успокоих я аз.
- Не, тя има предвид за Джеймсън. – прошепна ми Джанис. И мен са ме зарязвали няколко пъти преди да срещна моя Джо. Но трябва да призная, че съм изненадана от иконома. Беше двойно по-грубо, след като отидохме на партито да подкрепим семейство Стърлинг. – Джанис ме погледна все едно отсъствието на Джеймсън бе по моя вина. – Аз също се чувствам зарязана.
- Не е най-важното. – каза Руби. - Във всеки случай, той е по-…как да кажа, ексцентричен от мен.
- Той е глупак. – каза Джанис.
- Това наистина ме изненада. Беше такъв джентълмен. – оплака се Руби. – И този акцент. Предполагам, че с това ме плени.
- Той също те харесва. – каза аз. – Само че...
И двете жени погледнаха към мен, сякаш щях да разкрия национална тайна.
- Само че какво? – попита Джанис.
- Само че… трябваше да се обади.
- Адски си права! Надявам се, че на никого не си казала за това. – каза Руби, загрижено. – В малък град като този, това може да съсипе репутацията ми.
- Трябва да знаеш нещо, Рейвън. – полюбопитства Джанис.
- Да, Александър споменал ли е нещо? – попита Руби.
Трябваше да утеша бившата си шефка. Преди всичко, аз бях тази, която бе причината Джеймсън да зареже срещата им. Не можех да позволя на Руби да го приеме навътре.
- Причината да не дойде няма нищо общо с теб. – казах аз, увъртайки.
- Обзалагам се, че си има гадже. – размишляваше Руби. – Четох в Космо...
- Разбира се, че няма! – извиках аз със смях. – Но трябва да узная нещо. Джеймсън планирал ли е пътуване?
- Знаеш ли нещо, което аз не знам?
- Да е купувал самолетни билети? Или да е идвал за пътни карти? – подметнах аз.
- Какво не ни казваш?
Руби и Джанис ме гледаха строго. Нямаше да им кажа истината – че Александър не се е отразил в огледалото на пудриерата й.
Пудриерата на Руби! Почти бях забравила.
Започнах да ровя из чантата си, когато мъж облечен с памучена военна униформа и червено поло влезе в офиса с голям букет. Разсеяна, оставих пудриерата и затворих чантата си.
- Руби Уайт? – попита той.
- Аз съм Руби. – каза тя, махайки с ръка, все едно току-що е спечели на бинго.
Той подаде на Руби букет с бели рози. Тя се изчерви като взимаше цветята.
Цветя за Руби? Можеха да бъдат изпратени от ухажор в Дулсвил.
- Какво пише на картичката? – попита Джанис нетърпеливо. – Чудя се дали не са от Кайл - голф професионалиста.
- Съжалявам, че тези трябва да те поздравят вместо мен. – прочете Руби. Гледаше с удивление. – „С уважение, Джеймсън”.
- Джеймсън? – попитах аз, с внезапно ококорени очи.
- Колко мило! – каза Джанис, наливайки стъклена ваза от охладителя за вода. – Все ти повтарях, че е чудесен.
- Може ли да повярваш? – зачуди се Руби на глас, държейки близо букета.
- Какво друго пише? – попитах аз.
- Това не е ли достатъчно? – каза Джанис, вдишвайки аромата и поставяйки цветята във вазата. – Красиви са!
- Няма ли информация от къде е направена поръчката? – заинтересувах се аз.
Руби поклати глава, разсеяно.
- Но трябва да има – смънках аз. Погледнах през прозореца и видях доставчика да влиза в бял микробус с надпис СИЛАТА НА ЦВЕТЯТА изписана с маргаритки.
Изхвърчах през врата, докато колата се приготви да тръгва.
- Чакайте! – извиках аз, трудно тичаща с кубинките ми. – Забравихте нещо!
Но беше прекалено късно. Микробусът изчезна зад ъгъла.
Задъхана и обезсърчена, се върнах в туристическата агенция. Отварях врата, докато забелязах парче хартия на прага. Беше поръчка за доставка от Силата на цветята. Трябва да е паднала от микробуса. Бързо я грабнах, внимателно изучавайки документа за някаква жизненоважна информация. Адресът на туристическата агенция беше пълно написан. Но адресът на изпращача не беше попълнен. Нямаше име. Нито имейл. Нищо.
Тогава, скрит в десния ъгъл, забелязах десет цифрен номер.
- Може да използвам телефона ти, Руби? – попитах аз, изтичвайки вътре. – Само за минутка.
- Разбира се. – каза тя, подреждайки розите. В този момент можех да се обаждам в Африка и на нея нямаше да й пука. Телефонният код ми стори странно познат. Напрегнах мозъка си. Беше на град на няколко стотин мили, където живееше леля ми Либи.
Набрах го. Гласът на Александър ли щеше да ме поздрави? Звънеше. Или Зловещия човек? Звънеше. Или никой нямаше да вдигне? Звънеше.
Благодаря, че се обадихте в Клубът Ковчег. – отговори глас като на зомби. – Нашите работни часове са от нощни от залез до изгрев. Оставете съобщение – ако се осмелите!
Оставих телефона да се изплъзне от ръката ми. Руби все още аранжираше цветята си.
- Мили боже! – прошепнах аз. – Клубът Ковчег!

3. Окончателно заминаване


В училище сега се радвах на новопридобита популярност. Не беше като да съм станала някаква знаменитост, но съученици, които никога преди не бяха поглеждали в моята посока, сега ме поздравяваха с "Какво става, Рейвън?"
Но освен, че ме поздравяваха, нищо не се беше променило. Никой освен Мат и Беки не ме канеше да обядваме заедно, не ми предлагаше да ме закара вкъщи, не ме молеше да се присъединя към групата му за учене. Нито един съученик не ми изпращаше тайно бележки или пък дори си правеше труда да подели с мен пакетче дъвки. За щастие, бях твърде разсеяна, за да оценя това издигане на статута си и изкарах един отвратително дълъг следобяд в библиотеката търсейки в интернет информация за Клуб Ковчег.


- Искам да посетя леля Либи. - казах на родителите си още същата вечер по време на вечеря.
- Леля Либи ли? - попита ме баща ми. - Не сме я виждали от векове.
- Знам. Точно затова. Излизаме в пролетна ваканция от сряда. Бих искала да тръгна утре следобед.
- Не мога да си представя, че би искала да си далеч от Александър и за минута, а какво остава за няколко дни. - каза и майка ми.
- Разбира се, че направо ще умра, ако съм далеч от Александър. - възкликнах и завъртях очи. Чуствах как семейството ми изпитателно ме гледа очаквайки допълнително обяснение. - Но той ще бъде зает с изпитите си от домашното обучение. Така че си помислих, че мога да се възползвам от възможността да видя леля Либи.
Родителите ми се спогледаха.
- Сигурна ли си, че не отиваш там, за да посетиш концерта на Wicked Wiccas?
- Татко! Те се разделиха преди пет години.
- Ами, Либи не е най-добрият модел за подражание. - отбеляза баща ми. - А и кой знае с какъв невротичен тип се е забъркала тя този път.
- Татко, вие с нея си приличате повече отколкото си мислиш. Ти просто вече не караш някакъв си хипи автомобил.
- Спомням си посещенията при леля ми, когато бях тийнейджър. - каза майка ми. - Тя ме заведе да гледам Коса.
- Виждаш ли – имам нужда от такива запомнящи се тийнейджърски преживявания, които да офомят живота ми.
- Либи има същият проблем с приобщаването като, Рейвън. - призна тя. – Може да се окаже полезно и за нея.
- Е, добре. - каза с нежелание баща ми. - Ще й се обадя довечера. Но ако все още практикува вуду няма да ходиш.


След вечеря се срещнахме с Беки при люлките в парка Евънс.
- Трябва да говоря с теб спешно. - започнах аз.
- Аз също! Животът е толкова страхотен. Можеш ли да повярваш, че и двете имаме гаджета?
Дори и Александър да не беше вампир идеята и двете да имаме гаждета все още си бе доста нерална. И двете бяхме социални аутсайдери от толкова много години, че ни беше непривично да бъдем приемани от други хора освен от самите нас.
- Имам нужда да дойдеш с мен на едно кратко пътешествие. - казах и аз.
- Пътешествие?
- Ще посетя леля си Либи и имам нужда да дойдеш с мен! - възкликнах развълнувано.
- Тази събота и неделя ли? Трябва да попитам.
- Не, заминавам утре следобед.
- Мат ме помоли да гледам играта му по футбол след училище.
- Но вие едва започнахте да се виждате! - изпротестирах аз.
- Мислех, че ще се радваш за мен. Освен това щях да те помоля да дойдеш и ти.
Мисълта да гледам футболен мач ме караше да искам да вия, но щастието на Беки ме накара да осъзная, че съм егоистка.
- Радвам се за теб, но...
- Не можеш ли да отидеш друг път? - помоли се тя. - Имаме цялата пролетна ваканция, за да излизаме с Мат и Александър.
Нямаше смисъл да споря. Така както Беки щеше да отиде да гледа играта на Мат утре, така и аз щях да отида да търся Александър. Никакви молби нямаше да променят намеренията ни. Сега когато Мат беше изоставил най-добрия си приятел – Тревър, моята Немезида и трънчето в петата ми още от детската градина - той щеше да прекарва с Беки всяка секунда. Ревнувах, че Беки имаше гадже, което не бе изчезнало в нощта.
- Защо това пътуване е толкова важно? - попита ме тя.
- Строго секретно е.
- Какво е строго секретно? - появявайки се зад нас попита Мат.
- Какво правиш тук? - зачудих се аз сепнато. - Това е частна среща.
- Беки и аз отиваме до Ace's Arcade. Тя ми каза да се срещнем тук.
Бе достатъчно тежко, че загубих Александър заради подземния свят, но когато се нуждаех най-много от най-добрата си приятелка, я губех заради триизмерен пинбол (Pinball).
- Трябва да вървя. – казах, обръщайки се.
- И каква е строго секретната ти новина? - попита Мат. - Ще бъде страхотно поне веднъж да чуя нещо различно от лъжливите истории на Тревър.
Загледах се в щастливата двойкка – най-новото попадение на Купидон.
- Тревър беше прав. Стърлинг наистина са вампири. - импулсивно казах аз.
Изгледаха ме сякаш бях полудяла. След това избухнаха в смях. Аз също се засмях и после се отдалечих.


Куфара ми беше пълен с черни одежди несигурна за какво точно се приготвях. За по сигурно сложих скилидка чесън в купа с капак, пудриерата на Руби и спрей да самозащита.
За да си успокоя нервите аз отворих моя Оливия Оуткаст дневник и съставих списък с позитивните неща за това да излизаш с вампир:
1. Ще остане завинаги.
2. Винаги може да лети без пари.
3. Ще спестя стотици долари от сватбени снимки.
4. Никакви огледала.
5. Никога няма да има дъх на чесън.
Затворих дневника. Оставаше ми да опаковам само още едно нещо.


Отворих вратата на стаята на брат ми. Били тракаше по клавиатурата с кльощавите си пръсти.
- Какво искаш? - сопна се, когато се промуших през вратата.
- Какво? Не е какво искам аз, а по-скоро какво ще ти дам. Днес след училище взех това от Софтуерен Град(Software City). Казаха ми, че е най-новата.
Показах му Wrestling Maniacs 3 (Маниаци на борби 3).
- Да не си я откраднала?
- Разбира се, че не – може да съм странна, но не съм крадла!
Посегна се към играта, а аз я задържах далеч от него.
- Но ще имам нужда от едно нещо в замяна.
Той завъртя очи.
- Знаех си!
- Нещо много дребничко.
- Отговорите на някой тест? - налучкваше той.
- Не и този път.
- Имаш нужда от извинителна бележка?
- Не още.
- Тогава какво?
- Имам нужда от фалшива карта за самоличност. - прошепнах аз.
- Леля Либи няма да те води в бар, нали!
- Разбира се, че не. Само за идентифициране е, тъй като няма да получа шофьорската си книжка още няколко месеца.
- Тогава използвай училищната си карта.
- Необходимо ми е да бъда на осемнадесет! - започнах да повишавам тон. След това си поех дълбоко дъх. - Там ще има изложение на книгата и трябва да бъда на осемнадесет, за да мога да отида.
- Както кажеш! Мама и татко ще те убият! Твърде си млада, за да пиеш.
- Няма да пия. Просто искам да изляза.
- Какво би казал Александър ако разбере, че си скитала без него?
- Надявам се да го срещна там. - прошепнах аз.
- Знаех си! Не би могло да ти пука по-малко за любимата ми леля Либи. - каза той с момичешки глас.
- Много те моля? - замолих се аз, люлеейки играта пред компютърно вманиачените му очи.
- Ами…
- Ще го направиш ли?
- Не, но познавам някой, който ще го направи.


За първи път изобщо изпратих брат ми до училище – Средно училище Дулсвил. Червената тухлена сграда, предната поляна и площадка за игра изненадващо ми изглеждаха по-малки отколкото когато аз ги посещавах преди няколко години.
- Обикновено изпусках часове и се криех ето там. - казах аз сочейки към малък спортен навес.
- Знам. - отговори ми той. – ‘Рейвън беше тук’ е надраскано навсякъде по стената.
- Предполагам, че съм пропуснала много повече отколкото си мислех. - хилейки се му казах аз.
Почуствах се като извисяващ се готически гигант, докато вървяхме през предната поляна сред момиченца играещи на играта „облечи ме” и с тетрадки с картинки от детското „Ягодова торта” и момченца с претъпкани раници с картинки от покемон.
Предполагах, че ще се срещнем с корумпиран учител, но вместо това бяхме поздравени от единадесет годишен червенокос вундеркинд на име Хенри.


- За какво ти е необходима фалшива карта за самоличност? - попита той. - За да влезеш в Chuck E. Cheese's(* верига пицарии с САЩ, Канада, Чили и Гватемала) след вечерния час?
Приятелчето на момчето Били вдигна поглед към мен, сякаш никога не беше виждал момиче отблизо.
- Можеш после да зяпаш снимката ми. - пошегувах се аз.
- Последвайте ме. - каза той.
В коридора срещнахме госпожа Ханли, учителката ми по математика от шести клас.
- Рейвън Мадисън! Толкова си пораснала!
Можех да позная, че тя беше очаквала да свърша в поправително училише или да бъда изпратена в някакъв пансион. Загледа се в брат ми и очевидно се чудеше как две токова различни същества могат да произлизат от една и съща ДНК.
- Никога не съм знаела, че Били ти е брат," призна тя.
- Знам. - прошепнах аз. - Аз също съм изненадана.
- Е, някои неща не са се променили. - каза тя и се отдалечи. Но продължи да се обръща след нас сякаш бе видяла призрак. Знаех кой ще е обекта на днешните клюки около микровълновата в учителската стая.
Спряхме се пред шкафчето на Хенри, единственото със заключалка с комбинация, която беше закачена на механизъм за отваряне на гаражни врати. Хенри набра по заключващия механизъм и ключалката се отвори. Компютърни игри, електроника и помагала по програмиране бяха подредени в редица както в миниатюрен компютърен магазин.
Извади дигитален фотоапарат скрит под един рафт.
- Да вървим.
Последвах ги зад ъгъла към компютърната зала. Но тя бе заключена. Сърцето ми замря.
- Това не може да е истина! Счупи прозореца ако трябва. - казах аз полу на шега.
И двамата вманиачени по компютрите ме погледнаха сякаш аз бях странната.
Хенри заровичка в задния джоб на панталоните си и извади захабен, кафяв на цвят, кожен протфейл. Отвори го и извади кредитна карта. Пъхна картата във вратата, раздвижи я, след миг вратата се открехна.
- Харесва ми стила ти. - усмихнато му казах аз.


Двадесет минутти по-късно се взирах в една осемнадесет годишната Рейвън.
- Изглеждам добре за възрастта си. - казах аз с намигване и се отправих към вкъщи.

4. Хипстървил



- Мамо, не отивам в Сибир. Ще се върна след два дни. – Седяхме на спирката Грейхаунд в Дулсвил, извън салона за сладолед на Шърли. Тя се опитваше да ме задуши с целувки, когато спирачката на автобуса изскърца пред още няколко млади Дулсвилци излизащи по-рано в пролетна ваканция.
Докато тръгваше автобуса, и аз махах за довиждане през прозореца ми на задните седалки, почувствах силна болка в стомаха ми. Това щеше да е първото ми самостоятелно пътуване извън Дулсвил. Дори се зачудих дали щях да се завърна.

Седях със затворени очи и си мислех какво ли ще е да се превърна във вампирката на Александър.
Представях си Александър да ме чака на спирката в Хипстървил, стоящ под дъжда, облечен в тесни черни джинси и светеща в тъмното блуза на Скелета Джак, с букет черни рози в ръка. След като ме види, бледото му лице щеше да се зачерви с достатъчно розово, за да го направи да изглежда жив. Ще поеме ръката ми, ще се наклони и дълго ще ме целува. Ще ме отведе в възстановената му изискана катафалка, украсена с нарисувани паяци и паяжини, а музиката на Слипнот (Slipknot) да пулсира от говорителите.
Ще паркираме пред изоставен замък и ще изкачим скърцащите спираловидни стълби, които водят към необитавана кула. Старинните стени на замъка ще са очертани с черни дантели и разпръснати листенца от рози по грубият дървен под. Милиони свещи ще блещукат из стаята, тесни средновековни прозорци едва пропускащи лунната светлина.
- Не можех издържам повече далеч от теб. – щеше да каже Александър. Щеше да се наклони към мен и да захапе врата ми. Щях да почувствам лек натиск върху плътта си. Щях да съм замаяна, но да се чувствам по-жива от преди – главата ми ще увисне назад, а тялото ми ще се отпусне в ръцете му. Сърцето ми щеше да пулсира силно, сякаш бие за двама ни. С ъгълчето на окото ми, щях да мога да видя Александър гордо да вдига глава.
Нежно щеше да ме постави на пода. Щях да се чувствам замаяна и да залитам, държейки червено-изцапания ми врат, докато кръвта бавно се стича по ръката ми.
Щях да мога да опипам два остри зъба с върха на езика си.
Той щеше да отвори прозорец на кулата, за да разбули спящия град. Ще съм способна да виждам неща, които преди не съм, като усмихващи се призраци, блуждаещи над къщите.
Александър щеше да ме хване за ръка и щяхме да полетим в нощта, над искрящите светлини на града и под блещукащите звезди, като два готически ангела.
Звукът на биещи камбани ме прекъсна. Дрънченето на камбаните не приветстваше пристигането ми в Подземния свят или по-скоро железопътен работник, предупреждаващ за приближаващият влак, каквото и да бе явно сигнализираше за края на свръх-действителната ми фонтазия. Автобусът спря пред железопътната линия. Малко дете от другата страна замаха развълнувано, когато черната машина наближи.
- Чъг-а-чъг-а- чу-чу! – извика то. – Искам да съм кондуктор. – обяви то на майка си.
Аз също се загледах, когато кондукторът развя синята си шапка, докато влакът ни отмина. Няколко вагона профучаха пред нас, редица разнебитени, покрити с графити товарни вагони преминаха пред очите ни. Като малкото дете срещу мен, което мечтаеше за бляскавия живот на кондуктор – прекалено наивно, за да осъзнае недостатъците на работата, изолацията, дългите часове и ниската заплата – и аз се зачудих дали мечтата ми да стана вампир е по-романтична от реалното.
Навлизах в свят на непознатото, знаейки само едно нещо: трябваше да намеря Александър.

На официалната приветстваща табела за града на леля Либи би трябвало да пише „ Добре дошли в Хипстървил – жителите трябва да проверят всички голф панталони в границите на града”. Малкият град беше разностилен от заведения, магазини втора ръка в явно в крак с модата, комерсиални кина, където всички видове готини хора преобладаваха – хипита, художници, готици и модни откачалки. Всеки вид беше приет тук. Можех да разбера защо Александър и Джеймсън вероятно са избягали в този особен град. Беше в близко съседство с Дулсвил и можеха лесно да се слеят в смесицата от разнородни жители.
Само можех да си представя какъв би могъл да бъде животът ми, ако бях израстнала в град, където бях по-приета, отколкото отлъчена. Можеше да съм на предния списък за нощните партита в обитавани от духове къщи, да ме коронясат за Царица на Хелоуин и получавам пълни шестици в часовете по История на надгробните камъни.
През шейсетте татко и леля Либи са били хипита. Тя се бе преместила в Хипстървил, специализираше актьорско майсторство в университета, а сега работеше като сервитьорка във вегетариански ресторант, за да подпомага актьорството си. Винаги участваше в новаторски пиеси или представяше картини в някой директорски гараж. Когато бях на единадесет, семейството ми я гледа на сцената, сякаш с дни, облечена като гигантско грахово зърно, говорейки несвързани изречения за това как пораства.
- Толкова си пораснала! – възкликна тя, излизайки от колата й и дарявайки ме с голяма прегръдка. – Но се обличаш по същия начин. Надявах се на това.
Леля Либи имаше младежко лице, украсено с лилави сенки и розово червило. Носеше червени висящи кристални обици под кестенявата си коса, небесно синя рокля, която се връзва зад врата, с наниз от бели мъниста и бежови сандали Nairobi.
Топлината се разля върху мен. Въпреки да имахме различни вкусове, незабавно бяхме свързани като сестри, говорейки си за мода, музика и филми.
- Нежност в ковчези? – попита тя, когато й казах какво гледах наскоро. – Това е като The Rocky Horror Picture Show. Спомням си, когато ходих на среднощното представление и танцувах в пътеките. „Нека времето отново се изкриви”. – запя леля Либи като минувачите ни гледаха странно.
- Нежност в ковчези не е мюзикъл. – прекъснах я аз преди леля да получи призовка за нарушаване на мира.
- А това не е ли жалко. Е, има едно страхотно място, където да те заведа. – каза възторжено тя и ме поведе през улицата към Готини Готици.
- Уоу! – изкрещях аз, сочейки чифт черни оригинални кожени кубинки и скъсан черен мрежест пуловер. – Виждала съм този магазин само в интернет.
Бях в готическия рай, и беше красиво! Чудесни Wiccas тениски, Hello Batty комикси и фалшиви татуировки.
Служителка с много обици, тъмно лилаво-червена коса, черни шорти върху черни гамаши, три инчова Мери Джейн и сива служебна риза, на която беше написано „Боб” се приближи към мен. Изглеждаше по начин, който в Дулсвил може да се види само по сателитната телевизия. И вместо обичайния опит да бъда игнорирана или да ме гледат като потенциален крадец, тя ме поздрави все едно бях кино звезда в бутик в Бевърли Хилс.
- Мога ли да помогна? Имаме тонове стоки.
Нетърпеливо я последвах из магазина, от закачалка на закачалка, докато не се изтощих от готически дрехи.
- Питай, ако имаш нужда от нещо. – каза тя.
Ръцете ми бяха изпълнени с мрежести чорапи, черни ботуши до коляното и чанта Оливия Ауткаст.
Либи ми показваше черна тениска, на която пишеше „Ухапан от вампир”.
Почувствах болка в сърцето си и буца заседна в гърлото ми.
- Ще ти я купя. – настоя тя и се насочи към касата.
Обикновено щях да изкрещя с наслада при вида на тениска като тази. Но сега ми напомни, че Александър беше изчезнал.
- Не си длъжна.
- Разбира се, че съм. Аз съм ти леля. Ще вземем това. – каза тя, подавайки тениската и кредитната си карта.
Поех готическите си вещи. Всичко ми напомняше за Александър.
- Ще върна тези. – казах аз. Но тогава си помислих колко секси ще изглеждам в кубинките и черните мрежени чорапи, ако го намеря отново.
- Ще вземем и тези. – каза леля ми, гледайки през мен и подаде на служителя стоките.

Леля Либи живееше на градска улица с дървета, с редица малки апартаменти от 1940г. – ярък контраст с моята съвременна еснафска къща и квартал в Дулсвил. Едностайният й апартамент беше малък, но уютен, с бохемско усещане – пъстри килими, възглавници, плетени столове, а лавандулови сушени листа изпълваха стаята с аромат. Италиански маски, украсяваха стените и китайски фенери висяха от тавана.
- Може да си починеш тук. – каза леля Либи, сочейки канапе от мек плат с индийски десен в хола.
- Благодаря! – казах аз, развълнувана от новите ми придобивки. – Оценявам това, е ми позволи да те посетя.
- Толкова съм щастлива, че дойде! – отговори тя.
Поставих куфара си до канапето и погледнах часовника Pink Floyd, висящ над старинната „само за гледане” камина, която беше напълнила с незапалени свещи. Имах само няколко часа до залез.
Либи ме почерпи със сок от моркови, докато разопаковах.
- Сигурно си гладна. – извика тя от малката си художествено декорирана кухня. – Искаш ли авокадо?
- Може. – казах аз, тръшвайки се на изключителната жълта маса за хранене със салфетник с орнаменти и клатещ се крак. – Обзалагам се, че имаш среща довечера. – намекнах аз, докато тя пълнеше сандвича ми с кълнове. – Но няма нищо. Мога да се грижа за себе си.
- Баща ти не ти ли каза? Предполагам, че е искал да е изненада.
- Какво да ми каже? – попитах аз, гледайки Либи подаваща ми ВИП пропуски за Клуб Ковчег.
- Имам представление довечера.
Представление? Не пропътувах целия път до Хипстървил, за да прекарам три часа, стоейки в гараж.
- На центъра е. – каза гордо тя. – Изнасяме лично представление довечера за по-старите граждани на града, затова съжалявам, че ще си единствената без побеляла коса. Но знам, че ще ти хареса. – Тя грабна плик висящ на хладилника й прикрепен с дъга-магнит.
Отвори плика, извади билет и ми го представи.

ЛЮБИТЕЛСКАТА ФОРМАЦИЯ ВИ ПРЕДСТАВЯ
Дракула

Любителската формация играяше в бивше начално училище. Съблекалнята на актрисите беше класна стая, която миришеше на гума и големите прозорци бяха покрити с плътни щори. Огледала заместваха черната дъска и дълга тоалетна масичка с гримове, цветя и поздравителни картички на мястото на учителското бюро.
Докато леля Либи се гримираше и се въртеше неспокойно в бялата си викторианска рокля, аз завъртях един забравен глобус в ъгъла, и като позволих лакирания ми в черно нокът да се спре на Румъния.
Разбира се при други обстоятелства с удоволствие бих гледала представление за Дракула. Щях да излизам всяка вечер, особено за да видя леля ми като естествено стара, но съм сигурна, че ще е убедителна като Луси. Щях да си запазя места на първия ред. Но защо да искам да видя фалшив Дракула, когато можех да видя истински, пиещ Блъди Мери надолу по улицата в Клуб Ковчег?
Ръководителя на сцената извика от коридора:
- Пет минути.
Прегърнах Либи и й казах да счупи крак. Надявах се да не забележи празното ми място по време на представлението, но не можех да притеснявам за това, докато бързах по пътеката до изхода на театъра.
Избутах възрастен разпоредител, който приличаше на зомби.
- На къде е Клуб Ковчег?
Някои хора прекарват целия си живот в търсене на сродната си душа. Аз имах само час и половина, за да намеря своята.

____________________________________

И отново извинете за закъснението

Страхотно е! Напра во нямам думи да опиша колко е хубаво! Ще чакам с нетърпение следващата глава. :lol!: :lol!: :lol!:

5. Клубът „Ковчег”


Когато завих зад ъгъла пред очите ми се откри гледка, невиждана досега. Повече от дузина млади готик персони, подредени на опашката. Имаха коси, които стърчаха навсякъде, боядисани в черно и бяло, както и дълги до пода лилави кичури. Бухлати шапки, черни ботуши, които стигаха до коленете им, както и типичното облекло – рокля на Мортиша (семейство Адамс). Устните им, бузите им, езиците и дори челата им бяха продупчени, а от тях стърчаха малки гвоздейчета или верижки. Татуировки на прилепи, както и сектантски дизайни покривана крайниците, гърдите и гърбовете им, а в повечето случаи – цялата им кожа.
Над опашката от готически хора, на стената от черни тухли имаше два подпрени ковчега, поръбени в червен неон.
Нетърпеливостта ми, най – големият ми добродетел, ме накара да се намърдам пред едно момиче, което връзваше връзките на корсета на средновековната си рокля.
Едно пълно копие на Мерилин Менсън, застанало пред мен се обърна назад.
- Оттук ли си?
- Не мисля, че някой от нас би могъл да е оттук, ако знаеш какво имам предвид, - придадох си важен вид.
- Аз съм Примус, - каза ми той, протягайки ръка. Ноктите му бяха по – дълги от моите.
- Рейвън, - отвърнах аз.
- А аз съм Пойзън (отрова). – намеси се едно момиче в тясна рокля на черни и червени райета и веднага се здрависа с Примус.
Тълпата продължи да пъпли напред. Примус и Пойзън показаха паспортите си и изчезнаха вътре.
Един гигантски бодигард в тениска на „Носферату” ми прегради пътя, заставайки пред черната дървена врата във формата на ковчег.
Гордо и самоуверено показах личната си карта. Но когато пазачът, който приличаше на дявол от отвъдното, я пое и започна да я изучава, увереността ми се изпари, а сърцето ми сякаш се качи в гърлото ми.
- Изглежда все едно е била правена вчера.
- Е, не е. – отвърнах аз с подигравателна усмивка. – Всъщност, правена е днес.
Бодигардът се усмихна леко, а после се разсмя.
- Не съм те виждал тук преди.
- Не ме ли помниш от последния път? Бях момичето в черно.
Той отново се разсмя. Удари печат във формата на прилеп на ръката ми и уви мъхнеста лентичка около лявата ми ръка.
- Сама ли си тук? – попита ме.
- Надявам се да срещна един приятел. По – голям от мен, плешив, със сива мантия. Беше тук в последно време. Да си го виждал?
Бодигардът сви рамене.
- Помня само момичетата. – каза ми той с усмивка. – Но, ако не се появи, смяната ми свършва при изгрев слънце. – добави, като ме пропусна да мина и отвори вратата – ковчег.
Пристъпих напред и влязох в тъмна, претъпкана и одимена зала, която приличаше на Подземен свят. Трябваше да почакам малко, за да могат очите ми да се приспособят към светлината.
Прозрачни, до бели слоеве мъгла витаеха подобно на призраци над главите на купонджиите. Циментовите стени бяха боядисани в черно, но имаше и неонови ковчези, които постоянно мигаха. Бледи манекени с огромни крила на прилепи висяха от тавана, някои почти облепени в кожа, а други – във Викториански костюми или средновековни рокли. Вратите на тоалетните бяха във формата на гигантски надгробни плочи. На едната пишеше „ЧУДОВИЩА”, а на другата – „ГУЛИ” ( зомбита). Отдолу имаше знак, на който бе изобразен счупен часовник и пишеше: „Никакъв чесън!”. Един вампир - купонджия можеше да си купи абсолютно всичко – от изкуствени зъби до инструкции за употреба на картите „Таро” и татуировки. Стълбище, извито във формата на спирала водеше до балкон, който се извисяваше над главите ни. Хората в клуба, с амулети пълни с кръв и висящи от вратовете им и фалшиви вампирски зъби, изглеждаха просто смесица от безобидни и отхвърлени от обществото персони, запалени по „готик” стила. Но ако трябваше да заложа живота си къде можех да намеря истински вампири в тази част на света, то поне някои от тях трябваше да са тук, където можеха да бъдат скрити измежду тълпата. Размазващата музика на Nightshade гърмеше през тонколоните. Можех да почувствам погледите, приковани в мен, докато минавах. За разлика от тези в гимназията или най – добрия квартал на Дулсвил ( в който се носеше главно „Прада”), и които се налагаше буквално да изтърпявам, този път се почувствах уверена в себе си, заради една единствена причина – те ме харесваха и преценяваха. Готическите хора, готини, секси, дори и зубърите ме оглеждаха сякаш бях „тъмната” Парис Хилтън, вървейки с манекенска походка на известно ревю. Дори и момичета, с раздърпани тениски, на които се четеше надписът „Грях” или пък демонстрирайки плоските си кореми, покрити в пиърсинг, ме гледаха злобно, пазейки своята територия, сякаш бяха застрашени от всяко друго момиче с черни сенки и впита рокля. Увивах гарваново черната си коса около пръста си нервно, внимавайки кого гледам. Дали те наистина бяха вампири, които подушваха миризмата на смъртна? Или просто търсеха още едно чудовище, което да се присъедини към специалния им клуб?
Проправих си път до бара, където барманът, с дълга коса, черни сенки за очи и черно червило, наливаше червен ликьор в чаша за мартини.
- Какво мога да ти предложа? = попита той. – „Кървава бира” или „Екзекуцията”?
- Бих казала второто, но нека да е само едно, - уверено му отвърнах аз. – Ще карам. Или по – скоро мога да кажа… ще летя.
Барманът ми се усмихна. Взе две калаени бутилки от рафта и ги наля в стъклена чаша с емблемата на Iron Maiden.
- Ще ти струва девет долара.
- Мога ли да задържа чашата? – попитах. Звучах като въодушевено дете в увеселителен парк, вместо като малолетна тийнейджърка, опитваща се да изглежда готино в бар.
Подадох му десетачка.
- Задръж рестото. – казах му гордо, както бях виждала баща ми да прави хиляди пъти. А дори не бях сигурна дали му оставям подобаващ бакшиш.
Отпих малка глътка от червената пихтия, която имаше вкус на доматен сок.
- Да си виждал един висок плешив мъж, облечен в сива мантия тук снощи? – попитах аз, опитвайки се да надвикам гърмящата музика. – Обадил се е на някого от клуба.
- Този тип е тук всяка вечер.
Усмихнах се радостно.
- Сериозно ли?
- И поне още петдесет такива като него. – извика ми той в отговор.
Обърнах се. Беше прав. Хората с обръснати глави бяха точно толкова много, колкото и тези със стърчащи коси.
- Има зловещи очи и румънски акцент. – добавих аз.
- О, този пич? – попита той, сочейки ми един плешив мъж в сива мантия, който разговаряше с момиче в рокля стил „Семейство Адамс” в ъгъла.
- Благодаря!
Бързо си проправих път през тълпата.
- Джеймсън! – извиках аз, тупайки го по рамото. – Аз съм!
Той се обърна. Но това определено не бе той, а някакъв човек, който изглеждаше доста стар. Изхвърчах преди да е успял да е попита дали бих искала да се обвържа с него до края на вечността.
Преминах покрай малкото магазинче за готически сувенири без да имам време да спра и да си купя калай, кристал, сребърен амулет или пък да остана, за да ми предскажат бъдещето чрез карти „Таро”.
Но когато преминавах покрай последната сергия, един човек, който гледаше бъдещето на ръка, ме сграбчи за китката.
- Търсиш любов. – каза ми тя.
само момиче в клуб да търси любов? Колко рядко се срещаше това?
- Е, добре, къде е той? – предизвиках я аз, надвиквайки оглушителната музика.
- По – близо, отколкото си мислиш. – мистериозно ми отговори тя.
Огледах се наоколо из препълнения клуб.
- Къде? – извиках.
Тя не ми отговори нищо.
Пъхнах няколко банкноти в ръката и.
- В коя посока? – силно извиках отново.
Тя срещна погледа ми.
- Изток.
- барът?
- Трябва да погледнеш тук. – каза тя и потуа сърцето си с другата си ръка.
- Не искам цитати за живота. Трябва ми карта! – изкрещях и отново продължих да си проправям път през тълпата.
Спрях на мястото на диджея.
- Виждал ли сте един плешив мъж наоколо напоследък? – попитах аз.
Той сви рамене.
- Може би е носел сива мантия.
- Кой?
- Мъжът, за когото говоря! – Музиката беше толкова силна, че не можех да чуя собствените си думи.
- Попитай Ромео, на бара. – посочи ми той.
- Вече го направих! – изкрещях в отговор.
Докато се връщах към бара, забелязах едно тъмнокосо момче в черни дънки и сива тениска, облегнато на една от Коринстските колони до дансинга.
разблъсках хората пред мен, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош.
- Александър?
Но докато се мъчех да стигна до него, пътят ми бе препречен от двадесет и нещо годишен тип, облечен в тениска с надпис: „Ухапи ме!” и който вонеше на алкохол.
Объркана, отново поех пътя към бара.
- Това не беше той. – казах аз на Ромео.- Човекът, за когото ти говоря е направил телефонно обаждане тук, от клуба.
Ромео се обърна към барманката до него, която тъкмо слагаше бакшиш в сутиена си.
- Хей, това момиче търси някакъв плешив човек, който е идвал в клуба снощи. – каза й той. – Обадил се е на някого оттук.
- О, това ми звучи познато. – отвърна тя.
- Наистина ли? – обнадеждих се аз.
- Спомням си го, защото пожела да използва телефона. Никой вече не иска. Всички си имат собствени мобилни.
- Каза ли ти къде е отседнал?
- Не. Само ми благодари и ми даде двадесетачка, задето му подадох телефона.
- Беше ли с някого? – попитах аз, нетърпелива да науча новини за Александър.
- Мисля, че го видях да се движи с едно момче с наметало на Дракула.
- Александър? – запитах я развълнувано. – Името му Александър Стерлинг ли беше?
Ромео ме погледна сякаш бе разпознал името, но после извърна лице, за да забърше бара.
- Нямах време за запознанства . – каза ми Елвира. Обърна ми гръб и се насочи към един мъж, целия в кожа, който размахваше двадесетачка.
Джеймсън беше идвал тук! А може би и Александър, носещ шапката, с която беше през последната вечер, в която го видях.
Огледах клуба за някакви знаци, които да ми помогнат да го намеря. Може би бе сметнал това място за напълно мнимо, фалшиво и престорено. Дали този клуб бе пълен с откачалки като мен, или пък някои от тях наистина бяха вампири? Тогава си припомних, че единственият начин да разпознаеш вампирите измежду хората бе да не ги гледаш.
Бръкнах в портмонето си и извадих оттам компактната пудра на Руби. Всеки един човек с кучешки зъби около мен моментално бе отразен от огледалото. Трябваше да измисля друг план. Сложих обратно пудрата на мястото й и се запътих към изхода.
Изведнъж почувствах една студена ръка на рамото си.
Обърнах се.
- Мисля, че знам кого търсиш. – каза ми Ромео.
- Наистина ли?
- Последвай ме.
Следвах плътно моят нов помощник, наполовина развълнувана, наполовина ужасена.
Той ме поведе нагоре по спираловидното стълбище към балкона. На един старинен диван отново във формата на ковчег седеше фигура, забулена в сенките. На една кръгла масичка за кафе отпред имаше огромен бокал и огромен разклонен свещник.
Мистериозната фигура насочи очите си към мен. Изведнъж усетих странна тръпка по цялото си тяло.
- Александър… - прошепнах едва – едва.
Самотната фигура придърпа свещника по – близо до себе си и чертите му се осветиха.
Не беше Александър.
Вместо него пред мен стоеше загадъчен и потаен тийнейджър. Мъртвешки бледото му лице все пак бе привлекателно, но бе почти изцяло скрито от провесена бяла коса с червени краища, сякаш току – що са били натопени в кръв. Три сребърни халки продупчваха веждата му, а от лявото му ухо висеше калаена фигурка на скелет. Съблазнителните му очи сякаш ме пронизваха, едното бе металическо зелено, а другото – кристално синьо. Бялото около очите му бе изпълнено с малки венички, които се разклоняваха подобно на мрежа на паяк и изглеждаха така, сякаш не бе спал от дни. Кожата му имаше същия оттенък като кожата на труп. Ноктите на ръцете му бяха лакирани в черно, също като моите, а на рамото му имаше татуировка, която гласеше: ПРИТЕЖАВАМ.
Съсредоточих цялата сила, която имах в усилието си да се откъсна от опияняващия му поглед, почувствах се сякаш се опитвах да разваля неземно заклинание.
- Изглеждаш разочарована. – каза ми той със съблазнителен глас, принуждавайки ме да погледна отново в очите му. – Да не би да очакваше да видиш някого другиго?
- Да. Имам предвид… Не!
- Да не би да се надяваше да срещнеш някого, с когото да можеш да се обвържеш за вечността? Някой, който няма да избяга от теб?
- Не се ли надяваме всички? – върнах му го.
- Е, може би аз съм точно мъжът за теб.
- Мисля, че Ромео се е объркал. – казах аз. – Търсех някого, който вчера се е обадил от клуба. По – възрастен и плешив мъж.
- Така ли? Не ми звучи като твой тип.
- Очевидно съм се объркала…
- Грешката на един човек е съдба за друг. Аз съм Джагър. – каза той с пронизващ поглед, който накара кръвта ми да закипи. Изправи се и протегна бледата си ръка към мен.
- Аз съм Рейвън, но…
- Търсиш някого, които може да превърне и най – тъмните ти желания в реалност.
- Не, търсех… - наивно го игнорирах аз.
- Да? – подкани ме Джагър с ослепителна усмивка.
Нещо тук не беше наред. Ромео не му ли бе казал кого търся? Интуицията ми ме завладя. Джагър май бе доста нетърпелив да му кажа конкретно име.
- Наистина трябва да вървя. – казах аз, стиснала портмонето си пред гърдите си подобно на щит.
- Моля те, присъедини се към мен. – Той хвана ръката ми и ме придърпа на дивана. – Мисля, че имаме доста общи неща.
- Може би следващия път… Наистина трябва да тръгвам…
- Ромео, донеси питие на дамата. – заповяда му Джагър. – Какво ще кажеш за „Смъртна присъда”? Специалитетът на клуба.
Той се примъкна към мен и нежно отмести косата от рамото ми.
- Много си красива. – каза ми той.
Отбягвах погледа му и стиснах здраво портмонето в скута си, докато той продължаваше да се взира в мен. Усещах, че този съблазнителен и добре – изглеждащ човек едва ли ми е по – добър приятел от Тревър.
- Виж, ти беше наистина… - започнах аз, докато се опитвах да се изправя, когато Ромео се върна с два бокала.
- За новата кръв! – вдигна чашата си Джагър и се разсмя.
Колебливо чукнах чашата си в неговата. Той отпи голяма глътка и после зачака и аз да сторя същото. Бе толкова престъпно – изглеждащ човек, че не смеех да си представя с какво може да е смесена напитката.
- Трябва да вървя. – изправих се аз.
- Той не е този, за когото го мислиш. – отговори ми той.
застинах, почти вцепенена.
- Не знам за какво говориш. – отвърнах и се запътих към стълбището.
- Нека да го намерим заедно. – стана той от дивана и ми препречи пътя.
Намигна ми и след това се ухили, разкривайки остри вампирски зъби, които блестяха на светлината на свещите. Отстъпих назад и тогава се сетих, че в клубът „ковчег” всички до един имаха вампирски зъби.
Имаше само един начин да се разбере кой или какво бе Джагър.
- Добре. Нека ти дам номера си. – казах аз, извръщайки се от него. Бръкнах в портмонето си и извадих пудрата, но така, че той да не може да я види. – Нека само да си намеря химикала.
Пръстите ми трепереха, докато отварях пудрата на Руби и я нагласих към неговата посока. Затворих очи, разколебана. После си поех дълбоко въздух и ги отворих.
Но Джагър вече бе изчезнал.

6. Доставка от Дракула


Върнах се в театъра “Village Players”, точно навреме за финала, когато спуснаха завесата. Побързах да отида зад кулисите, където бях посрещната от една притеснена Либи.
- Не те видях сред публиката! – каза ми леля ми с тон, който страшно наподобяваше този на майка ми.
- Не се ли предполага, че трябва да се съсредоточиш върху шоуто?
- Как можеш да се съсредоточа върху шоуто, когато всичко, което виждах, бе празната седалка на твоето място?
- Една жена до мен постоянно заспиваше. – смотолевих аз. – така че се преместих на задния ред. Но ти беше удивителна!
- Значи гледа постановката! – възкликна облекчено тя.
- Разбира се! – дарих я със силна прегръдка. – Дори и едни диви вампири не можаха да ме откъснат от представлението ти!
Прерових несесера и с гримове, докато няколко фенове я поздравяваха във фоайето. Не можех да изкарам срещата си с Джагър от главата си. Дали току – що не бях срещнала втория Дракула? Или бе просто татуиран тийнейджър, който жадуваше да излезе на среща?
- Трябва да се запознаеш с Маршал! – извика ми леля Либи, когато се върна в съблекалните.
Аз обаче надничах през прозореца – вниманието ми бе погълнато от една самотна фигура, застинала в тъмната алея.
- Рейвън! – повика ме отново леля Либи.
Обърнах се и се оказах лице в лице с театралната версия за Дракула – един недохранен, напудрен мъж на средна възраст, със зализана назад сива коса, ярко червени устни, които наподобяваха клоунски, както и прекалено дълги изкуствени нокти.
Как можеше този изключително непривлекателен мъж да играе секси и съблазнителният Дракула? Трябва ще да е наистина много добър актьор.
- Бих искала да ти представя най – големият ти фен. – каза му Либи.
Умът ми все още бе съсредоточен върху фигурата отвън.
- Ъъъ…Лельо Либи, наистина трябва да…
- Дойдох, за да изсмуча кръвта ти! – надвеси се към мен Дракула с призрачен глас.
трябваше да се въздържа да не завъртя очи.
Преди немного време, когато да срещна актьор, в ролята на Дракула би било невероятно просветление. Щях да се превърна в най – голямата му фенка и да сложа автографа му, поставен в рамка, на библиотеката ми. Сега това по – скоро ми приличаше на среща с Великденския заек от съседния супермаркет.
- Либи ми е разказвала толкова много за теб. – продължи Дракула.
- Радвам се да се запознаем. – отвърнах. – Ние тъкмо…
- Ела, седни. – предложи леля Либи, подавайки му един сгъваем стол.
- Леля ти ми каза, че си доста запалена по вампирите. – каза ми той, оправяйки наметалото си.
Искаше ми се да му отговоря: „Всъщност, излизам с един.”
- Ходила ли си в клубът „Ковчег”? – попита ме той.
- Много е малка. – напомни му леля Либи, докато махаше грима си.
- А ти? – нетърпеливо попитах аз.
- Да. Само за да разузная, разбира се.
- Забеляза ли нещо необичайно? – намекнах му аз, като типична специалистка по мистичното.
- Всичко там е необичайно. – разсмя се той. – Децата се разхождат с изкуствени зъби и средновековни мантии, с метални халки, минаващи през устните и веждите им, както и амулети с кръв, висящи от вратовете им. Мисля, че бях единственият там, който бе прехвърлил тридесетте. Освен още един мъж.
- По – възрастен от теб?
- Е, непознат – ако ме разбираш.
- Нямах предвид…
- Знам. Той също се отличаваше от тълпата, но не по моя начин. Той би бил идеален за ролята на Ренфилд.
- Зловещият човек? – изпуснах се аз. – Имам предвид… беше ли зловещ?
- Да, предполагам, че беше.
За нещастие, това най – вероятно нямаше да ми помогне да се добера до Александър, вероятно бе другото момче, което бе забелязала и Елвира.
- Беше много ексцентричен. – продължи Маршал. – Попита ме дали съм наясно с околността, питаше за изоставени имения и местни гробища. Обясних му, че е по – добре да отиде в Историческата секция на музея, отколкото да разпитва мен.
Дракула стана, за да си ходи.
- Радвам се, че се запознахме.
Все още можех да видя фигурата, която ме дебнеше отвън през полузакрития прозорец. Когато се обърнах да видя леля Либи, която благодареше на Маршал, можех да видя отраженията им в стъклото, както и алеята, която на пръв поглед изглеждаше празна. Но когато се обърнах отново, фигурата все още беше там.
- Александър?
Бързо се затичах към вратата, избутвайки Дракула на изхода.
- Рейвън! – скара ми се леля Либи.
- Съжалявам, - обясних им аз. – но току – що видях един твой фен отвън. Ще отида да видя дали иска да се запознаете!
И хукнах навън, подминавайки няколко антични стола, които се продаваха с намаление, както и самата сцена, вече опразнена. Но когато стигнах от другата страна, фигурата вече бе изчезнала.
Разочарована се огледах за някакви следи. По алеята вече нямаше хора. Един блещукащ предмет в тъмнината пред мен привлече вниманието ми.
Когато се приближих, за да огледам по – добре, забелязах един скелет от калай. Смътно си спомнях, че бях видяла някого да носи абсолютно същата обеца. Но Александър носеше малки гвоздейчета. Тогава ме осени – бил е Джагър.
Огледах се, за да се уверя, че теренът е чист. Вдигнах обецата, сложих я в портмонето си и изтичах обратно в залата на театъра.
Леля Либи и аз вървяхме към колата й заедно с повечето от актьорите, които също се бяха запътили към паркинга. Не можех да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава.
Тогава вдигнах поглед и видях малък тъмен предмет, провиснал от една телефонна жица над алеята.
- Това прилеп ли е? – попитах, докато отключвах вратата си.
- Аз не виждам нищо. – отвърна тя.
- Ей там. – посочих аз.
Леля Либи хвърли бегъл поглед натам.
- Сигурна съм, че е просто птица. – каза ми тя.
- Птиците не висят с главите надолу. – отговорих.
- Изкарваш ми ангелите! – оплака се тя и бързо влезе в колата.
Беше ли възможно това да е Александър? Или бях права да подозирам Джагър?
Когато леля ми запали колата, аз се обърнах и отново погледнах назад. Но всичко, което видях бе една празна жица.

- Какво правиш? – попита леля Либи, когато се прибрахме, когато аз цъкнах всички лампи до една. – Ти ли ще плащаш сметката този месец?
Тя тръгна след мен, угасяйки ги една по една.
- Трябва да стоят запалени. – поясних аз.
- Всичките?
- Баща ми не ти ли спомена? Страх ме е от тъмното.
Тя ме загледа в недоумение.
- И това е казано от момичето, което предлагаше да пренощуваме в гробището?
Тук имаше право. Но не можех да и кажа най – тайната от всичките си тайни, нали така?
- Добре, спектакълът наистина ме изплаши. – казах аз вместо това. – Играта ви бе толкова реалистична, че имах чувството, че ще бъда ухапана всеки момент.
- Мислиш, че е било достоверно? – изненадано попита тя.
Закимах бързо и енергично.
- Е, аз лично предпочитам светлината на свещите. – предложи тя. Запали няколко и ги разположи из цялата стая. Апартаментът й се изпъстри със сенки на Венециански маски по стените, а вътре замириса на рози.
Наистина ли бях срещнала още един вампир, който да изглежда като тийнейджър? Може би Джагър се боеше да не забележа, че не се отразява в компактната пудра. Може би ме бе шпионирал на алеята, или пък от телефонната жица. Поех си дълбоко въздух, осъзнавайки че това не бе много по – добър вариант от клюкаря Тревър Мичъл. Трябваше да прекарвам времето си в планиране на пътешествие, с целта да намеря Александър, а не да се занимавам с поредният тийнейджър, който се правеше на вампир. Джагър може и да бе изпуснал обецата си на път за вкъщи, когато се е прибирал от клуба. Дебнещата фигура вероятно бе поредният закъснял купонджия, който се мотае около „Ковчег”, след като бе изпил прекалено много „Екзекуции”.
Вдигнах телефона на леля Либи и се обадих на родителите си.
- Ало? – отговори Момчето Били.
- Аз съм. Мама и татко вкъщи ли са?
- У съседите са, на посещение при новото бебе на Дженкинс. – отвърна той.
- Оставили са те сам вкъщи? – подразних го аз.
- О, я стига!
- Е, не пипай стаята ми. Или нещо в нея! – предупредих го аз, увивайки кабела на телефона около пръстите си.
- Вече прочетох единия от дневниците ти.
- По – добре да се шегуваш, за твое собствено добро!
- Александър ме целуна! – каза той с преправен момичешки глас. Тогава го чух да разлиства страници.
- Ти…
- Тревър беше прав. – продължи Били. – Александър наистина е вампир.
Замръзнах. Как така Момчето Били бе докопало един от дневниците ми?
- Затвори го веднага! – извиках аз. – Това не е дневник, а история, която пиша за часовете си по английски.
- Е, със сигурност имаш доста правописни грешки.
- Веднага, Момче – Идиот! Затвори го или ще се прибера вкъщи и ще изгоря всичките ти компютърни игри!
- Успокой се, нервачке. В моята стая съм, прелиствам книжката си за НАСА. – призна си той. – Да не мислиш, че искам да влизам в разхвърляната ти стая? Ако се загубя, няма да ме намерят с дни!
- Знаех си. – казах аз с въздишка на облекчение. – Е, добре, кажи на мама, че съм звъняла. – Бях удивена колко точно Момчето Били бе предположило какво пише в дневника ми. Може би трябваше да изпробва гадателските си способности на кристална топка в клуба „Ковчег”.
- О, някой те търси. – спомни си той.
- Беки?
- Не, беше момче.
Затаих дъх.
- Александър?
- Не остави името си. Когато казах, че не си вкъщи, затвори.
- Провери ли откъде идва обаждането, има такава опция на телефона?
Сякаш чаках цяла вечност за отговор.
- Извън обхват. – най – накрая отговори той.
- Ако се обади отново, попитай кой е. – инструктирах го аз. – И после незабавно ми звънни!
Леля Либи мляскаше шумно моркови, докато седеше на пода, разположена върху лилава кадифена възглавница. Аз обаче бях прекалено погълната в мислите си, за да ям.
- Е, разкажи ми за гаджето си. – каза ми тя, сякаш прочела ума ми.
- Е, той е запален по готик стила, също като мен. – започнах аз с частта около Александър, която можеше да не се пази в тайна. – И е много сладък!
- Как изглежда?
- Възхитителен, с дълга коса, черна като небето в полунощ. Дълбоки замечтани очи. По – висок е от мен, всъщност е горе – долу колкото теб. Слаб, не недохранен, но не прилича на онези напомпаните, които стоят денонощно във фитнеса. Не мога да повярвам, че си тръгна. – добавих аз, спомняйки си за прощалната бележка.
- Напуснал те е?
- Не, имам предвид, че замина за пролетната ваканция. – избърборих аз, опитвайки се да прикрия грешката си. – За да посети семейството си.
- Радвам се, че си открила някой специален човек, който да си прилича с теб. Сигурно е било трудно да израснеш в град като този.
Оценявах факта, че Либи разбираше какво значи да си различен. Защото тя се чувстваше по – добре в Хипстървил. Може би и Александър бе намерил точното място за себе си.
- Лельо Либи, мога ли да ти задам един личен въпрос?
- Разбира се.
- Вярваш ли във вампири?
Тя се разсмя.
- Мислех, че ще ме питаш за секс.
Но аз останах сериозна.
- Вярваш ли?
- Веднъж се срещах с един тип, който носеше едно мускалче около врата си. Твърдеше, че е кръв, макар че на мен лично ми миришеше на ягодов сироп.
- Плашеше ли те?
- Всъщност, тези, които казваха, че не са вампири ме плашеха повече. – подразни ме тя. – Трябва да поспим малко. Беше дълъг ден и за двете ни – каза тя, духайки свещите и оставяйки чинията с морковите настрана. – Толкова се радвам, че си тук! – и тя ме прегърна силно.
- Аз също.
Още щом леля Либи се прибра в спалнята си, аз се промъкнах на пръсти и отново цъкнах всички лампи, за всеки случай. Покатерих се на матрака, завих се презглава и затворих очи.
Изведнъж усетих тъмна сянка върху мен. Стиснах още по – здраво очи. Представих си Александър, да стои пред мен с цветя и да ми иска прошка, задето ме бе напуснал толкова внезапно. Но тогава осъзнах, че бе много вероятно това да е Джагър, готов да впие зъби в гърлото ми.
Бавно отворих очи.
- Лельо Либи! – облекчено възкликнах.
- Още ли те е страх? – попита ме тя, застанала над мен. – Добре, можеш да оставиш лампата в хола да свети.
Либи загаси всички останали и се прибра в стаята си, без да знае, че всъщност се опитвах да я защитя от един татуиран тийнейджър с мрачни наклонности. Дръпнах отново завивките над главата си, но все още имах чувството, че някой ме наблюдава. Опитах се да се успокоя, като си мисля за Александър. Спомних си как лежахме на тревата заедно и гледахме звездите, преплели пръсти.
Чух драскане откъм кухнята. Вероятно бях единственото момиче на света, което дочува шум и се моли това да е мишка. Представих си се обратно в Имението, тъмното небе, осветено от флуоресцентни облаци, и целувката на Александър. Но когато той се наведе към мен и заговори нещо в ухото ми, всичко което чувах бе само скърцане и драскане.
Реших да се изправя лице в лице със страха и тръгнах към кухнята по черните си чорапи. Една бяла мишка, пробягваща през краката ми в момента бе най – малкият ми проблем.
Запалих лампата в кухнята. Звукът сякаш идваш отвън.
Леко дръпнах пердето, очаквайки да видя мъртвешко бялото лице на Джагър зад прозореца. Но всичко, което можех да видя, бе един клон, блъскащ стъклото, заради вятъра.
И за всеки случай, отворих чантичката си и сложих скилидка чесън на перваза на прозореца.

7. Историческото дружество



На следващата сутрин, бях неприятно събудена от музиката на Doors. Ярката слънчева светлина, процеждаща се през отворените прозорци, накара главата ми да натежи. Бях изтощена от пътуването до Хипстървил, търсенето на Александър и нощната ми среща с обитателите на Клуб Ковчег. Като погледнах навън, смъртният свят изглеждаше същия. Успоредно паркирани джипове. Хипстървилци се разхождаха, модерно облечени. Птици накацали по телефонните жици.
Но утринното слънце хвърли нова светлина върху снощните събития. Може би преживяването ми в Клуб Ковчег бе просто сън и Джагър бе просто измислица на нощното ми въображение.
Станах от канапето с лек смях, мислейки си за нощните ми свръх-фантазирани сънища, когато забелязах дребно украшение на дървеното шкафче за обувки на леля Либи, до гривните ми.
Обицата-скелет на Джагър. Не е било сън.
Взех я в ръката си. Кокалестото украшение се втренчи в мен. Ако Джагър беше вампир, чудех се какви ли ужасии е наблюдавала, висейки на ухото му. Била ли е свидетел на късни нощни ухапвания на неподозиращи момичета? Бяха ли мъничките кости видели Александър?
Напомних си, че се отнасях с Джагър, както Тревър с Александър. Тревър пусна слухове, че Стърлинг са вампири, не защото знаеше истинската им самоличност, а защото искаше да ги превърне в срам за града. Сега аз правех преценки и прибързани заключения за Джагър без да имам никакви доказателства. Трябваше да вложа енергията си в търсенето на това, за което бях дошла в Хипстървил – истински вампир вместо един, който искаше да бъде такъв.
Спомних си разговора ми с Дракула от представлението. Трябваше да се добера до Историческото дружество щом отвори.
Намерих леля Либи в кухнята, приготвяйки яйца:
- Добро утро, мила. – каза тя. – Добре ли спа?
- Като бебе.
- Изненадана съм, че си. – каза тя, прекъсвайки ме. – Нещо в хола мирише странно. – каза тя, изключвайки печката и поставяйки тигана на друг котлон.
- Мама ми опакова лакомства за из път. – казах аз, последвайки я в хола. – Може нещо да се е развалило.
- Изглежда, че идва от тук. – каза тя, сочейки към прозореца над канапето.
Тя бързо отиде до перваза на отворения прозорец преди да я спра.
- Намерих го на пода снощи, когато ходих да тоалетна. – импровизирах аз. – помислих го мида.
Спрях, чакайки отговор.
Тя ме погледна скептично.
- Добре, след като гледах представлението снощи, не можах да заспя. – добавих аз.
- Но аз си мислех, че харесваш вампири.
- Харесвам ги, но не и на прозореца.
- Напомняш ми на баща ти, когато растеше. Обичаше страшни филми, но спеше на светната лампа до колежа. – каза тя.
- Предполагам, че е ми е вродено. – казах аз, взимайки чесъна от перваза на прозореца и напъхвайки го обратно в пластмасовата прозрачна кутия.
- Мога да го изхвърля вместо теб. – предложи тя, протягайки ръка.
- Искам да го задържа. – казах аз, докато слагах кутийката в чантата ми. – До колежа.
Леля Либи се засмя и я последвах в кухнята.
- Имам списък с неща, които можем да правим. – каза тя, докато сядахме да закусим. – Можем да започнем с посещение на художествения музей. Има изложба на Едуард Гъри, която може да ти хареса. Можем да отидем до Нифти Фифтийс вагон-ресторант за обяд; приготвят чудесен чийзбургер с бекон. Разбира се, не съм го опитвала, но така съм чувала. След това може да си купим антики от квартала. После е представлението ми. Но може да стоиш зад кулисите. Страхувам се, че ще е прекалено страшно да го гледаш отново. – подразни ме тя. – Звучи ли добре?
- Бих искала да посетя Историческото дружество. – предложих аз.
- Заради разговора с Маршъл за имения снощи, ли? – предположи тя.
- Мисля да напиша доклад за часа по история.
- През пролетната ваканция? Представях си те на пикник в гробището. – каза тя, оставяйки чашата си с кафе.
- Страхотна идея! Нека по-късно да го направим.
- Шегувах се. – отговори ми тя.
В това време леля Либи се приготви, а аз се изкъпах и се облякох, сутрешните часове се топяха. Либи беше пълна противоположност на татко – той беше екстремно неспонтанен и ако имаше общоприети класации сигурно щеше да си заслужи оценка от порядъка на А, докато нейната небрежност щеше да й осигури твърдо ZZZ. Той подраняваше с петнадесет минути за филм, а щеше да е жив късмет, ако тя стигнеше преди финалните надписи.
Не можех да накарам леля Либи да опакова кошница с тофу сандвичи, обвити в тортилени хлебчета и да стои до празни гробове, но бях способна да заменя художествения музей с Историческото дружество. Грабнах дневника ми Оливия Ауткаст от куфара си и го сложих в раницата си, и най-после излезнахме.

Дулсвилското историческо дружество беше разположено в рядко посещавана църква от късния период на деветнадесети век. Бях го посетила веднъж, на училищна екскурзия и прекарах по-голяма част от времето, изучавайки три надгробни камъка в гробището, докато един учител откри местонахождението ми и заплаши да се обади на родителите ми.
Хипстървилското Историческо дружество се оказа по-интересно, разположено между два луксозни вагона на стара гара.
Вътре, тършувах из снимки на Викториански къщи, оригинални менюта от Джо Ийтс и писма от ранните жители. От втория вагон се появи жена, носеща лимонено зелен костюм, съчетан със сандали и червена коса That Girl.
- Мога ли да ви помогна? – попита тя.
- Племенницата ми е на гости и иска да напише доклад за нашите исторически имения. – каза леля Либи, гледайки към черно-бели снимки на трамваи, стоящи до ръчната спирачка.
- Е, дошли сте на правилното място. – каза тя и извади една книга от рафта.
- Интересуват ме изоставени имения в близост до гробища.
Жената ме погледна все едно бях призрак.
- Странно. Един мъж беше тук вчера и питаше точно за това!
- Наистина ли? – попитах аз, изненадана.
- Маршъл Кенър ли беше? – попита леля Либи. – Той участва в Дракула.
- Не, Маршъл беше дошъл по-рано през месеца. Беше господин, който бе нов в града.
Ушите ми се наостриха.
Тя извади още няколко книги и ги разлисти, докато леля Либи разучаваше музея.
- Това е Имението Ландорф. – посочи жената. – То се намира в отдалечената северна част на града. И Имението Кенсли, на изток.
Изучих всички снимки, представяйки си кое е избрал Джеймсън. Никое смътно не приличаше за Имението на хълма Бенсън.
- От кое се интересуваше мъжът? – прошепнах аз.
Тя ме погледна странно.
- Трябва да напишеш доклада си върху това, което на теб ти харесва.
Отново погледнах към всички имения, величествени до последното. Написах имената им и адресите на гърба на брошурата за Историческото дружество и осъзнах, че ми отнеме няколко пролетни ваканции, за да ги посетя всичките.
Докато бях готова да затворя книгата, забелязах края на лента, подаваща се отдолу. Когато отгърнах на отбелязаната страница, дъхът ми спря. Черно-бяла снимка на мрачно, величествено имение от деветнадесети век, втренчено в мен. Изкована желязна порта обграждаше извисяващата се къща и в горната част на имението имаше малък тавански прозорец. Представих си призраци, криещи се зад завесите, прекалено срамежливи, за да бъдат заснети.
Под снимката беше написано „Козуел Менър Хаус”
- Какво е това? – попитах жената, която подреждаше рафта с книги.
Тя погледна снимката.
- Не помислих за това имение, защото е в покрайнините на града. Изоставено е от години.
- Идеално е. – казах аз.
- Странно. Господинът каза същото.
Жената набързо написа адреса и ми го подаде.
- На хълма Ленокс е на отдалечения край от пътя.
Направих дарение в буркан „Приятелски фонд” като тръгвахме от музея.
- Това беше мило. – каза леля ми, докато вървяхме през паркинга към вагона-ресторант Нифти Фифтийс.
- Щях да й даря фонда ми за колежа, ако можех.

8. Като говорим за Имение



Слънцето вече се бе скрило, докато Леля Либи се приготвяше за постановката, а аз бях седнала по турски на една от китайските и възглавнички(* възглавници предназначени за сядане на пода), водейки бележки в дневника си.
Разследването ми бе почти приключило. Само след няколко часа с Александър пак щяхме да сме едно цяло. Веднъж щом разбере, че ще го обичам, който или каквото и да е, ще можем да сме заедно и да се върнем в Дулсвил.
Замислих се какво ли точно би значело това. Дали ще иска да съм като него във всяко едно отношение? И ако трябваше да застана лице в лице с този избор, наистина ли щях да избера начина на живот, за който винаги съм си мечтала?
След тези въпроси умът ми изведнъж притихна, за това реших да си водя бележки:

Позитивите на това да бъдеш вампир са:
1. Спестяваш от сметки за ток.
2. Можеш винаги да си поспиваш до късно – много късно.
3. Не трябва да се притесняваш за неща като ниско въглехидратни диети.
- Сигурна ли си, че искаш да останеш сама? – попита Леля Либи, държейки в ръце чантичката си за гримове.
- На шестнайсет съм.
- Родителите ти оставят ли те да стоиш сама?
- На дванайсет дори можеше да стана детегледачка, ако някой в Дулсвил ме бе наел.
- Добре тогава, има изобилие от храна в хладилника. - предложи леля, на път за вратата. – Ще се обадя по време на антракта да проверя как си.
Леля Либи можеше да е небрежна щом се отнасяше до собствения й стил на живот, но когато аз бях под покрива й, беше досущ като баща ми. Предположих, че тя би направила като тате и би загърбила хипи миналото си, ако някога бе имала деца.
Бързо се премених по Секси Готическа мода – черно-бял кариран чорапогащник и черна мини рокля с цепка разкриваща кърваво-червената ризка под нея. Сложих си обичайното за мен черно червило и черни сенки за очи. Едва ми стигна времето, за да си лепна и червената татуировка на роза на врата си.
Проверих дали купата с чесън е плътно затворена, тъй като не исках да подлагам Александър на оръжието с обсег около две педи, пазех го, за да отблъсвам евентуални спотайващи се вампири. Сигурно се бях сресала и пренаредила червените си изкуствени кичури милиони пъти преди най-сетне да се изстрелям през вратата и да зачакам на спирката автобус номер седем.
След всяка преминала единайска или шестнайска, продължавах да крача на спирката. Тъкмо обмислях да се върна в апартамента на леля и да повикам такси и видях седмицата да се подава надолу по улицата, бе бавна и претъпкана. Нетърпеливо се натъпках в претъпкания автобус, в смесицата от хипита и обикновени граждани, пуснах парите си в урната, за да платя пътуването си и се вкопчих в алуминиевата тръба, за да си осигуря приблизителна стабилност. Не изпуснах тръбата и за миг, тъй като живота все още ми е скъп, опитвах се някакви да запазя баланса си и да избегна блъскането на другите пътници, докато автобуса се друсаше все повече и повече с всяко ускорение. Веднага щом автобусчето ни се устремеше напред и достигнеше скоростната си граница, започваше постепенно да намалява, сякаш спираше на всяка спирка в града. Погледнах си часовника. Щях да стигна по-бързо, ако бях ходила пеша.
След слизането на няколко дузини с пътници и качването на още няколко, автобусния шофьор отби на ъгъла, пропускайки целта ми.
Втурнах се напред към шофьорското място.
- Пропуснахте Ленокс Хил Роуд! – извиках, заради паниката, която ме беше налегнала, докато шофьора продължи да ускорява.
- Там няма автобусна спирка. – отвърна и продължи да шофира.
- Но това бе мястото, където трябваше да сляза. – оспорих го.
- Мога да спирам само на автобусни спирки. – издекламира той и продължи да кара.
- Ако струва долар и петдесет да се кача на автобус, колко по дяволите ще струва да сляза от него?
Чух как няколко пътници се разхилиха зад гърба ми.
- Дръпни кордата. – каза една жена и ми посочи бяла жица проточена над прозорците на автобуса.
Протегнах се през нея и дръпнах силно жицата.
Секунди по-късно шофьора намали и отби.
- Виждаш ли това? –попита, посочвайки ми квадратен знак закачен на върха на тръба, поставен до бордюра, с написана седмица на него. – Това е автобусна спирка.
Подарих му един мръсен поглед и изхвърчах от автобуса, преварвайки по-възрастна двойка, която да опитваше да се качи. Затичах са надолу по маршрута на автобуса, докато не се добрах до Леноск Хил Роуд. Завих зад ъгъла, преминах през гигантски старинни имения със сочни зелени полянки, лилави и жълти цветя, докато не се натъкнах на неподравнена, обрасла и буренясала морава. Една разпадаща се къща бе кацнала на полянката на самия край на студената и зловеща глуха уличка. Изглеждаше сякаш буреносен облак бе надвиснал над нея. Най-накрая бях пристигнала във величествената готическа къща-имение.
Гаргойли бяха надвиснали от върха на грапавите порти от ковано желязо. Оплетени храсти покриваха фасадата на имението. Сухата трева хрущеше под ботушите ми. Строшено басейнче за птици красеше центъра на моравата. Мъх и бръшлян растяха от покрива и сега той наподобяваше по-скоро някакъв готически чичко-тревичко. Преминах през полусрутената каменната пътека, която водеше до куполовидната дървена входна врата.
Грабнах чукчето с форма да дракон, а то се откъсна от вратата и остана в ръката ми. Объркана, бързо скрих чукчето в близкият храст.
Почуках пак на вратата. Почудих се дали Александър стои от другата страна на тази врата готов да ме поздрави с огромна целувка. Но не последва отговор. Заудрях с все сила по вратата, докато ръката ми не започна да пулсира.
Завъртях ръждясалата дръжка и се опитах да бутна вратата към дървеното антре, но се оказа заключена.
Промъкнах се през сухите храсти покрай фасадата на имението. Всички прозорци бяха заковани с дъски, но успях да намеря една малка пролука. Видях, таванът в имението - толкова висок, че се изненадах, че няма облаци, които да се носят около подпорните греди на покрива – имаше и изобилие от стаи, в които призраците можеха за си бродят без дори да бъдат забелязани. От това, което можех да видя стените бяха празни, както и самите стаи.
Разочарована, продължих да обикалям около имението, като накрая се натъкнах на входа за прислужниците. Завъртях металната топка на слабата дъбова врата, но и тя, също като предишната бе заключена.
Сърцето ми ускори ритъм, а аз побягнах към задната част на къщата. Няколко разбити стъпала водеха до самотно мръсно и мрачно прозорче. То не бе заковано и аз нетърпеливо притиснах лице към стъклото.
Нищо необичайно. Забелязах няколко картонени кутии, прашни инструменти и стара шевна машина.
Опитах да открехна прозорчето, но бе заяло. Затичах се обратно, нагоре по стъпалата и застанах на ливадата.
- Ехо? – извиках. – Джаймсън? Александър?
Но единствения отговор на думите ми бе лая на съседското куче.
Загледах се в единственото таванско прозорче. Едно голо дърво се бе наклонило над имението, а един от клоните му достигаше точно под прозорчето. Огромният дъб вероятно на няколко века - стеблото му бе дебело, колкото къщата, а корените му се бяха впили в земята като крака на паяк. Бях свикнала да се катеря, дали на портата от ковано желязо на вилата или на ябълковите дървета в задният двор на Беки. Но като гледах това дърво в мрака наоколо ми се струваше като Еверест. Наконтена с кубинки и минирокля, наврях стъпалото си в най-ниският клон и се оттласнах нагоре. Просължих да се изкачвам с постоянно темпо, намалявайки само, за да си успокоя дишането си или когато трябваше да погледна над мен за лунната светлина, за да се скрия далеч от лъчите й. Изтощена, но все още решена се покатерих бързо на здравият клон, после се протегнах до таванското прозорче.
Тъмните завеси скриваха почти целият изглед към стаята, но аз някак си успях да надникна вътре. Разпознах празни кутии и дървен стол. И тогава, забелязах изумителен поглед втренчен в мен – почиващ си на спокойствие в ъгъла стоеше портретът, който Александър бе направил за мен, с дрехите ми от Снежният бал. Кошница във формата на тиква висеше от едната ми ръка. Дву-измерна Райвън ми се усмихваше с блестяща вампирска усмивка.
- Александър! – извиках. Опитах се да се добера до прозореца, но пръстите ми бяха просто адски далече от него.
- Александър! – извиках отново.
Можех да усетя как лая на кучето се усили.
- Александър! Джеймсън! – изкрещях с всичка сила.
Точно тогава съседа отвори черната си входна врата и пристъпи пред прага. Фигурата му бе като на професионален борец.
- Хей! Вие деца да не се върнахте пак? – провикна се.
- Какво става, Хал? – една дребничка, но приятна на вид жена го беше последвала до прага на къщата.
- Нали ти казах, някакви деца си играят в съседната къща. – той й каза. – Ще се обадя в полицията! – изкрещя и извади мобилният си телефон.
Спуснах се надолу по дървото, с желанието да избягам от това да извият ръцете ми зад гърба или ,още по-лошо, да ми сложат белезници. Освен това не исках силите на реда да проникнат с къщата и да арестуват Александър и Джеймсън или да ги принудят да си намерят ново обежище – и този път можеше да изберат Румъния.
Когато достигнах най-ниския клон, забелязах с периферното си зрение, шумолящите тъмни завеси на таванското прозорце.
Бързо отстъпих назад, за да придобия по-добър изглед.
Но завесите бяха неподвижни.
Изведнъж шоколадово оцветения доберман се затича от къщата на съседите и задращи по кафявата дървена ограда обграждаща имението.
Ужасена, че виещото куче ще намери пролука между дъските и ще ме схруска като в Kibbles 'n Bits(* марка кучешка храна), поех към възможно най-отдалечената страна от имението и се втурнах надолу по пътя за автобусната спирка.
Хванах седмицата в посока запад, като заех мястото до една любена колежанска двойка. Бях развълнувана, че Александър наистина бе с Хипстървил. Представих си го как рисува портрети в призрачното гробище. Как претърсва големи обладавани от духове жилища, за да намери подходящи мебели, за да декорира таванската си стаичка. Или пък как просто е навън за поредния среднощен полет.
Все още не бях наясно защо Александър бе дошъл в Хипстървил. Това бе малък град с множество зловещи изоставени имения и достатъчно вандали и артисти между които можеха да минат незабелязано. Какво друго предлагаше това място на един самотен вампир?
Двойката, която седеше пред мен започна да привлича вниманието и на другите пътници.
Видях отраженията им в прозорците на автобуса. Зачудих се, знаят ли какви късметлии са всъщност. Две човешки същества, които можеха да прекарват нощите и дните си заедно. Да се снимат. Да се пекът да слънцето. Тогава осъзнах, че това ще са само част от жертвите, който щях да направя, за да бъда с Александър.
Автобусът приближи любителския театър и аз слязох заедно с още няколко пътници. Тръгнах сама надолу по алеята към задния вход на театъра, можех да поднеса няколко тържествени извинения на Леля Либи и родителите ми, за да продължа да се промъквам в имението и през следващите няколко дни, докато най-сетне не видя Александър. Тогава забелязах, че някой се спотайва зад огромния контейнер за боклук.
- Надявах се да те открия тук. – каза потаен глас, пристъпващ от преградата към мен.
Замръзнах. Беше Джагър. Държах чантичката си в близост; вътре бяха спреят ми за самозащита и вероятно още по-полезният – чесън.
- Имам информация, която може да те заинтересува.
- Информация? – попитах скептично.
- За Стърлинг. – каза с хитър поглед. – Нали тях търсиш, или бъркам?
Шокирана, отстъпих назад. Знаех къде Александър е отседнал, но не и къде е в този момент. Обещанието за каквито и да е нови следи около местонахождението на му караха пулса ми да се ускори. Освен това любопитството около същността на Джагър продължаваше да ме гложди. Трябваше да знам откъде познава Александър.
- Мога да ти помогна. Познавам го от цяла вечност. – каза той с усмивка.
Отклоних поглед към любителския театър. Ако избера пътя към театъра, щях да си осигуря една безопасна нощ с истински нереални вампири. Или можех просто да продължа да чакам Александър в имението – освен ако като Александър и Джеймсън ме забележат не побягнат в някой друг град. Тогава вече наистина си гарантирах никога повече да не зърна готическата си половинка.
- За твое добро ще е да ми кажеш всичко, което знаеш. – казах притискайки чантичката си до талията. – в противен случай...
- Свободна си да си тръгнеш веднага щом пожелаеш. – увери ме той.
Останах неподвижно, докато Джагър закрачи надолу по алеята. Любопитството вече направо ме изяждаше, реших да го настигна. Последвах го надолу по улицата до задния вход на Клуба „Ковчег”.
Той не поведе през склада и надолу по тъмният коридор до празен товарен асансьор. Разнебитената врата сякаш изпищя от болка, когато той я затвори. Вместо на натисне бутона за Клуб „Ковчег”, той цъкна върху копче с надпис „С”.
Асансьорът постепенно забави, докато се приближавахме към сутерена, скърцайки така пронизително все едно се намирахме в ковчег спускащ се право към ада.
- Помислих си, че отиваме към Клуба „Ковчег”.
Асансьорът спря. Джагър отвори вратата и я задържа за мен, докато пристъпих в коридора.
Той ме последва бе толкова близо зад мен, че можех да усетя топлия му дъх във врата си. Продължихме надолу по тясното коридорче, навсякъде около нас стените бяха издраскани с графити, а циментения под беше затрупан с изхвърлени столове и кутии. Дансинга над главите ни пулсираше в ритъм с музиката. Когато достигнахме до голяма врата, приличаща по-скоро на вход за склад, долових как асансьора се мъчи да изкачи маршрута си нагоре към нивото за смъртни. Джагър повдигна металиково-сивата врата над нас, за да открие пред очите ми, апартамент без нито едно прозорче.
Пристъпих вътре.
- Добре дошла в моят затвор. – каза той.
Дузини средновековни свещници изпълваха просторния апартамент.
И тогава го забелязах. В далечния ъгъл лежеше отворен един ковчег, украсен с лепенки в готически стил на смъртни тийнейджъри скейтъри. Пръст обграждаше ковчега все едно бе непристъпен град-крепост.
Очите ми застинаха широко отворени.
- Значи ти си... – понечих да каза, но думите излизаха от устата ми пряко сили.
- О, ковчега ли. – каза той. – Готино, не мислиш ли? Взех го от един антикварен магазин.
- Ами пръстта?
- Нея я видях в един магазин за вампири. Зловещо, а?
Не знаех какво да мисля. Дори Александър спеше върху дюшек.
- Наистина е удобен. Искаш ли да го пробваш? – попита той със съблазнителен глас.
- Не съм уморена.
- Не трябва да си уморена, за да го пробваш.
Джагър ме объркваше. Не можех да разбера дали е ужасно хитър вампир или е просто някой обсебен от мисълта за вампири като мен.
Огледах се в обстановката за други необичайни следи – но всичко наоколо бе необичайно. Карти бяха разпилени по пода. По циментените стени бяха окачени метални картини за надгробни плочи направени с радирунг (*При тази техника металната плоча се покрива и от двете страни със специално подготвен грунд, след което се изобразява чрез използване на графични игли, шабери, рулети, четки и др. Грундът има свойството да се отнема при допир на графичния инструмент, при което се открива метала и се и извършва киселинното разяждане. Отпечатания графичен лист също се нарича „офорт”. )
Точно до радиатора стоеше аквариум, без вода, пълен с камъни.
Кухненският му ъгъл и мивка изглеждаха така сякаш никога не бяха пипани. Всички метални шкафчета наоколо бяха без вратички. Страх ме беше дори си помисля какво има в хладилника или по-скоро кой има там.
- Ти си първото момиче, което водя тук. – призна си Джагър.
- Изненадана съм. В Клуба „Ковчег” ми се стори, че се виждаш с доста момичета.
- Всъщност нов съм в града. Точно като теб. Просто посетител.
Косъмчетата по врата ми настръхнаха.
- От къде знаеш, че съм просто посетител?
- Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Някой бунтар като теб би бил редовен посетител на клуба. Но Ромео не те беше виждал преди.
- Ъмм... Предполагам, че си прав.
- Мога ли да ти предложа питие?
- Не, благодаря ти. – отвърнах. – Искам да знам...
Джагър се запъти към аквариума. Бръкна с ръка и извади една огромна тарантула.
- Току-що си го взех. Искаш ли да го погалиш? – попита, милвайки вероятно отровният паяк все едно е задрямало коте.
При нормални обстоятелства бих се зарадвала на възможността да погаля тарантула, но сега не все още не бях наясно с мотивите на Джагър, за да ми отправи подобно предложение.
- Къде ти е плазмата? – попитах, забелязвайки липсата на каквито и да било телевизори и компютри.
- Намирам всякакви подобни неща за отблъскващи.
- Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога на си виждал оригинала на „Дракула”? – подметнах. – Ами „Носферату”? „Нежност в ковчег”? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?
- Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам. – каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.
- Забрави си това. – казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.
Докато вземаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха за дълго, докосвайки нежно дланта ми, допира му изпрати студени тръпки право по вените ми. Взех да в ръце, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.
- Сега когато това е било твое притежание е дори по-специално за мен. – каза той, докато си я слагаше пак на ухото. – Мога ли да те наградя с нещо?
- Можеш да ми кажеш за Александър.
- Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? – попита, приближавайки се с крачка към мен.
- Разкажи ми. – казах предизвикателно. – Той приятел ли ти е?
- Може би, да. – каза със съблазнителна усмивка. – Може би, не. – добави вече със злонамерено зъбене.
- Зарежи това, махам се оттук.
- Познавам го от Румъния. – каза набързо.
- Виждал ли си го в Америка?
Поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.
- Имаш ли представа къде е? – попитах.
- И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? – каза облизвайки устни.
- Не знаеш, нали? – предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на карта.
- Но знам доста. – оспори ме.
Приближих чантичката до себе си.
- Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег” и да питаш за него. – каза, пристъпвайки отново към мен.
- Нищо не знам...
- Тогава защо искаш да го откриеш? – прошепна ми тихо ухо, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.
- Явно си в грешка... – казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но ме можех да помръдна.
- Наистина ли? – прошепна ми той. - Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб. – каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.
- Не знам за какво говориш. – излъгах, а сърцето ми тупкаше бясно в гърдите.
- Че плътта ти е част от неговата. – каза, докато устните му нежно милваха задната част на врата ми.
Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.
Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му се пронизваха през мен, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.
Наклони се към мен и целуна голото ми деколте. Прошепвайки:
- Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.
Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.
- Разкарай се! – извиках, държейки ръцете си като преграда помежду ни, опитвайки се да го отблъсна.
Картата под крака ми се разкъса. Джагър се опитваше да ме омае с погледа си, но аз се бях зазяпала надолу в краката си. Това беше карта на Хипстървил. Гробищата бяха оградени в жълто и задраскани с няколко кръста нарисувани с черен маркер.
Едва тогава забелязах, лежащите на няколко метра от мен карти - все на съседни градове на Хипстървил и Дулсвил. Всички гробища бяха оградени и задраскани с черно.
Повдигнах поглед към Джагър, докато той се опитваше да вкопчи зелено-синият си поглед в мен. Внимателно грабна ръката ми както бе направил и в Клуба „Ковчег”.
- Можем да го открием, заедно. – повторих думите, който ми бе казал. После си спомних бележката, която бях намерила в стаята на Александър – „Той идва!”
Отстъпих назад, за да се отдалеча от Джагър и започнах да ровя в чантичката си. Все едно стрелях напосоки, пръстите ми трепереха, докато се опитвах да открехна капака на кутията с чесън.
Кутията бе като залепена със Супер Лепило. Все още се борех с капака, когато Джагър отново пристъпи към мен.
Побягнах към вратата, после надолу по коридора. Натиснах копчето на асансьора и погледнах назад. Джагър пристъпи през прага на жилището си и се затича към мен. Вече можех да чуя стържещият звук от асансьора точно над мен, но все още не бе стигнал до моя етаж. Погледнах нагоре. Цифрите 3 – светна, 2 – светна П – светна (*”G”(ground floor), “П”(приземен етаж))
- Хайде! Хайде! - мърморех, натискайки бутона многократно.
Можех да чуя как Джагър приближава. Изведнъж светна „С”(*сутерен, „B”( basement)) и асансьора отвори врати пред мен. Издърпах разнебитената врата настрани и скочих вътре. Използвах цялата си сила да върна решетката, за да се затвори, докато разярения Джагър тъкмо бе достигнал до асансьора.
Стрелнах се назад, колкото се може по-далеч от вратата, докато погледа му бе прикован в мен. Присегна се през вратата, осъзнал, че все още не съм натиснала бутон за потегляне. Бързо цъкнах с пръст копчето с надпис ”П” (*”G”(ground floor), “П”(приземен етаж)).
Когато асансьора започна да се изкачва, се облегнах на стената, колкото се може по далеч от лапите му.
- Надявам се да го откриеш. – чух как Джагър вика след мен. – Преди аз да го сторя.


- Какво търсиш тук? – попита ме Леля Либи, когато ме намери скрита в сенките на съблекалнята й след края на представлението и спускането на завесите. – Обадих ти се по време на антракта, но ти така и не вдигна.
- Сигурно съм била под душа. – смотолевих. – Но исках да те видя.
- Видяла си ме? Това е толкова сладко! – каза, докато си махаше грима.
- Прекарвам си страхотно тук. Но има нещо, което трябва да ти кажа.
- Да?
- Трябва да си тръгна утре.
- Толкова скоро? – попита ме тя, оставяйки тампона за махане на грим.
- Знам. – простенах. – И аз не искам да си тръгвам, но все пак имам тонове домашни, които трябва да напиша.
- Когато аз бях в училище пролетната ваканция се изразяваше само с това „ваканция”.
- И освен това ще се наложи да замина рано. Преди залез.
- Да не би все още да те е страх от вампири? – закачи ме тя.
Истината беше, че не бях сигурна – не знаех кой или какво е Джагър. Имаше само едно нещо, в което бях убедена, че той преследва Александър.
Точно няколко мига едва се бях изплъзнала от лапите на Джагър- Лъжеца. Ако направех опит да разбера причината за преследването на Джагър, можех да изложа себе си – или по-важното щях да изложа Александър – на опасност.
Това, че Джагър ме бе проследил – пред театъра вчера и това, че днес ме чакаше на алеята – само ме убеждаваше, че ако се върна в имението, или някъде, където мога да намеря Александър, единственото, което ще постигна е да отведа Джагър право при него. Въпреки, че това ми разбиваше сърцето, нямах избор. Трябваше да напусна Хипстървил.

Речникът ми е прекалено беден, за да изразя колко страхотна е книгата. Все пак ще кажа нещо: I Love It!!!!

не мога да опиша с думи колко е готин този фик обожавам го

9. Блуз "Атвобусна спирка"


Аз и Леля Либи седяхме заедно на една дървена пейка пред автогарата ГрейХаунд(* хрътка), чакайки часовникът да удари осем. Имаше само един автобус на ден заминаващ от Хипстървил и той тръгваше точно по залез.
Гледах напред към завръщането си в Дулсвил, изпълнена с надежда за бъдещето на Александър и все пак тъжна, че напускам Леля Либи. Радвах се на срещата ни и искрено й се възхищавах. Тя бе последвала мечтата си, да стане актриса и в процеса се бе научила да живее независимо, със собствен стил, вкус и поглед над живота. Тя ме бе видяла също толкова уникална и специална, не като откачалката, която забелязваха всички останали. И най-важното държеше се с мен все едно си бях нормална.
Щеше да ми липсва и вълнението в Хипстървил, да зная че има място като Клуб „Ковчег”, където бунтари като мен могат да отиват и да танцуват, и „Готини Готици” – магазинът, където можех да си купувам готически дрехи, бижута с шипове и лепящи се татуировки за тяло.
Либи ме прегърна с ръка и наклони главата ми към рамото си, докато автобуса отбиваше.
- Много ще ми липсваш, Лелю Либи. - казах, притискайки я с все сили, преди да се кача на автобуса.
Докато ходех по пътеката между редовете, отворих джобното си огледалце, за да проверя другите пътници. След като всички се отразиха, дори и готическата двойка, която се бе сгушила на задните седалки, си избрах да седна на едно място до прозореца. Леля Либи ми махаше, докато чакахме автобуса да тръгне. Можех да прочета в очите й, че ще и липсвам точно толкова, колкото и тя на мен. Продължаваше да ми маха дори, когато автобуса тръгна. И все пак веднага щом гарата се изгуби от поглед, си поех дъх в знак на облекчение.
Престъпният, мистериозен, търсещият кръв, ужасяващ варварин Джагър вече бе зад гърба ми. И изпълнена с надежда, че новият план за среща с благородният ми Готически Принц Александър тепърва се открива пред мен.
Автобусът кара до Дулсвил почти болезнено дълго. Обадих се на Беки по мобилния, но тя се оказа на кино с Мат. Нахвърлих си набързо бележки за срещата ми с Джагър в моя Оливия Ауткаст дневник, но от писането само ми стана по-зле. Представих си защо Джагър може да търси Александър - може би бе заради стара вражда между две семейства за правата над Вилата – но това само ме накара да се притеснявам за любимия си. Реших да си помечтая за това как с Александър ще се съберем, но така и не можах да се възпра от мисли за картите на Джагър пръснати по пода.
Стори ми се, че е минала цяла вечност, когато най-накрая се добрахме до автобусната спирка в Дулсвил. По едно време дори бях стигнала до там да се боря срещу надеждата си, че там ще видя Александър, появил се сякаш с магическа пръчка, окачващ пристигането ми, вместо това от спирката ми се оказаха махащи за поздрав Мама, Татко, Били момчето и идиотската му половинка Хенри.
- Тръгваш ли някъде? – попита тате след като се прибрахме вкъщи, а аз захвърлих куфара в стаята си. – Искаме да чуем нещо повече за пътуването.
Сега нямах време за добронамерените въпроси на родителите ми:
- Как ти се стори Леля Либи? Какво мислиш за представянето й в „Дракула”? Харесаха ли ти тофу сандвичите?
Исках да отида на място, където да помисля на спокойствие.
- Трябва да видя Александър! – казах, тряскайки входната врата зад гърба си.
Тичах до вилата и намерих желязната порта открехната. Без дъх, побързах по дългата ветровита пътека, забелязвайки нещо странно – входната врата също бе отворена.
Може би ме бе видял от таванското прозорче на имението и ме бе последвал чак до Дулсвил.
- Александър? – извиках, докато пристъпвах през прага.
Антрето, хола и гостната бяха точно каквито ги помнех за последно, покрити с чаршафи и лишени от каквито и да било картини.
- Александър? – извиках, докато се изкачвах нагоре по главното стълбище. Сърцето ми биеше все по-диво с всяка следваща стъпка.
Профучах през втория етаж, устремена направо стъпалата водещи към таванската стаичка на Александър. Достигнах до спалнята му. Едвам смогвах да си поемам дъх. Потропах леко по вратата на стаята му.
- Александър, това съм аз, Рейвън.
Не последва отговор.
Завъртях топката на вратата и тя се открехна. И тази стая изглеждаше така както си я спомнях за последно, пуста като изключим малкото останали вехтории. Но сега на неоправеното му легло лежеше една раница. „Трябва да се е върнал”.
Взех в ръце грубо изработената раница и я прегърнах. Знаех, че ще е грубо, ако започна да ровя в раницата, особено ако Александър ме завареше. Но не можах да се въздържа.
Положих я отново на леглото, дръпнах ципа и тогава чух шум идващ от задния двор.
Погледнах навън през таванското прозорче и видях свещ блещукаща от беседката. И един прилеп кръжащ над покрива.
Зарязах раницата, изстрелях се от стаята му, надолу по таванските стълби, около втория етаж и пак надолу по сякаш безкрайното главно стълбище.
Изхвръкнах от входната врата пробягах през задния двор.
- Александър! – извиках, докато тичах към тъмната беседка, като ми бе трудно дори да различа фигурата му от сенките.
Тогава светлинката от свещта изведнъж изгасна. Първото, което видях бяха очите му. Едно зелено и едно синьо, преди да пристъпи изцяло под лунната светлина.
Опитах се да побягна, но бе прекалено късно. Погледът на Джагър вече бе започнал да ме замайва.

10. Заветът


Събудих се с гръб върху студената и мокра трева, а дъждовни капки нежно се спускаха лицето ми, както в Спящата красавица. Сребристото небе крепеше ярката светеща луна. Дърво подобно на паяк се издигаше над мен, слабите му оголени корени достигаха до мен с пръсти наподобяващи тези на вещица.
Седнах, а главата ме болеше. Тогава видях. Надгробен камък. После още един. Не единици, а стотици. Видях паметникът на баронесата. Бях в Дулсвилското гробище.
Докато се изправях, почувствах замайването. Възвърнах отчасти баланса си като се подпрях на един гробищен паметник. Бях свикнала да търся спокойствие сред надгробните камъни, но поради факта, че не знаех как съм попаднала тук, бях нетърпелива да си тръгна преди да свърша в някой ненадписан гроб.
Джагър, облечен с черни карго панталони с червени шевове и бяла тениска, на която бяха изрисувани думите THE PUNISHER (Наказателят), стоеше пред мен.
- Как стигна до тук? Проследи автобусът ми, ли? – попитах, объркана.
- Всичко ще свърши след няколко минути.
- Кое – животът ми? Забрави. Махам се от тук!
- Не бързай толкова. – Джагър грабна ръката ми и ме поведе към центъра на гробището. Опитах се да измъкна от него, но хватката му бе прекалено силна и, а силата бе изчерпана от каквото и да бе използвал, за да ме домъкне до тук.
Промъквала съм се в Дулсвилското гробище много пъти и винаги Старият Джим, пазачът, и Люк немския му дог, да ме изгонеха. Но изглежда, сега когато животът ми зависеше от тях, бяха потънали в дън земя.
- Мислех си, че търсиш Александър. – казах, но Джагър ме игнорира и продължи да ме дърпа през паметниците и гробовете. Спряхме до затворен ковчег, разположен на циментирано място. Можех да чуя странна музика, смесица от ридаещи цигулки и главен клавесин, идваща от някакъв гроб. Върху ковчега, блещукаше свещник между капките дъжд, а восък се стичаше по металната рамка. Средновековни бокали стояха около него.
Приличаше на сцена от готическа сватба.
- Какво е това? – попитах аз, умствената ми замъгленост започна постепенно да изчезва.
- Заветна церемония.
- Но къде са гостите? Не съм взела подарък. – казах, замаяна.
- Булката не е длъжна.
- Булка? Но аз още не съм се регистрирала!
Джагър не се усмихна. И отиде да запали една свещ.
На няколко крачки от мен, забелязах лопата лежаща до празен гроб, пробясваща на лунната светлина. Бавно закрачих назад, насочвайки се към лопатата така, че инструмента на пазача да е до краката ми.
Сърцето биеше толкова силно, страхувах се, че Джагър ще чуе. Поех си дълбоко въздух. Докато той разполагаше свещника върху ковчега, наведох се и се протегнах към дръжката. Но щом я улових, ботушът на Джагър я притисна към земята. Застана над мен, докато напразно се опитвах да я отделя от земята. В борбата лъскавата нова лопата се разклати и няколко къса кал паднаха от металната част. Виждах себе си в извивката на лопатата, наобратно както в отражението на лъжица. И все пак не видях отражението на Джагър, който стоеше точно зад мен. Обърнах се да го погледна. Усмихваше се лукаво. Бързо избърсах лопата с ръкава си и я наклоних на една страна, взирайки се в лъскавата метална повърхност. Всичко, което можех да видя, бяха звездите над него, но обувката му върху дръжката ми напомни, че е зад мен.
Въздъхнах.
- Да не липсва нещо? – подразни ме той.
Бързо се изправих и отстъпих назад.
- Ти – започнах аз, задъхана.
Опитах се да избягам, но Джагър се шмугна пред мен и грабна ръката ми. Зъбите му блеснаха, облиза устни.
Действителността се завъртя вън от контрол. Стоях лице в лице с истински вампир. Който не бе Александър. Джагър беше от типа, за който бях чела и гледала във филми – типът, който мислеше да ме отвлече от семейството и приятелите ми и да изсмуче кръвта ми, за да стане негова. Видях обвързването на живота ми с непознат за вечността. Радикалните ми мечти, които желаех като всеки един любопитен готик, щяха да станат реалност.
Но това не бе моята мечта. Желаех вечна любов, да принадлежа, да се вписвам. Не опасност, измама и зло.
Дулсвил не бе толкова скучен след като Александър се премести в града. След като го срещнах, осъзнах, че всичко, което някога съм искала е да стана част от филма нарече живот, от метъл концертите и любовта – а не да съм вампир. Исках да спя в обятията на Александър, а не сама в ковчег. Исках да се превърна в готическа красавица, а не в страховит прилеп. И най-важното, ако изберях да се превърна, щях да го направя само заради Александър.
- Родителите ми вкъщи ме очакват. Те ще изпратят SWAT(*(Special Weapons And Tactics) са специални подразделения на американската полиция, предназначени за изпълнение на опасни операции.) екипът всяка минута.
Хвана ръката ми със сила, каквато не бях чувствала преди. Огледах за нещо друго, което може да ми e от полза, за да избягам.
Джагър ме заведе пред ковчега. Взе бокала и го издигна към луната, изговори няколко думи на език, който не разбрах и дълго отпи.
- Сега ти. – каза с лукава усмивка, предлагайки ми бокала.
- Забрави! – казах аз, избутвайки бокала настрани със свободната си ръка.
- Но не е ли това, което искаше през цялото време? Защо иначе щеше да последваш Александър? – попита.
- Защото го обичам! – казах, опитвайки се да се освободя. – И никога няма да те обикна!
- А и не трябва. – каза той и насили бокала към устата ми.
Гъсти капки ароматна течност се разляха по устните ми.
Изплюх течността от устата си.
- Никога няма да стана като теб, който или каквото и да си!
Лицето на Джагър стана странно, сякаш думите ми бяха сребърен кол пронизал сърцето му.
- А аз казвам, че ще станеш! – Синьото и зеленото му око се втренчиха в моите, все едно се опитваше да ме омагьоса. – С тази целувка, взимам теб за вечността.
Джагър блесна с усмивка и белите му зъби лъснаха на лунната светлина. Наклони се към мен.
- Ще те ухапя! – изкрещях, защитнически, скръцвайки със зъби.
Внезапен изблик на светлина озари небосвода и цялото гробище.
Впих зъби в ръката на Джагър с все сила и забих нокти с кокалестата му ръка. Той бързо освободи смъртоносната си хватка. Обърнах се, за да избягам, но здравата се блъснах в нещо – или по-скоро някой.
- Стария Джим? – проплаках, объркана.
Но когато погледнах нагоре се загледах в две среднощни очи, осъзнах, че този, в когото се бях блъснала, не е пазачът.
Вместо него, стоящ пред мен бе моето Готическо Момче, като рицар на нощта. Черната му коса, до раменете, падаше пред лицето му. Бялата му, заляна от лунна светлина кожа беше покрита с черна тениска и джинси. Пластмасовият пръстен-паяк, който му бях дала, все още стоеше на пръста му. Очите му бяха дълбоки, самотни, очарователно интелигентни, каквито бяха първия път, когато ги видях.
- Александър! – извиках аз и се сгуших в ръцете му.
- Както си и мислех! – Обяви Джагър, все едно е спечелил състезание. – Знаех си, че тя ще те доведе при мен!
Александър силно ме прегърна, сякаш никога нямаше да ме пусне. После ме избута настрани.
- Трябва да вървиш. – заповяда той.
- Луд ли си? Не мога да те изоставя! – Здраво хванах ръката му. – Мислех си, че никога повече няма да те видя!
Той се вгледа в очите ми и ме предупреди:
- Трябва да тръгваш.
- Но аз...
- Не трябваше да я въвличаш в това! – каза Александър на Джагър с гняв, който не бях виждала преди.
- Тя ме намери. Освен това, изненадан съм, че я караш да си ходи толкова скоро, след като измина целия път до Клуба Ковчег, за да те намери…
- Не намесвай Рейвън в това! – извика Александър.
- Не можех да планирам по-добре отмъщението си. Мога да те унищожа и да спечеля партньор за вечността само с едно ухапване.
- Не би посмял – предупреди Александър.
- Знаех, че тя ще те доведе при мен, Стърлинг. Мислиш си, че не си един от нас, но истината е, че си. – оспори Джагър.
- За какво говори той? – попитах аз.
- Не сега. – отговори Александър.
- Защо мислиш Стърлинг напусна Румъния? – попита ме Джагър. – Мислиш ли, че по случайност е дошъл в малък град в Америка, където няма вампири?
Все пак наистина не знаех.
- Но аз те намерих, Стърлинг. – похвали се Джагър. – Намерих и Рейвън.
- Тя няма нищо общо с това. – каза Александър, пристъпвайки между Джагър и мен.
- Нямам нищо общо с какво? – попитах аз, любопитна.
- Не се тревожи, Рейвън, той винаги нарушава обещанията си. Нали, Стърлинг? – каза Джагър.
Александър сви юмрука си.
- Какво обещание? Защо е отмъщението? Какво има предвид? – попитах, объркана, чудейки се какво споразумение е направил и не е спазил Александър.
- Е, няма да я оставя! Ще я задържа за вечността! – обяви Джагър.
Зъбите му блеснаха в лукава, изкривена усмивка, когато се наклони, за да впие зъбите си във врата ми.

11. Ужасяващо сбогуване


Събудих се отново на земята, усещах влажната трева под мен. Капки дъжд отново се стичаха по лицето ми. Тревожно опипах врата си за рани.
Александър се бе навел към мен, а очите му бяха изпълнени с безпокойство.
- Добре ли си? – попита печално. – Трябва да тръгваш.
- Нищо ми н... – дори нямах желание да довърша изречението си.
Обърнах се, за да хвърля поглед на Джагър. Но единственото, което видях бяха надгробни плочи.
- Но така може никога повече да не те зърна. – вече почти го умолявах.
- Трябва да си тръгваш и то сега. – настоя той.
Александър разкъсваше сърцето ми. Ако сега го напуснех, можеше да го виждам за последен път. От къде можеше да съм сигурна, че Джагър няма да му навреди? Александър можеше да изчезне заедно с нощта, завинаги. Но ако не послушах наставленията му, можеше да му нанеса по-голяма вреда, като му отвличам вниманието.
Видях как Джагър се приближава едвам-едвам от паметника на баронесата, избърсвайки устните си. Синьо-зелените му очи се бяха преобразили в огнено червени. Слабите му мускули бяха стегнати. Усмихна ми се и облиза устни като бясно животно готово да се нахвърли върху плячката си.
Нямах секунда дори, за да целуна Готическата си половинка за довиждане. Побягнах без да поглеждам назад, сълзи и капки дъжд се стичаха по лицето ми, гробищна кал пръскаше ботушите ми, а сърцето ми тупкаше с все сила. Гръмотевица удари между две дървета и проехтя по надгробните плочи.
Дотичах до входа на гробището и се покатерих на оградата.
Когато се обърнах за пръв път, Джагър и Александър бяха изчезнали.

12. Рискована среща



Хлипах докато бягах с все сила от гробището. Едва виждах настилката през премрежените ми от сълзи очи. Отправих се в проливния дъжд през долната част на Дулсвил, където за шофьорите возещи се в собствените си Сааби, Мерцедеси и Джипове гледката на нещастно, измокрено до кости готическо момиче бе доста необичайна.
Бягах надолу по главната улица и проправяйки си път между група пазаруващи хора с чадъри, забих се няколко двойки излизащи от киното и профучах покрай редовните посетители на ресторант бързащи да се скрият от дъжда. С всеки плясък на криле на птица или звук на клаксон подскачах, мислейки, че Джагър ме преследва. Продължих да бягам.
Не исках да се прибирам вкъщи. Имах нужда да бъда сама, далеч от семейството ми. Не исках да говоря – с никого, дори Беки не би разбрала това призрачно преживяване. Трябваше да се скрия, да потърся утеха на единственото място, на което се бях чувствала у дома си.
Забързано минах през отворените врати на вилата със сковано тяло и изтръпнали крака. Втурнах се по ветровитата алея и заобиколих към задната страна на вилата. Загледах се към беседката да видя дали очите с различен цвят няма да отвърнат на погледа ми от там. След като открих беседката празна се изкатерих през отворения прозорец на мазето и тръгнах през изоставената вила. Сълзите ми капеха по скърцащия дъсчен под, под скърцащите ми ботуши. Избърсах очите си, докато се спусках по главното стълбище и се отправих към таванската стая на Александър.
Докоснах празния статив. Погледнах леглото му, все още измачкано от последния път, когато бе спал в него преди дни. Притиснах плетения му черен пуловер забравен върху разнебитеното му кресло.
Отидох до таванския прозорец и подледнах към самотната лунна светлина. Проливния дъжд бе спрял. Чувствах се изморена, изоставена, като абсолютна неудачница. Ако си бях стояла в Дулсвил, Александър щеше да се върне за мен. Но нетърпението ми беше изложило на опасност и него, и мен. Криеше се безопасно в Дулсвил от кръвожадното отмъщение на Джагър, а аз насочила неговата лична богиня на отмъщението право към него. И макар че се мислех за умна в крайна сметка се оказах просто пионка в пъкления план на Джагър.
Чух изскърцването на дъска зад мен. Бавно се обърнах и едва различих тъмната фигура стояща на вратата.
- Джагър... - възкликнах.
Дъската отново изскърца, когато фигурата пристъпи към мен.
- Разкарай се! – крещях, отстъпвайки. Нямаше къде да бягам. Фигурата блокираше вратата и единственият ми път за бягство беше тясния корниз на таванския прозорец.
Отдръпнах се, колебаейки се дали да рискувам с опасния ми избор за бягство.
- Ще повикам полицията! - заплаших аз.
Фигурата се приближи още. Реших, че ще трябва да рискувам да избягам покрай него. Затайх дъх и преброих на себе си. Едно. Две. Три.
Светкавично се стрелнах покрай фигурата и бях на косъм от бягството през вратата, когато ме сграбчи през кръста.
- Махни се от мен! - плачех, опитвайки се да се измъна. Но когато лунната светлина го освети, черния пластмасов пръстен-паяк улови погледа ми.
Ахнах, преставайки да се боря.
- Александър?
Той изцяло излезе на светлина.
И ето го тук, точно като в сън, стоеше пред мен. Беше се завърнал. Красив и изморен.
- Мислех, че никога повече няма да те видя! - извиках. Тялото ми, сковано от страх, се топеше в неговото и аз го обгърнах с ръце. Той също ме прегърна, толкова силно, че можех да усетя ударите на сърцето му в гърдите си.
- Няма да те пусна. - му казах, притискайки го по-силно и се засмях. - Никога!
- Не трябваше… - започна той нежно.
Погледнах нагоре към него сякаш виждах призрак.
- Просто не мога да повярвам, че си тук!
Взе ръцете ми и ги вдигна до плътните си устни, целувайки дланите ми и изпращайки трепет през вените ми. Вгледа се в очите ми и се усмихна.
Тогава направи това, което копнеех да направи. Целуна ме. Чувствените му устни се притиснаха нежно към моите, бавно, деликатно, съблазнително. Сякаш бяхме разделени от цяла вечност.
Продължихме да се целуваме страстно, преминавайки от устните към бузите и ушите си, сякаш пиехме от плътта на другия. Той нежно погали косата ми и гризна ухото ми. Засмях се, докато се настаняваше в креслото, придръпвайки ме на коленете си. Надникнах в очите му и се почудих как бях дишала през дните, когато не беше до мен.
Прокарах пръсти през заплетените му, катранено черни къдрици.
Той отмести косата от врата ми и прокара пътечка нагоре по рамото ми със еротични целувки. Можех да усетя зъбите му възбуждащо да се пъзгат по кожата на шията ми. Докосвайки, дразнейки, причинявайки пожар той игриво ме хапеше. Засмука нежно тила на врата ми.
И тогава изведнъж се отдръпна с поглед изпълнен с ужас.
- Не мога. - ми каза засрамено, поглеждайки настрани.
- Какво не е наред? - попитах го изненадана от внезапната смяна на насроението му.
Александър се изправи помагайки ми и аз да се изправя. Неспокойно прокара ръката си през косата и закрачи из стаята.
- Всичко е наред. - казах аз настигайки го при триножника му.
- А си мислех, че не съм като Джагър. - каза той и седна на ръба на леглото. - Но…може би съм.
- Ти изобщо не приличаш на него. - отвърнах. - В действителност си негова пълна противоположност.
- Просто искам да си в безопасност. Винаги. - ми каза, гледайки ме с дълбоко чувство.
- Аз съм – сега, когато ти си тук. - отговорих галейки ръката му.
- Ти не разбираш? - каза той напълно сериозно. - Моят свят не е безопасен.
- Е, моят също. Не гледаш ли новините?
Подтиснатото му лице се разведри и той се засмя.
- Предполагам имаш право.
- Виждаш ли? В по-голяма опасност съм ходейки на училище с Тревър отколкото когато се целувам с вампир.
- Никога не съм срещал някой като теб. - каза и се обърна към мен. - И никога преди не съм изпитвал това което изпитвам към теб.
- Толкова се радвам, че се върна за мен. – казах и го прегърнах през кръста.
- Това никога вече няма да се повтори. - увери ме той.
- Как може да си толкова сигурен? Джагър изглежда решен да си оправи сметките с теб. попитах аз и седнах до него.
- Защото вече ще му е малко трудно да си ги оправи.
- Уау, значи му показа кой командва? Точно както при училищна разпра?
- Предполагам…Само, че в нашия случай беше гробищна разпра.
- Той замина ли си?
- Семейството му е в Румъния. Тук вече нищо не го задържа. Може да се върне и да им каже, че ме е открил.
Играех се с огърлицата ми.
- Какво обещание си нарушил?
- Не съм нарушавал никакво обещание. Никога не съм обещавал…Но сега не трябва да се тревожим повече за това. - каза той изморено.
- За какво бяха вичките свещи на гробището? - попитах аз.
- Вампир може да вземе, който и да е по всяко време. Но ако заведе някоя на гробището или на друга свещена земя, тогава тя му принадлежи завинаги.
- Тогава се радвам, че се появи точно навреме! - притиснах Александър с всичка сила. - Съжалявам, че заведох Джагър при теб - признах му аз.
- Аз би трябвало да ти се извинявам. Не си представях, че ще тръгнеш след мен. – каза, взирайки се в лунната светлина. След това се обърна към мен. - А трябваше да се сетя. Това е, което обичам в теб.
- Сега ми кажи всичко! - възкликнах изведнъж. - Какво е да си...?
- А какво е да си човешко същество? - прекъсна ме той.
- Скучно.
- Как може да кажеш такова нещо?" се почуди той, държейки ме плътно до себе си. - Можеш да се събуждаш на дневна светлина, да ходиш на училище и да виждаш отражението си.
- Но аз искам да бъда като теб.
- Ти вече си. - каза ми той с усмивка.
- Беше ли роден като вампир?
- Да. Беше ли родена като човек? - подразни ме той.
- Да. Има ли милиони вампири наоколо?
Той кимна.
- Но сме малцинство, така че обичаме да се държим един за друг. Очевидно сигурността е в по-големия брой. Не можем да се разкрием или ще бъдем преследвани.
- Трябва да е много трудно да криеш кой си вътре в себе си.
- Много е самотно да се чувстваш като аутсайдер. Като да си поканен на парти с карнавални костюми, а да си единствения с маска.
- Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.
- Баща ми доставя произведения на изкуството за галериите си в няколко страни. Така че пътуваме доста. Точно когато се сприятелях с някого и вече беше време да тръгваме.
- А хора, като мен? - попитах аз сгушвайки се до него.
- Никой не е като теб, било той вампир или човек. - каза ми с топла усмивка. - Трудно е да се спиятелиш с хора, когато не посещаваш училище и е още по-трудно да ги задържиш, когато те хапват вечерята си, а ти току-що ставаш от леглото.
- Натъжени ли са родителите ти, че имаш за гадже човешко момиче?
- Не. Ако те срещнат, моментално ще се влюбят в теб, точно както аз. - каза той и погали косата ми.
- Би ми харесало да пътешествам, да живея през нощта и да спя през деня. Твоят свят изглежда изпълнен с толкова романтика. Да бъдем свързани във вечността…Да отлетим заедно в нощта. Копнееки само един за друг.
- Аз се чувствам така спрямо твоя свят.
- Тревата на съседа е винаги по-зелена, предполагам. Или в нашия случай по-черна.
- Когато съм с теб. - започна той. - не ме интересува в кой свят съм, стига ти да си до мен.