Живот [FanFic]

Едно от любимите ми фикчета. Реших и вие да му се порадвате. Авторката е pUnK gIrL [Love] -поздравления за невероятният фик :kisss: Дано не се сърдиш Ако ви кефи пишете коментарчета да пускам още. Имам и една лоша новина авторката отдавна не е пускала нова глава :cvir: , но си заслужава да се прочете



Глава Първа – Чудовище

What if you find out
Какво би направил ако осъзнаеш че

Everything that's in your life
Всичко от което се състои живота ти

Was only put in front of you
Е било поставено пред теб

By people waiting for you to fall
От хора, чакащи да се провалиш

And every time you trip up
И всеки път когато пропадаш

It's all just a game
Всичко е простo една игра

Nothing's really mattered
Нищо не е имало смисъл

Nothing was as bad as you thought it was
Нищо не бе така зле както си го представяше


Smile for the camera Усмихни се за пред камерата

- Би ли го намалил? – изкрещя брат ми в опит да надвика музиката.

- Колата е моя, ако не ти харесва – слез. – отговорих през зъби, намаляйки.

- Няма да те убие.

Протегнах ръката си към уредбата и усилих още повече. Не ми бе до брат ми в момента. Никога и не ми е било. Светофара на следващия булевард светна червено и затова дадох газ, наслаждавайки се на адреналина, който бързо напусна тялото ми след като не се случи нищо. Само дето няколко коли изсвириха, но това изобщо не ме бъркаше.

- Не видя ли че бе червено?

- Видях.

Стиснах волана силно и натиснах педала.Колата започна да ускорява по малката мръсна уличка, страничните стъкла на паркираните коли се разминаваха на милиметри от моите. Усетих как нещо като усмивка се изписваше на лицето ми. През периферното зрение хванах позната сграда и набих спирачки, ако не държах волана, вече да бях излетял през предното стъкло. Хвърлих поглед към Итачи и хванах само трясването на вратата. Тъпак.

Не стига че го карам до шибаната му работа, едно „мерси” не може да каже. Намалих музиката, баса караше пластмасата на тонколоните да скърца. Отпуснах рязко съединителя и дадох пълна газ, като колата подскочи напред. Завивах рязко и карах с поне 40км/ч надвишение. Харесваше ми да нарушавам закона. Самата тръпка, която усещах ми доставяше по голямо удоволствие от всичките наркотици които съм пробвал.

Завих рязко в следващата пресечка без да си правя труда да спра на Стопа или да се огледам. След няколко километра набих спирачки пред до болка познатата сива сграда с извънредно многото прозорци. Всички я знаят като Гимназия „Лийф”, а аз като шибаната дупка в която съм принуден да прекарам по-голямата си част от времето.Паркирах на нечие място, моето е прекалено далеч, чак в другия край на паркинга. Не ми пука. Затворих врата на Мустнага модел 65-та и тръгнах към задната поляна. Това което ми направи впечатление бе факта че нямаше никой. Погледнах си телефона. Нищо чудно, часовете бяха започнали преди петнайсет минути. Свих ръмене. И без това нямах намерението да се мяркам първия час.

Седнах на тревата под едно от многобройните дървета и хвърлих раницата до себе си. Слънцето отдавна бе изгряло, но дъждовни облаци не му позволяваха да си покаже грозното лице. Облегнах се на граповото стъбло и затворих очи. Спомени от миналата вечер започнаха да навлизат в ума ми. Купон, трева и някаква курва. Нямах точен образ на лицето й, камоли да си спомня името й но едно нещо се бе забило като треска. Оранжево. Оранжев тоалет или грим, по дяволите не знаех какво беше точно но си бе там. Оранжево.

Мразех оранжевото. Светло, лъчезарно, усмихнато ... всичко което ненавиждах. Но тъпия цвят не се разкара от ума ми и се наложи да отворя очи. Главата ме болеше, а тъпия цвят не ми даваше мира.Уморените и вероятно кървясалите ми очи паднаха на раницата. По-скоро на най-предния джоб с развален цип. Знаех че не бе сега момент. Всякаш на някой му пука. Протегнах се и с техника го отвориха, изваждайки, колкото пръстта ми голяма, свита цигара.

Бръкнах надълбоко в джоба на черните си дънки. Издразних се че не можех да достигна запалката. Тъпи дълбоки джобове. След известно време я докоснах с върха на пръстите и я изкарах. Запалих цигарата си.

Смукнах дълбоко, колкото можеха дробовете ми да поемат и задържах изпускайки бавно. Странно, но се почувствах по-добре. Не беше трева, както очаквах, но и никотина върши работа.

„Върши работа” хъх? Това ми напомни че нашите ми бяха оставили една задачка за вършене. Дори и не се сещам каква беше. Бях друсан, когато майка ми влезе в стаята и седна на леглото. Добре че не усети. Най-вероятно е помислила че не съм в настроение и не й обръщам внимание, както винаги.

Не и след като вече си имат един перфектен син. За какво им е още един? За какво изобщо са си правили труда да ме зачеват? Спомням си като бях хлапе как се опитваха да ме дресират, като показваха Итачи за пример. Итачи това, Итачи онова. В началото бях малко глупаче, опитвайки се да настигна по-големия си брат. Но когато дадох всичко от себе си и в очите на баща ми се провалих, казах майната му. Майната му на всичко. Няма да бъда този, който те искат. Няма да бъда някой друг. Затова се превърнах в противоположността на брат ми преди да се усетя. И ми харесва. Харесва ми разочарованието което се изписва на лицата им, всеки път когато ме погледнат.Караниците относно как се обличам, какво харесвам изобщо какво правя ми доставяха удоволствие.

Дръпнах отново. Но нещо не бе наред. Тогава осъзнах че всъщност пуша филтъра. Хвърлих го на тревата, без да си правя труда да го изгася. Чувствах се нервен, издразнен. Тогава пронизителния шум на звънеца прозвуча. Секунди по-късно, учениците започнаха да излизат. Веселите им гласове се забиваха като ножове в главата ми.

Изправих се с въздишка и метнах раницата си на едно рамо, насочвайки се към единсвения магазин извън сградата. Когато отворих вратата ме посрещна студения и сух въздух, благодарения на климатика в десния горен ъгъл. Взех си Ред Бул и излязох възможно най-бързо. Започваше да се пълни с момичета. Досадни момичета с пискливи преповдигнати гласове. Единствената позла от тях бе че дебелата касиерка не ме скива. Кой ти дава безплатен Ред Бул?

Отворих канчето и отпих няколко обилни глътки като студената течност погали нежно езика ми.Тръгнах обратно към даскалото, игнорирайки шептенето. Бях свикнал. Все пак се намирах в престижна гимназия, в която родителите ми ме вкараха с връзки, дори не се бях явил на изпитите. Нормално бе край мен да има само умни и прилежни, спазващи правилата, мислейки за бъдещето си идиоти. Аз живея ден за ден. Какъв е смисъла да планирам нещо толкова надалеч след като не се знае дали ще го доживея? Да се трепя и саможертвам за какво? За да утре да ме блъсне кола и всичкия ми труд да отиде в канала? Хн, не мисля.

Качих се на втория етаж и отключих шкафчето си. Исках само да взема тревата, която оставих вчера. Не съм от тези които носят учебници, имам само една тетрадка, която не напуска чантата ми за дълго. Нужен ми е само един поглед, и зубарчетата ми дават техните материали за часа.

Бръкнах вътре и съборих фалшивата стена, която бях направил миналата година за да крия разни неща. Оттам изпада найлоново пакетче пълно с каквото биха предположили повечето чай. Не, трева е. В голямото ще проверяват шкафчетата на втория етаж(чух го като бях изпратен до дирекцията вчера за пряка обида към даскал) и не ми се разделя с пакета, който смятах да продам или изпуша. Пъхнах го в раницата и тряснах жълтата ламаринена вратичка.

Хората по коридорите ме поглеждаха, но никой не смееше да направи очен контакт. Тъпи слухове. Не мога да убивам с поглед ... все още. Изведнъж нещо закачи ръката ми, не успях да одържа напитката си. Долната лява страна на ризата ми бе мокра. Скоро щеше да лепне и да мирише. Чувството гняв погали нервната ми система. Погледнах нещастника.

- Рой Мичигън. – изплюх, срещайки погледа му.

- Саске Учиха. – гласа му потрепери, макар и да се опита да го прикрие с усмивка.

Пред мен стоеше спортиста на дупката. Онези които имат перфектни родители, перфектни оценки и перфектен външен вид, които всички обичат и боготворят. А, аз ги мразя. Желанието да го ударя започна да набира сили. Главоболието, което ме мъчеше от сутринта само наливаше масло в огъня.Само да-

- Да не си глътна раздвоения език, Учиха?

Това беше. Не можех да сдържа гнева си, а и не исках. Грабнах яката му с лявата си ръка, и дръпнах дясната си назад. Нещастника се опита да избяга, но беше късно. Юмрука ми направи яростен контакт с носа му. Усетих как нещо прещракна. Мичигън направи няколко стъпки назад, държейки лицето си по което се стичаха рекички кръв. Някакво чувство избълбука в гърдите ми. Изпитах удоволствие. Но не беше достатъчно. Исках още.

Престъпих към него, хващайки якето го тряснах силно в стената. Главата му издрънча в студената мазилка. Наклоних се напред и прошепнах така че само той да ме чуе.

- Оплачи се и ще ти се прииска да не се бе показвал на бял свят.

Пуснах го и веднага се свлече на пода. Но се чувствах по-добре. Не, все още ме болеше главата, но онова дразнение не бе така доминиращо вече. Отстъпих назад, самодоволна усмивка разливаща се по лицето ми. В момента в който се обърнах, забелязах тълпата направила нещо като полукръг около нас. Веднага погледите паднаха от мен и пътя ми бе разчистен. Тръгнах надолу по коридора, втория звънец ехтейки из сградата. Чудех се дали да вляза в следващия час. Ако Мичигън не си отвори перфектната уста, ще е по-малко подозрително че съм бил аз, ако вляза в час. Все тая. Качих се на третия вече празен коридор и влязох в стаята.

Всички погледи се стрелнаха към мен и бързо се върнаха там откъдето бяха дошли.

- Закъсня. – обади Дентсън от катедрата на която се бе подпрял.
Хвърлих напитката си в пластмасово кошче в ъгъла до вратата.

- Хн. – повдигнах рамене.

Всякаш е нещо неочаквано. Минах покрай редиците и както винаги, последния чин откъм прозорците бе свободен. Хвърлих чантата си на единия стол и се тряснах на другия. Дентсън все още ме гледаше. Въздъхнах и изкарах тетрадка и химикал.

Даскала ми хвърли един последен поглед през лупите си и започна да говори.

- Днес -

И оттам ми се губи. Положих ръце на чина като възглавница и отпуснах главата си. Когато брадичката ми докосна десния ми юмрук, усетих лека пулсираща болка. Това доведе до нова усмивка преди да изляза от реалността.

- Имам отличен татко! Виж!
- А, другите?
- Те също, татко.
- Не ми губи времето с глупостите си.

Глава Втора – Нещото

Дъждовните капки продължаваха да се удрят в стъклото на прозореца и да се стичат по повърхността му. Силният вятър разтърсваше дърветата чак до корените, като безмилостно отделяше недоизсъхналите листа от мокрите черни клони. Леки гръмове, идващи някъде от далечината, бяха единствения шум с този на дъжда и вентилатора, които се долавяха в кабинета. Макстонъс седеше подпрян на плота от абаносовото бюро, като бе скръстил ръце и присивл устни, всякаш бе потънал дълбоко в мисли.

- Чух че Рой Мичигън е пострадал днес при тренировка. – кафевите му очи се вдигнаха от паркета и се вкопчиха в моите – Да знаеш нещо по въпроса?
- Не.

Гласа ми не трепна, а очите ми не прекъснаха очния контакт. Прозвуча лек гръм и тишината отново продължи. Не ми беше до губене на време, не и след като ме задържа след часовете и ме цепи главата цял ден. Исках просто да вляза в колата си и да се разкарам оттук.
Обърнах се към вратата посегнах към металната позлатена дръжка. Единственото, което ме спря от това да изляза бе гласа на Макстонъс.

- Брат ти се обади и каза да хванеш автобус.

Челюстта ми се стегна, зъбите изкърцаха. Усетих лека болка в дясната ръка, която държеше дръжката. Отвoрих рязко вратата и я тръшнах след себе си, без да поглеждам назад. Дишането ми се ускори, докато гнева чешеше нокти. Взел е колата ми. Отново. Главоболието се засили, докато ума ми продуцираше различни сцени в които перфектния ми брат умира.

Студен, изпълнен с капки вятър ме посрещна в мига в който отворих стъклените порти. Не усетих кога съм минал огромния коридор, вече бях излазъл от сградата. По улицата се стичаше цяла река, всичко бе мокро, мръсно и сиво. Температурата бе невероятно ниска и тялото ми потрепери от самата мисъл да се намокря, докато стигна счупената спирка.

Пъхнах ръце в джобовете си и напуснах стряхата. Вятъра щипеше лицето ми, комбинирано с ледения дъжд направо режеше. За минута вече бях вир вода с тракащи зъби. Досадните капки се стичаха от косата ми по лицето, за тях плата на анурака не бе преграда. Събралите се локви по тротоара вече не ме притесняваха толкова и без това кецовете ми бяха подгизнали , а калните мокри листа служеха като пързалка.

Когато стигнах спирката вече не усещах нищо. Студа бе вцепенил нервите ми. Седях до изтърканата тъмно синя табела, а дъжда падаше на торенти отгоре ми. Виждах струята въздух, която издишвах. Как капчиците безпощадно я пронизват. Не треперих, не усещах, но това не значеше че не чувствах. Гняв, омраза, нервност. Всичките ми емоции си бяха там. Исках да изчезна, да заспя и да не се събудя. Да стана на пепел и да се оставя на вятъра да ме разпръсне и където падне прашинка от мен, тя да трови.
Нещо се промени и отворих изморените си очи. Топлия въздух, който издишвах, вече не бе разсейван от капките. Горната част от пейзажа бе скрита от светло синя материя.
До мен седеше момиче – малко и крехко. Края на главата й едвам достигаше рамото ми. Косата й бе розова, кожата светла и чиста, а дрехите й крещяха от шареност – бебешко синьо,лилаво, розово, зелено. Люлееше се напред-назад на пети и пръсти, държейки с лявата си ръка чадъра по средата ни. Главата й се извъртя мигновенно . Очите - емералдово зелени, огромна усмивка се изписваше на лицето й, всякаш се познаваме и сме неразделни приятели. Заглушена мелодия се чуваше от зелените слушалки в ушите й.

Обърнах глава напред. Омраза. Намразих я в момента в който лъчезарността и невинноста й ме удариха като шамар в лицето. От веселата й усмивка, топлите й очи, положителната енергия до наивността. Мразя я.

Погледа ми машинално падна отново на нея. Тя все още се клатеше и усмихваше, все едно всичко е розово и красиво, всякаш всичките пумий на този свят не съществуваха, гледайки мръсната улица. Дъвчеше дъвка с отворена уста и сладкия й дъх се носеше по влажния въздух.
Отвръщаваше ме.
Светкавица озари небето и миг след това, пред нас спря четворката. Един от автобусите, които ми вършеха работа. Тръгнах, напускайки чадъра и момичето, без да поглеждам назад. Влязох вътре, вратите затваряйки се зад мен и се облегнах на едно от стъклата. Автобуса потегли и последното, което видях бе как момичето ми махна с огромна усмивка. Не отвърнах.

През целия път просто бях залепил чело на прозореца и гледах мръсотия и хора. В момента в който започнах да усещам топлината и сухотата на въздуха, трябваше да сляза. Дъжда отново ме погна, заедно със студа, а всичко около мен ми се стори още по-грозно и мъртво.
Стигнах къщата и си отключих. Веднага хвърлих кецовете на пода, разпръсквайки кал навсякъде. Минах през хола. Майка ми седеше на дивана и четеше едно от клюкарските си списания.

- Боже, целия си вир вода! Веднага ще ти донеса –
- Сам ще се оправя.

Качих се по стълбите, гласа на майка все още звучеше зад мен, и влязох в стаята си, заключвайки. Започнах да събличам мокрите тежки дрехи, докато не останах по бельо. Влязох в бянята и застанах пред мивката, над която бе закачено шкафче с огледало.

Уморени очи, бледа мокра кожа, посинели устни бяха първите неща които ме посрещнаха. Челото ми допря стъклената повърхност и отпуснах главата си на нея. Всичко ме болеше, все едно бях боксовата круша на кеч-маниак. Нещо вътре в мен напираше, опитваше се да излезе. Крещеше и блъскаше.

Веднага отворих шкафчето и извадих болкоуспокояващите, като глътнах две. Влязох в душкабината и пуснах горещата вода. Силната струя ме удари право в гърба и ми идеше да изляза, но после постепенно напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Опрях длани на студените плочки и просто оставих водата да се стича по косата ми.
Стоях пред голямото огледало. Ребрата ми бяха отвратително синьо-зелени, както корема и бедрата. Наредили са ме по-здраво отколкото мислех. Простнах се на леглото, мекия дюшек хлътвайки от теглото ми.

Не ми се мърдаше, не ми се мислеше. И тогава Ада се завърна. Нещото в мен отново започна да набира сили, мяташе се, дращеше и раздираше. Беше под кожата ми, в очите ми. Стиснах зъби и се опитах да го спра, да го накарам да престане. Вече дишах с отворена уста, гръдта ми се повдигаше и спадаше бързо и неравномерно. Мускулите ми трепваха, гърлото ме изгаряше.

Паднах на килима, превивайки се не от болка. Не това не беше болка, беше нещо друго, което не разбирах. Забучих лицето си в грапавите износени нишки и не успях да сдържа вика, който бях държал под ключ. Не можех повече да издържа. Не можех.

Треперещата ми ръка отвори чекмеджето на нощното шкафче, пръстите ми докопаха студения метал. Трябваше да го накарам да спре на всяка цена. Положих студенината на пръстите на противоположната ръка и дръпнах. Не усетих нищо. Започнах да режа тънки повърхностни ивици. Една след друга, една след друга, една след друга. Болката бе като райска напитка. Продължавах да режа като преминах на дланта си и усетих как нещото започна да се укротява. Сладка болка. Усмихнах се.

Тялото ми се отпусна, отново можех да дишам и виждам. Лежах така на тъмно синия килим с омаяна усмивка, а времето просто нямаше значение. Носех се по въздуха. Безтегловност и безгрижие.

Погледнах дланта и пръстите си. Малки струйчици кръв се стичаха от многобройните разрези, като на места се съединяваха и потичаха надолу по опакито на китката. Взех захвърлената хавлия, която ползвах да се изсуша и я увих край ръката си.

Върнах се обратно на леглото чувствайки се леко замаян и отпуснат. Реших да се оставя на нежното почукване на капките по прозореца, преди да сляза долу за вечеря.

да наистина искам ощееееееееееееееее :cvir: :cvir: :cvir: :cvir:

lips_of_an_angel написа:Едно от любимите ми фикчета. Реших и вие да му се порадвате. Авторката е pUnK gIrL [Love] -поздравления за невероятният фик :kisss: Дано не се сърдиш Ако ви кефи пишете коментарчета да пускам още. Имам и една лоша новина авторката отдавна не е пускала нова глава :cvir: , но си заслужава да се прочете

дамм.... фикчето наистина е мн яко..направо върховно...едно от любимите .... сиг. и ти си го чела от тама кадето и аз и наистина там авторката не е пускала нова глава от мн време , даже си мислех че няя да има вообще продължение ...но от скоро време го намерих на едно др място кадето са новите глави

якоо

яко е меко казано давай още

Психо-активни медикаменти


Други названия: Дизел, котки, наяждане, хапове, Валиум, Диазепам, Кодеин, Лексотан, Лидол, Паркизан.
Произход: Синтетични медикаменти, разработени за лечение на тревожност, депресия, безсъние или като мускулни релаксанти.
Начин на приемане: Поглъщат се като таблетки и капсули.
Пряко въздействие: Имат успокояващ, релаксиращ ефект.
Рискове: При използване по лекарско предписание те носят малки рискове от проява на странични ефекти като сънливост, отпадналост. Големите дози действат приспивателно. Реакциите са забавени, което създава опасност при шофиране и работа с машини. Инжектирането на стрити таблетки или съдържанието на капсули е много опасно. Може да увреди вените и да доведе до гангрена. Смесването на медикаментите с алкохол или хероин може да предизвика свръхдоза и да завърши с кома или смърт.
Преки физиологични и психични ефекти: - Намалява напрежението и тревожността.
- Създава чувство за спокойствие и релаксация.
Продължителната употреба води до: Формирането на зависимост. Употребяващият се нуждае от все по-големи дози. Рязкото прекъсване може да предизвика :

- Тревожност и пристъпи на паника.
- Безпокойство, главоболие и гадене, припадъци и конвулсии.

Знаете ли, че...Тези медикаменти би трябвало да се използват само за кратък период от време. Пристрастяването води до неспособност за справяне в нормални ежедневни ситуации.

Глава Трета - UnbreakMeNow

Бях буден макар и да опитвах да се самоизлъжа че всъщност спя. Беше сутрин и скоро се очакваше алармата да ме събуди. Само дето аз вече бях буден ... и болен. И в двата смисъла. В гърлото ми се бе образувала голяма буца, очите пареха, устните бяха сухи и носа ми течеше.

Даваха местните новини по телевизията, обичайната репотерка държейки микрофона, бръщолевеше някакви незначителни неща за умрял бездомник. Очакваше се изражението й да бъде поне малко състрадателно, но всъщност бе обратното – най-вероятно добра новина в личния й живот. Усмивхаше се – от онези усмивки, които не изразяват нищо. Как може да се усмихва докато говори за смърт? Кафевите й очи блестяха и малки бръчици се покрадваха около тях.

Темата за бездомника вече бе захвърлена. Най-вероятно всички ще го забравят до час/два. За какво им е, да помнят нещастието на някой, като си имат свои тревоги. „Някой си нещастник умрял, голяма работа” или „ Сам си е виновен, сам си е избрал пътя” – това ще кажат повечето и ще го изтрият от паметта си както се трие стъкло с дъх.

„Сам си е избрал пътя. Всичко започва още от училище, не е учил, не е завършил – няма образование, без образование няма и работа. Няма и пари с които да живее.”

Може би след време аз ще бъда този бездомник, забравен от всички, напълно сам живеейки по улиците. И след известно време ще умра. Ще намерят тялото ми дни/седмици по-късно. И на никой няма да му пука.

Това ли исках за себе си? Исках ли нещо повече? Да умра от студ и недохранване или от старост. В катастрофа, нещастен случай?

Не знаех.

Изправих се и излязох на терасата, за да разкарам глупостите от главата си. Време бе бездомника да бъде забравен.

Гъста мъгла се бе спуснала върху града. Видимостта бе минимална – не можех да различа къщите отсреща, бяха като големи размазани сиви петна, които почти се сливаха с сивкавата мъглявина. Тишината бе единствено нарушена от теливизора в стаята ми – прогнозата за времето.

- Очаква се облачно време за през следващата седмица придружавано от краткотрайни валежи. Максималните температури ще са около 16 градуса. Типично за сезона.

Носа ми се подразни и кихнах. Краката ми замръзваха, заради ледените плочки. Главата ми тежеше и при всяко движение наболяваше, а ужасното напрежение нарастваше. Усещах как почваше да ми става все по-лошо. Чистия въздух изобщо не помогна.

Влязох обратно в стаята и погледнах шибаната аларма. Колко време остава докато трябва да се събудя? Минах мързеливо през леглото за да стигна нощното шкафче. Трбява да съм буден от петнайсет минути, защо проклетото нещо не е извъняло? Хвърлих го на земята и с едно туп си зарових главата във възглавницата. Осъзнах защо. Беше Събота и температурата ми се покачвеше.

Слязох долу в кухнята за да потърся антибиотик или каквото и да е. По стълбите за малко да падна, чувството ми за равновесие и дистанция на нещата всякаш бе затъпена. Докато стигна шкафа с лекарствата се подпирах по стените. Добре че брат ми все още спеше или може би да не се е върнал от общежитието. Важното беше че го нямаше и че няма да ме види в такова състояние.

Беше нещо като традиция да си идва в края на месеца за няколко дена, просто за да покаже колко успешно се справя и колко нови предложения за работа е получил. Как е един от най-добрите. На свое място родителите ми ще се усмихват и ще споделят колко се гордеят със сина си. После ще се изпише разочарование на лицата им за провала на другия, аз аз ще се усмихна, докато вътре нещо крещи.

Протегнах се и взех цял блистер ремантадин, кутийка с аспирин и тантумверде за гърло. Обърнах се и очите ми паднаха на хладилника. Така или иначе съм в кухнята. Отворих го, меката студенина погали лицето ми и целия потръпнах – беше приятно, и започнах да оглеждам пластмасовите рафтове.

Качих се в стаята си. Знаех че някой се бе събудил, защото душа в една от баните бе пуснат. Заключих зад себе си и хвърлих лекарствата на килима заедно с кутията сок, чипса и бисквитите. Тъкмо когато щях да се сгромолясам до тях, вниманието ми бе уловено от странния звук, който дойде от компютъра ми. Седнах на стола, забравяйки за вкусотиите на пода.

Ново съобщение от Bitter_Honey:
[07:03]
Мога да ти помогна, HollowReflection.

Какво по дяволите е това? Потърках слепоочията си за да се опитам да си спомня кой е „Bitter_Honey”, но колкото и да рових из паметта си беше напразно. Реших да не отговарям и да игнорирам, който и да беше това. Мръднах мишката, но точно тогава тонколоните изпискаха.

Ново съобщение от Bitter_Honey:
[07:05]
Знам че го прочете и знам че смяташ да ме игнорираш. Но също така и знам че имаш нужда от помощ и че аз мога да ти я предоставя. Самия ти знаеш че ти трябва, иначе нямаше да се регистриrаш в форума UnbreakMeNow. Ти имаш нужда от помощ.

Бях сигурен че не съм влизал в такъв форум, но в същия момент ми звучеше познато и някакси далечно.
Помощ? Никой не може да ми помогне, не ми е и притрябвало.

Станах като изключих компа, грабнах дистанционното и седнах на килима. Главата ми бе пълна с каша, която се люлееше наляво и надясно. Взех едно хапче Ремантадин и го глътнах заедно със сок, колкото и гърлото ми да протестираше. После взех и две хапчета аспирин. Започнах да търся нещо да гледам. Някой безмислен филм или научно предаване. Скачах от сапунка на сапунка, от новини на музикални програми до тъпи токшоута и телефонни игри, докато ядох чипс, макар и да изгаряше езика ми. Цялата ми устна кухина бе в афти и рани, а солта изобщо не облекчаваше нещата. Но пък беше вкусно. Най-накрая се спрях на Дискавъри.

Деня ми премина в гледане на телевизия, храна, музика и много носни кърпички. Случаваше се да заспя и да сънувам обикновени кошмари, които не си правех труда да помня. Гълтах и смучех хапчета, като гледах да не се предозирам. Майка ми минаваше от време на време да ме пита как съм и не исках да ме намери припаднал на земята. Това щеше да доведе до болница и изследвания. И оттам картинката става грозна.

Вечерта отказах да сляза на вечеря, по прости причини. Озовах се пред компа, проверявайки за нови съобщения. Имах две – информация за следващия купон и напомняща бележка за Хелоуин. Честно казано, очаквах Bitter_Honey да ми е писал. Прочетох наново съобщенията. Без да мисля отворих гугъл и написах UnbreakMeNow. Ударих ентър. Излязоха главно малоумни песни и тескотве. Щях да се откажа, но уморените ми очи хванаха нещо различно. Отоврих страницата и попаднах на форума, който търсех. Скин-а беше познат, а това което ме учуди бе че автоматично бях логнат. Разгледах темите. Главно бяха анонимни признания от всякакъв сорт като „режа се”, „обичам го” , „грозна съм”, „дебела съм”, а най-често срещаните „друсам се” и „не мога да спра”. Не е възможно доброволно да съм се регнал тук или изобщо да търся нещо подобно. Нещо в главата ми прошепна „не и докато съм трезвен”. Въздъхнах доволно, когато разбрах че не съм писал тема. Бутнах мишката до „изтрий акаунта”. Чаках пръстта си да кликне, но той не го направи. Не се подченяваше на импулсите от мозъка ми или може би просто нямаше такива.

Не помръдвах, очите ми залепени в екрана. Всякаш чаках някой да изкочи оттам. Какво по дяволите правя? Това не съм аз, не съм някакъв нещастник, който иска чужда помощ. Ако исках сам щях да се справя. Въпроса е там че не исках. Но тогава защо не можех да настисна шибаното копче? Защо не игнорирах съобщенията?

С едно бързо движение изключих машината от контакта и захвърлих кабела. Издразних се. За първи път от доста време бях гневен на себе си.

Поклатих глава, сплитайки пръсти в косата си. Беше тъпата настинка. Тъпата настинка заедно с температурата. Повтарях си го няколкократно, като ненормалник. Осъзнах какви глупости върша. Гнева ме изгаряше и знаех, че търябва да се успокоя преди да извърша някоя глупост. Влязох в банята си и извадих хаповете.

Ръцете ми трепереха, зъбите скърцаха безмилостно. Глътнах ги и забучих глава в мивката, пускайки чешмата. Гърлото ми изпищя и се задавих. Изведнъж се почувствах много тежък. Подпрях се на студената повърхност на мивката и се погледнах в огледалото. Изглеждах ужасно, отвращаващо. Не исках да се гледам, затова затворих очи. Седях така, напълно изгубвайки представа за времето.

Шума от течащата вода бе единственото нещо, което чувах – еднотипно и някакси успокояващо. Студения мрамор и под, които докосваха кожата ми, имаха същото въздействие. Усетих как се залюлявам и седнах тромаво и тежко на пода. Даже се излегнах, допирайки лице на студените плочки. Хладнината бе толкова приятна.

На другия ден се събудих в банята, умирайки от глад и схващане на мускулите. Не можех да повярвам че се бях така тотално осрал с хаповете. Взех тубичката и излязох на терасата. Хладния вятър ме приветства заедно с дебелата мъгла. Отново беше влажно. Взех стъпка назад и със всичка сила хвърлих шишенцето. Първата грешка, което направих бе да видя къде точно падат.

Настинката бе изчезнала като бе оставила леки следи като течащия нос.

Цял ден правех абсолютно нищо. Гледах да не мисля много и като по чудо пробвах да си напиша домашните. Тогава се сетих че не съм ги записал и се отказах от идеята. Тогава дойде време за вечеря. Колкото и да не исках слязох. Явно бях предположил правилно – брат ми се бе върнал.

Баща ми седеше както винаги на главното място на масата. Не говореше много и имаше строга финзиономия. Майка се смееше, докато сервираше любимата храна на Итачи.

Седях и ядох. Не се включвах в разговорите ала и не умирах от желание. Всеки път щом, някой отбелязваше хилядите неща които първия син е постигнал, се чувствах все едно някой ми бърка не знам къде.

- Саске, много си мълчелив. Разкажи ми, как върви училище?

Вдигнах поглед от чинията си. На лицето на брат ми се изпитваше самодоволна усмивка. Още един негов шанс да докаже колко е по-добър от мен. Реших да го игнорирам и продължих да ям. Усещах погледа на майка върху мен. Единствения звук бе скърцането на вилици по чиниите. Баща ми бе този, който да наруши тишината.

- Отговори на брат си, Саске.

Игнорирах и него. Храната в чинията ми свърши и станах от масата.

- Седни веднага!

Говореше ми всякаш съм куче. Би трябвало да е разбрал до сега че не съм. Тръгнах към стаята си, гласа на баща ми зад мен. Тогава чух Итачи да казва спокойно: Остави го, татко. Това е от годините.

Поклатих глава и започнах да се изкачвам по стълбите. Исках да си ударя главата някъде или да падна по стълбите, само и само за да не се върна там долу и да не пречиня нечия смърт.Влязох в стаята си и заключих, както винаги. Започнах да дишам дълбоко за да се успокоя. Исках нещо. Нещо силно, кето да ме оттърве от чувствата, които бълбукаха под ребрата ми. Влязох в банята и отворих шкафчето. Преспивателните бяха свършили, а хаповете бяха някъде навънка в тъмното. Щях да се побъркам.

Прерових раницата си, но беше празна. Бях профучал всичко, което имах.

Чух ръмжене. Усетих как нещо се мърда. То се събуди. Събуди се. Събуди се!

Започнах да се паникьосвам, да треперя. Не знаех какво да правя! Прерових нощното шкафче. Студения метал го нямаше. Търсих го по земята като обезумял, влачейки длани по килима, молейки се да го намеря.

То започна да се мята и без усилия счупи клетката. Трябваше да взема хаповете. Полу-пропълзях до врата, опитах се да изляза, но беше заключено. Оптах се да отключа на бравата ми отбягваше.

Дишането ми се ускори.

Седнах на компютъра, пръстите едва успявайки да натискат клавишите както трябва.


Силна болка прониза тялото ми и паднах от стола. Започваше се, а аз не можех да го спра.


Ново съобщение от Bitter_Honey:
В отговор на:
От HollowReflection:
[21:37]
Има нещо в мен, което не мога да контролирам.
[21:39]
Утре ще те открия. Ще се научиш да го контролираш и после ще изчезне. Обещавам.

Супер е И аз искам още

мн яко давай ощеееееееее

Това е предпоследната глава, която качвам В смисъл, че авторката не е писала ощее :cvir: Другата ще я кача утре :;):
Беше студено.

Беше тъмно.

Виждах някакво петно. Млечно със синьо. Всъщност това не беше петно, осъзнах.

Лежеше счупено на земята. Краката свити, ръце стиснали безмилостно земята. Очи затворени. Не беше мъртво. Дишаше. Не беше живо.

Беше човек. Беше момче.

Бях аз.

Глава Четвърта – Бягство от свободата.

Каква е първата мисъл, която минава през ума на един човек, когато се събуди?

Не трябваше да се събуждам. Не трябваше да отварям очи.
Но го направих.

Предпочитах да съм някъде в нищото без да го осъзнавам. Там ми е хубаво, там не съм това. Това, което се събужда отново на килима без спомени, без цел.

Изправих се.

В стаята ми беше кучешки студ благодарение на отворената врата към балкона. Явно беше валяло, тъй като пода беше мокър.

Реших да си взема душ, надявайки се, че ще измие всичката гадост от мен. Натиснах ключа, но лампата не светна. Пробвах отново – нищо не стана. Погледнах компютъра си, който бе изключен, както и останалите уреди в стаята ми. Поклатих глава.

Нямаше ток. Явно не е било само дъжд, а цяла буря. Силен вятър, светкавици, безмилостен дъжд. Всеки нормален човек би се събудил, особено ако прозореца е бил отворен. Но не и някой припаднал нещастник.

Къпах се на тъмно. Горещата вода хапеше и ближеше кожата ми като огнени езици родени в Ада. Запалваше врата ми е се стичаше безпощадно по гърба като караше мускулите ми да се съкращават под яростта й.

Изсуших се колкото можех с хавлиите и облякох обикновенните си дрехи – черни дънки, тениска, анорак. Часовника показваше шест сутринта, а аз вече бях готов. Колко типично да се събудя преди алармата да е извъняла. Зачудих се за какво изобщо имах аларма.

Слязох в хола без да си правя труда да бъда тих. Баща ми отдавна да е заминал за управлението. О, да. Аз съм сина на шерифа. Момче от висока класа с блестящи оценки в най-добрата гимназия. Онзи, когото всички обичат и поддържават на.

Да. Точно така.

Признавам че се учудих, когато видях някой в кухнята. Беше майка. Както винаги си тананикаше весела мелодия, докато ръцете й минаваха по плота. Черната й дълга коса подскачаше заедно с нея. Изглеждаше толкова весела и свободна. Докато не се обърна.

Тъмните й очи изгубиха радостта си, когато паднаха върху мен. Меките устни, които толкова целуваха челото и бузите ми като малък, се свиха тъжно. Казваха че съм одрал кожата й, че съм нейното водно копие. Но това беше отдавна, когато ме обгръщаше с любовта си.

Сега бях едно разочорование.

- Много рано си станал, Саске. – подправения й глас ме вцепени.

Изгори ме, прочупи тънкото стъклото на което вървях.

Игнорирах я, отново. В началото смятах да не го правя, но от преструвките й, които слушах всеки ден, ми се гадеше. Грабнах един банан и излязох, без да и давам възможността да каже каквото и да е.

Времето беше същото като вчера, ако не и по-лошо. Минах през подгизналата трева до счупената люлка. Там между храстите и кална локва лежеше малка пластмасова бутилчица. Макар и да бе изплискана с мокра пръст, белия й етикет ясно се четеше. Ръката ми потрпери и без колебание грабнах снощното спасение и го пъхнах в раницата си.

Мъглата бе по-гъстта от вчера, а студа по-яростен. Не виждах нищо пред себе си. Хората минаваха край мен като сиви петна без лица. Сиви сенки изгубили се, лутащи се безцелно по влажния асвалт, всяка живееща в своя собствена фантазия, отказващи да приемат горчивата истина. Дърветата, провиснали се над плочките, изглеждаха като черни чудовища протягащи черни пръсти в опит да те хванат и завлекат в тъмнотата.

Тялото ми потрепваше на няколко минути, все още неможейки да свикне с времето. Вървях сам, напъхал ръце в джобовете си. Вървях макар и да имах кола.

Проклех брат си.

На спирката имаше хора. Старци, навекли се с каквото са видели в гардероба си, и ученици. Беше пълно. Група момичета обсъждаха на висок писклив глас, който ми бъркаше не знам къде.

Проклех брат си за втори път този ден.

Тогава автобуса дойде – кален, одран и вонящ на изгорели газове.

Намерих място колкото се може по-бързо и докато се наместя – седалките заети, коридора наполовина пълен.

Автобуса потегли, мотора давейки се като безпомощно животно под стичащите се торенти вода на безмилостен водопад, отказвайки да го пуснат на повърхността за глътка въздух.

Имаше прекалено много хора и започнах да се чувствам странно. Всякаш нещо ме притискаше към студена стена и не можех да се измъкна. Очите им падаха върху мен и бързо се отместваха всякаш знаеха какво представлявам.

Бях свикнал да бъда сам. Да се грижа само за себе си да нямам истински приятели. В момента в който всичко се срути един по един всички си тръгнаха. Аз пропадах и те не искаха да пъдат повлечени. Скъсаха страницата в която присъствах и отвориха нова.

Разтърсих глава. Глупости. Облегнах се назад. Не се виждаше нищо през прозореца, само тлъстата мъгла като от време на време някоя табела на отрсещния тротоар предаваше леко сияние.

Пред мен седна някакъв дядо. Посивялата му коса бе скрита под дебела грозна шапка, засенчваща лице изпълнено с бръчки и бузи порозовяли от студа. Беше се сгушил в огромно старо яке, всякаш щеше да го предпази от времето навън. Ръцете му седяха скръстени, целите подути. Личеше си че се е трудил през живота си по грубата кожа и многобройните мазоли по тях.

И имайки предвид всичко това изглеждаше щастлив.

Напуканите му устни бяха извити в лека и спокойна усмивка, предавайки допълнителни бръчици край стъклените му сини очи, които държаха живот равняващ се на този на дете изяло туко-що цял шоколад. Излъчването му беше хармонично, без болка, стрес или нещастие. За него нямаше значение че бе стар, че не му оставаше още много живот. Всичките щастливи моменти, всичките успехи постигнати със старание, всичките лоши части, които е надскочил компесираха за това. Човек, който бе изживял живота си пълноценно - беше някакси красиво.

Завиждах му. Исках да съм на неговото място, да изживея живота който го е направил такъв сега. Да усетя отново вкуса на радостта, да имам някаква цел за която да се трудя и накрая постигна.

Но не можех.

Вече бях прекалено дълбоко пропаднал. Пропилях шансовете си.

Стареца забеляза че го гледам. Стъклените му очи пронизаха моите. Всякаш някаква енергия навлезе през тях и достигна кътчето на оскъдната ми душа. Шума заглъхна, вибрациите от автобуса престанаха.Времето всякаш спря.

Той наклони леко глава, всякаш видя през всичките стени, които бях построил.

- Никой не може да се върне назад и промени началото, но всеки може да започне сега и да промени краят.

Думите му автоматично се повториха в главата ми. Зазвънчаха в ушите ми, в цялото ми тяло. Първото нещо, което изпитах, бе страха. Страха че бариерите ми бяха разкъсани. Дишането ми спря. И тогава усетих нещо в себе си, нещо мрачно, гневно, опасно.

От страх и безтегловност, чувствата ми взеха друга посока, без да ги контролирам аз.

Кой беше той да ми говори така всякаш ме познава? Всякаш знае какво съм преживял? Да ми дава глупави съвети? Всякаш знаеше всичко!

Беше гняв. Беше част от мен.

Времто продължи хода си всякаш нищо не се бе случило. Хората отново се оплакваха, развалината наречена автобус продължи да вибрира.

Свих юмруци. Импулси дразнеха краищата на нервите ми по цялото тяло. Изправих се изведнъж. Всякаш гледах себе си отстрани. Отворих устни и с ужасно студен глас, глас който не подозирах че притежавам казах:

- Какви ги говориш, стари глупако?

Това аз ли бях? Да. Това бе част от мен. Това бях аз.

Автобуса спря и слязох. Чистия въздух ме удари, навлезе в кръвта ми. Юмруците ми се отпуснаха. Импулсите спряха. Отново се почувствах безтегловен и за едно бях сигурен – нещото се върна в клетката си.

Силния вятър ме върна към действителността, обърнах се и започнах да вървя към омразната сграда. Стъпките ми отекваха зад мен. Бях отново сам и за пореден път ми бе доказано що за чудовище съм.
-


-
Училищните коридори бяха пълни макар и да имаше тридесет минути до звънеца обявяващ началото на първия час. Стените бяха облепени с най-различни постери като повечето от тях бяха свързани с предстоящия празник – Хелоуин, 31-ви Октомври деня в който всички мъртъвци излизат по улиците и вселяват страх и ужас, защото са копелета и им е яко.

Да.

По-скоро децата се обличат като малки уродчета, а аз се натрясквам на някой купон. Ура.

Стигнах шкафчето си и бързо врътнах комбинацията, но естествено беше необходим един умрук във вече огъната ламарина за да се отвори с едно раждясало изскърцване. Махнах фалшивата ламарина за дъно и оставих пластмасовото шишенце вътре. Уверих се че съм направил всичко както трябва и затрових жълтата вратичка. Хванах някакво движение и погледнах надолу. Малка хартиена бележка легна безшумно на земята. Повдигнах вежди. Грабнах я. Вътре с грозен почерк пишеше:

Мъртъв си Учиха.

Усмихнах се дъха ми излизащ през носа. Скъпия Мичигън се бе сетил за мен. Всъщност би трябвало да се сеща всеки път щом погледне в огледалото кривия си нос. Смачках крехкото листче в юмрука си.

Наместих чантата си и тръгнах към отсрещната стая. В момента в който влязох всички глави се обърнаха, любопитни погледи се втренчиха в мен. Бързо набелязах целта си. Седейки на чина в средата на стаята, провисвайки един крак, другия стъпал на дръвения стол бе Рой Мичигън. Жалките му приятели го бяха наобиколили като гладни далматинци пред стопанина си държащ храна.

Беше толкова заплетен в поредната си героична история че не ме забеляза. Тряснах дланта си на чина, малката хартийка заклещена помежду. Това хвана вниманието му.

Сини очи срещнаха нощно черни. Страничните шумове заглъхнаха.

Аз съм по-силен. Аз съм повече. Аз съм над теб. Аз мога и ще го направя. Аз. Аз съм по-добър. А съм най-добрия.

Не беше нужно разменянето на думи. Очите казваха всичко, а неговите казваха че го беше страх. Звънецът сряза плътната тишина както нож реже масло. Зеницата му трепна.

При хищниците този, който счупи очния контакт е по-слаб. При хората е същото. Счупена усмивка се покрадна по устните ми. Ченето на Мичигън видимо се стегна.

Преди да е казал каквото и да е се обърнах и излязох от стаята.

Две на нула за мен.
-


-
Когато Евънс влезе, вече бях седнал. Погледа му по странна причина не се спря на мен както винаги. Това грабна интереса ми. Чу се пързаляне на метални крака по пода и всички се изправиха. Всички, разбире се, освен мен. Не виждах нуждата да ставам.

- Добро утро.

- Добро утро, господин Евънс.

- Може да седнете. – каза с усмивка.

Всъщност досега не го бях виждал да се усмихва и беше странно.

- Предполагам че Саске Учиха не е решил – повдигна главата си от дневника и очите му сканираха стаята през дебелите лупи – да се присъдени към на на- погледа му се спря на мен, – А-ах! – усмихнах се подигравателно, – Е има си първи път за всичко, предполагам. – смъмри под носа си зачерквайки нещо.

Евънс беше от онези, които държат на средна дисциплина в час. Мекото му сърце не му позволяваше да крещи, но пък лесно прощаваше и даваше втори шансове. Беше от вида даскали с които може да се говори след часовете. Обичаше равно учениците си и шегите бяха позволени в час.

Убеден бях че се прибираше веднага след работа в скромното си жилище, вечеряше сам и после сядаше в червен удобен диван на който четеше някой роман на мека светлина от малката лампа до библиотечката.

С други думи – мекошавец, който обичах да разигравам.

Евънс затрвори тежкия дневник и отново вдигна глава.

- Днес имаме нов ученик дошъл чак от Хъдсон! Наскоро цялото семейство се преместило в нашия град.

Нов ученик? Въздъхнах. Някое мамино богаташче с големи амбиций и бъдеще. Колко нетипично.

Вратата се отвори. Първото, което хвана вниманието ми бе розово, всъщност розова глава. Веждите ми се повдигнаха.

Вратата се затвори и новия ученик престъпи пред класа.

Розово.

Малко момиче с розова коса.

Беше ми адски познато.

Не беше това, което очаквах.

Тя бе малка, крехка, чуплива. Снежно бяло лице и ягодови устни бяха засенчени от огромни зелени очи. Вишнево червения й анорак беше прекалено широк. Носеше черни джинси по крака и зеленикави кецове.

Малко ангелче.

Ослепяваща усмивка.

Устните и замърдаха всякаш говореше, но не чувах нищо. Някои вдигаха ръце, тя им се усмихваше и отново отваряше устни. Главата й се обърна към Евънс, дългата й розова коса подскачайки леко. Усмивките й продължаваха.

Тогава тя се обърна, обърканост изписано на лицето й като устните й се присвиха. Блестящите й очи търсеха нещо. Търсеха докато не паднаха върху мен. Белите й зъби светнаха в нова усмивка.

Усмиква за мен.

Тя тръгна към мен, подскачайки леко. Цялата блестеше.

Седна до мен.

Все още я гледах, а тя все още се усмихваше. Очите й не бяха просто зелени. Имаха и златно в тях. Малкти пръски златно около зеницата й, както и линийки по тъмно зелено. Бяха красиви.

Розово. Усмивка. Зелено.

Изведнъж главата й се стрелна напред към дъската.

Нослето и бе малко и сладко, а ...

Тогава нещо ... стана. Какво по дяволите правех? Обърнах се към прозореца.

Мъгла. Бяла и мека, като памук.

Стиснах зъби.

Не. Мъглата е сива, гадна, мръсна, влажна.

Звука бавно се върна. Разслистването на листи, скърцането на химикали, хлъзгането на маркера по бялата дъска.

Във въздуха се носеше ухание на цитрусови плодове.

Погледнах я през крайчеца на очите си. Беше подпряла лакет на чина като подпираше бузата си на длан. Очите й гледаха към тетрадката й, черните и дълги мигли се извиваха красиво нагоре.

Тогава се сетих. Тя беше на спирката онзи дъждовен ден, заедно с чадъра, който реши да сподели.

Момичето премахна един кичур от лицето си и забеляза че я гледам. Обърна цялото си лице към мен и се усмихна, очите й светнаха.

Преглътнах.

Тя се засмя нежно и подаде ръка под чина. Без да се замислям я хванах в моята. Беше малка, мека и топла.

- Сакура.

Гласа и беше като мед за ушите, а не писклив и преповдигнат. Усетих как стисна ръката ми.

- Са-ку-ра. – повтори.

- Саске. – отговорих машинално.

- Саске! – прошепна усмихвайки се.

Пуснах ръката й и се обърнах към прозореца.

Сакура.

Повторих го няколко пъти без да знам защо.

Останалата част от часа мина в мълчание. Чувствах се не на себе си. Всякаш се бях дрогирал с нещо качествено. Но не бях взимал нищо.

Звънеца би и не я видях повече. А и не исках. Караше ме да се чуствам странно.

Беше шест, когато напуснах сградата. Беше студено и мокро. Мъглата, ако бе възможно, се бе сгъстила още повече от последния път когато я видях.

Усещах я на раменете си, тежка и ледена като смъртта.

Зарових ръце в джобовете, но пръстите ми останаха като шушулки лед. Хората с които се разминавах под слабите улични лампи бяха само мърморещи сянки, или по скоро сиви силуети.

Спирката бе празна и не се и учидих. Богаташчетата или си имат коли, или мама и татко, които да ги вземат.

Тишината доминираше заедно с мъглата. Краката ми бяха лед заедно с ръцете и носа ми ме дразнеше. Тъп нос. Едно от нещата, които мразя у себе си, може би защото го бях наследил от баща си. Гаден нос. Шибан нос.

Кихнах.

- Наздраве!

Обърнах се назад. Розово, малко и лъчезарно. Не знам дали беше въображението ми или постоянното друсане. Което ми няпомня че трябваше да взема нещо от шкафчето ми. Как можах да забравя?

- Пет,три,шест!

Всякаш мога да забравя нещо съществено като хаповете в шкафчето?

- Сметна ли ги? Саске?

Розовото и малкото вече стоеше до мен с очи очакващи нещо. Повдигнах вежди. Кога успя да се приближи?

- Ехоооооо! Толкова ли не можеш да ги сметнеш?

- Какво?

За какво по дяволите говори?

Устните й се свиха.

- Пет плюс три плюс шест! Когато някой кихне, значи някой го споменава! Смяташ и получаваш буква.

- Това са глупости.

Розовото скръсти ръце и се обърна напред към улицата. Устните й бяха смешно издадени напред, опитвайки се да изглежда разгневена. Всъщност изглеждаше като малко дете, което не си е получило дозата захар за деня. Което ми няпомня за жълтото шкафче.

- Хмпф!

Въздъхнах. Не знам защо го направих, пък и какво толкова?

- Четеринадесет – Н.

Очите й светнаха.

- Познаваш ли някой с Н?

О, да. Момчето, което ми беше най-добър приятел като малък, преди да се премести в друг град. Моята пълна противоположност. Беше смешно глупав с русата си коса и сините си очи. Дори не знам как станахме приятели. Спомних си как винаги се съзтезавахме в абсолютно всичко и винаги свършвахме на равно, като изключим училище – там аз винаги бях по-добър. Не разбрах кога нещо подобно на усмивка се бе лепнала на лицето ми.

- Не.

Тя въздъхна и затвори зелените си очи, дългите й мигли лягайки върху розовите й нежни бузки, погалени от студа.

Осъзнах че зяпам и бързо отместих погледа си. Явно не бях на себе си. Нуждаех се от пластамосовото шишенце заключено в шкафчето ми.

Бях направил само няколко крачки, когато чух гласа й.

- Къде отиваш, Саске?

Да си взема леката дрога за да се надрусам довечера.

- Забравих нещо в даскало. – казах през рамо.

Леки стъпки и вече вървеше в крачка с мен. Косата й подскачаше, докато вятъра си играеше с няколко кичура.

- Идвам с теб!

За Бога, това розово нещо не си знае мястото. Такова малко и чупливо същество да се мъкне с мен – беше смешно.

- Смятах че ще си чула. – чух се да казвам.

Тя се разсмя – мелодичен звън.

- О, повярвай ми чух доста неща! – розовото вдигна ръце и почна да брои на пръсти – Като това че крадеш коли и обираш бижутерии, че си имаш банда и си нещо като гангстер, че си асексуален, че се друсаш, че си богат, че обичаш да пребиваш от бой хора, които те дразнят. – на това трябваше да се усмихна.

- И?

- И? – повтори след мен като вдигна главата си за да ме погледне.

- Какво правиш с мен?

- Да не би да казваш, че трябва да вярвам на това което чух?

Не.

- Вярвай на каквото искаш.

Розовото се изплези.

- Не си толкова страшен за колкото се смяташ! Ако питаш мен си даже тъжен и не разбран.

Тъжен? Не разбран? Няма кой да ме разбира, няма нищо за разбиране пък и не съм най-веселия човек на света. Знаех що за лайна е всичко и как не си заслужава да се трудиш за каквото и да е. И без това няма да го постигнеш. Мечти? Това са само глупости, неща които те заблуждават, които никога няма да се сбъднат. По-скоро бях отегчен.

- До утре ще страниш от мен и ще се правиш че не ме познаваш.

Защо настояваше? Защо не обърна гръб, както всички останали? Тя беше като лъчите на слънцето – топла, мека, нежна и лъчезарна. Беше невинна и глуповато наивна. Можех да кажа че таи големи мечти и че има бъдеще. Вярваше в живота. Очите й казваха всичко това, трябваше само да надникна. Малка и чуплива. Какво правеше с момче като мен? Беше пълната ми противоположност.

В нов град е, има всичките възможности да се запознае с правилните хора.

Розовото се спря. Очите й, ако беше възможно, станаха още по-големи, пълни с искреност и невинност.

- И защо да го правя?

Продължих да вървя към сградата, без да се обръщам.

Можех да я нараня. Не – щях да я нараня.

- Нямаш никаква полза от това да се мотаеш около мен.

Чух как се затича след, стъпвайки в няколко кални локви, най-вероятно изплисквайки кецовете и крачолите си.

Всички около мен странят, страхуват се да не ги завлека към дълбините на мръсотиятата.

Нещо дръпна рязко ръкава ми, силно. Обърнах се и ме посрещнаха огромни зелени очи със златни късчета, които държаха до някаква степен гняв и разтровеженост.

- Тъпчо! Приятелите не са „само за полза”! А аз искам да съм ти приятел! Някой на който да можеш да се доверяваш и с който да прекарваш времето си.

- Защо? Ти дори не ме познаваш!

Разкарай се от мен за да не те завлека. Махни се. Бягай.

- Позволи ми да те опозная, Саске.

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да мисля. Не бях ядосан, точно. По-скоро изнервен от факта че можех да опостуша един живот. Но, защо да ми пука?

Зелени очи.

Огромна усмивка.

Имах свободата да реша. Да я разкарам с тежки думи или да й позволя да се приближи до мен.

Зелени очи.

Огромна усмивка.

Продължих напред със стабилни крачки. Мъглата все още бе около мен, плътна и влажна. Клоните на дърветата бяха черни и вече напълно голи. Не минаваха коли и тишината цареше над голямата улица.

- Побързай. Няма да те чакам.

За секунда и вече вървеше до мен, усмивката й на лице, зелените й очи право напред.

Избрах да избягам от свободата. Да става каквото става. Всичките решения, които бях взел досега бяха грешни, нека някой друг вместо мен да избира. Нека да е бягство от свободата.

супер еееееееееееее :kisss: :kisss: :kisss: :kisss: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!:

Amu-chan: Слагай по-малко емотикони!

мн е яко дай още

плсссс ощеееееееееееее :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir: :cvir:

Това е последната глава, която имам :cvir: Искам да кажа, че авторката не е писала още. :cvir: Ако случайно някой намери още глави пускайтеги Имате пълното ми разрешение :o.k.:

Канабис

Други названия: Блаженство, ганджа, джанка, джинджифил, жожоба, индийски коноп, Марийка, Мери Джейн, трева.Произход: Родината на индийския коноп е Китай. Активното вещество е тетрахидроканабинол(ТНС). Продуктите на индийския коноп се отличават по процентното съдържание на ТНС. Марихуаната е смес от изсушени и нарязани стебла, листа и цъфтящи връхчета. Цветът и е зелен, кафяв или сив. Ганджата се приготвя от изсушени пъпки и съцветия. Хашишът се получава от смолата на канабиса. Той е кафяв на цвят и е с многократно по-висока концентрация на ТНС. Хашишовото масло е извлек с кафеникав цвят и има най-силно въздействие.
Начин на приемане: Канабисът най-често се пуши чист или след смесване с тютюн в ръчно свити цигари, лула или наргиле. Може да се приема като чай, да се добави в храната или да се смърка.
Пряко въздействие: Обща възбуда, повишено настроение.
Рискове: Предизвиква ярки възприятия, повишено самочувствие и сексуално желание, водещо до рисково поведение. Ефектът на канабиса зависи от вида му, начина му на приемане, предишния опит, очакванията на употребяващия и от смесването му с други вещества.
Преки физиологични и психични ефекти:

- Зачервени очи, разширени зеници.
- Повишено кръвно налягане.
- Ускорен пулс.
- Повишен апетит.

Продължителната употреба води до:

- Негативни настроения и нагласи.
- Намалена способност за концентрация.
- Нарушени волеви процеси.
- Формиране на психическа зависимост.
- Респираторни заболявания и рак на белите дробове
- Прекратяването на употребата е придружено с гадене, повръщане, безсъние, раздразнителност.

Знаете ли, че...Марихуаната е най-често употребявания наркотик от младежите. Комбинацията на канабис с алкохол води до замайване, гадене и повръщане.

Глава Пета - Планове

Доста необикновено есента да е стъпила здраво на четири крака в края на октомври. Валежите не бяха топли и леки, като сутринната роса, нито времето бе променливо – ту топло, ту студено. Същност температурите бяха вледеняващи костите, небето ревеше и крещеше само нощем, а през деня оставяше гъсти мъгли, чиято влага преминаваше през всичко.

Беше сутрин, но това не спираше част от обществото на града да е вече на крака. Някои посрещаха новия ден с усмивка казвайки си, че няма да позволят времето да им скапва настроението. Други седяха полузаспали пред мивката в опит да си измият зъбите, проклинайки времето по което са си легнали снощи. Трети се опитваха да свършат хиляди неща наведнъж, защото са пропуснали алармата за пореден път тази седмица и шефа няма да остане очарован.

Тази сутрин за повечето беше обикновена. Не се различаваше с нищо по останалите освен че мъглата бе позакъсняла малко и навън беше ясно, но и хапещо студено.

За Саске Учиха беше различна. Момчето го осъзна момента в който противния звън на алармата го изтръгна от съня, който сънуваше.

От кога сънува?

От кога алармата го изпреварва?

Саске се навдигна бавно и отплети крака от завивката. Погледа му си казваше думите – „Какво по дяволите?”. Машинално стана от леглото, досадния плат се свлече зад него като едвам не го препъна, и с неорентирани крачки стигна до банята.

Опирайки длани на студената мивка момчето втренчи поглед в огледалото. Очите му не бяха кървясали като всяка друга сутрин, но сенките все още бяха там макар и да не изглеждаше толкова уморен.

Саске се опита да си спомни предната вечер. Веднага нещо розово се лепна последвано от мъгла, автобус и пороен дъжд. Също така че не бе взимал нищо. Не чувстваше и нуждата.

Може би този ден наистина щеше да бъде различен.

Взе си бърз душ и облече обикновените си дрехи – черни дънки, черна тениска и черен анорак. Не че имаше малко дрехи, просто момчето не намрише за нужно да се облича всеки ден различно както всички останали. Какво толкова? Нали са просто дрехи.

Саске не очакваше да срещне ясен ден щом напусна къщата. Но това че бе ясно не значеше че не е влажно, намръщи се. Плочките бяха хлъзгави както обикновенно целите налепени от полуизсъхнали листа, които не правеха по-малко хлъзгаво. Чернокoсия не бе особено щастлив като се има на предвид че бе висок само метър и осемдесет – а от толкова боли като се изтърсиш.

Автобусната спирка си бе същата порутина, каквато я бе оставил снощи(като пропуснем няколко пресни залепени постери).

Хапещият вятър си играеше с черните му кичури, което караше момчето да се мръщи още повече и да проклина брат си. Колата е негова за Бога! Сега остана и Итачи да я блъсне някъде и тогава Саске бе сигурен че ще му извие вратлето (ако летящите ламарини и стъкла не се бяха погрижили вече за това).

Автобусът се домъкна не след дълго оставяйки дира отровни газове. Момчето влезе вътре и погледите на пътуващите вече бяха върху него. Тишината говореше сама за себе си. Разочорование, съжаление и омраза. Бяха си там, изписани по лицата им. Прииска му се да се изпари или да скочи през прозореца. Винаги е искал да бъде невидим, но каквото и да правеше все бе повод за разговор.

„Момчето на шерифа, каква срамота! Само по погледа мога да кажа че взема наркотици. Чух, че избягал от поправителен дом! Знаеш ли, че не се прибира с дни у тях и спи на открито? Не мога да повярвам че баща му не прави нищо по въпроса! Може би е отвъд помощ...”

Където и да отидеше тези реплики се повтаряха. Саске не им обръщаше внимание или поне не се опитваше.

Най-голямата му пречка бе факта че изолираше истинските си чувства. Затваряше ги в клетка у себе си и ги заравяше надълбоко. Не признаваше пред себе си какво изпитва. Просто стиска зъби и преглъща. Но имаше моменти в които емоциите ставаха прекалено яростни, когато той самия бе изтощен от лъжите, които автоматично си създаваше в съзнанието и всичко това излизаше. Клетката се отваряше и цялата мъка, ярост, омраза излизаше навън. Малкото момченце заровено някъде вътре в него отваряше очи и протягаше ръка, но чудовището отвън го избутваше обратно.

Автобуса спря на спирката и чернокосия излетя навън. Атмосферата вътре го притискаше, сякаш стените се смаляваха и го задушаваха заедно с безбройните погледи вплетени в жалкото му състояние, макар и да не го признаваше пред себе си. Смяташе го за слабост, а той не бе слаб нито безпомощен като антилопа приклещена от гепард. Той не бе слаба жертва със забити зъби във врата си, а силен ловък и бърз хищник.

Дали?

Това, което видя на спирката, го изненада. Сакура, розовокосото момиче с зелените, много зелени очи говореше с едно от най-популярните момичета на училището. Макар и да не си бе направил труда да запомни името й, външния и вид не лъжеше. Момиче с фигура на модел и лице на актриса. Какво правеха двете?

Тълпата от автобуса скри гледката му към двете момичета. Саске поклати глава, бързайки да се махне от тълпата тръгна към сградата, която му се струваше като голяма клетка за „перфектни идеалисти” Зарови ръце в джобовете на дънките си за да ги предпази от суровия вятър, който всякаш забиваше ледени висулки по цялото му тяло ... и за малко да се изтърси по лице на земята.

Защо?

Може би защото малко розовокосо момиченце се бе метнало на гърба му. Когато Саске се осъзна и запази равновесие смях като меден звън на камбани се разнесе зад него.

- Дий Саске! Бъди добро момче и ще ти дам захарна буца! – разсмя се Сакура все още прегърнала врата на момчето, крака силно увити край кръста му.

Саске се чувстваше всякаш голяма буболечка се е хванала за гърба му. Беше невероятно леко и кокалесто. Но това не означаваше че беше проклет кон и щеше да я носи.

- Слез от мен. – каза с невероятно равен плашещ глас, който колкото и да не му се вярваше нямаше никакъв ефект.

Розовокосото момиче се разсмя и се набра нагоре за да долепи своята порозовяла от студа бузка до неговата. Нейното лице бе толкова малко и нежно в сравнение с неговото. Малко носле, нежни и пълни розови устни и меки очи, нищо общо с финзиономията на Саске – изпито лице, широка челюст, тънки устни вечно намръщени и студени очи.

Момчето всякаш замръзна.

- Ихааа! Колко от високо гледаш! Така всичко изглежда по-малко! Иии, ама ти колко си висок? И – размърда тялото си в опит да го бутне напред – мърдай, конче! Ще закъснеем за час!

Саске можеше да усети дъха й, мириса й, как розовата й коса галеше лицето му. От ъгълчетата на очите си я погледна. Огромни блестящи очи, червено малко носле, меки леко издадени напред във вечна нацуп-финзиономия устни опънати в усмивка и бели малки зъбки.

- Хайде де, Саскеееееееее! – оплака се докато наместваше краката си, които бавно се изплъзваха.

Трябваше да й каже не. Трябваше да я разкара. Просто трябваше. Но въпроса не беше в това дали трябва или не трябва. Истината бе че му харесваше да бъде обгърнат от аурата и топлотата, която излъчваше.

Саске подложи ръце под бедрата й и тръгна напред. Сакура се разсмя и потърка бузка в неговата.

- Дийй! – извика едвам поемайки си дъх от смеене.

Момчето просто въздъхна и продължи да върви без да обръща внимание на странните погледи, които получаваше. Смеха й му стигаше.

- Ей, Саске? – дъха й погали лицето му и целия настръхна.

- Хн? – попита с странния звук, идващ дълбоко от гърдите му.

- На колко си години? – прозвуча невинното й гласче.

Саске само въздъхна и завъртя очи сякаш беше най-простия въпрос на света.

- Седемнадесет.

- Аз също! – на момчето отново му се наложи да въздиша.

Беше ли нужно да вика ... в ухото му? Естествено че ще е на неговата възраст, кето му се струваше някакси невъзможно, нали са от един клас?

Бузката й отново се потърка в неговата.

- Саске?

Ако беше пак подобен въпрос щеше да й покаже как се пада по стълби.

- Да? – попита раздразнено.

Пак това потъркване на бузи.

Сакура отново се намести.

- Тогава ... как е възможно лицето ти да е меко и гладко като бебешко дупе?

Саске се задави на плюнката си.

- - -

По коридорите висяха големи фенери в формата на тикви с изрязани очи, нос и назъбени усмивки. Черни плакати със страховти послания и зловещи рисунки, залепени на стените, сякаш спокойно дебнаха учениците които минаваха. Лампички светещи в оранжево и черно висяха от таваните, тук-там придружени от паяжини.

Ясно беше че Хелоун бе на по-малко от 24 часа.

Повечето сръзваха празника със шоколад, други с купон и забавления, а трети скромно отказваха да празнуват.

Саске отново не попадаше в категориите.

За него Хелоуин означаваше да се натресе на някой купон, освен ако „приятелите” му не го светнат за някой ПО-як купон. Там Саске ще пие, ще се депресира(макар че никога не би си го признал) и след това ще се надруса – което ще го развесели и отпусне. Не рядко се е случвало на събирания като тия на сутринта да се събуди с ужасно главоболие, напълно гол под чаршаф с момиче на другия край на леглото. Понякога ще има по-лошия късмет да се събуди припаднал в някой кенеф или най-лошото в участъка, където баща му го чакаше с „топла” усмивка.

Това се случва на всеки празник. Това бе правило. Закон.

Саске си знаеше това от А до Я. Не се и оплакваше. Но самия той не очакваше нещата да се променят.

Седяха в стаята, когато въпросът й(един от многото) се изля като мляко от бутилка.

- Какво ще правиш на Хелоуин?

Момчето тръгна да отговаря но Сакура бързо го скастри.

- Само не ми казвай че ще се натряскаш на някой купон.

Същност точно това щеше да й каже. Затова предпочете да си замълчи и да повдигне вежди.

- Знаех си! Ще ти покажа как се прави Хелоуин! И сто процента гарантирам че ще се забавляваш!

Саске отвори уста, но едно малко пръсче се долепи до устните му спирайки репликата му.

- Нъх ъх!

За такова дребно човече е доста самоуверена, помисли си Саске със скрита усмивка. Но не.

- Ще се забавляваме, ще видиш! И знаеш ли кое е най-готиното? ШО-КО-ЛАД! Ще ядем шо-ко-лад! Шо-ко-лад! – започна да пее момичето, а Саске само можеше да завърти очи на детското й държание.

- Можеш да бъдеш много досадна.

Сакура спря шоколадовия си танц и се изплези.

- А пък ти можеш от речник десет милиона думи да използваш само десет ... цял живот!

Заедно с биенето на звънеца влезе и учителя им по Астрономия. Класа затихна и всички седнаха по местата си. Г-н Евънс започна часа, както обикновенно.

Сакура се наклони към Саске и прошепна.

- Пък и това е част от чара ми.

Момчето повдигна вежди с иронична финзиономия.

- Ти да имаш чар?

И тогава бе сръган с лакет в ребрата.

Г-н Евънс се закашля, грабвайки вниманието им.

- Преди да започна искам да ви дам една много важна задача, същност проект. Но различното е че-

Саске бързо изгуби интерес и погледна през прозореца. Изненада се че мъглата все още не си бе пропълзяла път между сградите, както обикновено правеше рано сутрин. Всяка сутрин. Но това не значеше че има нещо против всичко да не тъне в облак. Облаците означаваха досадна влага, която се пропива във всичко – живо или мъртво.

Момчето завъртя погледа си към чина само за да немери учебник и черна тетрадка на сиви линии както и обикновен химикал. Честно казано Саске донякъде очакваше всичко да е розово с перушини и пухчета и всякакви гнусотии за които съществата от женски пол вдигаха врява до небето.

Полагайки ръце на чина като възглавница, катранено черните му очи се затвориха мързеливо, хващайки една последна картина – Сакура с нацупени устни и очи вперени в учебника, който държеше.

На Саске му стана пределно ясно че розовата глава и понятие си нямаше какво гледа.

Ъгълчето на устата му леко се повдигна, преди всички шумове в стаята да заглъхнат.

- - -

Звънецът би, а звука му се разнесе из цялото училище. В повечето случаи си бе просто един обикновен звън, но за всички поситители на сградата на знанието беше любим. Защо? Защото туко-що обяви края на последния учебен час за тази седмица. Вратите на стаите започнаха да се отварят една по една, коридорите се изпълваха с тийнейджъри превъзбудени относно факта че Хелоуин е именно утре. Момичетата се кискаха помежду си обсъждайки костюмите си. Момчетата залагаха кой колко мацки ще забие или кой ще се напие най-брутално.

Саске правеше всичко възможно за да игнорира всички и всичко. Отвори шкафчето си и извади раницата, хвърляйки я на гръб. Всичко се състоеше от бързи и насечени движения – пропити от досада.

Навирайки ръка вътре за да опипа да не би да има нещо забравено, момчето трясна ламаринената вратичка. Тогава нещо в главата му щракна.

Бързо намествайки комбинацията, момчето премахна фалшивата стена и очите му се спряха на пакетче трева и хапове. Тялото му всякаш замръзна.

Няколко дена бяха минали откакто не бе взимал нищо. А и Нещото не се обаждаше. Все още. Ами ако реши да почука? Какво ще прави тогава, след като няма абсолютно нищо в стаята си. По-добре да се подсигури. Обвивайки дълги пръсти около бутилчицата, момчето се спря. Ами ако се изкуши? Нямаше никакво „ами”. Беше сигурен че ще се изкуши.

Беше чист от има/няма два дена. Изключително незначително време, но все пак. Странното бе че и дори не се бе сещал за тях цял ден.

Саске поклати глава и ги извади от шкафчето. Очите му бяха вперени в надписа. По-добре да бъде подсигурен.

- Какво-о-о-о правиш Саске? – изпя сладко гласче в ухото му.

Момчето се стресна и за малко да изпусне бутилчицата. Обръщайки се назад, погледа му намериха розова глава и зелени очи – вече до болка познати. Без да мисли, Сасле навря хаповете в шкафчето и тръшна жълтата вратичка.

- Нищо. – измърмори и тръгна към изхода.

Бавните му тежки стъпки бяха придужени от бързи и леки.

Защо го направи? Защо ги върна обратно?

- Утре ме чакай в пет на последната спирка, окей? Няма да ти позволя да си се натряскаш някъде.

Саске я погледна странно.

- Просто ми изглеждаш от онзи тип хора, нали знаеш?

- Хн.

Навън беше тъмно и студено. Огромни облаци закриваха луната и единствения доставчик на светлина бяха жалките улични лампи. Сакура реши да наруши тишината.

- Саске, трябва да направим проекта.

- Проект? – попита чернокосия, поглеждайки я от ъгълчето на очите си.

- А, вярно ти спеше. Имаме проект по Астрономия за понеделник.

Саске изпусна рязко въздуха през носа си.

- Хайде де! Оценката ми зависи от теб! Злия даскал ме е заключил в кула и постави минионите си да ме пазят! А ти си моя рицар и трябва да ме спасиш заедно с доблестия си жребец! Моля тее!

Черноокото момче не успя да сдържи усмивката си. Повдигайки вежда я погледна. Очите им се срещнаха и Сакура бързо отмести поглед към земята.

- Добре де, гледах Шрек снощи. – промърмори с нацупена финзиономия, очи все още забити в плочките.

Саске поклати глава.

- Както и да е. Та, в събота сме заети, какво ще кажеш за неделя?

Нямаше никакви планове за неделя. Същност той никога няма нещо начертано, освен ако не е принуден. Затова просто повдигна рамене.

- Става ли у вас?

У тях? Просто виждаше как майка му ще го обсипе с въпроси и ще се държи като люблива майка. Шибан проект.

- Вкъщи дори стените не са боядисани още и ... не става. – измърмори прескачайки насъбрала се кал.

- Все тая. Чакай ме пред даскало към два.

Две ръце бързо се увиха край кръстта му. Поглеждайки надолу можеше да види само едно розово петно.

- Благодаря! – извика момичето все още заровило глава в анурака му.

Саске не знаеше как да реагира. Беше спонтанно и без особена причина. Преди мозъка му да може да реагира, Сакура вече го бе пуснала.

Минувачите им хвърляха по няколко странни погледа както и някои от учениците в същата посока. Но момчето не ги отразяваше, вниманието му бе привлечено от огромната усмивка изписана на лицето й. Блестеше дори и в тъмното. Наистина изглеждаше благодарна. Беше някакси странно самия той да предизвика такава реакция. Все пак Саске не струваше. Беше пропаднал егоистичен задник с неясни представи. Момче, което не знае какво иска и винаги намира начин да влоши нещата. Самата му аура раждаше негативни емоции, които отблъскваха хората.

А сега едно момиче, негова пълна противоположност, вървеше до него с огромна благодарна усмивка, усмивка която той самия беше породил.

Вече седейки на пейката тишината продължаваше. Сакура никога не мълчеше.

Саске я погледна, обръщайки напълно глава. Беше прегърнала коленете си, дъха й излизащ през разтроворените й устни бързо и непериодично. Толкова мъничка, помисли си Саске.

Розовокосата изглеждаше толкова малка и безпомощна. Момчето се чудеше как така живота все още не е успял да я погълне. Да прекърши жизнените усмивки, да премахне блясъка от очите , да изтръгне наивността. За секунди картината мина през ума му и Саске потрепери. Не искаше това да се случва, макар и да знаеше че е неизбежно. Единственото, което можеше да направи, е да се опита да го забави. Заслужаваше си труда да спаси усмивката й.

Напълно поглъщайки образа й, Саске забеляза липсата на яке. Нищо чудно че цялата трепереше от студ.

Шумът на минаващите коли бе заглушен от по-голяма машина – автобусът, който му вършеше работа.

Сакура вдигна поглед за да види как Саске се изправя.

Момчето с едно бързо движение свали раницата си и съблече анурака си, оставайки само по черна тениска. Студът нежно облиза тялото му, но момчето не обърна внимание.

Черните му очи срещнаха зелени изпълнение с златни късчета. Завивайки я с дрехата си, момичето можеше само учудено да го гледа. Анурака му беше смешно голям за нея, като цяло одеяло я прикри цялата.

Саске седна отново до нея само за да види как автобуса му затваря врати и бавно отпрашва накъде по пътя.

- Какво правиш Саске? Ще замръзнеш така! – извика момичето до него.

- Хн. Какво стана с якето ти?

Саске замръзваше, но нещо някъде заложено в гените му казваше да не го признава дори е да е животозастрашаваща ситуация.

Розовата глава се обви в черната дреха и пое дълбоко дъх. Миришеше като Саске.

- Откраднаха ми го. – прошепна.

Момчето я погледна със скръстени вежди.

Сакура се засмя леко, поклащайки глава.

- Нищо ми няма, спокойно. Просто ми го грабнаха снощи.

- Хн.

Кой нещастник би отмъкнал якето й? Все едно да вземеш близалката на едно бебе.

Отново настъпи тишина, само колите които минаваха я нарушаваха.

Черноокото момче се опитваше да преодврати тракането на зъбите. Тогава една мисъл изскочи.

- Какво правеше сутринта с онази?

Сакура го погледна и очите й се оголимиха като разбра за какво говори.

- Ино?

Саске повдигна вежда.

- Ох, ами ...

Шумът на отварящи се врати прекъсна гласа й. Момичето се изправи бързо, грабвайки пощальонската си чанта. Прегърна Саске и прошепна едно изречение в ухоро му. Постави дрехата и се затича към автобуса. Щом влезе вътре вратите се затвориха. Саске видя как Сакура му помаха с огормната си усмивка.

Автобуса бавно потегли по пътя и момчето държеше погледа си зад него, докато машината не се изгуби след завоя.

Черния му анурак седеше смачкан в ръце топлината от прегръдката все още ненапуснала тялото му. В ума му се повтаряше гласа й, думите й.

„Не си този, който казват че си.”



- - -

суперррррррр еееееееееееее :kisss: :kisss: :kisss: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :lol!: :cvetq: :cvetq: :cvetq: :cvetq:

намерих следващата глава и ако нямаш нищо против кажи за да знам дали да я пусна

Глава Шеста – Гробища

Продължавах да се опитвам да го намеря, но имаше толкова много хора и беше толкова тъмно. Как успях да му позволя да ме убеди да дойдем? Защо не забелязах по рано че неще не е наред? Позволих на онези странните типове да го доведат тук.

- Саске!??

Защо никой не чуваше крясъците ми?

Повярвах когато ми каза че е наред.

Вината е изцяло моя.

Защо никой не ми помагаше?

Вече не знаех дали вървя в права посока или се въртя в кръг, но това нямаше да ме спре.

Трябваше да го намеря.

Бутах се през тълпата. Виждах само короните на дърветата около оградата. Значи бях близо до оградата. Обърнах се и тръгнах към предполагам ядрото. Препъвах се в надгробни плочи и в краката на разни хора, които не познавах.

Чувствах се толкова безпомощна. Изплашена. Болеше.

Бях обградена от крещящи чудовища с извити усти.

Безпомощна.

Тогава го видях.

Изплашена.

Гърдите му трепереха. Ръцете обвили се около стомаха. Гръб пречупен напред. Глава отметната назад.

Той се смееше заедно с чудовищата.

Болеше.





Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, hey…



Вятъра носеше дъждовни капки. Не беше студено или поне не го чувствах. Гледката ми харесваше, обаче. Празните люлки, пързалката и пясъчника бяха скрити от пластовете на нощта( или сутрин?). Нямаше звезди нито луна, които да хвърлят светлина върху празната детска площадка. Уличините лампи, както винаги не вършеха добре работата си.

Всичко ставаше мокро. Ако фокусирах погледа си можех да видя малки капчици по връхчетата на тревата, които блестяха като звездите.

Не можех да си спомня кога за последно ги зърнах. Звездите. Вечните облаци пречеха. Както и мъглите. Но дори и да ги нямаше досадните белези на есента, светлините на града ги засенчваха. Колко досадно.

Влагата беше непоносима.

Но останах така, седейки на бързо подгизващата трева, съвсем сам. Не че имах нещо против самотата. Харесваше ми така тихо и спокойно.

Не и тази вечер.

Тя беше от онези в които исках да съм всичко друго освен сам. Трябваше да има нещо, което да ме разсее.

Чувствах тежест на гърдите си, тежест от която не можех да се оттърва. Сякаш нещо се бе увило около сърцето ми и стягаше хватката все повече и повече.

Зарових пръсти в косата си в опит да се оттърва от вината.

(Чувстваш вина?...

Провалях бъдещето си.

...Не, то вече е провалено.

Нали исках това? Защо се чувствам така? Ако можех щях да си изтръгна сърцето.

... защото е толкова

Беше просто една от онези нощи.

...болезнено.)

Имах нужда от нещо силно. Телефона ми извибрира за последно преди да го изключа. Знаех къде отивам. Защо отивам. Какво ми трябва.



Through the dark streets they go searching to see God in their own way,
Save the nighttime for your weeping…
Your weeping…




Ледът беше навсякъде – стените, пода, ръцете ми. Но нямаше нищо. Беше празно, обгърнато място в мрак и студ. Не знам дали седях или какво представлявах. Просто едни очи взиращи се в нищото? Или тъмнотата ме погълваше? Горе? Къде е горе? Празнота или тъмнина?

Усетих лек полъх последван от мъртъв покой като спокойно време преди буря така както когато знаеш че нещо голямо се задава.

Изведнъж ме обля топлина, счупвайки леда, който ме държеше в окови. Кръвта ми изпълни вените, стопляйки цялото ми тяло. Гърдите ми се повдигаха ритмично – вече дишах. Можех да видя ясно сега – нейните очи, нейната усмивка, нежните и ръце протягащи се към мен.

Ако това беше животът, тогава съм бил мъртъв толкова дълго.

Искаше да ме обгърне в прегръдката си за да счупи леда заровен дълбоко в душата ми, да събори стените изградени от страх и омраза, да постави стълбата по която да се изкача и напусна клетката - моя затвор изграден от самия мен. Моята плът.

- Саске.


At night they would go walking ‘till the breaking of the day,
The morning is for sleeping…



Първото нещо, което болезнено ме прониза, беше светлина – топла, но и студена в същото време. Изкрящо червеникаво-уранжево. Лежах в леглото си, завивката ми неудобно омотала се край кръста ми. Утринните лъчи падаха върху клепачите ми. Знаех че сънувах нещо, но то изхвърча от спомените ми в момента в който се опитах да си спомня. Не знам какво беше, но чувството на топлина и спокойствие бяха като останали следи. Имаше и нещо розово? Зелено?
Можех да усетя зачестеното биене на сърцето ми и леко затаения си дъх. Дали думите на майка ми бяха верни. Наистина ли душата на човека се отделя от тялото му, когато заспи?
„Наистина ли, мамо?”
„Да, миличък. И когато се събудиш рязко сърцето ти се разтуптява и се чувстваш така сякаш си паднал, това е защото душата ти пада от разходката по която е поела.”
„А, какво ще стане ако не се върне, мамо?”
„Винаги се връща, миличко. Винаги.”

Ами, ако нямаш душа? Ако е зключена някъде дълбоко, отново ли излиза за разходка? По скоро си остава вътре и гние.

- Саске. Събуди се.

Подскочих от гласа и отворих очите си, правейки първата грешка за деня. Слънцето прониза зениците ми и три туптящи петна затанцуваха некадърно пред погледа ми. Озъртах се из стаята, но заради шибаните петна не можех да видя нищо, но това не ми пречеше да разбера кой седеше на края на леглото ми.

- Какво правиш тук? – прозвуча дрезгавия ми глас.

- Изобщо не се радваш да ме видиш? – просто можех да усетя как подиграватлена усмивка се изписва на лицето му. – Спомняш ли си когато беше малък, като идвах да те взема след училище каква усмивка се изписваше на лицето ти?

Бях глупав и наивен тогава, едно тъпо хлапе, което виждаше големия си брат като идол, а те като лоша имитация на Итачи. Хлапе, което никога не беше достатъчно, винаги в сянката на по-големия си брат.

Е, това хлапе порастна, исках да кажа.

- Един ден ти беше толкова щастлив както обикновено тичаше към мен. Попиатх те защо, а ти се усмихна от ухо до ухо и каза „Днеска, госпожата питаше какви искаме да станем като пораснем”. Опитах се да позная. Дали батман или супермен? Може би полицай или пожарникар? Но ти всеки път поклащаше глава, усмивката все още там. Накрая се предадох, а ти изкрещя „ Когато порасна искам да бъда точно като бати Итачи!”

Помнех това като ясен ден. Когато се прибрахме и казах на баща ми, той просто ме погледна празно и каза „ Ти винаги ще бъдеш втори до брат си.”

- Какво стана с това момче, Саске?

Погледнах го в очите, петната най-накрая изчезнаха.

- То умря в деня в който ти го изостави.

Той не очакваше да кажа това, можех да го видя в очите му. Не моежх да седя повече. Причините за които го мразех започнаха да избледняват, сякаш ме манипулираше. Знаех че го прави. Затова станах от леглото и тръгнах към банята.

- Никога не съм го изояставял.

Чух го макар и да се направих че не съм. Беше просто една лъжа – аз го знаех както и той. Но част от мен, дълбоко затворена в дълбините искаше да повярва. Усещах я как поражда съмнение и тровеше разума ми. Затова направих единственото в което бях добър – избягах. Трябваш да изпразня главата си и го направих - пуснах студената вода, която хапещо се стече по тялото ми.


Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, hey…



- Добре че го смениха с Кисаме.Да не ви разказвам какво оставяше зад себе си в банята. За един ден сигурно пет пъти наливах от онзи препарат да отпуши канала на ваната.

- Моля ти се. Преди като бяхме в апартамента с една баня през какво ли не съм минавала. Добре че после надрастна модатата си и се пострига по-късо.

- То остана и да бъде с онази дълга коса. Една дъщеря ми стига.

Погледите им се паднаха върху мен. Стиснах зъби.

Мразех обедите на които бях принуден да седя на проклетата маса. Но бяха неизбежни затова се опитвах да се правя на невидим. Не говорех и гледах само в чинията си и разбира се през повечето време постигах онзи образ. Присъствие, но не точно. Не слушах какво се говореше, но това не значи че не чувах, особено след като „етикета” на нашите не позволяваше теливизора да работи докато се храним.

Мъчително изгубено време, което не ми харесваше. Изобщо.

Итачи се засмя. Майка въздъхна. Фугаку продължи.

- Не го бива в нищо. Ни спорт ни академични постижения.

На това трябваше да се усмихна.

- Не мога да повярвам че е мой син.

Боже, ръцете ми се разтрепериха. Не от гнева в гласа му. Не от омраза в очите.

(омразата беше единственото чувство,

Беше болката.

което можех да породя

Болеше ме. Някъде вътре нещо изпращя.

заедно с разочарованието и мъката,

Все още ми пукаше.

но все пак е нещо нали?

Мислех че съм се оттървал, но бърках.

ако не можеш да имаш едното...

И това беше най-страшното.

...винаги остава другото.)



So we rode down to the river where the toiling ghosts spring,
For their curses to be broken…



Въглена в ръцете ми се прекърши и остави черни прашинки по белия пергамент точно преди нещо да тупне на килима до мен. Бяха ключовете за колата ми.

Итачи изключи уредбата ми, чиято цел бе да заглушава всичко, и седна на все още неоправеното ми легло. Очи върху мен.

- Какво? – попитах раздразнено, затваряйки скечбука си.

- Връщам ти колата. Мислех че ще се зарадваш.

Да не я беше взимал изобщо.

Настъпи тишина. Очаквах да стане и да си тръгне, но той просто седеше там, сякаш очакваше нещо от мен. Какво по дяволите?

Грабнах ключовете и ги разтръсках в знак че ...честно казано и аз не знам.

Тишината продължи и за първи път почна да ми лази по нервите. Не го исках в момента тук.

Това от което се нуждаех беше да бъда сам с музиката и въглена. Високия волюм не ми позволяваше да мисля, а драскането ме успокояваше.

Може би това исках. Спокойствие.

Трябваше да дейставам за да го достигна.

- Какво искаш? – попитах през зъби.

Той просто се огледа.

- Нищо особено. Какво ще правиш довечера?

Тогава се сетих.

Сакура.

Грабнах ключовете.


We’d go underneath the arches where the witches are in the saying,
There are ghost towns in the ocean…
The ocean…




Погледнах часовника на таблото. Показваше 18:34, затова просто натиснах газта.

Какво беше това? Защо не исках да я разочаровам? Не беше ли вече прекалено късно?

Не исках да мисля за това. Не сега.

Просто натиснах газта.

Паркирах колата веднага щом видях място. Бившето бунище сега беше пълно с коли. Тогава забелязах и хората, които навлизаха в гората. Знаех къде отиват – беше Хелоуин, все пак.

Тръгнах в обратната посока към спирката.

Знаех че няма да е там.

Тогава защо бягах?

Не, няма да мисля. Просто след като се уверя че я няма, щях да потърся малко материал. Каквото и да е – само да престана да мисля.

Започна да вали когато стигнах спирката.

И нея я нямаше. Знаех го. Главата ми сякаш щеше да се пръстне. Нуждаех се от нещо, силно. Веднага.

Ръцете ми се разтрепериха и се подпрях на пластмасовата стена на спирката. Беше ми трудно да дишам.

И тогава се сетих – колата.

Студените капки леко падаха по лицето ми, но ги чувствах като огън. Есенния ватър само разрошваше косата ми, пречейки да видя локвите. Но не ми пукаше. Трябваше да стигна до колата.

Вече не можех да контролирам треперенето, когато отворих джабката. Почнах да ровя. Трябваше да има нещо.

И имаше.

Не знаех какво точно беше, но нямаше значение. Надигнах пластмасовата бутилка и изсипах всичко в устата си.

- Саске! Боже, къде беше? Изпусна всичко! Имаше щрудел и ... Саске?



Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey...




Откакто го познавам за първи път го видях да се смее така заграден от странните типове, смеещи се заедно с него.

Но нещо не беше наред. Усещах го.

Стигнах до него и го хванах за ръменете. Тогава забелязах и почти празната бутилка в ръката му и отвратителната миризма на пушек идващ от дрехите.

- Саске? Саске! – дори и да крещях в лицето му, той продължаваше да се смее истерично.

Изведнъж започна да кашля и падна на колене, надигайки бутилката с прозрачна течност. Задави се и веднага клекнах до него, опитвайки се да му помогна.

Същност не знаех какво да правя. Хванах лицето му между дланите си.

- Саске, погледни ме.

Тъмно синьото на очите му бе погълнато от черни зенеци.

- Ох, боже, не.

Изведнъж отново почна да се тресе от смях и започна да пада отгоре ми. Опитах се да го задържа, но беше прекалено тежък и двамата се простнахме на земята.

- Саске!

Беше друсан, но не знаех с какво или колко, а на всичко отгоре беше пил и алкохол. Трябваше да го махна оттук. Да го накарам да повърне или нещо. Трябваше ми помощ.

Преди да се усетя две ръце ме повдигнаха от земята. Гледах лицето на напълно непознат.

- Ела, маце, да пийнем по едно, а?

- Не чакай. Помогни ми, приятеля ми е много зле и..! – но типа не ме слушаше, а просто ме мъкнеше надалеч от Саске.

- Пусни ме! – изтръгнах се от хватката му.

Саске все още лежеше на земята и бе повдигнал ръка към небето.

Тогава се сетих. Строполих се на земята до него и започнах да търся из джобовете му.

- О, Господи моля те.

Когато напипах нещо в анурака му и извадих телефон си позволих да се зарадвам.

Видях как ръката му падна безжизнено.

- Саске? Саске? Саске! Не, не, не, не!



God is in the houses and God is in my head…
and all the cemeteries in London…
I see God come in my garden,
but I don’t know what he said,




Знаех че нещо не е наред.

Беше просто прекалено хубаво.

Чувствах се лек и всичко беше толкова красиво. Светлините бяха големи и топли. Изключително приятно.

Но нещо ми няпомняше че не трябва да е така.

Не знаех че земята е толкова нежна и рохкава. Исках да се заровя в нея.

Но, нещо беше смъртоносно не както трябва.

Това звезди ли са? Виждам целия млечен път. Великолепно.

Ей, махни се.

Нещо розово малко ми пречеше.

Дръпни се де искам да видя звездите и тази бяла светлина. Огромна е.

И топла. За мен ли е?

Тази светлина, цялата за мен ли е?

Умирам ли?


For my heart it wasn’t open….
Not open…
Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey…



- О, Боже, не! Моля ти се недей! Не! Саске!


Singing la lalalalala la lй…
And the night over London, ey…



Странно.

Никога не съм предполагал че смъртта е толкова спокойна.

Но искам ли я?

Ако имам втори шанс обещавам, че ще се постарая...

Singing la lalalalala la lй…
There’s no light over London today…

бравос мн добро още

sakura96plami :obi4amte: продължавай да качваш. И аз скивах от къде ги копваш , но продължавай да ги качваш. И без това наште ми гепиха компчето :cvir: и не мога да сядам често Давай натътък :o.k.: