Живот [FanFic]

Вто Май 04, 2010 2:56 pm

Глава Първа – Чудовище

What if you find out
Какво би направил ако осъзнаеш че

Everything that's in your life
Всичко от което се състои живота ти

Was only put in front of you
Е било поставено пред теб

By people waiting for you to fall
От хора, чакащи да се провалиш

And every time you trip up
И всеки път когато пропадаш

It's all just a game
Всичко е простo една игра

Nothing's really mattered
Нищо не е имало смисъл

Nothing was as bad as you thought it was
Нищо не бе така зле както си го представяше

Smile for the camera Усмихни се за пред камерата

- Би ли го намалил? – изкрещя брат ми в опит да надвика музиката.

- Колата е моя, ако не ти харесва – слез. – отговорих през зъби, намаляйки.

- Няма да те убие.

Протегнах ръката си към уредбата и усилих още повече. Не ми бе до брат ми в момента. Никога и не ми е било. Светофара на следващия булевард светна червено и затова дадох газ, наслаждавайки се на адреналина, който бързо напусна тялото ми след като не се случи нищо. Само дето няколко коли изсвириха, но това изобщо не ме бъркаше.

- Не видя ли че бе червено?

- Видях.

Стиснах волана силно и натиснах педала.Колата започна да ускорява по малката мръсна уличка, страничните стъкла на паркираните коли се разминаваха на милиметри от моите. Усетих как нещо като усмивка се изписваше на лицето ми. През периферното зрение хванах позната сграда и набих спирачки, ако не държах волана, вече да бях излетял през предното стъкло. Хвърлих поглед към Итачи и хванах само трясването на вратата. Тъпак.

Не стига че го карам до шибаната му работа, едно „мерси” не може да каже. Намалих музиката, баса караше пластмасата на тонколоните да скърца. Отпуснах рязко съединителя и дадох пълна газ, като колата подскочи напред. Завивах рязко и карах с поне 40км/ч надвишение. Харесваше ми да нарушавам закона. Самата тръпка, която усещах ми доставяше по голямо удоволствие от всичките наркотици които съм пробвал.

Завих рязко в следващата пресечка без да си правя труда да спра на Стопа или да се огледам. След няколко километра набих спирачки пред до болка познатата сива сграда с извънредно многото прозорци. Всички я знаят като Гимназия „Лийф”, а аз като шибаната дупка в която съм принуден да прекарам по-голямата си част от времето.Паркирах на нечие място, моето е прекалено далеч, чак в другия край на паркинга. Не ми пука. Затворих врата на Мустнага модел 65-та и тръгнах към задната поляна. Това което ми направи впечатление бе факта че нямаше никой. Погледнах си телефона. Нищо чудно, часовете бяха започнали преди петнайсет минути. Свих ръмене. И без това нямах намерението да се мяркам първия час.

Седнах на тревата под едно от многобройните дървета и хвърлих раницата до себе си. Слънцето отдавна бе изгряло, но дъждовни облаци не му позволяваха да си покаже грозното лице. Облегнах се на граповото стъбло и затворих очи. Спомени от миналата вечер започнаха да навлизат в ума ми. Купон, трева и някаква курва. Нямах точен образ на лицето й, камоли да си спомня името й но едно нещо се бе забило като треска. Оранжево. Оранжев тоалет или грим, по дяволите не знаех какво беше точно но си бе там. Оранжево.

Мразех оранжевото. Светло, лъчезарно, усмихнато ... всичко което ненавиждах. Но тъпия цвят не се разкара от ума ми и се наложи да отворя очи. Главата ме болеше, а тъпия цвят не ми даваше мира.Уморените и вероятно кървясалите ми очи паднаха на раницата. По-скоро на най-предния джоб с развален цип. Знаех че не бе сега момент. Всякаш на някой му пука. Протегнах се и с техника го отвориха, изваждайки, колкото пръстта ми голяма, свита цигара.

Бръкнах надълбоко в джоба на черните си дънки. Издразних се че не можех да достигна запалката. Тъпи дълбоки джобове. След известно време я докоснах с върха на пръстите и я изкарах. Запалих цигарата си.

Смукнах дълбоко, колкото можеха дробовете ми да поемат и задържах изпускайки бавно. Странно, но се почувствах по-добре. Не беше трева, както очаквах, но и никотина върши работа.

„Върши работа” хъх? Това ми напомни че нашите ми бяха оставили една задачка за вършене. Дори и не се сещам каква беше. Бях друсан, когато майка ми влезе в стаята и седна на леглото. Добре че не усети. Най-вероятно е помислила че не съм в настроение и не й обръщам внимание, както винаги.

Не и след като вече си имат един перфектен син. За какво им е още един? За какво изобщо са си правили труда да ме зачеват? Спомням си като бях хлапе как се опитваха да ме дресират, като показваха Итачи за пример. Итачи това, Итачи онова. В началото бях малко глупаче, опитвайки се да настигна по-големия си брат. Но когато дадох всичко от себе си и в очите на баща ми се провалих, казах майната му. Майната му на всичко. Няма да бъда този, който те искат. Няма да бъда някой друг. Затова се превърнах в противоположността на брат ми преди да се усетя. И ми харесва. Харесва ми разочарованието което се изписва на лицата им, всеки път когато ме погледнат.Караниците относно как се обличам, какво харесвам изобщо какво правя ми доставяха удоволствие.

Дръпнах отново. Но нещо не бе наред. Тогава осъзнах че всъщност пуша филтъра. Хвърлих го на тревата, без да си правя труда да го изгася. Чувствах се нервен, издразнен. Тогава пронизителния шум на звънеца прозвуча. Секунди по-късно, учениците започнаха да излизат. Веселите им гласове се забиваха като ножове в главата ми.

Изправих се с въздишка и метнах раницата си на едно рамо, насочвайки се към единсвения магазин извън сградата. Когато отворих вратата ме посрещна студения и сух въздух, благодарения на климатика в десния горен ъгъл. Взех си Ред Бул и излязох възможно най-бързо. Започваше да се пълни с момичета. Досадни момичета с пискливи преповдигнати гласове. Единствената позла от тях бе че дебелата касиерка не ме скива. Кой ти дава безплатен Ред Бул?

Отворих канчето и отпих няколко обилни глътки като студената течност погали нежно езика ми.Тръгнах обратно към даскалото, игнорирайки шептенето. Бях свикнал. Все пак се намирах в престижна гимназия, в която родителите ми ме вкараха с връзки, дори не се бях явил на изпитите. Нормално бе край мен да има само умни и прилежни, спазващи правилата, мислейки за бъдещето си идиоти. Аз живея ден за ден. Какъв е смисъла да планирам нещо толкова надалеч след като не се знае дали ще го доживея? Да се трепя и саможертвам за какво? За да утре да ме блъсне кола и всичкия ми труд да отиде в канала? Хн, не мисля.

Качих се на втория етаж и отключих шкафчето си. Исках само да взема тревата, която оставих вчера. Не съм от тези които носят учебници, имам само една тетрадка, която не напуска чантата ми за дълго. Нужен ми е само един поглед, и зубарчетата ми дават техните материали за часа.

Бръкнах вътре и съборих фалшивата стена, която бях направил миналата година за да крия разни неща. Оттам изпада найлоново пакетче пълно с каквото биха предположили повечето чай. Не, трева е. В голямото ще проверяват шкафчетата на втория етаж(чух го като бях изпратен до дирекцията вчера за пряка обида към даскал) и не ми се разделя с пакета, който смятах да продам или изпуша. Пъхнах го в раницата и тряснах жълтата ламаринена вратичка.

Хората по коридорите ме поглеждаха, но никой не смееше да направи очен контакт. Тъпи слухове. Не мога да убивам с поглед ... все още. Изведнъж нещо закачи ръката ми, не успях да одържа напитката си. Долната лява страна на ризата ми бе мокра. Скоро щеше да лепне и да мирише. Чувството гняв погали нервната ми система. Погледнах нещастника.

- Рой Мичигън. – изплюх, срещайки погледа му.

- Саске Учиха. – гласа му потрепери, макар и да се опита да го прикрие с усмивка.

Пред мен стоеше спортиста на дупката. Онези които имат перфектни родители, перфектни оценки и перфектен външен вид, които всички обичат и боготворят. А, аз ги мразя. Желанието да го ударя започна да набира сили. Главоболието, което ме мъчеше от сутринта само наливаше масло в огъня.Само да-

- Да не си глътна раздвоения език, Учиха?

Това беше. Не можех да сдържа гнева си, а и не исках. Грабнах яката му с лявата си ръка, и дръпнах дясната си назад. Нещастника се опита да избяга, но беше късно. Юмрука ми направи яростен контакт с носа му. Усетих как нещо прещракна. Мичигън направи няколко стъпки назад, държейки лицето си по което се стичаха рекички кръв. Някакво чувство избълбука в гърдите ми. Изпитах удоволствие. Но не беше достатъчно. Исках още.

Престъпих към него, хващайки якето го тряснах силно в стената. Главата му издрънча в студената мазилка. Наклоних се напред и прошепнах така че само той да ме чуе.

- Оплачи се и ще ти се прииска да не се бе показвал на бял свят.

Пуснах го и веднага се свлече на пода. Но се чувствах по-добре. Не, все още ме болеше главата, но онова дразнение не бе така доминиращо вече. Отстъпих назад, самодоволна усмивка разливаща се по лицето ми. В момента в който се обърнах, забелязах тълпата направила нещо като полукръг около нас. Веднага погледите паднаха от мен и пътя ми бе разчистен. Тръгнах надолу по коридора, втория звънец ехтейки из сградата. Чудех се дали да вляза в следващия час. Ако Мичигън не си отвори перфектната уста, ще е по-малко подозрително че съм бил аз, ако вляза в час. Все тая. Качих се на третия вече празен коридор и влязох в стаята.

Всички погледи се стрелнаха към мен и бързо се върнаха там откъдето бяха дошли.

- Закъсня. – обади Дентсън от катедрата на която се бе подпрял.
Хвърлих напитката си в пластмасово кошче в ъгъла до вратата.

- Хн. – повдигнах рамене.

Всякаш е нещо неочаквано. Минах покрай редиците и както винаги, последния чин откъм прозорците бе свободен. Хвърлих чантата си на единия стол и се тряснах на другия. Дентсън все още ме гледаше. Въздъхнах и изкарах тетрадка и химикал.

Даскала ми хвърли един последен поглед през лупите си и започна да говори.

- Днес -

И оттам ми се губи. Положих ръце на чина като възглавница и отпуснах главата си. Когато брадичката ми докосна десния ми юмрук, усетих лека пулсираща болка. Това доведе до нова усмивка преди да изляза от реалността.

Вто Май 04, 2010 3:01 pm

Тоя фик е качен вече от друг Живот [FanFic] 631890

Вто Май 04, 2010 3:18 pm

Ами аз не съм г0 видяла Зат0ва ще пр0дължа да г0 качвам.. Живот [FanFic] 92542

Вто Май 04, 2010 3:27 pm

Този фик съм го чела и в другия форум
И много ми харесва
Давай още
Кога ще пуснеш главата?

Вто Май 04, 2010 6:09 pm

- Имам отличен татко! Виж!
- А, другите?
- Те също, татко.
- Не ми губи времето с глупостите си.

Глава Втора – Нещото

Дъждовните капки продължаваха да се удрят в стъклото на прозореца и да се стичат по повърхността му. Силният вятър разтърсваше дърветата чак до корените, като безмилостно отделяше недоизсъхналите листа от мокрите черни клони. Леки гръмове, идващи някъде от далечината, бяха единствения шум с този на дъжда и вентилатора, които се долавяха в кабинета. Макстонъс седеше подпрян на плота от абаносовото бюро, като бе скръстил ръце и присивл устни, всякаш бе потънал дълбоко в мисли.

- Чух че Рой Мичигън е пострадал днес при тренировка. – кафевите му очи се вдигнаха от паркета и се вкопчиха в моите – Да знаеш нещо по въпроса?
- Не.

Гласа ми не трепна, а очите ми не прекъснаха очния контакт. Прозвуча лек гръм и тишината отново продължи. Не ми беше до губене на време, не и след като ме задържа след часовете и ме цепи главата цял ден. Исках просто да вляза в колата си и да се разкарам оттук.
Обърнах се към вратата посегнах към металната позлатена дръжка. Единственото, което ме спря от това да изляза бе гласа на Макстонъс.

- Брат ти се обади и каза да хванеш автобус.

Челюстта ми се стегна, зъбите изкърцаха. Усетих лека болка в дясната ръка, която държеше дръжката. Отвoрих рязко вратата и я тръшнах след себе си, без да поглеждам назад. Дишането ми се ускори, докато гнева чешеше нокти. Взел е колата ми. Отново. Главоболието се засили, докато ума ми продуцираше различни сцени в които перфектния ми брат умира.

Студен, изпълнен с капки вятър ме посрещна в мига в който отворих стъклените порти. Не усетих кога съм минал огромния коридор, вече бях излазъл от сградата. По улицата се стичаше цяла река, всичко бе мокро, мръсно и сиво. Температурата бе невероятно ниска и тялото ми потрепери от самата мисъл да се намокря, докато стигна счупената спирка.

Пъхнах ръце в джобовете си и напуснах стряхата. Вятъра щипеше лицето ми, комбинирано с ледения дъжд направо режеше. За минута вече бях вир вода с тракащи зъби. Досадните капки се стичаха от косата ми по лицето, за тях плата на анурака не бе преграда. Събралите се локви по тротоара вече не ме притесняваха толкова и без това кецовете ми бяха подгизнали , а калните мокри листа служеха като пързалка.

Когато стигнах спирката вече не усещах нищо. Студа бе вцепенил нервите ми. Седях до изтърканата тъмно синя табела, а дъжда падаше на торенти отгоре ми. Виждах струята въздух, която издишвах. Как капчиците безпощадно я пронизват. Не треперих, не усещах, но това не значеше че не чувствах. Гняв, омраза, нервност. Всичките ми емоции си бяха там. Исках да изчезна, да заспя и да не се събудя. Да стана на пепел и да се оставя на вятъра да ме разпръсне и където падне прашинка от мен, тя да трови.
Нещо се промени и отворих изморените си очи. Топлия въздух, който издишвах, вече не бе разсейван от капките. Горната част от пейзажа бе скрита от светло синя материя.
До мен седеше момиче – малко и крехко. Края на главата й едвам достигаше рамото ми. Косата й бе розова, кожата светла и чиста, а дрехите й крещяха от шареност – бебешко синьо,лилаво, розово, зелено. Люлееше се напред-назад на пети и пръсти, държейки с лявата си ръка чадъра по средата ни. Главата й се извъртя мигновенно . Очите - емералдово зелени, огромна усмивка се изписваше на лицето й, всякаш се познаваме и сме неразделни приятели. Заглушена мелодия се чуваше от зелените слушалки в ушите й.

Обърнах глава напред. Омраза. Намразих я в момента в който лъчезарността и невинноста й ме удариха като шамар в лицето. От веселата й усмивка, топлите й очи, положителната енергия до наивността. Мразя я.

Погледа ми машинално падна отново на нея. Тя все още се клатеше и усмихваше, все едно всичко е розово и красиво, всякаш всичките пумий на този свят не съществуваха, гледайки мръсната улица. Дъвчеше дъвка с отворена уста и сладкия й дъх се носеше по влажния въздух.
Отвръщаваше ме.
Светкавица озари небето и миг след това, пред нас спря четворката. Един от автобусите, които ми вършеха работа. Тръгнах, напускайки чадъра и момичето, без да поглеждам назад. Влязох вътре, вратите затваряйки се зад мен и се облегнах на едно от стъклата. Автобуса потегли и последното, което видях бе как момичето ми махна с огромна усмивка. Не отвърнах.

През целия път просто бях залепил чело на прозореца и гледах мръсотия и хора. В момента в който започнах да усещам топлината и сухотата на въздуха, трябваше да сляза. Дъжда отново ме погна, заедно със студа, а всичко около мен ми се стори още по-грозно и мъртво.
Стигнах къщата и си отключих. Веднага хвърлих кецовете на пода, разпръсквайки кал навсякъде. Минах през хола. Майка ми седеше на дивана и четеше едно от клюкарските си списания.

- Боже, целия си вир вода! Веднага ще ти донеса –
- Сам ще се оправя.

Качих се по стълбите, гласа на майка все още звучеше зад мен, и влязох в стаята си, заключвайки. Започнах да събличам мокрите тежки дрехи, докато не останах по бельо. Влязох в бянята и застанах пред мивката, над която бе закачено шкафче с огледало.

Уморени очи, бледа мокра кожа, посинели устни бяха първите неща които ме посрещнаха. Челото ми допря стъклената повърхност и отпуснах главата си на нея. Всичко ме болеше, все едно бях боксовата круша на кеч-маниак. Нещо вътре в мен напираше, опитваше се да излезе. Крещеше и блъскаше.

Веднага отворих шкафчето и извадих болкоуспокояващите, като глътнах две. Влязох в душкабината и пуснах горещата вода. Силната струя ме удари право в гърба и ми идеше да изляза, но после постепенно напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Опрях длани на студените плочки и просто оставих водата да се стича по косата ми.
Стоях пред голямото огледало. Ребрата ми бяха отвратително синьо-зелени, както корема и бедрата. Наредили са ме по-здраво отколкото мислех. Простнах се на леглото, мекия дюшек хлътвайки от теглото ми.

Не ми се мърдаше, не ми се мислеше. И тогава Ада се завърна. Нещото в мен отново започна да набира сили, мяташе се, дращеше и раздираше. Беше под кожата ми, в очите ми. Стиснах зъби и се опитах да го спра, да го накарам да престане. Вече дишах с отворена уста, гръдта ми се повдигаше и спадаше бързо и неравномерно. Мускулите ми трепваха, гърлото ме изгаряше.

Паднах на килима, превивайки се не от болка. Не това не беше болка, беше нещо друго, което не разбирах. Забучих лицето си в грапавите износени нишки и не успях да сдържа вика, който бях държал под ключ. Не можех повече да издържа. Не можех.

Треперещата ми ръка отвори чекмеджето на нощното шкафче, пръстите ми докопаха студения метал. Трябваше да го накарам да спре на всяка цена. Положих студенината на пръстите на противоположната ръка и дръпнах. Не усетих нищо. Започнах да режа тънки повърхностни ивици. Една след друга, една след друга, една след друга. Болката бе като райска напитка. Продължавах да режа като преминах на дланта си и усетих как нещото започна да се укротява. Сладка болка. Усмихнах се.

Тялото ми се отпусна, отново можех да дишам и виждам. Лежах така на тъмно синия килим с омаяна усмивка, а времето просто нямаше значение. Носех се по въздуха. Безтегловност и безгрижие.

Погледнах дланта и пръстите си. Малки струйчици кръв се стичаха от многобройните разрези, като на места се съединяваха и потичаха надолу по опакито на китката. Взех захвърлената хавлия, която ползвах да се изсуша и я увих край ръката си.

Върнах се обратно на леглото чувствайки се леко замаян и отпуснат. Реших да се оставя на нежното почукване на капките по прозореца, преди да сляза долу за вечеря.

Вто Май 04, 2010 6:43 pm

Вече е качен от мен! И не си го видяла, защото е чак на з стр., защото авторката отдавна не е писалава нова глава и следователното не е качвано, затова е толкова назад. Поразрови се малко и виж. Даже за улеснени ето https://naruto-hit.catsboard.com/forum-f24/topic-t3887.htm

Вто Май 04, 2010 6:56 pm

Извинявам се.Не г0 бях видяла, защ0то п0 принцип не се р0вя мн0г0 .. Живот [FanFic] 4485

Живот [FanFic]