(one-shot +18) 15-ти Септември

Мда, какво съм напра’йл, че ми дадоха 12 години... И на първият учебен ден да стане... нали.
Отивам с бодра походка. Към новото училище. Доволен от себе си, небрежно правещ си равносметка за живота си досега, която се явява душевната ч*кия за деня. Минавам през гетото. Не се сливам с тълпата, но минавам някакси. И ето, че съм на крачки от училищния двор. Там – джунгла. За секунди се чудя дали изборът ми е бил правилен. Нещо като борисов е – по-малкото зло. Такава е системата.
Строяваме се в безпорядъка някак, а от микрофона с приповдигнато-социалистически тембър ръси бисери някакъв мъж. Първата ми мисъл е, че това е охраната. Но втората без никакъво съмнение оборва първата с довода, че никое училище няма да дане на охраната си да изнася реч. Освен може би спортно училище. Та това е физкултурник, за неразбралите.
“За посрещане на флага на Република България – мирно!”
Мирно, ама... други работи. Кифли си гледат грима, скейтъри си... нищо не правят, всеки се е заел с важна задача. Да играе главната роля в своя собствен филм. Нищо. Ще се опитам и аз да го правя. Добре, че имам поне един добър познат в моя клас. Приятели в живота няма. Ако има, са един-двама.
Как да го кажа... хмм. Тази година съм заек. Поканиха ни с подмолна усмивка да извървим пътя до входа на училището. Получихме подарък за началото на учебната година. Всъщност, много подаръци. Оранжеви, продълговати, полезни за очите. В нашия случай вредни за здравето...
Влизаме в класната стая. Приветлива съборетина. Тук – пукнато, там – паднала мазилка. Подът е с паркет. По-точно е бил с паркет. Но въпреки това има някаква атмосфера. Не, не академична. По-скоро атмосфера, казваща: “Тук не е приятно, но вие не идвате на гости, а да научите нещо. Трай бабо за хубост!”. Нещо такова. Запознаваме се с класната. Приятна жена, интелигентна. Пък и гледам нормално се държи. Радвам се. Класът не мога да кажа какъв ще е, прекалено рано е.
Мацки в моя клас НЕМА. 20 към 6, момчета към момичета. Боли ме, девети клас имат предостатъчно. Излизам от стаята, оглеждам се като Пегъзи Музовски за сестра в клиниката и тръгвам с елегантно-просташка походка. Кешуал. Вървя аз по коридора и виждам познати лица тук-там. Мда, имам и познати. Я, кифли. Я да пра’я физиономията и да се представя.
- Аз съм Димитър.
- Кой те пита? – режи ме като превтасало кисело зеле една пу... мажоретка.
- Никой не ме пита, просто исках да ви направя услуга.
- Мм, каква?
- ‘Ми след няколко месеца като казват какви постижения имам, ще можете да се ‘фалите, че първи сте се запознали с мен.
- Ама ти ще имаш ли постижения? Тук всички са умни.
Разговорът потръгна.
- Може би. Но аз не съм умен.
- Ами, какъв си?
- Роден с късмет.
- И защо смяташ така?
- ‘Ми една малка част се изразява в това, че в момента си говоря с най-хубавите момичета в гимназията.
- Ооо, мерси. Не знам дали си късметлия, но си готин.
- Ти също. Не разбрах как се казваш?
- Валерия.
- Ок.
- Коя паралелка си?
- ...
Тук следва един безцелен разговор от 20 минути. По-точно, целен. Целта е да я взема освен учебниците към вкъщи. И успявам.
- Ами ‘що не дойдеш вкъщи, ще ти покажа грамоти, ще си говорим за рап.
- Еми добре, кога?
- Като свършиш ме чакай на входа.
- Добре, не се бави. Не обичам да чакам.
- Разбира се. – вкарвам усмивка, която е особено добро средство за подплата на устно обещание.
Запознавам се що-годе с класа. Хора като хора, повечето. Свършваме и взимам учебниците, запътвайки се към входа. Аз съм първи, но няма да вися отвън. Кафе-автомат. Пуска. Чакам, потропвайки с пета по стената и пиейки кафе. Ето я и нея. Излизаме и се запътваме с бодра стъпка, нейната с токчета, към моя суйт хоум. Минаваме през гетото, за да покажа ‘къв мъж съм. Като знам, че мога да бягам бързо, как няя да съм мъж. За двама... Стигаме до вкъщи. Влизаме. Сядаме на туй, на дивана. Пускам БТВ. Туркалише сериалише сапунише некапалише актьорише. Мишалише. Правя си чай, на нея сипвам кафе. След като приключваме с кафето, обръщам темата към по-интересни неща.
- Ами ти, можеш ли да ме научиш на нещо?
- Зависи с колко си бил до сега.
- Ми едно число, не е отрицателно, ама не е и положително.
- Хихихи.
Направо да се пукнеш от смях. Мисля си просто.
- Можеш ли?
- Искаш ли?
- Зависи.
- От?
- Можеш ли?
- Ами, не много, но все пак...
Мацката с едни големи... очи, пък и тялото хубаво. Кат’ барабанче дупето, дето е лафа. Бе навит съм и отдавна, ама се прая на интерестинг.
- Нека да видим.
Идва и с език ми бърка в устата. Приятна работа. После сваляме една по една дрипите. Сутиен с предна закопчалка. Изгъзици. Като го свали няма много значение какъв е. И аз като изряден ученик съм си подготвил домашното. То дълго. И съм подготвен, три пъти ме изпита. В леглото, стандартно горе/долу, после в оная поза, как се казва... Бе като я опреш на стената и лашкаш. Така 15 минути, сигурно утре ще имам треска на краката. Последно на кухненския под. Ама там ми беше малко неудобно(мястото, аз срам нямам) и се забавих. Малко по-малко от един учебен час, а общо – малко над час.
- Ах... Браво. Беше много, ама много добре, като за първи път.
- Еми обичам да се подготвям, за да няма гафове.
- Определно беше подготвен... Определено.
Облякохме се и си тръгнА. На изпроводяк ми каза, че не иска да си мисля, че е курва. Казах й, че не бих си го помислил. И не я излъгах, де, от първия момент съм сигурен, к’во да си мисля...
Та така де, на това му викам успешен първи учебен ден.

Дерзайте !!!