Обещанието... (GaaSaku)

Хей =) Надявам се, че ще отделите малко време за първият ми фик. Ще се радвам, ако дадете своето мнение..
Глава 1

- Саске, моля те... не си отивай... – прошепнах аз, а по лицето ми се търкулна още една сълза. Беше нощ. Красивата луна осветяваше пътеката, която водеше някъде далеч от Коноха. Задуха лек ветрец и отвсякъде се чуваше шумоленето на листата по дърветата около нас. Беше красиво, магично... На безоблачното небе бяха изгрели хиляди звезди. Сякаш блещукащи очи, те наблюдаваха мълчаливо случващото се. Но аз бях сляпа за тази красота... За секунди чернокосият нинджа се озова зад мен. Той беше толкова близо и същевременно толкова далеч... Усещах как го губя. Сърцето ми се разби на безброй парчета. И тогава чух гласът му... тъй студен и безчувствен.
- Сакура, благодаря ти. – след тези думи усетих лека болка, след което обкръжаващият ме свят стана някак далечен. Обгърна ме мрак.
Отворих очи. Виждах пред себе си красивото небе, което сега бе обагрено от различни цветове заради изгряващотото слънце. В съзнанието ми премина болезнения спомен, който накара сърцето ми да се свие.
- Саске – прошепнах. Почувствах горещите сълзи да се търкулват за кой ли път по лицето ми. „Не успях да го спра..той.. просто си е тръгнал оставяйки ме на тази пейка...” Болката, която ме разкъсваше отвътре ме накара да прегърна коленете си и да ги притисна възможно най-близко до тъй нараненото си сърце. Опитвах да задържа виковете, които напираха в мен. Чувствах се сама, предадена, неразбрана, умираща и най – вече .... слаба.
Изведнъж усетих непозната, но силна чакра. Някой беше сравнително близо до мен. Стресната надигнах глава. Видях две бледосини очи, около които имаше черни кръгове да ме пронизват. Пред мен седеше момче. Червената му средно дълга коса се вееше на току-що появилият се вятър. Лицето му бе красиво, но бледо и студено. Той бе сравнително висок, облечен с черен панталон и тъмночервена тениска с къс ръкав. Някакъв странен предмет бе закрепен на гърба му с бял плащ, който минаваше пред гърдите му. Момчето седеше неподвижно със скръстени ръце и ме наблюдаваше, а по лицето му бе иписана до болка позната ми безразличност. Не знаех колко дълго е седял там. Не знаех какво да кажа и дали трябва да се пазя от него. По едно време той отмести глава и изчезна като остави само прашинки пясък след себе си. „Колко е бърз.. , а дори не успях да видя кога направи знаците... ” - помислих си аз. Станах от пейката. Тялото ми ме болеше, а и не само то... „Какво ще кажа на Наруто, ами на Сай?” – въздъхнах. С бавни крачки се отправих към офиса на Тсунаде. Когато вече бях пред вратата повдигнах ръката си, за да потропам преди да вляза. В този момент обаче нещо стана с мен и единственото , което успях да направя бе да се свлека на коленете си. Обгърнах ръце около себе си и не успявайки да сдържа чувствата си заплаках. Само като си помислех, че трябва кой знае колко пъти да разказвам за това, как не съм могла да спра приятеля си от почти сигурна гибел, започвах да треперя. Вратата се отвори. Русата жена, явно чула хлиповете ми, приклекна до мен и вместо да ме пита какво се е случило ме прегърна силно. След като се поуспокоих, тя ме хвана за ръката сякаш съм малко дете и ме заведе в стаята. Тсунаде седна на обичайното си място зад бюрото , а аз се настаних на един стол пред нея. След минута мълчание учителката ми ме попита с тих глас:
- Сакура... знам, че навярно няма да ти е приятно да говориш за това, което се е случило, но трябва да ми кажеш – не ми оставаше много избор, затова си поех дълбоко въдух и с цялото си самообладание казах:
- Саске.. той.. снощи си тръгна от Коноха и аз не успях да го спра.. не успях... ТАКАВА СЛАБАЧКА СЪМ!! – извиках накрая и зарових ръцете си в косата си. Сълзите замъглиха погледа ми.
- Не, не си слабачка! – строгият и същевременно загрижен тон на учителката ми ме накара да я погледна.
- Като моя най-добра ученичка, която лично аз съм обучавала, мога да твърдя, че ти си много силно и смело момиче и когато говориш такива неща за себе си ме обиждаш!
- Но.. аз..- опитах се да възразя, но бях прекъсната.
- Не искам да слушам никакви оправдания! Знам, че имаш още доста да учиш, но за нивото, до което си сега, си блестяща! А сега заминавай у дома си да си почиваш! Освобождавам те от мисии за няколко дена.
- Благодаря..- промърморих аз и тъй като нямаше как да се противопоставя на хокагето, поклоних се леко и излязох от кабинета.

Глава 2

Замислена вървях към дома си. Бях се успокоила до някаква степен, когато разбрах, че Наруто и Сай са на мисия. Нямаше да ми се налага да се „изповядвам” и пред тях. Отлично знаех какви ще са реакциите им и колко ще ги заболи.. „Саске... дали някога ще те видя отново..?” Спрях. Намирах се пред вратата на празната си къща. Но това, че живеех сама не ме притесняваше. Бях свикнала да виждам родителите си до 4 пъти в годината. Като нинджи те непрекъснато ходеха по мисии. Влизайки, аз заключих вратата след себе си и метнах ключовете на шкафчето отстрани. Събух си обувките и се качих на втория етаж, където беше стаята ми. Уморена се проснах на леглото и не след дълго заспах.
Стресната отворих очи. Причината бе кошмарът, който бе завладял сърцето и умът ми. Отново бях видяла Саске, който крачка по крачка се отдалечаваше от мен, докато най-накрая не го изгубих от поглед. Погледнах часовникът окачен на стената. Беше 3 часа през нощта. Дълго се опитвах да заспя отново, но без резултат... Накрая реших да отида на любимото си място. Набързо облякох един суичер, тъй като навън щеше да е студено, обух се и излязох. Улиците бяха пусти. Само моите стъпки отекваха в тишината. Не след дълго стигнах до моята цел. Съвсем близо до портите на Коноха се намираше малка полянка. Оградена от красиви величествени дървета, тя сякаш бе от приказките. Една от причините да идвам често тук бе, че нощно време звездите се виждат прекрасно, а аз обичах да ги наблюдавам. Съзнанието ми рисуваше с тях различни фигури. Спокойствието и тишината бяха господари тук. Мирисът на свежата трева и цветята по нея бе тъй приятен. Отидох по-навътре и легнах на земята. Тревичките я правеха толкова мека и нежна. Почувствах, че мога да дишам отново. Болката в сърцето ми се притъпи, макар и съвсем леко. Очите ми не се откъсваха от нощното, черно като катран небе, на което сега сребърните звезди се виждаха по – ясно от всякога. Задуха лек ветър и усетих движението на природата около себе си. Усмихнах се леко, макар и да знаех, че сърцето ми плаче. Противно на тази неразбрана от мен усмивка, от очите ми се търкулнаха няколко горещи сълзи. „Предполагам , че дойдох тук, за да полея градината” – помислих си иронично аз. Изведнъж нещо се случи. Не бях сама. Изправих се рязко, от което ми причерня. Ето защо не успях да реагирам и да предотвратя кунаят, който се заби в крака ми. Изпищях и се сринах на земята. „Какво подяволите се случва ?! Кой ме нападна ?!” – мислите ми с невероятна бързина се появяваха в главата ми и със същата тази скорост изчезваха. „Колко съм глупава! Не си взех никакво оръжие!” Усещах, че врагът ми се приближава, но не го виждах. Извадих оръжието от крака си, изправих се и започнах да кретам едвам – едвам към портите. Болката беше ужасна. В способностите ми беше да се излекувам, но нямах времето... Отново гласът ми огласи околността, когато втори кунай рани другият ми крах. Обземаше ме паника. „Нима трябва да е примиря със смъртта си?” Седях на земята безпомощна. Не можех да се изправя. Изведнъж някой ме хвана за ръцете и ме вдигна грубо. Изстенах от болка. Краката ми трепереха. Усетих куная опрят във врата ми. „Кой беше това?” – нямах си ни най – малка представа.
- Хм..., значи мъките ми ще свършат по-бързо, от колкото си мислех...- прошепнах аз и затворих очи. И тогава чух студен и непоколебим глас.
- Пусни я тъпако, ако искаш да поживееш още мижавия си живот!
Все още не отварях очи. Чух смях близо до ухото си, след което остра болка във врата ми ме накара да изпищя. Ръцете, които ме държаха до сега ме пуснаха и аз се строполих на земята. Погледнах новодошлия. Червена коса, бледосини очи и черни кръгове около тях... Губех много кръв и усещах как силите ми се изчерпват. Ритъмът на сърцето ми , което до сега чувах в учите си , сега почти изчезна. „Това ли е смъртта? Нещо толкова лесно и просто... Страхът от преди малко се беше стопил. Спокойствие, тишина, сън...” Очите ми бавно се затвориха. Звуците спряха... всичко замря. А аз?

Ето и следващата глава...

„Мъртва ли съм?” – тези думи кънтяха в главата ми. Болката във врата и краката ми дадоха искания отговор. Опитах да отворя очи. Не стана веднага, но след третия опит успях. Отначало ми беше трудно да се фокусирам, тъй като помещението, в което се намирах бе доста слънчево. Когато най-после привикнах разбрах, че съм в болницата на Коноха. Очаквах спасителят ми да е в стаята, но там бяха само Сай и Наруто, които спяха на два стола близо до леглото ми. Усмихнах се, когато зърнах тези две познати лица. „Изглежда, че тъкмо са се върнали от мисията и щом са разбрали за вчерашната случка, веднага са дошли при мен.” Погледнах към големия прозорец от дясната ми страна. Беше хубав слънчев ден. Въздъхнах. В ума ми отново се появи образът на тайнствения нинджа, на който дори името не знаех... „Как ли е разбрал какво ми се случва?” Мислите ми бяха прекъснати от шумна прозявка.
- Сакура-чан.... САКУРА- ЧАН!!! – извика весело Наруто , от което Сай се стресна и падна от стола. При тази гледка започнах да се смея.
- Сакура-чан, как се чувстваш? Какво се случи? – питаше ме угрижено русият шиноби. Той бе дошъл до мен и държейки ръката ми продължаваше да ме обсипва с нови и нови въпроси. Сай също искаше да разбере всичко до най-малката подробност, затова аз им обрисувах много точно и детайлно картината , разиграла се пред очите ми миналата нощ. Не пропуснах да опиша и червенокосото момче, като се надявах , че двамата ми съотборници ще се сетят кой е, но това така и не стана. В стаята нахълта Тсунаде, която избута Наруто и ме прегърна силно. След това тя ми заговори с такъв грижовен глас, че ме накара да се стресна
- Как си, Сакура? Момчето, което те донесе до тук каза, че си била нападната и ..
- Чакай! Видяла си го? Кой е той? Къде е? – бях много развълнувана и се опитах да се надигна, но учителката ми не ми позволи.
- Съжелявам, но не знам нищо за него. Не пожела нищо да ми каже. Седя в болницата, докато не се увери , че си добре и после си тръгна.
„Било го е грижа за мен? Та той дори не ме познава..” – помислих си аз и почувствах някакво странно, но и същевременно приятно чувство. И тогава си спомних...
- Но какво стана с този, който ме нападна? Нима това момче го е победило само?! Той определено не беше лесен противник.
- Мъртъв е. – отговори кратко хокагето. – Както и неговите трима съотборници.
- Имало е още от тях?! – бях стъписана. В отговор Тсунаде ми се усмихна, изправи се и игнорирайки шокираните физиономии на всички присъстващи, се отправи към вратата. – Преди да излезе тя каза:
- Сакура, не се вълнувай прекалено много. Трябва да си почиваш- и като погледна двете момчета, които не бяха мръднали и със сантиметър, добави - Всички вън! Без изключения! – Приятелите ми промърморина нещо от сорта на „Довиждане” и „Ще се видим утре” и излязоха. Аз обаче, забила погледа си някъде в пространството, не можех да се отърва от думите на хокагето.
Мина една седмица, откакто бях постъпила в болницата и дойде денят на изписваето ми. През тези дни, в които бях прикована на леглото, Наруто и Сай ме посещаваха. Покрай тях аз забравях тревогите си.
- Е, Сакура-чан, радвам се , че вече си си вкъщи! – ухили ми се Наруто с неговата глупава усмивка. Бяха ме изпратили заедно със Сай до дома ми. Но преди да благодаря, последва друг въпрос, който изтри веселото изражение от лицето ми.
- Сакура, къде е Саске? Не съм го видал, откакто се върнахме от мисията – попита ме чернокосият нинжда. Аз мълчаливо отворих вратата и поканих двамата си съотборници да влязат. След като те се настаниха на големия диван в хола, а аз на един стол пред тях, поех си въздух и казах с донякъде треперещ глас.
- Саске напусна Коноха предната нощ от моето нападение. Аз... опитах се да го спра, но не успях. Той избра пътя на отмъщението и навярно сега отива да търси сила при Орочимару. – Бях си свела главата, защото не исках да гледам приятелите си в очите. Чувствах се виновна. Заплаках. След няколко минути се престраших и погледнах към двамата. Наруто бе вперил погледа си в земята. Ръцете му, свити в юмруци, леко потреперваха. Личеше си, че му е трудно да сдържи чувствата си. Сай пък, гледаше през прозореца. За първи път виждах лицето му да изразява някаква емоция, а именно – тъга. Тишината беше непоносима. Предпочитах да ми се разкрещят, да ми се сърдят, защото имаха пълното право. За мое учудване, Наруто вдигна главата си и ми се усмихна.
- Не плачи, Сакура-чан! Ние ще си върнем заблудения идиот! Това е обещанието на живота ми!
- Наруто... благодаря ти- прошепнах през хлиповете си аз. Не можех да опиша колко благодарност имаше в сърцето ми. Думите на русия ми приятел ме успокояваха, но аз самата знаех, че това няма да е лесна задача. Трябваше да станем по-силни и най-вече аз. До тук с времето, когато съм пречка за останалите!


Минаха цели четири години. Това бяха години на усилни тренировки. Нито аз, нито Наруто нито пък Сай бяхме виждали Саске през цялото това време. Но ние не го забравяхме. Той бе нашата цел, към която толкова усилено се стремяхме. И тримата се бяхме променили. Не само на външен вид, но и в уменията си. Усъвършенствахме ги с всеки изминал ден.
Веднъж Тсунаде ни повика в офиса си. Когато се озовахме при нея, тя ни каза
- Е, мисля, че се досещате защо ви повиках. Според мен сте достатъчно пораснали, силни и умни – при последната дума тя погледна към Наруто, който пък от своя страна и се ухили с онази глупава усмивка, която може би единствена не се промени – и затова реших, че е време да ви пратя на някоя по-сериозна мисия, а именно да върнете в Коноха Саске Учиха – думите и кънтяха в ушите ми, а сърцето ми биеше силно. Знаех, че този ден някога ще дойде, но въпреки това бях шокирана. – Трябва да знаете обаче някои подробности – продължи хокагето – Саске е убил Орочимару и е сформирал свой екип , състоящ се от трима души. За тях не знам много подробности, а само, че са силни и че всеки има свой оригинален талант. Затова бъдете внимателни. – Всички в кабинета бяхме изключително сериозни, напрегнати и може би дори леко притеснени. Но в едно бях убедена. До един изгаряхме от желание да видим бившия си съотборник. – А сега тръгвайте! – каза Тсунаде. След кратък поклон и обичайното „хай!” ние излязохме от сградата и се отправихме към домовете си, за да се подготвим за дългия път.
Беше вече привечер и слънцето залязваше. Аз, Сай и Наруто бяхме пред портите на Коноха. Какаши за първи път не беше с нас, тъй като бил заминал на мисия преди два дни.
- Е, имаме цел да постигаме! – извика весело русият шиноби, след което трмата се отправихме по същия каменист път, по който преди четири години Саске бе направил своя избор.
Вървяхме 5 дни подред като отделяхме много малко време за почивка. Въпреки, че бяхме страшно изморени, не си го признавахме и полагахме всички усилия в търсенето на Учиха. На шестия ден стигнахме до една поляна, която бе оградена от всички страни с дървета и решихме да спрем да си отдъхнем. Наредихме се един до друг на земята под сянката на един голям дъб. Денят беше изключително горещ и бе изцедил силите ни.
- Знаете ли – подхвана Наруто – вярно, че не го понасях този идиот, но сега ми липсва... – Усмихнах се. Не вярвах, че някога ще го признае.
- До колкото аз мога да кажа нещо подобно – обади се Сай – и на мен ми липсва. Няма чий задник да сритвам. – Всички се засмяхме.
- Ами ти , Сакура, липсвам ли ти? – Застинах на място. „Този глас...толкова познат и все така студен” Тримата веднага станахме и погледнахме към човека казал тези думи. Пред нас седеше Саске с цялата си студенина и хладнокръвие. Беше се променил. Беше пораснал. Нямаше го вече детсткото му изражение. Облечен бе в черен панталон и бяла риза разкопчана до средата. На кръста му бе завързано някакво странно лилаво въже, а на гърба му окачен меч. Както можехме да очакваме, той не беше сам. От двете му страни седяха още две нинджи – червенокоса жена с очила и самодоволна усмивка и белокос мъж с бяла коса и лилави очи. На гърба си държеше меч, който бе двойно по-голям от този на Саске. Бях виждала това оръжие някъде...
- Саске! – извика Наруто и усмивка засия на лицето му. – Дойдохме да те върнем в Коноха!
- Хн... – беше отговорът, след което всичко се случи много бързо. За секунди Саске бе до русия ми приятел. Хванал го за рамото, чернокосият нинджа прошепна в ухото му.
- Нали не мислиш, че толкова лесно ще ме победиш, тъпако? Трябваше да си останете вкъщи и да си живеете своя живот. Аз вече съм избрал моя. – след тези думи Учиха хвана меча си и го издърпа. Бях стъписана. Не можех да помръдна. Гледах Наруто, който седеше безучастно. Единственото, което направи, бе да се усмихне и да прошепне
- Моята цел в живота е да стана хокаге. Но що за хокаге ще бъда, ако не успея да спася най – добрия си приятел, Саске? – Чернокосият нинджа потрепна за момент, но след това прониза русия шиноби. При тази гледка изпищях и се свлякох на земята. „Това не се случва... не може да е истина!” – от очите ми закапаха сълзи. Погледнах към Сай. Той лежеше безжизнен, а върху него бе седнал другият съотборник на Саске. „Толкова ли са силни?”
- Я гледай какво си имаме тук – стреснах се и погледнах нагоре. Видях червенокоската да се приближава с бавни крачки към мен, а в ръката и имаше два куная. Да бягам? Не... В този момент за мен нищо нямаше значение. Не ми пукаше дали ще умра. След около минута оръжията летяха към мен. Чух глас
- Карин НЕ!
Всичко сякаш ставаше на бавен кадър. Затворих очите си. В този момент усетих две ръце да ме обгръщат в гръб. Не знаех какво се случваше, но когато отново отворих очите си, останових, че вече не се намирах на същото място. Бях на някакво дърво, по-точно на широк клон. Усещах топлината на тези ръце, които още ме държаха. Обърнах се. Червена коса, бледосини очи... Това беше Той. Отново бе спасил жалкия ми живот. Беше пораснал за тези четири години. Гледаше ме сериозно, но и някак загрижено. Не мислих много преди да се хвърля на врата му. Заплаках. Не знаех какво да кажа. Случиха ми се толкова много неща и бях объркана. Болка изгаряше сърцето ми. „Нима приятелите ми са мъртви?” Държах силно моя спасител, който и този път бе дошъл точно на време. Не исках да го пускам. Знаех, че ако го направя, той ще си отиде, ще изчезне.
- Не си отивай! – изхлипах в ухото му аз – Моля те, не ме оставяй! – Той не ми отговори, но ръцете му ме притиснаха по-силно към него. Тази прегрътка ми действаше толкова успокояващо. Чувтствах се в безопасност. Умората надделя над мен и неусетно заспах в обятията му.