Kon'nan'na ai {Трудна любов} (ИтаШи) ^ ^

Здравейте..! ИСКАМ ДА ВИ КАЖА, ЧЕ ЗАПОЧВАМ НОВО НАЧАЛО И В МОМЕНТА ПОПРАВЯМ ЦЕЛИЯ МИ ФИК, ЗАЩОТО НАИСТИНА ИМАМ ДОСТА ГАДНИ ГРЕШКИ. МОЛЯ, ЗА ТЕЗИ КОИТО ИСКАТ ДА ГО ЧЕТАТ. БЪДЕТЕ ТЪРПЕЛИВИ В МОМЕНТА ГО ОПРАВЯМ И СЪМ СТИГНАЛА ДО 3-ТА ГЛАВА ! Tова е от мен :) || Така 1-во преди да прочетете фика ми трябва да ви кажа ,че знам че няма много да ви хареса...Но искам да видя какви грешки допускам и какво трябва да направя за да не ги допускам вече...Ще започна по времето,когато бяхме малки,а после като големи!..Благодаря ви за отделеното време.. :)
------------------------------------------------------------------------------------------------- * NEW BEGINNING *
Ето я и 1-ва глава

Беше сутрин.Събудих се,потърках си очите мързеливо и лека по-лека ги отворих.По едно време чух някой да ме вика.
-Шиноку!-това беше майка ми!-Хайде, ставай! Ще закъснееш за тренировките-каза тя,като ми се усмихна леко.
-Добре де,добре ставам!-отговорих и аз без да ме интересува много.М айка ми отново ме извика,но този път аз бях вече готова.Новото куноичи от Коноха.-Шиноку Широяма.
Тръгнах с по-големия си брат към *специалните тренировки*, да ме изпрати.По едно време,той се обърна към мен.
-Шиноку?!-попита ме той,гледайки към мен.
-Да,братко?-отговорих му зачуденo.
Русoкосия ме погледна с усмихната физиономия и ми каза:
-Знаеш,че можеш да ми имаш доверие.Аз те разбирам най-добре!
За мен това беше объркващо,не знам напоследък се държеше с мен, сякаш крие нещо,което не искаше или може би не трябваше да ми каже.
-Да,знам братко.Защо ми го казваш отново?-учудвайки се.Свих долните си устни.
Мина известно мълчание и по едно време брат ми развали гробната тишина..
-А ето че пристигнахме Шиноку.- засмя се той, а след това завъртя очите си и ми каза да отида до него.
-Защо, хмм?-попитах го аз,когато изведнъж той ме прегърна и за части от секундата си отиде.Просто изчезна.
Аз останах там чакайки другите от отбора ми, гледайки усмихнато. По едно време се обърнах и видях "ГОРДОСТТА" на великия клан Учиха.-Това бе той - Итачи Учиха!Сърцето ми биеше все по-бавно,мислех,че ще получа инфаркт.Беше толкова спокоен, толкова сладък.Той беше сложил ръце в джобовете си, навеждайки надолу глава.По едно време насочи погледа си към мен. Щях да припадна. Това беше единственото момче, което ме караше да изтръпвам. Погледна ме направо в очите, след това се усмихна леко, завъртя очите си и неусетно видях,че той беше срещу мен. Ха все пак той беше "ГЕНИЯ" на неговия клан...Настана безмълвна тишина. Гледахме се и си чудех какво си мисли той.И изведнъж той развали тишината, която беше покрай нас.
-Здравей Шиноку-сама!-рече той.Това много ме изуми,когато каза "-САМА".Това се казва на човек, по-висш от теб, например Хокагето.Не знам какво имаше предвид това. Много ми беше странно,затова го погледнах и му отвърнах просто "Здравей Итачи-кун. Но защо ме нарече така?! Мина една минута и той се отдръпна. Вместо да ме погледне злобно,както обикновенно, той продължи по пътя си, но се спря.-Може би някой друг път Шиноку ще разбереш.- и продължи по пътя си.Може би той знаеше нещо, което аз все още не знаех. И продължи по пътя си. Е, мислех си, че може би нож се заби в гърбът ми.Бях стигнала до извода, че му е безразлично всичко. "Хах каква глупачка съм", помисли моето съзнание, което незнайно защо беше объркано.
Тогава и аз трябваше да се стегна. Видях сенсея ми и той ми се усмихна и ми каза да отида при ме него .Аз отидох при него леко засмяна и му се доверих.
-Сега ще дойдеш да те запозная със останалите от отбора ти Шиноку-сан. - каза ми той усмихнат, ала притеснение се четеше в очите му. Стигнахме до мястото, до което щяхме да се срещна с моите бъдещи съотборници. Чакахме известно време и по едно време другата част от бандата се появи. Не можех да повярвам на очите си. Това бяха Учиха Итачи и Учиха Шисуи. Леле... наистина се изумих от това. Наистина не съм и предполагала, че ще бъда отбор с тези двамата. Но сега... всичко вече е различно. Трябваше да ги търпя и двамата, както и сенсея ми. Всичко беше направо "идеално". Но и от моя страна трябваше да се държа разумно. Не исках да си заставам проблеми още от първия ден, като част от отбор " 9 ".
- Добре ! Всички се събрахме ! - развали тишината сенсей-я ни. Шисуи и Итачи стояха до мен, всеки гледащ в някоя точка. С една дума всички бяхме отвеяни от вихъра -XD- ! Никой не слушаше какво говореше учителя. Изведнъж той скръцна с зъби и извика :
- Слушате ли ме въобще или говоря напразно?! - Итачи го погледна криво и му отвърна с прости думи: - Сенсей, второто ! - Както и предполагах- отговори той с нацупена усмивка! Всички се засмяхме в един тон.
...........................

----------------------------
Така мина първия ми ден с отбора ми. Беше ми много скучно както обикновенно, уж брат ми щеше да ме чака, да се приберем заедно, но така и не го видях. Седнах на пейката спокойно и зачаках, случайно да не дойде.Не се знаеше много.
Докато гледах към небето си мислех за това момиче, което спомена момчето по-рано.И защо говореше така за нея, ей това не ми бе ясно. Изведнъж докато гледах към синьото небе, покрай мене минаха Итачи и неговия приятел. Изглеждаха спокойни, ала мен малко ме съмняваха.Докато минаваха покрай мен усещах напрежение между тях.Когато тъкмо да ми обърнат гръб, Итачи си завъртя погледа си към мен и се спряха. Погледнах ги ококорено и след това леко им се усмихнах.
-Здравей Шиноку-сан.- промълви Итачи към мен.
-Здравей.-отговорих му аз просто без да ме интересува много.
-Какво правиш тук?- попита ме той учуден. Не знам какво си мислеше той, разпитваше ли ме? Какво става и аз много много не знаех, чудно ми бе защо ме пита.Сякаш ми е адвокат.Скръцнах с зъби и му отговорих безразлично.
-Защо питаш? Случайно да не си ми адвокат?- заядох се с него аз, хем ми беше днес малко раздразнено, не исках да говоря с него на подобни теми, а пък и него какво го интересуваше?! Изведнъж нещо се намуси и сви юмруци. А пък на мене сякаш ми пукаше. Може да го харесвах, но това не значеше, че трябваше да му вървя след задника и трябваше да му давам какви ли не отговори.
-Какво нещо не е наред ли? Да не те ядосах Итачи-кун?! -попитах го ледено аз...едва се спрях да не му го кажа по този начин,защото макар че да ми беше "уж" приятел, не трябваше да се държа така с него .Но демона в мен ме караше да го правя.Приятелят му се раздразни, свивайки устни.Злобният му поглед не ме уплаши, по-скоро очаквах да го направи. И за него нямаше изключение, та той бе като всички от селото, които ме гледаха по същия начин. Нямаше защо да се учудвам на изражението му.
-Започваш да си правиш оглушки с мен, сякаш съм ти някакъв нещастник. Слушай ме много добре, не си ми на нивото за да се отнасяш с мен по този начин. *нещата загрубяха* -отговори ми намръщен той, готов да включи своя т.н "Шаринган".
-Не искам въобще да се заяждам с теб. Би ли ме оставил,защото днес не ми е ден.Не искам да има спорове срещу нас. За това моля те - разкарай се! А и колкото до това- да, може би си прав, че не съм ти на ниво, но и ти не си ми на ниво да ми говориш по този начин! А сега би ли се разкарал?-рекох му аз без да не интересува какво ще се случи от тук нататък.Изплюх тези груби думи направо в лицето му. А колкото приятелят му до него. лазих му по нервната му система, заради думите, които изтрелях като куршум на Итачи. "Тази глупачка...как си позволява да говори на Итачи-кун така? Ще я убия!!"- помисли си Шисуи, които все повече и повече намръщи вежди. Итачи се досети какво щеше той да направи, но тъкмо да го направи, той го спря като сложи ръка пред него в знак да се сдържа.
-Оставяме те, Шиноку-сан, но знай че това далеч не е приключило.Има много неща, които трябва да обсъдя с теб.- с това завърши Итачи..очите ми се разшириха.Не знам за какво!Това беше един объркващ момент,не знаех нито какво да направя, нито какво да кажа, за това го оставих да си тръгне.

Зад гърбът ми:Итачи и Шисуи
-Защо беше това Итачи-кун.За какво го направихте?-попита го учудвайки се.
На Итачи не му беше много лесно да му каже за това леко се усмихна.
-Шисуи-чан, това беше да я накарам да се подразни.Исках да я тествам, докаде може да стигне нервната и система. Случайно чух няколко от АНБУ агентите да си говорят, че тя лесно се нервирала и това може много да и навреди, защото това беше една от опасностите 13-те опашки да се събуди. Само я тествах, исках да видя дали е наистина така.- тговори сериозно той.Не му потрепна окото докато го говореше.
-Мхм, разбрах те.Но защо и позволихте да ти говори така?- продължаваше да го пита Шисуи с нелепите си въпроси.
Няма значение. Сега да оставим това за малко на страна..да се прибираме вкъщи.-каза приятелят му просто.
---------------------------------------------------------------
"Гледах небето, гледах и морето, което беше на няколко метра пред мен.Чаках брат ми, но той така и не дойде, затова реших да се прибера сама, защото и без това се стъмваше. Бях решила да спра да мисля малко поне за сега, затова станах от пейката и се прибирах към вкъщи почти изморена.

2-ра глава : Битката с Орочимару І-ва част

Събудих се, уморена макар и да бях си легнала рано, но все пак трябваше да стана за мисията, която ни предстоеше с моя отбор. Този път без да ме събужда майка ми и без брат ми да ме изпраща.Тръгнах с няколко часа преди те да се събудят. Всъщност бях им оставила бележка, ако се притеснят. Преди това се облякох, взех нужните кунаи, шурикени, оръжия които ми бяха забранени да нося, не знам поради каква причина.Все едно..взех и меч както и няколо димени бомби. Тръгнах и бях решила да отида до едно място преди да отида при Хокагето с отбора ми.Това бе тренировачният център,където често Учиха,Хюга и другите кланове. Вече бях стигнала до тренировачното поле,защо ли?!-Защото исках да изпробвам една техника, която никой друг, дори и Учиха не могат да я копират, защото това беше моя Кекегенкай. Опитвах се няколко пъти, докато не чух шум в един от храстите. Поогледах се ,но не намерих нищо, за това продължих, докато не чух зад мен някой да идва. Това бяха едни от членовете на АНБУ.Не ми се разправяше с тях затова не им обърнах особено много внимание.
-Какво правиш тук дете? - попита ме един от АНБУ-агентите.Ех, не ми се говореше мног, затова се изразих ясно и кратко.
-Тренирам.
Те нещо се поогледаха и видяха, че почти половината от земята беше разрушена.Не можаха да повярват, че това аз съм го направила, но ми беше все едно.Даже не се и изненадах?
-Това ти ли го направи всичко това? - зачудено попитаха те. И аз им отговорих просто: -Да.Защо?Някакъв проблем ли има момчета? Не знам,на тях им беше много чудно.
-Тогава т-т-ти да не си Ш-Шиноку Широяма?!-Зачудено попитаха нинджите.Аз нямаше какво да отговоря затова им го казах направо.
-Да, това съм аз.- Те ме загледаха тайствено, след това се поклониха леко и ми казаха че съжаляват. Нямаше какво да направя, затова им казах,че следващият път да внимават повече с кого говорят.
-Разбрано Шиноку-сама.-и изчезнаха. Аз нямаше какво повече да правя тук
за това тръгнах към мястото, с което трябваше да се срещнем с отбора ми.
След известно време стигнах почти и се спрях пред една пейка. На нея седеше едно малко момиче, което страшно приличаше на мен, все едно бяхме близначки. Приближих се до нея и когато разбрах, тя плачеше. Седнах загледано в нея. -Какво ти има?-попитах я аз усмихнато и леко загрижена.Някой да не те обиди с нещо, кажи ми. Изведнъж момичето погледна към мен със насъзените си очи.
-Няма ми нищо.- отговори тя.
-Аз съм Шиноку приятно ми е. Виждам,че всички те мразят ,не знам каква е причината, но ако нямаш никой до себе си, аз ще ти бъда приятелка.Това спря сълзите на момичето загледано в мен.
-Т-ти-ти ще ми бъдеш приятелка?!Нали не се шегуваш с мен?! -попита ме я изненадано, гледайки ме още по - особено.
-Да, искам да съм ти приятелка.-Отговорих и аз. -Виждам, че и ти си мразена и лъгана като мен. За това искам да сме приятели. Ти си същата като мен.Можеш да го видиш в очите ми Междудругото как ти е името?-попитах я зачудено, гледайки я.
-Мизуки Наюми, приятно ми е Шиноку-сан!- каза засмяна тя. Е, виждам, че имаше голяма прилика между нас.Всъщост бяхме еднакви,само където имената ни бяха различни, както и косата.
-Аз ще тръгвам, защото имам мисия Мизуки-чан. Отборът ми сигърно ме чака. Хайде, аз ще тръгвам. До скоро и беше ми наистина приятно да се запознаем.- рекох усмихната и тръгнах към мястото, на което сигурно ме чакаха вече.
------------------------------------------------------------
- ЗАКЪСНЯ Шиноку-сан !! - провикна се Юмико-сенсей отново намръщен. Защо ли? - Извинете, сенсей! - отвърнах с извинение моето аз, което даже не знаеше за какво се извинява. Итачи и Шисуи отдавна бяха тук. Сигурно са си отчакали. Итачи затвори за миг очи и на следващата секунда насочи погледа си към мен. Мен? Защо ли? Той се приближи до мен. Това беше много странно и се отдръпнах към него. - Какво искаш Итачи-кун? - попитах аз, опитвайки се да се отдалеча от него колкото се може повече. Но не можех. Накрая той ме спипа *XD* !
- Стой спокойна ! Нищо няма да ти направя. Просто искам да ти кажа нещо. Доверих му се не знам защо и ето той си спази обещанието. Доближи се до мен
- Искам само да ти кажа, че повече да не си позволяваш да закъсняваш или да излагаш отбора ни от своя страна. Ако не знаеш, работата в екип е важна за успяването на една мисия успешно. Ще бъда конкретен и точен с теб.
- От тук нататък не искам никакви грешки и глупости направени от теб. Ясно? Или да го повторя още веднъж? - не знам какво си мислеше Итачи, че ще ме командва или нещо такова. Вярно, моя е грешката, че закъснях, но не им дадох ясната причина, защото може би те познаваха това момиче, с което
се запознах по рано. Нямаше как, просто трябваше да го изтрая и днес. Затова просто му кимнах в знак, че съм го разбрала. Той се махна рязко от мен и тръгнахме към Хокагето.
След известно време като разбрахме каква е мисията ни, тръгнахме да я вършим. Не беше кой знае каква трудна. И няколко дена по-късно се прибрахме, успешно завършили мисията си. Дадохме сведенията, или по-точно информацията, която бяхме събрали и всеки си отиде по къщите просто казано. По пътя седнах на една пейка, в гората, нещо като парк беше, за да си почина. Лунно-синята ми коса се беше разпиляла по лицето ми. Не знаех какво да правя, голяма скука беше.Стоях, и стоях и стоях. Беше ми толкова скучно. Изведнъж покрай мене минаха няколко нинджи, мисля че бяха от Коноха, от моето село, но имаше нещо гадно в тях, което ме притесняваше. Затова като ме отминаха малко ги проследих. Те се спряха до едно място много навътре в гората. Имаше нещо като пещера и те влезнаха вътре в нея. Мина се малко време и аз ги последвах. Не след дълго време стигнах до един коридор, които все едно нямаше край и на всеки 1-2 метра имаше врата. По едно време чух шум и се скрих така, че да не ме видят. Те носеха някакво тяло, мисля че беше на момиче. Не, бях сигурна в това. Малко след като се отдалечиха ги проследих. И тъй като бях професионалистка в проследяването и така, че да не ме усетят. И това бе успешно. Проследих ги до някаква стая като за разпит май беше. Момичето с черна маска на лицето стоеше на стола вързана а до нея две шиноби-та, които стояха срещу нея. Нещо я разпитваха, но тя сякаш стоеше в безсъзнание. По едно време при тях влезе един мъж, който ми беше страшно познат злодей. Мисля, че името му бе, да сигурна съм, че името му беше Орочимару. Един от "Легендарните Санини" . Не можех да повярвам, че това е той. Гледах като изумена с ококорени очи в него. Опитах се да чуя какво си говорят като настроих с мощна от притоци чакра в слушателната ми основа и затворих очи
*-- Разговора при тях--*

- Махнете и маската. Искам да говоря очи в очи с нея. - заповяда той на двете нинджи до него. Те го послушаха и махнаха маската и. Не можех да повярвам на гледката. Това... това беше Мизуки-чан!! Наистина не можех да повярвам. Защо им беше Мизуки-чан? Защо?! Но трябваше да се сдържа за да не ме усетят и да се обърка всичко. Просто сега трябваше внимателно какво си говорят, за да разбера за какво им е.
- Мизуки-чан, не бъди такава. Просто ни кажи каде е. Трябва ни. - рече Орочимару, който обикаляше нервно около нея, втренчвайки се в нея. С последните си сили тя му отвърна : - Никога няма да каже къде е Шиноку-сан, защото знам, че искаш да я убиеш Орочимару. Или по-точно да я направиш следващото си тяло. Сбъркал си, ако си мислиш, че ще ти кажа. А и дори да бях ти казала и да беше я открил се съмнявам, че ще имаш шанс срещу нея. Много я подценяваш и честно да ти кажа. Тя е едно много способно шиноби. Съмнявам се да ти се даде без бой, ако е възможно даже да ти се даде! - тя се присмя едва ли не. И после падна в безсъзнание. Стоях и не можех да повярвам, че той търси мен. За какво му бях аз? Това не разбрах и изведнъж както стоях, усетиш чуждо присъствие до себе си. Като се обърнах видях, че това е Итачи и тъкмо да се обадя, той ми даде знак да мълча.С него беше Юмико-сенсей и Шисуи, които седяха зад него.Нямаше значение, обърнах се да видя какво се случва там, и когато видях..Орочимару беше забил острието Кусанаги в корема и. Не можех да повярвам.Едва ли не той я уби.Не можех да се сдържа и извиках
- ОРОЧИМАРУ!!! - той се обърна към мен с лукава усмивка, показваща неговото изненадване. - И ето кой се появи? Нямаше нужда да те търся, ти сама дойде при мен.Изненадан съм от теб както и от Итачи-кун. Двама гений стоят срещу мен и единия от тях е Джинчуурикито на Лунар. Впечатляващо! Наистина изненадан съм от вас. - каза той, който не спираше да ме вбесява с злорадската си усмивка и този зъл поглед, от който направо ме побиваше тръпки.
-Млъкни !! - извиках аз с нечовешки глас. - Върни я обратно! - това още повече му хареса едва ли не.Бях толкова ядосана, вбесена, че не знаех какво върша. Оставих емоцийте да ме завладеят. Оставих Лунар да ме завладее.
- Орочимару. Виж до къде се стигна! Предай се по-добре! - извика Итачи на Орочимару, включвайки своя шаринган. Орочимару продължаваше да се усмихва злорадски, и имайки предвид ситуацията това май му доставяше удоволствие. " Ако я победя и взема силата и тялото и ще бъда непобедим. И няма да ми се налага да сменям тялото си повече." - мислеше си този санин, изпълнен с зли мисли и чуства.
-Нещата не са на добре. Ако продължава така Лунар ще я обземе и тогава всички ще сме в опастност. Не трябва да позволя това да се случи! В никакъв случай.

* СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ *

3-глава:Разходката

Отворих очи,бях леко замаяна.Не знаех на кой свят съм.Докато лежах в леглото си си мислех за думите,които Итачи ми каза вчера.Не знам,изглеждаше ми малко странно да чуя толкова хубави думи,които изразяваха загриженост от "гения" на клана Учиха.Не бях сигурна дали мога да му имам доверие,защото бях свикнала всички да ме предават.Всъщност аз нямах никакви приятели,но тези които ме наглеждаха,тоест АНБУ агентите,които Хокагето им нареди да ме пазят.Както и да е.Станах и видях,че до мен бяха останали плодовете,които Итачи бе ми донесъл вчера.Когато се протегнах да я взема видях,че леглото на Мизуки беше празно и се притесних.Започнах да ям ябълката и по едно време някой почука на вратата.Това беше Какаши,с който въобще не си говорех.Имам предвид,че той беше малко странен.Винаги си четеше онази странна книжка и винаги закъсняваше.С него беше и Мизуки.Бях се зарадвала да я видя,когато дойде.Изглеждаше добре,поне така мислех де.Какаши ме погледна и се усмихна леко зад маската си.
-Йо!-каза ми той,като се приближи до леглото ми.
-Здравейте Какаши-сан.Ам какво правите тук?За какво сте дошъл?-попитах го аз учудено.-И защо Мизуки е с вас?-това ми беше още по-странно.
-Ами как да ти обясня?!-засмя се той,почесвайки се по сребристата му коса.
-Е?Кажете ми де?!Какво толкова има?-още повече ми събуди любопитството.Гледах го с такова любопитство,че направо си помислих,че ще се уплаши и ще избяга.
-Ами ние,бяхме на разходка,искам да кажа, че проведохме един разговор.Да не си помислиш нещо друго.-отговори ми той,като ме гледаше малко засрамено и леко засмяно.
-А това ли е?Аз си помислих,че нещо е станало.Добре няма проблеми.Благодаря Какаши-сан,че я доведе.-рекох му го усмихнато,гледайки Мизуки.
-Е добре,аз ще тръгвам,защото имам малко работа.Довиждане!-каза той и на следващата секунда изчезна.
Мизуки ме погледна малко тъжно,след това легна на леглото си,затълнала в размисли.Погледнах я,не знам беше ми малко странно.Дори едно "здравей"
нямаше,но това не беше много от значение.Тя се обърна към мен,но сякаш съзнанието и беше някъде другаде.
-За какво си говорихте със Какаши-сан,Мизуки?-попитах я аз.Исках да разбера какво толкова си говореха с него.Имах странното чувство,че нещо не е наред.Мизуки наведе главата си,сложи ръцете си на лицето и не знаех какво трябваше да направя.
-Moля те,кажи ми.Нещо не е наред.Какво ти каза той?-зададох и го този въпрос още веднъж,но тя така и не отговори.Стоеше безмълвна.Тишината обгради цялата стая.Нито аз,нито тя не потрепна,дори и за секунда.След това не се стърпях и го извиках,но тя така и не се обаждаше.Мислех,че ще откача,но трябваше да се сдържам.Все пак бях в болница.Ако се ядосвах щях повече да влуша нещата,затова най-добре беше да замълча и да се успокоя.Бях изяла ябълката си затова легнах отново в леглото,когато сестрата дойде.Сигурно бе дошла да смени системите ни и да ни даде лекарствата.
-Шиноку-кун?-попита зачудено сестрата.Тя седна до мен,погледна ме някак си и замълча.
-Да,кажете?-Отговорих и аз.
-Вие можете вече да се приберете вкъщи,Шиноку-кун.
-Наистина ли?-изнедано я погледнах аз.
-Да,както и приятелката ти.-усмихнато отговори тя.След това стана от леглото ми и ми помогна да стана,както и на Мизуки.След десет минути бяхме готови и излизахме от стаята. Вече бяхме отвън. Аз потеглих към вкъщи заедно с Мизуки,макар че тя нито една дума не отрони.
-Е дойде време да се разделим Мизуки.-усмихнато и го казах.Но тя дори една дума не каза.Беше навела надолу главата откакто Копи-нинджата я беше
довел. -Ще трябва да си отида,Мизуки-чан.Искаш ли да те изпратя до вас?
-Не,благодаря.Сама ще си отида.-отговори тихо тя.Най-накрая беше казала нещо.
-Добре,както искаш.Довиждане Мизуки-чан.До скоро!-казах и аз и потеглих към вкъщи.Тя се обърна и потегли към нейния арпартамент,когато пред нея застаха трима от АНБУ-агентите.Тя ги загледа някакво странно.Не и беше до това да говори с тях.
-Мизуки-сама?-попитаха я те.Мизуки ги погледна странно и след това продължи по пътя си.
-Мизуки-сама трябва да поговорим с теб!-казаха и те,като докоснаха нейното любопитство.Обърна се срещу тях и им направи малко страшен знак.
-Какво искате?-попита ги тя,като се приближи леко към тях.
-Какаши-сан сигурно ви е го казал това,което трябваше,нали така?Ако е така трябва повече да внимавате и искам да знаете,че ще бъдете в опастност ако се водите с 13-то опашатото Джинчуурики.Това не ви го казваме като заплаха,а защото се притесняваме за вас.Не искаме да пострадате.Това бяха заповедите на Хокагето.
-Никой няма да ми казва с кого да се водя или не.Това е мое лично мнение!Аз мога да се грижа за себе си.Не съм онова хлапе,което се боеше от всичко.Затова ако това е всичко бих искала да си отидете,за да мога да се прибера у дома. -Но,Мизуки-сама?!Добре както искате.Вие решавате.-рекоха нинджите и изчезнаха. В мислите и:Най-накрая да се прибера у дома,хмм.Толкова ми е уморено,затова ще легна на леглото и ще си почина.Благодаря ти Шиноку-кун,благодаря ти.
------------------------------------------------------------
На другата сутрин:
Все същото,отново станах за училище.Видях се с Мизуки.Отново видях Итачи,който ми се усмихваше тъй спокойно.Докато приятелят му като ме видеше,настръхваше.След онази случка на този човек му стана малко гадно. Не че не ми казваше "здравей",но виждах страхът в очите му,дори да се смееше.След като свърши училище,ние с Мизуки бяхме отишли на тренировъчното поле за да тренираме.Макар да ни беше забранено,ние бяхме
луди глави и въобще не ни пукаше какво ще стане.Важното беше винаги да нарушим заповедите на Хокагето,защото ни харесваше да го дразним.Големи твърдоглави деца бяхме.Откраднахме отново шурикените,кунаите,мечовете и димките за да можем да тренираме.Хаха това беше нашето забавление и единственото ни занимание,което правехме заедно.
-Хайде да видим дали ще ме победиш Шиноку-куню?!И започна да хвърля шурикени по мен.Но аз бях отлична в битките от средно и от далечно разтояние.Но ако говорим за Тайджуцу-там бях най-зле!
-Ще те победя Шиноку-кун.-засмяно отговори пак тя.
-Хаха,добре.-отговорих и аз като я зашеметих леко.
В това време докато тренирахме Итачи и неговите приятели дойдоха.Е тотално ги разбихме.Останаха да ни гледат.
-Какво правите тук момичета?-попита ни един от неговите приятели.
-Ами,ние тъкмо си тръгвахме.Надявам се да не ви пречим.Довиждане!-казах му просто аз и отминахме заедно с Мизуки.Минахме покрай тях без дори да ми потрепне окото.А колкото Итачи,за него няма да говоря.Той се обърна и виждаше гърбовете ни.
-Защо го направи Шиноку-кун?-попита Мизуки с учудване.Аз я гледах в очите,но не ми се говореше за това сега.Просто настроението ми се развали.
-Сега няма да говоря за това.Има време.-отговорих и просто аз,като леко се усмихнах и сложих ръцете си в джобовете.Не знам,тя ме гледаше много странно.Обърна се тя и видя Итачи и другите,но нищо не можеше да направи.
(3 часа по-късно)
Отново денят ми мина със скука с изключение,когато бяхме с Мизуки.Тя винаги ми разнообразяваше денят и ми вдигаше настроението.Стана време да се разделим,прегърнахме се и си тръгнахме по пътя.Утре знаех,че пак денят ми ще бъде скучен,затова и не бързах да дойде това утре.Прибрах се вкъщи,но изглеждаше нямаше никой в нас.Виках,търсих роднините си,но така и не се обадиха.Притесних се макар,че това рядко се случваше.Отидох в стаята си,легнах на леглото и си мислех,че утре ще трябва да ги потърся,защото бях много изморена.

4-та глава:Истината

Когато отворих очи, със ставането ми реших,че трябва да отида до Сандайме-сама за да ми помогне.Родителите ми ги нямаше,както и брат ми,а това беше много странно,защото никой не изчезва туко-така.Облякох се,измих си зъбите,очите.След това отидох да си оправя косата.Лунно-синята ми коса се спускаше пред лицето ми,но макар и да ми харесваше трябваше поне една част от нея да си я завържа или направо цялата.Взех нужните шурикени и кунаи и тръгнах към сградата на Хокагето.След десет минути бях стигнала до там.Застанах до вратата му и почуках.След малко някой ми каза да влезна и го направих.
-Какво има Шиноку?-попита ме Хокагето,което пушеше лулата си гледайки към мен.
-Родителите ми както и брат ми изчезнаха.Вчера,когато се прибрах ги нямаше.Защо?Къде са,Хокаге-сама?-попитах го аз тревожейки се за тях.Както споменах това беше много рядко,но това сега ставаше въпрос за родителите ми и по-големия ми брат.
-Явно тя не знае!-помисли си Хокагето,а след това стана от стола си и отиде при прозореца.
-Явно ти не знеш,нали?-рече ми Хокагето.Чувайки тези думи,все едно кунай се заби в очите ми.Не знаех какво има предвид,но тази работа хич не ми харесваше и това нямаше да има Щастлив край!
-Родителите ти бяха убити,както и целият ти клан от брат ти!-отговори сериозно той,като ме погледна сякаш изпитваше жалост към мен и съжаление.Когато чух тези думи,не исках и да повярвам в това!Мислех,че той се шегува с мен и че това е само за да ме подразни.Но изглеждаше толкова сериозен.Нямаше как,това беше истина!
-Но как?Брат ми?!Да убие родителите ни и собствения си клан?!?В това няма логика!
-Има логика Шиноку.Брат ти се промени в деня, в който разбра че сестра му,собствената му сестра е чудовището,което уби за него близки хора.Разбира се ти нямаш вина за това,което Лунар е направил.Но той и така не го разбра.Беше обсебен от отмъщението.Затова той ти говореше такива странни неща.Сега разбираш ли ме?Той търси теб или по-скоро това,което е вътре в теб!-каза Хокагето,което гледаше небето и пушеше лулата си.Но тези думи,които ми ги каза бяха съвсем сериозни.Той не би ме излъгал за такова нещо.Сега ми стана ясно защо се държа така.Toй уби собствените ни родители заради мен!E това е непростимо.Не исках да го кажа,но това за което от тук нататък живея е за да те убия братко!
---------------------------------------
СПОМЕН:
-Шиноку?!-зачудено ме погледна брат ми.
-А?Да,кажи братко?-отговорих му с любопитно аз.
-Искам да ти кажа нещо,което трябва да знаеш!
-Какво е то братко?-попитах го с още по-голямо любопитство.
-Искам да знаеш,че дори да ме мразиш,аз те обичам каквото и да става.Дори да ме презираш,аз винаги ще бъда по-големият ти брат!Искам да го запомниш!-каза ми той,като ме погледна и ми се усмихна.
-Братко,защо си мислиш,че те мразя?-попитах го аз като леко го прегърнах и му се усмихнах.
-Защото е така,Шиноку.-отговори той с усмивка на лицето.
-Какви глупости говориш,ако те мразех щях ли да те обичам братко?
-Ти може да ме обичаш,но дълбоко в душата си,ти ме мразиш!-рече ми той като гледаше звездите.
-Хмх?!Не разбирам братко.-казах му малко зачудена,след това се обърнах към него,погледнах го за миг и след малко погледнах и аз звездите,които светеха горе в небето като малки лампички.
-Колко е красиво!-рекох му аз,като се усмихнах а след това леко се засмях.
-Да,така е.-отговори ми той,като направи същото като мен.
-Чудя се,дали някой ден може би някой ще ме оцени?-казах аз като гледах тази красива гледка.
-Да,ще има.Не мисли за това сега.Всичко си има време,място.А сега да се прибираме вътре,защото започна да става студено Шиноку.
-Добре.-казах му аз и влезнахме.
--------------------------------------Край на СПОМЕНА----------------------------------
-Разбирам Хокаге-сама.А телата на родителите ми къде са?-попитах го аз,гледайки го някак странно.
-В моргата.Ако искаш да ги видиш,отиди.-отговори Хокагето просто.
-Добре.Довиждане Хокаге-сама.-отговорих му аз и излязох.
Когато затворих вратата не мислех за нищо,дори не исках да ходя до моргата.Тръгнах си по пътя без дори да мисля.Беше ми всеедно!Докато слизах по стълбите с наведена надолу глава покрай мен мина Итачи.Погледна ме някакво странно,обаче на мен не ми беше до него.Задълбочена в мислите ми,аз не обърнах никакво внимание на Итачи.Той мина покрай мен без да каже нищо,просто вървеше-ръцете в джобовете му,главата му свита надолу.Но както казах не ми беше до това.Затова го отминах и си продължих по пътя.В това време той се обърна.
-Значи си разбрала,нали?!-попита ме той със студените си очи.Тишина обкръжи наоколо.Нищо освен вятъра не се чуваше.Виждаше се как ноща идваше и слънцето бавно залязваше.Вятъра разрошваше гарвеночерните му коси,ала това не променяше нищо.
-Да,знам-отговорих му аз с проницание.Тогава разбих гробната тишина.Студеният ми глас го вцепени,а очите ми го накараха да не ме поглежда повече.
-Хмх,добре!-каза ми той просто със студения си глас,като се обърна с гръб към мен.Това не променяше нещата.Той си тръгна по пътя,отново беше впил поглед към земята,а ръцете му бяха студени като лед.Аз се обърнах и си тръгнах по пътя.Да,не ми пукаше,но от една страна ми беше гадно.Бях свикнала хората да ме предават,бях свикнала всички да се държат ледено към мен,бях свикнала всички да ме мразят,но това сякаш променяше нещата.Дори собствените ми родители не ме искаха,затова и не ме засегна тяхната смърт.От друга страна ми беше добре,че ги няма,но от друга изпитвах и съжаление.Бях изгубила чувствата си много отдавна,но това не променяше нещата.
Свих последния завой преди къщата ми и видях Какаши да стои там.Не знам какво търсеше или кого търсеше.Всичко беше много странно.Време беше да си разясним нещата със него,каквото и да търсеше в дома ми.Направих две крачки,които му подсказаха,че съм зад него.Той се обърна към мен,усмихна се някакво гадно и това още повече ме дразнеше.
-Какво искаш Какаши?-попитах го студено аз,като гледах в очите му с дразнимост.
-Нищо.Просто обикалям наоколо и реших да се отбия при теб да те видя какво правиш.-отговори ми просто той.
-Хах!Едва ли си дошъл при мен да си говорим сладки приказки и да пием чай,нали така Какаши?-попитах го с още по-голямо учудване.
-Всъщност не,но може и да стане.Нека влезем и ще чуеш това,за което съм дошъл.-рече ми той,като ме гледаше някакво странно,усмихвайки се леко зад маската си.
-Добре.-казах му просто аз и влезнахме вътре.

5-та глава:Разговорът

Влезнахме в арпартаментът ми,без да кажем и дума.Е,арартамента ми не е колко важен,но все пак беше един от луксозните за нашето време.Кланът ми,семейството ми бяха достатъчно известни в петте Велики страни и толкова богати,но това мен много не ме засягаше.Какаши нищо не каза,а дори и не трябваше просто го знаех какъв е.То сигурно го мързеше да дойде до нас пък за да говори с мен.Това беше малко необичайно.Както и да е,аз отидох до стаята си и казах на него да ме изчака тук докато се върна.Отидох до стаята си да се оправя и преди да се върна при него,пуснах косата си,която беше сплетена на рибя-кост.Когато се върнах го видях,че вместо да си чете онази книжка той гледаше като гръмнат.Сигурно се чудеше как такава като мен живее във такъв лукс за разлика от него.Ту се обръщаше към едната страна,ту към другата взе да става досадно.Погледнах го и след това му казах да отидем на дивана,седнах ме и се погледнахме.Тишината обиколи стаята.
-Искаш ли нещо за пиене Какаши-сенпай?-попитах го аз съвсем нормално,докато се гледахме.
-Може,благодаря Шиноку-сан.-отговори ми той,учтиво и усмихнато докато си четеше книжката.
-Кажи какво да е?Чай,сок,мляко,горещ шоколад.-попитах го аз леко учтиво,направих една мимика и го изчаках.
-Вода,ако ми дадеш ще ми е достатъчно.Благодаря!-отговори ми той леко намусил вежди.Това сигурно му изглеждаше все едно е в някое заведение,буквално!Донесох му водата както искаше той и седнах до него.Погледнахме се вече сериозно и тишината отново обгърна стаята.
-Е вече трябва да съм сериозен,Шиноку-сан.-каза ми той,като затвори книжката си и въздъхна тежко.Аз го слушах внимателно взираща се в него.Очаквах всеки момент да го каже,но мълча и мълча.Взе ми вече да ми кипва.
-Трябва да спреш до тук,Шиноку-сан!Ти си възможно най-голямата опастност за това село.Скрий се,избягай,дори ако трябва напусни селото за безопастността на селото ни.Докато ти си тук,всички ние сме в опастност,разбираш ли?Разбираш,че и друженето ти с Мизуки-сама е опастно.Затова спри всякакъв контакт с нея и с който и да било.Ти си възможно най-голямата заплаха за Коноха.За твое добро,както и за селото ни трябва да се контролираш.Не може,когато ти скимне да позволяваш на Лунар да излиза и да прави поразий.Трябва да се научиш да го контролираш по свой начин,разбираш ли?Започни да тренираш,започни да се учиш!Не знам дори след смъртта на семейството ти и целия ти клан не те засегна,камоли те притесни.Дори не потрепваш и си оставаш все същото студено същество.Дори Учиха Итачи не може да ти се противопостави,дори и нашето Хокаге не би могло да те спре.Ти си съвършенното същество тук,не го ли осъзна вече?Брат ти изчезна,той е виновен за избиването на кланът ти и дори не потрепна.Сигурно може би ти си го очаквала от такъв затворен човек,какъвто беше брат ти.Моля те най-учтиво,за твое както и за доброто на Коноха спри да бъдеш такъв егоист и започни да мислиш и за другите около теб,защото.....!
-Спри!-прекъснах го аз,като го погледнах с студен поглед.Стоях неподвижна,втренчила поглед към очите му,които ме гледаха странно.
-Ех,това е истината Шиноку-сан.Както искаш я приемай!Това са заповеди,наредени от Хокагето.А дори и да не бяха пак щях да ти ги кажа.Помисли си как ще действаш от тук нататък,защото друг вариант за теб няма.Опитай се да бъдеш малко по-дружелюбна с другите деца.Поне се опитай.И междудругото ще следим всяка твоя стъпка,така че внимавай какво вършиш и с какво качество го правиш.Хмх,помисли.Аз бях до тук,тръгвам си защото си имам своя работа.-отговори ми Какаши,като ме гледаше с такова нахалство в очите и така ненавист,че направо ми идваше да го убия.
-Хах,по-дружелюбна!Иска ви се,хора.Това няма как да стане Какаши-сенпай и ти го знаеш.Природата ми не го позволява,разбираш ли?И аз имам една молба към вас.Ако някой без значение кой или колкото и да е велик,няма да се замисля да го убия.И колкото да не ви харесва Мизуки-чан е моя приятелка и никой не може да ми заповядва дали трябва да стоя далеч от нея.Това е всичко,което за сега искам да ви кажа.-рекох му аз,като станах уж да го изпращам към вратата.
-Както решиш,ти преценяваш!-каза Какаши и изчезна.
Затворих си вратата и отидох към моята стая.Легнах на леглото си и гледах към прозореца.Имаше пълнолуние,това което ме караше да откачам!Затворих за миг очи и видях пред мене страшният звяр,който се беше заселил в мене.С който станахме толкова добра комбина,че никой нямаше и да повярва.Преди,когато го виждах щом затварях очи се страхувах да не ме погълне и да изчезна,да изгубя контрол върху тялото си.А сега вече ми става ясно,защо ми се явява на сън.Така ми показва всичко,цялата истина и това което може би или ще се случи няма значение след колко време.Да верно беше това,което той каза.Вярно бе,че бях станала толкова студена към всички,беше вярно и че бях толкова изморена от всички и за това бях се отдръпнала от него,от Мизуки и другите.Преди да затворя очи за миг си пожелах да ме нямаше,видях също себе си,брат ми-двамата как вървеехме,как се радвахме,заедно със семейството си,но този спомен бавно изчезна и по мен се потекоха малки замръзнали сълзи.Със заспиването си,усещах как тялото ми замръзва,затова реших да се завия и заспах в дълбок сън,от който мислех че няма да има пробуждане.Да,денят беше дълъг,утре не знаех какво можеше да се случи.Може би вече трябваше да си променя настроението към Итачи-кун и Мизуки-чан и към другите.И поне ако мога да го направя,да им се усмихна.
[b]

6-та глава:Усмивките и Инцидентът

Със птичите песни,дойде изгрева на слънцето.Лъчите му озариха стаята ми и отворих очите си.Прозях се,станах и отидох в банята.Когато се погледнах в огледалото бях направо ужас в косата.Оправих я набързо,измих си лицето,зъбите и отидох да си взема един душ.След хубава сутришна баня се почувствах по-добре.Усмивката на лицето ми се появи,а това не беше се случвало от много време насам.Първият път,когато се усмихнах и се засмях беше,когато брат ми падна от дървото.Тогава аз го бутнах с моя клонинг и тогава наистина беше много смешна ситуацията.Е това беше вече минало и трябваше по някакъв начин да го забравя.Реших да се променя,да стана по-мила с хората,които се притесняват за мен и искат да ми бъдат приятели.Аз трябваше да се извиня на Итачи-кун за думите си и искам отново да бъдем добри приятели каквито си бяхме.По едно време някой почука на вратата.Това беше Шисуи и още един негов приятел.Отидох и отворих вратата,но да не забравим бях по хавлия,защото бях излезнала от банята.
-Извинявай,че те прекъсваме Шиноку-сан,но искаме да поговорим с теб.-каза ми Шисуи леко притеснен от факта,че съм по хавлия и начинът по който ги гледах.
-Ахм,не няма проблем!Кажете.-отговорих им аз леко засмяна,защото виждах,че се притесняват.
-Днес ще може ли да дойдеш до домът на Итачи-кун.-попита ме той,леко изчервен,което го караше да се почеши по главата.Това ме изненада,но не можех да го игнорирам.
-Добре.-отговорих им усмихнато аз.Те много чудно ме загледаха,сякаш за първи път не са се чувствали в опастност с мен.Попринцип ги плаша,но този път бях готова да им се усмихна.
-E добре,ние ще тръгваме.Довечера в 8 ела.-каза приятелят му на Шисуи и си отидоха.След като си отидоха,влезнах затворих вратата и отидох до стаята си и започнах да се оправям.
Не след дълго излезнах и отидох да тренирам.Времето беше страхотно,слънцето ме пронизваше със топлите си слънчев лъчи,а смехът на децата отвън ме радваше.Стигнах до там и видях някой от джуунините на селото.Какаши,Куренай,Асума,Ибису.Обърнаха се и ме изгледаха странно.Отново настана тишина,само вятърът,който вееше косите ми се чуваше как вие волно.Асума-сан се доближи към мен.Димът на цигарите му ме дразнеше много.Той беше от по особените хора.Знам само,че беше син на Сандайме Хокаге и много харесваше Куренай-сан.Това обаче мен много не ме вълнуваше.
-Какво правиш тук Шиноку-сан?-попита ме той,чудещ се на погледа и на изражението ми.Аз му се усмихнах,леко го подминах и се приближих към Какаши-сан.
-Ами идвам да потренирам с вас,Асума-сан,Какаши-сан,Куренай-кун и Ибису-сан.Нещо да имате против?Ако не се съгласите няма проблем ще си отида някъде другаде и ще тренирам.Изглежда ми помогнахте Какаши-сенпай!Благодаря ви!-казах им аз като се усмихнах и погледнах Какаши с най-милия си поглед.Той много ми се учуди както и другите.Куренай,Асума и Ибису им беше много странно да чуят такива думи от мен и то усмихната.Попринцип те ме знаят каква съм всъщност.Асума извади оръжията си,направи стойка за атака и хоп,усмивката на лицето му се появи.Всички застанаха в бойните си позиций и изчезнаха.Направих много злорадски поглед,завъртях очи и дяволската ми усмивка се появи.
-Хаха,добре!Така ще играем.Радвам се,че ще тренирам с вас.-отговорих им аз и застанах в бойната си позиция.Направих чакра щитът и бях готова всеки момент да ме атакуват.Какаши Шаринган беше много силен и не трябваше да го подценявам както и другите.Но за мен всички бяха лесни.Както казах,тях много ги уважавах и ми се искаше да се бия с тях,нищо че са по-слаби от мен,така да се каже.Това беше меко казано.Както и да е,трябваше спра с приказките и да се взема на сериозно.

-------СЛЕД 3 ЧАСА----------
-Боже,изморихте ли се?Ай,извинявам се ако съм била прекалено сериозна Какаши-сан,Асума-сан,Куренай-сан и Ибису-сан.Май така изглежда,е съжалявам ако съм била прекалено груба.В мислите на Куренай:"Боже това момиче наистина е силно.Дори най-добрия Учиха или Хюга няма да може да издържи.Е какво мога да очаквам от момичето с 13 опашки.Разбира се тя черпи сила от него.Нещо много я подцених.Може да е само на 12 години,но това наистина е невероятно.Да може да победи и трима ни!-това е невъзможно.Ех,какво да очаквам от гордостта на клана Широяма.Те са едни от легендарните.Дори Учиха Мадара да беше още жив,щеше да се затрудни с такава като нея.Това обаче си е мое мнение,а колкото до другите,сигурно и на тях това им е минало през главата."
-Боже наистина си много добра Шиноку-сан.-извика Асума,задъхан и вече готов да падне от безсилие.Така бяха и всички останали.Знаех си,че няма да издържат,но все пак исках да ги изпробвам.Да издържат 1 час с мен,това ще е върха!Но 3 часа,това вече премина техните възможности,но все пак те бяха едни много добри джуунини,които аз уважавах,нищо че не ме харесваха много.
-Да,ти ли го казваш Асума.Аз вече не мога да си стоя на краката.Много си станала силна Шиноку-сан,наистина!-обади се Ибису,който беше в по-лошо положение дори от Асума.
-Какаши-сенапай?!Какво ще кажете за мен?Добре ли сте?Да ви помогна ли,ако не можете да се изправите.-попитах ги с гордост аз.Не бях от много горделивите,но сега това беше изключение.Изведнъж докато се смеех,рязко припаднах.С последните си сили,Какаши ме хвана за да не падна и ме остави на тревата под дървото.Изморен и задъхан,едва ли и той вече имаше сила за нещо друго.Другите го последваха и се събраха около мен.
-Това момиче наистина надмина възможностите си!-каза Ибису-сан,който подпираше очилата си.
-Да,така е Ибису-кун.Възможно ли е да надмине клана си,дори и кланът Учиха.Как е станала толкова силна,за толкова кратко време?!Но разбира се,благодарение на Биджуто в нея,тя е още жива.Сигурно ще спи цял ден,за това нека я заведем в болница.Какво ще кажете?И ме взе на ръце.-попита Какаши учудено всички.Той беше забил поглед в мен,което не спираше другите да го гледат все по-зачудено.
-Добре казано Какаши!-един странен глас се появи зад тях.Да това не беше кой да е,а един от клана на Хюга.Странникът се приближи към мен и се обърна към всички.
-Пуснете я долу!-каза им той,като Какаши без да се замисли ме остави.С бякугана си той започна да разглежда цялото ми тяло.
-Изглежда не е хич добре.Мускулите и са разкъсани.Някои от органите са ранени.Какво сте правили с нея,Какаши,Асума и т.н.?!Като гледам и вие сте в лошо състояние.Трябва да отидете в болница.Не съм сигурен защо още сте тук.Куренай,Асума,Ибису-отидете си и се погрижете за себе си,а ти Какаши остани.-извика им той леко ядосан.Намръщен,той все повече гледаше разкъсаното ми тяло.
-Разбрано!-извикаха те и изчезнаха!Нинджата,който беше облечен в дрехите на клана Хюга погледна намръщено Какаши и след това взе тялото ми на ръце,стана и се приближи до него.
-Внимавайте какво правите Какаши-сенпай.Може да е Джинчуурики,но не забравяйте,че тя още е дете и не може да го контролира.Чакрата в нея е прекалено неравномерна.Тялото и е прекалено слабо за да понесе такава чакра,камоли да я носи вътре в себе си.Благодари се че още е жива Какаши-сенпай.Ако не беше "онова нещо" вътре в нея до сега да е умряла.По най-бързия начин ще я заведа в болницата.Не се притеснявай за нея и виж себе си.И ти си изтощен отиди да те прегледат.Прекалено много си използвал този Шаринган.Сигурно и това око не е успяло да устой на Шиноку-сама.Както и да е!Случило се,случило,тръгвай си!-каза шинобито,което беше до него.
-Съжалявам,Шиноку-сан!Трябваше,но ти го искаше-не ние!Ще се моля да се оправиш скоро.-рече нинджата със сребристата коса и изчезна.Шинобито,което ме държеше в ръцете си ме погледна жално.Едва не стрърпя сълзите си и ме заведе в болницата.
-Сигурно няма да мръднеш от леглото две седмици.Ще кажа на Итачи-кун,че няма да отидеш на срещата.Оправяй се скоро Шиноку-сама!-помисли си младия нинджа,който стоеше до леглото ми.Той държеше ръката ми незнайно защо,но вътре в мен го виждах.Беше добър човек и не знам как за такава като мен би се разтревожил.Той стана от леглото ми и ме остави.Преди да затвори обаче вратата,той още един път ме погледна и ми се усмихна.Бях в кома,сестрата беше до мен и незнайно защо тя вида усмивката на лицето ми.Тя извика доктора да му каже и като ме видя той и каза,че това е странен пръзнък,но я успокой че в близките седмици ще се събудя.
На другия ден,сутринта видях Итачи до мен да ми се усмихва.Това обаче не беше единственото странно нещо тук.Какаши,онова момче от Хюга и Мизуки както сестрата и доктора бяха дошли при мен.И още нещо,аз бях се събудила.Мизуки,когато ме видя будна ми удари един лек шамар и ме разпрегръща.Аз все още не бях на себе си,но ги видях.Всички ми се усмихваха.
-Съжалявам за снощи Итачи-кун.Не можах да дойда.-казахму аз леко притеснено и тъжно.
-Я се усмихни Шиноку-кун,така си по-красива като се усмихваш.Колкото за това няма да се притесняваш.Когато се оправиш и те изпишат чак тогава.-отговори ми той усмихнат,като ме галеше по косата.Видях цялата стая обсипана с цветя и подаръци.Това много ме изненада,наистина!
-Ех,не се притеснявай за цветята и подаръците.Всички ги направихме за теб Шиноку-сан.Притеснявах ме се за теб,защото сме ти приятели,но най-много аз.Усмихни се,така си по-красива!-каза ми Итачи,който не спираше да ми се усмихва и да държи ръката ми.
-Шиноку-чан,само да излезнеш от болницата такъв бой ще ти хвърля,че няма да можеш да се познаеш!Шегувам се,не се притеснявай няма да те бия.-рече ми Мизуки,която не спираше да се смее.
-Господине!-извиках му аз.Това беше момчето от клана Хюга,което беше до мен и все не успявах да разбера името му.Той се обърна към мен и се приближи до леглото ми.
-Кажете Шиноку-сама?-попита ме той усмихнат.Аз започнах да заетцвам,но намерих кураж.
-К-как,как се казвате?-попитах го аз леко притеснена.
-Ех,искате да знаете името ми?Името ми е Хизуки Хюга.-отговори ми той като ме гледаше непрестанно.
-Хизуки-кун?!Много хубаво име,благодаря,че ми казахте!-усмихнато потрепнах аз.
-Няма проблем,щом сте ме помолили.-рече ми той.Той рязко се махна от мен и излезе от стаята.
-Такъв е Хизуки-сан.Не се притеснявай.-каза ми Какаши,който както обикновенно четеше книжката си.
-Докторе кога ще я изпишете?!-попита с търпение Итачи.
-След няколко дена най-много.-отговори му докторът.
-Добре!Нека да я оставим да си почива.Утре ще дойда,обещавам Шиноку-сан!-рече ми Итачи,като ме погледна.
-Добре,хайде да тръгваме!-казаха другите и изчезнаха моментално.Оставиха ме сама.Отново настана пълна тишина.Аз затворих очи и се опитах да заспя,защото бях много изтощена.

7-ма глава:Изписването и тайната на Черния камък

Дойде денят,в който ме изписаха.Сестрата бе дошла да види как съм и да даде лекарствата ми преди да ме изпишат.Всъщост за това си мислех,че беше дошла,но всъщност тя ми помогна да си стегна багажа.
-Заповядай,Шиноку-сан!Това е подарък от мен,който искам да запазиш.-каза ми сестрата,като ми сложи нещо в ръката.Погледнах я зачудено,тя ми се усмихваше и по едно време някой почука на вратата.Сестрата му каза да влезне и изведнъж вратата се отвори.Това бяха Мизуки и Какаши.Забелязах,че тя носеше нещо в ръцете си,но беше го скрила.Само Мизуки-чан де.Станах от леглото,вече оправена и готова да си тръгне от болницата.
-Виждам,че вече си оздравяла Шиноку-сан!Радвам се.-каза Какаши,който тъй любопитно четеше книжката си.
-Благодаря Какаши-сенпай!-отговорих му аз с най-милия си глас и усмивка.Сестрата вече беше ми приготвила багажа и дойде при мен и ми го даде.Тъкмо да го взема и изведнъж зад мен се появи Итачи.
-Аз ще го нося.Все пак сега те изписаха от болницата.А и,моля път на дамите.-рече ми Итачи,който ме гледаше така ненаситно,направо се взираше в мен.
-Благодаря,Итачи-кун,но мога и сама да го нося.Не е кой знае колко тежък.-казах му аз леко изчервена от ситуацията,в която бяхме.Мизуки ме удари леко по рамото и ми намигна.Сега се усетих какво иска да каже тя.Дадох му куфара и всички излезнахме от стаята,запътили се към изхода на болницата.Излезнахме отвън.За първи път от няколко дни,не бях жадувала така силно да видя пак лъчите на яркото слънце да ме галят.А смеховете на децата и чуруликането на птичките също много ме зарадва.Имах нужда да ги чуя отново.
-Ех,най-накрая Шиноку-чан да види бял и слънчев ден като този.-засмяно каза Мизуки,която държеше "нещото" в ръцете си.Това ми възбуди любопитсвото и гледах все към него.Какаши,Итачи и Мизуки бързо забелязаха,че погледът ми е насочен към това и веднага се изпогледаха странно.
-Какво е това странно нещо,което държиш в ръцете си Мизуки-чан?-попитах я аз,като я гледах с голямо любопитство.
-Ааа това ли?-и веднага го скри.-Не,това е нищо Шиноку-чан.-отговори ми тя леко притеснена,смееки се.Тогава още повече ме заинтересува и я погледнах страшно.Итачи ме погледна и знаеше,че това няма да доведе до нищо добро,както и Какаши-сенпай и затова той се опита да ме отклони от това.
-Шиноку-сан,утре,ам ще дойдеш ли на вечеря?-попита ме изчервено той.Това за миг ме спря и насочих погледа си към него.Той това и очакваше,както и Какаши и Мизуки.Но изглежда малко ме подцениха този път.Все пак не можех да откажа,за това приех предложението му и продължихме по пътя си.
-Кой сега ще дойде да тренира с мен?-извиках им радостно аз.Като ме видяха направо им призля,буквално."В мислите на Какаши:-Сега излезна от болницата и енергията и е на мах.Боже,колко бързо се възтановява.Кипи от енергия,боже за миг да забравя,то нали тя черпи сили от него.Но все пак,това момиче е гордоста на клана Широяма,няма как да не кипи от енергия.Дори най-силния шиноби от селото би загубил от нея.Хах,но това си е мое лично мнение все пак."
-Боже,сега излезна от болница Шиноку-чан,а ти ми мислиш за тренировка.Трябва да си почиваш!Не можеш да тренираш в такова състояние.Още не си се възтановила напълно.Ще си почиваш,ако трябва ще те завържа за леглото и няма да мръднеш!-каза леко ядосано Мизуки,като ме удряше по главата.Всички се засмяха,включително и аз!То няма как да не се смея.
-Е,добре аз ще трябва да тръгвам.Много работа имам,извинете ме!Шиноку утре в 7 и 30 ако искаш.Ще те чакам на поляната.-каза ми Итачи и мигом изчезна.Дори нямах време да му кажа.
-Отиди!-рече ми Какаши.-Няма да съжаляваш.Все пак не знам дали забелязваш Шиноку-сан,но ти го харесваш.Нищо не казвам,не се засягай толкова!А сега и аз трябва да тръгвам!Простете!-каза той и изчезна.Останахме само Мизуки и аз.Гледахме се,гледах ме се и се чудихме какво да си кажем.
-Шиноку?Искаше да видиш това,което беше в мен,нали?!-попита ме тя сериозно,докато ме гледаше в очите.
-Д-да!Какво е?-попитах я аз вече втренчено в нея.Тя го извади от джоба си.Беше в черна кутийка,която беше окрасена с сребърни камъни.Когато отвори кутийката,видях нещо като медальон,но беше различен от другите.В смисъл,на него имаше черен камък.Формата не можех да му определя каква беше,но този камък беше невероятно красив.Не можех да му устоя.
-Какво е това Мизуки-чан?-попитах я аз,като гледах камъка с голямо любопитство.
-Това е камъкът,който древната е носела,докато де дойде твоя ред.Твоето име не е избрано по случайност,както и моето.Преди шест хиляди години Шиноку и нейната сестра Мизуки са били почитани от Боговете.Шиноку е имала силата да контролира Богът на Биджутата-Лунар.-Богът на луната.Самите подробности ти ги знаеш.Този камък го е носела предшественичката ти Шиноку-сама.В света има само още един такъв и ние го търсим.Той е същият само че,той е принадлежал на сестра и-Мизуки-сама!Цвета му е бил бял,по-бял дори от снега.Ако го намерим ще можем напълно да го контролираме,това в теб и така света ще е в безопастност.Но ако попадне в зли ръце,тогава ти може би ще умреш.Ако някой го притежава и този някой не е избраният,наказанието ти ще е огромно.Той ще може да контролира Биджуто и целия свят.Затова в момента го търсим.Той е по-ценен дори от нашия живот,от твоя живот може би.Това исках да ти кажа.Сега трябва да изчезвам,имам работа Шиноку-чан.Извинявай.-каза ми Мизуки,която беше се приготвила вече да си тръгва.
-Давам ти този камък,защото мога да ти имам доверие.Помни не случайно е пазен за теб този камък.Пази го,с цената на живота си.-рече ми тя запоследно и изчезна.Останах сама с вятъра и чувах как той шумолеше.Реших да го запазя.Разбрах всичко,разбрах и отговорите на моите сънища свързани с него.Всичко сега ми е ясна картинка,може би.

8-ма глава:Срещата

На сутринта се събудих с мисълта,че днес за мен ще бъде един много хубав ден.Слънцето грееше ярко в очите ми и нищо не можех да видя,две не виждах.Прозрях се мързеливо и станах от леглото.Отидох в банята да се оправя.Измих се и най-накрая трябваше да среша и да си направя косата,защото бях като метла в главата.След това се изкъпах и след хубава сутришна баня ми дойде добре.Облякох черния си клин и лилавата си блуза,която ми беше подарък от едни мой роднини по случай рожденния ми ден.Вързах косата си на опашка и отидох в кухнята да си направя кафе.След пет минути седнах с кафето и си запалих една цигара.Докато седях удобно на дивана някой почука на вратата.Реших да видя кой е и отидох.Отворих и това не беше кой да е а самия Шисуи и някакъв негов приятел.Учудих се много за какво може да е дошъл,особено той за това го попитах за какво е дошъл.Той ме гледаше много различно от преди.
-Здравей Шиноку-кун.-каза ми той,като се усмихна леко.
-За какво си дошъл Шисуи-кун?Имаш нещо да ми казваш или?-попитах го аз с любопитство.
-Ами...ами дойдох просто да те видя,че ми домиля.След като разбрах,че си била в болница,реших да дойда да те посетя.Надявам се да нямаш нищо против.-отговори ми той притеснено,гледайки ме в очите.След това леко се засмя и си сложи ръка върху главата.Нещо не беше наред,сигурна бях.Беше много странно от човек,който не можеше да ме гледа,дори се страхуваше да говори с мен,да дойде да ме види как съм.Шега ли си правеше с мен или не знам.
-Хайде стига си се правил.Да ме посетиш,та ти дори не искаш да ме гледаш.О боже,сигурно се правиш нещо.Кажи какво има?Ако имаш нещо да ми кажеш,кажи го направо!-казах му аз като го погледнах сериозно.Той ме погледна странно и се усмихна нагло.Мразех хора,които си играят с мен,затова му го казах това направо.
-Нищо няма.Просто дойдох да те видя.Изглежда ти си много важна за Итачи-кун?Хах... -рече ми той.Обърна се с гръб към мен и уж се запъти да си върви.
-Това няма нищо общо с теб Шисуи.Знам,че ме мразиш защо просто не си го признаеш?-попитах го аз като виках зад гърбът му.Изведнъж той рязко се обърна и хвърли един кунай срещу мен.В този момент Мизуки и Итачи се появиха до мен.Мизуки отблъсна куная,който беше се насочил към мен и погледна Шисуи.
-Какво си мислиш,че правиш Шисуи-кун?-попита го строго Итачи.Той беше включил шарингана си,но това доникаде не оправяше нещата.
-Нищо,просто исках да и покажа нещо.Нямаше да я убия,не защото не мога,а защото не трябва.Ето сега става ли ти ясно Шиноку-кун?-с тези думи Шисуи и приятелят му изчезнаха.Тишината беше обградила всичко
наоколо.Шумоленето на листата-само това се чуваше.
-Добре ли си Шино-чан?-попита ме Мизуки,която се обърна към мен.Итачи ме гледаше.Сигурно вече знаеше какво е станало.Обърнах се към него и го погледнах.
-Не трябваше да става така,нали?-попита ме той като наруши тишината.
-Каквото е станало,станало.Няма нищо да му правиш,нали?-попитах го аз учудена докато гледах черните му очи.
-Не,няма.Ще изчезвам,довечера те чакам на моста.Бъди там!-в този момент,в който изрече думите,изчезна.Мизуки в момента,в който се обърнах към нея и тя изчезна заедно с него.Много беше странно,това.Камъка,който тя ми даде снощи беше в мен.Влезнах вкъщи и отидох да си допия кафето.Цигара бях я изгасила,затова сега си я запалих наново.Изпуших я,изпих си и кафето и реших малко да излезна на чист въздух.Докато се разхождах по улиците,по едно време срещнах Какаши,който седеше при Ичираку за по един рамен.реших да се отбия при него,хем да хапна нещо,защото нищо не бях яла.
-Добър ден!-казах им аз усмихнато.
-Добър ден Шино-сан!-отговори ми Какаши,който гледаше купичката си с рамен.Погледнах го за миг и след това седнах до него.Поръчах си един рамен и се обърнах към Какаши.
-Какво има,Какаши-семпай?Изглеждате ам....-попитах го аз зачудена.
-Охх,нищо ми няма,просто съм изморен,това е.-отговори ми той учтиво.
-Добре.Мислех,че ви има нещо.-успокойх се аз.
-Заповядайте!Да ви е сладко!-рече ми Ичираку,който ми даде вкусния рамен,който беше пред мен.
-Благодаря!Итадакимас!-промълвих аз и започнах да се храня.След хубава вечеря,платих си рамена и излезнах от там,заедно с Какаши.Попитах го каде ще ходи и той ми отговори,че имал да преглежда някакви списъци.След като се казвахме по едно "довиждане" отидох към нас.

-----Вечерта 20:00 часа-------
Оправих се и се запътих към моста,към който Итачи ми каза да отида.Скоро пристигнах там,но него все още го нямаше.Изведнъж някой се появи зад гърбът ми и ме стресна.Това беше той,но така ме стресна,че останах на място.Предупредих го повече да не прави така,защото лошо му се пишеше.
Той се засмя и ми обеща,че ще казва "зад теб" преди да ме стряска така.
-Ела,искам да поговоря с теб.-каза ми той като се обърна,хвана ми ръката и ме заведе някъде.Беше тъмно,нищо не можех да видя.Не знаех къде съм.Изведнъж някой се появи на много близко разтояния до мен.Чуствах дишането му.Затворих очите си за миг и на следващия,когато ги отворих устните му бяха в моите.Чуствах как ги беше впил,а езика му как търсеше моя.Беше толкова,ах хубаво!Изведнъж той се отдръпна рязко,хвана ръката ми и ме заведе на някъде.Скоро се озовах на някаква хижа.Още държеше ръката ми,направихме няколко крачки и спряхме.Той се обърна към мен и ме прегърна.
-Искам тази нощ да е само за нас,разбираш ли?-прошепна ми тихо в ухото ми,докато галеше косата ми.
-И аз искам Итачи-кун.-отговорих му тихо аз.Взе ме той и отидохме в една спална.Взе ме на ръце и ме бутна на леглото.Ах,беше толкова горещо.Изведнъж го усетих върху мен.Мечтах си това някой ден да се случи,но не толкова скоро.Докато ме целуваше изпитвах удоволствие.Беше толкова хубаво.Съблече дрехите ми и след миг усетих малка болка.Той беше в мен.Така прекарах най-хубавата си нощ с него.Това сигурно беше и последната.Дори да изпитвах удоволствие,знаех че това по-скоро е като прощален подарък.Сигурна бях,че скоро нещо ще се случи.Може би и той беше доволен,само може би.На сутринта отворих очите си,той беше се сгушил в мен като малко дете.Гледах го с такова внимание,толкова беше сладък.Исках да стана,но не исках да го събудя,така че бях внимателна.Докато се измъквах от хватката му,тъкмо да стана от леглото и той хвана ръката ми.Сънен,отвори гарвено черните си очи те си и ме погледна.
-Не си отивай!-каза ми той тъжно.Гледаше ме толкова изпитателно.Очакваше отговора ми.
-Няма!-загрижено отговорих му аз като легнах и се сгуших в него.Беше толкова топъл.Той ме хвана с ръцете си и ми целуна челото нежно.Усмихнах се леко и останах в прегръдките му.Но той сякаш не беше доволен.Сякаш нещо го измъчваше и не искаше да ми каже.Бях сигурна в това.
-Благодаря ти!-каза ми той като ме погледна загрижено.Погледнах го и в очите му бях прочела съжаление.Но от какво?В това и аз не бях сигурна.
-За какво да ми благодариш?-попитах го аз.
-За това,че си до мен.-отговори ми той с лека усмивка.
-Няма защо,Итачи-кун.-усмихнато рекох му аз.Така останахме гушнати за още часове.Може би това беше за последно.Сякаш искаше нещо да ми каже,но аз не можех да го разбера.Сякаш се сбогуваше с мен.Исках този миг да остане така завинаги.Да съм завинаги с него,но поради обстоятелствата,нямаше как.
Станахме и отидохме в банята.Докато си миехме двамата зъбите имах усещането,че ще направи нещо смешно.И да това стана,започна да ме гаделичка с едната ръка и аз започнах да се дърпам насам-натам.Беше толкова смешна ситуация,че направо си умрях от смях.По едно време леко го ударих и той започна да ме гони из стаите.Не стига,че бяхме с четките,но и ме гонеше.След не успешен опит с миенето на зъбите,отидохме в кухнята да си направим закуска.Той седна на масата и чакаше да я направя.След пет-десет минути закуската бе готова и седнах и аз на масата.Закусвах ме и решихме да ходим към селото.Поразходихме се из селото.Докато обикаляхме улиците,изведнъж срещнахме няколко АНБУ-агенти.Те казаха на Итачи да отиде при Хокагето бързо,а мен да ме остави.След това ще мислят какво да правят с мен.Той веднага тръгна към Хокагето и ме остави сама.Двама от АНБУ-агентите останаха при мен и ме гледаха много подозрително.
-Ние ще останем с теб Шиноку-сама.-рече ми един от тях.Аз го изгледах с неприятен поглед и внезапно те бяха зад мен.А имайки предвид бяхме на пет-шест метра разтояние.
-Ще останем с теб,независимо дали искаш или не.Това са заповедите на Хокаге-сама,така че не се възпротивлявай.-отговориха ми те,нагло.Мразех наглите хора,можех да ги убия за това,че ми говорят така,но това беше заповед на Хокагето затова нищо не им казах.Останах с тях,въпреки че не исках.Притесняваше ме обаче за какво го викаха Итачи.Не бях сигурна,но това не беше за добро.Прибрах се в нас,а онези дето бяха с мен останаха да ме наблюдават.Толкова бяха досадни,не можех да ги трая.Но трябваше.Не усетих кога времето мина,бях заспала.Събудих се през ноща,беше два часа.Веднага се сетих за Итачи и тръгнах,дори без да заключа вратата.Бягах по улиците да го намеря.Докато обикалях по улиците да го търся,видях един силует.Паникьосах се за миг и тъкмо да го видя,той изчезна.Мислех да продължа,но толкова ми се спеше,че се отказах и си отидох.Беше тежка вечер за мен,а може би и за него.

10-глава:Битката 2-ра част (заминаването)


Тъкмо дойде решаващият момент-кой да умре и кой ще спечели тази битка.Тялото ми го чуствах сякаш ще се разпадне.И този миг дойде.Кой победи ли?В момента,който насочих цялата си сила върху него изведнъж почуствах остра болка в корема.Изкашлях кръв и погледнах Итачи.Той ме гледаше с този Шаринган,но дори с него той пак не можеше да скрие болката и тъгата си.Паднах на земята,гледайки го.Tой бе забил кунай в мен,затова почуствах тази болка.Очите ми не издържаха и малки,но болезнени сълзи падаха от моето лице.Ситуацията беше такава,че аз не го бях наранила-а той мен да!В точката където събирам чакра и в точката,в която човек може да умре.Докато кашлях още и още кръв,той не се и помръдна.Стоеше вцепенен
и ме гледаше,но това не оправяше нещата.Никак не ми помагаше с това изражение на лицето си.Може би аз щях да умра,а може би не.Когато се опитах да стана,почуствах все повече острата болка.Тя се усилваше със всеки мой опит да се помръдна.А сълзите ми те си течаха за него
просто така.Не се и трогна даже.Докато се опитвах да се изправя,намерих сили да му кажа.
-Сега доволен ли си?-с тези думи обърнах света му.Когато вече опитът ми да стана успя,макар и тази болка да се увеличаваше аз се опитах да отида до него.Когато вече бях до него,протегнах ръката си към него да се опра.Мислех,че ще ме отблъсне,но всъщност нищо не каза.Не бях се изненадала и все пак протегнах и другата си ръка.Може би исках да го прегърна,а може би исках да му кажа нещо.Опрях устните си до ухото му и му прошепнах "-Tи спечели!Сега можеш да си вървиш!"-в момента,в който изрекох тези думи,очите му се разшириха,а аз паднах на земята.Мъртва ли бях?-Не знаех.Но преди да затворя очите си напълно видях как той се доближи към мен.Хвана ме и изкрещя.След това ме прегърна и може би плачеше.Когато го погледнах за последно се усмихнах доколкото можех,протегнах ръката си и го погалих по нежното му лице,което се беше насълзило.И след това затворих бавно очите си,гледайки гозапоследно.Очите му ме погледнаха,усмихнах му се и усетих как живота ме напуска.Намерих се на едно тъмно място,огромната клетката беше пред мен,а този който беше в нея ме гледаше с червените му очи.Живота го напускаше и него,но сигурно той нямаше да умре и аз също.Когато той си помисли,че съм си отишла погледна към небето,видя че небето е облачно и заваля дъжд.Той остави студеното ми тяло и преди да си отиде ме погледна запоследно и изчезна.
Не знаех къде съм.Съзнанието ми беше объркано и не знаех къде се намирам.Толкова ми беше студено.
---При Итачи---:
-Изпълни ли мисията Итачи-кун?-попита загрохналия глас в тъмнината.Това беше Данзо,който беше се подпрял на бастуна си.
-Да!-отговори той студено.
-Чудесно,значи си я убил!-похвално рече Данзо на Итачи,като отиде до него.Двамата съветници и Хокагето бяха там и го гледаха.
-Знам,че е било трудно.Но не съжалявай,трябваше да стане така.-каза му Хокагето,което пушеше лулата си.
-Да,Хокаге-сама!-отговори Итачи,който беше се втренчил в пода тъжно.
-Сега върви да изпълниш частта от мисията си Итачи-кун.-промълви Данзо.
-Добре!-каза Итачи и изчезна.
--Няколко дена по-късно--
Тялото ми неподвижно лежеше на все още мократа земя.Няколко дена стоях в очакване някой да дойде да ме спаси,но така и никой не дойде.Не можех да се движа,не можех очите си да отворя,не можех нищо да правя,накрая загубих надежда и си мислех,че ще остана завинаги така докато някой не дойде,дори това не се знаеше напълно.Изведнъж чух няколко нинджи да се приближават насам.Какво можех да направя,освен да чакам.
-Хизаки-сан,вижте!Tова не е ли...? -попита го нинджата,който беше до него.Хизаки ме гледаше с голяма изненада.
-Бързо трябва да я отведем в базата,там ще се погрижат за нея.Бързо!-каза Хизаки,който беше свел поглед към мен.Останалите нинджи,които бяха с него ме взеха на ръце и ме отведаха в тяхната база.Когато вече бяхме пристигнали там ме оставиха на едно легло.С тях имаше медицинска нинджа с висок ранг,който може би щеше да ми помогне.Бях накрая на последните си сили,затова се опитах да се задържа колкото може повече време будна.
-Засегнат и е важен орган,ще се опитам да направя нещо,но не обещавам.-каза момичето,което се опитваше да ме излекува.Чуствах как маха голямата болка,това много ме болеше.Но нямах сили да викам,затова трябваше да изтърпя.Изведнъж болката просто утихна и вече бях спокойна,че можех да заспя.[/size]