Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Ето малко разнообразие от Наруто . Надявам се да ви хареса . Пишете мнения и дали ви харесва, не ме щадете Този фик посвещавам на Ваня- моята любов. :cvetq:

Ден след ден, месец след месец, година след година- така бързо преминава живота на всичко по света. Ражда се, расте, живей и след това идва краят му. Без значение дали е малка мравка или човек, съдбата е безмилостна и се повтаря безброй пъти. Така, както слънцето изгрява и на края на деня залязва. Потокът, който управлява съществуването на световете и контролира животите на техните планети се нарича Лайфстрийм. Този източник на сила определя съдбите на всяко живо същество и дава силата си на планетите, за да могат да
съществуват. Компанията Шинра намери начин, как да използва тази мощна сила за по-лесен и богат живот на хората. Но силите на Земята започнаха да се изтощават и планетата започна да се бунтува. Изпрати различни природни бедствия, като предупреждение към всички нас. Мощни заметресения, големи наводнения, пожари, засушавания, обилни снеговалежи и ветровити бури. Цялата злоба на планетата се изля върху нас, а Шинра не спря с действията си. Появиха се неизлечими и смъртоностни болести и много хора умряха от тях. С всеки изминал ден хората осъзнаваха, какво причинява всичко това и започнаха да се бунтуват. Други компании почнаха атаки и действия към Шинра, за да може да се спре източването на силите на планетата, но без успех.
Защото компанията създаде военен отдел, в който се обучаваха мъже наричани Войници. Те се учеха там, как да се бият, как да използват силите си, за да защитават интересите на компанията и да я пазят от враговете й. В лабораторията на Шинра се правеха научни опити, като от обикновен човек, те го превръщаха в перфектното оръжие за убиване. Вземаха клетките от падналият метеор на земята и ги вкарваха в човешките им. Много младежи мечтаеха точно за това- за битки, за слава и пари; други пък просто нямаха избор, защото ако Шинра не ги вземаше от улицата и сиропиталищата те щяха да умрат. И така компанията се сдоби с мощна и непобедима армия от убийци. Започнаха и войните, компаниите и хората нападаха Шинра, за да я унищожат и да възстановят силите на планетата и предишният спокоен живот да се завърне на Земята. Различните компании създаваха
всевъзможни чудовища и роботи, заради борбата си, но никой не осъзнаваше какво прави и колко болка и тъга създава. Най-много си патеха мирните и нищожни хорица, които се интересуваха единствено да ходят на работа и да печелят пари за прехраната на семействата си.
Казвам се Норуно Рейна и това е моята история и любовта ми към Закс- първокласен войник и отличен убиец. Родена съм в град Гонгага и съм на 18 години. Косата ми е черна и дълга почти до кръста, лицето ми е бяло, а очите сини. Сираче съм и живея в една полу разрушена църква, като крада, за да мога да оцелявам. От дете се скитам по улиците, защото родителите ми са умрели когато съм била на 2 годинки. Преместих се да живея при леля ми, но и тя се спомина и съпруга й ме изгони на улицата. Дълго се скитах по улиците и спях на тях, докато не открих тази църква и не започнах да живея в нея. Нямам нито приятели, нито роднини, сякаш съм прокудена, както изгонените от селото си хора, заради ужасните си престъпления. В църквата намерих книги и учебници останали от едно време и започнах да се уча да чета и пиша. Така ми минаваха годините и все едно и също правех. Но един ден се случи нещо, което преобърна целият ми свят и живот. Срещнах най-прекрасния човек на света. Нека ви разкажа за този щастлив момент от живота ми.Случи се преди 4 години.--------------

----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вървях си по улицата и си мислех какво да правя този ден, не ми се седеше в църквата. Спрях се и се замислих. След около минутка се сетих, че мога да отида в парка и да си поиграя с гълъбите. Това беше
любимото ми занимание, защото много обичам животните. Реших се и тръгнах, но в този момент пред мен застана най-големият кошмар, който човек може да сънува. Вдигнах си главата и ужас се изписа в погледа ми, сковах се на място и дори не мигах. Толкова бях изплашена, че ако някой ме види ще се помисли, че съм видяла призрак. Пред мен седеше огромен робот на една от компаниите, които искаха да унищожат Шинра. В градовете често се случваше да има такива нападения на роботи или други плашещи до смърт изобретения. Робота ме забеляза и отправи към мен фокуса си. Когато червената точка се спря на челото ми аз си помислих, че това е последният ми ден, в който живея и се радвам на живота си. Очите ми бяха ококорени от ужаса, който този
робот внушаваше в мен, а тялото ми се тресеше от страх. Робота изстреля един куршум и той литна с бясна скорост към мен. Затворих си очите и се замолих на бог да ме спаси. Чу се някакво разсичане и аз просто седях на място и си мислех, че скоро ще видя светлината, която ще ме отведе в рая. Но тогава чух прекрасен глас да ме вика и си отворих очите. Пред мен седеше прелестно лице, а ръцете му да ме тресат, за да се осъзная. Лицето му беше бяло, като сняг; косата му черна, като въглен; а очите му, боже, те бяха в смесица от светло синьо и зелено. Съмият тои беше заплинително красив, не можех да повярвам на очите си. Такава вълшебна гледка се беше показала пред мен. А той неспираше да ме тресе и да говори.
- Хей момиче, добре ли си? Чуваш ли ме? Добре ли си?- чувах гласът му, но от всички емоции, който ме бяха сполетяли за около минута не можах да кажа нищо. Само кимнах с глава и не спирах да се вглеждам в ангелските му очи. Той се усмихна и сякаш ме прониза в сърцето с нея. Толкова величествена и красива. Тогава ме пусна, загледа се в робота и извика.
- Влез в този магазин и се скрии, докато свърша с този грозник.- той се усмихна и продължи.- Когато приключа тук ще дойда при теб.- кимнах с глава и се затичах към магазина. Чух как още един изстрел се стрелна към мен и се обърнах. В този момент той отскочи и разсече куршума с меча си на хиляди парчета. Не можех да мърдам от стреса, а той само ме погледна и извика.
- Какво още правиш на улицата? Влизай веднага в магазина?- опомних се и влязох веднага в магазина, а той да атакува робота. Приклекнах до прозореца и наблюдавах битката. А той скачаше около робота иму нанасяше удари със своя меч. След известно време робота беше целият разбит и падна на земята потрошен. На улицата седеше само Той и се задъхваше. Тогава погледна в посока към мен и се усмихна. Смутих се и приклекнах, за да прикрия срамът си от него, но не бях достатъчно бърза, защото той седеше пред мен и все така ми се усмихваше. Още повече се изчервих, а той си подаде ръката и аз я хванах. Когато се изправих застанах пред него и се вгледах в прекрасните му очи. Той видя това и ме попита.
- Как се казва госпожицата.- усмихна се още повече, а аз се смутих.
- Откъде знаете, че съм госпожица? Ами ако съм госпожа?- нацупих си муцунката, а той се засмя и каза.
- Еми, като гледам не носите пръстен на ръката си, затова ви нарекох госпжица. Надявам се да не съм ви обидил.- усмихнах се и отговорих приятелски.
- Не се притеснявайте, няма с какво да ме обидите. Как се казвате, ако не е много нахално да попитам.- той малко се смути и се замисли, а пък аз се зачудих на реакцията му. След около минутка, той се усмихна отново и заговори.
- Аз съм Фейър Закс, приятно ми е госпожице....- той спря и ме погледна с игрив поглед.
- Казвам се Норуно Рейна. На мен също ми е приятно.- подадохме си ръцете и се здрависахме, а аз неотделях погледа си от очите му. Минаха няколко секунди и мелодията на телефона му звънна и прекъсна мълчаливото ни любуване. Закс ме пусна и си извади телефона, отвори го и заговори с някого. След като приключи разговора си, затвори телефона и се обърна на другата страна. Натъжих се, защото имах чувството че няма повече да го видя и затова побързах да го заговря.
- Къде отивате Закс? Не искате ли да ви се отблагодаря, затова че ме спасихте от това....- заекнах и посочих към робота. Тогава той се обърна и каза с лека и приятелска усмивка.
- Имам работа, все пак съм един от войниците на Шинра и трябва да се връщам. Надявам се някой ден отново да се срещнем...- Закс се обърна и каза.- Доскоро...- тогава излезе и след секунда изчезна. Останах сама в магазина и се натъжих, защото знаех че никога нямаше да се видя отново с него. Образът и лицето му се запечатаха в главата ми, сънувах всяка нощ тези синьо-зелени очи, усмивката му се появяваше на всеки мъж, когото виждах, докато вървях по улиците. Закс ме преследваше навсякъде, дори и в сънищата ми. Мина месец от срещата ми с този човек, който превзе мислите ми и открадна сърцето ми, само с една среща, когато в града се пусна реклама, че военният отдел на компанията Шинра търси доброволци за войници. Трепнах и сърцето ми
заби в бърз ритъм. Имаше начин най-накрая да се срещна с него и да му кажа какво чувствам и как си представям нашата любов. Но имаше няколко пречки, за постигане на целите ми. Доброволците трябваше да бъдат над 18 годишна възраст и да имат максимален резултат в теста на интелигентност. И двете непокривах- нито бях над 18 години и ако се явя на този тест за интелигентност сигурно щях да получа минималния брой точки. Затова си поставих за цел да изчета всички книги и да науча всичко, за да мога да постигна максималния брой точки и когато навърша 18 години да кандидатствам в отдела. И така започнах с изпълнението на плана ми и дните започнаха да минават бързо. Бяха минали четири години и когато станах на 18 се записах за изпита,
относно теста за интелигентност.

Ето и продължението

Утре е дългоочаквания ден, в който ще се явя на теста и ще имам възможност да се видя с човека, когото обичам. Горя от нетърпение и в същото време се притеснявам, защото ако неуспея няма да имам друга възможност да се включа в отряда. Другото правило е, че човек, който не е минал изпита няма да има втора възможност за явяване отново. Мисълта за погром на изпита ме ужасяваше, защото нямаше да съм с любимият си. Цял ден не можех да си намеря място и обикалях нагоре-надолу из църквата и се притеснявах дали ще успея. Денят доста бързо мина и нощта скоро се появи навън. Небето беше спокойно, а звездите светеха на него и сияеха. Легнах си доста рано от обичайното, за да мога да съм свежа за утрешния ден и да може мислите ми да не са заети с нищо друго освен с теста. Но така и неможах да заспя, защото напрежението и неизвестното направо ме убиваха. Сърцето ми биеше бързо, а главата ми беше заета с мисли за Закс. Луната се извисяваше високо на небето и угряваше цялата църква. Светлината й ми напомняше за Него, за прелестните му очи, ангелското му лице и запленителната му усмивка. Беше навсякъде около мен, дори и звездите образуваха образа му. Не спирах да мисля за срещата ни, за това което щях да му кажа и каква щеше да е реакцията му, като му призная всичко, което таях в себе си през тези дълги и мъчителни години. Погледнах си часовника и видях, че е станало два часът през ноща, а имах само 5 часа да се наспя, защото теста щеше да започне точно в 8 часът сутринта и ако някой закъснее не се допуска до него. Погледнах отново към небето и звездите, усмихнах се и си затворих очите. Помолих се тихичко на господ да ми помогне и не след дълго заспах. Алармата на часовникът ми звънна и аз се изправих стреснато. Огледах се и си спомних задачата си. Набързо станах и се облякох. Излязх от обежището ми и се запътих към мястото, където щеше да се проведе изпита. По пътя си мислех, какво ли ще направя на него и дали ще го издържа. Сърцето ми се беше свило на топка, а стмахът ми бушуваше нетърпеливо. Най-накрая стигнах до училището и се огледах, защото незнаех от къде се влиза и къде точно трябва да отида. Никога не съм посещавала училището и ми беше непознато. Видях няколко момчета да минават и чух, когато си говореха за изпита. Те явно щяха да се явяват и затова ги последвах. Влязох в училището и непреставах да ги следвам, докато не влязохме в една много голяма класна стая. Ахнах от щастие, никога не бях виждала училищна стая и не вярвах, че ми се случва. Всички ме гледаха учудено и сигурно ме мислеха за извънземна, но на мен не ми пукаше за тях. Бях заета да се възхищавам на стаята. Прозорците й бяха големи с пердета на тях, закриващи слънцето. Чиновете големи и с възможност да седнат трима, дъската черна и голяма. Катедра, където учителят да седи и да преподава уроците си. Всичко това беше ново за мен и неспирах да му се любувам. Не след дълго в стаята влезе някакъв си мъж и застана на катедрата. Вгледах се в него и ми беше странно познат. Приличаше досущ на Него, но с разликата, че лицето му е по-остаряло. Седнах на един от чиновете, които скоро се напълниха с момчета и момичета. Когато всички записани седяха на местата си, мъжът започна да говори.
- Първо- искам да ви кажа добро утро на всички и второ- да ви се представя. Аз съм Хаулей Ейнджъл и съм вашият квестор за теста.- той се усмихна, а всички бяхме притеснени. Ейнджъл продължи.
- Аз съм първокласен войник във военият отдел на компанията Шинра и искам да напомня на тези, които си мислят че ще могат да приписват, че няма да стане. Всеки който бъде хванат в преписване или в измама ще напусне завинаги изпита и няма да има възможност за повторение. Имате два часа, за да ни убедите, че заслужавате да носите титлата Войник на Шинра. Нека всеки който си чуе името да дойде при мен и да си вземе теста.- той седна на стола и започна да вика всеки по име. Най-накрая дойде и моят ред, станах и отидох до катедрата. Когато ми подаваше теста ме погледна в очите и аз потрепнах, защото очите му толкова много си приличаха с на Закс. Смутих се и се изчервих, а той ми се усмихна и ми подаде листа. Вземах го и си седнах на мястото засрамена. Това което се случи ме накара да събера сили, за да мога да видя отново онези прелестни очи и онова обичано от мен лице. Изпита започна и мисълта ми потече, като река. Започнах да пиша и след около половин час бях готова. Станах и си предадох теста. А Ейнджъл ме погледна изненадано и го взе.
- Ти май умираш от нетърпение да станеш една от нас?- заговори той с усмивка на лицето, а аз не знаех къде се намирам от срам. Излязох и седнах на пейката, която беше пред стаята. Трябва да почакам докато всички приключат и тестовете не се проверят. Минутите минават доста бавно и ми се струват, като цяла вечност. Най-накрая всички от стаята излязоха и зачакахме резултатите. Толкова много се притеснявах, че сърцето ми щеше да се пръстне от напрежение. Какво ли не бих направила, за да съм взела изпита. Мислите ми бяха прекъснати от квестора, който ни викна и ни покани да влезем в стаята. Когато седнахме зачакахме неизвестното. Цялата стая се изпълни с мълчание и напрежение, което сигурно не бяхме изпитвали досега.

Това са главните герои:
https://servimg.com/view/14764436/23- това е Рейна
https://servimg.com/view/14764436/24- Закс
https://servimg.com/view/14764436/26- Клауд
https://servimg.com/view/14764436/28-Мицури
https://servimg.com/view/14764436/27- Ейнджъл
https://servimg.com/view/14764436/29- Дженесис
https://servimg.com/view/14764436/30- Сефирот

Вече неиздържах на напрежението и си играех нервно с пръстите си. Квестора си седи на стола и не казва нищо. Това ме подлуди и едва се възпирам да не се ядосам, но направяли го може би няма да ме приемат. Минаха още няколко минути в чакане за всички и се ядосах. Станах от мястото си и погледна към Войника, а той ме гледаше въпросително. Преглътнах веднъж и заговорих.
- Извинявайте за дързостта ми, но скоро ли ще ни кажете резултатите от теста?- аз седях вбесена, а той само ми се усмихна и спокойно отговори.
- Млада госпожице, моля да си седнете на мястото и да почакате, иначе ще бъдете изгонена.- аз побеснях и почервенях от ярост. Стиснах си зъбите и седнах на мястото си. Той непреставаше да се усмихва на пук на мен и се подиграва с търпението ми.
- 'Това момиче е интерестно. Щом има смелостта да се изправи и да ми говори такива неща, значи не е страхливка. Пък и тя единствена от всички се опълчи на Шинра, това ми харесва.... Чудя се дали и на Закс ще му хареса, ще я оставя за него. Нека се научи да бъде по-сериозен и да поема отговорности.- помисли си той и се изправи. Всички се надигнахме от столовете и зачакахме любопитни и в същото време притеснени. Ейнджъл започна да казва оценките на всички на глас и почти всяко хлапе, което се беше явило на теста си тръгваше разплакано. Започнах да се паникьосвам от гледката и си мислех, че щом те, които са учили в училище и учители са им преподавали уроци са скъсани, какво оставаше за мен. Аз, която съм учила от стари учебници и книги. Едва седях на мястото си и нервничех. Какво ли щеше да стане, ако не съм го издържала. Неисках дори да си представям това, камо ли да мисля. Как щях да живея без Закс, ако не е до мен, та той е най-съкровенната ми мечта и моят живот. Без него няма да мога да живея и мисълта за него ми даваше сили да продължа да се боря през последните години. Той внесе светлина в живота ми и щастие в сърцето ми... Мислите ми се прекъснаха от изричането на името ми. Трепнах и се сковах. Не мигах и дори забравих да дишам.
- Норуно Рейна...- последва дълга палза, а сърцето ми затуптя невиждано бързо.- Честито, вие преминавате. Е явно наистина много искаш да бъдеш една от нас.- усмихна се и продължи.- Още веднъж честито. И това са всички които се явиха. На издържалите честито и ще се видим след три дена точно пред училището и ще потеглим към отдела. Тръгваме в 7 часът и никого няма да чакаме, разбрахте ли.- спокойно каза той и излезе от стаята. А аз не можех да си поема въздух, наистина ли бяха го издържала. Наистина ли щях да го видя,
неможех да повярвам. Веднага станах и се върнах в църквата. Чакаше ме доста работа- да си приготвя багажа и да почистя църквата за благодарност към бог, че ме подслони в нея и ми дава втори шанс за радостен и щастлив живот. Двата дена минаха без да ги осетя и вечерта се появи навън. Легнах си и гледах звездите. Толкова бяха красиви и безгрижни, единственото което правеха бе да седят на небето и да светят. Нямаха нито проблеми, нито бяха нещастни. Просто седяха залепени за него и не се помръдваха. След известно време, което
прекарах в мечти и мисли за Закс, си затворих очите и заспах. Откакто се запознахме не напускаше сънищата ми. Отново, както всеки ден алармата прекъсна вълшебния ми сън. Станах и се облякох. Огледах наоколо и се натъжих, застанах на колене и се помолих на господ. Благодарих му за подслона и го помолих за прошка, че напускам святият му дом. След като свърших се изправих и тръгнах към училището. А пред него видях да седи голям военен камион и в него да се качват младежите, които помнех от изпита. Доближих се до камиона, а до него седеше Ейнджъл. Погледна ме и се усмихна. Изчервих се и той ми показа с пръст да се кача на камиона. Аз кимах с глава в отговор и се качих. Точно в седем часът потеглихме, а едно момиче тичаше зад камиона. Стана ми мъчно за нея и си подадох ръката навън, за да може да се хване за нея и да се качи. Но в този момент Ейнджъл ми хвана ръката, погледнах го объркано, а той поклати глава. вбесих се и извиках яростно.
- Но защо? Не разбирам.- той не направи нищо друго, освен да каже.
- Тя закъсня и неможе да се качи, затова не си прави труда да й помагаш.- кръвта ми кипна и започнах да викам.
- Не е честно това, тя сигурно мечтае да е тук. Не ме спирай, защото ще направя всичко, за да й помогна и да се качи на камиона.- Чернокосия си сбръчка веждите и се замисли.
- 'Колко много прилича на теб Амаю, нали....?'- тогава се усмихна и ми пусна ръката. Даде заповед камиона да спре и момичето се качи на него. След това потеглихме, а момичето седна до мен и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах и я заговорих.
- Как се казваш?- тя не почака и ми отговори.
- Искам първо да ти благодаря, че се застъпи за мен... Казвам се Тамуро Мицури.- тогава ми се усмихна широко.
- А аз се казвам Норуно Рейна, приятно ми е да се запознаем.- стиснахме си ръцете и се наслъждавахме на пътуването.

4. След това стигнахме до една площадка, където ни чакаше голям самолет. Всички слязохме от камиона и се качихме на самолета. Излетяхме и се носехме във въздуха, когато едно от момчетата започна да мрънка.
- Няма ли да стигнем скоро в отдела, че вече ми писна от пътувания. Гладен съм и ми се спи.- Ейнджъл си сви веждите, а вътре в мен ярост се надигна и започнах да му викам.
- Ти мъж ли си или лайно, ааа? Какво си почнал да се оплакваш, щом си дошъл тук значи е трябвало да помислиш, че мамините дечица не са за Войници.- момчето също се ядоса и каза.
- Я да мълчиш пикло не се ли виждаш, че само ти и тя сте момичетата тук. Щом искаш да станеш войник, кой знае колко си глупава или изпаднала и нямаш къде да отидеш.- Не можех да повярвам, че така ми говори. Побеснях, почервенях от злоба, станах и му зашлевих една плесница. Той също стана и посегна да ме удари, но в този момент Ейнджъл стана и хвана ръката му. Аз изсъсках с яростен глас.
- Страхливец... Това си ти, щом се надуваш и искаш да удариш момиче, но да знаеш няма да ти се дам и ще дойде ден, в който ще съжаляваш, че си ми посегнал.- момчето погледна ядосано към чернокосия.
- Недейте да се карате, още не сме стигнали до отдела и започнахте... Боже как ще се оправям с вас.- въздъхна той, а момчето се успокои и седна на мястото си. Нервите ми все още бушуваха в мен, а Ейнджъл ме
погледна и изведнъж се сковах от очите му. Спомних си за Закс и се успокоих. Нямаше от какво да се притеснявам, защото скоро щях да бъда в базата им и щях да го видя. Седнах си на мястото и през цялото
време си мислех за Закс. Дълго пътуввахме и най-накрая Ейнджъл се изправи и заговори.
- Сложете си коланите, защото самолета каца във военият отдел на Шинра.- всички си сложихме коланите и самолета започна да се спуска към земята. Когато самолета кацна си свалихме коланите и излязохме от него. Пред мен се изправи доста голяма сградата на много етажи и големи прозорци. Възхитих се и на дължината й, сигурно стига до небето. Усмихнах се и си свалих погледа напред. Пред нас в редици седят много хора и еднакво облечени. Ейнджъл тръгна напред и ние след него. Докато вървяхме очите ми се спряха върху Него, това бе дългоочакваното лице. Закс бе в първата редица и гледа към нас. Изведнъж той ме видя и на лицето му се изписа учудване.
- 'Това... Това е тя... Немога да повярвам...- усетих как се смути, а аз се изчервих.- 'Тя е... Немога да забравя тези сини очи, тази коса... Тя е, най-накрая да се срещнем, красавице.- той леко се усмихна и аз се
разконцентрирах, спънах се и паднах на земята. Всички прихнаха да се смеят, а аз сигурно бях червена, като домат. Закс се засмя леко, а Ейнджъл си подаде ръката и аз станах. Моментално всичките застанаха мирно и усмивките им замръзнаха. Единствено Закс леко се усмихва и гледа към мен. Ейнджъл забелеза всичко и си помисли.
- 'Добре Закс, започва да става интерестно. Значи прояви интерес към нея, само ако знаеш какво съм ти намислил.'- чернокосия се усмихна и продължи да върви величествено. Когато влязохме в базата на Шинра,
Ейнджъл ни поведе към асансьора и се качихме на 15-тия етаж. Там явно се намира стаята на директора на компанията. Влязохме в една голяма стая и посредата на нея видяхме огромно бюро, на което бе седнал много красив мъж. Той си бе скръстил ръцете на бюрото и ни подгледна приятелски.
- Добре дошли във военият отдел на Шинра, надявам се да ви харесва, защото тук ще прекарате живота си. Вече познавате Ейнджъл първи клас Войник тук. Аз съм директора на Шинра и на отдела, а името ми е Кутони Хаджиме.- той се усмихна, а на вратата се почука и директора даде разрешение да се влезе. Вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж със сива коса. Лицето му беше бяло и красиво, а очите същите като на Ейнджъл и Закс. Изненадах се от това, защото всеки, който видях тук има същите очи. Сивокосия се обърна към нас, а в очите му видях злоба. Огледа ни до един и когато видя мен и Мицури изсумтя и каза.
- Ейнджъл, защо си довел тези малките. Срам е да има в отдела момичета, като тези двете.- след това се усмихна заядливо. Кипнах от обидите му и извиках бясно.
- Мери си приказките... Нямаш право да ни обиждаш, само защото сме момичета.- той си присви очите и изсъска.
- Сладурче ти май нямаш никакво уважение, не ме предизвиквай, защото гледката ще е грозна.- Мицури се изплаши и се сви зад мен, а аз се вбесявах с всяка изминала секунда. Стиснах си юмруците и отново извиках, така че гласът ми закънтя из стаята.
- Не ме наричай сладурче и не ме е страх от теб... Достатъно съм културна, но няма да позволя на никой да ме обижда.- Ейнджъл се усмихна.
- 'Единственият човек, който се държеше с теб така Сефирот, беше моята Амаю и това много те вбесяваше. Какво ще направиш сега, стари приятелю.'- помисли си чернокосия, а другият мъж ме гледаше със зверски поглед. Тогава той си вдигна ръката нагоре и извика с яростен глас.
- Предупредихте, никой не може да ми говори така.- в този момент директора се изправи от стола си и заговори.
- Стига Сефирот, достатъчно...- тогава сивокосия си смекчи погледа и си свали ръката. А директора се обърна към нас и каза.
- Това е първокласният войник Сефирот и е най-силния войник в отдела. Като неизключвам и Ейнджъл. Те двамата са непобедими.- всички ахнаха, но само аз се нацупих и изсумтях. Тогава Ейнджъл ни направи знак да си тръгваме. Когато излязохме в стаята останаха директора и Сефирот сами. Мисля си какво ще стане отсега нататък, как ли ще минават дните ми и дали ще имам възможност да виждам често Закс.

Много съм щастлива, че ви харесва :cvetq:
5. Стигнахме до етажа, където са стаите ни и Ейнджъл ни разпредели по тях. Аз и Мицури сме двете в стая, а момчетата по трима. Настаних се и си оправих багажа. Стаята беше доста удобна и голяма. Имаше по едно гардеробно помещение за всяка една от нас. Отначало се стъписах, защото имах дрехи само за една десета от помощението, но после ми разясниха, че като войник ще ми се дават пари и каквото ми е нужно. Само трябва да го казвам на директора и той ще го осигурява. Подредих си дрехите и разгледах останалата част на стаята. Имаше голяма плазма, за да може да се гледа телевизия, стерео уредба, компютри, момичешки принадлежности и всичко, което е нужно за едно момиче. След това влязох в банята, по-точно в моята баня, защото в стаята има две. Една за мен и една за Мицури. Седях в стаята и неможех да повярвам, че това се случва точно на мен. Аз, която винаги съм живяла в лишения, мизерия и глад. А сега имам всичко, което съм искала освен едно. Нямах Закс, нямах любовта му и предаността му. Това ме натъжи, Мицури видя това и стана от леглото си. Дойде до мен и си сложи ръката на рамото ми.
- Рейна, искаш ли да излезем и да разгледаме тази огромна купчина от камъни.- погледнах я, а тя ми се усмихна. Тя ме гледаше с топъл и приятелски поглед, с който никой досега не беше ме гледал. Трепнах, защото чувството беше приятно и на мен мин хареса. Трябваше ли да стана убиец, за да усетя всички чувства, които съществуват на света? Винаги съм си задавала хиляди въпроси, като този и не намирах отговор. Но сега отговорите сами се появяваха пред мен. Кимнах с глава и се преоблякох. Излязохме от стаята и тръгнахме по коридорите. Стаята ни се намира на последния етаж и затова се наложи да слизаме всичките етажи, докато стигнем до първия и да излезем извън базата. Вървяхме и си говорехме. Разказвахме си една за друга, как сме живели и какво ние накарало да изберем точно този път. Смеехме се, а друг път се натъжавахме от тъжните моменти, които бяхме преживели. Тъкмо когато пристъпихме на един от етажите внезапно се сблъсках с някого и паднах назад. Изсумтях и си вдигнах главата, а пред мен гордо седи млад и красив мъж. Косата му е руса, очите синьо зелени, лицето бяло и прелестно, също като на Закс. Ококорих си очите от невярване и учудване. Невярвах, че всички в компанията бяха все едно ангели, с красиви очи, прелестни и величествени лица, а за телата им да не говоря, стегнати и мускулести. Той се загледа в мен и ми подаде ръката си. Аз я хванах и станах. Тогава и двамата казахме едновременно.
- Извинявай...- прихнахме да се смеем, а Мицури само бе застанала до мен и леко се усмихна. След няколко секунди смях, русокосия ангел ме заговори.
- Искам да ти се извиня, че най-нахално те блъснах.- каза със сърказъм той, а аз изтълкувах погрешно думите му и се нацупих красиво. Той се засмя и отново заговори.
- Това го казах на майтап, не се цупи. Усмихната си по-хубава.- усмихнах се и му се оплезих, а той ми смигна.
- И как каза, че се казваш.-каза с насмешка той, а аз неспирах да се усмихвам и казах.
- Еми още не съм.- засмях се и продължих.- Казвам се Норуно Рейна, приятно ми е ъъъ....- заекнах, а той си подаде ръката и с усмивка на лицето каза.
- Клауд... Просто Клауд.- хванах му ръката.
- Приятно ми е Клауд.- здрависахме се, а аз отново му се оплезих и двамата се засмяхме. Тогава се сетих за Мицури и се отместих настрани.
- Клауд да ти представя приятелката ми Мицури.- русокосия си подаде ръката, но този път в погледът му се видя някакво раздразнение. Тя видя това и плахо си подаде ръката, като едва каза.
- Тамуро Мицури приятно ми е Клауд.- Веднага си пуснаха ръцете и Мицури се изчерви. Клауд се подразни от това и се обърна към мен. Предложи да ни разведе наоколо и да ни обясни кое, какво е и какво ще правим докато тренираме и се учим. Показани стаите за тренировки, които се състояха от обурудване за създаване на образи и ситуации, очила през които виждаш мисията си и оръжия, които можем да си изберем докато тренираме, но забранени за употреба извън стаите. Ние слушахме с интерес и се любувахме на напредналите научни изобретения. Каза ни, че е войник втори клас и ни разказа за интерестните си мисии и с какви чудовища се е бил. Показани откъде можем да си купуваме храна, дрехи и всичко, от което имаме нужда и се запътихме към първия етаж. Когато отново лошият ми късмет се появи, сблъсквам се с някого и падам на земята. Този път изпсувах и погледа ми се стрелна към този, в който се блъснах, а той бе гадния и злобен Сефирот. Поне така го бях нарекла, заради случката от по-рано. Гледах го в очите, а там има злоба и неприязън.

Ето и обещаната от мен глава . Дано да ви хареса

6. Той седи прав пред мен и се чумери, а вътре в мен всичко бушува и иска да го убие. Какво ми става неразбирам, не съм такъв човек. Не мисля злото на никого, но точно сега искам да го хвана за гърлото и да го прекърша. Всякакви мисли преминават през главата ми като филмова лента и със всяка изминала се плаша все повече, от това в което започвам да се превръщам. Едва сега пристигам а мисля за такива грешни неща, боже, какво ми ства. Запитах се аз на ум, когато сивокосия демон прекъсна мисълта ми.
- Гледай къде ходиш непохватнице. А сега се извини на моя милост.- побеснях, гънките ми на нервите се сгъват още повече, изправих се и ядосано извиках.
- Не съм непохватница, просто твоето чудовишно голямо тяло ме блъсна и няма да се извинявам за нещо, което не съм направила. Ти трябва да се извиниш.... Чакам...- Хич не ми пука какво ще направи, а искам само да се извини за убидите, който не спира да отправя към мен. Сефирот си стисна юмруците и хвана меча си за дръжката.
- Сега вече прекали малката и ще си получиш заслуженото.- Мицури пристъпи една крачка назад и гледа изплашено. Клауд също хвана меча си и разтревожено каза.
- Спри се Сефирот, какво ти става. Те вече са в екипа и нетрябва да се държиш така с тях.- Сивокосия дявол изсумтя и извади меча си и замахна с него към мен. Паникьосах се и се сковах на място. Клауд ме погледна за секунда, отблъсна ме назад и аз паднах. Чу се силен звън и погледнах стреснато, Клауд беше спрял меча на Сефирот с неговият. Сивокосия започна да събира всичката си сила в меча, а Клауд се помъчи да удържи на силата му, но не можа и Сефирот го изхвърли мощно назад. Той падна на пода и се помъчи да се изправи, но в този момент Сефирот застана пред него и допря меча си до гърдите му. Ужас обхвана цялото ми тяло, изправих се и извиках решително.
- Сефирот ти искаш мен, ела и си го изкарай на мен, а не на него.- Дявола се обърна към мен и ме погледна със зверският си поглед. Потрепнах, но веднага се стегнах и след секунда застанахме лице в лице, а очите ми трепнаха от страх. Сефирот забеляза това и се засмя демонично.
- Май отворката си загуби смелостта.- присвих си очите от ярост, а той замахна отново с меча си. Не мога да се мръдна, тялото ми толкова се е сковало, че дори и мускулите ми не ме слушат. В очите му видях отражението на меча му, който се наближава бързо към мен. Лицето на Закс се появви пред очите ми и в същият момент друг меч се появи и спря този на Сефирот. Още повече се обърках и погледнах нагоре, а там седеше Ейнджъл. Не бях забелязала, кога се е появил, а спасителят ми заговори леко раздразнено.
- Какво правиш Сефирот? Да не би да се опитваш да убиеш новобранците? Не забравяй, че те са още под моя отговорност и няма да позволя да се случи нещо, на някой от тях.- Сивокосия изсумтя и си махна меча. Тогава го постави в сайата си и се обрна към мен.
- Не забравяй, че някой ден ще те убия. Ако продължиш да ме дразниш, ще се случи по-скоро, отколкото очакваш.- каза той и изчезна, а аз все още не мога да се опомня. Твърде бях ужасена от страшните му очи, които ме гледаха с жаден поглед и заплахите му. Ейнджъл си прибра меча и ме заговори загрижено.
- Добре ли си Рей?- смутих се и го погледнах объркано, а той ми се усмихна и продължи.- Нали може да ти викам Рей, по-нкратко от Рейна.- кимнах с глава и Клауд застана до мен, а горката Мицури седи и гледа все едно е видяла призрак. Лицето й пребледняло, очите ококорени и изплашени. Обърнах си погледа към спасителят си и спокойно казах.
- Благодаря ти Ейнджъл...- тогава погледнах към русокосия.- Благодаря и на теб Клауд, че ме защитихте от Сефирот.- Ейнджъл се усмихна и започна да говори.
- Е ти пък сега, няма за какво да ни благодариш. Не обръщай внимание на Сефирот, той си е досадник, но е свестен. Когато го опознаеш повече, ще го разбереш.- Клауд се усмихна също и кимна с глава. Ейнджъл ни подкани да тръгваме и да ни покаже останалата част на голямата сграда. Когато стигнахме до третия етаж Ейнджъл спря и се обърна към нас. Клауд се досети за какво става въпрос, извини се и каза, че имал работа за вършене и изчезна на секундата. В коридора останахме само аз, Мицури и Ейнджъл. Тогава Чернокосия войник спокойно каза.
- време е да станете част от компанията Шинра.- тогава се усмихна, а ние с Мицури неспирахме да се споглеждаме объркано. Какво ли ще означава това, помислих си на ум и се смутих. Ейнджъл видя объркването в очите ни и отново заговори.
- Не се плашете, няма нищо страшно. Това е една процедура, с която ще станете официално войници на компанията.- не казах нищо и го последвахме. Когато стигнахме пред една стая, той отвори вратата и ние влязохме вътре. Замръзнах на място, защото Той беше там, седи седнал на един стол и е замислен. Тялото ми се скова от изненадата, която съдбата ми поднася. Вярно е, че много искам да го видя, но тук и толкова скоро. Незнам какво да му кажа, какво да направя, за да не съм така скована. Сърцето ми бие силно и бързо, а мислите ми са толкова объркани и несвързани.

Знам че ги бъркам, но ми е адски трудно да пиша фика в едно време е нищо де, ще ви зарадвам с още една главичка, тъй като напреднах с тях и ще ви я пусна :cvetq:

7. След около минутка в мълчание Ейнджъл се усмихна и заговори.
- Закс време е новобранците да станат част от войниците.- Закс си вдигна главата и погледа му замръзна върху мен. Вцепених се още повече от смутеният му поглед. Той ме гледа право в очите, а прекрасните му очи ме пронизват право в сърцето. Тогава Закс погледна към наставника си и попита.
- Ама...- заекна и продължи малко по-уверено.- Не трябваше ли да дойдат първо момчетата, пък и нямам много време. Затова ще тръгвам...- стана от стола и се запъти към вратата, но Ейнджъл му хвана ръката и го спря.
- Никъде няма да ходиш.- в погледа му имаше заплаха. Закс се начумери и изсумтя.
- За тях трябва да дойде войник Серена, тя се занимава с момичетата, а аз с момчетата. Пусни ме да си ходя.- Ейнджъл поклати глава и стисна по-силно ръката му, а той си стисна зъбите от болката, която наставника му причинява. Той си отскубна ръката от неговата, изпсува нещо много тихо и седна на стола. Тогава Ейнджъл се приближи до бюрото, което седи до стената и взема някакво си дистанционно. Натисна едно от копчетата и стаята започна да се преобразява. Стените започнаха да влизат навътре и стаята се преобразува в лаборатория. През една врата, която не бях забелязала влезе мъж с бяла престилка и застана до Ейнджъл. Обходи ни с поглед от главата до петите, вдигна си очилата и заговори.
- Ти, чернокоската, съблечи се.- той посочи към мен, а аз седях, все едно някой ме вледени на място. Как да се съблека пред тях и най-вече пред мъжът, който обичам. Изчервих се и сложих ръцете си пред гърдите и изплашено извиках.
- Как така да се съблека? Какво ме карате да правя?- обърнах се към Ейнджъл.- Ейнджъл, какво значи това?- той ме погледна в очите и с усмивка каза.
- Не се безпокой Рей, няма нищо страшно. Просто трябва да ви проверим за болести, вродени недъги и наранявания. Успокой се.- тогава ми смигна, а аз все повече се паникьосвах. Не мога да направя такова нещо, та това е грях. Да те види мъж гола без да ти е съпруг, е непростимо. Поне така съм чела в книгите и учебниците. Лицето ми почервеня, като домат, а доктора ме гледаше с перверзен поглед. Очите ми са ококорени от създалата се ситуация. Закс видя неодобството ми и си намръщи веждите. Дали не искаше да ме види без дрехи, или пък искаше да ме предпази от срамът, на който тези мъже се любуваха. Доктора ме погледна през грозните си очила и заповяда.
- Или ще се съблечеш с добро, или ще се наложи да използвам сила, а не мисля че искаш точно това.- тялото ми трепна и ръцете ми се сковаха. Мицури пък не помръдва от мястото си и като мен гледа с ужасен поглед. Стиснах си юмруците с решителност, погледнах в очите на Закс и едва промълвих.
- Добре...- Закс се смути и неотдели поглед от очите ми. В тях той видя, най-голямият срам, който човек е изпитвал и решителност. Доктора се усмихна дяволито и седна на бюрото. Пристъпвих една крачка напред и започнах да свалям блузката си. когато стигнах до кръста си, я свлякох надолу по ханша и я пуснах на земята. Доктора започна да се облизва перверзно, а аз се паникьосвях с всяка изминала секунда. Ейнджъл ме погледна в очите и кимна с глава. Разбрах намека и продължих с късите си панталонки. Когато съблякох и тях Закс стана от мястото си, а в погледа му видях ярост и неодобрение. Ейнджъл стана от мястото си и запита объркано ученика си.
- Какво има Закс? Защо стана така изведнъж, какво те притеснява?- Закс го погледна с зверси поглед и след няколко секунди се обърна с лице и мина покрай мен. Когато отвори вратата се спря и изсъска.
- Нетрябваше да ме викате тук, пък и това не е моя работа. Ейнджъл ще ти го върна тъпкано.- погледна ме и затръшна мощно вратата. Стаята се разтресе и един къс мазилка от тавана падна на земята. А Ейнджъл седеше все така замислено.
- 'Това беше интерестно Закс, да се притесниш от голотата на Рей. Нещо става тук. Но какво ли?... Да не би да я харесваш... Мхм... Ще проверим това.-усмихна се той и се опомни. Не мога да повярвам и седя потресена от случката, която ме накара да си вдигна дрехите и да се закрия с ръцете си. Толкова се срамувах от себе си и от действията си. Нали се пазя за него и само той може да докосва тялото ми. Няма да позволя на никой да ме пипне и с пръст, ако не е Закс. Доктора се приближи до мен и нахално си сложи ръката на плоското ми коремче, а аз я ударих и изсъсках.
- Не ме докосвай с порочните си ръце, няма да ти позволя да ме докосваш с тях.- погледа ми веднага се преобрази на заплашителен. А доктора отново се усмихна и дяволито каза.
- И как ще стане това хубавице... Като не искаш да те докосвам, немога да те направя Войник на Шинра и трябва да напуснеш компанията веднага.- немога да позволя това да стане, затова му позволявам да прави каквото иска с мен, само и само да остана тук. Тогава Мицури не почака да й наредят и си съблече дрехите. Когато това стана доктора ни нареди да легнем в две метални ковчези и когато това стана ни затвори капаците. Усещам някаква парещя болка по цялото тяло. Главата ме цепи адски силно, а клепачите ми натежават. Не след дълго затвярох очи и оттогава нищо не помня.

Тази глава я посвещавам на ЛЮБОВТА МИ Ваня и на Леми Кай . Обичам си ви много и на вас, на които ви харесва искам да ви благодаря, за това че оценявате тръда ми

8. - Рейна... Чуваш ли ме Рейна... Отвори си очите Норуно Рейна.- чувах глас, който да ме вика, но бях някъде другаде, в някакво непознато за мен пространство. Огледах се и зърнах мъж и жена, хванати за ръка да ми се усмихват. В първият момент неможах да ги позная, но когато се загледах в тях сълзи тръгнаха да падат от очите ми. Това неможе да бъде реално, сигурно е някой от лошите кошмари, които сънувах всяка вечер, когато останах сама. Без родители, без дом и мечти. Вдигнах си ръката към тях и искрено се усмихнах. Това бяха обичаните ми и желани толкова много от мен родители. Не ги помнех много, но тези сини очи на майка ми никога немогат да се сбъркат. Черната й коса, права и дълга, стигаща до кръста и прелестното лице. Едва
сега разбирам на кого приличам. Това сигурно е рая, защото само там мога да се срещна с тях. Усмихнах се и се затичах към тях. Когато стигнах внезапно баща ми изчезна и майка ми остана сама с мен. Хвърлих се върху нея и тя ме прегърна. Целуна ме по главата и ми каза с ангелският си глас.
- Милото ми дете, ако знаеш колко много ни липсваш. Радвам се, че най-накрая откри своето място в земният свят, което аз неможах да намеря.- смутих се, надигнах си главата и се загледах в очите й. Толкова прекрасни и сини, че можеш да пропаднеш и да се изгубиш в тях. Тя ми се усмихна нежно и продължи да ми говори.
- Не се притеснявай малката ми, защото скоро ще научиш истината за мен. Ти трябва да живееш и да спасиш света. Той се нуждае от теб и силите ти, но заради безграничната ми любов, аз ти дарявам и моите сили, като се надявам да ги използваш разумно и за добро.- обърках се, а тя си сложи ръката върху челото ми и усетих
някакво странно чувство да изпълва тялото ми. Майка ми си махна ръката, пусна ме и пристъпи назад. Неспирах да гледам с объркан поглед към нея, а тя отново се усмихна. Чух отново онзи глас да ме вика по име, а майка ми заговори и в същото време да избледнява.
- Прости ми мило дете, за грешките, които направих в миналото си и дано ти да не тръгнеш по моя път... Обичам те много и незабравяй, че с баща ти те чакаме да дойдеш при нас, когато съдбата ти реши това да се случи... Върви, защото те чакат. Чао...- каза ми тя и изчезна, а аз внезапно се появих в някакво си пронстранство и да се спускам по него надолу. Най-накрая отворих очи и примигнах, защото ярка светлина светеше в очите ми. Когато свикнах със светлината се помъчих да се огледам, но единственото което видях беше, размазани образи. Затворях си очите и ги отваряха, това продължих да правя няколко пъти, докато свикна с нея и когато това стана си разтворих широко очите и пред мен седеше русокосия ми вече приятел. На
лицето му имаше притеснение и уплаха. Зачудих се на реакциите му, но се ококорих, когато до него застана Мицури и ми се усмихна с онази приятелска усмивка, която само тя ми даряваше от всичките, които дойдохме тук. Лицето ми веднага си промени формата в объркване и се замислих. Мислех, затова което ми беше казала майка ми. За каква истина говореше тя? За какви сили? Защо пък точно аз трябва да спася света, като той беше жесток с мен през цялото това време. Наистина ли бях нещо като спасител или това беше поредния кошмар, сътворен от моето въображение. Все така бях замислена, когато Клауд ми хвана ръката и заговори.
- Много ни изплаши Рей, знаеш ли това.- тогава ми се оплези и продължи.- Неправи друг път така, нали...?- аз му се усмихнах и се изправих. Веднага се изненадах, защото погледнах в очите на Мицури и те бяха, същите като на Закс. Онези светло синьо-зелени очи, които не спирах да искам и желая.
- Ми... Мицури, защо са такива очите ти? Не бяха ли черни, какво е станало с теб?- попитах плахо аз, а тя се засмя и заговори.
- ПРосто е заради това, което са сложили в нас.- каза ми тя, а русокоското ме погледна в очите и усетих изненадата му.
- Рей... Защо са ти такива очите... Рей, какво стана, неразбирам.- аз се смутих, защото неразбирах за какво говори. Огледах се наоколо за някакво огледало и когато погледа ми се спря на едно, което седеше на бюрото в стаята. Тръгнах и когато стигнах до него вдигнах огледалото. Вцепених се на място от вида на момичето, което виждах в него. Беше хубаво, но очите й бяха някак различни. Те се бяха променили по форма и цвят. от сини, бяха станали на сиво-сини и зениците малко по-големи. Спомних си за разговора ми с Ейнджъл, когато пътувахме в самолета. Той ми беше разказал, че в отдела всички са със синьо-зелени очи и зениците им са по-големи от обикновено, заради частта от метеора, която слага компанията в хората. Но моите не бяха, както ги беше описал тогава Ейнджъл, а с различен цвят. Не разбирах, защо е станало така и се смутих. Клауд застана до мен и загрижено заговори.
- Рей, няма откакво да се притесняваш. Ще докладвам на директора и съм сигурен, че има начин да станеш като мен.- той се засмя и аз се опомних. Обърнах си главата и го погледнах в очите, а там видях топлота и искреност. Усмихнах се леко и отново се загледах в огледалото. Наистина ли бях аз, наистина ли това е реалността или само заблуда. Дали очите ми ме лъжеха и си въобразявах от видяното. Започнах да си задавам хиляди въпроси, а отговори отново ненамирах. Чувствах се, както когато бях сама и неможех да намеря отговорите на въпросите си. За момент бях забравила, какво е чувството да си изгубен в сабствената си съдба и никой да не те насочи към правилния път. Натъжих се и сложих обратно огледалото на масата. В същият
момент вратата на лабораторията се отвори и аз се обърнах. Погледа ми се спря във вече влезлия Ейнджъл. Той ми се усмихна и ме погледна в очите, като сякаш очакваше там да види нещо, но веднага си изтри усмивката от лицето и се стъписа. Какво ли не бих дала, за да чуя мислите му в този момент. Само седеше и дума не обелваше. Толкова ли съм страшна, че така се държи. Той, който е непобедимият и най-силният войник в компанията. Подразних се от дългото му зяпане и заговорих неспокойно.
- Защо ме гледаш така Ейнджъл? Нещо страшно ли има в мен, че ме гледаш сякаш съм нещо отвращаващо, боклук които трябва да се изхвърли, за да не се развали.- продължавах да се дразня, а той не правеше нищо. Нито мърдаше, нито говореше или пък да диша. Побеснях и излязох от стаята. Какво им ставаше на всички, първо Мицури е различна, а пък тези реакции на Клауд и Ейнджъл. Какво е станало с мен, защо се дразня от погледите им, който ме карат да се чувствам зле. Да не би да се ме превърнали в отвратително чудовище, толкова объркана се чъвствам. Тръгнах към стаята си, а в стаята останаха тримата и не се чуваха да говорят.
Най-накрая Ейнджъл се опомни и се обърна към ученика си и объркано заговори.
- Клауд и ти ли видя, което и аз?- русокоското се смути и поклати глава в отговор. Войника се обърна назад и отвори вратата. Тогава си извърна главата към Мицури и Клауд и заповяда.
- Вие се върнете по стаите си, а пък аз ще докладвам на директора за случилото се.- те кимнаха с глава и когато излязоха се разделиха. Ейнджъл изчезна от стаята си и почука на вратата на директора. получи разрешение и влезе вътре. А когато русокосия ангел отвори вратата на стаята му се изненада, защото свари
Закс да седи на леглото си замислен. Закс и Клауд дялеха една стая откакто бяха дошли в компанията. Те бяха най-добри приятели, споделяха си всичко, защитаваха се пред дургите и никога не бяха се карали. Но в бъдеще доста често щяха да се го правят. Какво ли ще стане отсега нататък, как ли ще живея в компанията. Чувствах
се като затворник, който е осъден на доживотна присъда. Това си мислех докато се качвах с асансьора допоследният етаж. Стигнах до вратата, отворих я и влязох в стаята.

Eто и продължението , много се радвам, че ви харесва
9. Разговора между Клауд и Закс.--------------------------------------------------------------------------
Когато Клауд затоври вратата се запъти към леглото си и седна на него. Погледна към замисленият си приятел, усмихна се и легна на леглото си. Погледна към белият таван и се замечта. Тавана седеше дяволски бял и все едно се мръщеше на мислите им. Тишината цареше в стаята им и ставаше все по-изнервяща. Двамата никога не се бяха държали така един с друг. Всеки път си говореха за нещо или разказваха, каква е била мисията им и какво се е случило. Или пък си разказваха смешни истории и се смееха, но този път си мълчаха и кой знае за какво мислеха. Закс си спомни момента, в който професора нареди на Рейна да се съблече и как самият той не беше съгласен с това. Как се беше смутил и разгневил на нейната покорност и действия. Всичко в него започна да се бунтува и да изгаря при мисълта за нея. Какво му ставаше? Какво беше направила тя с него, че да се чувства така? Да се смущава и сърцето му да бие по-бързо. Сам той не можеше да се познае. Веднага си спомни за момента от преди четири години и колко странно се беше чувствал тогава. Мислеше за бялото и красиво лице, за ангелските й сини очи и за прелестната и мека коса.
- 'Какво ми става, че мисля за нея? Имам чувството, че главата ми ще се пръсне от мисли за това момиче. Никога не ми се е случвало това и досега не ме е интересувало никое момиче, колкото тя....- той мигна и започна да се кара на себе си.- 'Я се стегни Закс, защо мислиш за нея. Та ти си войник на Шинра и трябва да мислиш само мисиите си, а не за някакво си момиче. За какво ти е тя, само ще ти създава проблеми, пък и знаеш правилата и трябва да ги спазваш стриктно.- той се изправи и седна на леглото си. Погледна към приятелят си и заговори.
- Клауд, къде беше?- русокосия си смъкна погледа и когато се вгледа в Закс спокойно отговори.
- Бях при новите момичета и се опитвах да събудя едното. Беше ми доста трудно, но най-накрая тя се събуди. Но знаеш ли, че Рейна...- Закс прекъсна разказа му.
- Рейна ли? Че ти откъде я познаваш, че и да знаеш името й?- подразни се той и зачака отговор. Клауд също се изправи и каза.
- Еми запознахме се малко по-рано, преди да отидат в лабораторията... Защо? А ти откъде знаеш името й?- запита съмнително русокосия. Закс се смути от въпроса му и заговори неоверено.
- Ами... Чух от Ейнджъл да споменава как се казва, от там го знам.- Клауд си сви очите подозрително, измънка нещо под носа си и отново легна на леглото. Погледна към тавана и заговори спокойно.
- Знаеш ли приятелю, че в това момиче има нещо странно...- Чернокосия си ококори очите, защото чуваше за първи път той да говори така за момиче. Двамата бяха доста харесвани от момичета в компанията, но не само от тях. Всяка девойка, която ги беше виждала веднага се влюбваше в тях и не спираше да им досажда. Но те никога не им обръщаха внимание или най-малкото се забавляваха с тях и после ги зарязваха. Закс отново запита.
- Какво имаш впредвид под 'нещо странно'?- русокосия си затвори очите и пред него се появи красивият образ на Рейна. Усмихна се и започна да говори.
- Еми виж сега, като се срещнахме почувствах някакво привличане и тръпки ме палазиха по тялото...- спря и се усмихна.- Нещо в нея ме кара да мисля постоянно за нея. Незнам как да го опиша, тези сини очи, меката коса, като коприна и това лице... Боже...- Закс се натъжи и си помисли.
- 'Знам за какво говориш клауд и при мен е същото. но ти каза, че чувстваш привличане, а пък аз нищо подобно.'- тогава си вдигна главата и запита.
- А какво мислиш да правиш тогава. Знаеш основното правило, нали...? Че войниците немогат да се влубват помежду си... Защо не зарежеш тази история и не се отдадеш на тренировки или мисии, за да не мислиш за това момиче. Не си навличай проблеми, заради нея, не си заслужава.- Клауд си отвори очите, а в тях имаше ярост. Какво му каваше той, да я остави, да не мисли за това прекрасно момиче, което се беше наместило така лесно в мислите му. Което беше грабнало сърцето му и го държеше в ръцете си и можеше да прави, каквото си иска с него. Изправи се и загледа чернокосия със зверският си поглед. Все едно беше животно, на което някой му е отмъкнал плячката и иска да си отмъсти за това.
- Какво да направя?-каза вбесено той.- Как може да говориш така? Не се ли радваш за мен, че най-накрая намерих момиче да ме интересува? Няма да се откажа от нея, дори и рая да стане ад.- Закс гледаше изненадано, защото неможеше да повярва. Едно и също момиче беше превзело и двамата, и все едно се подиграваше с тях. Бяха като кукли на конци и тя ги движеше към скандал и после към раздяла. Това ли беше наистина приятелят му, когото помни. Какво ли беше направила тя с Клауд, че да се промени до такава степен, че дори да се скара с приятелят си.
- Да не би и ти да харесваш Рейна?- запита Клауд, а въпроса му одари Закс по бузата, като шамар. Беше му дошло, като гръм от ясно небе и той неможа да отговори веднага. Наведе си главата и неубедително каза.
- Не... Как можеш да говориш така? Не бих се влюбил в някоя, а после да си имам проблеми с Шинра...- прекъсна замалко, пое си въздух и продължи.- Така трябва да направиш и ти. Не се забърквай с нея, защото после ще си изпатиш, а аз не искам това.- Клауд се позамисли малко, но се опомни и легна отново на леглото си. Скръсти си ръцете под главата и се замечта.
- Няма да се откажа от нея... Казах го преди малко, тя много ми харесва и ще видим какво ще стане.- Закс си вдигна главата и погледна изплашено към приятелят си. В очите му имаше страх, защото той щеше да си изпати за това свое решение. имаше тъга, защото неможеше да понесе мисълта, че в момичето, което харесва е влюбен и най-добрият му приятел. Как щеше да я дели с него, как да му позволи да я докосва и целува. Какво да направи в тази ситуация. Беше доста объркан и за пръв път незнаеше какво да направи.

Ето и продължението и се радвам че ви харесва :cvetq:

10. Седях си легнала на леглото и си мислех за Закс. Затворих си очите и лицето му се появи пред очите ми. Всеки приличаше на него и ми напомняше за любвта на живота ми. Дори и в лицето на Клауд виждах него, защото много си приличаха и само по цвета на косата се различаваха. В компанията на русокосия се чувствах добре, весела и в безопасност, но нищо повече. Усещах, че имах приятел в неговото лице, но исках и Закс да е с мен и да ми показва обичта си. Дали ще стане някога рялност това? Дали ще се зарадва, когато му кажа това и ще ме обикне, както аз него. Мислех си аз и мечтите ми се изтрелваха като филмова лента пред очите ми. Стана ми хубаво и се усмихнах, но в този момент в стаята влезе Мицури и затвори вратата. Отворих си очите и се загледах в нея, а тя беше разтроена. какво ли е станало и защо е така тъжна. Помислих си аз и седнах на леглото, а тя седеше все така на мястото си. Лепнах си една усмивка на лицето и я заговорих.
- Здравей Мицури, какво е станало, че си така унила? Какво стана след като си тръгнах от лабораторията.- тя си вдигна главата и ме погледна право в очите. Смутих се и си махнах усмивката. Неразбирах защо ме гледа така, сякаш бяха прокълната.
- Какво? Защо ме гледаш така? Объсни ми...- Мицури седна на леглото, като лицето й продължаваше да бъде посърнало. Стоях с ококорени очи, защото бях в невидение за случващото се. Тогава тя ме погледна още веднъж и плахо заговори.
- Рейна, чувствам те като приятелка и нямам други като теб тук. Затова смятам за нужно да ти кажа какво ме тревожи и защо съм тъжна.- седях, като препариран и дори не мигах. Какво я притеснява ли? За какво говори тя. Та нали едва днес дойдохме, а тя започна да се притеснява. Какво става тук за бога. Запитах се аз на ум и започнах разговора ни.
- Аз също те смятам за приятелка и се надявам така да продължи доживот, но неразбирам какво искаше да кажеш с това, че нещо те притеснява и че си тъжна. Моля те обясни ми, за какво става въпрос.- тя стана и седна на моето легло. обърна се към мен и се загледа в очите ми. Лицето й беше малко пребледняло, а очите зачервени. Веднага се стреснах от вида на очите й, да не би да е плакала?
- Мицури можеш да ми кажеш всичко. Защо си плакала? Да не би някой да те е нагрубил, защото ако е така ще видят те как......- тя ме прекъсна като си сложи пръста на устата ми и аз млъкнах. Гледах я изненадано и объркано. Ако не беше това, какво тогава. Неможех да си го обясня, защото тя седеше до мен и не казваше нищо. Това незнание ме побърква и се вбесявах с всяка изминала секунда. Вдигнах си ръката и хванах брадичката й, така че очите ни да се срещнат. Тя се смути и се изчерви. Разсямх се от това и когато се успокои тя заговори.
- Виж Рей....- аз си сбръчках веждите, а тя се паникьоса.
- Не и ти Мицури...- въздъхнах раздразнено.- Моля те, не ме наричай и ти по този отвратителен начин.- след това се усмихнах и тя продължи.
- Добре Рейна, няма да ти казвам повече така... Харесвам едно момче, но ме притеснява че аз не го интересувам. Видях, че той се интересува от друго момиче. А пъм за мен въобще не му пука, дори и една усмивка не ми дава. Това ме натъжава много. Ти каза, че си дошла тук заради любовта си към един от войниците, но незнаеш как ще постъпи, когато му кажеш... Нали така..?- кимнах с глава, а тя продължи.- Е това се случи и с мен. Но малко по-различно. Знаеш защо дойдох, но когато го видях за първи път усетих, как сърцето ми заби лудо и искаше той да е в него, но той се държа хладно и с раздразнение към мен. Какво да пра....- Прекъснях я, защото отдавна се бях досетила, за какво точно говори тя. Не я оставих да направи, каквото и да е, а я попитах спокойно.
- Говориш за Клауд, нали...?- погледна ме в очите и там се появиха няколко капки сълзи.
- Аз......- заекна тя и на мен ми беше пределно ястно, че точно за него става въпрос. Реших да я успокоя и да се пошегувам за негова сметка.
- Хубавец е, нали...?- усмихнах й се аз.- Да, такъв си е. Страхотен пич е и е много хубав. Знаеш на къде да се ориентираш... Палавница...- засмях се, а смехът ми се разнесе из стаята. Мицури се изчерви, като домат и една сълза се плъзна по бузата й. Като видях това си махнах усмивката и започнах да я успоковам.
- Недей така де Мицури, просто се пошегувах. Не трябва да ми се връзваш... Пък и да ти кажа Клауд не ме привлича, а единственото което ме интересува е и винаги ще бъде Закс. Вярно е, че Клауд е готин, но аз го възприемам единствено, като приятел и не виждам как може това да се прерастне в нещо повече. Затова се успокой, ти си много приятна и ще видиш, че след време, когато го опознаеш и той теб, ще прояви интерес към теб... Нали...?- усмихнах й се аз, а тя само кимна с глава и си изтри сълзите от очите. В този момент се почука на вратата ни и двете се обърнахме в посока към нея. Аз и Мицури бяхме изненадани, защото за първи път чухме звука на чукане на нашата врата. Спогледахме се и се засмяхме, като аз станах и се запътих към вратата. когато я отворих пред нея седеше още един ангел, притежание на компанията. Загледах се в очите му, а те бяха същите прекрасни очи, които имаше и Закс. Косата му беше дълга и сива, също като на Сефирот, а лицето бяло и красиво. Седях като препарирана, а той направи крачка назад, защото видя моето притеснение и каза, че Ейнджъл го е изпратил, за да заведе мен и Мицури в една от стаите за тренировка. Опомних се и застанах спокойно, а Мицури седеше в стаята малко притеснена. Кимнах с глава и повиках приятелката си. Когато излязохме и двете от стаята тръгнахме с нововидяният ангел и само мълчахме. От време на време той ни споглеждаше и се мръщеше, друг път пък си говореше нещо много тихо и изсумтяваше. От това се дразнех и едва се възпирах да не си изпусна нервите, защото неисках да си създавам повече проблеми. Не ми стигаше, че едва съм дошла и си имах враг, като Сефирот, който иска да ме убие без капка зал, ами да се заяждам и с този. Намръщих се се ядосвах от държанието му към нас, но в същото време ми беше хубаво, защото се надявах скоро отново да видя Закс, но не в такова неловка за мен ситуация. Спомних си за лабораторията и за реакцията му и се вбесих. Защо така беше бесен, когато си свалих дрехите, дали пък с нещо го отвратих или пък.... Незнам... Бях много объркана и всякакви въпроси се въртяха в главата ми. Най-накрая стигнахме до стаята и когато сивокосия влезе аз се спрях на прага и се загледах вътре и неможех да помръдна, защото за днес втори път заварвах Закс да седи в някоя от стаите и да се изненадва от присъствието ми. Дали Ейнджъл не му казваше за моето идване или просто искаше да се направи на интересен. Незнаех какво да мисля и най-вече да правя. Тогава на лицето ми се появиха малки бръчки на раздразнение и влязохме в стаята.

Специално за теб sakura_uchiha1 :cvetq: . Това е Рейна в цял размер
https://servimg.com/view/14764436/31

Имам и ще ви ги пусна, само че на Рейна имам само тези и още една, която ше пусна по-нататък във фика.
На Закс: https://servimg.com/view/14764436/32
https://servimg.com/view/14764436/33
https://servimg.com/view/14764436/34
https://servimg.com/view/14764436/35
https://servimg.com/view/14764436/36
https://servimg.com/view/14764436/37

Закс и Клауд: https://servimg.com/view/14764436/38
https://servimg.com/view/14764436/39
https://servimg.com/view/14764436/40

Клауд: https://servimg.com/view/14764436/41
https://servimg.com/view/14764436/42
https://servimg.com/view/14764436/43
https://servimg.com/view/14764436/44
https://servimg.com/view/14764436/45
https://servimg.com/view/14764436/46
https://servimg.com/view/14764436/47


Сефирот: https://servimg.com/view/14764436/48
https://servimg.com/view/14764436/49

Мицури: https://servimg.com/view/14764436/50
https://servimg.com/view/14764436/51
https://servimg.com/view/14764436/52

Дженесис: https://servimg.com/view/14764436/53
https://servimg.com/view/14764436/54

Трима приятели и смъртни врагове: https://servimg.com/view/14764436/55

Това са снимките на героите ми, а когато се появява нов герой ще слагам снимката му в началото на главата. Приятно разглеждане :cvetq:

Заповядайте още снимки приятно разглеждане :cvetq:
Рейна: https://servimg.com/view/14764436/56
https://servimg.com/view/14764436/57
https://servimg.com/view/14764436/58
https://servimg.com/view/14764436/59
https://servimg.com/view/14764436/60

Дженесис: https://servimg.com/view/14764436/61
https://servimg.com/view/14764436/62
https://servimg.com/view/14764436/63
https://servimg.com/view/14764436/64
https://servimg.com/view/14764436/65
https://servimg.com/view/14764436/66
https://servimg.com/view/14764436/77

Ейнджъл: https://servimg.com/view/14764436/67
https://servimg.com/view/14764436/68

Мицури: https://servimg.com/view/14764436/69
https://servimg.com/view/14764436/70
Засега са само тези, ако изтегля още ще ги кача

А сега пускам и новата глава, че много чакахте . Посвещавам я на моята ЛЮБОВ Ваня (съжалявам любов, че отдавна не съм ти писала, но нали знаеш муза ) и на Леми Кай. Специално и за вас, които го четете :cvetq: . Пускам и снимките на новият герой, който се явява от тук нататък.
Кагура Сатоши: https://servimg.com/view/14764436/71
https://servimg.com/view/14764436/73
https://servimg.com/view/14764436/74
https://servimg.com/view/14764436/75
https://servimg.com/view/14764436/76

А сега и главата, пожелавам ви приятно четене :angel:

11. След около минутка се опомних и влязох в стаята. След мен влязоха Мицури и непознатият. Когато се спряхме се загледах в Закс, а той се намръщи и си обърна главата на другата страна. Стъписах се и се натъжих, а Клауд ми се усмихваше и мяткаше ръка за поздрав. Погледнах към него и само се усмихнах, защото знаех че това не се харесва на Мицури. Тогава Ейнджъл си скръсти ръцете пред гърдите и започна да говори.
- Рей, Мицури викнах ви тук, за да видите как протича една тренировка на войниците в компанията. Ще тренират тримата ми ученици.- погледна към мен, усмихна се и каза.- Рей, вие не познавате и другият член на екипа ми. Запознайте се с Кагура Сатоши. Той не говори с никого, но не е невъзпитан, като Сефирот.- тогава той се усмихна и ми смигна. Оплезих му се и всички започнахме да се смеем, с изключение на Сатоши и Закс. Чувствах се прекрасно, но и в същото време объркано. Неразбирах, защо Закс се държи така студено с мен. Ейнджъл взема очилата, които създаваха изображенията и тренировките. Всички ги вземахме и ги сложихме. Пред мен се появи някакво пронстранство и след секунда паднах на земята. Изсумтях и се изправих. Огледах се наоколо и видях, че се намирам на една гара. Чух гласа на Мицури и се обърнах, а изведнъж започна да се чува звън на мечове. Обърнах се и видях, как Клауд, Закс и Сатоши се бият с мечовете си. Изплаших се, как така се биеха помежду си. Що за тренировка е това, като се бият и могат да се наранят взаймно. Не бих понесла да раня хората, които обичам и никога няма да си го простя. Ще умра, но няма да загубя любим човек. Тримата подскачаха наоколо и се биеха с мечовете си, а ние с Мицури гледахме с отворени уста и се възхищавахме на силите им. Сатоши замахна с меча си и събори Закс на земята. Ужас се изписа на лицето ми и се затичах към него. Неможех да позволя нещо лошо да му се случи, иначе ще умра ако не е до мен. Когато стигнах до него, приклекнах и го обърнах. А той се стискаше за ръката и на лицето му беше изписана болка. Нещо ме прободи в сърцето и все едно поглъщах болката му. Така ме болеше, все едно бяха мен ранили. Сатоши се усмихна и подигравателно каа.
- Закс, ти си като момиче.- след това се засмя и продължи.- Я да видим, дали чернокосата красавица ще се справи със силите ми.- тогава си замахна меча и го хвърли право към мен. Сковах се на мястото си и потрепнах от ужаса, който ме беше обзел. Нито се мърдах, нито дишах, просто не правех нищо. Клауд се втурна към мен и Закс, но беше твърде далеч и когато меча се отрази в очите ми усетих, как една ръка ме хвана и изхвърли назад. Стоварих се на земята и веднага погледнах към мястото, където седях преди секунда. А там се беше изправил Закс и беше поел меча на Сатоши. Мечът на тъмния ангел се беше забил в ръката на Закс и се подпираше на земята. Неможех да повярвам на очите си, това не беше реално. Закс ме беше спасил от нараняване, от което той самият можеше да пострада много смъртоностно. Бях замръзнала на мястото си и се тресях от страх. Опитах се да се стегна, но мускулите ми не ме слушаха. Закс само се обърна и ме погледна в очите. Ахнах от това, което видях в тях и ми се завъртя свят. В очите му имаше страх, решителност и саможертва. Само за секунди изубих концентрация и изгубих съзнание. Чух ангелският глас на Клауд да ме вика и започнах да се връщам в реалността. Когато отворих очи, примигнах няколко пъти, а над мен седяха надвесени Мицури и Клауд, като се опитваха да ме съвземат. Огледах се и забелязах Закс и Ейнджъл да седи до него. Бях се върнала в стаята за тренировки и лежах на земята. Закс ме гледаше с ядосан поглед, смутих се и неразбирах какво означава това. Първо ме спасява и се притеснява за мен, а после е безразличен и даже ядосан на мен. Починах си малко и се опитах да стана от земята. Изправих се и залитнах, но Клауд беше до мен и ме хвана за ръката. Погледнах го, а той ми се усмихна широко. Леко се усмихнах и се изправих напълно на краката си. Ейнджъл погледна към мен и заговори ядосано.
- Рейна, не трябваше да правиш така. Не беше правилно да се спускаш към Закс и да се поставяш в опасност.- аз го гледах изненадано и не разбирах защо ми говори така.
- А какво трябваше да направя, да оставя да се избият ли? Кажи ми Ейнджъл?- виках побесняло, а Сатоши се засмя заядливо.
- Сладурче, не го наричай така. Задължена си да му викаш учителю. На какви обноски ги учат днешните деца.- засмя се отново той, а аз неиздържах на нервите си. Първо Сефирот ме обиждаше и казваше, че съм невъзпитана, а сега и някакъв си който е почти на моята възраст ми държи морал. За кой се мисли този кретен? Запитах се ядосано на ум и извиках.
- Мери си приказките, защото ти не си чак толкова голям от мен, така че ако аз съм дете, значи и ти си такова. Не ме обиждай, защото не ме познаваш и няма да ти позволя да се смееш за моя сметка.- Сатоши малко се раздразни от тона ми и изсъска.
- Малката не смей да ме сравняваш с пикла, като теб, защото нищо не можеш да ми направиш. Така че си затваряй малкта уста и.....- спря се той, защото Клауд седеше пред мен и в погледа му имаше ярост и злоба. Не бях го видяла, кога се е появил пред мен, защото бях заета да обмислям думите на този надут пуяк. Нервите ми също не издържаха и малко им оставаше да се скъсат и да избухна. Но Клауд седеше решително пред мен, за да ме защити от всички обиди, които сивокосия отправяше към мен. Сатоши пък се усмихваше дяволито и от време на време ме поглеждаше предизвикателно. Какво му ставаше на този кретен, че така ми говори. Не трябваше ли да се уважаваме и да се разбираме, особено когато Ейнджъл ни е учител и ще ни наставлява за вбъдеще. Не вярвах той да го е научил на такива грубости и обидни думи. Чудя се какво ли му се е случило, че да се държи така с новите и с другарите си, с които се предполага, че трябва да работят в екип и да се стремят да не се нараняват. Още от първият ден се чувствах объркана, пък какво оставаше за целият ми живот. Вече не бях сигурна, че някога ще бъда с любовта на живота си, няма никога да мога да му кажа какво чувствах и че исках да умра с него. Напълно ме объркваше с действията си. Винаги различни и изненадващи ме с всяка изминала секунда. Толкова много пътища без изход се появиха пред мен и незнаех по кой да поема. Само ако имаше някой да ми покаже и да ми помогне, бих предпочела това да е Закс, но с държанието си към мен не мислех, че това ще стане някога. По-рано когато пристигнах в отдела си мислех, че нещо в него е трепнало и че не е забравил първата ни среща, но явно съм се лъгала и вече почвам да се обеждавам, че годините който се опитвах да се срещна и добера до компанията са били грешка. Дали е така, дали сгреших, дали ще съжалявам някога за това мое решение. Продължавах да си мисля, а Клауд не отделяше погледа си от усмихнатият Сатоши. Ейнджъл не спираше да вика на учениците си да се спрат и да не се карат за глупости, но те не го слушаха. По-точно не го чуваха, защото бяха заети да се гледат и проклинат на ум. Мицури пък не спираше да се притеснява, както винаги. А Закс седеше и гледаше към съотборниците си и клатеше възмутено глава.

Ето и следващата глава за тези, на които им е скучно

12. Ейнджъл започна да нервничи и застана между двамата си вбесени ученици, като не спираше да ги следи с очите си. Всяка тяхна реакция и движение се забелзваше от него и обмисляше най-правилният начин, за предутвратяване на всякакви конфликити от тяхна страна. Сатоши отново се засмя заядливо и каза.
- Леле, Клауд ако знаеш как ме изплаши, чак се напишках от страх.- усмихна се, а русокосия ми приятел едва се сдържаше. Стана ми много гадно, че те се познаваха от толкова дълго време, а пък сега се карат заради мен. Аз, която бях дошла едва от един ден и вече им създавах проблеми. Застанах до Клауд и сложих ръката си на рамото му и когато той се обърна аз му се усмихнах. Погледа му беше объркан и не разбиращ от това което правех. Закс също се изненада от действията ми и съм сигурна, че не е оаквал точно това от мен. Сатоши се вгледа в мен, а аз излъчвах решителност и безстрашие.
- Клауд недей, не може винаги да седиш пред мен и да ме закриляш от всеки, както не прави някой друг...- прекъснах и погледнах към Закс, а той се стъписа.- Трябва да се справя с трудностите, както съм го правила досега.- Ейнджъл се обърна към мен и не вярваше на думите ми. Да се изправя сама срещу някого, който е тренирал толкова години, а аз която не съм научила нищо. Това беше невероятно смело от моя страна. Учителят ми се усмихна, но в този момент Сатоши изчезна и се появи зад него, като се затича срещу мен. Приклекнах, а той си извади меча и замахна с него, за да ме удари. Но в този момент Клауд спря меча му с неговият. Просто не знаех къде се намирам, толкова много ми се беше насъбрало, толкова много атаки отправени към мен. Дали пък всички тук ме мразеха и ненавиждаха. Какво толкова съм им направила, че така враждебно се държат с мен. Двамата отстъпиха една крачка назад и отново замахнаха с мечовете, но в този момент се появи голям меч и спря техните. Стаята се пълнеше с напрежение и злоба. Вдигнаха си главите и видяха, че Ейнджъл беше спрял мечовете им и ги гледаше с пронизващ поглед.
- Какво ви става и на двамата? Защо се биете така, все едно сте смъртни врагове?- те го погледнаха объркано, а аз се натъжих, защото знаех точно защо се карат. Сатоши изсумтя и каза раздразнено.
- Защо се месиш, това е между мен и Клауд? Щом иска да защитава тази пикла, нека се бие, като мъж. Махни се...- Клауд се намръщи и изсъска.
- Щом искаш да се бием, тъй да бъде... Но няма да ти позволя да я обиждаш след като не я познваш. Нямаш никакво право да се държиш с нея така. С нас прави каквото искаш, но да постъпваш така с Рейна е непростимо.- тогава Ейнджъл ги отблъсна и те паднаха на земята, а мечовете до тях. Те се изправиха и застанаха един срещу друг, като неспираха да се гледат накръв. Тогава Ейнджъл се развихри и силата му започна да излиза от него. Около него се появи нещо, като синq светлина и непозната за мен. Всички се бяхме стъписали, защото дори и учениците му не бяха виждали Енджъл толкова ядосан, че чак да си изпуска нервите. Тогава Ейнджъл извика със зловещ глас, откойто ме побиха тръпки от страх.
- Ако не спрете със споровете ще се развихря и всички ще си изпатите, затова не ме предизвиквайте... Ясен ли съм...- Поклатихме глави, Клауд и Сатоши си прибраха мечовете и се успокоиха. След около минутка и Ейнджъл се успокои и започна да говори.
- Не мога да ви позная, какво става с вас? Защо се държите, като деца, които се карат за една близалка?- аз малко се намръщих, защото не ми хареса сравнението му, но не казах нищо.- Не бяхте такива... Какво се промени за един ден, немога да разбера.- обърна се към Клауд и запита.- Клауд, ти не си такъв. Никога не си се карал със Закс или пък със Сатоши.... Какво ти става?- русокосия ми приятел си наведе главата, а Ейнджъл се обърна към Сатоши и продължи с лекцията си.- А ти Сатоши, може и да си грубиян, но никога не си нападал приятел, най-малкото войник на компанията. Рейна е вече част от отдела и би трябвало да се дръжиш с нея, както с другите, а не да се заяждаш и да я обиждаш.- най-накрая се обърна към Закс и разочаровано каза.- Защо не ги спря по-рано?- Закс се смути и си наведе виновно главата надолу.- Що за приятели сте вие..... Какъв екип сте, щом се карате и биете за най-малкият проблем? Никога не сте правили така... Кажете нещо, за да се защитите....- Ейнджъл продължаваше да вика бясно и разярено.- Защо мълчите? Неговорите, защото знаете, че съм прав нали...?- Всички седяхме мълчаливи и с наведени глави, дори и Мицури, която не беше направило абсолютно нищо. Учителят ни се обърна към мен и заговори със същият ядосан глас.
- Рейна, знам че не търпиш някой да те обижда и че си твърдоглава, но неможе винаги да си правиш каквото си знаеш. В отдела си имаме правила и всеки войник е длъжен да ги спазва. Ако искаш ме мисли за строг и лош, но това го казвам за твое добро. Грижа ме е за теб, защото ми напомняш за някого, когото загубих преди много време и неискам да стане същото с теб.- Тогава той си смекчи тона и се натъжи.- Е, в крайна сметка успяхте да ме накарате да се чувствам зле, благодаря ви... Ето ви списъка с вашите ученици.- каза и хвърли една папка към учениците си. Обърна се и излезе от стаята. А ние седяхме като препарирани и незнаехме какво да направим. Чувствахме се толкова неловко и виновни, че дори и не се поглеждахме. Тишината настъпи в стаята и никой не мърдаше от мястото си. Колко тежко ми стана от думите на Ейнджъл разплаках се и избягах от стаята. Какво не бих дала, за да може да мине болката, която ме прободе в сърцето. Ейнджъл се притесняваше за мен и искаше да бъда добре, а аз иденственото, което правех беше да го разочаровам. Чувствах се зле, защото му бях напомнила за някого, когото е обичал в миналото, а това не спираше да ме измъчва. Бягах по стълбите разплакана, а сълзите ми непсираха да падат на земята. Когато стигнах в стаята си, стоварих се на логлото си и продължих да плача. Колко гаден беше живота ми и колко ли гаден щеше да бъде занапред. Задавах си хиляди подобни въпроси, искаше ми се да не карам хората около мен да страдат и да не повтарям миналите си грешки. Толкова ми беше тежко и трудно да се боря със скапаният си и прокълнат живот. Мислех си, че като дойда тук и бъда с единствената си любов ще бъда щастлива, но явно се окзва точно обратното. Нито съм щастлива, нито съм със Закс. На къде да тръгна, какво да правя? Незнам!!!

Ето и дългоочакваната глава :cvetq:
13. Седях разплакана на леглото си и капките сълзи падаха по възглавницата ми. Бях много разстроена и се чувствах по същият отвратителен начин, по който и Мицури, когато ми разказа за чувствата си към Клауд. Същото се повтаряше и с мен и се чувствах ненужна на света. Клауд явно ме харесваше, а в същото време Закс се държеше безразлично и студено към мен. Каква полза има от мен? как мога да спася света, като не вярвах в себе си и способностите си? Как ще стана силна, като нямам никакво желание за нищо, камо ли за тренировки? Случката в тренировъчната стая се повтаряше безброй пъти пред очите ми и много ме натъжаваше. Неспирах да плача, заради тъжната си съдба, която явно никога няма да ми позволи да съм щастлива. А ми донасяше само болка, мъка и тъга. Защо поне веднъж не ме зарадва с нещо, дори и малко да е? Един щастлив момент или малко радост. Толкова много ли исках от нея? Мислех си аз и още по-силно стисках възглавницата си. Трябваше да направя нещо, за да може да изкупя поне вината си към Ейнджъл и най-малкото, което можех да направя беше да му се извиня лично, заради глупавото си държание днес. Трябваше да говоря с него и да разбера какво е станало и да се опитам да стана силна, за да не може повече да го наранявам по този начин. Да се държа като зрял човек, а не като недорасло дете. Да решавам проблемите си самичка и не с обиди и с нерви, а спокойно и с въздържаност. Вярно е, че отдела си има правила и аз трявбаше да ги спазвам, както Ейнджъл каза. Също трябваше да стана по-отговорна и да съм по-решителна, ако исках да стана силна и да спася света, както каза майка ми. Спомних си за нея и какво ми беше казала, когато си помислих че съм в рая и че най-накрая ще съм заедно с нея и баща ми. За едно се тревожех и неможех да си го избия от главата. За каква точно истина ставаше въпрос? Какво точно трябва да разбера за нея и как така съм намерила своето място на земята? Точно тези думи ме притесняваха и ме караха да потръпвам от ужас. Какво ли ме чака занапред? Какви ли изненади ще се случат в бъдеще? Мислих и премислях, но отговори така и не откривах. Мислех си, когато Мицури влезе в стаята и седна на леглото. Двете не си говорехме и всяка една си мислеше за различни неща. Най-накрая се надигнах и седнах на леглото си. Вгледах се в нея и отново се сетих за Ейнджъл. Натъжих се и спокойно я заговорих.
- Мицури, какво стана, когато избягах?- тя ме погледна, а в очите й имаше няколко сълзи. Изненадах се от това и няколко мисли ми минаха през ума. Дали този надут пуяк я беше нагрубил, както направи с мен?... Не, няма да е посмял да го направи, защото все пак там бяха Клауд и Закс, пък и след думите на Ейнджъл не би направил такова нещо. Тогава какво се е случило, че да се насълзи.
- Моля те, разкажи ми...- тя си изтри сълзите и започна да говори.
- Нищо не стана... Какво може да стане?- аз я изгледах объркана, а тя продължи.- Когато избяга Сатоши вдигна папката, която Ейнджъл хвърли и прочете, каквото беше написано вътре...- тя заекна и подсмръкна. Веднага се сетих за Ейнджъл и вече неиздържах на чувството за вина. Станах и се запътих към вратата. Мицури си ококори очите и плахо запита.
- Къде отиваш Рейна, неискаш ли да разбереш какво пишеше в папката?- обърнах се и приятелки й се усмихнах.
- Има време Мицури, всичко с времето си. А сега трябва да поискам прошка от един човек.- обърнах се и излязох от стаята, оставяйки засмяната Мицури вътре. Докато вървях по етажите си мислех, какво точно ще кажа на Ейнджъл, като се срешна с него и изведнъж се блъснах в някого. Както винаги бях заблеяна и непохватна. Паднах на земята и изсумтях. Вдигнах си главата нагоре, а пред мен седеше Той. Най-накрая се бяхме срещнали насаме, най-накрая да видя толкова копнящото от мен лице. Мечтаните очи и незабравимата усмивка. Изчервих се и незнаех какво да кажа. Изправих се леко и когато застанах на двата си крака очите ни се срещнаха. Гледахме се един в друг и не помръдвахме. Толкова беше запленително и прекрасно. Как мечтаех за този момент, в който ще се изгубя в тези синьо-зелени очи и ще се разтопя, като лед от парещата му усмивка. Какво ли не бих дала, точно в този момент да мога да чета мисли, за да разбера какво си мисли той. След няколко минути любуване Закс се опомни и си отдели погледа от очите ми. Смутих се, направих една крачка напред, когато той ми хвана ръката и ме спря. Замръзнах на мястото си и дори забравих да дишам. Той леко си спусна ръката към китката ми и плахо заговори.
- Благодаря ти, че се опита да ме спасиш преди малко...- аз се ококорих и невярвах на ушите си. Той ми благодари, че съм го спасила, че аз нищо не бях направила. Това истина ли беше или си въобразявах. Потръсках си главата, за да видя дали наистина не си въобразявах. Той усети това и се засмя, а пък аз още повече се изчервих. Ръката му седеше на моята и почти бяха хванати една в друга. Боже, колко дълго чаках този момент да се случи, колко си бях мечтала за него, а сега е реалност. Започнах да се чудя дали и той усещаше това, което и аз. Дали вътре в него сърцето му бие, като лудо? Дали кръвта му кипва, когато е до мен, както се случваше с мен? Чувствах се на седмото небе от щастие, но в същото време адски притеснена, защото незнаех как се чувства той. Най-накрая се опомних и едва казах.
- Няма защо....- неможах да кажа нищо друго от вълнение. Закс се усмихна широко и ми пусна ръката. Сърцето ми продължаваше да бие бързо и искаше да изкочи, за да му каже че винаги ще е негово. но се опитах да се успокоя. Направи крачка назад и прошепна тихо на ухото ми.
- Радвам се, че отново се виждаме, красавице....- изтръпнах и горещи тръпки ме побиха, а тялото ми буквално се разтече по пода, като желе. Засмя се и тръгна по коридора.
- Доскоро, Рейна...- Изчезна, аз седях на място и не мърдах. Не можех още да асимилирам, дали това беше реалността или не. Гледах напред в една точка и не мигвах. Тогава се опомних и тръгнах по коридора, но още чувствах топлата му и нежна ръка по моята. Приятелският и обичан глас. парещият дъх по ухото си. Това направо ме побъркваше, караше ме да се чувствам сякаш се раждам отново и виждам лъч светлина в тъмнината.

Това е специално за моите три ЛЮБОВ- Ваня, Ивето и Сез, обичам си ви много :obi4amte: :obi4amte: :bravo: :cvetq:

14. Вярвях си по коридора и както винаги бях замислена. Изведнъж се сетих, че незнам къде мога да намеря Ейнджъл. Спрях се и се зачудих, какво да правя. След около минутка се сетих, че директора ще знае със сигурност къде е той. Поклатих глава и тръгнах към кабинета на директора. Когато стигнах до кабинета почуках на вратата и получих разрешение да вляза. Натиснах дръжката надолу и влязох в стаята. А там посредата седеше директора, с умивка на лицето. Стъписах се малко, защото все едно ме очакваше. Застанах пред бюрото му и спокойно започнах разговора ни.
- Г-н директор, дойдох да попитам, къде се намира стаята на войник Ейнджъл.- той не спираше да се усмихва, като приятелски каза.
- На петият етаж в края на коридора. От асансьора вляво. Стая 509.- аз се поклоних, благодарих за информацията и излязох от кабинета му. Започнах да слизам към петият етаж и любопитни мисли ме обзеха. Какво ли притесняваше Ейнджъл и чак да го натъжава. На кого ли му напомнях, беше ми много интерестно. Но се притеснявах, че ако го попитам направо той ще ме намрази и ще започне да се държи студено към мен. Как да постъпя, за да не го натъжя още повече. Какво да кажа, как да разбера? Не спирах да си мисля, когато асансьора спря на петият етаж и вратите му се отвориха. А аз стоях на мястото си и все едно бях препарирана. Опомних се, излязох от него и започнах да вървя по коридора. Оглеждах номерата на стаите и се чудех кога ли ще стигна до 509-та. 544..543...542... Боже, колко стаи има на този етаж, а като си помисля, че тръгнах само в едната посока. В другата сигурно има много повече. Кой ли живееше в тези стаи, толкова ли много войници имаше компанията? Задавах си безброй въпроси като видях на една от табелките да пише 511, усмихнах се и продължих да вървя. Най-накрая стигнах пред една врата, на която на табелката пишеше 509 и се спрях. Поех си въздух и сложих ръката си на дръжката и тъкмо да я натисна надолу се сетих, че първо трябва да почукам и да изчакам разрешение. Вдигнах си ръката от дръжката и почуках. Поседях малко отвън, а отговор не получавах. Подразних се малко, отново почуках и заговорих.
- Тук ли си Ейнджъл? Отвори вратата, моля те... Аз съм Рейна.- нито глас, нито шум се чуваше от вътре. Намръщих се и натиснах дръжката. Вратата изкърца и пред мен се появи тъмната му стая. Така мрачна и зловеща, чак тръпки ме побиха от лъхащата миризма на самотата. Въздухът беше изпълнен с мъка и тъга. Имаше прозорци, но те бяха заковани с дъски, за да неможе светлината на деня и нощта да влизат в стаята. Тя беше съвсем обикновена. Легло, но половината от него беше грубо счупена с нещо и дъските седяха на пода. По пода имаше прах, както и на стените. Чаршавите бяха непрежно свити на топка, а двете вълзглавници пръснати по леглото. На пода също имаше пера, които предположих, че са от разкъсани възглавници. Имаше нощно шкафче до леглото и лампа, която беше счупена и едва седеше на мястото си. Врата, която сигурно водеше до банята му и един не много голям шкаф покрит с пепел и прах. Обходих цялата стая с поглед и забелязах, че на една от стените имаше черно петно, явно от пожар. Неможех да повярвам на гледката, която седеше пред мен. Стаята му не беше като моята, или като другите. Толкова мрачна и подтискаща. Как можеше да живее тук човек? Ако бях аз щях сигурно да се побъркам, но Ейнджъл спеше тук и явно това не го притесняваше. Бях потресена. Сигурно наистина много е страдал за някого, че да се изостави до така степен и да е направил това със стаята си. Опомних се и реших да си тръгна, защото обстановката и въздуха ме задушаваха. Толкова злоба, мъка и болка имаше в тях, че сърцето ме болеше. Обърнах се и за секунда вниманието ми беше приковано към шкафчето, което се намираше до вратата на банята му. Загледах се отгоре на него и се ококорих. Това можеше ли да е истина или просто от шока, в който бях изпаднала ми се привиждаше. Раших да проверя и когато стигнах до шкафа се спрях пред него и се загледах надолу. На него имаше две снимки обърнати с лицето надолу. Стана ми любопитно и реших да ги погледна. Дали това беше тайната, която криеше Ейнджъл от мен и всички нас? Дали щях да намеря отговорите на въпросите си или отново щях да бъда изгубена в тях? Това ли беше източника на мъката и тъгата на Ейнджъл? Умирах от любопитство и си сведох ръката. Хванах тази, която беше пред мен и я вдигнах. Бях все така скована и ококорена. На нея бяха Ейнджъл, Сефирот и някакво си момче. Не вярвах, Ейнджъл беше усмихнат и по лицето му се четеше щастие и радост. Но като съдя по стаята му, той явно не се чувстваше такъв сега. Но защо щом е бил щастлив тази снимка е обърната с лицето надолу, не трябва ли да е на почетно място, за да може да се вижда от всеки. Някакво чувство ме обзе и няколко сълзи паднаха по лицето ми. Чувствах се, както когато бях сама и нямаше на кого да кажа, колко много ме боли и колко съм самотна. Колко страдам, че нямах майка да ме прегърне нежно и баща, който да ми покаже правилният път, когато не знам по кой да поема. От очите ми не спираха да падат сълзи и оставих снимата надолу с лицето. Щом така е решил, значи нямах право да се меся в живота му. Ако това го нараняваше, нямах право да му причинявам още болка. Но исках да видя и другата снимка. Щом е обърната надолу, значи имаше още една болка в сърцето на Ейнджъл, която го пробожда, като нож. Неможех да спра до тук, когато бях видяла едната тайна на Ейнджъл. Трябваше да разбера, за да може любопитството ми да се задоволи и да не ме чувърка постоянно. Хванах снимката и тъкмо да я вдигна, една мъжка и груба ръка се стоври върху моята. Вцепених се от ужас, защото заради мислите ми не бях усетила, че някой е влязал в стаята. Мускулите ми се бяха свили от уплаха, а ръцете ми трепереха от страх. Изплашено си вдигнах главата нагоре, а там ме гледаха побеснели синьо-зелени очи.

Понеже не мога да се сдържа ще ви пусна следващата глава. :angel: До утре има много време :cvetq:

15. Ейнджъл седеше до мен и ме гледаше, все едно искаше да ме убие, затова че съм се усмелила да разкрия тайните му. Зениците му бяха разширени, а синьо-зелените му очи ме гледаха със злоба. Незнаех какво да правя и непомръдвах от мястото си. Опитах да си махна ръката от снимката, но той така я стискаше, че нмоежах да го направя. Тялото ми беше сковано, а очите ужасени. Защо се забърках в тази каша? Проклето да е любопитството ми, заради което сега ще си имам проблеми с Ейнджъл. Не го познавах още и незнаех на какво е способен. Това ме плашеше и потрепнах от страх. СПомних си за по-рано в стаята за тренировки и за силата му. Тя беше чудовищна, щом тогава бях ужасена, а не бях направила нищо, какво оставаше засега, когато ме намери в стаята си и да ровя из миналото му. Какво ще ми направи сега? Дали ще ме убие? Ще имам ли време да избягам? Неспирах да си задавам подобни въпроси и умирах от страх. Наистина ли беше способен да ме нарани, дори и да ме убие? Не исках да мисля подобни неща, но мислите неспираха да се рядет в главата ми. Ейнджъл си стисна зъбите заплашително, хвана ми ръката и ме запрати в стената. Ударих се силно в нея и паднах на земята. Чу се пукването на една от костите на лявата ми ръка и се хванах веднага за китката. А болкта от счупената ми кост непсираше да ме пробожда и да ме убива малко, по малко. Вдигнах си главата към Ейнджъл и извиках изплашено.
- Какво ти става Ейнджъл? Защо се държиш с мен така?- той ме погледна и отново избухна, както в тренировъчната стая. Ококорих се невярваща и се опитах да стана и когато се подпрях на двете си ръце, се чу още едно счупване в китката ми и ръката ми незабавно се стовари на земята. Залитнах и отново паднах на пода. Тялото ми се тресеше от страх и ужас, защото това което се случваше не вещаеше нищо добро. БЯх със счупена ръка и нямаше да мога да рачитам на нея, за да се бия. Пък и ако виках никой нямаше да ме чуе. Какво трябваше да направя и как да постъпя, незнаех и от това умирах от страх. Ейнджъл започна да се приближава до мен, а аз започнах да викам от ужас.
- Ейнджъл, недей.... Моля те, не се приближавай...- той не спираше да върви към мен, а аз да се опитвам да отстъпвам назад, доколкото ми позволяваше тялото.- Прости ми, затова което направих... Обещавам, че няма да се повтори... Не го прави... Моля те, Ейнджъл...- извиках аз и се разплаках. Страхът ми беше надделял от решителността ми и сълзите се появиха и започнаха да падат по лицето ми, а Чернокосия войник се спря пред мен. Загледа се в мен и очите му побесняха още повече.
- Какво правиш в стаята ми.... Никой не ти е позволил да влизаш, още повече да се ровиш из нещата ми... Няма да ти простя за тази твоя дързост... Държах се с теб добре и се стремях да ти е удобно в компанията, но ти прекали с търпението ми.... Сега ще си изпатиш...- извика той бясно и си вигна ръката нагоре. Видях, как около ръката му се появи отново онази синя светлина, а тялото ми се тресеше от ужас. Това ли беше последният ми момент от живота? Така ли щеше да завърши мизерният ми живот изпълнен само със самота и презрение. Затворих си очите и се помолих на господ да ме спаси по някакъв начин. Ейнджъл замахна с ръката си срещу мен и ме удари в стомаха с нея. Излетях и стената ме спря. Паднах на пода и изплюх кръв през устата си и се хванах за стомаха, а чернокосия войник се приближи до мен и в очите му неспираше да има злоба и жажда да ме види мъртва. Отново замахна към мен, а аз извиках потресена.
- Ейнджъл.... Недейййй.....- изведнъж той си спря ръката на сантиметри пред мен и в погледа му имаше уплаха и изненада. Неразбирах, какво точно ставаше, но използвах момента, станах и отидох в другият край на стаята, а той не мръдваше от мястото си. Толкова беше изплашен, че дори и не дишаше. БЯх с ококорени очи и незнаех какво да правя в момента. Стаята се изпълна със страх и злоба и въздуха ставаше все по-задушаващ за мен. Изкашлях няколко пъти и ми се зави свят, но се опитах да се стегна и да остана в съзнание, докато всичко лошо не премине. СЛед около минутка Ейнджъл се изправи и се обърна към мен. Успокои си нервите и силите и се натъжи.
- Ама....-заекна той и продължи.- Прости ми любов моя.... Неисках да се стига до тук, ще можеш ли да ми простиш?- Гледах невярващо и изплашено. Какво му ставаше, че ме нарича 'Любов моя'? Неразбирам.... След известно време той се опомни и спокойно каза.
- Рейна.... Съжалявам... Ела....- подаде ми ръката си, а аз незнаех какво да направя. Дали трябваше да му вярвам и да отида при него. Пък и да не бях му повярвала, нямах друг избор, защото така или иначе бяхме само двамата в стаята и нямаше кой да ми помогне. Пристъпих неоверено крачка напред, но тялото ми не издържаше на болката от ударите, които ми беше нанесъл той и паднах на земята. Задъхах се и не след дълго изгубих съзнание. Бях изправена пред тъмнината на Черна дупка, която ме поглъщаше малко, по малко и не искаше да ме пусне. Изведнъж всички мисли и спомени се появиха и ме връхлитаха един по един, точно както във филмите. Чувствах се самотна и изгубена, сякаш на никого не му пукаше за мен и не искаше да ме потърси. Кога ли щеше да спре този кошмар, който всеки път се повтаряше и ставаше все повече страшен за мен. Кога най-накрая щеше да се намери човек, който да ме избави от всичките ми кошмари и от злокобната ми съдба. Да ме спаси от самата мен, да развали злата магия, която тегнеше върху живота ми, като някой хищник, чакащ грешката на набелязаната си плячка.

Само заради вас ще пусна и следващата главичка. Специално за моите три Любов- Ваня, Ивето и Сез Обичам ви много :cvetq:

16. Всичко около мен беше изпълнено с тъмнина, която ми напомняше, колко беше самотно и мрачно миналото ми. Чух глас, който не спиаше да ми говори и започнах да се съвземам.
- Колко много съжалявам... Не трябваше да си изпускам така нервите... Моля те съвземи се...- отворих си очите и се огледах. Веднага, когато видях Ейнджъл до мен, се изправих, но веднага застанах на мястото си, защото все още чувствах болката на счупената си ръка. Сетих се, какво беше направил той и си сложих здравата ръка пред лицето и извиках умоляващо.
- Моля те, недей.... Недей да ме удряш...- Нищо не последва, нито вик, нито удар. Смутих се и си махнах ръката. Погледнах към него и лицето му беше посърнало, а очите виновно натъжени. Изненадах се от това и се опитах да разбера, какво цели с тази измъчена физиономия. За какво ли си мислеше, какво смяташе да прави? Дали планираше нещо или пък просто искаше да се оправя и тогава да си отмъсти. В мен имаше смесени чувства и незнаех кой да усещам. Дали добрите или пък лошите. Поредната дилема се появи пред мен и чакаше моето решение. Но както винаги такова нямах и започвах да се дразня на живота, заради тази неизвестност, която ми предоставяше и затова, че всяка секунда изпитваше търпението ми. След няколко минути изпълнени в мисли за съдбата ми, Ейнджъл стана и се обърна към мен. Стреснах се и се загледах в очите му. Както винаги бяха прекрасни, но този път изпълнени с тъга. Защо беше тъга? Та не искаше ли да ме убие? Защо човек, който иска да убие друг ще е натъжен, след като не е успял с мисията си. Тогава чернокосия войник си наведе главата и виновно заговори.
- Рейна...- заекна той, но веднага се опомни и продължи.- Съжалявам за случилото се. Не трябваше да си изпускам нервите и да те нападам така. Знам също, че нямаше как да се защитаваш, защото не си обучена и не беше честно от моя страна.- Какво беше станало с него неразбирах? Първо искаше да ме убие, а сега съжалява. Огледах се и видях, че не бяхме в неговата мрачна стая, а в просторна и светла стая. Смутих се и погледнах в очите на учителят ми. Незнаех каква му беше тъгата и защо така се спря тогава да не ме удари. Какво ли беше това което го възпря? Какво ли щеше да стане, ако не се беше опомнил? Отново ли бях му напомнила за когото е обичал? Тези въпроси не ме оставяха на мира, любопитството ми надделя и заговорих.
- Ейнджъл, кажи ми какво стана, защото всичко ми е смътно и непомня някои неща.- излъгах, защото исках да разбера истината. Той неспираше да ме гледа с натъжен поглед. Защо не ми говори? Защо не иска да ми разкаже, толкова ли го болеше от това, което му се е случило в миналото. Как да го накарам да ми разкаже? Как да го предразположа, за да се открие пред мен. Още бях замаяна и адски ме болеше главата. Погленах го в очите и плахо попитах.
- Ейнджъл... Кой ден сме днес?- Исках да разбера, защото замаяната ми глава, неможеше да бъде от недоспиване. Той си вдигна главата и очите ни се срещнаха. Той потрепна и натъжено отговори.
- Петък... Защо?- аз ахнах и се ококорих. Това неможеше да е вярно. Спала съм цели три дена, а се чувствах все едно не съм спала седмица. Какво ли е станало с мен, защото помнех до там, където той се успокои и ми каза да отида при него и после нищо. Черна дупка, която беше заличила идването ми в тази голяма и красива стая. Опомних се и решително заговорих.
- Кажи ми какво стана преди три дена и защо се спря тогава, да не ме удариш пак?- той се скова, а аз се подразних от реакцията му.
- моля те, разкажи ми... Чувствам се много виновна, че влязох в стаята и се ровех в миналото ти. Но искам и ти да ме разбереш. Когато каза, че ти напомням на някого ми стана много любопитно и исках да разбера, но това за снимките не го направих нарочно... Повярвай ми... Съвсем случайно ги видях и не можах да се сдържа... Разкажи ми, какво те мъчи и може да ти олекне.- Ейнджъл се изправи, а аз се смутих и незнаех какво е намислил. Лицето ми беше изненадано, а очите не спираха да го следят и да изучават реакциите и движенията му. Започна да крачи из стаята и беше замислен. За какво ли си мисли, че беше така неспокоен? Дали обмисляше да ми разкаже или пък по-лошо, да ме убие. Потрепнах от последната си мисъл и стиснах чаршафа с ръцете си. А Ейнджъл не спираше да крачи нагоре-надолу и да ме влудявва с това мълчание и напрежение. Вбесих се и извиках яростно.
- Ейнджъл... Ако не искаш да ми кажеш недей, но спри да ходиш нагоре-надолу, защото ме влудяваш. Моля те сп...- заекнах, защото той седеше пред мен и ме гледаше в очите. Неможех да се мръдна от изненадата, която ми беше направил той. А в очите му имаше топлота и приятелство. Не разбирах какво става, защото неочаквах точно това в момента. Той ме гледаше все едно се познаваме от доста време, а ние се познавахме едва от около две семици. В момента седеше пред мен, както когато се запознахме. Какво му ставаше? Защо се държи с мен така? Не искаше ли преди три дена да ме пребие от бой или най-малкото да ме заличи от този свят? НЕ спирах да си мисля, когато изведнъж той ме погали по бузата, аз се вцепених от ужас. Как си позволяваше тази дързост? В очите ми се появи злоба, а той само се усмихна и се изправи. Все така бях изненадана от действията му. Не разбирах какво правеше. Бях много объркана от това, което направи. Тогава си скръсти ръцете пред гърдите и се усмихна широко.
- Добре Рейна, щом искаш да разбереш за миналото ми, ще ти разкажа. Искам да задоволя любопитството ти и ще разбереш, защо толкова се вбесих, когато те открих в стаята ми и да разглежаш онези снимки.- Аз не вярвах на ушите си. Толкова лесно се беше съгласил да ми разкаже, а дори не ми беше взело никакво усилие да го карам. Той седна до мен и се загледа в очите ми. Така ми се любуваше, все едно бях някой, на когото много държи. Какво ли щях разбера сега? Какви ли изненади ме очакваха от миналото на Ейнджъл. Умирах от любопитство да разбера, че чак очите ми потрепваха от радост. Беше се съгласил да ми разкаже и да задоволи проклетото ми любопитсвто, което не спираше да ме изяжда от вътре. Исках да го спра, но както винаги то беше по-силно от мен и ме побеждаваше.

Ето и обещаната от мен главичка И за моите три Любов- Ваня, Ивето и Сез :obi4amte:

17. - Това беше много отдавна.- спря се той и се усмихна.- Когато бях дете, бях радостен и детството ми беше щастливо. Имах всичко, което си пожелаях, защото семейството ми беше богато. Бях презадоволен и се чудех каква беля да направя и какво занимание да си намеря. Баща ми беше магистрат и всички много го уважаваха, но също така се страхуваха от него. Много ме обичаше и никога не ми се караше, ако направя някоя пакост, но с другите беше безмилостен. Враговете си ги убиваше по-най жестокият начин и окото му нетрепваше дори. Майка ми беше прекрасна, с красиво лице и дълга и буйна коса. А очите й... Те бяха най-невинното и непорочно нещо на света. Нямаше втора по красота и доброта от нея на земята. Така си живеехме спокойно, когато един ден баща ми ме заведе на прием в едно от богатите семейства и там се запознах със сина им. Същото арогантно, заядливо и жестоко хлапе, като мен. Името му беше Сефирот и отначало започнахме да се заяждаме, дори и да се бием. Родителите ни много се притесняваха затова и ни забраниха да се виждаме, но мисълта че единият е загубил от другият ни изяждаше от вътре. Не обичах да ме побеждават и да ми забраняват каквото и да е. Той също и затова се оговорихме да се срещнем само двамата и да видим кой ще победи. Победеният щеше да слогува на победителят цял живот. Тогава бяхме деца, какво ли разбирахме от живота.- Той се усмихна широко и продължи.- И така се срешнахме и се сбихме. Не след дълго паднахме на земята пребити и с течаща кръв от нас. Лежахме безпомощни и нямахме сили да продължим. Тогава аз долазих до Сефирот и застанах до него. Той ме гледаше с умоляващ и победен поглед. Усмихнах се, изтрих малко от моята кръв и си сложих пръста на неговата и казах " Приятели до край". Той ме погледна в очите, а там той видя топлота и приятелство. Усмихна се и кимна с глава. И от тогава станахме неразделни приятели. Но....- той се стресна, защото във военният отдел зазвъня аларма. Аз се стреснах и извиках от уплаха. Ейнджъл веднага скокна и ме прегърна. Бях адски стресирана от звука, който ме изплаши, затова не можах да реагирам. След около минута се опомних и се опитах да се откопча от прегръдката му. Той усети това и се махна от мен. Седна отново на леглото и ме погледна нежно, а аз се смутих, както винаги, когато правеше така.
- Не се страхувай Рейна, това е просто алармата за спешни случаи. Всички те търсят и мислят, че си изчезнала или най-малкото мъртва.- Седях ококорена и не вярвах на думите му. Те ме търсеха? Че защо да го правят, нали всички в отдела ме гледаха все едно съм смъртоносна чума. Може би единствените, които ме търсят бяха Мицури, Клауд и може би Закс. Но дори и за него не бях сигурна, че го интересува, дали съм жива или мъртва. Натъжих се от мислите ми, а Ейнджъл отново ме погали по бузата. Гледах го с изненадан поглед. Защо продължава да се държи така с мен? Толков нежно и прекрасно, харесваше ми, но незнаех дали да се доверя на това добро държание към мен. След известно време се успокоих и Ейнджъл продължи с разказа си.
- Но един ден, когато си вървяхме по улиците и се чудехме какво да правим, защото ни беше скучно да си седим вкъщи, видяхме в една улица няколко момчета да бият по-малко от тях червенокосо момченце. Кръвта ни кимна и се спогледахме. Мислех ме си едно и също, а то беше да помогнем на момченцето. Кимнахме си с глава и се затичахме към тероризиращите момчета. Започнахме да ги бием и събаряме на земята ранени. Когато всичките момчета бяха на асвалта се обърнахме към падналото на земята и му се усмихнахме. А то ни гледаше с изплашен и ужасен поглед. Още не се беше съвзело от шока и страха, които го бяха обзели. Тръгнах и се спрях пред него. То се дръпна назад, а аз приклекнах и си подадох ръката към него. Казах му, че не трябва да се страхува от нас, защото няма да му направим нищо лошо и да го нараним. Отначало не ни повярва, но после погледна към победените момчета и хвана ръката ми. Изправихме се от земята и Сефирот се доближи до мен. Пуснах му ръката и тръгнахме по улицата, но в същият момент се спрях, защото момченцето ме беше хванало закръста и не искаше да ме пусне. Сълзи падаха от очите му и ме стискаше силно. Гледах с изненадан поглед и не знаех какво да направя. За първи път изпитах някакво странно чувство, което не бях изпитвал дотогава. Изпитах съжаление и безпомощност, към тези невинни очи на момчето. Обърнах се назад и се сковах на място, защото зелените му очи ме пронизваха право в сърцето. Как може човек да откаже на толкова прекрасни очи.- спря той, за да си поеми дъх, а аз тихичко прошепнах.
- Знам, за какво говориш Ейнджъл.- тогава се натъжих, а той се обърка и попита.
- Каза ли нещо Рейна?- погледнах го в очите и едва казах.
- Не Ейнджъл, сигурно ти се е пречуло.- Тогава той се замисли, а аз бях все така скована. След около минутка той се опомни и продължи да разказва.
- Сефирот също се обърна и малко се подразни от действията му. А аз седях на мястото си и немръдвах, бях така запленен от това момче, че дори и не дишах. А той седеше пред мен и сълзите му падаха по земята и в тях имаше молба за закрила. Размекнах се и го попитах какво иска и защо ме е спрял. Той плахо ми обясни, че иска да сме му приятели и да го закриляме от по-големите батковци, който постоянно го бият, защото бил от бедно семейство и всеки ден вземали парите му за закуска, които не били много. Разказа ни къде живее и че живее само с майка си, която не работела и била болна от смъртоносна болест. Всеки ден й бил подарен от господ, затова се налагало да работи и да краде, когато не можел да си намери работа или нямал пари. Седях като потресен от историята му и порепнах. Колко ли нещастни семейства има на света? Колко ли са страдали, зараи нещастната си съдба да се родят в бедни семейства? Какво ли знаехме ние, богатите, които бяхме задоволени с всичко, което си поискахме и не ни пукаше за нещата, които хвърляхме, че има хора на които ще им бъдат от помощ. Не спирах да си мисля това и да гледам право в измъчените очите на момченцето. Сефирот още повече се вбесяваше и тръгна към момчето. Спря се пред него и замахна с ръката си. Побеснях от ярост, хванах му ръката и я спрях да не го удари. Сефирот беше изненадан от мен и отстъпи назад. Приклекнах, а момчето си беше сложило ръцете пред лицето си. Усмихнах се, а той си махна ръцете и объркване имаше в погледа му. Тогава го попитах как се казва, а то радостно ми извика " Дженесис". Широко се усмихнах и му казах имената ни. Момченцето започна да подскача около нас от щастие. И така започнахме да дружим с Дженесис. Годините си минаваха и ние ръстяхме с тях. Разбирахме се отлично и никога не се карахме. Винаги бяхме заедно и помогахме на този, който е в беда. Но един ден се случи нещастие...- Той прекъсна разказа си, наведе си главата и се натъжи. БЯх объркана, за какво точно ставаше въпрос? Какво е било това нещастие, за което Ейнжъл говореше. Любопитството ми не спираше да се усилва и да не ми дава мира.

Ето и другата глава :cvetq: :obi4amte:
18. Ейнджъл седеше на мястото си и тялото му потрепваше отвреме-навреме. Незнаех какво да кажа или направя, явно това което се е случило тогава го унищожаваше отвътре.
- Ейнджъл, моля те разкажи какво стана нататък.- помолих му се аз любопитно, а той се загледа в мен. Толкова много тъга имаше в очите му, че чак мен ме болеше от нея. Той кимна и започна да разказва. Не ми пукаше дали в този момент някой ме търсеше или нещо друго. Исках просто да разбера всичко, което му се е случило.
- Но един ден майката на Дженесис почина и той беше съкрушен. Започна да се обвинява, че не е могъл да го предотврати. Не го виждахме много, седеше си постоянно вкъщи и плачеше. Дотогава беше винаги весел и се смееше с нас на нещастният му живот. Но тогава не спираше да плаче, че чак сърцето ме болеше. Сефирот беше по-скептично настроен към болката на приятелят ни и не обръщаше внимание, когато заговарях за него. Опитвах се да се свържа с Дженесис, дори понякога спях пред тях, само и само да се срещна с него и да разбера как е. Разбрах от хората, че той нито ядял, нито спял, а само плачел и викал в дома си, дори и не излизал навън. Незнаех какво да направя, за да спра болката му и да я погълна в себе си. Никога не бях усещал болка или тъга по загубата на обичан от мен човек. Не познавах мъката на сирачето и проблемите, които има то. Но
сега усещах празнина в душата си и чувствах, че трябва да помогна на изгубеният, от мъката си приятел. Един ден разбих вратата на дома му и влязох вътре, а той ме нападна и свали на земята. Беше си помослил, че съм дошъл да крада от къщата му и от скъпоценните му спомени. Когато ме видя стана от мен и седна на канапето. Къщичката му беше доста малка и неудобна. Имаше кухня, в която бяха сложили обикновен и счупен хладилник, малка печка с един котлон, а фурна нямаше. Доста малка мивка, няколко чинии и две чаши, имаше две вилици и две лъжици. Спалня, в която имаше две единични легла- едно за него и едно за майка му, но него вече явно никой не го ползваше. И една нищожна стаичка, която трябваше да бъде всекидневна. В нея имаше едно канапе, малко бяло-черно телевизорче и едно шкафче. Някои части на стените бяха с разлепени тапети и дори с черни петна по тях. Явно някога е имало пожар, но той никога не беше споменавал за такова нещо. По-точно никога не ни беше водил в дома си, а винаги бяхме или в нас, или в Сефирот. Тогава едва разбарх, че той се е
срамувал от дома си и от това как живее. Осъзнах, какво щастливо дете съм, че съм се родил в богато семейство и не съм търпял такива лишения, като Дженесис. Осъзнах, че моето призвание и задача в живота ще е като помагам на изпаднали бедни семейства в нужда. Така щях да съм щастлив и щях да даря спокойствие и радост на приятелят си. Поканих го да живее в къщи и той прие. Пренесе се в нас и родителите ми го приемаха, като собствен син. Плащаха обучението му и му даваха всичко, което и на мен. Никога не беше лишаван от нищо и всички го почитаха, както мен. Баща ми започна да помага на такива семейства с пари, с лекарства и всичко, което им е необходимо. Бях го помолил, че ако ме обича, колкото казва ще им помогне. Дженесис започна да се чувства много по-добре от това и дори се смееше, както преди. Но на Сефирот не му харесваше това, защото Дженесис имаше всичко, което и ние. Според Сефирот той не заслужаваше да живее така, а трябваше да остане в онази дупка, която неричаше свой дом и дори да умре от глад и мизерия. Не бях съгласен с него и често се карахме, но бързо ни минаваше и се сдобрявахме. Всичко започна да се нормализирва и живота ни отново беше спокоен. Но тогава сегашният директор основа компанията Шинра и тя започна да се разраства. Отначало нямахме интерес към компанията. защо ни трябваше да влизаме там? Имахме всичко, което искахме. Защо ни беше да се занимаваме с игра на убийци? Но веднъж когато вървяхме по пътя пред нас излезе огормно чудовище и ние замръзнахме на място. Нито се движехме, нито дишахме. То беше непознато за нас и чуждо. Тогава си помислих, че ще умрем и че няма отново да видя родителите си. Тогава
самолетите и най-новите изобретения на компанията, които никой не беше виждал до тогава, започнаха да се бият с чудовището и след дълга битка го победиха. Пред нас седеше убитото чудовище и нещо в нас трепна. Тръпката беше, как да се научим да се бием, като тях. Усещането, че няма кой да те победи. Желанието да изпитаме всички чувства, които усещаха и те в битка. След този ден неспирахме да си мислим за тях и да си представяме как се бием с подобни чудовища. Измисляхме си различни уръжия и се биехме с мечове, направени
от дърво. Толкова бяхме запалени по идеята един ден да сме войници и да рискуваме живота си, за да защитим хората. Това ни се струваше най-героичният подвиг на света. Не след дълго се пусна обява, че компанията набира доброволци за войници. Веднага се записахме и се явихме на всичките тестове, които трябваше да минем преди да станем част от Шинра. Но на последният тест Дженесис го скъсаха и не го допуснаха до военният отдел на Шинра. Аз и Сефирот бяхме приети и трябваше да заминем от родният си град и да живеем тук, където сме сега. Това съсипа Дженесис, отново съдбата му се подиграваше. Тъкмо, когато беше радостен и намерил истинското щастие с приятелите си трябваше да се раздели с нас. И не само това... Отново нямаше късмета да успее в живота си, ние бяхме приети, а той не. Точно преди да заминем той избяга от дома ми и повече не се върна. Много неловко се чувствах, защото го бях обикнал, като брат и бях свикнал да деля всичко с него, което преди не давах да става навъпрос. Родителите ми се опитваха да го намерят и върнат вкъщи, но така и неуспяха. Все едно се беше покрил в дън земя. Така си минаваха годините и единственото, което чувах за Дженесис беше че се е скитал из улиците и се опитвал да оцелее. Бях съкрошен и натъжен, когато дойдох в компанията. От една страна бях щастлив, защото Сефирот беше с мен, но от друга тъжен, защото Дженесис сигурно ни ненавиждаше, затова че сме го оставили сам. Когато ни докараха в отдела се настънихме и се
запознахме с наставника ни, но имаше нещо странно...- той прекъсна и се замисли, а аз все така ококорено го слушах и се любувах на разказа му. Натъжих се и сякаш усещах болката в сърцето му. Какво ли е станало след това? Какво е било това странно нещо, което спомена той? Дали има нещо общо с втората снимка, която така ревностно пазеше той от мен тогава? Бих предпочела да умра, но нямаше да спра докато неузная цялата история на Ейнджъл. исках да разбера на кого толкова му приличах. Кое в мен го натъжаваше, толкова много. Не можех да спра до тук, щом наполовина знаех миналото му.

Ето и снимките, че май почнахте да ги забравяте

Мицури: https://servimg.com/view/14764436/81
https://servimg.com/view/14764436/82

Рейна: https://servimg.com/view/14764436/83
https://servimg.com/view/14764436/84

Клауд: https://servimg.com/view/14764436/85
https://servimg.com/view/14764436/86

Закс: https://servimg.com/view/14764436/87
https://servimg.com/view/14764436/88

Дженесис: https://servimg.com/view/14764436/89
https://servimg.com/view/14764436/90

Сефирот: https://servimg.com/view/14764436/95
https://servimg.com/view/14764436/96

Ейнджъл: https://servimg.com/view/14764436/91
https://servimg.com/view/14764436/92

Сатоши: https://servimg.com/view/14764436/93
https://servimg.com/view/14764436/94

Другите по-нататък :cvetq:

А ето я и главичката :cvetq: Специално за трите ми Любов- Ваня, Ивето и Сез и най-вече за сладурчето ми MC.Kenzie- обичам ви :obi4amte:
19. Бяха минали около пет минути, а той неспираше да си мисли и да седи мълчалив. Подразних се и се опитах да стана, но напълно бях забравила за ръката ми и се свлякох на легло. Ейнджъл ме погледна и се засмя и както винаги аз се подразних, но леко се усмихнах. Тогава той се загледа в мен и заговори.
- Ти Рейна, много ми напомняш на единствената ми любов в живота.- тогава отметна кучира коса, който беше паднал по лицето ми и си прокара пръстите в косата ми. След това ме погали по бузата, а аз седях неподвижна и невярвах на ушите си. Напомнях му за любовта му? За жената, която вероятно е обичал? Не мога да повярвам... Ейнджъл е пристъпил заповедта на директора? Нарушил е правилото, в което ясно се казва, че всякакви интимни и любовни отношения между войниците е напълно забранено. Защо ли се учудвам толкова, не бях ли аз, тази, която дойдох точно поради тази причина. Да бъда със голямата ми любов и да бъдем заедно завинаги, дори и да ми струва свободата и живота. Усмихнах му се искрено, защото знаех как се чувства. Но само едно неразбирах. Защо говореше в минало време? Като се замисля, откакто съм дошла не съм виждала жена около него, пък и ако имаше стаята му нямаше да е в такъв безпорядък. Какво ли е станало? Дали ли е мъртва или са се разделили и още е в отдела? Отново милион въпроси изникваха в главата ми и искаха отговор, но така и неуспявах да им отговоря. Единствено Ейнджъл можеше да успокои всичките, тези въпроси и да ги махне от главата ми.
- Ейнджъл.....- прекъсна ме той, като си сложи пръста на устата ми и ме накара да не говоря.
- Ш-ш-ш-шт... Не казвай нищо... Знам какво искаше да кажеш... Естествено, че ще ти разкажа, какво стана след това и какво имах впредвид под 'нещо странно'- засмя се, аз седях с недоумение. Дане би да можеше да чете мисли, че знаеше какво точно искам от него. Тогава той отново започна да разказва.
- Странното беше, че в моя екип щеше да има момиче. Не знаех, че в отдела имаше момичета, а пък на Сефирот въобще не му харесваше това. Той мислеше, че единствената работа на жените беше да седят вкъщи, да готвят, чистят и гледат децата. А тя искаше да стане войник и явно беше готова да понесе убидите и трудните тренировки, само и само да се докаже, като равна на нас. Тя беше прекрасна... С англеско лице, дълга и мека коса и прелестни сини очи. Лицето й беше бяло, като сняг, а усмивката й.... Тя беше красива и толкова запленителна...- той се загледа в мен, а аз се смутих.- Също като теб... Същите сини и невинни очи, като твоите, същото бяло лице и така обичаната от мен запленителна усмивка.... Ето защо ти казах, че ми напомняш на нея. Много си проличате и това ме кара да си спомням за тази жена. Толкова добродушна и заяждаща се със Сефирот.- Ейнджъл се засмя звучно и аз се усмихнах широко. Сетих се за спора ми със Сефирот и ми беше станало смешно. Бях си спомнила глуповата му физиномия, когато Ейнджъл му беше спрял меча, за да не ме убие. Тогава попитах Ейнджъл.
- Кажи ми нещо Ейнджъл... Винаги ли е бил такъв Сефирот?... Винаги ли се е заждал с момичетата тук?....- тогава той си наведе главата надолу, а аз веднагах се смутих от реакцията му.- Ейнджъл.... Какво има?... Защо се натъжи, да не би да казах нещо, което те обиди?- той си вдигна главата и тихо заговори.
- Така е... Сефирот винаги е бил такъв. Не можа да се промени и продължава да се заяжда с всеки... Но в отдела от дълго време нямаше жени войници.- аз се ококорих невярващо.
- Питаш се защо ли?... Ще ти отговоря, защото преди 19 години имаше един инцидент и от тогава директора забрани да се вземат жени войници. Като изключвам докоторите и професорите, които създават всякакви изобретения за компанията. Този инцидент щеше да разруши компанията и за да предутврати подобни случаи, директора забрани да се вземат жени вийници. Вие с Мицури сте единствените момичета тук от доста години.- аз си наведох главата и плахо попитах.
- А какво стана с тази жена? Къде е сега?- той погледна към белия таван, а в мен нещо трепна. Наистина ли беше умряла или нещо друго се е случило с нея? Неиздържах на неизвестното и исках да разбера истината, колкото се може по-бързо, за да мога да се успокоя.
- Няма я Рейна...- ококорих си очите и аханах.
- Как така я няма Ейнджъл? Не те разбирам, какво искаш да ми кажеш... Моля те обясни ми.- свали си погледа от тавана и ме погледна. След няколко секунди си затвори очите и се усмихна.
- Ако знаеш колко много ми липсва тя... Липсва ми, как нежно ме докосваше и как сладко ме наричаше... Колко много искам да върна времето ?- Както винаги толкова много въпроси без отговори се въртяха в главата ми.
- Сега ще ти обясня Рейна, по-точно ще ти разкаже и ти ще разбереш за какво става въпрос.- изведнъж по коридора се чуха стъпките на забързани хора и гласовете им. Веднага погледнах към Ейнджъл с изплашен поглед, а той само ми каза да мълча и да не вдигам шум. Отиде до вратата и се заслуша. А в стаята цареше гробна тишина. Въздухът се беше изпълнен с мъка, тъга, напрежение и неизвестност. Ейнджъл продължаваше да ме мъчи и да ме държи в невидение, за станалото с него. Какво ли не бих дала, за да мога да виждам миналото, за да разбера всичко, без да ме мъчи толкова много. Какви ли изненади ще ми предостави разказа му и какви ли тайни ще ми разкрие. Незнаех и това ме убиваше. БЯх объркана, както често ми се случваше, откакто дойдох в отдела. Какво трябваше да направя? Как да постъпя и кой път да поема. Това бяха най-честите дилеми, които се появяваха пред мен. Но колко още шяха да се появят в бъдеще, още нищо незнаех?

Ето и на този фик пускам следващата глава сега Специално за Леми Кай-не се сърди , трите ми любов- Ваня, Ивето и Сез, както и за MC.Kenzie обичам си ви много :cvetq:

20. Ейнджъл седеше до вратата мълчаливо и слушаше какво става навън. Бях се много притеснила, защото ако някой влезеше в този момент, кой знае какво щеше да си помисли. Аз и Ейнджъл в една стая, а аз легнала на леглото. Ужас!!! От тези мисли потрепнах и погледнах към наставника си. Объркването, което имах преди не се махаше от лицето ми. НАй-накрая гласовете и стъпките изчезнаха и Ейнджъл се отпусна. Въздъхна спокойно и седна на леглото, където седях аз. Обърна се и се загледа в красивите ми очи, а в очите му имаше тъга. Смутих се от погледа му и веднага погледнах надолу. Аз бях причината, заради която очите му са посърнали и изпълнени с мъка. Това не ме оставяше намира и дори смущаваше, когато той ме погледнеше в очите. Чувствах се по някакъв начин виновна, макар да знаех, че нищо лошо не съм направила. Тогава лицето му за миг се промени от тъжно на сияещо и усмихнато. ТОгава продължи с разказа си.
- Замина си преди много години и напусна компанията. Шинра започна да я преследва и търси, но без резултат, защото тя си беше сменила самоличността и цвета на косата. Но никой от компанията не знаеше, че помнех и още помня очите й и никога няма да ги забравя. Бих ги познал всеки път, дори да гледам само очите на хиляди жени, a да не виждам лицата им. Те бяха величествени, непокорни и запленителни. Нямаше човек, който да се е вгледал в тях и веднага да не се е влюбил в този прекрасни очи. Лицето й беше бяло, като сняг, а кожата й мека, като коприна. Не бих я заменил, за нищо на света, но тогава се случи това....- заекна той и неизвестното ме завладя. Толкова бях нетърпелива да разбера какво е станало тогава, че чак започнах да си хапя долната устна и да стискам чаршафа под мен. Очите ми започнаха да шарят из стаята и да забелязват всяка малка точка в нея. След дълго обикаляне из стаята погледа ми се спря върху лицето на Ейнджъл и запитах любопитна.
- Какво се е случило Ейнджъл?- той се натъжи и заговори.
- Знам, че любопитството ти не те сдържа, затова ще започна от самото начало, когато дойдохме в отдела.- аз кимнах с глава и се настаних, за дълъг разказ, все едно щях да слушам от онези приказки, които никога не свършват. Той си пое въздух и започна да разказва.
- Когато дойдохме в отдела всички ни глледаха с омраза и презрение, защото бяхме новобранците и трябваше да показваме уважение към най-силните, но ние се държахме към тях с неприязън и стъбилност, с които им показвахме, че не падаме по-долу от тях. Това ги вбесяваше и ако не бяхме дошли да станем войници сигурно щяха да ни убият. ЗАведоха ни при директора и ни представиха. Единствено аз и Сефирот бяхме издържали тестовете от стотици деца. След това ни представиха на наставника ни и ни настаниха в стаите ни. След няколко дена учителят ни викна в една стая, която се преобрази в лаборатория и ни накараха да се съблечем.- той се умихна.- Както аз направих с вас.- спомних си за момента, който бях засрамена пред своята любов и си стиснах зъбите от ярост, тогава той продължи.- Вкараха ни в същите ковчези, в който с Мицури влязохте и сложиха част от метеора в телата ни. Събудихме се след няколко дена и след като се прибрахме по стаите, си починахме още два дена, защото тази процедура изисква почивка на тялото и ума. Както и време тялото да приеме клетките на метеора и да се смесят с човешките ни. След като си починахме учителят ни повика в една от стаите за тренировки и ни представи съотборника ни. Ахнах от изненада, защото така наречения съотборник беше жена. Беше тя.... Любовта на живота ми.- спря се той, усмихна се и продължи.- Тогава за първи път видях прелестните й очи, ангелското лице и красивата й усмивка. Бях пленен от нейната красота, а Сефирот, както винаги се дразнеше от тази моя слабост... Но всъщност това не беше слабост, а самата реалност. Това момиче много ми харесваше. Започнахме да тренираме и тя винаги ни побеждаваше. На мен не ми пукаше, защото все пак губех от обичан от мен човек, но.... Но Сефирот неможеше да преглътне обидата, че е победен точно от момиче и започна да се заяжда с нея и да я обижда. От своя страна тя също не се оставяше да я обиждат и непрекъснато затапваше приятелят ми. Това много ми харесваше и в същото време ме забавляваше. Едно момиче да го побеждава само с думи, това беше нечувано дотогава. Всеки ден тренирахме с различни тренировки и многобройни виртуални ситуации. Един ден ипратиха мен и нея на мисия, за да убием едно чудовище и когато го направихме, аз й признах чувствата си. Тя отвърна на тях и започнахме да се сближаваме малко по малко. Един ден Сефирот пък я причакал в коридора пред нейната стая и я хванал за ръцете. Казал й, че ще бъде негова и че много я харесва. Тя се изплашила и се освободила от него. Избягала и дойде при мен. Разказа ми всичко подробно и аз започнах да мразя Сефирот, за тази негова постъпка. Постоянно се карахме заради нея и със всеки изминал ден тя се натъжаваше, заради дразгите ни със Сефирот и започна да се обвинява. Аз я исках, но и Сефирот неотстъоваше. Незнаехме как да се разберем и се обзаложихме. Който победи вземаше нея. Един ден се срещнахме и започнахме битката си. Сефирот замахваше и ме удряше, но и аз не оставах по назад. И след дълга битка бяхме на земята изтощени и ранени. В този момент Тя беше разбрала какво сме направили и решила да избяга от компанията, за да не ни създава повече проблеми. Остави ни писма за всеки един от нас и замина. Когато и двамата нямахме сили за нищо спряхме да се бием, а няколко от войниците на Шинра дойдоха при нас, защото бяха изпратени от директора. Качиха ни на самолета и ни докараха в отдела. Може да се каже, че бяхме на предела на смъртта. Но в лабораторията ни спасиха и бяхме в бесъзнание около две седмици. Бяхме си пренатоварили телата, силите и клетките на метеора са щели да се пръстнат и ние да умрем, ако не сме спрели да се бием. Защото метеорните клетки ни правят по-силни от обикновено и ни дават живот. Само човек, който притежава същите клетки може да ни убие, защото човешките клетки не са достатъчно силни и не дават сила, която може да победи нашите. След като се събудхме бяхме малко объркани и се мъчехме да си спомним какво е станало. Седях си в стаята и не излизах, защото си бях спомнил за битката ни и затова, че искахме да се убием, заради една жена. Но как нямаше да се бия с него, като ставаше въпрос за жената която обичаме и двамата. Тогава получихме писмата от нея и бяхме съкрушени. Невярвах, че ме е изоставила и е предала толкова лесно нашата любов. Бях готов да се боря докрай, дори това да означаваше да умра. Поне щях да знам, че е до мен, а не като сега да незнам нищо свързано с нея. Дори незнам дали изглежда по същият начин. Когато си замина Шинра започна издирването й, защото тя беше най-силният първокласен войник в компанията. Изпратиха преследвачи и машини, за да я намерят, но без успех. Тя беше перфектно обучена да заличава следите си. Колкото и усилия да влагаха в намирането й, толкова повече достигаха до задънена улица. Дори и кучетата на компанията неможаха да я открият. Сефирот също много страдаше за загубата на обичаната от нас жена...-той прекъсна разказа си, защото забеляза ококорените ми очи от изненада и невярване. Този грубиян да страда за нещо? Не, това е невъзможно. Мислех си аз, а Ейнджъл се засмя и каза.
-Не ти се вярва, нали...? Но е самата истина. Той също беше съкрушен, като мен. Все пак беше загубил любимата си, както и аз.- той се натъжи отново, стана от леглото и започна да крачи из стаята, а аз бях много щастлива. БЯх научила миналото на Ейнджъл, дори и много повече и любопитството ми беше задоволено. Но... Тогава се обърнах към Ейнджъл и го запитах объркана.
- Ейнджъл... А как се сдобрихте със Сефирот?- запитах го, защото беше останала една незапълнена дупка. Той не спираше да обикаля около стаята, като заговори.
- Не беше лесно... Повярвай ми... Бродих из компанията и владенията й, за да не ми остава време да мисля за нея, защото направя ли го ще почна да изчезвам малко по малко. Отивах в стаята си единствено, когато бях до смърт изморен и лягах да спя, защото не го ли правех спомените ми за жената, която обичах най-много на света се явяваха пред мен и демоните ми изкачаха на повърхността. Започвах да викам, мачкам всичко, което ми се изпречи и чупя всичко в стаята. Ти знаеш много добре, защото видя на какво прилича стаята ми. Тя ми напомня за нея, за нейните нежни ръце, за топлите й прегръдки и за целувките изпълнени с любов. Неможех да седя там и да се наранявам, затова забраних на всички да не се доближават до нея. Да не се ровят из миналото ми и да мърсят непорочните ми спомени за тази жена....- Ейнджъл се спря на едно място и в очите му видях няколко сълзи. Натъжих се още повече.- А относно Сефирот, един ден се срещнахме и се сдобрихме. Обещахме си вечно приятелство и да си помагаме, дори и след смъртта ни щяхме да си останем такива.- Погледнах го в очите и запитах плахо.
- А защо Сефирот е такъв? Защо постоянно се държи с мен така? Нищо не съм направила, а той дори ме нападна с мисълта да ме убие... Отговори на въпроса ми, Ейнджъл... Защо ти си толкова добър, а той нагрубява само мен и Мицури?... Разбрах, че и той е страдал, но ти си традал много повече от него... Това немога да разбера... Би ли ми обяснил...- След секунда той вече беше на леглото и ме гледаше право в очите. Потрепнах, защото знаеше как да ме накара да се чувствам неловко. Тогава на лицето му се появи лека усмивка и погледна навън през прозореца. Аз се отпуснах и успокоих.
- За едно си права Рейна... Още от дете Сефирот беше егоистично и самовлюбено копеле, което не му пукаше кого нагрубява и наранява.- той още повече се усмихна.- Никога няма да се промени, затова свиквай...- този път се засмя звучно.- А защо се държи с вас така? Просто му напомняш за нея и това го изгаря отвътре. Не го показва, защото си мисли, че репутацията му ще пропадне. Но само аз знам какво му е и как се чувства в момента.- Изведнъж започнаха да се чуват тропоти и стъпки на бягащи хора в коридора. Ейнджъл веднага скокна до вратата и се заслуша, а аз бях изтръпнала и вцепенена. Незнаех какво да правя, толкова бях изплашена, че не мърдах дори. А на лицето на Ейнджъл се изписа притеснение и загриженост. За първи път откакто бях дошла в отдела видях наставника ми да се притеснява за нещо. Дали пък нещо щеше да стане и да съм в опасност и затова да се притеснява? Че аз съм в отдела на компанията, а не във вражеският лагер. Какво ли става? Изведнъж един силен шум от вратата прекъсна мислите ми и аз направо побеснях от ужас. Започнах да дишам бързо, а сърцето ми щеше да изкочи на вън от страх. Започнаха да се чуват нови удари по вратата, Ейнджъл отскочи назад и приклекна за атака. Аз незнаех къде се намирам от страх и не дишах дори. Какво ли ще ми донесе живота ми в компанията? Благодарна съм, че съдбата ме доведе точно тук, защото най-накрая изпитах всички чувства на света... Поне така си мислех. Но дали щеше да има още?... Това само съдбата ми го знаеше.