Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

First topic message reminder :

Ето малко разнообразие от Наруто . Надявам се да ви хареса . Пишете мнения и дали ви харесва, не ме щадете Този фик посвещавам на Ваня- моята любов. :cvetq:

Ден след ден, месец след месец, година след година- така бързо преминава живота на всичко по света. Ражда се, расте, живей и след това идва краят му. Без значение дали е малка мравка или човек, съдбата е безмилостна и се повтаря безброй пъти. Така, както слънцето изгрява и на края на деня залязва. Потокът, който управлява съществуването на световете и контролира животите на техните планети се нарича Лайфстрийм. Този източник на сила определя съдбите на всяко живо същество и дава силата си на планетите, за да могат да
съществуват. Компанията Шинра намери начин, как да използва тази мощна сила за по-лесен и богат живот на хората. Но силите на Земята започнаха да се изтощават и планетата започна да се бунтува. Изпрати различни природни бедствия, като предупреждение към всички нас. Мощни заметресения, големи наводнения, пожари, засушавания, обилни снеговалежи и ветровити бури. Цялата злоба на планетата се изля върху нас, а Шинра не спря с действията си. Появиха се неизлечими и смъртоностни болести и много хора умряха от тях. С всеки изминал ден хората осъзнаваха, какво причинява всичко това и започнаха да се бунтуват. Други компании почнаха атаки и действия към Шинра, за да може да се спре източването на силите на планетата, но без успех.
Защото компанията създаде военен отдел, в който се обучаваха мъже наричани Войници. Те се учеха там, как да се бият, как да използват силите си, за да защитават интересите на компанията и да я пазят от враговете й. В лабораторията на Шинра се правеха научни опити, като от обикновен човек, те го превръщаха в перфектното оръжие за убиване. Вземаха клетките от падналият метеор на земята и ги вкарваха в човешките им. Много младежи мечтаеха точно за това- за битки, за слава и пари; други пък просто нямаха избор, защото ако Шинра не ги вземаше от улицата и сиропиталищата те щяха да умрат. И така компанията се сдоби с мощна и непобедима армия от убийци. Започнаха и войните, компаниите и хората нападаха Шинра, за да я унищожат и да възстановят силите на планетата и предишният спокоен живот да се завърне на Земята. Различните компании създаваха
всевъзможни чудовища и роботи, заради борбата си, но никой не осъзнаваше какво прави и колко болка и тъга създава. Най-много си патеха мирните и нищожни хорица, които се интересуваха единствено да ходят на работа и да печелят пари за прехраната на семействата си.
Казвам се Норуно Рейна и това е моята история и любовта ми към Закс- първокласен войник и отличен убиец. Родена съм в град Гонгага и съм на 18 години. Косата ми е черна и дълга почти до кръста, лицето ми е бяло, а очите сини. Сираче съм и живея в една полу разрушена църква, като крада, за да мога да оцелявам. От дете се скитам по улиците, защото родителите ми са умрели когато съм била на 2 годинки. Преместих се да живея при леля ми, но и тя се спомина и съпруга й ме изгони на улицата. Дълго се скитах по улиците и спях на тях, докато не открих тази църква и не започнах да живея в нея. Нямам нито приятели, нито роднини, сякаш съм прокудена, както изгонените от селото си хора, заради ужасните си престъпления. В църквата намерих книги и учебници останали от едно време и започнах да се уча да чета и пиша. Така ми минаваха годините и все едно и също правех. Но един ден се случи нещо, което преобърна целият ми свят и живот. Срещнах най-прекрасния човек на света. Нека ви разкажа за този щастлив момент от живота ми.Случи се преди 4 години.--------------

----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вървях си по улицата и си мислех какво да правя този ден, не ми се седеше в църквата. Спрях се и се замислих. След около минутка се сетих, че мога да отида в парка и да си поиграя с гълъбите. Това беше
любимото ми занимание, защото много обичам животните. Реших се и тръгнах, но в този момент пред мен застана най-големият кошмар, който човек може да сънува. Вдигнах си главата и ужас се изписа в погледа ми, сковах се на място и дори не мигах. Толкова бях изплашена, че ако някой ме види ще се помисли, че съм видяла призрак. Пред мен седеше огромен робот на една от компаниите, които искаха да унищожат Шинра. В градовете често се случваше да има такива нападения на роботи или други плашещи до смърт изобретения. Робота ме забеляза и отправи към мен фокуса си. Когато червената точка се спря на челото ми аз си помислих, че това е последният ми ден, в който живея и се радвам на живота си. Очите ми бяха ококорени от ужаса, който този
робот внушаваше в мен, а тялото ми се тресеше от страх. Робота изстреля един куршум и той литна с бясна скорост към мен. Затворих си очите и се замолих на бог да ме спаси. Чу се някакво разсичане и аз просто седях на място и си мислех, че скоро ще видя светлината, която ще ме отведе в рая. Но тогава чух прекрасен глас да ме вика и си отворих очите. Пред мен седеше прелестно лице, а ръцете му да ме тресат, за да се осъзная. Лицето му беше бяло, като сняг; косата му черна, като въглен; а очите му, боже, те бяха в смесица от светло синьо и зелено. Съмият тои беше заплинително красив, не можех да повярвам на очите си. Такава вълшебна гледка се беше показала пред мен. А той неспираше да ме тресе и да говори.
- Хей момиче, добре ли си? Чуваш ли ме? Добре ли си?- чувах гласът му, но от всички емоции, който ме бяха сполетяли за около минута не можах да кажа нищо. Само кимнах с глава и не спирах да се вглеждам в ангелските му очи. Той се усмихна и сякаш ме прониза в сърцето с нея. Толкова величествена и красива. Тогава ме пусна, загледа се в робота и извика.
- Влез в този магазин и се скрии, докато свърша с този грозник.- той се усмихна и продължи.- Когато приключа тук ще дойда при теб.- кимнах с глава и се затичах към магазина. Чух как още един изстрел се стрелна към мен и се обърнах. В този момент той отскочи и разсече куршума с меча си на хиляди парчета. Не можех да мърдам от стреса, а той само ме погледна и извика.
- Какво още правиш на улицата? Влизай веднага в магазина?- опомних се и влязох веднага в магазина, а той да атакува робота. Приклекнах до прозореца и наблюдавах битката. А той скачаше около робота иму нанасяше удари със своя меч. След известно време робота беше целият разбит и падна на земята потрошен. На улицата седеше само Той и се задъхваше. Тогава погледна в посока към мен и се усмихна. Смутих се и приклекнах, за да прикрия срамът си от него, но не бях достатъчно бърза, защото той седеше пред мен и все така ми се усмихваше. Още повече се изчервих, а той си подаде ръката и аз я хванах. Когато се изправих застанах пред него и се вгледах в прекрасните му очи. Той видя това и ме попита.
- Как се казва госпожицата.- усмихна се още повече, а аз се смутих.
- Откъде знаете, че съм госпожица? Ами ако съм госпожа?- нацупих си муцунката, а той се засмя и каза.
- Еми, като гледам не носите пръстен на ръката си, затова ви нарекох госпжица. Надявам се да не съм ви обидил.- усмихнах се и отговорих приятелски.
- Не се притеснявайте, няма с какво да ме обидите. Как се казвате, ако не е много нахално да попитам.- той малко се смути и се замисли, а пък аз се зачудих на реакцията му. След около минутка, той се усмихна отново и заговори.
- Аз съм Фейър Закс, приятно ми е госпожице....- той спря и ме погледна с игрив поглед.
- Казвам се Норуно Рейна. На мен също ми е приятно.- подадохме си ръцете и се здрависахме, а аз неотделях погледа си от очите му. Минаха няколко секунди и мелодията на телефона му звънна и прекъсна мълчаливото ни любуване. Закс ме пусна и си извади телефона, отвори го и заговори с някого. След като приключи разговора си, затвори телефона и се обърна на другата страна. Натъжих се, защото имах чувството че няма повече да го видя и затова побързах да го заговря.
- Къде отивате Закс? Не искате ли да ви се отблагодаря, затова че ме спасихте от това....- заекнах и посочих към робота. Тогава той се обърна и каза с лека и приятелска усмивка.
- Имам работа, все пак съм един от войниците на Шинра и трябва да се връщам. Надявам се някой ден отново да се срещнем...- Закс се обърна и каза.- Доскоро...- тогава излезе и след секунда изчезна. Останах сама в магазина и се натъжих, защото знаех че никога нямаше да се видя отново с него. Образът и лицето му се запечатаха в главата ми, сънувах всяка нощ тези синьо-зелени очи, усмивката му се появяваше на всеки мъж, когото виждах, докато вървях по улиците. Закс ме преследваше навсякъде, дори и в сънищата ми. Мина месец от срещата ми с този човек, който превзе мислите ми и открадна сърцето ми, само с една среща, когато в града се пусна реклама, че военният отдел на компанията Шинра търси доброволци за войници. Трепнах и сърцето ми
заби в бърз ритъм. Имаше начин най-накрая да се срещна с него и да му кажа какво чувствам и как си представям нашата любов. Но имаше няколко пречки, за постигане на целите ми. Доброволците трябваше да бъдат над 18 годишна възраст и да имат максимален резултат в теста на интелигентност. И двете непокривах- нито бях над 18 години и ако се явя на този тест за интелигентност сигурно щях да получа минималния брой точки. Затова си поставих за цел да изчета всички книги и да науча всичко, за да мога да постигна максималния брой точки и когато навърша 18 години да кандидатствам в отдела. И така започнах с изпълнението на плана ми и дните започнаха да минават бързо. Бяха минали четири години и когато станах на 18 се записах за изпита,
относно теста за интелигентност.

А ето я и главичката :cvetq: Специално за трите ми Любов- Ваня, Ивето и Сез и най-вече за сладурчето ми MC.Kenzie- обичам ви :obi4amte:
19. Бяха минали около пет минути, а той неспираше да си мисли и да седи мълчалив. Подразних се и се опитах да стана, но напълно бях забравила за ръката ми и се свлякох на легло. Ейнджъл ме погледна и се засмя и както винаги аз се подразних, но леко се усмихнах. Тогава той се загледа в мен и заговори.
- Ти Рейна, много ми напомняш на единствената ми любов в живота.- тогава отметна кучира коса, който беше паднал по лицето ми и си прокара пръстите в косата ми. След това ме погали по бузата, а аз седях неподвижна и невярвах на ушите си. Напомнях му за любовта му? За жената, която вероятно е обичал? Не мога да повярвам... Ейнджъл е пристъпил заповедта на директора? Нарушил е правилото, в което ясно се казва, че всякакви интимни и любовни отношения между войниците е напълно забранено. Защо ли се учудвам толкова, не бях ли аз, тази, която дойдох точно поради тази причина. Да бъда със голямата ми любов и да бъдем заедно завинаги, дори и да ми струва свободата и живота. Усмихнах му се искрено, защото знаех как се чувства. Но само едно неразбирах. Защо говореше в минало време? Като се замисля, откакто съм дошла не съм виждала жена около него, пък и ако имаше стаята му нямаше да е в такъв безпорядък. Какво ли е станало? Дали ли е мъртва или са се разделили и още е в отдела? Отново милион въпроси изникваха в главата ми и искаха отговор, но така и неуспявах да им отговоря. Единствено Ейнджъл можеше да успокои всичките, тези въпроси и да ги махне от главата ми.
- Ейнджъл.....- прекъсна ме той, като си сложи пръста на устата ми и ме накара да не говоря.
- Ш-ш-ш-шт... Не казвай нищо... Знам какво искаше да кажеш... Естествено, че ще ти разкажа, какво стана след това и какво имах впредвид под 'нещо странно'- засмя се, аз седях с недоумение. Дане би да можеше да чете мисли, че знаеше какво точно искам от него. Тогава той отново започна да разказва.
- Странното беше, че в моя екип щеше да има момиче. Не знаех, че в отдела имаше момичета, а пък на Сефирот въобще не му харесваше това. Той мислеше, че единствената работа на жените беше да седят вкъщи, да готвят, чистят и гледат децата. А тя искаше да стане войник и явно беше готова да понесе убидите и трудните тренировки, само и само да се докаже, като равна на нас. Тя беше прекрасна... С англеско лице, дълга и мека коса и прелестни сини очи. Лицето й беше бяло, като сняг, а усмивката й.... Тя беше красива и толкова запленителна...- той се загледа в мен, а аз се смутих.- Също като теб... Същите сини и невинни очи, като твоите, същото бяло лице и така обичаната от мен запленителна усмивка.... Ето защо ти казах, че ми напомняш на нея. Много си проличате и това ме кара да си спомням за тази жена. Толкова добродушна и заяждаща се със Сефирот.- Ейнджъл се засмя звучно и аз се усмихнах широко. Сетих се за спора ми със Сефирот и ми беше станало смешно. Бях си спомнила глуповата му физиномия, когато Ейнджъл му беше спрял меча, за да не ме убие. Тогава попитах Ейнджъл.
- Кажи ми нещо Ейнджъл... Винаги ли е бил такъв Сефирот?... Винаги ли се е заждал с момичетата тук?....- тогава той си наведе главата надолу, а аз веднагах се смутих от реакцията му.- Ейнджъл.... Какво има?... Защо се натъжи, да не би да казах нещо, което те обиди?- той си вдигна главата и тихо заговори.
- Така е... Сефирот винаги е бил такъв. Не можа да се промени и продължава да се заяжда с всеки... Но в отдела от дълго време нямаше жени войници.- аз се ококорих невярващо.
- Питаш се защо ли?... Ще ти отговоря, защото преди 19 години имаше един инцидент и от тогава директора забрани да се вземат жени войници. Като изключвам докоторите и професорите, които създават всякакви изобретения за компанията. Този инцидент щеше да разруши компанията и за да предутврати подобни случаи, директора забрани да се вземат жени вийници. Вие с Мицури сте единствените момичета тук от доста години.- аз си наведох главата и плахо попитах.
- А какво стана с тази жена? Къде е сега?- той погледна към белия таван, а в мен нещо трепна. Наистина ли беше умряла или нещо друго се е случило с нея? Неиздържах на неизвестното и исках да разбера истината, колкото се може по-бързо, за да мога да се успокоя.
- Няма я Рейна...- ококорих си очите и аханах.
- Как така я няма Ейнджъл? Не те разбирам, какво искаш да ми кажеш... Моля те обясни ми.- свали си погледа от тавана и ме погледна. След няколко секунди си затвори очите и се усмихна.
- Ако знаеш колко много ми липсва тя... Липсва ми, как нежно ме докосваше и как сладко ме наричаше... Колко много искам да върна времето ?- Както винаги толкова много въпроси без отговори се въртяха в главата ми.
- Сега ще ти обясня Рейна, по-точно ще ти разкаже и ти ще разбереш за какво става въпрос.- изведнъж по коридора се чуха стъпките на забързани хора и гласовете им. Веднага погледнах към Ейнджъл с изплашен поглед, а той само ми каза да мълча и да не вдигам шум. Отиде до вратата и се заслуша. А в стаята цареше гробна тишина. Въздухът се беше изпълнен с мъка, тъга, напрежение и неизвестност. Ейнджъл продължаваше да ме мъчи и да ме държи в невидение, за станалото с него. Какво ли не бих дала, за да мога да виждам миналото, за да разбера всичко, без да ме мъчи толкова много. Какви ли изненади ще ми предостави разказа му и какви ли тайни ще ми разкрие. Незнаех и това ме убиваше. БЯх объркана, както често ми се случваше, откакто дойдох в отдела. Какво трябваше да направя? Как да постъпя и кой път да поема. Това бяха най-честите дилеми, които се появяваха пред мен. Но колко още шяха да се появят в бъдеще, още нищо незнаех?

Ето и на този фик пускам следващата глава сега Специално за Леми Кай-не се сърди , трите ми любов- Ваня, Ивето и Сез, както и за MC.Kenzie обичам си ви много :cvetq:

20. Ейнджъл седеше до вратата мълчаливо и слушаше какво става навън. Бях се много притеснила, защото ако някой влезеше в този момент, кой знае какво щеше да си помисли. Аз и Ейнджъл в една стая, а аз легнала на леглото. Ужас!!! От тези мисли потрепнах и погледнах към наставника си. Объркването, което имах преди не се махаше от лицето ми. НАй-накрая гласовете и стъпките изчезнаха и Ейнджъл се отпусна. Въздъхна спокойно и седна на леглото, където седях аз. Обърна се и се загледа в красивите ми очи, а в очите му имаше тъга. Смутих се от погледа му и веднага погледнах надолу. Аз бях причината, заради която очите му са посърнали и изпълнени с мъка. Това не ме оставяше намира и дори смущаваше, когато той ме погледнеше в очите. Чувствах се по някакъв начин виновна, макар да знаех, че нищо лошо не съм направила. Тогава лицето му за миг се промени от тъжно на сияещо и усмихнато. ТОгава продължи с разказа си.
- Замина си преди много години и напусна компанията. Шинра започна да я преследва и търси, но без резултат, защото тя си беше сменила самоличността и цвета на косата. Но никой от компанията не знаеше, че помнех и още помня очите й и никога няма да ги забравя. Бих ги познал всеки път, дори да гледам само очите на хиляди жени, a да не виждам лицата им. Те бяха величествени, непокорни и запленителни. Нямаше човек, който да се е вгледал в тях и веднага да не се е влюбил в този прекрасни очи. Лицето й беше бяло, като сняг, а кожата й мека, като коприна. Не бих я заменил, за нищо на света, но тогава се случи това....- заекна той и неизвестното ме завладя. Толкова бях нетърпелива да разбера какво е станало тогава, че чак започнах да си хапя долната устна и да стискам чаршафа под мен. Очите ми започнаха да шарят из стаята и да забелязват всяка малка точка в нея. След дълго обикаляне из стаята погледа ми се спря върху лицето на Ейнджъл и запитах любопитна.
- Какво се е случило Ейнджъл?- той се натъжи и заговори.
- Знам, че любопитството ти не те сдържа, затова ще започна от самото начало, когато дойдохме в отдела.- аз кимнах с глава и се настаних, за дълъг разказ, все едно щях да слушам от онези приказки, които никога не свършват. Той си пое въздух и започна да разказва.
- Когато дойдохме в отдела всички ни глледаха с омраза и презрение, защото бяхме новобранците и трябваше да показваме уважение към най-силните, но ние се държахме към тях с неприязън и стъбилност, с които им показвахме, че не падаме по-долу от тях. Това ги вбесяваше и ако не бяхме дошли да станем войници сигурно щяха да ни убият. ЗАведоха ни при директора и ни представиха. Единствено аз и Сефирот бяхме издържали тестовете от стотици деца. След това ни представиха на наставника ни и ни настаниха в стаите ни. След няколко дена учителят ни викна в една стая, която се преобрази в лаборатория и ни накараха да се съблечем.- той се умихна.- Както аз направих с вас.- спомних си за момента, който бях засрамена пред своята любов и си стиснах зъбите от ярост, тогава той продължи.- Вкараха ни в същите ковчези, в който с Мицури влязохте и сложиха част от метеора в телата ни. Събудихме се след няколко дена и след като се прибрахме по стаите, си починахме още два дена, защото тази процедура изисква почивка на тялото и ума. Както и време тялото да приеме клетките на метеора и да се смесят с човешките ни. След като си починахме учителят ни повика в една от стаите за тренировки и ни представи съотборника ни. Ахнах от изненада, защото така наречения съотборник беше жена. Беше тя.... Любовта на живота ми.- спря се той, усмихна се и продължи.- Тогава за първи път видях прелестните й очи, ангелското лице и красивата й усмивка. Бях пленен от нейната красота, а Сефирот, както винаги се дразнеше от тази моя слабост... Но всъщност това не беше слабост, а самата реалност. Това момиче много ми харесваше. Започнахме да тренираме и тя винаги ни побеждаваше. На мен не ми пукаше, защото все пак губех от обичан от мен човек, но.... Но Сефирот неможеше да преглътне обидата, че е победен точно от момиче и започна да се заяжда с нея и да я обижда. От своя страна тя също не се оставяше да я обиждат и непрекъснато затапваше приятелят ми. Това много ми харесваше и в същото време ме забавляваше. Едно момиче да го побеждава само с думи, това беше нечувано дотогава. Всеки ден тренирахме с различни тренировки и многобройни виртуални ситуации. Един ден ипратиха мен и нея на мисия, за да убием едно чудовище и когато го направихме, аз й признах чувствата си. Тя отвърна на тях и започнахме да се сближаваме малко по малко. Един ден Сефирот пък я причакал в коридора пред нейната стая и я хванал за ръцете. Казал й, че ще бъде негова и че много я харесва. Тя се изплашила и се освободила от него. Избягала и дойде при мен. Разказа ми всичко подробно и аз започнах да мразя Сефирот, за тази негова постъпка. Постоянно се карахме заради нея и със всеки изминал ден тя се натъжаваше, заради дразгите ни със Сефирот и започна да се обвинява. Аз я исках, но и Сефирот неотстъоваше. Незнаехме как да се разберем и се обзаложихме. Който победи вземаше нея. Един ден се срещнахме и започнахме битката си. Сефирот замахваше и ме удряше, но и аз не оставах по назад. И след дълга битка бяхме на земята изтощени и ранени. В този момент Тя беше разбрала какво сме направили и решила да избяга от компанията, за да не ни създава повече проблеми. Остави ни писма за всеки един от нас и замина. Когато и двамата нямахме сили за нищо спряхме да се бием, а няколко от войниците на Шинра дойдоха при нас, защото бяха изпратени от директора. Качиха ни на самолета и ни докараха в отдела. Може да се каже, че бяхме на предела на смъртта. Но в лабораторията ни спасиха и бяхме в бесъзнание около две седмици. Бяхме си пренатоварили телата, силите и клетките на метеора са щели да се пръстнат и ние да умрем, ако не сме спрели да се бием. Защото метеорните клетки ни правят по-силни от обикновено и ни дават живот. Само човек, който притежава същите клетки може да ни убие, защото човешките клетки не са достатъчно силни и не дават сила, която може да победи нашите. След като се събудхме бяхме малко объркани и се мъчехме да си спомним какво е станало. Седях си в стаята и не излизах, защото си бях спомнил за битката ни и затова, че искахме да се убием, заради една жена. Но как нямаше да се бия с него, като ставаше въпрос за жената която обичаме и двамата. Тогава получихме писмата от нея и бяхме съкрушени. Невярвах, че ме е изоставила и е предала толкова лесно нашата любов. Бях готов да се боря докрай, дори това да означаваше да умра. Поне щях да знам, че е до мен, а не като сега да незнам нищо свързано с нея. Дори незнам дали изглежда по същият начин. Когато си замина Шинра започна издирването й, защото тя беше най-силният първокласен войник в компанията. Изпратиха преследвачи и машини, за да я намерят, но без успех. Тя беше перфектно обучена да заличава следите си. Колкото и усилия да влагаха в намирането й, толкова повече достигаха до задънена улица. Дори и кучетата на компанията неможаха да я открият. Сефирот също много страдаше за загубата на обичаната от нас жена...-той прекъсна разказа си, защото забеляза ококорените ми очи от изненада и невярване. Този грубиян да страда за нещо? Не, това е невъзможно. Мислех си аз, а Ейнджъл се засмя и каза.
-Не ти се вярва, нали...? Но е самата истина. Той също беше съкрушен, като мен. Все пак беше загубил любимата си, както и аз.- той се натъжи отново, стана от леглото и започна да крачи из стаята, а аз бях много щастлива. БЯх научила миналото на Ейнджъл, дори и много повече и любопитството ми беше задоволено. Но... Тогава се обърнах към Ейнджъл и го запитах объркана.
- Ейнджъл... А как се сдобрихте със Сефирот?- запитах го, защото беше останала една незапълнена дупка. Той не спираше да обикаля около стаята, като заговори.
- Не беше лесно... Повярвай ми... Бродих из компанията и владенията й, за да не ми остава време да мисля за нея, защото направя ли го ще почна да изчезвам малко по малко. Отивах в стаята си единствено, когато бях до смърт изморен и лягах да спя, защото не го ли правех спомените ми за жената, която обичах най-много на света се явяваха пред мен и демоните ми изкачаха на повърхността. Започвах да викам, мачкам всичко, което ми се изпречи и чупя всичко в стаята. Ти знаеш много добре, защото видя на какво прилича стаята ми. Тя ми напомня за нея, за нейните нежни ръце, за топлите й прегръдки и за целувките изпълнени с любов. Неможех да седя там и да се наранявам, затова забраних на всички да не се доближават до нея. Да не се ровят из миналото ми и да мърсят непорочните ми спомени за тази жена....- Ейнджъл се спря на едно място и в очите му видях няколко сълзи. Натъжих се още повече.- А относно Сефирот, един ден се срещнахме и се сдобрихме. Обещахме си вечно приятелство и да си помагаме, дори и след смъртта ни щяхме да си останем такива.- Погледнах го в очите и запитах плахо.
- А защо Сефирот е такъв? Защо постоянно се държи с мен така? Нищо не съм направила, а той дори ме нападна с мисълта да ме убие... Отговори на въпроса ми, Ейнджъл... Защо ти си толкова добър, а той нагрубява само мен и Мицури?... Разбрах, че и той е страдал, но ти си традал много повече от него... Това немога да разбера... Би ли ми обяснил...- След секунда той вече беше на леглото и ме гледаше право в очите. Потрепнах, защото знаеше как да ме накара да се чувствам неловко. Тогава на лицето му се появи лека усмивка и погледна навън през прозореца. Аз се отпуснах и успокоих.
- За едно си права Рейна... Още от дете Сефирот беше егоистично и самовлюбено копеле, което не му пукаше кого нагрубява и наранява.- той още повече се усмихна.- Никога няма да се промени, затова свиквай...- този път се засмя звучно.- А защо се държи с вас така? Просто му напомняш за нея и това го изгаря отвътре. Не го показва, защото си мисли, че репутацията му ще пропадне. Но само аз знам какво му е и как се чувства в момента.- Изведнъж започнаха да се чуват тропоти и стъпки на бягащи хора в коридора. Ейнджъл веднага скокна до вратата и се заслуша, а аз бях изтръпнала и вцепенена. Незнаех какво да правя, толкова бях изплашена, че не мърдах дори. А на лицето на Ейнджъл се изписа притеснение и загриженост. За първи път откакто бях дошла в отдела видях наставника ми да се притеснява за нещо. Дали пък нещо щеше да стане и да съм в опасност и затова да се притеснява? Че аз съм в отдела на компанията, а не във вражеският лагер. Какво ли става? Изведнъж един силен шум от вратата прекъсна мислите ми и аз направо побеснях от ужас. Започнах да дишам бързо, а сърцето ми щеше да изкочи на вън от страх. Започнаха да се чуват нови удари по вратата, Ейнджъл отскочи назад и приклекна за атака. Аз незнаех къде се намирам от страх и не дишах дори. Какво ли ще ми донесе живота ми в компанията? Благодарна съм, че съдбата ме доведе точно тук, защото най-накрая изпитах всички чувства на света... Поне така си мислех. Но дали щеше да има още?... Това само съдбата ми го знаеше.

Ще пусна новата главичка, защото няма да имам време по-касно Баща ми им РД и ще съм заета :cvetq: :lah: Дано да ви хареса

21. Аз седях вцепенена на леглото и незнаех какво да направя, а Ейнджъл беше приготвен за атака. Изведнъж вратата се счупи и падна на земята. Извиках от ужас и уплаха, а пред вратата седеше Клауд и гледаше яростно. В първият момент се обърках, защото очаквах савсем друго, но после погледнах в очите му и там имаше нещо странно. Имаше злоба, гняв и ярост. От както се бях запознала с русокосия ми приятел не го бях виждала такъв. Той ме погледна, намръщи си веждите веднага и застана в нападателна позиция. Веднага разбрах защо беше такъв. Беше ме видял в леглото по боксерки и по потник. Също беше забелязал и превръзката на ръката ми. НАтъжих се, защото видях, че наранявам още един човек, който означава много за мен. А Клауд следеше всяко едно движение и реакция на Ейнджъл и обмисляше как да го атакува и какво да направи. От своя страна пък Ейнджъл се опитваше да разсее ученика си и да го заблуди. Знаех, че Клауд ме харесва и иска да ме защитава, но да се държи така с учителят си заради мен беше непростимо. Малко се ядосах и се опитах да стана, но счупената ми ръка не ми позволи и почувствах болката да ме пари. И двамата погледнаха към мен и в очите им имаше притеснение. Отново седнах на леглото, а те се обърнаха един към друг и се гледаха с кръвожадни погледи. Исках да стана и да ги спра, но неможех и това направо ме караше да беснея отвътре. Неможех да предотвратя една малка битка, а какво оставаше занапред. Трябваше да спася света, но как щеше да стане това, като не мога да се правя с проблемите си, камоли със спасяване на целият този свят. Дали наистина това беше съдбата ми или просто живота ми се подиграваше. Какво трябваше да направя в този момент? Неспирах да си мисля, когато погледнах към русокосия ми приятел и Ейнджъл. Те се засилиха и побягнаха един към друг, като в същото време си извадиха мечовете. Ужасът не се махаше от лицето ми, а ставаше по-силен. Замахнаха и всеки спря вражеския със своя. Гледаха се в очите, а злобата от очите на Клауд изригваше с всяка следващата секунда. Въздухът в стаята стана по-тесен и смесените чувства започнаха да го притискат надолу към пода. Започнах да се задушавам и едва да дишам, но на тях не им пукаше, защото бяха заети с проклетата си битка. Какво си мисли Клауд, че прави? Защо се бие със собственият си учител? Какво го прихваща, той не е такъв? Първо в стаята за тренировки се опитва да убие съотборника си заради мен, а сега се бие с наставника си пак заради мен. Толкова ли ревностно ме пази от всеки... Но... Тогава как ще бъда със Закс? Как ще му кажа какво чувствам към него. Клауд не би позволил точно това да се случи. Трябваше да измисля начин, как да предотвратя този сблъсък между Ейнджъл и Клауд и най-вече как да обясня на русокосия ми приятел какво точно изпитвам към него. А двамата не спираха да се мъчат да се отблъснат и един от тях да победи. Най-накрая Ейнджъл отблъсна Клауд и той падна на земята, но на секундата беше изправен и неостави време на Ейнджък да застане пред него и да го спре. Концентрира се и събра част от силата си в меча. Затича се отново и замахна, но този път мечът му пресече меча на Ейнджъл и го счупи. Хиляди парченца започнаха да падат по пода, като издаваха прекрасен звук. Тогава русокосия отблъсна Ейнджъл и той падна на земята, но този път Клауд седеше пред него и беше упрял меча до гърлото на наставника си. Ейнджъл се усмихна и съркастично каза.
- Ученика започна да надминава учителя.- Клауд леко натисна острието към гърлото му и изсъска злобно.
- Какво си й направил?- наставника ни го гледаше леко притеснено и виновно, а Клауд извика побеснял.- Чули какво те попитах? Защо Рейна е в леглото полу гола и е с превръзка на ръката? Само да си я докоснал с пръст ще те убия....- той викаше с все глас, а аз неможех да мръдна от мястото си, защото бях твърде шокирана от ситуацията. Той си мисли, че Ейнджъл ме е насилил? Немога да повярвам... Какво, за бога, говори той? Възможно ли е да си мисли точно това, та Ейнджъл не би направил такова долно нещо. Вярно е, че искаше да ме убие преди три дена, но да ме насили... Не това не мисля, че е възможно. Как дори си позволява да си го мисли. Бях адски объркана и мислите ми започнаха да стават доста несвързани. Ейнджъл си смръщи веждите.
- Клауд... Ти луд ли си? Какво ме караш да направя... Не съм й направил нищо лошо... Защо си мислиш, че съм я наранил?- Клауд си стисна юмрука и го заби в лицето на учителят си. Чу се силният удар на юмрука му и аз едва се сдържах да не припадна от напрежението и ужаса, който неискаха да ме напуснат.
- Какво си й направил?- повтори отново въпроса си той, а от лицето на Ейнджъл текна кръв и започна да пада по пода.- Защо е само по долно бельо и потник? Ах ти перверзник такъв... Що за чудовище си ти, щом насилваш момичетата без те да го искат... Не те ли е срам, да постъпваш така с тях... Но аз няма да оставя нещата така, защото още сега ще те убия и ще отмъстя, затова което си й направил... Умри...- извика Клауд и замахна меча си, а аз си зарових главата в одеалото, с което бях завита и се разплаках. Но точно преди меча да стигне до Ейнджъл се появи друг и спря меча на Клауд. Чух как извъняха двата меча и разбрах, че Ейнджъл беше добре, затова побързах да си вдигна главата нагоре, но сълзите ми неспираха да падат от очите. Изведнъж се ококорих и изненадата ми беше много по-голяма отколкото очаквах. Сърцето ми заби бързо, а дишането ми се учести. Усетих приятни тръпки да полазват по гърба ми и косата ми да се наелектризирва. Това беше той, така желаният от мен човек. Закс ме погледна за миг. Притеснението и загрижеността се бяха появили върху ангелското му лице. Клауд извика яростно.
- Закс махни се от пътя ми.... Иначе и ти ще пострадаш, ако не го направиш... Не ме карай да те нараня, заради този перверзник.- Русокосия неспираше да вика и да губи търпение, а Закс заговори спокойно.
- Успокой се Клауд. Ейнджъл нищо не й е направил, защо не вземеш да прогледнеш малко... Успокой се и нека Рейна ни обясни, какво е станало и ако е точно както ти казваш лично аз ще ти помогна да си отмъстиш и да го накажем, както подобава.- Клауд се обърна към мен и ме погледна в очите. Смутих се, защото те ме пронизваха и все едно искаха да кажа да го убие. Потрепнах и се опитах да се опомня, а Клауд си извърна погледа към Закс и изсъска.
- Добре... Нека чуем какво ще ни каже Рейна, но нито аз, нито ти ще мръднем от тук и ако е вярно ще се махнеш и ще ме оставиш да го убия.- Закс кимна с глава, а горкият Ейнджъл седеше под тях и едва дишаше от стрес. Все още не беше асимилирал, какво точно се случваше. Клауд и Закс ме погледнаха и русокосия ми приятел заговори заповеднически.
- Рейна, кажи какво стана? Ейнджъл направи ли ти нещо и ако е, какво точно?- той видя смущението ми и си смекчи тона, за да не ме плаши още повече.- не се притеснявай от нищо. Можеш да ни кажеш всичко, което се е случило, без да се срамуваш.- Аз го гледах в очите и незнаех какво да кажа или направя. Погледнах към Закс и той отново кимна с глава в отговор. Погледнах към Ейнджъл и се натъжих. Поредната дилема седеше пред мен и ме объркваше още повече. Чувствах се изгубена в пронстранството и се чудех на кой свят да спра. Дали трябваше да кажа истината, че Ейнджъл ме е удрял и съм си счупила ръката при един от ударите или трябваше да излъжа- нещото което наи-много мразех и ненавиждах на този свят. Но единственото нещо, което знаех беше, че трябваше да кажа поне нещо. смутих се от мислите си и потрепнах още веднъж. Отново бях на кръстопът, но незнаех по кой път да тръгна и ме беше страх, че ако тръгна по грешния път нямаше да има връщане назад.

Пускам и тук една главичка, за да не се сърдите За трите ми Любов- Ваня, Ивето и Сез и най-специално за моето сладурче MC.Kenzie обичкам си ви много :cvetq:

22. Какво трябваше да направя? Трябваше ли да излъжа?... Или пък не?... Аз да лъжа?... Аз, която най-мразя лъжата от всичко на света... Аз, която никога не съм си служила с лъжи и не съм лъгала. Какво да сторя?... Да кажа ли истината за случката в стаята на Ейнджъл и да издам тайните му. Да кажа каква беше болката и тъгата му. Да издам миналото му... Или да излъжа и да не мога никога да си простя за тази лъжа. Дали да стана лицемерка или пък да си остана безгрешна? Отново въпроси без отговори... Хиляди пътища, които ме объркваха. По кой да тръгна?... Целият ми живот ли е само въпроси и пътища без изход? Какво трябва да направя? Мислите ми се прекъснаха от демонския поглед на Клауд, който ме чакаше да кажа нещо или скоро нервите му щяха да избухнат. Погледнах към Ейнджъл, който седеше на пода безпомощен и гледаше към мен с натъжен поглед.
- Рейна, кажи ни какво стана?- извика яростно русокосия ми приятел. Той започна да се тресе и нишките на нервите му да се късат малко по малко. В очите ми се появиха объркването и незнанието. Какво трябваше да сторя? Погледнах към Клауд и се помъчих да свържа изречение.
- Аз.... Клауд....- заекнах, защото този път Ейнджъл ме гледаше с пронизващ поглед. Беше усетил, че щях да разкрия тайните му и неискаше да ми позволи.
- Хайде Клауд, нали си толкова печен? Удари ме... Убий ме, ако можеш.- заяде се наставника ни с русокосия, за да ме избави от тази тежест. Невярвах на ушите си... Би предпочел да го убият, пред това да разкажа за миналото му. Но защо не даваше? Неразбирах, какво точно грешно имаше в него. Клауд още повече изнервничи и се обърна към мен.
- Рейна, ще кажеш ли нещо или да свършвам с това.- след това погледна Закс и му каза.- Махни се от пътя ми... Неискам да те нараня... Моля те...- Закс не спираше да гледа в очите на приятелят си, а в неговите да има решителност да спаси учителят си.
- Сърземи се Клауд. Какво ти става? Ще убиеш учителят си, който те е наставлявал толкова години и се е грижел за теб, като собствен син. Това ли ще направиш?- Клауд си наведе главата надолу, но веднага я вдигна и беше решен да го убие. Нищо не можеше да го разубеди, по-точно единственият, който можеше бях аз. Но как да го направя, като не можех. Съвестта ми не го позволяваше, честта ми не го позволяваше. Тогава Клауд избута приятелят си назад и той падна, в съшият момент той вдигна меча си пред Ейнджъл и го стовари върху него. Аз извиках от ужас и се бях вцепенила.
- Клауд, недейй.... Не го прави моля те... Нищо не ми е направил...- меча замръзна на няколко сантиметра от тялото на наставника ми, а Клауд се обърна към мен и ме гледаше с объркване. Какво ли си мислеше в този момент. Дали ми беше повярвал.
- Как така не ти е направил? Защо мълча тогава досега? Защо не го каза по-рано? Ако не беше направил, щеше да кажеш още когато те попитах, нали...?- тогава решителността и смелостта ме изпълниха и застанах уверено.
- Не е вярно Клауд, не казах нищо тогава, защо не можех да повярвам в какво си се превърнал, заради мен. Как можеш да си помислиш, че Ейнджъл би ме наранил някога? Какво става Клауд?- извиках бясно аз, а русокосия ми приятел седеше и не вярваше на очите си. Беше дошъл да ме спаси, а аз му говорех така? Все едно беше направил ужасно престъпление и аз го корях за него.
- Какво искаш да кажеш с това, Рейна? Дойдох да те спася. Не си ли радостна, че съм тук? Обясни ми...- ръцете му се разтрепераха, меча му също.
- виж Клауд, не е това което си мислиш. Ейнджъл никога няма да ме насили, ако аз не го искам... Не че го искам де, но той не е такъв...- наведох си главата и едва промълвих.- Ейнджъл е добър човек.- Сълзи се стекоха по лицето ми, а Клауд все оше беше замръзнал на мястото си.
- Тогава ни разкажи какво стана, щом не е това, което си мисля.- заповеднически каза Клауд.
- Добре.- покорно отговорих аз и си поех въздух, но в този момент Ейнджъл разбра какво щях да направя. Щях да направя огромна грешка, за която може би нямаше да съжалявам за в бъдеще, защото щях да спася скъп за мен човек.
- Рейна, недей... Недей да го правиш заради мен.- трепнах и си вдигнах главата, така че очите ни да се срещнат. Вгледах се в неговите и се усмихнах, а той ме гледаше с изненада. Бях решена да го спася от тъгата и мъчението, което го убиваше. Щях да запазя тайните му, дори това да означаваше да умра.
- Преди три дена излязох от отдела, за да се поразходя навън и тогава ме нападна едно чудовище. Незнаех какво да правя и то ме удари с големите си пипала. Паднах и си счупих ръката. Тогава Ейнджъл дойде и го уби, но изгубих съзнание и не помня нищо... Не знам как съм се озовала в тази стая, но сигурно той ме е довел тук и ме е превързал, за да може да зарастне по-бързо...- Клауд ме прекъсна.
- А защо си полу гола, щом е станало така?- аз го погледнах възмутено и се изчервих. Замислих се, какво точно да му кажа и веднага ми хрумна една идея. Помолих се да ми повярва и заговорих.
- Дрехите сигурно ги е махнал, за да може да ми по-удобно и по-свободно да дишам, когато се съвзема... Ето защо.- въздъхнах от облекчение, а Клауд седеше на място и беше замислен. Толкова много се страхувах, защото незнаех дали ми е повярвал и това ме вбесяваше до някаква степен. След около минутка той си надигна главата и погледна към наставника си.
- Така ли беше?- запита с демоснки глас. Ейнджъл ме погледна, а аз му се усмихнах. Тогава си върна погледа към русокосия и кимна с глава в отговор. Тогава Клауд си махна меча и го прибра. Закс направи същото и ми се усмихна. Смутих се и още повече се изчервих. Закс беше разбрал за лъжата ми и му хареса, колко обедителна мога да бъда. Тогава се обърна към приятелят си и му каза.
- Вземи Рейна и я заведи в стаята й, а пък аз ще остана при Ейнджъл и ще му помогна.- Клауд кимна с глава, наведи се към наставника си и му пададе ръката си, като му се усмихна.
- Извинявай Ейнджъл... Незнаех какво се е случило... Ще ми простиш ли?- Ейнджъл хвана ръката му и го събори на земята. Тогава Закс и Ейнджъл прихнаха да се смеят, а аз се усмихнах леко. Клауд изпсува нещо и стана, но се засмя и дойде до леглото, където седях аз. Хвана одеалцето, с което бях завита и ме вдигна. След това ме понесе към моята стая, а вътре останаха двамата. Докато той ме носеше ми беше приятно, но в същото време бях разочарована, защото исках Закс да направи това. Да усещам силните му ръце, здравото му тяло и биещото му бързо сърце. Но усещах това на Клауд и ме влудяваше. Как да му кажа, че нямах чувства към него? Сигурно щях да го нараня, а сърцето ми не го позволяваше. Как да му причиня това? Какво трябваше да му кажа, за да го избегна? Не можех просто да седя и да му давам надежди, защото ако продължавах, може би щеше да стане същото, както е станало при Ейнджъл. Трябваше ли да се откажа и от двамата, за да ги спася от взаимно унищожение. Да се откажа от любовта ми към Закс, за да може всички да живеем спокоен живот. Нямаше ли някой да ми покаже правилният път?.... Когато стигнахме до стаята ми, той ме сложи в леглото и ме остави да си почивам. Мицури я нямаше, защото вече беше почнала да тренира с наставника си, но аз така и незнаех кой е. Дори незнаех кой ще е моя. Исках единствено да си почина, защото твърде много информация и преживявания ми се насъбраха напоследък. Затворих си очите и не след дълго заспах. Отново жива и дишаща, колко прекрасно и успокояващо. Отново сладкия ми сън да се появи и да се радвам че живея. Не бях се чувствала така спокойна и щастлива от доста време.

Искам първо да честитя Баба Марта на всички и да ви пожелая здраве, щастие и късмет :cvetq: Специално за моите три Любов- Ваня, Ивето и Сез и за моето сладурче MC.Kenzie и да ви кажа, че много ви обичкам :obi4amte: Е стига съм бращулевила глуппости, ето я и главичката

23. Бяха минали около две седмици от случая в стаята, където Клауд искаше да убие наставника ни. Мисълта за него не ме напускаше и дори ме ужасяваше. Какво ли щеше да стане, ако не бях излагала? Дали Клауд наистина щеше да го убие? Момента се повтаряше в главата ми и се изтрелваше като куршум пред очите ми. Не искаше да се махне и ми напомняше за лъжата, която за първи път изрекох. Мразех се затова и може би никога нямаше да си простя, но ако не го бях направила цял живот щях да съжалявам за решението си. Нещо ме пробождаше в сърцето и ми подсказваше да поема по грешният път, като излъжа. Това чувство ме преследваше всеки миг и дори не ме оставяше на мира в сънищата ми. Започнах да сънувам чудовища и войници. Кървища и изстинали трупове. Как невинни хора умират, заради прищявките на богаташите. Бях все така ужасена и уплашена. Това трябваше да спре, но как? Аз, която съм толкова слаба и невярвах в себе си. Не вярвах, че съм способна да спася света, особено като Зкас не е до мен. Не е с мен и да ме подкрепа. Не го бях виждала от доста време насам. Единственият път, когато го видях беше в стаята и да се бие с най-добрият си приятел. За всичко бях виновна аз и това направо ме убиваше.
- 'В този момент Тя беше разбрала какво сме направили и решила да избяга от компанията, за да не ни създава повече проблеми. Остави ни писма за всеки един от нас и замина.'- спомних си какво ми беше казал Ейнджъл и се натъжих. Дали щеше да стане това и сега. Но веднага ми изникна нов спомен от разказа на учителят ми.
- 'Невярвах, че ме е изоставила и е предала толкова лесно нашата любов.'- Бях напълно объркана. Точно това ли трябваше да направя? Да се откажа от любовта си към Закс и да замина. Да загърбя всички тези години, в който се борех със зъби и нокти, за да успея да дойда в отдела и да съм с любовта на живота си. Да предам съдбата си, която явно е решила да бъда със Закс, но да ми създава хиляди пречки. Защо ли беше толкова жестока с мен, нищо не й бях направила? Защо си го връщаше по толкова безмилостен начин. Неспирах да се скитам във въпросите си и да търся отговори. Точно така, живота ми беше Един Голям Върпос. А дали щях да намеря отговора му и да изляза от злокобната си съдба? Мислите ми бяха прекъснати от вече влязлата Мицури, която беше седнала на леглото си и ме гледаше с възмутен поглед. Погледнах към нея и още повече се обърках.
- Защо ме гледаш така Мицури? Какво толкова интерестно има в мен?- тя се начумери и изсумтя, а аз не спирах да я гледам и да не неразбирам какво иска.
- Няма ли да спреш вече с това?- запита ме тя ядосано, а аз се стъписах. Какво й ставаше, че ми говори така? Да не би да ми е бясна, заради това което стана преди седмици? Да не би да иска да се скараме?
- Мицури... Какво ти става, по дяволите? Защо ми говориш така?- запитах я възмутено и кръвта ми кипна. Тя ме погледна дълбоко в очите и започна да говори.
- До кога ще продължаваш да се държиш така? Депресирваш ме още повече и се ядосвам от това... Престани... Като те гледам как се измъчваш, чак мен ме боли...- Ококорих си очите от невярване. Да престана с кое? Да спра да се лутам из миналото и бъдещето ми?
- Я повтори!... Ти да не би да ме съжаляваш случайно?- с всяка секунда се изнервях все повече и повече. Нямаше право да ми говори така, та тя е имала родители, който са я обичали... А аз, нищо... Винаги съм била сама и съм се опитвала да се боря със сетни сили с мизерния ми и долнопробен живот.
- Не само ти си била сама Рейна...- тя си наведе главата и се натъжи.- Аз също бях сама дълги години. Майка ми и баща ми се разведоха и аз останах при баща ми, защото майка ми остана без нищо... Наложи се да си намери работа и едва да преживява. Баща ми беше жесток с нея и дори я биеше, когато бяха женени. Той беше известния бизнесмен и най-желаната плячка за жените, които обичаха парите му. Нищо друго....- Очите й се насълзиха и на мен ми стана гадно.- Винаги отсъстваше и седях сама вкъщи с прислужничките. Вярно е, че и двамата ме обичаха много, но това не ми стигаше. Исках вниманието им, исках да бъдат заедно както преди и да бъдем семейството, което помнех като малка. Изгубих детските си спомени и мечти, безгрижните и весели дни, в който бях щастлива със семейството си. Преди три години майка ми почина и аз бях съкрушена. Започнах да мразя баща си, затова че я беше оставил и много пъти наранявал. Затова, че неспираше да я унижава и изневерява. Тогава невярвах, че може да има нещо такова, като любовта. Тази дума си бях забранила да си я мисля, камо ли да я споменавам, но.... Но сега я усещам вътре в мен и виждам, че е истина. Усещам колко е красива и прекрасна. Какво ме кара да правя и как да се чувствам. Ти каза, че си тук заради Закс и това, което изпитваш към него, нали....? Отначало не ти повярвах, но когато ми разказа какво си преживяла и как си се борила с живота си дадох сметка, че такъв мил и добър човек, като теб неможе да лъже. Спуснах се по течението и оставих любовта да ме завладее, но сега започвам да съжалявам.- Сълзите й непсираха да падат по земята и да образуват малка локвичка по нея. Аз също се разплаках и понечих да я прекъсна, но тя отново започна да говори.
- Клауд харесва теб, Рейна. Нямам правото да се меся в живота му, пък и немога да го накарам на сила да ме обича. Затова исках да ти кажа, че ти си първият човек, в когото намерих приятел. Ти единствена ме прие, такава, каквато съм. Не се сърдя, че Клауд не отвръща на чувствата ми, а харесва теб.... Искам да знаеш, че каквото и да се случи винаги ще бъда до теб.- тогава си вдигна главата, погледна ме в очите и се усмихна фалшиво. Искаше да прикрие болката, която я разяждаше отвътре. Тъгата, която я убиваше малко по малко и разкъсваше сърчицето й на милион парченца. Аз не спирах да плача и незнаех какво да правя. Станах и отидох до леглото й. Седнах на него и я прегърнах силно. Тя седеше вцепенена от действията ми и с ококорени очи. Тя ми казваше, че ми дава мъжът, който обича, а аз я прегръщах нежно. Колко ли болка й бях причинила с това?
- Не го искам, Мицури... Клауд ми е просто приятел и ще си остане такъв. Знаеш, че обичам единствено Закс и никога няма да спра да го обичам, затова се успокой и ще видиш, че след време ще забрави за мен и ще бъдете заедно... Повярвай ми...- успокоих я аз.
- ' Хм... Колко интересно... Значи двете лигли са влюбени в съотборниците ми... Това е заинтригуващо. Трябва да докладвам на шефа.'- помисли си Сатоши, който седеше до вратата. Но в този миг усетих, че има някой пред вратата и ни подслушваше. Направих знак на Мицури да мълчи и станах от леглото, но той ме чу и изчезна веднага. Отворих вратата и там нямаше никой. Начумерих се и я затворих.
- 'Сигурна съм, че отвън имаше някой.'- Дали наистина не почвах да си въобразявам и до такава степен да съм се депресирала, че чак да ми се причуваше.

Съжалявам за чакането

24. Седнах на леглото до Мицури, когато се почука на вратата. Изнервих се и изсумтях. Станах от мястото си и отворих грубо вратата. Пред нея седеше ангелското лице на Закс. Стъписах се и се изчервих. Не очаквах точно него да видя този ден. Защо ли беше дошъл точно сега? Сега, когато съм напълно здрава, а не дойде през тези две седмици, които бях зле. А аз толкова много го чаках да дойде и да ме посети, дори и само за минутка. Не можех да кажа нищо, защото незнаех къде се намирам от срам. тогава в главата ми изникнаха въпроси... Боже, отново ли въпроси... изнервих се на себе си. Дали Закс беше този, който е подслушвал? Сигурна бях, че до вратата имаше някой и слушаше какво си говорим с Мицури. Ако е бил той, значи вече знае какво чувствам към него. Потрепнах от мислите си и го загледах. Той седеше пред мен и нямаше никаква реакция. Не може да е бил той, защото ако беше щеше да има поне някакъв знак... Или щеше да е ядосан, или поне радостен. Още повече се обърквах от мислите си и не виждах нищо друго освен очите му. Да, тези очи, които толкова много обичах. Изведнъж Мицури ме бутна и аз залитнах към него. Той ме хвана с двете си ръце, но изгуби концентрация и се стоварихме на земята. Той изпъшка, защото ударът му създаде болезнено чувство. А аз все така бях вцепенена и незнаех какво да направя. Очите ни се вглеждаха едни в други, а устните едва се допираха. Бях червена, като домат, а Закс леко се усмихна и подхвърли шеговито.
- Ехххх... Няма да се промениш... Все още си си същата непохватница, която помня отпреди.- Аз незнаех къде се намирам и се вбесих от закачката му. Този път почервенях от ярост и се надигнах грубо. Веднага след това той стана и се изтръска от прахта, а аз едва си сдържах нервите да не избухнат. Толкова бях бясна, че дори не чувах какво ми говори Мицури. По лицето на Закс се появи лека заядлива усмивка и се приближи към мен. А Мицури неспираше да се смее. Когато Закс спря пред мен се наведе и прошепна тишичко в ухото ми.
- Не се цупи красавице, усмихната си по-хубава.- тогава дъхът му ме погали по връхчето на ухото ми и аз изтръпнах. Изпитах същото чувство, което изпитах онзи ден, когато се срещнахме в коридора. Беше страхотно и прекрасно. Отдавна не се бях чувствала щастлива. Но в този момент той отново ми заговори.
- Да не би да се притесни, че съм толкова близо до теб и че си засрамена от мъж.- засмя се той, а нишките на нервите ми се скъсаха, обърнах се и му зашливих силна и звучна плесница. А той ме гледаше изненадано и не вярваше, че съм го направила.
- Перверзник... Не си ме засрамил или пък притеснил... Не обичам да се гаврят с мен, така че недей да правиш друг път така... Чулиии...- извиках бясно пред лицето му, а той се начумери, вдигна си главата и изсъска.
- Не се тревожи, няма да се повтори никога.- тогава се обърна и грубо каза.- Ейнджъл ви вика в стаята за тренировки.- тогава тръгна напред, а ние с Мицури се спогледахме и се засмяхме. Тругнахме след него и забелязах, че походката му беше леко забързана и арогантна. Усмихвах се широко, защото го бях вбесила и той се беше издал, че проявява интерес към мен. Толкова ми харесваше, че чак сърцето ми биеше бързо. Поне веднъж бях победила и даже малко се бях възгордяла. Толкова беше красив, когато се намръщи. Синьо-зелените му очи блестяха на светлината зловещо, но в същото време очарователно. Дори усещах, как гънките на нервите му се гънеха и как бушуваше отвътре. Толкова се забавлявах, че дори незабелязвах притесненеата ми приятелка. Не след дълго стигнахме до стаята, но както винаги бях замечтана и не бях усетила. Закс отвори вратата и ние влязохме вътре. Любимият ми затвори вратата и застана до Клауд, а русокосия ми приятел ми мяткаше с ръка и викаше радостно.
- Здравей Рейна... Как си? Оправили се ръката ти?- аз му се усмихнах и веднага се обърнах към Мицури и си махнах усмивката, защото тя беше посърнала и мълчалива. Беше ми адски гадно, че така постапва с нея и само на мен обръщеше внимание. А не беше никак честно от негова страна, да я кара да страда по този начин. Наведох си главата и се замислих. Що за човек бях, като наранявах най-добрата си приятелка? Не можех ли направо да кажа на Клауд, че не ме интересува и да прави каквото си иска? Просто не можех... Каквото и да направех все един от двамата щях да нараня и никога нямаше да си простя... Или пък да отвърна на чувствата му, като не изпитвах нищо към него. Да загърбя така ужесточената борба за любовта на Закс. Явно той само се забавляваше с мен и не искаше да е с мен... Какви ги говоря? Скарах се сама на себе си... В никакъв случай нямаше да изоставя Закс и любовта ми към него. За какво се бях борела толкова години? За нищото, за вятъра ли? Ще остана вярна на чувствата си и на сърцето си, пък каквото ще да става.... Мислите ми се прекъснаха от високия и груб глас на Ейнджъл.
- Викнах ви тук, за да ви представя на новите ви наставници.- аз се смутих и си вдигнах главата. Загледах се в него, а в погледа ми имаше объркване. Как така нови наставници? Какво ставаше тук? Не разбирах и се огледах. Видях Сатоши, едно непознато момче и както момчето, с което се заяждах в самолета. Той ме гледаше с неприязън и със злоба. Потрепнах и се обърнах към Ейнджъл. Дано да не бъда с него, че иначе няма да го издържа и ще се сбием някой път. Но защо сме тук само тези, нали имаше още в самолета? Те какво ли ще правят? Ейнджъл ме поледна и приятелски запита.
- Как си Рейна? ДОбре ли се чувстваш, оправи ли се?- кимнах с глава в отговор, а той си отмести погледа и продължи да говори влиятелно.
- Моите ученици ще са ви наставници и ще ви учат, как да си усвоите и управлявате силите.- аз замръзнах на място. Какво, за бога, ставаше тук? Неговите ученици ли? Ще ме тренира някой от тримата? Усмихнах се при мисълта, че ще прекарвам цялото си време със Закс... Но веднага си махнах усмивката, защото нова мисъл ме сполетя изведнъж... Ами ако бях с Клауд или пък по-лошо със Сатоши... Потрепнах и си намръших веждите. Мисълта, че този грубиян, който е по-зле и от Сефирот ще ми бъде наставник ме ужасяваше и вбесяваше. Нямаше да позволя това да се случи... Никой път... Нямаше да се оставя в лапите на звяра, който беше готов да ме убие при първа възможност....
- Мицури ти вече знаеш кой ти е наставника, нали...?- тя го погледна и в погледа й видях тъга и няколко сълзи. Кой й беше наставника, че така се натъжава. Да не би да е.... Прекъснах си мисълта, защото студени тръпки ме побиха, че учителят й можеше да бъде садистичното копеле Сатоши. Но чернокосия войник отново прекъсна мисълта ми.
- Рейна ти незнаеш, защото те нямаше дълго време... Наставника на Мицури е Клауд.- въздъхнах облекчено, но веднага ужаса се изписа на лицето ми. Щом Клауд беше нейн наставник, тогава кой беше моя? Обърнах се към Сатоши, а той ми се усмихна дяволито. Това неможеше да е истина. Наистина ли бях със Сатоши? Боже, помогни ми и не ме оставя в лапите на това чудовище...
- А сега нека новите войници се представят и след това ще ви разпределя. Двама ще бъдат при Сатоши и един при Закс... Но първо си кажете имената.- Двете момчета пристъпиха напред и започнаха да се представят.
- Сементе Бенет.- каза първото момче и се усмихна.- Приятно ми е да се запознаем.- стори ми се свястно и добро момче. Тогава лигльото от самолета каза.
- Якамуро Данте.- начумери се и нищо повече не каза. Смръщих си веждите и изсумтях. Как щях да се примеря да бъда с него и противния Сатоши? Как щях да издържа да съм далеч от любовта на живота ми? Защо Мицури беше с човека, който обича, дори и той да не отвръщаше със същото, а аз трябваше да бъда с тези смотаняци? Не бях съгласна и щях да направя всичко по силите си, за да не съм точно с тях. Дали съдбата ми отново ме изпитваше и искаше да види дали ще се справя и с тази трудност. Бях решена и нямаше да се предам, както винаги правех досега...

Ето и следващата главичка, знам че отдавна не бях пускала, но ето сега ще пускам
25. Седяхме по местата си и не казвахме абсолютно нищо. Малко по малко се изнервях от неизвестността и започнах да поглеждам хем към Мицури, хем към Закс и Клауд. Не исках да си помислям, че може да се падна със Сатоши или пък с Данте. Бенет ми изглеждаше интерестно и учтиво хлапе, но за да се падна с него трябваше да съм към отбора на Сатоши. Така че, и този вариант не ме устройваше. Какво трябваше да направя, за да бъда поне с един свестен човек, който да ме тренира? Защо Ейнджъл не говори и да разсее съмненията ми? Но ако случайно се падна с един от тези грубияни или пък по-лошо и с двамата, щях да се противя и да поискам от Ейнджъл да ме смени. Ами ако неможеше?... Какво шях да правя? Сатоши сигурно щеше да ми изцежда силите от тренировки, заради случката онзи ден, а Данте щеше да ме напада и ранява всеки път... Ужасих се от мислите си и за пореден път потрепнах. Закс видя уплашеното ми лице и се усмихна. Какво ли си мислеше в този момент... Дали се радваше на нещастието ми и ме проклинаше на ум, заради плесницата ми преди малко? Бях изпълнена със смесени чувства и незнаех на кои от тях да се отдам. Чернокосият ми ангел си вдигна ръката и я прокара по меката си черна коса. Погледна към Ейнджъл, въздъхна и отекчено каза.
- Защо ме занимаваш с такива глупости Ейнджъл?- тогава се обърна към мен и се загледа в очите ми. Както винаги веднага се изчервих, а той продължи.- Не ме разсейвай с тези лигави и недорасли келешчета.- тогава се усмихна още повече, а усмивката му приличаше, като тази на дявола. На секундата се вбесих и почервенях от гняв. Той ме наричаше лигава и недорасла? Казваше че съм 'келешче'? Та той е само с четири години по-голям от мен. За Данте може да каже, че е такъв, но за мен. Това беше непростимо... Аз, която съм била винаги сама и не съм усещала майчина или бащина обич.... Аз, която винаги съм се мъчила да се спрявам с проблемите си и да оцелея... С всяка следващата секунда избухвах още повече отвътре, а той все така се усмихваше и изпитваше търпението ми. Не издържах и викнах злобно към него.
- Кой е келеш бе, смотаняк? Ти си по-голям келеш и от мен...- той веднага си изтри самодоволната усмивка от лицето, а аз продължих да го обиждам. Просто нямах спирачки и не можех да се спра.- Щом аз съм келеш, значи и ти си такъв, разбра ли...? Не се прави на много печен и готин, защото не си... Така да знаеш.- скръстих си ядосано ръцете пред гърдите, а той се намръщи и изсъска.
- Ето защо не ми се губи времето с деца, като теб...- аз си ококорих очите от изненада.- Да, точно така. Ти си едно недорасло дете и спри да се държиш така с всички, защото не ти отива. Нито си на техният акъл, нито по-силна от тях, затовa ще се наложи да си мълчиш.- не вярвах на това, което се случваше. Той искаше да се бием? Искаше война?... Е щом е така ще я получи, но няма да му позволя да се държи с мен така надменно.
- Кой го казва?...- изсмях се грубо и подигравателно.- Самовлюбеното и надменно копеле Закс. Е Закс, какво стана?... Няма да се променя, затова не се престаравай да ме получаваш, защото не си ми никакъв.- той се усмихна дяволито и отново заговори, но този път в гласът му се долови нотка на надсмешка.
- Хм...- изумтя той.- Ще видим тая работа тигрице... Но да не вземеш да се вайкаш, когато те опитомя и те направя покорно момиченце.- Нервите ми неиздържаха и избухнаха.
- Хайде да те видим какво можеш тогава пикльо.- извиках бясно и приклекнах за атака.
- Пикльо ще викаш на баща си, разбра ли малката.- той не спираше да ме дразни и да се забавлява за моя сметка, но разбрах и че се дразнеше от обидите ми отправени към него. Стиснах си зъбите от гняв и злоба, защото нямаше право да говори така за баща ми. Очите ми започнаха да се променят. Гневът в мен започваше да променя и цялото ми тяло. Чувствах се странно променена и невиждано силна. Какво ставаше с тялото ми. Ейнджъл се загледа в мен, защото беше усетил прилива на енерсия и сила в тялото ми, която нарастваше бързо. Загледа се в очите ми и ужасът се изписа върху лицето му. Отдавна не му се беше случвало да види тези, така познати гневни очи на любимата му. Беше също и объркан... Как така притежавах същите очи на тази жена? Никой освен нея нямаше тези червени очи, които излъчваха гняв и отмъщение. Закс се смути и направи поза за отбрана. НЕ беше виждал нещо такова досега и това му беше непознато. Незнаеше какво да направи, за да се защити. А от мен започна да излиза някаква си червена енергия и да изпълва стаята със страх. Данте и Бенет Отстъпиха назад и застанаха до едната стена на стаята, а Сатоши си извади меча и се приготви за атака. Естествено, че нямаше да изпусне купона, та той винаги се забавляваше, когато побеждаваше съотборниците си. Но сега беше станало наистина забавно, защото искаше да си пробва силите върху новодошлият ми дар. Мицури пък не мърдаше от мястото си и беше потресена от случващото се. Дръпна се няколко крачки назад и сълзи започнаха да падат от очите й. Клауд веднага се притесни, за това което предстоеше да се случи и си извади неговият меч. Трябваше да направи нещо, за да ме спре и да ме нарани, колкото се може по-малко. Всички се страхуваха от това, в което съм се превърнала и се чудеха, как да ме накарат да се съвзема. А омразата ме обземаше все повече и чувствах, как малко по малко старото ми аз започва да изчезва. Да потъва някъде в бездната и да се забравя. Какво беше това чувство... Това усещане за сила и непобедимост, което ме обземаше
с всяка минала секунда. Дали щях да пропадна в дупка, откоято нямаше връщане? Дали щях да съм същото мило и добро с всички момиче? Незнаех и оттова се чувствах изгубена. Не усещах добротата в себе си и злото сякаш не искаше да ме пусне. Дали щях да намеря правилният път обратно към света на живите и отново да живея нещастният си живот? Не чувствах че живея, а да се губя в бездните на ада. Какво следваше?......

26. Ейнджъл седеше вцепенен и невярваше на очите си.
- 'Как е възможно това.... Това не може да е истина... Но... Това са очите на Амаю. Как е възможно Рейна да има същите очи? Винаги, когато тя се ядосаше те се появяваха със същия цвят и форма... Какво става тук, за бога.'- мислеше си той, когато изведнъж същата червена енергия започна да се усилва и да става по-зловеща. Тя не спираше да кръжи около мен и всички седяха неподвижно и незнаеха какво точно става. Аз също неразбирах какво се случва и зрението ми започна да се влушава. Осплепявах ли? Губех ли си разсъдъка или съзнанието си.
Бях ужасена и незнаех какво да правя. Усещах, как злобата и злата енергия ме обземаше и поглъщаше добрата ми душа. Всичко в стаята беше размазано и започнах да се треса. ТУ залитах, ту седях на мястото си. Единственото което беше добре, беше че чувам всичко около себе си, дори и много повече. Чувах, как всеки в стаята диша и бързото им биене на сърцата. как навън войниците маршируваха около отдела и веселите песни на птиците, които седяха на едно дърво на около 15 метра от отдела. Как катеричката си ядеше шишраките и как облачетата
безгрижно си минаваха по небето. Чувах гласът на вятъра, който скоро щеше да започне да духа зловещо. Толкова объркващо беше това... А зрението ми не спираше да се влушава и малко по малко започнах да не виждам нищо. Мракът пред очите ми се усилваше и ме поглъщаше още повече. Започнах да викам и паднах на земята. Изгубвах се в него и това ме плашеше до смърт. Дали щях да умра или пък омразата щеше да ме завладее до такава степен, че да почна да убивам всеки, който ми се изпречи. Дали щях да убия приятелите си и любовта на живота ми... Какво щеше да стане, ако това се случеше? Дали щях да бъда нещастна и да се проклинам цял живот за това, или пък нямаше да ми пука и щях да продължа да убивам без капка жал? Щях ли да се превърна в безчувствено чудовище, което няма душа и сърце?
- Какво ставааа?- не спирах да викам, а Ейнджъл започна да се приближава до мен и да ми говори спокойно, но
и притеснено. Какво щеше да направи, ако наистина изгубя разсъдъка си? Дали щеше да ме убие и да отърве света от такова чудовище, като мен.
- Успокой се Рейна... Ако позволиш на това да те погълне, няма да можеш да се върнеш в света на живите, затова вземи и се успокой.- хванах се за главата и се помъчих да се успокоя, но това така и неставаше. Никой не смееше да мръдне, защото незнаеше какво мога да направя, ако го направеха. Клауд не спираше да ме следи с поглед и беше тъжен. Изведнъж всяка светлина пред очите ми изчезна и виждах само мрак и тъмнина. Хванах се за главата и започнах да викам ужасена и изгубена. Стаята стана цялата кърваво червена и дори светлината на деня не можеше да я засенчи. Въздуха стана задушаващ и изпълнен със страх и жажда за кръв. Започнах да падам все по-надолу и нямаше спиране. Всичко беше тъмно и умирах от страх, от това което може да стане. Всичко се повтаряше и аз неспирах да падам към портите на ада. Спомените и миналото ми се появяваха и се чувствах
изоставена и забравена... Това още повече усилваше омразата и тъгата ми. Дали това се дължеше на силата от метеора или пък от нещо друго? Какво ли ми ставаше? Дали някога щях да спра да си задавам само въпроси и да намеря отговорите им. Какво ли щеше да стане по-нататък с живота ми, с мечтите и желанията ми. Това ли беше моят край... Краят на моя нещастен живот. Усещах как доброто в мен изчезва и злото ставаше по-силно от волята ми за живот и от опитите ми да се превърна в предишното момиче, което бях.
А Закс седеше потресен от гледката и беше изплашен. Незнаеше какво следва и това го побъркваше. Незнаеше дали ще ме изгуби или пък по-лошо да му се наложи да се бие с мен и да ме убие. Това направо го гризеше отвътре и всичко в него бушуваше от нежелание точно това да се случи. Не искаше да изгуби единственото ценно и стойностно нещо в неговия живот... Единственото нещо, което е обичал някога. Беше го страх, че точно това ще се случи и незнаеше какво да направи, за да го предотврати. Как щеше да си прости, ако сложи край на моя
живот. Все едно убиваше себе си и всяка част от него плачеше. Изведнъж всичко в мен изригна и аз изгубих всичко добро в мен. Дяволът се намести в мен и се изгубих във вечността на ада. От всяка част на тялото ми излизаше червената енергия и сила. Изпрявих се и в погледа ми имаше отмъщение, омраза и жажда за смърт и убийства. Не бях същата... Бях обладана от лошата ми страна и тя искаше да убива, пали и храни със човешките писъци и страх. Всички замръзнаха на местата си, защото невярваха на очите си. Толкова бяха потресени, че дори не мигаха. Беше ги страх да не ги убия и да се нахраня с тяхната кръв. Приличах на прежаднял вампир, който не е пил отдоста време кръв. Желаех толкова много техните страхове и ужас, че чак ожаднявах. Желаех тяхната смърт и нямаше да се спра, докато не го постигнех. В този момент Сатоши си вдигна меча и се загледа в мен. Искаше да си примерим силите и както винаги да се позаблява с мен. Ейнджъл видя желанието на ученика си и извика изплашено.
- Недей Сатоши.... Нямаш си и представа срещу какво се изправяш... Тя е много по-силна отпреди... Мога да кажа, че в момента е много по-силна и от мен и аз немога да направя нищо, за да я спра. Не се забърквай с това, защото може да умреш.- сивокосия демон погледна към наставника си и изсумтя.
- Не ме спирай Ейнджъл, защото няма да се откажа. Не мисля, че тази пикла може да ми направи нещо.- тогава Закс за първи път извика притеснено. Никога не бяха виждали той да бъде притеснен за нещо, още повече да го е страх от някого. А сега той беше изплашен до смърт.
- Защо поне веднъж не послушаш Ейнджъл, Сатоши... Неможеш да се биеш с нея сам, затова не се наемай. Нека да работим заедно и да измислим начин, как да я върнем в реалността и да се успокои.- Сатоши отново изсумтя и изсъска злобно.
- Не ми пука за вас, но знайте, че аз няма да загубя от тази загубенячка... Така че не се опитвайте да ме спрете и да я спасите.- каза това и се затича срещу мен. Клауд се опита да направи крачка напред и да застане пред мен, но силата ми го беше обвила и той неможеше да мръдне. Ейнджъл видя това веднага и се опита и той да
се мръдне, но и при него беше така. Единствено Сатоши продължаваше да тича срещу мен с вдигнат меч. По-някаква причина лошата ми страна искаше той да бъде първият, който ще умре от ръката ми. Когато стигна пред мен замахна с меча си, вдигнах си ръцете и изведнъж нещо се появи в тях и спря меча на Сатоши. Той си ококори очите, защото невярваше че нещо е спряло ударът му. Сатоши беше събрал много сила в меча си, а аз така лесно го бях спряла. Опита се да го махне, но червената енергия не го пускаше. Погледнах го в очите и се усмихнах,
сякаш бях видяла първата си жертва мъртва. Ужасът започна да го обзема и да се паникьосва. Другите също бяха паникьосани и изненадани. Как така имах оръжие, с което да спирам атаките на противника си. Новобранците още не бяха открили способностите си, а аз даже имах оръжие. Ейнджъл ни беше казал веднъж, че за един войник е важно оръжието, което го спасява от вражеските атаки и му помага да ги победи. Всяко оръжие избирало собственика си и оставало с него дори и след смъртта му, за да го пази и в отвъдния живот. Навън времето се беше променило... Денят беше станал тъмен, като вечер, а небето обвито с черни и буреносни облаци. Гръмотевиците гърмяха силно и падаха по земята. Светкавиците светкаха и угравяха страховито червената стая. Вятърът брулеше клоните на дърветата и плющеше по прозорците. Все едно бяхме във филмите на ужасите и нещо зловещо предстоеше да се случи. Времето се беше променило, така бързо, колкото и самата аз.

27. Мицури непсираше да плаче и да бъде изплшена. Погледнах в очите на Сатоши и го изхвърлих назад мощно. Той излетя и се стовари на земята. Изпъшка веднъж от болка и се изправи. Загледа към мен бясно и започна да пръхти от злоба. Само веднъж беше побеждаван от Закс и то съвсем случайно. От тримата Сатоши беше най-силният, после Закс и най-накрая беше Клауд. И тримата не отстъпваха по сила от войниците, но неможеха да победят Ейнджъл и Сефирот, защото те бяха от първите войници тук и бяха доста силни. Е, разбира се че нямаше да могат да победят Амаю, но това е друга история :D. Той невярваше, че някой като мен може така лесно да го удари до такава степен, че да падне на земята и да се нарани. Не искаше и да се признае за победен и за слабак, защото мъжкото му достойнство щеше да е накърнено. Да, същото достойнство, което всеки мъж брани така добре. Защото достойството веднъж смачка ли се неможе да се оправи. Знаех това и неспирах да го дразня. Усмихнах се още веднъж задливо, а той избухна и си прокара ръката по меча. Изведнъж меча му стана син и той излъчваше сила и непоколебимост. Ейнджъл се паникьоса и веднага застана пред Сатоши, като го гледаше неодобрително. А сивокосия дявол ме гледаше през него бясно.
- Сатоши какво правиш? Да не би да искаш да използваш точно тази сила срещу Рейна?- Закс и Клауд застанаха до наставника си. Те също не бяха съгласни с дейтвията на съотборника си, затова бяха пред него. А Сатоши беше все така бесен на мен.
- Махнете се иначе ще ви убия и вас... Няма да й позволя да ме прави на глупак точно пред учениците ми.- Тогава нещо в мен трепна и разбрах, че наставника ми щеше да е Закс, защото ако аз го нападах, значи другите двама щяха да са му учениците. Опитах се да се съвзема и успокоя, но злото така ме беше превзело, че не искаше да ме пусне.
- Няма да ти позволя да я нараниш Сатоши...- сивокосия се ратресе, а Клауд го беше хванал с двете си ръце и го тресеше, за да се съвземе.- Чулиии, няма....- викаше русокосия ми приятел и неспираше да го тресе. Сивокосия демон си освободи ръцете и хвана главата на Клауд с едната си ръка. Закс се опита да го освободи, но не можа, защото Сатоши го беше хванал здраво, а Клауд го гледаше в очите и не показваше, че го е страх да умре, заради мен. Сатоши започна да си събира енергията в ръката, а Клауд само изсъска.
- Давай мизернико... Убий ме, но пак няма да се отървеш от мен и няма да ти позволя да я нараниш.- сивокосия го вдигна нагоре и тъкмо когато искаше да го убие Закс му удари ръката с тялото си и русокосия ми приятел излитна и падна на земята. Чернокосия ми ангел падна на пода до съотборника си и започна да се задъхва. Колко героично от негова страна- да спасиш любим човек, взамяна да жертваш себе си. Сатоши погледна към Закс и се засмя заядливо.
- Закс.. Закс...Закс...-поклати си той главата.- Не разбра ли, че не можеш да се мериш с мен...- след това се обърна към Клауд и отново се разсмя.- А ти Клауд... Ти си пълен некадърник... По-слаб от теб няма на света.- тогава Ейнджъл застана пред Клауд, защото беше видял желанието за смърт, което излъчваше най-силният му ученик. Беше решен да го спре и да не нарани съотборниците си.
- Какво ти Сатоши? Защо се държиш така грубо и злобно?... Не беше такъв... Какво се промени в теб, че започна да правиш така? Какво те накара да се промениш?- очите му пронизваха Сатоши и сякаш се забиваха в сърцето му, но на сивокосия демон не му пукаше за това, как се чувстваше наставника му. Беше изпълнен със злоба и омраза. Какво ли причиняваше това в него? Каква ли беше раната в сърцето и душата му? Нещо правеше стена между старото му добро аз и новото злобно, което искаше да си отмъсти за нещо от миналото му. Но какво ли беше това? Тогава не можех много да мисля, защото дори и собствените си въпроси не чувах в главата си. Единственото, което чувах бяха сърцата на всички около мен. Как биеха бързо и страхливо. Чувствах се отпаднала и изгубена, но също така и силна. Тази ужасяваща сила не ме пускаше и по-силно ме обгръщаше. А Сатоши искаше да ме види мъртва и нямаше да се спре докато не го направи.
- Не ми чети лекции Ейнджъл... Най-малко ти трябва да ми говориш така, след като знаеш какво си направил.- учителят им се стъписа и си ококори очите. Незнаеше за какво говори той и това го притесни.
- За какво говориш Сатоши? Не разбирам...- Ейнджъл беше объркан и искаше да разбере за какво точно говореше той. Сатоши отново си прокара ръката по меча и синята сила се появи и изригна нагоре. Стаята стана още по зловеща от смесицата на синята и червената светлина. Тогава изсъска.
- Умри убиецооо....- извика той и замахна към учителят си, но в този момент Закс застана пред Ейнджъл и хвана с ръце меча на Сатоши. Ейнджъл беше замръзнал на мястото си и не осъзнаваше какво става. Защо точно неговият ученик, който от толкова много години го познаваше и обучаваше, го наричаше убиец. Ръцете на Закс започнаха да изгарят от силната енергия, която се съдържаше в меча на сивокосия. А Сатоши натискаше все повече и Закс извика от болка. Чернокосия ми ангел коленичи на пода и издаваше ужасяващи болезнени викове. Сатоши се хилеше демонски и се забавляваше на болката и изгарящите ръцете на съотборника си. Усещах как дишането на моя любим ставаше все по-слабо с всяка изминала секунда. Сърцето му затихваше, а гласът му беше по-тих. Не можеше да си поеме дъх, защото меча на Сатоши вкарваше електричество в тялото му. Всеки орган на Закс се тресеше и малко по малко изгаряше от електричеството му. Не можеше да се мръдне, защото моята и силата на Сатоши не му позволяваха. Бяха се смесили и не даваха на никой да мръдне, освен нас. Дори и Ейнджъл, който се считаше за най-добрия и най-силния в отдела, неможеше да се пребори и да спаси любимият си ученик, който се жертва, за да го спаси от сигурна смърт. А тялото на Закс започна да посинява и очите му да се разширяват и да изкачат навън.
- Сатоши сприии...- започна да вика Клауд, като гледаше ужасено и злобно.- Недей да убиваш Закс... Сприии... Закссс.- Нещо в мен трепна и съзнанието ми започна да се връща. Зрението ми се връщаше много бързо и можех да мисля. Но чувах също толкова добре, колкото и преди, когато се чувствах изгубена в ада. За част от секундата си спомних, какво беше станало и видях любовта на живота ми едва да диша и да се бори ьза живота си. АЗ бях виновна, затова че той беше в такава смъртна ситуация и трябваше да направя нещо, за да го спася. Погледнах към Ейнджъл и останалите, а те не мърдаха от местата си. Погледнах отново към Закс и всичко в мен плачеше, сърцето ми неискаше това да стане и нямаше да си простя, ако той умре преди да съм му признала всичко, което чувствах към него. Тогава Сатоши си извади меча от ръцете на Закс и той падна на земята безпомощен. Сивокосия си вдигна меча и се ухили победоносно.
- Свърши се Закс... Ти загуби завинаги...- Неиздържах... Започна да ми се вие свят и отново усещах онази омраза, както преди. Исках да го разкъсам на парчета и да хвърля сърцето му на птиците да го изкълват, като най- отвратителният боклук. Закс ме погледна в очите и със сетни сили промълви.
- Недей... Моля те, не се поддавай на гнева си, заради мен... Не изчезвай от този свят, защото си ми нужна...- ококорих си очите и незнаех какво да правя. Той ме обичаше? Не искаше да се изгубя в безданата и да изчезна от света на живите.... Тогава Сатоши замахна с меча си и изведнъж се скова на място, а меча му замръзна на милиметри от безсилното тяло на Закс. Стаята започна да се тресе и лампите да се клатят на всички страни. Всичко се тресеше и издаваше злокобен и ужасяващ звук. Никой не разбираше какво става и бяха изплашени до смърт. Ейнджъл никога досега не беше свидетел на такова зрелище, което ще изплаши и най-безстрашния човек, дори би изплашило и боговете.

Ще пусна и следващата главичка :angel:

28. Малък къс мазилка от тавана се разцепи и падна на пода пред мен. Всичко в стаята беше съвсем различно- въздухът, страхът, силата и най-вече емоциите. Мицури и двамата сухари се опитаха да направят нещо и да избягат, защото бяха твърде изплашени и ужасени, за да останат в стаята, но не можеха, защото цялата ми сила, която беше изригнала не им позволяваше. Клауд беше приклекнал и ме следеше внимателно, но на лицето му беше изписано някаква тревога и раздразнение. За какво ли бяха те? Дали, защото беше разбрал, че най-добрият му приятел ме обичаше с цялото си сърце. Трябваше да се бори за мен и любовта ми с единственият човек, който някога е обичал. Щеше ли да застане пред чувствата на човека, на когото винаги се е възхищавал и почитал? Дали трябваше да се бие с него, за да бъде с мен? Беше наистина объркан и незнаеше какво да направи и кой избор да предпочете. Дали да изостави чувствата си към мен и да остави Закс да бъде с мен или пък да се бие и дори да убие най-добрият си приятел, за да може да има възможността да бъде цял живот с мен. Искаше да бъда само негова и никой да не си помисля дори за мен, но не можеше да предутврати това, защото незнаеше дали ще отвърна на чувствата му. Държах се мило с него, но и в същото време хладно и това го влудяваше, защото не осъзнаваше какво целя с това променливо настроение спрямо него. А стаята не спираше да се тресе и изведнъж прозорците започнаха да се пръскат на милион парченца, които падаха по земята и навън. Крушките на лампите също се счупиха и падаха по мен и останалите. Всичко около мен беше в ярко червено и почти нищо не се виждаше, защото червеното заслепяваше всички. Дори от очите на самодоволното копеле Сатоши излизаше страх, който силите ми предизвикваха в него. За първи път беше усетил уплаха и чувството да си слаб пред такива чудовищни сили. Очите му потрепваха от ужас и капки пот се стичаха по цялото му тяло. А Закс го гледаше в очите ужасен и не смееше да мръдне. Знаеше, че всичко това е заради него и че съм се опитала да го спася независимо, че съм се подала на греха и гнева си. Беше изплашен, защото имаше вероятност да не се съвзема и тогава трябваше да избира между живота и смъртта ми. Какво ли щеше да избере? Как ли щеше да постъпи, ако това се наложеше? Не исках да си помислям, но честно казано тогава не ми пукаше, защото бях изгубила всичко добро и честно в себе си и исках да убивам всеки, който ми се изпречи насреща и се опита да ме спре. Тялото ми приливаше от жажда за кръв и злоба към всичко. Злото не спираше да ме обзема и сърцето ми се обвиваше с омраза към целият свят. Исках да убия всеки човек и всяко живо същество на планетата. Дори исках да залича земята и водата от лицето на вселената. В този момент се чувствах толкова силна и ми се струваше, че няма човек дори и войник, който може да ме спре да направя това, което искаше злото. Не ме интересуваше колко хора щяха да умрат, за да задоволя прищявката на дявола в мен. Дали щях да убия приятелите си или невинни хора? Щях да направя всичко, което искаше злото ми сърце и душа. Вдигнах нагоре жезъла си и от него започна да се вие, като спирала червената ми сила. След това го насочих към стената, където седяха прозорците и от него изхвърча с бърза скорост червен лъч и се заби право в стената. Чу се силна експлозия и от стената не беше останало и едно парче мазилка. Единственото, което се виждаше, беше как във въздуха летяха парченца дърво от прозорците и малки жълти късчета от бетона на стената. Исках да покажа мощната си сила и да сея страх и ужас сред хората. Погледнах към безпомощният ми ангел и се вгледах в очите му. Те бяха тъжни... Да, тъжни... Защото беше видял развалината, която беше причинил на тялото ми. Болката, която беше посял в душата ми. Страданието, че немога да бъда с него и отчаяното противопоставяне на злите сили, които се опитваха да превземат напълно сърцето ми и да го направят безчувствено и студено, като лед. Очите ми бяха зловещо червени и го пронизваха право в сърцето. Убиваха всяко чувство и спомен, за милото и добро момиче, което беше изчезнало от мен. Всичко беше заличено от главата ми и нито един спомен не изникваше пред очите ми. Сякаш всичките ми мисли бяха изтрити завинаги и тогава не ми се налагаше да мисля и да избирам по кой път да поемам, а само едно единствено нещо- да убивам... Да убивам и да не ми пука кой страда. Колко ще го нараня и колко кръв ще пролея. Дали щеше да е приятелска или вражеска? Това беше без значение, защото толкова исках да усетя от ужаса и безпомощността на
нищожните хорица, които си нямаха и на представа, колко мизерни и безполезни бяха те. Как заемаха място в света без да са го заслужили и колко много му вредяха с действията си. Изведнъж изчезнах и за част от секундата се появих пред Сатоши и го хванах за меча. Той си обърна главата и ме гледаше изненадано. Не беше видял, колко бързо бях стигнала до него. Вдигнах меча му и го захвърлих на десет крачки в страни от него. А той не смееше да мръдне и се беше вцепенил на място. Не беше сигурен, че може да ме спре и да ме победи със силите си. Вгледах се в очите му и той веднага започна да се гърчи от болка... Болката, която причинявах на тялото му. Всяка част от него започна да се движи нагор-надолу и кръвта му да бушува. Вените да изпъкват и да стават сини, а нервните му клетки да се скъсват една по една. Нервната му система започна да откача и да не знае, какво прави. Всеки пръст на ръцете му да се мърдат, на където си искат, а краката му да потрепват. Тялото му беше напълно объркано и се гърчеше. Ейнджъл започна да си събира силите, за да се измъкне от капана на силите ми, но те бяха по-силни дори и от него. Той трябваше да направи нещо, за да ме спре и да не нараня останалите, но не измисляше, какво точно можеше да направи. Когато тялото на Сатоши напълно блокира, изхвърлих го пред мен и погледнах към Закс. Нямаше нито един трепет или чувство, само презрение и омраза. Той се натъжи, защото беше изгубил единственото нещо важно за него на света. Вдигнах си грубо главата и отидох до сивокосия. Вдигнах си жезъла и замахнах, но в този момент Закс извика и от очите му започнаха да падат сълзи. Вцепених се на място и жезълът ми спря пред лицето на Сатоши.
- Рейна недей... Не го прави... Моля те недей... Не се превръщай в чудовище, което убива за удоволствие... Не изчезвай в злобата си. Знам, че се чувстваш самотна и изоставена, но моля те върни се при нас... Върни се при мен...- обърнах се към него и видях искрените му очи. Гледах, как тъжните му сълзи падаха по пода и все едно ме изгаряха. Нещо трепна в мен, но беше твърде късно за съжаление. Неможех да се откажа от съдбата си или да я променя. Обърнах си главата отново към Сатоши и вдигнах жезъла си. Бях решена той да ми е първата жертва и щях да продължа с останалите. Нямаше да се спра, докато не ги видя мъртви и не се насладя на победата си. След това щях да убия всеки в компанията и най-накрая щях да свърша с хората. Щях да остана сама на света и нямаше да има кой да ме убие. Щях да бъда господарката на планетата и нямаше да има кой да ме спре. Не бях същата... Неможех да се позная... Не вярвах на това в което се бях превърнала... Едно безчувствено и безсърдечно чудовище... Звяр, който вечно е гладен за още... Какво ли щеше да стане по-нататък?... Дали всички, който обичах преди щяха да умрат от моята ръка?... Дали щях да го позволя?... Имаше ли някой, който да ме спре да направя тази грешка, закоято никога нямаше да си простя?... Бях напълно изгубена и може би щях да си остана такава за вечни времена...

29. От жезълът ми започна да излиза червена светкавица и освети всичко наоколо. Замахнах жезълът си и светкавицата се спусна към ужасеният Сатоши. Усмихнах се самодоволно, защото първата ми цел, като променена беше изпълнена. Сатоши щеше да умре след секунда и щях да продължа с останалите. Но изведнъж пред Сатоши се появи някой и спря светкавицата ми с кръстосани ръце пред лицето си. Червената ми сила се раздели на две и се разпръстна от двете страни на укротителят си. Бях шокирана... Кой беше този? Толкова силен, че да се противопостави на силите ми и на жаждата ми за кръв. Бях сигурна, че набелязаната ми жертва ще умре, но....
Защо не можах да го видя, когато дойде? Толкова ли беше силен, че дори и моите способности са безсилни пред него. Усмихнах се, защото това беше предизвикателство за новият ми дар и нямаше да пропусна момента да го изпробвам. Всички бяха замръзнали на местата си, но Ейнджъл леко се усмихна, защото беше познал техният спасител, но веднага се натъжи.
- " Това ще разбие сърцето ти на хиляди парченца... Знам, как ще се почувстваш.... И аз се чувствам по същият начин."- тогава човекът, който седеше пред Сатоши си махна ръцете и лицето му ястно се показа. Ококорих си очите, защото той беше задливото и садистично животно Сефирот. Той беше дошъл да спаси човек, който е същият, като него. Безсърдечен и безчувствен. Човек на който не му пука дали обижда някой или ранява душата. Който е готов винаги да се бие с всеки и чувтсващ се непобедим... Но това щеше да се промени, защото щях да умра, но нямаше да му позволя да ми разваля удоволствието и да ме унижава, особенно пред Закс. Клауд се изправи от земята почти оздравял и застана до Сефирот. Погледна го загрижено и му заговори.
- Закъсня Сефирот...- сивокосия войник изсумтя, а клауд продължи.- Ситуацията е много деликатна... Незнам какво става с Рейна, но тя е много опасна. Аз и Закс, но дори и Сатоши не можем да се мерим с нея. Моля те помогни ни да я съвземем и да не я нараним.- Сефирот погледна въпросително към второкласния войник и си смръщи веждите. След това си надигна главата и се загледа в мен. Веднага се вцепени на място и в очите му се виждаше уплаха. Какво ли ставаше? Защо беше уплашен?... Да не би да го е страх от това, което съм се превърнала... Страх от моята чудовищна сила, която неможе да победи. Отстъпи крачка назад и погледна към Ейнджъл. А чернокосия мъж вече си беше навел главата надолу и чакаше момента, който незакъсня. Чакаше Сефирот да види очите ми, които толкова много им напомняха за отдавна изгубената им любов.
- Ейнджъл....- каза сивокосия мъж със страхлив глас.- това реалност ли е?... Кажи ми, че не е вярно това, което виждам.- Ейнджъл само мълчеше и не смееше да каже нищо, защото знаеше колко мъка и тъга щеше да причини на най-добрият си приятел. Искаше да му го спести, но сам неможеше да се справи с мен и трябваше да измисли най-правилният и подходящ начин, за да ме победят и върнат в реалността. Сефирот неиздържа на мълчанието на Ейнджъл и извика раздразнено.
- Защо не говориш Ейнджъл?... Какво за бога става тук?... Защо очите на Рейна са такива и оръжието й е същият жезъл, като на....- заекна той и спря посредата на изречението си, защото нещо беше трепнало в него. Нещото, което отдавна се беше загубило и той самият го беше заровил завинаги в себе си. Спомена за онази жена, която ги беше изоставила и предала. Същата, която и двамата така искрено и предано обичаха преди. Тази жена, която им беше стъпкала сърцата и подиграла се с чувствата им. Ейнджъл не мислеше по този начин, но Сефирот беше различен от приятелят си. Беше я намразил от цялата си душа и проклинал хиляди пъти досега. Искаше да я убие, за да си отмъсти, че го беше изоставила и предпочела Ейнджъл пред него. Че така лесно беше взела решението да избяга и да загърби приятелството им и най-вече любовта им. Но в сърцето му имаше и онова усещане за нежност и топлота. Чувство за любов и искреност. Той никога неможа да ги погребе надълбоко в себе си и понякой път ги отключваше и те излизаха навън. Но това беше единствено, когато беше сам и никой не го виждаше. Споменът за нея го преследваше през всичките тези години и не му позволяваше да я забрави. Тази рана не беше зарастнала и никога нямаше да зарастне. Щеше да му напомня какъв е неговият грях, неговата грешка. Грешка, че раздели две влюбени сърца и унищожи живота на най-добрият си приятел... Тогава Ейнджъл си вдигна главата и погледна в очите на Сефирот.
- Да Сефирот.... Това са очите на Амаю... Също и нейният жезъл... Незнам, защо Рейна ги притежава, но щом оръжието й е в нея, значи съдбата й е решена. Жезъла на Амаю иска тя да е собственика му. Да я брани и дава силата на предишният му собственик. Още отначало бях забелязал това, но невярвах, защото ми се струваше невъзможно. Но сега вече съм обеден, че наистина прилича на нея. По-точно тя е нея... Когато сложихме клетките на метеора Рейна оцеля и имаше различен цвят на очите от войниците, дари и от нас.- тогава се обърна към мен и продължи.- Дори ще си по-силна и от Амаю... Незнам по каква причина си избрана от съдбата да имаш тази невероятна сила, но да се надяваме да е за добро... Затова Рейна... Моля те опомни се... Спомни си коя си и не обръщай гръб на приятелите си.- Чувах всичко, което се говореше около мен, чувствах вина и исках да се притовопоставя на злото, но то беше по-силно от мен. Искаше да бъда зла и да не чувствам нищо. Кръвта ми да е студена и съзнанието замъглено. хиляди пъти се опитах да се върна в нормалното си съзнание, но без успех. Дяволът в мен не даваше да взема контрол над тялото и ума си. Нямаше да позволи на никой да го спре да изпълни прищявките си. Знаех че съм силна и трябваше да увладея силите си и да ги контролирам, но незнаех как точно да стане това. Незнаех как да се боря със себе си. Осъзнавах също, че това трябваше да направя сама, но бях изгубена от собствените си въпроси и неможех да мисля трезво. Все едно бях опиянена и губех равновесие. колко ли щеше да продължи това и дали някога щях да бъда нормална? Или щях да си остана същото животно, което копнее да убива плячките си. Дали шяха да ме убият и така да ме спасят от демона, който не ме пускаше, а ме държеше здраво за ръка. Щях ли да отида в ада, заради това, което се бях превърнала? Прегрешила ли съм с нещо и ако съм, дали ще ми бъде простено от господ? В този момент се чувствах наистина изгубена и безпомощна... Неможех да открия изхода от тази бездна, която ме поглъщаше с всяка минала секунда. Неисках да убия приятелите си и най-вече Закс. Ако го убия, значи няма смисъл от моя живот. Не бих живяла ако той не съществуваше в него... Той беше смисъла на моето съществуване, радостта в моята душа и пламъка в моето сърце. Какво щях да избера. Да убия любовта на живота си и да спра да съществувам или да победя лошата си страна и да живея нещастния си живот, изпълнен с неизвестност....

Заповядайте и следващата главичка

30
Сефирот се опомни и застана спокойно пред мен. Незнаеше как да ме гледа... Дали с омраза или с нежност? Трябваше ли да се бие с мен и да си го върне, задето все му се отговарях, или да ме остави да правя, каквото си искам и така все едно щеше да бъде с Амаю? Дали да загърби отново приятелството си с Ейнджъл и да застане на моя страна? Ако предпочетеше второто щеше да се превърне в същото чудовище, като мен... Но тогава щеше да изгуби най-безценното нещо на света за един човек. Щеше да изгуби приятелството си... Човек,
когото познава от дете и с когото е делял тъжни и радостни моменти. С когото е падал и ставал в живота.... Нямаше да позволи на никого да нарани Ейнджъл и нямаше отново да го предаде. Би предпочел да умре в замяна да спаси живота на приятелят си. Щеше да превърне ада в рай за него, защото Ейнджъл беше негов приятел и той също щеше да направи това за него. Знаеше това и нямаше да го изостави и този път. Тогава Сефирот застана сериозно и показваше непоколебимост. От него излизаше лилава светлина и се смесваше с моята. Обърна се към Ейнджъл и заговори.
- Остави това на мен Ейнджъл, ще се опитам да я спра, но с колкото може по-малко наранявания.... Но не обещавам, че ще се сдържам много време, затова ако не мога да се контролирам ме спри.... Знаеш много добре, за какво говоря и не искам да я нараня...- обърна се към мен и в погледа ми той видя учудване и изненада. Неискаше да ме нарани... Той?... Самият Сефирот не искаше да ме нарани? Че той беше готов да ме убие преди няколко седмици, а сега казваше, че не иска да ме нарани. Какво става тук, за бога... Ейнджъл само кимна в отговор и Сефирот приклекна за атака. Аз веднага се опомних и застанах в отбранителна позиция. Вглеждахме се в един друг и следяхме всяко наше движение и реакция. Мислех си, как точно мога да го победя, но проблема беше, че незнаех какви са точно силите ми и не ги бях осъвършенствала... Но това не беше единственият ми проблем. Другият проблем беше, че незнаех какви са способностите на Сефирот и калко точно е силен той. Честно да си призная тогава не ми пукаше какви бяха те, а исках единствено да се забавлявам с него известно време и после да го убия по най-безмилостния начин, както той искаше да направи с мен. Исках да си отмъстя по някакъв начин и да го унижа, както направи с мен и Мицури... Гневът ми към Сефирот усили желанието на дявола и напълно се изгубих в тъмнината. Отново не виждах нищо пред очите си, а единственото което виждах беше мрак. Чувствах се ужасно и изплашена. Незнаех какво ще следва и от това тръпки пробягваха по цялото ми тяло. Разумът и тялото ми вече бяха завладяни от демона и той ги контролираше. Изведнъж Сефирот изчезна и се появи пред мен, като замахна с меча си. Веднагически видях движенията му и отскочих назад, като си сложих жезъла пред мен и спрях неговият меч. Искри изхвърчаха при ударът на двете оръжия и светлините започнаха да стават по-чести и по-ярки. Започнахме да се бием и да подскачаме наоколо. Той ме атакуваше, а аз се защитавах с помощта на оръжието ми. Това не спираше и единият замахваше, а другият се защитаваше. Но изведнъж стъпах на едно парче стъкло и то се заби в кракът ми. Усетих пронизващата и пареща болка, когато стъклото проби кожата ми и се намести в тялото ми. Неможех да наравя нищо, за да спра тялото си да се движи според прищявките на демона, който ме беше обладал. Бях в мрака и не се виждаше дори и малка светлинка, за да се хвана за нея. Залитнах и паднах на пода. Хванах се за кракът и усетих, как тялото ми започна да се лекува само... Бях шокирана, как така тялото ми можеше да се лекува само? Това просто е невъзможно. Стъклото също започна да се изважда от само себе си малко по малко. Чувствах, как силите ми се възвръщаха и това беше странно за мен. Всички ли в отдела, които притежаваха клетки от метеора можеха да се лекуват сами? Ами ако бях единствената, която имаше тази способност? Усмихнах се самодоволно, но веднага усмивката ми замръзна, заради димуте на Сефирот.
- Не се перчи сладурче, защото не си единствената, която може да си лекува сама тялото. Всички го можем, просто новобранците не са го усвоили, но като гледам ти доста добре се справяш за новак.- той се засмя подигравателно, а гнева ми още повече се усили. когато стъклото излезе напълно и раната ми се затвори, станах и си вдигнах жезъла над главата. Завъртях го в кръг и от двете му страни започна да излиза силата ми под форма на вълни. Тогава започнах да ги изпращам към врагаът си. Сефирот бързо и лесно ги разсичаше със своите сили или пък просто ги отбягваше. Цялата стая беше потрошена и дори стените се крепяха едва. Тавана също беше счупен и дъските от него бяха по земята. Лампи вече нямаше, а пък да не говорим за крушки. Хиляди стъкълца имаше по пода и блещукаха в разноцветна гама, отразяваща се от силите ни. Ту в смесица от червено и лилаво, ту в ярко червено или ярко лилаво. Въздухът беше изпълнен със страх и сила. От противопоставянето на силите въздухът ставаше все по-зловещ и задушаващ. Мицури започна да се задъхва и да не може да си поеме дъх. Клауд видя това и веднагически се притесни за нея. Искаше да отиде и да я хване, за да не падне, но не можеше, защото силите ни го възпираха. Не след дълго Мицури залитна и падна на пода в безсъзнание. Никой не смееше да мръдне, защото можеше да намаже от битката, а те не искаха това. Сатоши все така гледаше изплашено и втрещено от случилото се. Закс пък седеше на пода и се опитваше да излекува ръцете си, но заради изгарянията си и разрушените му органи беше по-трудно и бавно. Трябваше по някакъв начин да ме спре и да ме вразуми. Сефирот си стовари меча на земята и тя се разцепи на две, тогава и двамата пропаднахме в долната стая. Горният етаж се освободи от светлините и силите ни и всички се освободиха от капана, в който ги държахме. Клауд веднага изтича при Мицури и я вдигна с двете си ръце. Колко романтичен и прекрасен беше този миг, жалко че в такива обстоятелства се беше случил. Ейнджъл застана до дупката, която беше направил сивокосия и погледна надолу. Аз седях на земята и си стисках ръката. Бях я навехнала и както първият път тялото ми започна да я лекува. когато това стана се чувствах, като нова. Станах и се затичах към Сефирот, но той замахна с меча си и ме запрати право в стената. Чу се силен удар от тялото ми, което наистина мощно се блъсна в нея. паднах на земята и изплюх малко кръв. На секундата се ужасих, защото кръвта ми не беше червена, като на обикновенните хора. Какво ставаше с тялото ми?... Какво ставаше със самата мен? Защо кръвта ми не беше червена? Дали и на другите беше същият цвят или наистина съм се отдала на демона и затова имах различна кръв?... Не може да е така. Щом по пода има кръв значи, че не съм се отдала на демона... Но защо тогава? Не разбирам... Сивокосия войник застана пред мен и изтри малко кръв от пода. Вдигна си ръката и се загледа в кръвта ми. Беше наистина странна и досега никой не беше виждал човек със синя кръв. Толкова тъмно синьо, че чак сиво. Отмести си погледа от кръвта ми и се загледа в очите ми. Сякаш искаше да отгатне или открие нещо в тях. Бяха минали няколко минути, когато усетих, че напълно съм излекувана. Изчезнах на секундата и се появих зад гърба на Сефирот. Тогава замахнах с ръка и я стоварих силно върху него. Той излетя и се удари в стената. Лежеше на пода и си стискаше очите от болка. Появих се пред него и се усмихнах победоносно. неможеше да бъде по-добре... Исках да убия Сатоши, а вместо това щях собственоръчно да залича най-силният войник в компанията и щях да бъда почитана, като богиня. Жаждата за власт и господство започна да ме превзема и да кара дявола да побеснява още повече. Вдигнах си жезъла и замахнах. Но изведнъж всичко се промени... Какво ли щеше да стане пък сега. Чувах собствените си въпроси да се изричат на глас. Спомените и мечтите ми да се показват, като филмова лента и как сърцето ми бие учестено. Усещах и желанието за управление на света и за кръвта на всички, който обичах. Мрака започна да се променя и светлината се наместваше бързо. когато всичко стана светло се огледах и погледа ми се закова на една фигура. Стъписах се и незнаех какво да правя. Дали да се обърна към него или да продължа да си седя самичка в тъмнината и мрака. Сам-самичка да се изгубвам и да пропадам към бездните на ада.

31
Кой ли беше този човек и защо се появяваше пред мен? Не бях ли изгубена във вселената?... И той ли, като мен беше съгрешил с нещо и беше наказан за него. Не мърдах и незнаех какво да мисля и да правя. Не бях сама в тази бездънна дупка, която ме поглъщаше бързо. Загледах се внимантелно в човека, който седеше пред мен и се вцепених на място... Тази черна коса.... Това тяло и това лице.... Не може да е истина... Не може да е реалност... Бях ужасена и неможех да повярвам... Та това бях аз... Точно копие на мен- същият цвят на очите, черната коса и бялото лице. Никаква разлика нямаше помежду ни... Освен една... Момичето беше намръщено и от очите й излизаше злоба и ярост. Мразеше всеки човек, който я е наранил по някакъв начин и целият свят. Имаше презрение и отчаяние, които може би не е избегнала. Омразата й беше толкова голяма, че искаше от нея да убива и да няма капка жал в очите й... Гледах с невярване и ужас. Дали щях да бъда като нея? Щях ли да изглеждам по същият начин, ако не бях срещнала Закс? Лицето ми посрнало и пребледняло. Кожата наранена и мръсна, а очите... Изпълнени с болка и мъка. Презиращи небето и земята, както и мразещи всичко в цялата вселена. Толкова ли нещастна шях да изглеждам? Изгубена някаде в пространствата и лутаща се
из световете. Толкова ми беше тъжно, че чак сълзите ми тръгнаха от очите. Не можеше да стана такава... Просто неможе... Няма да го позволя. Няма да се изгубя в гнева и омразата си. Не бих убила хората, който обичам повече от всичко на света. Не бих отнела живота на единственият човек, който ме спаси да не се превърна в това тъжно и мрачно момиче... Човека, който върна желанието ми за живот и уби самотата ми. Вгледах се надълбоко в душата на второто ми аз и се опитах да се съвзема, трябваше да опитам още веднъж, ако не исках да се превърна в чудовище. Тогава момичето пред мен ме прониза с поглед в сърцето и аз паднах на земята. Не точно на земята, а на това което ме задържаше досега изправена. Хванах се за сърцето,а момичето започна да се приближава. Паникьосах се и си вдигнах главата нагоре. В очите ми неспираше да има ужас и страх... Незнаех какво ще следва от тук нататък и защо имаше мое копие тук. Защо изглеждаше различно и какво означаваше това... Когато момичето стигна до мен ми вдигна главата, така че очите ни да се срещнат и да се вгледат едни в други. Толкова страховити и самотни бяха те, че тръпки пробягваха по мен от чувството, което ме обземаше, когато ги гледах. Тогава ми заговори, но със странен тежък глас.
- Най-накрая дойде при мен Норуно Рейна. Толкова дълго време те чаках да дойдеш и да ме отключиш. Затова не губи време и го направи.- Ококорих си очите от изненада. Откъде знаеше името ми тя и за какво отключване ставаше въпрос? трябваше да разбера и затова извиках.
- Коя си ти?... И откъде знаеш името ми?- тя само се усмихна дяволито и пусна брадичката ми, като се изправи. Аз леко се раздразних от реакцията й и отново извиках, но този път със злобен глас.
- Попитах те откъде ме познаваш, затова или ми отговори, или ще те убия...- тя прекъсна думите ми, като се обърна и се засмя.
- Глупачка... Неможеш да ме убиеш, защото ще трябва да убиеш второто си аз... Аз съм злата ти страна и вече неможеш да ме победиш. От доста време съм на свобода и убивам всичките хора, които бяха в стаята с теб преди да се покажа, но немога да използвам максималните си сили, защото една заключена врата ме възпира... Ти Рейна... Ти ме възпираш, колкото и да не ти се вярва. Ключа е в твоето сърце, и само ти можеш да решиш дали да го използваш или не. Но знай, че с голямата ми сила има и обратен ефект... Ако решиш да ме отключиш ще умреш, но можеш да убиеш всеки, когото пожелаеш. Дали ще умреш от врага или от самата себе си и да спасиш любими хора, това зависи само и единствено от теб.- не мърдах от мястото си, дори и недишах... Как е възможно това да се случва. Полудявах ли?... Че аз бях обикновенно момиче, преди да дойда в отдела и да ми сложат част от метеора? Какво ставаше? Тя е злата ми страна... Щом е така, къде е добрата ми страна. Защо я няма и не е тук.
- Не ти вярвам... Сигурно се опитваш да ме объркаш и да се поддам на дявола, за да ме превземе и да унищожи
човешкия свят...- тя отново се захили, но този път подигравателно.
- Явно още не си разбрала... Колко жалко...- поклати си главата и продължи.- Ти си дявола Рейна... Дявола е лошата ти страна. Ти не беше обикновен човек на земята.- седях неподвижно със зяпнала уста, а очите ми продължаваха да бъдат ококорени. Казваше ми, че не съм била човек. Че съм самият дявол... изпаднах в криза и започнах да викам. Хванах се за главата, а лошата Рейна започна да се смее и да говори.
- Плачи, колкото си искаш, но това е самата истина и аз съм вроденият ти недъг. Още от самото ти разждане се наместих в теб, защото клетките на метеора са такива. Когато се смесят женските и мъжките се образува чудовище, като мен, което, когато приемника му загуби разум се появява.- изведнъж замръзнах на място. Погледнах към момичето, което седеше пред мен и запитах.
- Как така мъжките и женските клетки на метеора... Че аз едва от седмици съм войник и съм нямала никакъв контакт с мъж досега... Неразбирам... Как така вроден недъг...- поклатих объркано глава, а лошата ми страна
каза.
- Това се отнася за баща ти и ма....- Изведнъж между мен и злата ми страна се появи ярка светлина и ме заслепи. Затоврих си очите и единственото, което чух беше.
- Защо се яви... Махай се...- познах гласът на момичето и си отворих веднага очите, а пред мен седеше майка ми, все така усмихната и мила. Сега пък какво се случваше? Първо момиче, което прилича на мен, а сега и майка ми. толкова много въпроси исках да й задам.
- Мамо... Какво правиш тук? Къде отиде момичето? Трябваше да я пи...- заекнах, защото тя ме прегърна и започна да милва главата ми. Седях вцепенена, защото невярвах, че ми се случва... Защо точно сега, когато дойдох в компанията получавах майчината обич и топлина, която толкова много жадувах през всичките тези години. Защо сега се появява, а не го направи досега? Чувствах се объркана и незнаех на какви чувства да се отдам. Дали на гняв или на топлина и нежност? Махнах си главата от ръцете й и я погледнах въпросително. Тя се смути, защото не беше очаквала точно такава реакция от мен, но се опомни и се натъжи.
- Какво става тук, майко?... Защо се появяваш чак сега?... Кажи ми, защо!...- разплаках се и сълзи падаха по лицето ми.- Защо си отидохте и ме оставихте сама? Толкова ми беше трудно да се справям сама с жестоката си съдба... Трябваше да спя по улиците и мизетрията. Боклуците да ми служат за възглавници, а мишките за приятели... Защо си ме родила... Само да страдам и да съм сама ли?- неспирах да плача, когато майка ми стана и си наведе главата надолу. Знаех, че я наранявам, но трябваше да й кажа всичко, което таях в сърцето си. Всичката болка и самота, която с годините обграждаше сърцето ми и върпеки това не се бях поддала на порока и греха.
- Милото ми дете...- вдигнах си главата и видях, че майка ми плачеше.- Знам, че не бях добра майка... Вярно е, че ме нямаше, за да те закрилям и защитавам от всички несправедливости на живота и съдбата, но така е трябвало да стане. Трябваше да си ида, за да може сега да съм тук и да те защитавам от моите грешки, който неможах да предутвратя навреме и от демона, който се опитва да убие всичко в теб и унищожи света. Знам, че носиш голямо бреме в себе си, но такава е съдбата ти и тя неможе да се промени. Ти знаеш истината за мен, но неможеш още да я приемеш, когато това стане, ще разбереш, че винаги съм била до теб. След време ще се появи непобедим протевник и ще трябва да направиш най-големият си избор в живота. но тогава и аз няма да мога да ти помогна за него. Ти сама ще го направиш... А доколкото до демона, ще трябва да се научиш да го контролираш, за да ти дава силите си.- Гледах я втрещено и дума не разбирах. Не разбирах съдбата си... Защо точно аз трябваше все да вземам решения и да се чувствам изгубена.
- Но, мамо...- тя се усмихна и ме целуна по челото.
- Не казвай нищо Рейна, аз съм твоята добра страна и винаги ще преча на лошата да ти навреди, само ако и ти го искаш. Ако случайно някога те обземе гнева и отмъщението няма да имам силата да я спра. Трябва да бъдеш със силна воля и стъдено, като лед сърце. Единствено, тогава ще имам силата да те защитавам от изчезване. Вече разбра, че стига и да поискаш, ще можеш да идваш при мен и да те виждам, но е много рисковано. Затова го прави само, когато наистина имаш нужда. А сега мило дете, време е да се връщаш в човешкия свят и при любимите си хора.- каза ми тя и ме целуна отново по челото. Задържа си устните на него и изведнъж се озовах
в стаята, където седях пред Сефирот с вдигнат меч. Погледнах го, а той лежеше наранен на пода, чакащ да го убия. Огледах се набързо и стаята ми беше непозната. Не беше същата, която помнех преди да се изгубя в тъмнината и мрака. Погледнах нагоре и видях жезъла в ръцете си. Помъчих се да си спомня, какво съм правила, но всичко ми беше смътно и някои моменти дори не помнех. През ръцете си видях голямата дупка на тавана, а до нея седяха Ейнджъл, Закс и Сатоши. Чернокосият ми ангел седеше клекнал и си държеше ръцете до тялото му. Видях червените му белези по тях и веднага ми изникна спомена, когато той спаси Ейнджъл и спря меча на Сатоши с ръцете си. изведнъж ми прилоша и ми се зави свят. Изгубих концентрация и паднах на земята. Всичко в стаята се въртеше и виждах двойно. Лампата, която се клатеше на тавана започна да се приближава към мен и не след дълго изгубих съзнание. Бях изгубила твърде много сили. Демона ги беше изсмукал и ме беше оставил без капка сила. Бях доволна, защото се върнах в моя си свят... В човешкия и при любимите ми хора. Щастлива бях, защото поне веднъж бях видяла Сефирот победен. Унизен и то не от друг, а от мен. Бях му го върнала за всичките обиди, които беше казал за мен. Трябваше да се науча да контролирам дявола, който беше в мен и трябваше да се въздържам. Знаех, че Закс щеше да бъде моя треньор и от това бях радостна и поне веднъж бях благодарна на съдбата и на живота си.

32. - Рейна... Защо не се събуждаш Рейна? Докога мислиш да спиш така непробудно.- чувах плачът на приятелката ми.- Липсваш ми толкова много... Моля те върни се при мен.- Чувах всичко, което беше покрай
мен, но не можех да си отворя очите. Толкова много ми тежаха клепачите, че и самата аз неможех да ги отворя. Съзнанието ми започна да се връща и тъмнината, която виждах пред себе си изчезваше малко-помалко. Започнах да дишам бавно и зениците ми да се мърдат. Само дето клепчите ми не бяха отворени. А Мицури неспираше да плаче и да ми говори. Понякога беше голяма досадница, но тя си беше моята приятелка и си я обичах. Естествено, че се притесняваше за мен и искаше да съм добре и щастлива. Колкото и да не й се вярваше, аз исках същото за нея и бих направила всичко, за да го получи. Бих се жертвала, за да е с Клауд и да я видя да се смее, да подскача и пее. Обичах я, като сестра, защото нямах нито брат, нито сестра. Живота ми беше толкова жесток, че ме беше оставил само дете на родителите ми. Да нямах подкрепа и на кого да си поплача... Съдбата винаги ми е поднасяла изненадани, нищо чудно и този път да ми се подиграе и скрои някой гаден номер. Изведнъж почувствах, как една пареща сълза падна на ръката ми и аз реагирах. Помръднах си пръстта и Мицури веднага видя това. Лицето й се промени за секунда и грейна от щастие. Залепи си широка усмивка и скокна от стола си. Изтича навън и вратата се трясна след нея. Беше много радостна, че най-накрая се бях събудила и реагирала. След около минутка чух, как вратата се затоври и някой да се приближаваше до леглото ми. Седна на стола, който седеше до него и ми хвана ръката. Нещо в мен трепна, защото ръката на непознатия беше топла и приятна. Кой ли беше този човек, който беше дошъл да ме посети? Толкова ли бях важна за него? Дишането му беше спокойно, но биенето на сърцето му беше учестено и препускаше бясно. Сякаш то искаше да изскочи от него и да избяга. Чувах и усещах всичко, но по незнайна причина неможех да позная кой точно е той. Нямах нито визуален контакт с него, нито имах някакъв знак или белег, който можеше да ми подскажи кой е и защо е дошъл да ме види.
- Още не си се събудила... Жалко...- чу се мъжки глас да ми говори, но неможех да го различа, защото двама човека имаха такъв тежък, но в същото време приятен глас. А те бяха Закс и Клауд. Кой от двамата беше той? Дали на Закс му беше тъжно за мен и каквото е станало с мен, или пък както винаги Клауд е дошъл да се притеснява за мен и да ми досажда с глупавото си държание.... Веднага една мисъл се заклещи в главата ми. Какво беше станало? точно така... Нищо не помнех и незнаех, как точно съм попаднала в болницата, защото това
нещо, което ми надуваше главата бяха уреди от болницата. Какво съм направила, че да се озова тук, или пък... Какво са ми направили? Чух как, мъжът си пое въздух и се изправи от стола. Надвеси се над мен и изведнъж почувтсвах нещо топло да ме гали по бузата. Той си беше сложил червената ръка на лицето ми и го галеше нежно.
- Съжалявам Рейна... Съжалявам, че не те спрях навреме. Че нямах сили да те спася... Чувствам се ужасно, че си в това легло, заради мен... Само ако не бях започнал да се за....- замълча за малко и понечи да продължи , но в този момент аз си отворих очите. Премигнах няколко пъти и си затворих очите, а той не мърдаше от мястото си. Беше го страх, че ако мръдне може да ми направи нещо или пък притесни. След няколко секунди си отворих отново очите и неможех да повярвам. Пред мен седеше Закс. Галеше ме за лицето и беше тъжен, но той незнаеше, че бях чула всичко, което беше казал преди малко. Беше толкова нежен и любящ... Дори не съм си и помисляла, че това ще се случи толкова скоро. Само ако знаеше... Колко много бях копняла за този миг, колко дълго време го бях чакал, а сега той беше реалност. Гледах го изненадано и с ококорени очи, а той бявно си махна ръката от бузата
ми и се изправи. Скръсти си ръцете пред гърдите и леко се усмихна.
- Ти се събуди... Много ни изплаши, знаеш ли това.- тогава се усмихна широко, а усмивката му ме сряза в сърцето. Толкова красива и запленителна. Как исках да се хвърля върху него и да го целуна, да му кажа всичко, което криех в себе си през последните четири години. Исках да му кажа, че неспирах да мисля за него и че е голямата ми любов. Да знае, че сърцето и живота ми бяха негови и винаги щях да го обичам, независимо
какво предстоеше да стане. още колко трябваше да чакам, за да ме прегърне страстно, да го целуна прежадняло и да почувтсвам парещите му ръце по тялото ми. Огледах го отгоре до долу, за да се обедя, че не сънувах, когато погледа ми се спря на ръцете му. Ужасът се изписа на лицето ми, защото си бях спомнила момента, в който той спаси Ейнджъл от съотборника си и ужасяващите викове от болката на изгарящите му ръце. Пръстите му бяха червени и леко обгоряли... Затова ли бях почувтсвала преди малко топлината, когато ми беше хванал ръката и ме беше погалил по лицето. Насълзих се и една сълза падна по ледената ми буза. Тялото ми все още беше студено, защото току що се бях върнала в земния свят. Той се смути и веднага си изтри усмивката от лицето. Мога да кажа даже, че се беше паникьосал, защото по- трудно нещо, от това да гледаш любим човек да страда и да плаче, нямаше на света. Никога не се беше сблъсквал с такова нещо и не знаеше какво да прави и дори да чувства. Приближи се до леглото ми, надвеси се над мен и изтри сълзата ми с пръста си. После го вдигна и се загледа в
сълзата ми. Тя седеше на място и не помръдваше дори. Беше толкова малка и прекрасна. Незнаеше, какво е мъка и тъга. Не беше усещала проблемите и самотата. Нейната работа беше такава, когато някой е тъжен да се появява и да пада. Тогава В стаята влязоха Мицури и доктора. В първият момент приятелката ми се стъписа, защото не очакваше да свари точно Закс в моята стая. Също беше изненадана, че вече се бях събудила и беше донякаква степен разочарована. Чернокосият ми ангел се усмихна леко и сълзата ми падна на земята. Той се обърна с гръб към мен и тръгна към вратата. Мина покрай вцепенената ми приятелка и когато стигна до вратата се спря и с нежен глас каза.
- Оправяй се по-бързо Рейна, защото имаме работа за вършене.- тогава видях как се усмихна широко.- Доскоро красавице...- той излезе и затвори вратата. Това не беше реално... Неможеше да се случва. Та той беше мил и нежен към мен. Държеше се добронамерено и приятелски, а не студено и с пренебрежене, както, когато дойдох в отдела. чувствах се на седмото небе от щастие... Най-накрая мечтите ми бяха започнали да се сбъдват... Най-накрая имах Закс само за мен... Щях да прекарвам всяка секунда с любимият си и нямаше да се отделям от него. Щях да споделям мисиите си и опита си с човека, който обичам. Щяхме да се защитаваме взаймно... Тези мисли ме правеха щастлива и ме караха да сиая от радост. Най-накрая прокълната ми съдба да ми изпрати лъч светлина в тъмния тунел и не винаги да бъда нещастна, както бях досега...

33. Бяха минали две седмици, откакто силите ми се появиха на бял свят. Също така вчера ме бяха изписали от болницата напълно възстановена. Лежах си на леглото и си почивах, по-точно се правех, че лежа, защото ми беше адски скучно. Днес никой не беше идвал да ме види, а иначе всеки ден ме побъркваха от посещения и разпити...
Какво стана? Как се случи това? Помниш ли нещо? Как си обясняваш станалото?... Само с глупости ме занимаваха, а не казваха кога щях да започна с тренировките си, защото нямах търпение да бъда със Закс. Исках да си усъвършенствал силите и да ги контролирам, но... Но се замислих за разговора с майка ми и с лошата ми страна. Как така се появява чудовище, като се смесят женските и мъжките клетки на метеора? Как може да е станало това, че аз не съм била с мъж досега. Тя каза, че е вроден недъг. Какво имаше впредвид под 'вроден недъг', като майка ми и баща ми бяха обикновенни хора? И каква беше тази сила, с която можех да убия всеки, който пожелая, но трябва да жертвам живота си? Не разбирам.... Сега наистина се обърках тотално... Смръщих си веждите и погледнах към белия таван, който седеше неподвижен и се мръщеше, също като мен. В същият момент влезе Мицури и се загледа в мен. Гледаше ме някак странно. С учудване, сякаш невярваше, че бях замислена. Погледнах я и се подразних малко, заради реакцията й.
- Какво има Мицури, защо ме гледаш така...- тя се смути и си извърна погледа на страна.
- Време е за първата ти тренировка с мен Рейна.- тогава се усмихна, а аз леко си ококорих очите. Щях да тренирам с Мицури? Не трябваше ли да бъда сама със Закс? Вярно е, че още от началото на деня бях объркана, но тогава се чувствах още по-объркана. Как така щяхме да тренираме заедно? Това означаваше, че и Клауд щеше да бъде там... Ужас... Нямаше да имам време да бъда със любимият си и да се сближим. Станах от леглото си и се облякох. Отидох до вратата и когато я отворих, се спрях и заговорих.
- Тръгваме ли?...- Мицури ми кимна с глава и двете излязохме от стаята ни. Тръгнахме по коридора и започнахме да слизаме по етажите. Докато слизахме с асансьора, както винаги бях замислена. Какви ли изненади щеше да ми донесе днешния ден? Дали отново щях да се срещна с лошата си страна и дали щях да се справя с нея. А защо щях да тренирам точно с Мицури? Да не би да искат да ме скарат с нея, защото аз няма да мога да се бия срещу най-добрата си приятелка. Както обикновено стигнахме много бързо до стаята за тренировки. Розовокосата ми приятелка отвори вратата и ние двете влязохме. След като затворихме вратата се огледах и видях, че в стаята не бяхем само аз и тя, а вътре бяха и Сатоши и учениците му. Какво ли ставаше? Защо и те бяха тук? Да не би отново този дявол Сатоши да иска да ме напада... Натъжих се от мислите си, защото си бях спомнила думите на лошата Рейна. "Ти си дявола Рейна... Дявола е лошата ти страна."... Наистина ли бях толкова зла и можех да се превърна в олицетворение на злото. Дали душата ми щеше да стане лоша и да бъде обладана от отмъщението и жажадата за власт? Дали ако това станеше майка ми щеше да ме спаси и да спре лошата ми страна да ме завладее? Дали всички, които обичах щяха да умрат от моята ръка? Дори не исках садистичното копеле Сатоши да бъде убит от мен. Не бях такава... Какво се промени? Защо когато си бях обикновен човек нямах такива проблеми, а се появиха едва когато дойдох в отдела? Бяхме сами и Ейнджъл вече го нямаше. Днес за първи път не го видях, защото той нямаше работа при нас. Трябваше да се оправяме сами и да прилагаме всичко, което сме научили. Това не се отнасяше само за нас- новобранците, ами и за вече новите ни наставници. Чудех се дали щях да се справя с всичко, което ми постави за тренировка Закс или щях да се проваля и да се изложа пред останалите. Незнаех как да си използвам силите си и как да си извикам оръжието... Абсолютно нищо не помнех от преди две седмици и незнаех какво да направя. Дали да попитам Закс какво да правя или пък да си замълча и да се изложа? Ами ако се подразни, че го питам?... Какво ли щеше да направи тогава? Щеше да се ядоса или щеше да ми обясни? Бях мълчалива и объркана, когато мислите ми бяха прекъснати.
- Рейна, ако имаш нещо, което не разбираш ми кажи, за да ти обясня?- заговори властно Закс, а пък аз се стъписах. От къде знаеше, че исках помощ? Да не би да четеше мисли, че беше разбрал? Изчервих се леко и тихо проговорих.
- Ще може ли да поговорим насаме за малко.- едва тогава бях червена, като домат, а той се усмихна и кимна с глава. Вдигнах си главата и срещнах нацупеното лице на Клауд. Не беше съгласен да ме остави насаме с приятелят си и очите му излъчваха ревност. Побеснях от вътре, защото нямаше право да се държи с мен, като негова собственост, но останах спокойна и му се оплезих. Обърнах се и отидохме до най-отдалеченият ъгъл на стаята. За мое щастие стаята беше доста голяма и просторна. Спряхме се и той се загледа в очите ми. Бях толкова стъписана, че чак незнаех какво да кажа. Минаха няколко минути и чернокосия ми ангел започна да се вбесява от мълчанието ми.
- Имаш ли нещо да ме питаш?- попита въпросително той, като си беше смръщил веждите. Засрамих се и започнах да си играя с пръстите.
- Ами.... Аз...- заекнах и си вдигнах погледа. Очите ни се срешнаха и аз потрепнах, защото, винаги когато видех тези синьо-зелени очи в мен нещо трепваше. Сърцето ми започваше да бие бързо, а думите ми да се
заклещват в гърлото ми и да не искат да излязат. Опитах да се стегна и затанах спокойно и решително.
- Исках да те питам, как да си използвам оръжието и да контролирам силите си? Помня само малка част, от това което се случи онзи момент, но някои неща са ми все още замъглени, затова би ли...- прекъсна ме той, като си сложи пръстта на устата ми и ме накара да замълча. Гледах го с ококорени очи и невярвах. Беше показал за първи път някакви чувства към мен пред другите. Това променяше всичко... Той наистина ме обичаше... Е поне ми се искаше да е така, а русокосия ми приятел започна да крачи напред-назад и да недоволства. Усещах как всичко в него бушуваше и искаше да убие Закс. Чернокосият ми ангел също усети негодованието на приятелят си и се усмихна дяволито. А аз седях на място и не разбирах на какво, толкова се усмихваше. Нещо смешно ли бях казала, че чак и да му е смешно? Толкова ли го забавлявах с присъствието си и с объркването, което не ме напускаше. Закс разбра какво ме притеснява и се доближи до мен. Приклекна и ми зашептя на ухото.
- Не се цупи красавице, смея се на нервозният ми приятел, който много те ревнува от мен...- тогава леко се засмя и продължи.- Как така запленяваш всеки, докогото се докоснеш... Сякаш му вземаш душата и я скриваш в своята...- Седях вцепенена и червена, като домат. Какво ми говореше той?... Не, не, не... Той се опитва да ме обърка... Да ме побърка... Чувствах се адски объркана тогава. Дори и незнаех какво да направя. Дали да мигна или да се мръдна? Тялото ми беше блокирало и искаше да се движи само, но не можех да го позволя, затова се концентрирах и преглътнах емоциите си. Погледнах го още веднъж в очите и искренно се усмихнах, защото и на мен също ми беше забавно да гледам, как Клауд крачеше, като обезумял и гънките на нервите ми да се гънат. Беше толкова смешен, като започваше да ме ревнува и да ме пази от всичко.
- Нали...?- замсях се и аз звучно, така че смехът ми се разнесе из стаята, а Клауд се вбесяваше още повече.
Не беше той, този който ме разсмива, не бях дарила усмивката си на него и това го побъркваше. Закс си надигна главата и отново си срешнахме погледите.
- Виж Рейна, оръжието ти е различно от моето и на останалите мъже войници. Ние имаме само мечове, които седят на гърбовете ни, твоя жезъл е различен... Някак странен и силен... Досега не бях виждал подобно оръжие, затова говорих с Ейнджъл и той ми обясни, че този жезъл се появява отсамо себе си. Когато си вдигнеш ръката нагоре и
кажеш "Появи се" и той веднага се явява. Когато искаш да се мяхне само казваш "Изчезни" и той би трябвало да изчезни. А за силите ти... Тях ще ги усъвършенстваме с понататъшното ти развитие, като войник... Но за всяка тренировка ще се кнсултирвам с Ейнджъл, защото съм много притеснен за тези мощни сили, които имаш.- замислих се и след няколко секунди кимнах с глава. Той се усмихна и отиде до съотборниците си. Аз също отидох до Мицури, Данте и Бенет. Чаках с нетърпение тренировката си и исках да видя, дали щях да мога да използвам силите си. Дали щях мога да ги контролирам и какви щяха да бъдат изненадите, които щеше да ми поднесе този път съдбата....

Аз пускам следващата глава защото tsunade87 няма нет ,но като се оправи ще ги пуска тя.

34. Горях от нетърпение да започне тренировката и щях да покажа, какво можех и колко бях силна. Клауд ме гледаше с прежаднял поглед и незнаех какво трябваше да означава това. Дали ревността му е толкова голяма, че може дори и човек да убие? Дали щеше да убие приятелят си, заради любовта си към мен?... Тази мисъл ме плашеше до смърт, защото ако това се случеше щях да загубя единствената си и непорочна любов към Закс. Клауд се изправи и заговори спокойно.
- С телефоните, който ще ви раздадем след малко ще имате връзка с наставниците си и ако се наложи аз, Закс и Сатоши ще се намесим... Неискаме да пострадате, затова не се колебайте да ни повикате.- тогава погледна към мен и се усмихна. Смутих се и се намръщих, защото винаги правеше така и това адски ме вбесяваше. Мицури беше видяла усмивката на Клауд, която беше изпълнена с обич и искреност. Натъжи се и си наведе главата надолу.
- " Защо Клауд се държи с мен така? Знам че харесва Рейна и се опитвам да го приема, но винаги ли ще ме отбягва и ще се държи студено с мен... Как тогава ще тренираме при тази ситуация?- Клауд ни раздаде телефоните. Бяха последен модел телефони, които Шинра бяха изобретили и само ние бяхме ги виждали. Всеки войник имаше един от тях и не се отделяше от него. Те бяха връзката между отдела и отделните войници. Взех телефона си и го прибрах. След като Клауд застана на мястото си, Закс заговори.
- Този телефон има Днк-то на собственика си и с него можем да ви намерим, където и да сте. Няма как да избягате без да ви намерим, но да си призная за мен тези играчки са безполезни, защото човек винаги може да измисли начин да се отърве от тях и да не можем да го намерим.- той се усмихна и продължи.- Е, естествено този човек трябва да е твърде умен, за да го направи, а аз не мисля, че има роден такъв на планетата.- Клауд и Закс се засмяха, а Сатоши седеше все така безразличен и страшен. Не отделяше погледа си от мен и от това ме побиваха ледени тръпки на страх. След около минутка двамата се успокоиха и застанаха спокойно. Тогава вземаха очилата, които се използват за създаване на мисии и ситуации. Сложиха ги и ние последвахме техният пример. Сложих си очилата и за секунда се озовах в някакво синьо пространство, в което се движех много бързо надолу. След секунди паднах на един дървен под. Изсумтях и станах от пода. Огледах се и всичко около мен беше синьо... Беше синя вода и вълни се виждаха да играят във водата. Бях на някакъв доста голям кораб, който плаваше и се носеше с вълните. Не се виждаха хора и това много ме учуди. Да съм на кораб и да няма нито един жив човек... Каква беше тази тренировка... По-точно що за тренировка беше това, като се намирах на кораб? Да не би Закс да ми се подиграваше, като ме беше прати тук? Какво целеше с това? Ако го беше направил нарочно щеше да види той, каква ставах като се ядосах... Мислите ми бяха прекъснати от мелодията на телефона ми. Да, същата мелодия, която беше прекъснала любуването ми над Закс, преди четири години. След като си бях спомнила този момент, изсумтях и вдигнах телефона. От другата страна чух мекият глас на Закс.
- Първо основно правило на войника при тренировка: Никога не си мисли нищо, защото всички които тренират чуват мислите му.- тогава се засмя и продължи.- и Рейна, не се подигравам с теб.- отново се засмя, а аз бях замръзнала на мястото си. Наистина беше чул какво съм си мислила... изнервих се, защото те си бяха личното ми пространство и никой нямаше право да навлиза в него... Отново чух смеха на Закс и се стъписах. Веднага спрях да си мисля за каквото и да било и казах с лек раздразнен тон.
- Защо ми се обаждаш? и какво правя на този кораб?- Закс спря да се смее и усетих, как стана сериозен.
- На този кораб си, защото имаш мисия да го освободиш от нападателите му и да ги убиеш.- ококорих си очите.
- Как така да ги убия?... Искаш да ми кажеш да убия екипажа. Това ли трябва да направя?...- Той прихна да се смее, а пък нервите ми започнаха да се късат една по една.
- Не глупаче... Естествено, че не искам да убиеш екипажа. Трябва да убиеш нападателите на кораба.- аз се смутих, защото ме беше засрамил, както само той умееше да го прави.
- Мхм... Ясно... Смятай, че съм ги убила.- казах с лека дяволска усмивка на лицето. Веднага затворих телефона и се затичах по палубата на кораба. Всичко ми беше еднакво и незнаех кое, как се нарича. Но единственото, което знаех беше, че трябваше да успея с мисията си. Докато тичах от един самолет започнаха да стрелят по мен. Надигнах си главата и видях, че не един, а два бяха самолетите. Свалих си главата и започнах да мисля, какво да правя, но и не трябваше да си мисля нищо, защото нали чуваха мислите ми. Какво трябваше да правя. Изведнъж ми хрумна идеята, че мога да си използвам жезъла. Вдигнах си ръката и извиках.
- Появи се.- и веднага в ръката ми се появи така познатият ми жезъл. Спрях се и се обърнах с лице към самолетите. В погледа ми имаше решителност и непоколебимост. В този момент Закс се появи върху водата и извика разтревожено.
- Какво правиш Рейна? Бягай и намери друг начин да се отръвеш от тях или да ги убиеш... Не бъди прибързана.- Опитах се да се стегна и да не се разконцентрирвам от думите му. Хванах си здраво жезъла и го завъртях в кръг. От него започна да излиза онази червена енергия и да се върти в кръг, заедно с жезъла ми и вкарах колкото се може повече сила в кръгът.
- Или ше живея, или ще умра.- казах си това и си затворих очите. Закс извика силно.
- Недеййй.- беше чул думите ми преди дори и да ги изрека. тогава отблъснах мощно жезъла пред тялото си и два кръга от силата ми се стрелнаха към самолетите. Отворих си очите и видях, как силата ми се сблъска с тях. Започна да ги троши и изпепелява до основи. Не след дълго самолетите паднаха върху водата и изчезнаха.
А закс седеше на мястото си и беше изненадан. Как така сама съм ги победила? За него това беше наистина учудващо, защото никой друг освен тях тримата не бяха се справяли така лесно и бързо с тази ситуация. Също му беше много любопитно, какво ли ще стане по-нататък в трениравката ми и как ще се справя. Дали щях така лекомислено да действам занапред или щях да издавам мислите си на другите. Той се усмихна и само каза.
- Добра работа Рейна... Процължавай с мисията си...- кимнах с глава и се обърнах назад. Какво ли ме очакваше в долния етаж на кораба? Какви ли изненади ми бяха приготвили Шинра? А защо ли той искаше да избягам, че нали бягството е за страхливците, а аз не съм от тях? Да не би да си мислеше, че няма да се справя или пък искаше да ме защити и да не ме изгуби? Отново хиляди въпроси искаха да нахлуят в главата ми, но аз не им позволявах, защото неисках всички да разбират тайните ми. Те си бяха лично мои и нямаше да им направя това удоволствие...

Заповядайте и следващата главичка

35. Затичах се и когато стигнах до един капак се спрях и го вдигнах. Започнах да слизам надолу по стълбичките, които служеха за изход от долния етаж към палубата. Когато стъпих на пода на етажа, веднага се появиха войници и започнаха да стрелят по мен с оръжията си. Опитавах се да избягвам куршумите или да ги отбивам с жезъла си. но те неспираха и трябваше да измисля някакъв друг начин за бягство. Но такъв нямаше, защото бях заобиколена от всички страни с войници, които чакаха удобен момент, за да ме застрелят. Огледах се и видях, че имаше наклонена тръба, която стигаше до края на коридора. До мен имаше и въже намутано. Взех го и направих здрава примка и го закачих на тръбата. Вързах се за кръстта и се спуснах по тръбата, като отблъсквах куршумите с жезъла си. За секунди бях зад войниците, но докато те се обръщаха аз вече ги бях повалила. Огледах се, дали не е останал някой и се усмихнах. Но веднага се сетих за мисията си и тръгнах да търся екипажа на кораба. Тичах колкото сила имах и влизах във всички каюти, но така и не намирах никого. Дали наистина Закс не ми се подиграваше? Започнах да се вбесявам, защото си го бях помислила и всички, дори и самият Закс го бяха чули и сигурно сега се спукваше да се хили... Мамка му... изпсувах аз, защото неможех
просто да спра да мисля. Как да завърша мисията си, като немога да премислям ситуацията, в която съм изпаднала. Да реша какво да правя... Това е просто невъзможно... Я се стегни Рейна... Скарах се сама на себе си и вече не ми пукаше, дали някой чува мислите ми или не. Просто щях да си карам по мисията и приоритета ми щеше да бъде да я завърша успешно. Щях да намеря екипажа и да го изведа на палубата. Продължавах да тичам и да търся моряците, но така и не ги откривах. Най-накрая след дълго тичане и търсене стигнах до последната каюта на кораба. Спрях се и се задъхвах. Поех си няколко пъти въздух и отворих много бавно вратата на каютата. Когато влязох вътре замръзнах на мястото си, защото видях Закс да лежи на пода вързан и окървавен. Паникьосах се и ужасът ме обзе.
- Закс....- заекнах аз, като започнах да се приближавам бавно до него. Когато стигнах до чернокосият ми ангел се наведох и му вдигнах главата, така че лицата ни се срещнаха. Вцепених се, защото имаше нещо странно в него... Очите му бяха различни и ме гледаха със злоба. Това неможеше да е вярно... Продължавах да се паникьосвам и тялото ми започна да се тресе от ужас. Ръцете ми трепереха, а краката ми едва ме държаха на пода. Трябваше да го освободя веднага и да му помогна с каквото мога. Тогава се чу стенание от болка.
- Рейна... Помогни ми любов моя...- Ококорих си очите... тогава наистина се обърках и паниката ме обгърна изцяло. Лицето ми пребледня, все едно бях видяла призрак, а очите ми се напълниха със сълзи. Той ме наричаше "Любов моя"...
- Какво става тук...- извиках разплакана, а Закс, който държах в ръцете си започна да се преобразява и въжето, с което беше вързан се скъса. Сведох си главата надолу и в ръцете ми седеше огромната глава на отвратилно чудовище. Толкова се бях вцепенила, че неможех да мръдна, а ужасът не ми позволяваше да реагирам
бързо. То стана и се изправи пред мен. Толкова голямо и високо. В очите ми имаше страх и молба. Чудовището замахна с огромата си лапа и се засили да ме удари, но в този момент нещо посече ръката ми и тя се товари пред мен. Бях ужасена и в същото време изненадана. Какво ли беше това, което спря чудовището да не ме удари. След секунда се чу още едно разсичане и чудовището падна на земята убито. Минаха няколко секунди и то изчезна, а пред мен седеше Закс леко притеснен.
- Второ и трето правило на войника са: Никога не се доверявай на никого, дори и на партньора си и винаги бъди нащрек и готов за атака.- усмихна се той и изведнъж се озовахме в стаята за тренировки. Огледах се, а в нея нямаше никой. Обърнах се и погледнах към Закс объркано. А той продължаваше да стои пред мен и нищо не казваше. Опомних се и си махнах очилата. Сложих ги на земята и станах. Когато се изправих погледнах отново към любимият си и запитах.
- Защо сме само двамата в стаята?- едва сега той си вдигна главата и отново очите ни се срещнаха. Запленителната му усмивка се появи на красивото му лице и заговори.
- Да не те притеснява това?- аз си нацупих муцунката и изсумтях, а той се засмя и продължи.- Просто се шегувам... Сами сме, защото всички приключиха с тренировката си. Ти беше последна, но все пак завърши успешно мисията си.- зяпнах от учудване. Как така я бях завършила успешно? Та аз бях нарушила и трите правила на войника и това чудовище почти не ме беше убило, а той ми казваше, че съм си завършила мисията? Не разбирам...
- Как така последна? Защо пък да съм завършила мисията си успешно? Нали неможах да победя чудовището и да спася екипажа... Моля те обясни ми...- започнах да ръкомахам, защото бях наистина объркана. Той се засмя и ми отговори.
- Виж Рейна, това че не си спасила екипажа и не си победила чудовището, не значи че не си завършила мисията си. Тя беше, за да разберем способностите ти и как ще вземаш решения сама. Вярно е, че беше прибързана отначало и действаше без да мислиш, но решителността ти и това, че не се предаде от първият път говори много за теб. Можеше да се предадеш, както направиха Данте и Бенет, но ти... Ти не го направи, защото искаше да завършиш мисията си...- спря той и си пое въздух, но в този момент аз заговорих.
- А за какво бяха тези правила, които ми каза?- Той издиша спокойно и заговори.
- Те са задължителни за всички войници, но аз научих един ценен урок от Ейнджъл.- веднага го прекъснах.
- Урок ли? А какъв е този урок?- запитах любопитно, а той ми се усмихна и отговори.
- Да, ценен урок за живота. Тези които нарушават правилата се считат за отрепки, но тези, които не ги е грижа за любимите им хора и съотборниците им са по-долни и от отрепки. Ти не спази правилата, но за сметка на това беше готова да умреш за мен. Рейна...- той се обърна към мен и ми хвана брадичката, а аз както винаги вече бях почервеняла.- Ти имаш буен и инат характер и никога не се предаваш. Това ми харесва в теб. Видях, че направи грешка, като ме видя ранен на пода и почувствах чувствата ти... Но трябва да се сдържаш друг път при битка и на мисии, защото така може и двамата да умрем... Разбираш ли, какво искам да кажа?- кимнах с глава в отговор, а той започна да се приближава по-близо до мен. паникьосах се и незнаех какво да правя. Беше толкова близо до мен и за първи път ми говореше така мило. Изтръпнах и се сковах на място. Дишането ми се усили, а сърцето ми щеше да изскочи от напрежение.
- Аз...- заекнах, защото незнаех какво да направя и как да постъпя. Знаех основното правило, че при войниците е забранено да се влюбват помежду си... Също така помнех и историята на Ейнджъл. Как той и Сефирот се влюбили в една и съща жена и стигнали до там, че искали да се убият взаимно. Как тя предпочела да остави любовта си към Ейнджъл, за да може да предпази и двамата от взаймно унищожение. Дали щеше да стане и с мен така? Дали ще трябва да избирам между любовта и живота на Закс, защото Клауд нямаше да се откаже лесно от мен. Виждах го и то си личеше от държанието му и ревностното пазене. Какво трябваше да направя в този момент. Да се отдам ли на момента, както винаги правех или да спра до там, където бях стигнала? Не знаех...

Пожелавам ви приятно изкарване на празниците

36. Устните ни бяха допряни една в друга и почувствах топлият му дъх да гали лицето ми. Веднага се смутих и си отдръпнах главата назад. Той ме беше хванал неподготвена и аз не можах да реагирам веднага. Не трябваше да позволявам това да се случи толкова скоро. Не бях готова да се задълбочи нашата връзка, дори и да му се отдам. Вярно беше, че умирах за него и го обичах с цялото си сърце, но ако бях позволила тази целувка да се състои, нещата щяха да се стигнат до края. Защото един мъж получили и една целувка, иска още и още. Неможе да се спре, докато не задоволи първичните си инстинкти на животно и ще продължава докато не го направи... А аз, нямаше да му позволя да си прави, каквото си иска с мен и да се държи все едно съм му робиня. Да изпълнявам всяко негово желание и да задоволявам капризите му. Бях ината и свободна... Обичах да се рея, като птиците и ако случайно някой започне да ми забранява щях да умра. Ако бях се отдала тогава на Закс, крилете ми щяха да бъдат скършени. Обичах го много... Толкова много, но не можех да се поддам на греха и желанието си. Да направя грешка, за която може би щях да съжалявам цял живот. Исках просто да се опознаем повече и да оставим времето да покаже, какво щеше да се получи между нас... Но... Вътре в мен гореше желанието за грях и исках да се оставя на него. Така ме изгаряше, че едва се сдържах да не го целуна и да се оставя да ме покори. Устните му бяха меки и ухаещи на рози. Когато се докоднах до тях ме изгориха и породиха някакво си желание в тялото ми... Никога не го бях изпитала и точно то ме беше накарало да се отдръпна. Беше ме страх, че няма да мога да се сдържа и ще се оставя в лапите му. Очите му играеха върху мен и ме оглеждаха. Какво ли щеше да означава това. Дали желаеше мен самата или тялото ми? Наистина ли се интересуваше от мен, само за забавление? това ли бях аз за него?... Кукла на конци, която прявеше всичко, което поискаше той от нея.Не вярвах, че е така, но и нямаше да се оставя да бъда марионетка на някого, пък дори и той да беше Закс. Отстъпих една крачка назад и се вгледах в очите му. Вцепених се, защото в тях видях объркване и учудване.
- Защо не ми позволяваш да те целуна, Рейна? Какво те притеснява?- гласът му беше леко притеснен.- Не ме ли харесваш?... от тренировката разбях даже, че ме обичаш. Защо тогава се дърпаш? Нещо лошо ли направих?- аз продължавах да мълча и да не казвах нищо... Та, какво можех да кажа или направя, като самата и аз незнаех отговорите на въпросите му. Да, харесвах го... Обичах го, но незнаех дали е правилно това, което щяхме да направим. Нещо ме възпираше да го направя... Нещото беше Клауд... Неисках да го нараня. По-скоро няисках да ги скарам, защото ако това се беше случило те щяха да се намразят. Изведнъж изтръпнах, защото той се беше приближил до мен и ме беше прегърнал страстно. Бях замръзнала на мястото си и не вярвах на очите си. Какво ставаше с мен... Неможех да продължавам с тази игра дълго. Но той ме предизвикваше и пораждаше все повече желанието в мен. Как трябваше да се измъкна от тази ситуация. А той не ме пускаше и започна да ме милва по косата. Толкова беше прекрасно и се чувствах страхотно. Усещането, че някой те желае и иска да бъде с теб беше най-величественото нещо на света. Чувството, че някой те обича... То е вълшебно и кара хората да се чувстват щастливи. По ръката му падна една от моите сълзи и се стече на земята. Още няколко я последваха и аз се разплаках. Не бях издържала и исках да си излея мъката със сълзи. Винаги правех така, когато нещо ме мъчеше или бях тъжна. Той усети това и си надигна главата, така че очите ни се срещнаха. Видя сълзите ми и си наведе главата. Тогава тихо заговори.
- Явно не ме обичаш?... Колко съм грешял за теб... А така ми се искаше да е вярно... Да те имам само за себе си и да не те наранявам, но явно никога неможе да стане, защото ти не чувстваш нищо към мен... Но знай, че аз не съм безразличен и имам чувтсва към теб.- Ококорих си очите, защото бях доста объркана. Той беше казал, че не го обичам... Че искал да бъде с мен? Вдигнах му брадичката и се загледах в синьо-зелените му очи. Толкова красиви и прекрасни.
- Закс...- заекнах аз.- Разбира се, че те обичам... Заради кого мислиш, че дойдох в компанията, за да стана войник... Заради теб Закс... За да бъда с теб... За да ти кажа колко много те обичам. След срещата ни преди четири години, не спирах да мисля за теб и виждах навсякъде само теб...- той ме целуна и така беше спрял разказа ми. Не бях му казала всичко, но и това му стигаше за сега. Не издържах на желанието си и се отпуснах. Устните ни се докоснаха още веднъж и се сплетоха едни в други. Чувството беше невероятно и красиво. Толкова време бях чакала това да се случи, а тогава беше реалност. Ръцете му ме обгръщаха силно и топло. Усещах тръпки да пробягват по цялото ми тяло и то да го желае. Точно от това се страхувах. От този така грешен момент, от който няма да мога да избягам и ще ми създава проблеми за в бъдеще. Клауд все някога щеше да разбере за всичко и сигурно тогава щеше да побеснее. Щеше да иска да се бие с приятелят си и
незнаех какво да правя. Изведнъж вратата се сгрумоляса на пода потрошена и ужасът веднага ме обзе. Закс си махна ръцете от мен и погледна по посока, където вратата седеше на земята. А аз не смеех да си вдигна главата, защото имах страховитото предчувствие, че това не е никак добре. Усещах как гнева и яростта изпълваше цялата стая и ужасът се обвиваше около мен. Лицето на Закс веднага се преобрази на притеснено и объркано. Незнаеше какво да направи. Наистина беше много объркан, но по реакцията му си личеше, че беше готоя да се бие с... Който и да беше той. Беше готов да защити чувствата си към мен и любовта ни... Чувах учестеното биене на сърцата на двамата мъже и усещах гнева им. Гледаха се с кръвожадни погледи и никой не показваше, че ще отстъпи пред другия. Отново се бях забъркала в неприятности и бях създала проблеми на Закс. Отново аз... Вечната нещастница... Да е проклета съдбата ми, че съм се родила с нея... Мразех живота си от всичко на света, защото никога не ме беше оставял да се порадвам поне малко на щастливите си моменти.
Как ли шях да се справя с тази неловка ситуация? Дали трябваше да се защитавам или оправдавам? Отново онези пътища, в които се изгубвах всеки ден от живота си. Днешния ден ми беше донесе доста изненади... Колко ли още от тях щях да понеса?...

37. Седях вцепенена на място и бавно си вдигнах главата нагоре. Погледа ми замръзна, защото на вратата седеше бесен русокосия ми приятел. Клауд пръхтеше от злоба и едва се сдържаше да не помете Закс. Страхът се появи пред очите ми и започна да ме обзема бързо. Знаех какво щеше да се случи, а можех да го предутвратя. Защо не го направих? Защо се оставих на инстинктите си? Дали сега двамата щяха да се скарат и да развалят приятелството си? Бях много притеснена, защото още когато дойдох бях направила черта помежду им, а сега я бях прекрачила и те щяха да си платят, заради действията ми. Натъжих се, защото Клауд ме гледаше право в очите, а той ме гледаше с неговият неодобрителен поглед. Негодуваше и от вътре бушуваше. не беше съгласен с това което сме направили... Все едно знаеше, какво е станало между мен и Закс. Чернокосия ми ангел приклекна в отбранителна позиция и извика притеснено.
- Клауд, какво ти става, че така нахлуваш в стаята за тренировки и чупиш вратата?- Клауд го гледаше зверски и беше почервенял от гняв.
- И имаш наглостта да ме питаш...- започна да вика той бясно.- Предател... Нали не я харесваше? Защо ме излъга?- още повече се бях объркала и погледнах въпросително към закс, а той не отделяше поглед от приятелят си и следеше всяко негово движение.
- Закс... За какво говори Клауд?- запитах леко раздразнено, но и любопитно. Любопитсвото ми отново ме беше завладяло и на всяка цена исках да разбера. Закс си присви очите и каза.
- Сега не му е времето Рейна... Друг път ще говорим за това...- изсумтях и се нацупих. А Клауд не спираше да се вбесява.
- Защо не й кажеш, аа? Кажи й... А не само да я залъгваш с празни приказки за чувства и безразличие... Ти не си нищо повече от боклук, Закс... Щом се опитваш да я използваш...- ококорих си очите от невярване. Закс ме е залъгвал... Използвал... За какво говореше той? Какво ставаше тук?... Не спирах да се обърквам и да не
зная какво да направя. дори и не мръдвах от шока, който ме беше обзел.
- Обяснете ми, за какво става въпрос...- извиках ядосано аз и си скръстих ръцете. Клауд приклекна за атака и изсъска.
- Какво чакаш Закс? Защо не й кажеш?... От какво се страхуваш? Ако си бил честен преди малко с нея, няма от какво да те е страх... Нали?- Русокосия ми приятел не спираше да провокирва Закс и да го вбесява, защото искаше да се бие с него. Смутих се... Откъде Клауд знаеше какво точно сме си говорили със Закс? Да не би да
ни е подслушвал? Не, не, не... Това е невъзможно... Много е невъзпитано да се слушат чужди разговори. Точно в този момент бях бесня не на Закс, а на клауд. Бях сигурна, че по някакъв начин беше чул разговора ни. Но как?...
- Откъде знаеш, какво сме си говорили със Закс, Клауд?- запитах сериозно и зачаках отговора му. Той леко се смути, но каза раздразнено.
- Чух го... не беше нарочно, но добре че го напрвих. Дойдох, защото се притесних за теб. Не беше завършила мисията си и затова дойдох да видя как си... Но явно си била доста добре в прегръдките на този измамник и предател. доста сте се позабавлявали за моя сметка... Но няма да оставя нещата така...- вгледа се във приятелят си и злобно изсъска.
- Ти знаеше какви са моите чувства към нея... Знаеше, колко много я обичам и че я исках за себе си. Защо го направи Закс? Защо предаде приятелството ни?- очите му се насълзиха, но лицето му не се променяше. След това се обърна към мен и с тъжен глас ми заговори.- Защо Рейна? Толкова ли съм лош? Какво има Закс, което аз го нямам? Красив съм и те защитавах от всеки... Не давах и с пръст да те пипнат или наранят... Защо ми причини тази болка в сърцето...- Аз се разплаках и той виждаше, как сълзите ми падаха по земята. Така ме беше наранил с тези думи, все едно хиляди ножове се забиваха в сърцето ми. Веднага след това си присви очите зверски и изсъска.- Ще си платите за това, което ми причинихте... Двойно повече ще ви го върна и ще ви накарам да страдате, както аз сега страдам.- каза това и си извади меча. Закс също извади меча си и зачака атаката на приятелят си. Русокосия ми приятел не почака много и се затича към Закс с вдигнат меч. Закс пък непочака да го удари и той също се затича, така че и двамата се срещнаха лице в лице. Вечните приятели и врагове. Това бяха те... Двама дяволи, които обезумяваха от мисълта, че другият може да ме има. Точно преди да замахнат с мечовете си, се появих пред тях и си вдигнах ръцете нагоре, така че да ги отдалеча един от друг.
- Спрете....- те се вцепениха на мястото, защото не бяха видели, кога съм се появила между тях.- Ако искате да се нараните, първо ще трябва мен да убиете, защото няма да ви го позволя.- Те се стъписаха и незнаеха, как да постъпят в този момент. Никога не им се беше случвало това. Клауд гледаше все още злобно най-добрият си приятел и се колебаеше. Все пак вече не значех, кой знае колко за него. Бях го наранила жестоко и може би нямаше да ми прости дълго време. Дали трябваше да ме нарани и да се справи със Закс или да се спре и да приложи измисленият си план. Закс пък го следеше с поглед и се опитваше да отгатне, закакво си мисли той. Чернокосия ми ангел също обмисляше ситуацията и беше сигурен, че може да победи, защото го познаваше и знаеше на какво е способен приятелят му. Минаха няколко минути в мълчание и започвах да се отегчавам.
- Мхм.- изсумтя Клауд и се изправи.- Хубаво... Този път ти се размина Закс, но следващият път няма да ти простя така лесно.... Така да знаеше.- каза троснато той и се обърна към мен, като каза с пренебрежение.- А ти...- спря си изречението, защото ако беше казал нещо щеше да издаде планът си, а той не искаше това. Обърна се с гръб и излезе от стаята. В нея останахме аз и Закс. Не продумвахме нищо, а само си мълчахме. Той се изправи и погледна към мен.
- Добре ли си?...- запита ме той, но на мен така ми беше станало тъжно, че се разплаках и изтичах навън и се заизкачвах по стълбите към момичешките съблекални. Сърцето ми се късаше от погледа и думите на най-добрият ми приятел. Как щях да постъпя, за да му обясня, че не мога да съм негова, защото не го обичах? Знаех, колко много рани шях да посея в сърцето му и точно затова дори и душата ми плачеше.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Весели празници и Христос възкресе, понеже няма да ме има сигурно до вторник Ето и следващата главичка

38. Тичах нагоре по стълбите и плачех. Всеки ден, откакто бях дошла в компанията бях или нешастни и разплакана, или ранена. Това започваше да ми умръзва и адски ме дразнеше. Не можеше ли поне веднъж да съм щаслива и да се смея? А трябваше да плача и да проклинам живота си. Проклeтият ми живот, който наранява всеки, който се приближи до мен, сякаш бях прокълната за цял живот. Да страдам и никога да не съм изцяло щастлива... Не можеше ли съдбата да ми даде малко спокойствие и любов?... Явно не... Беше решила да се подиграва с мен до край. Не исках да загубя Клауд, като приятел, защото му дължах толкова много... Вярно беше, че винаги ме е защитавал от Сефирот и Сатоши, но не ме оставяше на мира. Никога не ме е обиждал, но днес... Спрях се, защото нещо ме беше проболо в сърцето. Бях си спомнила за момента, в който срещнах бесните му и гневни очи. Как ме бяха гледали, все едно искаха да ме погълнат и повече да не ме пуснат... И думите му... Толкова жестоки и унищожителни... Бяха разкъсали сърцето ми на две... Започнах да се задъхвам и да си поемам въздух, защото бях тичала без да спирам и това ме беше изморило доста. След около минутка си успокоих дишането, но сълзите ми неспираха да падат по красивото ми лице. Излизаха от очите ми и се стрелваха надолу към земята. Огледах се и видях, че съм стигнала до етажа, на който се намираха момичешките съблекални, но трябваше да повървя по него и след ъгъла бяха те. Поех си още веднъж въздух и тръгнах по коридора. Вървях и си мислех за случилото се преди малко. Какво ли щеше да стане от тук нататък. Дали Клауд щеше да ми прости или никога нямаше да ми проговори... Тези мисли ме плашеха и не ми излизаха от главата, когато стигнах до ъгъла на коридора и изведнъж се спрях на мястото си. Изплаших се и се скрих зад ъгъла, защото видях Сатоши да говори с някого по телефона. Изглеждаше леко притеснен и се оглеждаше на всички страни, все едно неискаше никой да чуе разговора му. Допрях се до стената и притаих дъх, за да не ме чуе. Започнах да слушам разговора му, защото любопитството ми се беше появило... Отново...
- Всичко е под контрол шефе. Няма за какво да се притеснявате... Взех това, което искахте и днес тръгвам за вас. Казах ви да не ме търсите по телефона, а аз ще ви се обаждам.- каза той и се огледа още веднъж на всички страни. А аз седях зад ъгъла и леко се притесних. За какво ли ставаше въпрос? Кого наричаше "шефе", та не беше ли директора неговият шеф? Нещо странно ставаше и аз трябваше да разбера. Залепих си ухото до стената и отново започнах да подслушвам разговора му.
- Да, да... Разбрах... Не е нужно да се ядосвате така... Тръгвам... До скоро.- Сатоши затвори телефона и изчезна, толкова бързо, че дори и не можах да го видя. Замислих се за всичко, което бях чула. Подпрях се на стената и страх започна да ме обзема. Какво ли беше намислил Сатоши този път? При кого щеше да ходи и какво точно беше взел? Не разбирах и се притеснявах още повече. Опомних се и реших, че ще кажа за Сатоши на Ейнджъл, но първо трябваше да се изкъпя и да се освежа. Трябваше да го направя, за да се успокоя поне малко от всичките емоции, които ме бяха сполетяли по-рано през деня. Изправих се и застанах пред вратата на съблекалнята. Тя беше само за момичетата и влизането на момчета в нея беше строго забранено. Ако случайно влезеше някое момче, щеше да бъде наказано сурово, но само ако момиче повдигне обвинение при директора и той решаваше, дали да накаже войника дръзнал да прекрачи забраната му. Тогава си извадих картата, ня която имаше моя снимка, отпечатъци и вкарано ДНК-то ми. Всичко това беше за сигурност, за да не бъде обезпокоявана съблекалнята и спокойствието на момичетата. Вкарах я в терминала, който седеше на врата и зачаках. Не след дълго терминала издаде странен звук и каза, че мога да вляза. Хванах дръжаката на вратата и я отворих. След като влязох в съблекалнята се запътих към гардероба ми, който се намираше на единият край на съблекалнята. По незнайни причини ме бяха настанили там, а свободни гардероби имаше много. Когато стигнах до гардероба си го отключих и отворих вратата му. В него имаше три халата, няколко хавлии и всякакви видове принадлежности: шампоани, балсами, кремове, маски и гребени. Леко се нацупих и вземах две хавлии- една за тялото си и друга за косата си, шампоан и балсам. Затворих си гардероба и се запътих към отделните душ кабини. Те се намираха на другия край на съблекалнята и всеки път това ме изнервяше. Не можеха ли да ме настанят в някой по-близък гардероб, а трябваше да ме сложат в най-отдалеченият. Първо, че трябваше да обиклаям цялата стая и второ, всички щяха да ме гледат, а аз мразех това от всичко на света... Е, мразех до някаква степен и Клауд, ама това си беше друг въпрос. Стигнах кабините и видях, че от края имаше кабина, в която имаше вана. Усмихнах се и отворих кабината. Влязох и пуснах водата да пълни ваната. Обърнах се, а на стената имаше няколко рафтове с дискове, в които имаше музика. Разгледах ги и се спрях на любимата си група. Изкарах диска и започнах да оглеждам песните. Най-накрая се спрях на песента, която много обичах... Даже мога да кажа, че я обожавах (I dead for you). Усмихнах се широко и извадих диска от обложката му. Малко по-нагоре от рафтовете с музиката имаше вградена уредба. Сложих диска в нея и я нагласих, така че да свири постояно любимата ми песен. Натиснах копчета за старт и се потопих във водата. Отпуснах си тялото и започнах да се наслаждавам на страхотния момент. Какво повече исках?... Слушах песента, която обичах и се отпусках във вода пъслна с мехурчета... Мехурчетата се пръскаха по цялото ми тяло и понякой път ме гъделичкаха. Водата беше топла и приятна, а мирисът на ягода се разпръскваше навсякъде около мен. Какво друго му трябваше на човек по-хубаво от това. Да не мисли за нищо друго освен за палавите мехурчета от водата. За никакви проблеми или грижи... Поне така си мислех тогава, но още незнаех каква беда ме очакваше. Изведнъж вратата на съблекалнята се отвори и вътре влезе някой. Затвори вратата с ръка, а тя беше груба и голяма. На лицето на човека се появи дяволска и отмъстителна усмивка. Само ако знаех какво ме очакваше да стане, щях веднага да проклинам безмилостната си съдба.

39. Песента ми се повтаряше безброй пъти и тялото ми се отпускаше с всяка изминала секунда. Вече не мислех за Закс или пък за чувствата на Клауд, които ми създаваха всичките тези проблеми. Мислех за малките мехурчета, които весело подскачаха нагоре-надолу и играеха по тялото ми. Толкова приятно се чувствах и в главата ми нямаше нито въпроси, нито отговори... Просто нищо... Точно от това се нуждаех, за да избягам от съдбата ми и явно само тук можех да намеря спокойствие... Но дали беше така?... Мъжът Тръгна към края на съблекалнята, където се намираше гардероба ми, когато стигна до него се спря и отвори вратичката му. Погледна вътре и още по-широко се усмихна. Взе ми дрехите и затвори гардероба. След като стигна до средата на съблекалнята ги закачи на една закачалка и седна на една пейка, откоято се виждаше ясно, кой влиза и излиза от душ кабините. След около 15 минути водата във ваната изстина и леко потръпнах. Студенината изпълни тялото ми и си отворих очите. Погледнах към тавана на кабината и всичко, което бях забравила за миг, се появи пред очите ми. Натъжих се и си наведох главата надолу. Защо не можех да забравя онези гневни синьо-зелени очи на Клауд? Така яростни и изпълнени с омраза. Наистина ли толкова ме обичаше, че беше способен дори и да ме намрази затова, че не отвръщах на чувствата му? Не ми се мислеше, какво точно може да направи, защото човек обича ли ще направи всичко възможно, за да е с този, когото обича... На война и в любовта всичко е позволено... А Клауд не приличаше на човек, който е свикнал да губи и да се примирява лесно. Доколкото го познавах, никога нямаше да се признае за победен и щеше да умре, но пак нямаше да се откаже от целта, която иска да постигне. Парата от кабината започна да изчезва и студа настъпи в нея. Опомних се и станах от ваната. Дръпнах запушалката й и водата започна да изчезва. Изключих уредбата и сложих диска на мястото си. Увих си косата с едната хавлия и си завих тялото с другата. Вгледах се в огледалото и видях тъжните си и самотни очи да ме гледат от него. Сведох си погледа надолу към поставката на огледалото, защото не исках да гледам, в каква развалина се бях превърнала. Взех си гребена и се обърнах на другата страна, за да не може пак да срещна онова тъжно лице. Прокарах гребена по косата си и се сресах. След като го направих отворих вратата на кабината и излязох от нея. затворих вратата и се обърнах, за да тръгна към гардероба си, но на секундата се вцепених. Пред мен седеше така познатото лице на русокосия ми приятел. Изтръпнах от страх и хиляди мисли ми минаха през главата. Какво ли правеше тук? Че нали нямаше достъп до тази съблекалня? Как е влязал тук тогава? Тялото ми започна да се сковава и незнаех какво да кажа или направя. Беше ме хванал неподготвена за тази среща, дори мога да кажа, че бях изненадана. Той никога не би направил такова нещо... Е, поне така си мислех дотогава... А той ме гледаше със самодоволен поглед и ми оглеждаше тялото отгоре-до долу. Ококорих си очите от невярване и се опитах да мръдна, но тялото ми не ме слушаше. Толкова бях изплашена, че не мигах дори. Той се изсмя силно, стана от пейката и се запъти към мен. Паникьосах се и веднага изчезнах от мястото си. Когато се появих, седях пред гардероба ми. Отворих го по най-бързият начин и когато го направих си окорих очите, защото дрехите ми не бяха в него. Още повече се паникьосах и незнаех какво да направя. Можех да викам, но никой нямаше да ме чуе? Можех да се бия, но.... Точно така... Ако се наложеше щях да се бия с него, но как точно щях да го направя. Та, той беше най-добрият ми приятел и неисках да го нараня. Пък и не бях сигурна докаде можех да стигна, ако си изпусна нервите и демона ме обладае. Беше ме страх да не би да го убия и да не мога да се върна в реалността, а да си остане онова чудовище, което копнее да убива без жал. Изведнъж чух Клауд да говори силно с присмех.
- Какво търсиш, Рейна?... Да не би да търсиш дрехите си?- изхили се той победоносно. Все още неможех да осъзная, какво се случваше и откъде той знаеше за дрехите ми и че тях ги няма. Студени тръпки пробягаха по тялото ми и капки под се стекоха по челото ми. Неможех да мисля, а трябваше да се оставя на инстинктите си да ме водят. А Клауд не спираше да се приближава. Паниката, толкова ме беше обладала, че не мърдах, а единствено чувах тежките му стъпки да приблизават към мен и да стават по-силни. Държах вратата на гардероба и гледах в огледалото, което се намираше вътре в него. Толкова изплашени и ужасени очи не бях виждала дотогава. Какво щях да правя? Какво решение щях да взема, за да се измъкна от тази ситуация? Кое щеше да е правилно? Да се боря с него или да му се оставя?... Да се оставя на някой да ме мачка и играе с мен, както си иска... Това е просто недопостимо... Значи трябва да се бия и каквото стане по-нататък. Как щях да понеса някой да ме докосва и целува тялото ми, ако не беше Закс? Как можех да позволя това да стане?... Не спирах да премислям пътищата, който бяха пред мен, когато изведнъж чух гласът на Клауд на милиметри от ухото ми.
- Няма къде да избягаш Рейна... Не го ли разбра досега... Ти ще си моя... Само моя...- каза той, като натърти на думата "моя" и леко се засмя. Почувствах топлият му дъх да ме гали по врата и потрепнах. Също бях ужасена от думите му. Нямаше къде да отида и да се спася от него? Той казваше, че ще бъда негова? Какво трябваше да значи това?... Какво е намислил да прави? Как щях да се измъкна? Въпросите ми тоя път бяха от страх... Страх, който Клауд усещаше и точно това го забавляваше. Този път пътищата ми бяха затворени и единственото до което стигах беше, пътища без изход. Бях изгубена в собственият си страх и ужас. Още колко ли изненади и проблеми ми беше приготвила съдбата? Дали щях да се справя с тях или щях да се предам? Точно в този момент клонях към второто. Но дали щеше да е така...

Извинявам се, че не съм пускала два дена главичка, но си бях на село и нямах нет Ето сега пускам следващата

40. Седях вцепенена и незнаех какво да направя. Трябваше да избирам между любовта ми към Закс и най-добрият ми приятел. Кое трябваше да избера?... Да бъда робиня на любовта или кукла на конци, която изпълнява прищявките на Клауд, защото сега ако му позволя да прави с мен, каквото си иска нямаше да мога да дишам нито миг спокойно. Да, точно така... Клауд нямаше да ме остави на мира и дори щеше да ме преследва постоянно... Трябваше да защитя честта и достойнството си. Нямаше да позволя да ме мачкат и да не им пука за чувтствата ми. Тогава си спомних думите на Закс в стаята за тренировки: -"Видях, че направи грешка, като ме видя ранен на пода и почувствах чувствата ти... Но трябва да се сдържаш друг път при битка и на мисии, защото така може и двамата да умрем... Разбираш ли, какво искам да кажа?"-Закс искаше да не чувствам нищо и да мисля само за себе си... Поне така си мислех тогава... Вдигнах си главата на горе, но този път страхът го нямаше в очите ми и бях решена, че няма да му позволя да ме използва, за да задоволи нуждите и копнежа си за моето тяло. Щях да се превърна в развалината, която видях в огледалото преди малко... Безчувствена и студенокръвна... Щом искаха това от мен, така щеше да бъде... Вдигнах си ръката и отблъснах неговата от вратата на гардероба ми. Тя залитна и падна до тялото му. Усетих, как Клауд се смути и отстъпи една крачка назад. Не беше очаквал точно това от мен. Беше сигурен, че ще бъда изплашена и ужасена до смърт, както бях преди минутка... Но не... Аз бях смела и решителна. Русокосият ми приятел щеше да си плати за дързостта да влезе в женската съблекалня и затова, че е скрил дрехите ми. Обърнах се и срещнах изненаданите му очи... Вгледах се в красивите му синьо-зелени очи и изсъсках злобно.
- Къде са ми дрехите?... Къде си ги скрил?- Клауд се усмихна, а аз започнах да се вбесявам.- Кажи ми къде са иначе ще се ядосам, а пък ти знаеш какво може да стане като го направя, нали...?- Той потрепна и си махна усмивката от лицето.
- Няма да ти ги дам, ако искаш се пукни от злоба... Ако искаш ме пребии от бой, но аз пак няма да се откажа и ти ще бъдеш моя... Разбра ли?- смръших си лицето.
- Добре... Щом предпочиташ да те вразумя със сила, така да бъде.- Застанах сериозно на мястото си и си вдигнах ръката на горе. На секундата ми се появи жезъла. Но аз бях леко изненадана, защото едва си бях помислила за него и той се беше появил. Това много ми хареса, защото бях започнала да си овладявам силите и свиквах с тях. Клауд веднага разбра, какво следваше и си извади меча. Усмихнах се и се затичах към него, а той седеше и ме чакаше на мястото си. Дори не беше застанал в отбрана, а ми се усмихваше дяволито и не мръдваше. Малко се бях объркала... Толкова ли беше сигурен в себе си? Беше ли станал по-силен от мен? Разконцентрирах се и се хлъзнах на пода. Веднага последва мощно падане и се чу силен шум. След няколко секунди си отворих очите и лежах на земята. Почувствах силна болка и се опитах да стана, но се бях наранила доста здраво и затова седнах на земята. Хавлията, която седеше на мен ми послужи за подложка, която не позволи на прашния под да докосне нежната ми кожа. Вдигнах си главата и се загледах в засмяния Клауд, а той не спираше да се смее на глупавото ми действие. Трябваше да се досетя, че пода е хлъзгав, а пък аз все още не се бях подсушила напълно и ходилата ми бяха мокри. Колко необмислено от моя страна... Намръщих се, а той заговори подигравателно.
- Така ли мислиш да ме вразумиш.- засмя се той и тръгна към мен. Едва се изправих и исках да отида до вратата и да се измъкна, но като направих крачка напред силна болка ме прободе в левия крак. Инстинктивно се хванах за областта, където ме беше заболяло и спрях. Бях си навехнала кракът и бягстовото ми нямаше да е лесно. Вдигнах си главата и ужас се изписа на лицето ми. Клауд седеше пред мен и се смееше заядливо и зловещо. Точно в този момент не можех да мисля за нищо друго освен как щях да се измъкна, защото останех ли с него, щях да си изпатя много. Клауд нямаше да ми прости и дори беше способен да умърси невинността ми... Ужасът все повече ме обземаше от тези мисли и трябваше да направя нещо. Нямаше да позволя на Клауд да направи неща, за които после щях да съжалявам цял живот. Той приклекна и ме хвана за кракът, където ме болеше. Стисна мястото със всичка сила и аз извиках от болка. Защо ли ми причиняваше това? Защо ли искаше да ме боли и да страдам? Не бях в състояние да правя, каквото и да е било, а трябваше да се оставя да ме води към развиланата... Точно това щях да бъда, ако ме направи негова и ако му се отдам. Нямах сили да му се противопоставям. Неможех да го нараня и да направя каквото и да било. А той изсъска от злоба в лицето ми.
- Боли ли?... Ето как ме болеше мен, когато чух раговорът ви със Закс... Когато разбрах, че го обичаш, а мен да захвърляш на боклука... Дойде времето, когато ще си платиш за това, което ми причини и не си мисли, че ще ти се размине. Ще накарам теб и Закс да изпитате същата болка и тъга, която аз тая в себе си.- Незнаех какво да кажа. Наистина ли толкова го бяхме наранили? Толкова ли ме мразеше, че беше готов да вземе най-скъпото ми нещо на този свят, след Закс? Гледах го с ококорени очи и невярвах, че това е точно този човек, с когото се запознах преди месеци, когато дойдох в компанията. До такава степен ли ме обичаше, че беше готов на такова чудовищно действие? Русокосия ми приятел си махна ръката и ме хвана за двете ръце, като ме приближи до себе си.
- Това с кракът ти е нищо в сравнение с това, което ще изпиташ сега.- изръмжа той и ме изхвърли назад. Изхвърчах и се блъснах мощно в стената. От ударът хавлията ми се развърза и падна на земята. А аз започнах да се гърча от болка, защото цялото тяло ме болеше. Клауд се засмя и се появи пред мен. Лежах на пода и гледах обувките му- толкова груби и изцапани с кал. Приклекна и ме вдигна. Допря ме на стената и се отдръпна крачка назад. Погледът му започна да шари доволно по голото ми тяло и самодоволната му и унижителна усмивка отново се появи на лицето. Бях изплашена и ужасена, защото момента от който най-много се страхувах беше започнал и може би нямаше да има спасение за мен. Клауд беше, като прежадняло животно, което не е яло с месеци. Никога нямаше да забравя свирепите му очи, изпълнени с омраза и ненавист. Бях направила дълбока рана в сърцето му, която може би никога нямаше да зарастне. Натъжих се и си наведох главата надолу. Бях го наранила и това много ми тежеше. Виждах тъжните му и мрачни очи... Все едно се намирах в онази бездна, където всички души са самотни и изгубени... Такава беше и неговата душа- забравена и отхвърлена от мен. Напълно си заслужавах всичко това... В този момент исках да умра и да изгоря в ада. Пламъците му да ме горят, докато грешките ми не изгорят със самата мен. Щях да му се оставя и след това да умра. Да умра със всичките си мечти и надежди за щастливо бъдеще със Закс. Нямаше да има онези въпроси, на които не мога да намеря отговорите... Пътища без изход и Кръстопътища... А само лутане из вечността.

И така... Ето и развръстката на момента, където Рейна за момент се подава на желанието си, но какво ще се случи след това.... Ще разберете в 42-ра глава


41. Клауд неспираше да оглежда тялото ми и да се усмихва самодоволно. кой знае за какво си мислеше точно в този момент, но не исках да знам, защото бях сигурна, че нямаше да е приятно за мен. Започнах да премислям хиляди варианти за бягство, но нито един не ме устройваше, защото всеки един от тях стигаше до битка и дори до смъртта на русокосия ми приятел, а аз не исках това. Тогава Клауд прекъсна мислите ми, с едно рязко движение, като се приближи на милиметри до голото ми тяло. Изтръпнах и се допрях силно до стената. Усетих, че това го караше да потрепва и да се възбужда, а това не беше никак добре. Тогава той си наведе леко главата и ме целуна нежно и възбудено по врата. Почувствах да ме полазват приятни тръпки по цялото ми тяло и неразбирах, какво става. А той се усмихна широко, защото беше разбрал, че ми харесва, въпреки че се дърпах и отказвах да го приема. Отново ме целуна по врата и си сложи ръката на коремчето ми. Вцепених се от ужас и започнах да го удрям с юмруци. Неисках да продължава, защото щях да се поддам на желанието, което беше породил в мен и щях да сгреша. Щях да му се отдам напълно, а това не трябваше да стане. Плъзна си ръката нагоре и кожата ми настръхна. Когато стигна до едната ми гърда, се спря на нея и започна да ме целува по устните. Неспирах да се съпротивлявам, когато ми хвана двете ръце и ги подпря на стената. Бях ужасена... Ужасена беше меко казано... Незнаех какво да направя... Нямаше къде да отида и всичките ми пътища за бягство бяха затворени от Клауд.
------------
В този момент Закс слизаше по стъпалата и се усмихваше. Защо ли беше весел и щастлив? най-накрая бях му отвърнала на чувствата... Е, поне така можеха да се нарекат, защото не беше напълно сигурен, че ме обича... Но както беше казал по-рано той изпитваше нещо към мен и това ме задоволяваше... Поне за момента... Мислеше какво да ми каже, когато ме види след няколко минути... Минути, които му се струваха като цяла вечност. Вървеше с наведена глава надолу и си мислеше... Но изведнъж се сблъска с някого и залитна назад. Усмихна се още повече и заговори.
- Внимавай, къде вървиш красавице....- след секунда усмивката му замръзна.
- М-моля?- чу се звънлив глас и той побърза да си вдигне главата, за да види с кой се беше сблъскал. Пред себе си видя да седи вече падналата Мицури и тя да го гледа леко смутено. Отново се усмихна, но този път малко притеснено.
- О-о-о... Ти ли си мицури? Помислих, че си Рейна...- розовокоската се отпусна и лицето й се равесели. - Извинявай, че те блъснах... Не беше нарочно.- Чернокосият ми приятел си подаде ръката и тя се изправи.
- Няма нищо Закс. Не беше твоя вината, просто се бях замислила и затова не внимавах.- както винаги тя се изчерви, а Закс каза.
- Аз също бях завеян, така че не се притеснявай... То по хората ходи, като зараза.- засмяха се те. Все още незнаеха, какво ги очакваше на мястото за където се бяха запътили... Ако знаеха, нямаше да им е до смях... След около минутка смях, се успокоиха и Закс я запита.
- За къде си се разбързала така, Мицури?- Тя го погледна в очите и побърза да отговори.
- Отивам в женската съблекалня, защото имам среща там с Рейна.- Закс погледна изненадано.
- Ама как така? Защото и аз имам среща с нея пред съблекалните... Хм... Много странно, нали?- този път той се замисли, а Мицури го гледаше объркано. Незнаеха защо съм ги извикала и двамата. Да се срещнем тримата по едно и също време... Изглеждаше мистериозно и объркващо. Закс се усмихна за пореден път и искри заблестяха в очите му.
- Сигурно е приготвила изненада за нас.- засмя се и Мицури се усмихна. Те тръгнаха към себлекалните, но само каква изненада ги очакваше там. Дори и не си бяха мечтали за така ужасяваща изненада.
--------------
Приятния и мек дъх на Клауд се забиваше в лицето ми и не спирах да потрепвам, защото започваше да ми харесва... Това чувство, което ме караше да подлудявам от желание. Аз самата се съпротивлявах на това, но тялото ми не ме слушаше и си правеше, каквото си иска. Тогава не устоях на изкушението и се отпуснах. Клауд усети това и се възползва от вече безсилната ми воля. Вкара си езика в устата ми и неможах да го спра. Отвърнах на целувката му и спрях да мисля за всичко друго. Унасях се в греха и той ме поглъщаше малко по малко. Отпускаше тялото ми и успокояваше нервите ми. Чувството не приличаше на това, което изпитвах към Закс, когато ме приближаваше, но беше подобно... Сладко и каращо сърцето ми да бие бързо. Тръпки да полазват по тялото ми и то да не се съпротивлява.
----------------------
Мицури и Закс стигнаха пред съблекалнята и се огледаха учудено. Никъде не ме виждаха и това беше учудващото. Бях им написала бележка, че искам да се срещнем пред съблекалнята, а мен ме нямаше. Спогледаха се смутени.
- Защо я няма?- запита чернокосия ми ангел, като неразбираше какво се случва.
- Еми незнам...- отговори приятелката ми, като се замисли... След кратка пауза от тяхна страна Мицури погледна към Закс и заговори.
- Сигурно още не е излязла от съблекалнята... Ще вляза да проверя...- усмихна му се тя и прокара картата си в терминала. След паузата той й каза, че може да влезе и Мицури отвори вратата. Закс кимна с глава и остана пред вратата. Дали щяха да бъдат изненадани от това, което ги очакваше и се случваше? Закс щеше ли да се вбеси и да не ми проговори? Щеше ли Мицури да ми се разсърди и да изгубя единствената си приятелка, която съм имала досега? Ако това се случеше щях да бъда сама... Сам-сама, както съм била дотогава... Забравена и изгубена в нещастния си живот....

Въпреки лошите коментари, аз няма да спра да го пиша и пускам тук, пък и нали това е фик и всеки може да пише каквото си иска и както си иска. Е, стига сме се заяждали Ето и новата главичка, тя е малко дългичка, но се надявам да ви хареса

42. Тялото ми толкова се беше отпуснало, че се оставях на Клауд да ме води и да прави с него всичко. Не мислех вече, какво може да стане, а се наслаждавах на момента... Наслаждавах се на ласките му и на грешните му мисли. Желанието ми беше по-силно от мен и се бях оставила то да ме води. Да ме съпътства към порока и да немога да избягам. Устните му бяха меки и нежни, когато докосваха моите. Дъхът му ме галеше по брадичката и ме караше да го желая. А голямата му ръка се губеше в косата ми и ме подлудяваше... За първи път изпитвах такова желание и да не мога да се спра, независимо че знаех, колко неправилно беше това. Да желая и да копнея за друг... За мъж, който не беше любовта на живота ми... Не беше Закс... За първи път не мислех за него, не мислех за нищо... Просто се наслаждавах на момента и на прекрасните тръпки, които не спираха да бягат весело по тялото ми. Толкова вълшебно и страстно беше това... Чувствах се все едно в рая, макар да знаех че това ще ме доведе до черна дупка, която ще изсмуче всяка моя мечта и всяка моя мисъл за Закс. Клауд ме притисна силно до стената и ме хвана с едната си ръка през кръста. Изстенах тихо, а това направо го подлуди. Накара кръвта му да забушува в него и да ме желае още повече. Очите му се разшириха и онази доволна усмивка се появи на лицето му. Допря си устните до моите още веднъж, но този път не се съпротивлявах и го оставих да ме целуне. Тогава разбра, че се бях примирила със ситуацията и можеше да си прави каквото поиска. Леко си изсхлузи ръката от кръстта ми и започна да я спуска надолу по коремчето ми. Доближи си лицето до ухото ми и прошепна, достатъчно силно, за да може да се чуе не само от мен, ами от двамата, които бяха вече влязли в съблекалнята. Но аз и така не бях усетила, защото бях заета да усещам възбудата в мен.
- Харесва ти, нали?... Е, щом е така сега ще си моя. Искам те... Копнея за тялото ти... Затова нека го направим.- леко се смутих, защото щеше да ми е за първи път. Веднага се сетих за Закс и малко се стегнах. Щях да съм негова... Сега и за вечни времена... Щях ли да го позволя? Щях ли да захвърля на боклука всичките тези години, който се борих със зъби и нокти, за да дойда в компанията? Бях напълно подвластна на прищявките на Клауд и нямаше измъкване. Тялото ми го желаеше толкова много, че се отпуснах и заговорих.
- Добре... Но не тук... Моля те Клауд, само не тук...- отново се усмихна и ме целуна, но в този момент алармата на съблекалнята се включи и аз си отворих веднага очите. Погледнах напред и си ококорих очите. Бях напълно изненадана. Зад Клауд седяха Мицури и Закс. Двамата бяха доста изненадани и шокирани. Особенно Закс... Не вярваше на очите си... Беше ме видял да се целувам с друг, а иначе казвах, че го обичам... Беше чул, че ще се отдам на друг... Това направо го съсипа, беше удар под кръстта за него. Закс беше започнал да изпитва силни чувства към мен, а точно в този момент тях ги нямаше... Имаше само омраза и ненавист... А мицури... Тя беше съкрушена от гледката. Най-добрата й приятелка е гола и се целува с човека, когото обича. Клауд знаеше какво се случва, но нарочно не ме пускаше, а точно обратното... Продължваше да ме целува и да се възползва от това, че незнаех какво да направя в този момент. След няколко секунди се опомних и започнах да се дърпам, за да се измъкна от ръцете му. Той ме пусна и отстъпи няколко крачки назад. А, аз седях гола пред тях и не мърдах... Толкова напрежение имаше в тялото ми, че чак не дишах. Веднага си вдигнах хавлията и си закрих тялото с нея. Погледнах към Мицури, а после и към Закс. Когато срещнах очите на любимият си, се натъжих и едва промълвих.
- Мицури... З-закс...- заекнах, защото знаех че са чули какво искаше Клауд от мен и как се бях съгласила с него.- Моля ви... Не е това, което изглежда... Аз... Неисках....- очите ми се насълзиха, а Мицури ме погледна право в очите и каза.
- Лъжкиня... Излъга ме... Ти... Най-добрата ми приятелка... Мразя те... Толкова много те мразя...- тя се разплака и избяга от съблекалнята. Нервите ми неиздържаха и се разплаках. Погледнах към Клауд и изсъсках злобно.
- Ти си виновен... За всичко...- русокосия ми приятел си вдигна раменете в отговор на неразбиране и изсумтя.
- Какво пък толкова е станало, неразбирам?... Нищо лошо не сме направили... Просто се отдадохме на страстта си.- студени тръпки ме побиха от думите му. Моментално си обърнах погледа към Закс, а сълзите ми неспираха да падат по пода. Той ме гледаше, все едно бях чума, от която всеки трябва да се пази. Да... Може би наистина бях чума, особенно с тази моя съдба и с проклетият ми късмет, които ми носеха само беди. Не след дълго Закс ме погледна право в очите и леко натъжено заговори.
- Защо ме викна, Рейна?... Защо ми написа всичките тези думи, че ме обичаш и че искаш да се видим... Защо?... Да те видя как се натискаш с най-добрият ми приятел... Да ме унижиш и разбиеш сърцето ми... Да те гледам, как му се отдаваш... Затова ли?... Казваше, че ме обичаш и съм всичко за теб, но явно са били поредните ти лъжи... Нарани най-добрата си приятелка... Единствена за теб... Не само нея, ами аз? Къде останах? Май, наистина си най-добра в това... Да захвърляш чувствата на другите на земята и да ги стъпкваш, без да ти пука за тях...- Нещо в сърцето ме прободе. Почувствах онази празнина в него, която не бях усещала отдоста време. Гледах го объркано.
- За какво говориш Закс? За какви думи? Какво съм написала? Не разбирам...- Той изсумтя и отново ми заговори с онзи безразличен глас.
- За писмата, който си написала на мен и Мицури... Колко си жалка... Правиш се, че не разбираш...Лицемерка... Колко хитро от твоя страна... Не само Мицури те мрази... Вече и аз те мразя... Ненавиждам те... Не искам да те виждам повече, разбра ли...?- извика той бясно и извади лист хартия изпод колана си. Разгъна го и го хвърли в лицето ми. Листа падна на пода точно пред мен, а аз седях на мястото си и се изгубвах малко по малко в мъката си... В грешките, който допуснах да станат. Тогава Закс се обърна небрежно и в този момент се появи Ейнджъл. В погледа му видях загриженост и разочарование. Погледана към Закс, после към мен и най-накрая към Клауд.
- Какво правите тук? Какво ви става и на тримата, защото усещам омраза помежду ви?- той не знаеше, какво става и затова беше объркан, но имаше и нещо друго, което още не ни беше казал. След това се обърна към Клауд и заговори.
- Клауд, какво си направил?- тогава сълзи се появиха в очите му. След секунда се появиха и четирима войници и застанаха до Ейнджъл. По лицето на ченокосият ни наставник се изписа ужас и започна да говори.
- Не го правете... Моля ви, сигурен съм че е станало недоразумение. Аз съм отговорен за него.- един от войниците го погледна и каза с твърд глас.
- Съжалявам Ейнджъл, но трябва да си свършим работа. Не зависи от нас.- тогава трима от тях изчезнаха и веднага се появиха до Клауд. Неизчакаха да предприеме, каквото и да било, а го хванаха за двете ръце и ги извиха зад гърба му. Сложиха му белезници, а горкият Клауд въобще не разбираше какво става. Закс се обърна и той беше объркан, защото арест над войник втори клас става само за много сериозно нарушение или провинение от негова страна. ВЯрно беше, че влизането в женската съблекалня на мъж е провинение, но чак до такава степен, че да се наложе арест. Какво ли ставаше тук? Защо ли задържаха Клауд, след като не беше направил нищо лошо... Поне така си мислех тогава, но живота е странно нещо и все някаква изненада щеше да ни спретне....

Ето пускам и следващата главичка специално за моите Любов- Ивето, Сез и Тотоо... Обичкам си ви много


43. Двамата които държаха ръцете на Клауд го подканиха да тръгва. Русокосия ми приятел тръгна и когато мина покрай Ейнджъл му хвърли жалостен поглед. Тогава те излязоха и войника, който седеше до Ейнджъл изчезна. Закс също изчезна и в съблекалнята останахме само аз и предишният ми наставник (сегашният ми приятел). Гледах ужасена, защото незнаех какво да мисля и правя. Преди минутка бях изгубила любимите ми хора. Изгубих Закс и любовта му, заради глупостта си. Бях напълно объркана и този път наистина изгубена. Какво щях да правя от сега нататък, като наставника ми ме мразеше? Как ли щях да тренирам за в бъдеще? Дали да не помоля Ейнджъл да направи нещо и да не съм със Закс? А пък аз да се помъча да оправя нещата със Закс... Ами Мицури? Какво ще правя с нея? Ние делим една и съща стая с нея. Как да седя и да се правя, че нищо не е станало?... Боже, колко проблеми ми се струпаха на главата. - "За писмата, който си написала на мен и Мицури... Колко си жалка... Правиш се, че не разбираш...Лицемерка... Колко хитро от твоя страна... Не само Мицури те мрази... Вече и аз те мразя... Ненавиждам те... Не искам да те виждам повече, разбра ли...?"- Изведнъж този спомен отпреди малко изникна в главата ми и си наведох главата надолу към листта хартия, който седеше на земята, а сълзите ми падаха по него. За какви писма говореше Закс? Та, аз нищо не съм писала. Нямах време за да правя, каквото и да било. Тогава се наведох, вдигнах листа и след като се изправих го разгърнах. Вцепених се на място, защото написаното беше вярно. Наистина обичах Закс и исках да прекарам живота си с него. Но... Почерка не беше мой... Подобен и леко забележим, но не беше моя... Някой се беше постарал много, за да заприлича на моето писане, но аз никога не бих сбъркала. Кой ли е искал да стане така и да ме скара с любовта на живота ми. Да не би да е.... Ужасих се от мислите си и си ококорих очите... Да не би да е бил Сатоши. Той ме мразеше, както мрази и всички в отдела. Ама разбира се, Сатоши. Трябваше да кажа на Енджъл за него и за разговора му от по-рано. Щях да го направя и после щях да разбера, кой е написал тези писма. Вдигнах си главата и погледнах към Ейнджъл, а той нервничеше и крачеше из съблекалнята. Въобще не му пукаше, че съм полугола пред него и немога да се преоблека.
- Ейнджъл искам да ти кажа нещо. Днес видях...- заекнах, защото той седеше на милиметри от лицето ми и ме гледаше някак странно. Бях шокирана от бързите му действия, а той заговори любопитно.
- Какво си видяла Рейна?- едва дишах, пък какво остава за говоренето.
- Аз...- отново заекнах, а той се досети, че ме притеснява и се отдръпна. Застана пред мен и аз се отпуснах малко.
- Ейнджъл, трябва да ти кажа, че....- отново бях прекъсната и това адски ме вбеси. До Чернокосия войник се появи противния Сефирот.
- Какво е станало тук? Защо целият отдел е в тревога, а ти си седиш в женската съблекалня?... А впрочем, защо си в женската съблекалня?- Сивокосия го гледаше някак изненадано и объркано. След няколко секунди го побутна по рамото и с надсмешка каза. - Да не би да си се зарибявал с някоя, а Ейнджъл? Ах, ти....- той не спираше да го подиграва, но още не беше забелязал, че аз съм вътре. Ейнджъл си смръщи веждите и изсъска ядосано.
- Стига си говорил глупости Сефирот. Не ми стигат проблемит, които имам, ами и ти ме заниваш с глупости... Пък и ако не си забелязал не сме сами, че да ми говориш така.- Сефирот се смути и се обърна към мен. Едва сега ме забеляза и още повече се смути. А аз се чудех какво да направя, затова си залепих една глуповата усмивка на лицето и само казах.
- Здравей.- като се почесах по главата и се шмугнах между редовете, на които бяха гардеробите. А Сефирот не мърдаше дори. Беше толкова опиянен от гледката и спомените за Амаю. Тогава Ейнджъл го удари по лакътя и заговори.
- Я се опомни Сефирот, голо момиче не си ли виждал до сега?- Сефирот си извъртя главата към приятелят си.
- Аз...Тя... Амаю...- Чернокосия си наведе главата и натъжено промълви.
- Да приятелю, страшно много прилича на нея. Но не е тя... Не е Амаю, затова трябва да я пазим... Да запазим спомена за нашата любов не покътната и да не се оставяме да се заразим отново, защото този път може да умрем... Но не се притеснявам в момента за мен и теб...- Погледа на Сефирот се промени в объркващ, а Ейнджъл продължи.- Точно така... Притеснявам се за Закс и Клауд. Най-вече Клауд... Незнам какво е намислил да прави, но май е по грешният път... Закс и Клауд се мразят, заради Рейна... Както ние с теб се мразехме и презирахме, заради Амаю. Усещам, че и двамата я обичат силно, а тя неможе да вземе правилното решение. Колебае се... Изглежда, че Клауд е извършил ужасно престъпление, като е убил войник втори клас Доулси Серенити. Тогава е взел картата й за съблекалнята и е спретнал целия този театър, които се е случил. незнам какво точно се е случило, но неможех да направя нищо. Твърде много време ми отне да ги открия.- От лицето на Сефирот не се махаше загрижеността. А, аз седях прилепена до гардероба си и неможех да повярвам. Клауд е убил човек... Убил е жена, само и само да влезе тук и да се скарам с Мицури и Закс...... Ама, разбира се, че го е направил... Вдигнах си ръката, в която държах писмото и го разгърнах отново. Това беше почерка на Клауд, с моя много си приличат, но само аз бих го разпознала. Как е могъл да го стори? Да стори такова чудовищно нещо? - "Дойде времето, когато ще си платиш за това, което ми причини и не си мисли, че ще ти се размине. Ще накарам теб и Закс да изпитате същата болка и тъга, която аз тая в себе си."- Спомних си думите му... Наистина беше той... Бях объркана и мислите ми неможеха да се подредят в правилно изречение, а само препускаха из главата ми и се смесваха една в друга. След минутка двамата изчезнаха, а аз останах сама с обърканите си мисли. Какво щях да правя отсега, нататък? Как щях да обедя Закс и Мицури, в това което бях научила преди малко? Да ги убедя в невинността си. Но първо трябваше да разбера, какво става... Затова реших да говоря с Клауд и да си изясним чувствата и положението. Облякох се набързо и изчезнах, толкова бързо, колкото и останалите. Вратата на съблекалнята остана отворена, за да изхвърли всички негативни и зли неща от себе си. Да изпъди напрежението и тъгата далеч от нея.
-----------------------------------------------------------
by tsunade_87

Пускам и днешната глава, дано да ви хареса :cvetq:

44. Някъде в Европа----
- Здравейте шефе.- отвори се вратата и сивокос младеж влезе в стаята. Мъжът от среща си надигна главата и на лицето му се изписа самодоволна усмивка. Той беше на около 42 години, с дълга черна коса и с красиво бяло лице. Младежа пристъпи към бюрото и също се усмихна. Тогава Мъжът си скръсти ръцете и заговори властно.
- Донесе това, което исках, нали Сатоши?- сивокосия бръкна с ръка в една торба, която седеше на кръста му и извади червено кръгло нещо, което по форма наподобява човешкото сърце, но с много дупки по него. Червената светлина излезе и покри цялата стая.
- Вижте сам Барнет.- каза Сатоши и си подаде ръката напред към бюрото. Чернокосия мъж ахна и поклати глава.
Барнет Саминглей е богат мъж и има много компании, фабрики и вериги магазини. има също и три лаборатории, в които се експериментира и се създават чудовища. Според него дейността на Шинра е погрешна и в лабораториите той създава чудовища, за да се бори срещу военният отдел на компанията Шинра. Нямаше деца, нито жена. Беше ерген и затова взел две сирачета, които се опитали веднъж да му откраднат парите, но охраната му ги хванали и той се смилил над тях. Взел ги и от около половин година се грижи за тях- момиче и момче. Момчето беше червенокосо и със зелени очи, а очите на момичето бяха смесица от светло кафяво и зелено и косата й беше вързана на две опашки и с оранжев цвят. Изглеждаше, че не бяха брат и сестра, пък и тя беше доста по-малка от червенокоското. За кратко време бяха при Барнет, но вече се бяха научили да управляват бизнеса му и да мислят, като него. Таяха същата омраза, която и той в сърцата си. Биха умрели, само и само да угодят на капризите му, ако случайно се наложеше това. Директора на компанията Саминглей се облегна на стола си и натисна едно от копчетата на телефона, който седеше на бюрото.
- Маргарет, извикай децата.- веднага си пусна пръста от копчето и получи отговор на подчинение. Той си вдигна главата и погледна Сатоши, но едва ли гледаше него, а погледа му се взираше отвъд него във вратата. Очакваше децата си, както всеки път ги наричаше той. Барнет подкани Сатоши да седне на един от столовете и сивокосия не почака втора покана, ами седна на стола срещу директора. Не се мина много време и на вратата се почука. Чернокосия мъж даде разрешение да се влезе и вратата се отвори. В стаята влезе младо и красиво момиче, а след нея влязоха вече споменатите момиче и момче. Секретрката изчака те да влязат, излезе и затвоти вратата след себе си. Директора се изправи и когато отиде до червнокоското и момичето ги прегърна и целуна по челата. След това отстъпи една крачка назад и заговори.
- Радвам се, че дойдохте, защото си помислих че няма да го направите.- момчето се ухили и каза.
- Е, как няма да дойдем. Нали ти ни приути през последните месеци, иначе сега може би щяхме да се мъртви от глад.- момичето си наведе главата, а Сатоши стана и каза съркастично.
- Еее, Барнет... Много си лош. Няма ли да ни запознаеш?... Само за себе си ги държиш.- тогава се усмихна и продължи.- Каква си хубавица...- прекъсна си мисълта, защото червенокоското го гледаше със зверски поглед. Сатоши от нищо не се страхуваше, но този път го побиха ледени тръпки от погледа му. Преглътна и погледна към засменият мъж.
- Страшен е нали..?- Барнет се усмихна.- Точно затова избрах точно него да стане приемник на сърцето на метеора... Защото омразата му и жаждата за мъст са огромни. Не би се поколебал нито за миг да убие някого... Това са Дженесис и Маи.- Сатоши потрепери и отстъпи крачка назад, а младото момиче все така седеше почервеняла от думите на сивокосия младеж. По-принцип тя винаги е била мълчалива и стеснителна, но ядосали се става неукротим звяр... Като всяка жена... Червенокоското погледна още веднъж към Сатоши и заговори с презрителен глас.
- Донесели сърцето на метеора?- Сивокосия предател кимна с глава в отговор и извади отново сърцето. Стаята заблестя с червена светлина, както първия път и тримата ахнаха от изненада. Момчето не си беше представяло, че това малко и нищожно нещо може да носи толкова много сила в себе си. Тогава оранжевокоската си вдигна главата, погледна червенокоското, а после и директора.
- Еми какво чакаме тогава? Да отиваме и да действаме според плана.- По-високото момче, което седеше до нея поклати глава и всички излязоха от стаята. След известно време влязоха в една от лабораториите и двамата се съблякоха. Както при процедурите на войниците, трябваше да ги огледат за всякакви бележи и вродени недъзи. Сатоши малко се беше смутил, когато видя голото и красиво тяло на момичето, но не показа никаква реакция, защото беше свикнал с такива процедури. След като остановиха, че са чисти и са съвместими към метеора, те влязоха в ковчезите и докторите затвориха капаците им. След това двамата заспаха и компанията Саминглей сложиха метеора в тях, както Шинра направи с всички нас. Чудех се, какво ли ме очаква за в бъдеще. Кои ли бяха тези двама малдежи, които искаха да си продадат душите и телата на тази чудовищна сила? Колко ли мъка и тъга бяха преживели, че да предпочетат жаждата за смърт пред живота. Е, явно скоро щяхме да разберем и съдбата ми беше приготвила доста изненади занапред.

Такамзз, писателката няма възможност да пуска отговори, затова играя ролята на предавател. Момичето много се извинява и обещава, че няма да го пекъсва.


45. Седях сама в съблекалнята и бях доста шокирана от всичко, което се случваше. Държах листа в ръка и го гледах. Питах се, защо Клауд би направил такова ужасно нещо. Дали искаше да отмъсти на мен и Закс, и най-вече на мен, затова че го нараних толкова много. Препрочитах хиляди пъти написаното в писмото.
- " Пиша ти това писмо любов моя, защото не мога да ти кажа всичко това, което тая в сърцето си към теб. Всичката любов, която кара сърцето ми да бие, като лудо, при всяка мисъл за теб. Но вече няма да ме е страх... Няма да се съобразявам с другите и искам да се видим... Да ти кажа много неща и се надявам, че и ти ще отвърнеш на всичките ми чувства. Чакам те пред женската съблекалня... Моля те ела и нека бъдем щастливи... За вечни времена..."- Имаше много нежност и любов в него. Беше написано с чувства, но явно не с добри, а с толкова много омраза. Незнаех, какво да мисля и чувствам в този момент... Но трябваше да разбера, какво го е накарало да направи това. Да се опитам да го рабера, но като седях там нямаше как да го направя. Затова реших, че ще отида да видя Клауд във военният затвор и да разбера, какво точно ставаше и да му поискам обяснение. Всъщност знаех отговорите на много от въпросите ми, но не исках да си ги призная. Не смеех да си ги помислям, защото ме беше страх, че са истина... А те бяха реалността и се случваха. Стиснах писмото и се натъжих. След около минутка се успокоих и излязох от съблекалнята. Вървях по коридора с наведе глава и бях замислена. А покрай мен минаваха забързани войници, даже някои от тях бягаха. За какво ли бързаха всички така? Вдигнах си главата и се вцепених на място. Пред мен седеше Закс... Беше се облегнал на стената и стоеше замислен с наведена глава надолу. Гледах го и исках да го заговоря, да му обясня за всичко, което се беше случило преди малко, но страхът ми и неувереността бяха по-силни от мен и не казах нищо. Сълзи се появиха в очите ми и напираха да излязат, но аз не можех да позволя това. Не исках той да ме вижда тъжна и съсипана. Как лея сълзи за него. Първо трябваше да говоря с Клауд и да премисля ситуацията. Да реша, какво ще правя с живота си за в бъдеще. Той усети присъствието ми и си вдигна главата. Погледна ме и на секундата в очите му се появи презрението и омразата, които изпитваше към мен. Изправи се и завървя по коридора към мен. Стъписах се и тялото ми замръзна. В главата ми нямаше нито въпроси, нито отговори... Просто нищо... Не можех да мисля нищо, а само пръстите ми потрепваха от време на време. Когато стигна до мен се спря. Погледна към ръката ми, където стисках листа хартя и после ме погледна в очите. А неговите все едно казваха " Няма да ти простя никога, затова че ме излъга". Очите ми потрепнаха от ужасяващият му поглед и той ме подмина. Бях шокирана... Толкова неприязън имаше в тях. Толкова много болка... Защо живота ми нараняваше всеки, до когото се докоснех? Убиваше душата им. Наистина ли бях чума, която изяжда малко по малко сърцата им?... Минаха няколко минути и си спомних задачата, в която реших да отида при русокосия ми приятел и да говоря с него. Успокоих се и тръгнах отново по коридора, но в очите ми нямаше сълзи, а решителност. Не след дълго стигнах до етажа, където се намираха затворническите килии, но изведнъж пред мен застана един от пазачите на затовра. Стреснах се и се спрях на място.
- Какво правите тук, млада госпожице?- попита ме той със студен глас. Погледнах към лицето му, а то беше смразяващо и плашещо.
- Идвам да посетя един от затвориниците. Казва се Клауд.- той си смръщи веждите и отново запита.
- Име?- не почаках и му отговорих.
- Норуно Рейна.- войника отстъпи назад и се обърна с гръб към мен.
- Съжалявам Норуно Рейна, но немога да ви пусна при когото и да било без разрешение от директора. Затова си вървете и когато получите одобрение се върнете и чак тогава ще можете да влезете вътре.- Начумерих се и извиках ядосано.
- Нямате право да постъпвате така с мен... Нали съм войник на компанията, пък и доколкото знам директора го няма в отдела. Затова ме пуснете, защото искам спешно да говоря с Клауд.- усетих, как той започна да се вбесява. Обърна се обратно и лицето му беше ядосано.
- Слушай малка госпожичке, не ви е позволено да ми говорете така... Казах ви какъв е реда... Така че, когато имате разрешение ще ви пусна... Това че сте войник не ви дава право да се държите с някого надменно... Аз също съм войник на компанията, но не съм тръгнал да обиждам и да се правя на голяма работа...- с всяка изминала секунда се вбесявах и нямаше още дълго да възпирам гнева си. За кого се мислеше този, че да ми говори така? Трябваше още сега да видя Клауд и да говоря с него... Мислите ми бяха прекъснати от някого, който си сложи ръката на рамото ми. Войника замръзна на място и страх имаше в очите му.
- Ейнджъл... Какво правите тук?- гласът му беше изплашен, но и аз не бях много спокойна. Защо ли Ейнджъл беше дошъл точно тук. Извърнах си главата назад и заговорих.
- Здравей Ейнджъл, какво те води до затвора...- усмихнах се приятелски. Той също се усмихна и ми отговори на въпроса.
- Разбрах, че един от войниците има нужда от помощ, защото неискат да го пуснат да види приятел.- тогава се засмя и аз направих същото. След като се успокоихме и двамата, Ейнджъл погледна войника и тона му веднага се смени на страшен.
- Рино, пусни Рейна да види Клауд.- войника, който явно се казваше Рино се стегна и започна да заича.
- Ама Ейнджъл... Не мога да направя такова нещо... Тя няма одобрението на директора...- Ейнджъл го прекъсна и започна да вика.
- Не й трябва разрешение от него, като аз съм тук. Знаеш, че съм заместник на директора и аз мога да й позволя... Затова я пусни, за да не се ядосам...- Рино потрепна.
- Слушам, сър.- изкозирува той и отвори вратата. Отново се обърнах към Ейнджъл и му се хвърлих на врата. Прегърнах го, а той ме притисна силно към себе си и се усмихна.
- Благодаря ти Ейднжъл.- казах тихо, а Ейнджъл се усмихна широко и каза.
- Няма защо да ми благодариш Рейна... Винаги когато имаш проблеми или нужда от помощ не се колебай да ме потърсиш и да споделиш с мен... Винаги съм насреща...- След няколко секунди се отдалечих от него и му се усмихнах.
- Знам Ейнджъл и затова ти благодаря. Ти си прекрасен човек... Точно в този момент се чувствам объркана и може някой път да дойда при теб, за да споделя и да ми олекне... Пък и може да ми дадеш някой друг мъдър съвет.- Той се засмя.
- Нямаш проблеми, ела когато искаш... Е, хайде върви да говориш с Калуд и разбери колкото се може повече, защото адски е загазил.- лицето му веднага се промени на тъжно и загрижено. Аз също си махнах усмивката и кимнах с глава. Тогава влязох и започнах да вървя по коридорите на зловещият затвор....