Вход
Намерете ни във facebook
Top posting users this week
No user

Go down
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Сря Фев 10, 2010 11:37 pm
First topic message reminder :

Ето малко разнообразие от Наруто Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 . Надявам се да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 92542 . Пишете мнения и дали ви харесва, не ме щадете Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 Този фик посвещавам на Ваня- моята любов. :cvetq: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 183921

Ден след ден, месец след месец, година след година- така бързо преминава живота на всичко по света. Ражда се, расте, живей и след това идва краят му. Без значение дали е малка мравка или човек, съдбата е безмилостна и се повтаря безброй пъти. Така, както слънцето изгрява и на края на деня залязва. Потокът, който управлява съществуването на световете и контролира животите на техните планети се нарича Лайфстрийм. Този източник на сила определя съдбите на всяко живо същество и дава силата си на планетите, за да могат да
съществуват. Компанията Шинра намери начин, как да използва тази мощна сила за по-лесен и богат живот на хората. Но силите на Земята започнаха да се изтощават и планетата започна да се бунтува. Изпрати различни природни бедствия, като предупреждение към всички нас. Мощни заметресения, големи наводнения, пожари, засушавания, обилни снеговалежи и ветровити бури. Цялата злоба на планетата се изля върху нас, а Шинра не спря с действията си. Появиха се неизлечими и смъртоностни болести и много хора умряха от тях. С всеки изминал ден хората осъзнаваха, какво причинява всичко това и започнаха да се бунтуват. Други компании почнаха атаки и действия към Шинра, за да може да се спре източването на силите на планетата, но без успех.
Защото компанията създаде военен отдел, в който се обучаваха мъже наричани Войници. Те се учеха там, как да се бият, как да използват силите си, за да защитават интересите на компанията и да я пазят от враговете й. В лабораторията на Шинра се правеха научни опити, като от обикновен човек, те го превръщаха в перфектното оръжие за убиване. Вземаха клетките от падналият метеор на земята и ги вкарваха в човешките им. Много младежи мечтаеха точно за това- за битки, за слава и пари; други пък просто нямаха избор, защото ако Шинра не ги вземаше от улицата и сиропиталищата те щяха да умрат. И така компанията се сдоби с мощна и непобедима армия от убийци. Започнаха и войните, компаниите и хората нападаха Шинра, за да я унищожат и да възстановят силите на планетата и предишният спокоен живот да се завърне на Земята. Различните компании създаваха
всевъзможни чудовища и роботи, заради борбата си, но никой не осъзнаваше какво прави и колко болка и тъга създава. Най-много си патеха мирните и нищожни хорица, които се интересуваха единствено да ходят на работа и да печелят пари за прехраната на семействата си.
Казвам се Норуно Рейна и това е моята история и любовта ми към Закс- първокласен войник и отличен убиец. Родена съм в град Гонгага и съм на 18 години. Косата ми е черна и дълга почти до кръста, лицето ми е бяло, а очите сини. Сираче съм и живея в една полу разрушена църква, като крада, за да мога да оцелявам. От дете се скитам по улиците, защото родителите ми са умрели когато съм била на 2 годинки. Преместих се да живея при леля ми, но и тя се спомина и съпруга й ме изгони на улицата. Дълго се скитах по улиците и спях на тях, докато не открих тази църква и не започнах да живея в нея. Нямам нито приятели, нито роднини, сякаш съм прокудена, както изгонените от селото си хора, заради ужасните си престъпления. В църквата намерих книги и учебници останали от едно време и започнах да се уча да чета и пиша. Така ми минаваха годините и все едно и също правех. Но един ден се случи нещо, което преобърна целият ми свят и живот. Срещнах най-прекрасния човек на света. Нека ви разкажа за този щастлив момент от живота ми.Случи се преди 4 години.--------------

----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вървях си по улицата и си мислех какво да правя този ден, не ми се седеше в църквата. Спрях се и се замислих. След около минутка се сетих, че мога да отида в парка и да си поиграя с гълъбите. Това беше
любимото ми занимание, защото много обичам животните. Реших се и тръгнах, но в този момент пред мен застана най-големият кошмар, който човек може да сънува. Вдигнах си главата и ужас се изписа в погледа ми, сковах се на място и дори не мигах. Толкова бях изплашена, че ако някой ме види ще се помисли, че съм видяла призрак. Пред мен седеше огромен робот на една от компаниите, които искаха да унищожат Шинра. В градовете често се случваше да има такива нападения на роботи или други плашещи до смърт изобретения. Робота ме забеляза и отправи към мен фокуса си. Когато червената точка се спря на челото ми аз си помислих, че това е последният ми ден, в който живея и се радвам на живота си. Очите ми бяха ококорени от ужаса, който този
робот внушаваше в мен, а тялото ми се тресеше от страх. Робота изстреля един куршум и той литна с бясна скорост към мен. Затворих си очите и се замолих на бог да ме спаси. Чу се някакво разсичане и аз просто седях на място и си мислех, че скоро ще видя светлината, която ще ме отведе в рая. Но тогава чух прекрасен глас да ме вика и си отворих очите. Пред мен седеше прелестно лице, а ръцете му да ме тресат, за да се осъзная. Лицето му беше бяло, като сняг; косата му черна, като въглен; а очите му, боже, те бяха в смесица от светло синьо и зелено. Съмият тои беше заплинително красив, не можех да повярвам на очите си. Такава вълшебна гледка се беше показала пред мен. А той неспираше да ме тресе и да говори.
- Хей момиче, добре ли си? Чуваш ли ме? Добре ли си?- чувах гласът му, но от всички емоции, който ме бяха сполетяли за около минута не можах да кажа нищо. Само кимнах с глава и не спирах да се вглеждам в ангелските му очи. Той се усмихна и сякаш ме прониза в сърцето с нея. Толкова величествена и красива. Тогава ме пусна, загледа се в робота и извика.
- Влез в този магазин и се скрии, докато свърша с този грозник.- той се усмихна и продължи.- Когато приключа тук ще дойда при теб.- кимнах с глава и се затичах към магазина. Чух как още един изстрел се стрелна към мен и се обърнах. В този момент той отскочи и разсече куршума с меча си на хиляди парчета. Не можех да мърдам от стреса, а той само ме погледна и извика.
- Какво още правиш на улицата? Влизай веднага в магазина?- опомних се и влязох веднага в магазина, а той да атакува робота. Приклекнах до прозореца и наблюдавах битката. А той скачаше около робота иму нанасяше удари със своя меч. След известно време робота беше целият разбит и падна на земята потрошен. На улицата седеше само Той и се задъхваше. Тогава погледна в посока към мен и се усмихна. Смутих се и приклекнах, за да прикрия срамът си от него, но не бях достатъчно бърза, защото той седеше пред мен и все така ми се усмихваше. Още повече се изчервих, а той си подаде ръката и аз я хванах. Когато се изправих застанах пред него и се вгледах в прекрасните му очи. Той видя това и ме попита.
- Как се казва госпожицата.- усмихна се още повече, а аз се смутих.
- Откъде знаете, че съм госпожица? Ами ако съм госпожа?- нацупих си муцунката, а той се засмя и каза.
- Еми, като гледам не носите пръстен на ръката си, затова ви нарекох госпжица. Надявам се да не съм ви обидил.- усмихнах се и отговорих приятелски.
- Не се притеснявайте, няма с какво да ме обидите. Как се казвате, ако не е много нахално да попитам.- той малко се смути и се замисли, а пък аз се зачудих на реакцията му. След около минутка, той се усмихна отново и заговори.
- Аз съм Фейър Закс, приятно ми е госпожице....- той спря и ме погледна с игрив поглед.
- Казвам се Норуно Рейна. На мен също ми е приятно.- подадохме си ръцете и се здрависахме, а аз неотделях погледа си от очите му. Минаха няколко секунди и мелодията на телефона му звънна и прекъсна мълчаливото ни любуване. Закс ме пусна и си извади телефона, отвори го и заговори с някого. След като приключи разговора си, затвори телефона и се обърна на другата страна. Натъжих се, защото имах чувството че няма повече да го видя и затова побързах да го заговря.
- Къде отивате Закс? Не искате ли да ви се отблагодаря, затова че ме спасихте от това....- заекнах и посочих към робота. Тогава той се обърна и каза с лека и приятелска усмивка.
- Имам работа, все пак съм един от войниците на Шинра и трябва да се връщам. Надявам се някой ден отново да се срещнем...- Закс се обърна и каза.- Доскоро...- тогава излезе и след секунда изчезна. Останах сама в магазина и се натъжих, защото знаех че никога нямаше да се видя отново с него. Образът и лицето му се запечатаха в главата ми, сънувах всяка нощ тези синьо-зелени очи, усмивката му се появяваше на всеки мъж, когото виждах, докато вървях по улиците. Закс ме преследваше навсякъде, дори и в сънищата ми. Мина месец от срещата ми с този човек, който превзе мислите ми и открадна сърцето ми, само с една среща, когато в града се пусна реклама, че военният отдел на компанията Шинра търси доброволци за войници. Трепнах и сърцето ми
заби в бърз ритъм. Имаше начин най-накрая да се срещна с него и да му кажа какво чувствам и как си представям нашата любов. Но имаше няколко пречки, за постигане на целите ми. Доброволците трябваше да бъдат над 18 годишна възраст и да имат максимален резултат в теста на интелигентност. И двете непокривах- нито бях над 18 години и ако се явя на този тест за интелигентност сигурно щях да получа минималния брой точки. Затова си поставих за цел да изчета всички книги и да науча всичко, за да мога да постигна максималния брой точки и когато навърша 18 години да кандидатствам в отдела. И така започнах с изпълнението на плана ми и дните започнаха да минават бързо. Бяха минали четири години и когато станах на 18 се записах за изпита,
относно теста за интелигентност.


Последната промяна е направена от tsunade87 на Чет Фев 25, 2010 3:03 am; мнението е било променяно общо 3 пъти

Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Чет Май 06, 2010 12:39 pm
След тази глава нататък очаквайте неочакваното, също така започва същинската и интерестна част. Дали Закс и Рейна ще бъдат заедно? Какво ще се случи с останалите герои, ще разберете, ако следите по нататъшното развитие на главите Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540

69. Утрото настъпи и слънцето отново се показа над хоризонта. Птиците започнаха своите разходки и да пеят веселите си песни. Слънчевите лъчи да нахлуваха в стаята ми и осветяваха лицето ми. Пробудих се, но не си отворих очите. Единственото което чух беше, как Мицури стана, изкъпа се и излезе от стаята. Тя винаги ставаше по едно и също време и никога не пропускаше да отиде в някоя от стаите за тренировки, за да се усъвършенства, но това много ме дразнеше. Аз си обичах да си поспивам и да се излежавам, но стане ли въпрос за тренировки или важни неща бях точна и ставах навреме. Точно в този ден не ми беше до никакви тренировки или каквото и да било. Особено от миналата вечер, когато си спомних за това езеро... И още не разбирах защо трябваше да знам за него. Дали имаше някаква тайна или истина в това, което Ейнджъл ми беше разказал... Изведнъж се чу звънене на телефон, изсумтях и се обърнах към прозореца. Светлината на слънцето опари очите ми и веднага ги затворих. Те не бяха свикнали със светлината и след няколко секунди започнах бавно да ги отварям. Когато напълно ги отворих си протегнах ръката и взех телефона си от шкафчето до леглото ми. Вдигнах капака и чух гласът на Мицури. Намръщих се, а тя започна да говори.
- Хайде ставай поспаланке...- чух как се засмя, а аз още повече се намръщих и казах сърдито.
- Остави ме да спя Мицури... Няма ли да престанеш да ме будиш всяка сутрин...- тя не го прие навътре и отново се засмя.
- Не...- последва смях от нейна страна.- Чакам те на входа на отдела и искам да се поразходим заедно. Не сме го правили отдавна, нали...? Ще бъде прекрасно.- как можех да откажа на тези думи.
- Добре де, добре... Ставам.- тя извика от радост, а аз леко и раздразнено казах.
- Не можеш ли по-силно да викнеш в ухото ми Мицури...- тя се изкиска на моя сърказъм и каза.
- Извинявай... Айде чао и те чакам пред входа на отдела.- единственото, което чух беше звука на телефона си.
- Да... Добре...- след това погледнах през прозореца и видях, че беше едва седем часа сутринта. Изпсувах и станах. Едно от нещата, които мразех в Мицури беше ранното й събуждане. Всяка сутрин ме будеше и ме занимаваше с глупости, но да си призная през последните два месеца тези нейни навици ми липсваха много. Усмихнах се широко и влязох в банята. Пуснах водата да пълни голямата и широка вана. Взех диска с люнимата си песен и го пуснах в уредбата. Тя започна да свири, а аз се потопих във горещата и приятна вода. Протегнах си ръката и мехурчетата започнаха да играят по тялото ми и да ме гъделичкат. Отпуснах се и се наслаждавах на момента. Не мислех за нищо и никой, дори и за Мицури бях забравила, но изведнъж си отворих очите, защото мисълта за Рохените отново беше в главата ми. От миналата вечер те не изчезваха от мислите ми и с всяка изминала ставах все по-любопитна, дали легендата за тях е вярна или не. Отново си затворих очите и се усмихнах. Щях да посветя целия ден в тръсене на това езеро и съществата от него.

В същото време Мицури седеше пред входа на отдела и нервничеше. Ту вървеше и мърмореше тихичко, ту си поглеждаше часовника. Мразеше да чака повече от всичко на света.
- Къде си Рейна?... Защо не идваш, за бога...?- измърмора тя, когато изведнъж замръзна на място. Точно пред нея седеше Клауд и я гледаше с усмивка на лицето.
- Здравей Мицури...- тя изпищя и падна на земята от шока и изненадата. Русокосия ми приятел се засмя и си подаде ръката към нея.
- Ела... Стани от земята Мицури.- розовокосата ми приятелка го гледаше, все едно беше видяла призрак. Също така не можеше да повярва, че той е така приятелски настроен към нея. Никога дотогава не се беше държал с нея по този начин. Винаги я отбягваше или беше груб и безразличен на тренировките.
- Аз...- заекна тя и се изчерви, като домат. Клауд отново се засмя и хвана ръката й. Вдигна я от земята и когато тя стъпи на двата си крака се изтупа от прахта.
- Извинявай, че те изплаших Мицури... Просто исках да те изненадам...- почеса се по главата той и се засмя глуповато. Тя беше напълно объркана от реакцията му, защото с единственият човек, който се държеше така бях аз. А сега той дори и се усмихваше.
- Няма нищо Клауд...- усмихна се също тя. Веднага настъпи тишината между тях. Мицури седна на пейката до стълбите, а Клауд се опря на парапета. Седяха и незнаеха какво да си кажат. До сега не бяха си говорили приятелски, а само на тренировки и то по малко. Незнаеха как да започнат нормален разговор и по какъв начин. След няколко минути мълчание и двамата се обърнаха един към друг и казаха едновременно.
- Клауд.
- Мицури.- двамата се засмяха и розовокоската каза.
- Първо ти кажи Клауд... Какво искаше да ми кажеш?- той се почеса още веднъж по главата и започна да говори, но с накъсани изречения.
- Мицури... Искаш ли?... Може ли да?... Отидем... Ходим по... Разходка...- Мицури разбра, какво искаше да каже той и макар засрамена се засмя и заговори.
- Да Клауд, ще приема да се поразходим... Но къде искаш да отидем?- русокосия ми приятел си повдигна раменете в отговор, а Мицури стана от пейката и когато застанаха очи в очи изтръпна. Най-накрая беше застанала пред така обичаните от нея очи.
- Хайде да вървим на някъде, пък докъдето стигнем... Искаш ли?- той кимна с глава и тръгнаха.

В този момент водата във ваната ми изстина и по тялото ми пробягаха студени тръпки. Веднага си отворих очите и изсумтях. Исках този момент никога да не свършва и да се чувствам свободна от всичките си мисли за Закс и бъдещата си съдба? Станах и си взех кърпата. Завих се с нея и изключих уредбата. Извадих диска и го поставих на мястото му. Тогава си сресах косата и излязох от банята. Изтрих си тялото и облякох дрехите си. Тогава отидох до прозореца, за да се повеселя на разгневената и побеснялата от гняв Мицури, но вместо това видях тя и Клауд да вървят и да излизат от оградата на отдела. Усмихнах се, защото явно най-накрая Клауд се беше променил и предприел първата стъпка.
- Браво на теб Клауд... Продължавай, справяш се добре...- засмях се и се махнах от прозореца.
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Чет Май 06, 2010 11:10 pm
Така понеже няма да ме има до понеделник-вторник ще пусна следващата главичка, за да не ви държа в напрежение. Тази глава е дълга, колкото две така че приятно четене и се надявам да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605

70. Излязох от стаята си и започнах да слизам към първия етаж с асансьора. Гледах, как числата на етажите се сменяха, но мислите ми бяха другаде. Мислех си за езерото, което Ейнджъл ми описа така красиво. Исках да го видя със собствените си очи. Да видя дали е толкова прелестно и вълшебно, колкото той го описваше с такова величие. Вратата се отвори и аз се опомних, толкова бързо беше минало времето, че не бях забелязала кога съм стигнала до първия етаж. Пристъпих напред и след това излязох от входа на отдела. Огледах се, дали някой ще ме види и изчезнах. След няколко секунди се появих на около десет метра зад оградата на отдела и започнах да вървя към гората. Слънцето печеше над мен и с всяка изминала минута ожаднявах все повече. Къде ли беше тази гора и защо ли някои спомени от онзи ден ми бяха смътни, все едно бяха пропаднали в черна дупка. Но не се отказвах, продължавах да вървя и да следвам истинките си. Те ме водеха към тази посока и бях сигурна, че няма да ме излъжат. Беше минал цял час от излизането ми от отдела, но не стигах никъде. Празно пронстранство, което се намира в средата на нищото... Започвах да се отчайвам и дори малко по малко се отказвах, но изведнъж пред мен се появи същата гора отпреди два месеца. Дали ми се привиждаше или беше мираж. Спрях се и си потърках oчите, но когато си махнах ръцете, гората не беше изчезнала, а гордо седеше пред мен. Усмихнах се и влязох в нея. Последното, което трябваше да изпълня беше да намеря края й и щях да стигна до езерото. На всяка цена щях да го открия и да задоволя любопитството си. Вървях и се оглеждах. Трябваше да бъда предпазлива, защото незнаех какво ме дебне и какво може да ме нападне. Я някое диво животно, я някой робот преследвач. За роботите не бях сигурна дали ги има, но Ейнджъл веднъж ми беше казал да внимавам за тях, когато излизам, защото не се спират докато не те убият. След петнадесет минутно вървене стигнах края на гората и пред мен се разкри величествена гледка. Също толкова красива и прекрасна. В началото имаше зелена поляна цялата с хиляди и различни видове цветя. От двете страни на поляната и около езерото имаше дървета със зелени корони на тях. Сякаш бяха прегради, които не пускаха никой да ходи до езерото. Пазеха го ревностно дори и от самите тях... Някои клони се бяха надвесили над водата и гледаха отражението си в нея. Толкова тихо и спокойно беше там... Наистина дотогава никой не беше стъпвал там, защото дърветата и тревата не бяха смачкани и изтръгнати. Седях и гледах с отворени уста и ококорени очи. Такава прелест не бях виждала дотогава, дори и незнаех какво да направя от изненада. Изведнъж нещо започна да ме дърпа навътре към езерото. Все едно бяха завързали въже на мен и ме теглиха към водата. Тялото ми започна да не се подчинява на командите ми, а единствено да се движи към езерото. Незнаех какво ми става и това ме плашеше до смърт. Дали не беше някакъв капан от враговете или наистина сънувах кошмар. Най-накрая стигнах до водата и изведнъж силата изчезна, така бързо както се беше появила отначало. Започнах да се оглеждам и да се възхищавам на това великолепно място... То беше просто нереално. Дори и в най-смелите си мечти не бях си и помисляла за такова място изпълнено с красота и живот. Слънчевите лъчи се спускаха от небето и влизаха във водата. СВетлината ставаше в различни цветове, а по-големите плодове от дърветата падаха в езерото и капките предизвикани от падането на плода се образуваха малки дъги.

Клауд и Мицури вървяха и мълчаха... Че какво друго да правят, като незнаеха какво да си кажат помежду си. Единият беше срамежлив, а другият пък два пъти. Не след дълго Клауд реши да разведри обстановката, като започна да задава въпроси.
- Рейна къде е?- зададе той първият си въпрос и Мицури отговори.
- Незнам.
- А как е?- запита Клауд.
- Еми добре..,- отговори тя.
- Какво правеше навън?
- Чаках Рейна и щяхме да ходим на разходка.- Клауд малко се позамисли, но се реши и зададе поредният си кратък въпрос.
- Защо не дойде на делото?- Мицури потрепна и започна да се напряга.
- Незнам...
- Как така незнаеш?- (каква жалка картинка са, нали...?:D)
- Еми така...
- Само ти не дойде, нали?- не спираха да вървят и да си играят на задай кратък въпрос, за да получиш кратък отговор.
- Да...
- Кажи ми тогава, защо не дойде?- настоятелно запита русокосия ми приятел. Розовокоската се разгневи и се спря, тогава започна да вика бясно.
- Ти няма ли да престанеш да ми задаваш въпроси и при това кратки.- Клауд се смути, а после се намръщи.
- Какъв ти е проблема Мицури, защо си се развикала такава?- Мицури потрепна, а Клауд я хвана за ръката. Тя се вцепени на място, защото неочакваше от него такава реакция, пък и незнаеше какво е намислил. Дали пък неискаше да я удари?...
- Обърни се Мицури... Обърни се и ме погледни в очите.- каза спокойно Клауд, а тя не мърдаше дори. Очите й потрепваха и донякъде беше изплашена, от това което може да стане.
- Моля те Мицури, няма от какво да се страхуваш.- този път беше по-обедителен и тя се обърна с лице към него. Синьо-зелените му очи се взряха в нейните и те се изгубиха някъде из вечността. Толкова мечтания момент от нея беше дошъл, а пък тя незнаеше какво да прави. Не вярваше че е истина...
- Знам, че ме обичаш и искаш да си с мен, но знаеш също така какви са чувствата ми към Рейна, нали...?- Тя се ококори, но след няколко секунди се натъжи и си наведе главата надолу.
- Да... Аз не искам...- прекъсна я той, като я хвана за брадичката и й вдигна лицето нагоре.
- Не е нужно да казваш нищо Мицури, знам че много те нараних... Както и нараних всички, които обичам и на които държа много. Искам да знаеш всичко, което се случи в онзи ден преди два месеца...- Мицури не искаше да си спомня в този момент за точно тази ситуация, но Клауд беше решен че ще й каже.
- Не е нужно Клауд...- постави си той пръстта на устните й и каза.
- Напротив, нужно е... Искам да разбереш, че Рейна няма нищо общо с това, което се случи в съблекалнята. Аз измислих всичко и сам се погрижих да не се провали нищо. Знаех, че почерка на Рейна и моя много си приличат и само аз и тя можем да ги различим. Затова написах писмата до теб и Закс и ги пуснах под вратата на стаите ви. Така бях сигурен, че ще ги видите, прочетете и дойдете в съблекалнята. Това беше моето отмъщение към Закс и Рейна, но тогава не мислех, че ще нараня и теб толкова много. В съблекалнята Рейна се дърпаше и правеше всичко по силите си, за да се махне от там, но аз не й оставях избор и изход за бягство. Бях се поддал на гнева си и не мислех за нищо. Просто действах импулсивно и безрасъдно. Сърцето ми беше ранено и кървеше от всички страни... Исках да разберат, как съм се чувствал тогава, а не само мен да ме боли, но.... Но не трябваше да намесвам и теб. Ти за нищо не беше виновна и нямах правото да го правя. През двата месеца, които прекарах в затвора имах достатъчно време да мисля и да се съжалявам. Да съжалявам боклука, в който се бях превърнал, заради ревността си и най-вече любовта към Рейна. От нея научих много неща... Научих се да ценя това, което ми е дадено от живота и да уважавам чувствата на хората. Да не се подигравам с тях, защото накрая ще остана сам... И сам ще умра... А аз неискам това... Неискам да живея в самота... Искам да ми простиш Мицури... Искам да си с мен, за да не умра в самотата на живота... Сигурно няма да ми простиш, но исках да знаеш и да не кориш Рейна. Да не я презираш за нещо, което не е направила...- Клауд си наведе главата надолу, а Мицури седеше вцепенена на място и невярваше на ушите си. Минаха няколко минути в мълчание и розовокоската се усмихна. Приближи се до него и започна да говори.
- О, Клауд... Напълно разбирам чувствата ти и как си се чувствал тогава, но не мога да те накарам насила да си с мен... Разбира се, че ще ти простя... Но е факт, че ти искаш Рейна, а аз да бъда утешителна награда... Затова реших, че няма да преча на щастието ти с нея, защото ти и тя сте по-ценни от любовтта ми към теб, затова...- прекъсна я, като хвана раменете й и я разтресе. Тя просто седеше и действията му напълно я объркваха.
- Ти май не разбираш, какво искам да кажа... Рейна не ми принадлежи, съдбата я е предопределила за Закс... А аз принадлежа на теб... Искам да бъда с теб, но се страхувам от едно нещо...- отново се натъжи той, а Мицури се смути и запита.
- Страхуваш се? От какво...?- Клауд отговори.
- От това, че в момента не мога да кажа, че те обичам... Не съм безразличен към теб, но обичтта ще се появи с времето... Ще те разбера, ако не можеш да чакаш и това те наранява...- обърка се той, защото лицето й беше на милиметри от неговото. Гледаше го с нежна усмивка и заговори.
- Аз съм твоя Клауд... Винаги съм те обичала и това никога няма да се промени... Не го забравяй... Мога да чакам колкото време искаш... Цялото време е твое...- след тези думи Клауд се усмихна и си доближи устните до нейните и тъкмо да я целуне, я хвана за кръстта, а тя започна да вика.
- Какво правиш? Пусни ме...- телефона й падна и започна да набира последният набран от нея номер.


Седях и гледах чистата синя вода, как лекия ветрец подухваше и по нея се образуваха малки вълнички. Толкова спокойно и отпускващо беше това място. За момент бях забравила за всичко и всеки. Това езеро ми действаше успокояващо и може би щях да започна да идвам често тук. Това езеро щеше да стане моето място, моясто за размисъл... Но в този момент телефона ми звънна и както винаги изсумтях, защото дори и тука не ме оставяха на мира. Извадих си телефона и видях, че на дисплея му пишеше " Мицури". Потрепнах от уплаха, защото нали тя беше с Клауд, пък сега ми звънеше. Какво ли е станало?... Побързах да вдигна, а от другата страна чух Мицури да вика.
- Какво правиш? Пусни ме...- вцепених се на място и хиляди мисли ми минаха през главата. Веднага затворих телефона и започнах да набирам Закс. Сигннала за свободно се появи и започнах да чакам. След няколко позвънявания той ми даде заето, а аз побеснях и започнах да викам, но в същото време да го набирам повторно. Този път ми вдигна и заговори безразлично.
- Какво искаш?- тросна ми се той.
- Престани да ми говориш така, ами ми помогни...- това повече приличаше на молба, отколкото на заповед.
- Да ти помогна ли?- засмя се той.- че за какво да ти помагам, от мен няма да видиш нищо, така да знаеш...- вече този път той прекали. Изпуснах си нервите и започнах да му викам по телефона.
- Слушай надуто копеле, не ми пука дали ще видя нещо от теб или не. Не ти се обаждам затова, а защото Мицури ми звънна и чух да вика за помощ. Мицури и Клауд са заедно, а пък незнам къде са. Затова ми помогни да ги намеря и да им помогна. Пък ти ако искаш идвай, разбра ли?- Закс се стегна и застана сериозно.
- Добре, сега ще видя. Аз съм в кулата за проследяване. Почакай само мунитка...- започнах да чакам и да нервнича. Какво ли беше станало с приятелите ми? Дали нещо ги беше нападнало и дали сега бяха мъртви? Ужас ме обзе от тези мисли и започнах да подканвам Закс.
- Хайде де, какво толкова правиш...- чернокосия ми ангел мразеше да го подканват и измрънка.
- Стига си ми давала зор де... Намерих ги...- зарадвах се и забързано попитах.
- Къде са? Къде се намират?- последва отговора му.
- Те са на реката, североисточно на два километра от теб... Близко са от теб... А всъщност, какво правиш на езерото?- намръщих се и тръгнах да бягам към мястото където бяха Мицури и Клауд.
- Не ти влиза в работата.- грубо го отрязах аз и затворих телефона. Нямаше време да се заяждам с него или да му давам обяснения какво правя. Единственото нещо, което исках е, когато стигна да не е твърде късно за да спася Мицури и Клауд...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Вто Май 11, 2010 9:19 am
ака... Мисля, че дойде и моя ред да се изкажа. Критики добре- признавам за много неща, а те са: 1. може и да имам правописни грешки, но те са при набирането на клавишите;
2. Вярно е, че времената отначало ми бяха доста трудни, защото бях намислила да пиша в сегашно време, но се отказах и започнах да го пиша в минало. Оценявам критиката ти...
Но това не ти дава право да казваш, че фика ми е боза, защото не си специалист. Имам мнение на специалист за него и той си ми дава критиките. И още нещо ще кажа... Ако Дая ти е казала, че съм откраднала идеята й или че съм я копирала... Или незнам си какво там, това не е вярно. Ще говоря с админа на форума и ще му обясня какво е станало. Ако тя прецени, че нещо съм откраднала или съм направила лошо ще спра фика, но престанете с това за първоначалната идея, защото започва да ми писва. Героите от ФФ съм ги взела само за да покажа, как изглеждат персонажите на моя фик, а относно това за силите им, не съм взела нищо, защото си ги измислям сама. Историята и всичко останало си е мое и аз съм си го измисляла. Вярно е, че някои имена са от ФФ, но нищо повече. Опитвам се да измислям нови неща и интерестни, но не мисли, че е много лесно това. Защото като пишеш нещо, трябва да мислиш, как можеш да го използваш по-нататъка в историята... Абе какво съм тръгнала да се обяснявам. Няма да спра да пиша фика и да го пускам във форума, само ако админа ми каже да не го правя... ТОЧКА... Опитвам се до колкото мога да не правя грешки, но кой не ги прави. Мислиш, че главите ми са кратки и нямало описания, къде видя, че няма описания. Описание на кое? Ако можеш да предложеш по-добро описание, го направи. А доколкото до главите, аз не мосля, че са кратки. Голямо момиче съм и не ми липсват години от училище, затова моля ви не ми оспамвайте фика. Приемам това за критиките, но това че не е по моя идея- НЕ!!! Затова си го спестете. Това беше от мен.
А сега ще пусна и следващата главичка, специално за тези, които им харесва...

71. - Моля те Клауд пусни ме, какво си мислиш, че правиш.- изплашено извика Мицури, а той се усмихна и си махна меча от себе си с едната ръка. Тогава се засмя и закачливо попита.
- Готова ли си?- Мицури си ококори очите и преди да каже нещо Клауд я хвърли във водата. След това скочи и когато розовокосата ми приятелка се показа над водата, той се появи пред нея. Мицури просто беше бясна.
- Какво ти става бе Клауд? Искаш да ме удавиш ли?- изстерично извика тя, а той се засмя звучно и отново се гмурна във водата. Мицури изпадна в изстерия и започна да се оглежда за него.
- Клауд... Къде си, Клауд? Защо не се показваш?- изсплака тя, но в този момент русокосия ми приятел се показа пред нея и я хвана за кръстта. Както винаги тя се изплаши и извика силно. Но в този момент той я целуна и така спря викът й. Тя се стъписа, но след няколко секунди се успокои и позволи на езика му да влезе в устата й. Устните им се допираха нежно и не искаха да се разделят.

Почти бях стигнала до мястото, което ми беше казал Закс, когато чух писъка на Мицури. Потрепнах и забързах темпото си. Но когато изскочих от дърветата и приклекнах за атака видях, че във реката седяха Мицури и Клауд, целувайки се. Отначало бях много объркана, защото не разбирах какво става, но след това се усмихнах. Най-накрая виждах най-добрата си приятелка щастлива и осъществила мечтите си. ЗА разлика от мен... Засмях се звучно, така че да ме чуят и започнах да говоря.
- Лелеее... Какво правите вие двамата във водата?- те се смутиха и веднага отделиха устните си един от друг. Клауд се обърна и когато ме видя да се смея, се усмихна и си вдигна едната ръка. Започнах да се чудя, какво прави и защо ли си вдигаше ръката. Пръстите му се движеха навън-навътре, а нищо не ставаше... Е, поне така си мислех... Когато нещо зад мен ме блъсна и аз паднах във водата. Веднага изплувах на повърхността, а те не спираха да се смеят. Обърнах се и видях на мястото ми да седи във въздуха меча на Клауд. Нервите ми избухнаха и почервенях от гняв. Обърнах се към тях и изсъсках през зъби.
- Много смешно Клауд... Няма що...- те отново избухнаха в смях, а аз започнах да псувам.
- Много ви благодаря... Сега се намокрих и дрехите ми ще трябват да съхнат, заради вас... По дяволите... Стига сте се смели...- казах злобно аз, а те не ме слушаха.- Какво е толкова смешно, че не спирате да се хилите.- запитах изнервено аз. Клауд се опита да каже през смях.
- Рейна... Имаш една... Жаба... На косата.- захили се той, а аз бях замръзнала на място. Мразех отвратителни и лепкави същества, затова започнах да си опипвам косата и да викам от страх. Подскачах във водата и се опитвах да махна животното от косата си, но така и не напипвах нищо.
- Къде е? Къде е?... Клауд махни го... Моля те...- виках изстерично, а Клауд и Мицури направо си умираха от смях. Толкова им беше забавно моето нещастие и да се смеят на моя сметка.
- Ела да ти я махна.- каза ми той и аз отидох до него.
- Наведи се Рейна.- заповяда ми Клауд и аз се наведох. Когато го направих той си вдигна ръката и уж започна да маха жабата, но ми хвана главата с двете ръце и я потопи във водата. Изстръпнах, а той на момента си махна ръцете от мен. Изплувах и започнах да бия с юмруци по него и да викам злобно.
- Какво ти става бе Клауд? Искаш да ме убиеш ли?- Двамата прихнаха да се смеят.
- Не Рейна, просто правя денят по-забавен.- каза с усмивка Клауд.
- Майната ти Клауд.- изпсувах и се нацупих, а той дойде до мен и нежно ми заговори.
- Не се цупи де. Кажи ми откога не сме се смели така? Не е ли забавно?- погледнах го, но зад него видях Мицури да се приближава и да ми прави знаци. Веднага се досетих, какво иска и се усмихнах.
- Да, доста е забавно.- тогава и двете сграбчихме Клауд и го потопихме. Започнахме да се смеем и след няколко секунди го пуснахме. Когато изплува се усмихна и каза.
- Ах вие... Значи се съюзявате срещу мен... Ще ви победя, така да знаете.
- Иска ти се.- заядох се с него, а Клауд тръгна към нас и започнахме да се пръскаме с вода.

Зад едно дърво седеше Закс и ни наблюдаваше. Тъкмо преди минути беше дошъл и видял всичко, което се беше случило. Леко се усмихваше, защото отдавна не се беше забавлявал така. Искаше му се да дойде и да се весели с нас, но ината и гордостта му не позволявах това да се случи. Възпираха го да бъде щастлив и точно затова беше самотен.
- " Колко са щастливи и явно Мицури е простила на Рейна, затова че я нарани. Но аз... Аз няма да падна в нейния капан. Няма да й простя... И на всичкото отгоре ме излъга за втори път... Как не я е срам... Що за човек е Рейна, не мога да разбера..."- мислеше си той с омраза.- " Какво ти става Закс, защо мислиш за нея и се ядосваш. Нека прави каквото си иска... Какво те интересува тя. Я си тръгвай и ги остави да правят, каквото си искат."- скара се сам на себе си и се обърна с гръб. Усмихна се и тихичко каза.
- Забавлявайте се...- тогава тръгна да се прибира в отдела.

Така си минаваха часовете, а ние не спирахме да се забавляваме, мокрим и скачаме във водата. Отново се чувствах жива и щастлива. Не бях онази самотна душа от преди два месеца. Имах Клауд и си бях върнала Мицури... Само, че Закс още се сърдеше и незнаех докога мислеше да продължава това. Но в този ден не мислех за него, дори и една мисъл не се появяваше, когато бях с приятелите си. Слънцето започна да залязва и лъчите му да се скриват. Извендъж времето стана студено и вятърът започна да духа.
- Рейна, Клауд... Искате ли да си ходим, защото започна да става студено.- обърнахме се към Мицури, кимнахме с глава и се засмяхме. След това излязохме от водата и тръгнахме към отдела мокри. По пътя вървяхме и си говорехме. Разказвахме си страшни история, а на смешните се смеехме. Не усещахме как си минаваше времето и кога сме стигнали до входа на отдела. Изведнъж двама войници изкочиха от нищото с фенери в ръка и започнаха да говорят.
- Вие тримата... Къде бяхте?- веднага ми развалиха настроението и запитах леко раздразнена.
- Кой пита?- намръщиха се и отговориха.
- Директора пита млада госпожице и се научете, как да се държите възпитано...- направо побеснях. Как смееха да ми говорят така? За кои се мислеха тези? Сега ще им покажа аз на тях... Заканих им се и заговорих бясно.
- не ми четете морал, защото вие започнахте първи. Аз съм си достатъчно възпитана, така че ако имате проблем с възпитанието ми ще се наложи да ви поступам малко.- жезъла ми се появи веднага и приклекнах за атака, а Клауд и Мицури седяха зад мен и нищо не казваха, защото знаеха, че каквито и да било приказки бяха излишни. Аз нямаше да се откажа от боя... Войниците си извадиха оръжията и единият започна да стреля по мен с пистолета си, а другия да бяга към мен с вдигнат меч. Затичах се към него, а в този момент Ейнджъл се появи между нас и ни изхвърли назад със силата, която беше събрал в двата си меча. Изсумтях и се потърках по дупето. Бях се натъртила и то здравата. Ейнджъл си прибра мечовете и ми подаде ръка, за да стана. Погледнах го и започнах да мрънкам.
- Защо го направи Ейнджъл? Знаеш ли как боли.- той се усмихна и каза.
- Знам, нали затова го направих... Хайде хвани ми ръката и стани.- нацупих се и станах от земята. Тогава Ейнджъл се обърна към двамата войници и им каза.
- Връщайте се по местата си.- заповяда им той, а аз си залепих широка усмивка и се заядох с тях.
- Да, хайде тичкайте при мама...- засмях се, а Клауд и Мицури се изкискаха зад мен. Ейнджъл се обърна и ме погледна със смразяващ поглед. На секундата си изтрих усмивката и застанах сериозно.
- Къде бяхте за бога, знаете ли колко се притеснихме за вас...- обърна се към Клауд и запита.- А ти Клауд, къде беше? Знаеш, че имаш забрана да излизаш от отдела и пределите му. искаш да се върнеш пак в затвора ли?- русокосия ми приятел си наведе главата и нищо не каза, а аз отвътре врях и кипях.
- Какво толкова е направил не мога да разбера... Просто се пораходихме и се повеселихме, нищо повече.- Ейнджъл си смръщи веждите и каза.
- Не е така Рейна, той е нарушил правилата и трябва да си понесе последствията от действията си.- не издържах и извиках.
- Стига де Ейнджъл, не можеш да постваш така... Не е избягал нали...? Просто ни беше забавно и затова не се върнахме по-рано...- Чернокосия войник ме прекъсна и попита.
- А защо сте целите мокри и тримата?- чак сега беше забелязал мокрите ни дрехи. Аз се стреснах и започнах да заичам.
- Амиии... Бяхме при реката...- Ейнджъл се плесна по челото и възмутено каза.
- Божеее, какво ще ви правя вас тримата. Ще ме побъркате... Ще трябва да измисля, какво да кажа пред директора...- грейнах от щастие и се хвърлих на врата му с усмивка на лицето. Той ме прегърна и също се усмихна.
- Благодаря ти много Ейнджъл... Знаех си, че ще разбереш и ще ни помогнеш.- Той ме погали по косата и заговори.
- Хайде, хайде... Стига толкова лиготии, ами си отивайте по стаите, а аз ще говоря с директора.- той ме пусна, кимнах с глава и тримата тръгнахме. Когато подминахме Ейнджъл се усмихнах и казах.
- Видяхте ли каква физиономия имаше Ейнджъл, когато му казах, че сме били при реката.- изкисках се аз, а Клауд и мицури започнаха да се смеят с мен. Ейнджъл се усмихна, защото беше чул какво съм казала и изчезна.
Така започна нощта, вятърът духаше и брулеше клоните на дърветата. Облаци се бяха появили на небето- нещо необичайно за тук и по това време на годината. Времето ясно показваше, че наближава буря... Но още не се знаеше каква ще е точно тя. Дали щеше да е буря в природата или буря от чувства...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Сря Май 12, 2010 11:35 am
72. - Хайде де Маи, докога ще те чакаме? Само теб те няма...- говореше Дженесис на Маи по телефона.
- Идвам де, стига си ми давал зор...- говореше сърдито оранджевокоската. Червенокосия затвори телефона и започна да крачи напред-назад, докато момичето дойде. След пет минути Маи излезе от компанията Саминглей и се приближи до нервния Дженесис. Залепи се широка усмивка и заговори.
- Здравей Дженесис, защо си толкова вкиснат тази вечер... Усмихни се малко де...- Червенокосия я погледна с плашещ поглед и каза.
- Не ме занимавай с глупости Маи, ами ако ще вземаш нещо го вземай, защото нямаме време. Утре сутринта трябва да сме на територията на Шинра и да ги атакуваме. А ти ми се мотаеш кой знае къде...- момичето се намръщи, а Дженесис отново я подкани.
- По-живо Маи... Размърдай се малко...- тя изсъмтя и влезе в хамбара с оръжията. След около две минути излезе цялата барикадирана с оръжия. Имаше два меча, пистолет- последен модел, метално въже и жезъл. За разлика от Дженесис, Маи не беше чак толкова опитна и силна. Все пак по-голямата част от сърцето на метеора беше сложено в червенокоското, а останалата в нея. Тя беше си усвоила способностите, но дори и Сатоши можеше да я победи... Той, който е обикновен войник, а не вътре в себе си да има част от сърцето на метеора... Маи застана до Дженесис и с усмивка на лицето каза.
- Готова съм, ще тръгваме ли?- той кимна само с глава и влезе в хилекоптера на компанията. На летището на Саминглей бяха приготвени още около тридесет хилекоптера. Всеки един от тях съдържаше пилот и тридесет обикновени войници. Когато и Маи влезе вратата се затвори и хилекоптера се издигна във въздуха. Другите го последваха и се отправиха към вражеската компания. В близост до пределите на Шинра имаше много катапулти и танкове със знака на Самиглей. Всичките бяха направени от материал, който не може да бъде засечен от радар. Това беше последното изобретение на компанията. Те всички чакаха пристигането на Дженесис и останалите. Тогава щяха да атакуват всички заедно от засада.
В хилекоптера на червенокосия младеж започна да се появява плазма и когато се появи напълно се включи и на нея се появи образа на Барнет.
- Вече сте тръгнали? Браво на вас...- Маи се усихна и заговори.
- Ако знаеш колко досаден беше Дженесис докато тръгнем.- тя се изкиска, а Дженесис се намръщи още повече и изсумтя. Червенокосия винаги беше сериозен или намръщен. Всичко го дразнеше и предизвикваше отвръщение в него. Единствено Маи сгряваше сърцето му с усмивката си... Барнет се засмя и отново заговори.
- Не се мръщи Дженесис, знаеш каква е тя...- всички се изсмяха, а директора стана сериозен.
- Всички знаете каква е задачата ви, така че ви пожелавам успех и не се проваляйте. Наредил съм на танковете и катапултите да ви чакат на ореченото място и когато пристигнете ще започнете атаката... това е засега от мен, затова ви оставям да поспите малко, защото денят ще е тежък за всички. Доскоро и се надявам да ви видя отново.- каза той загрижено и плазмата започна да се връща на мястото си.
- Както кажеш шефе...- изхили се Маи, а червенокоското легна на леглото и си затвори очите. Нямаше тръпение да стигнат и да се види отново със старите си приятели. Приятелите, които го бяха изоставили сам- самичък. На които щеше да отмъсти бавно и мъчително. От Сатоши знаеше слабите места на Ейнджъл и това му даваше предимство в битката. Знаеше че нито Ейнджъл, нито пък Сефирот ще могат да го победят, затова си беше поставил за цел да убие поне един от тях, ако не успее и двамата. Знаеше за Клауд и Закс. Колко ги обича и държи на тях. Той се усмихна и не след дълго заспа. Така си минаваха часовете и всички спяха, освен Сатоши. Лежеше на леглото и си мислеше. Мислеше, как да си отмъсти на Ейнджъл, затова че беше погубил живота му. Беше убил единствените хора, които е обичал някога.
Сатоши имал родители и по-малка от него сестра. Семейството му било нормално и много богато. Това било по времето, когато компанията Шинра била в разцвета на силите си и започнали вражески нападения над нея. Бащата на Сатоши имал компания, която започнала атаки срещу компанията Шинра. Войници отишли в дома му и избили цялото му семейство, включително и сестричката му, която била едва на пет годинки. Той се спасил по чудо, защото се връщал от училище, когато трагедията се случила. След като видял мъртвото си семейство се заклел, че ще открие кой е направил това и ще си отмъсти. След няколко години разбрал, че първокласен войник Ейнджъл е убил цялото му семейство. Тогава влязал в копанията и чакал удобен момент, в който да убие елитния войник. След години се свързал с Барнет и се споразумяли. Сатоши щял да му достави сърцето на метеора, а директора ще му осигури отмъщение...
И ето го на път това да се осъществи, но вътре в него всичко бушуваше и искаше да изригне. Гореше от нетърпение да се срещне лице в лице с Ейнджъл и да му разкаже за болката си и тъгата, които толкова години разкъсвали сърцето му... Изведнъж някаква аларма се включи и всички скочиха изплашени. Алармата ги предупреждаваше, че са наблизо от целта си и трябва да се приготвят за кацане. Седнаха на седалките и закопчаха коланите си. След няколко минути хилекоптерите кацнаха на земята и всички излязоха от тях. Дженесис се запъти към огромната палатка, разпъната по средата на останалите малки палатки и влезе в нея. Там го чакаше командира на целия този звод. Червенокосия младеж стигна до масата с картата на Шинра и си наведе главата надолу. След него влязоха Сатоши и Маи. Спряха се до момчето и седяха мълчаливи. След около минутка Дженесис започна да говори.
- Какво мислиш Сатоши? От къде трябва да започнем с атаките?- Сатоши леко се смути, но погледна картата и се замисли.
- Първо ще блокираме електричеството и осведомителната система. Така няма да могат да си комуникират помежду си, поне за известно време, докато не разберат, къде е проблема. Но не трябва да се притесняваш, защото няма да имат време да се занимават с незначителни неща.- усмихна се и продължи.- След това ще взрривим склада им за оръжия, така няма да ни се противопоставят с оръжия, а да използват силата си. Не се съмнявам, че ще ги победим, но се притеснявам за три неща...- Дженесис го прекъсна, като попита въпросително.
- Три неща ли?- сивокосия кимна с глава.
- Да... Сефирот, Ейнджъл и Рейна...- червенокосия се усмихна и каза.
- Ейнджъл и Сефирот ги остави на мен, а ти Маи поемаш тази Рейна, разбра ли?- както винаги момичето се усмихна.
- Разбрано шефе.- изкиска се тя, а Дженесис продължи.
- Не си мисли, че съм забравил договора и когато изтощя Ейнджъл ще ти го предоставя.- Сатоши направи самодоволна усмивка и продължи да обяснява плана си.
- След, като нямат оръжия ще нападнем фабриката, която източва силите на планетата. Знам къде е и как да я унищожим. Според мен това е най-лесния и практичен начин да заличим завинаги Шинра от лицето на земята.- Дженесис се замисли.
- Прав си Сатоши, този план ми харесва...- вдигна си главата и започна да говори заповеднически.- Всички ще спазват нарежданията и плана на Сатоши. Започваме мисията си след час, точно петнадесет минути преди слънцето да изгрее. Сатоши тръгва с трима души и изключва всякаъв вид захранвания и предупредителни системи. Всички чухте какво каза преди малко Сатоши, така че сте свободни да се отеглите и подготвите. Не искам издънки...- Командира на звода изкозирува и излезе от палатката. Дженесис също излезе и вътре останаха само Сатоши и Маи.
- Сигурна ли си, че ще можеш да победиш Рейна. Тя е изключително силна и...- тя го прекъсна, като се усмихна и каза.
- Не се притеснявай за мен Сатоши, мога да се пазя.- той също се усмихна и излязоха навън. Времето започна малко по малко да се развиделява и небето да се изпъстря с различни цветове. Оставаха петнадесет минути, докато слънцето се покаже. Дженесис отиде до сивокосия и го запита.
- Готов ли си Сатоши? Днес ще получиш справедливост и отмъщение за погубеното ти семейство...- Сатоши се стегна и стисна двата си юмрука.
- Готов съм Дженесис, затова тръгвам.- червенокосия кимна с глава, а четиримата тръгнаха. Сатоши знаеше всички пътища и каква беше слабата страна на отдела, затова заобиколиха и на около пет метра от оградата, под земята имаше вход за тунел, който водеше до електроцентралата на компанията. Те влязоха в тунела и вървяха забързано. Трябваше да стигнат и да се справят със задачата си за твърде малко време, но това не представялваше проблем, особено за Сатоши. Когато стигнаха края на тунела излязоха от него и се скриха зад един ъгъл. Сатоши леко се показа и преброи войниците, които пазеха централата от нарушители. Бяха двама... Извади специален малък лък и сложи две отровни стрели в него. Приклекна и се прицели в единият пазач. Изтреля едната стрела и веднага и втората. ДВамата войници паднаха мъртви на земята, а групата на Сатоши изстича и се скри в централата. Разпръснаха се и започнаха да чупят навсякъде. Сатоши отиде до главния компютър на електроцентралата и започна да вкарва вирус в нея. Когато приключи стана и звънна по телефона.
- Готово Дженесис, първа стъпка от мисията е изпълнена... Време е за втора стъпка.- веднага затвори телефона и излязоха от централата. Чу се силен шум и взрив от нея. Катапултите и танковете започнаха да стрелят по склада за оръжия. Не им трябваше много време и склада пламна в пламъци. Войниците в отдела започнаха да се размърдват и да излизат от него. Да носят вода и да щъкат напред-назад. Други пък заеха позиция на отбрана пред входа на отдела, чакайки нападателя си. Ейнджъл, Сефирот и Кутони се бяха събрали в кабинета му и обсъждаха ситуацията. Също така анализирваха с колко войници разполагат и колко на брой е противника им. Клауд и Закс тичаха към входа, за да помагат на останалите.
Единствено аз си спях спокойно и дори нищо не бях чула. Сънувах езерото и размазани неща около него. Телефона ми започна да звъни... Обърнах се леко и го изключих. Този ден си бях намислила да се наспя и да си почина, също исках да посетя езерото, защото започвах да се привързвам към него. Отново се отнесох и изведнъж се видях паднала на колене и да плача. Плачех от болка и мъка. Веднага се събудих и се изправих на леглото. Бях объркана и не разбирах, какво ознчава това... В този момент в стаята връхлетя Задъхана Мицури и започна да говори много бързо.
- Бързо Рейна, нападат ни.- ококорих се и бързо скокнах от леглото.
- Как така ни нападат?- Мицури влезе в стаята и започна да хвърля дрехи към мен. Опитвах се да ги уловя и да разбера, какво става.
- кажи ми какво става Мицури?- тя се обърна и ме подкани.
- Няма време за това сега... Обличай се и да тръгваме, защото сме им нужни.- вдигнах си раменете и се облякох. Тогава тя ме хвана за ръката и ме повлече навън. Тичахме по коридорите, а тя не ме пускаше. Влачеше ме и не ми казваше абсолютно нищо. Какво ли ме очакваше навън? Какви ли изненади щеше да ми поднесе този път съдбата? Дали щяха да са добри или лоши; радостни или тъжни... Това само тя го знаеше...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пет Май 14, 2010 12:37 am
Извинявам се, че вчера не съм пускала глава, но исках нея да я оставя точно за рожденият ми ден. Ето я и нея и се надявам да ви хареса...


73. Стигнахме до входа на отдела, където Клауд и Закс седяха и чакаха врага да се приближи по-близо. Спряхме се и аз запитах леко объркана.
- Защо Мицури ме измъкна така изстерично от стаята и какви са тези глупости за нападение... Кой глупак ще атак....- заекнах, защото видях пред нас да седят много хора наредени в дълги редици. Ококорих се и погледнах първо към Клауд, а после и Закс.- Наистина ли ни нападат? А аз си мислех, че Мицури нарочно ми каза така...- Веднага си обърнах главата на другата страна и се вцепених на място, когато видях, че сградите на отдела горяха, а войници се опитваха да изгасят пламъците. Гледах изненадано и незнаех какво да направя. След около минутка се обърнах към Закс и отново запитах, но този път жезъла ми се появи в ръката.
- Какво ще правим? Имаме ли план за действие?- той не ме погледна, а държеше очите си върху многобройната армия на врага. Анализираше оръдията им и съставяше план, с който да ги атакуваме. Разбрах, че въпросите ми в този момент бяха напълно излишни, затова се обърнах напред и зачаках заповедите му. След няколко минути чакане, зад нас се появиха Ейнджъл и Сефирот. Застанаха до нас и наставника ни заговори.
- Имаме план, който предполагам ще ни спаси. Но като гледам колко войници имат те, мисля че няма да ни е лесно.- Обърнах се към него и се загледах в лицето му. По- загрижено и умислено, не го бях виждала дотогава. Отново се обърнах, а тялото ми потрепваше от напрежение. Донякъде бях щастлива, защото най-сетне щях да си изпробвам силите и да се бия, но от друга страна се страсувах да не загубя някой любим човек.
- Защо не ни нападат? Какво чакат?- запита Сефирот, който очакваше битката. Много битки беше водил и никога не е бил побеждаван. Замислих се над думите му, защото неговото неразбиране ме караше да размишлявам.
- Може да чакат някого или нещо...- казах на глас мислите си без да се усещам.
- Точно така. Браво на теб Рейна... Сега трябва само да разберем какво искат и кой е техния водач.- каза Закс.
В същия момент командира на взвода извика силно.
- Атакааа...- тогава всички войници започнаха да тичат към нас с викове. Смутих се и започнах да поглеждам останалите. Бях неспокойна, защото ми беше за първи път, щях да се бие и това ме притесняваше. Ейнджъл пристъпи крачка напред и започна да говори.
- Рейна, Клауд, Закс, Мицури, Сефирот и аз ще тръгнем на предна линия, за да разчистваме колкото се може повече войници, а останалите ще сте зад нас и ще пазите гърбовете ни... Разбрахте ли...?- всички изкозируваха и той се затича. Тръгнахме зад него и войниците си извадиха мечовете. Разделих жезъла си на две половини и ги хванах здраво. Най-накрая първата линия, която беше казал Ейнджъл се сблъска с тълпата хора и ние започнахме да се бием с тях и един по един да ги убиваме. Те не представляваха кой знае каква опасност, но ни превъзхождаха по брой, затова ни беше нужна втората редица. Не спирах да тичам и да убивам хората с жезъла си. Само че не разбирах едно? Защо не си използвахме силите, вместо да си хабим енергията. Със силите беше много по-лесно и бързо, но за тази грешка щях да разбера съвсем скоро... Огледах се и видях, че до мен бяха Ейнджъл, Сефирот и Мицури. Закс и Клауд бяха изостанали да се справят с тези, които не сме могли да убием и да помагат на останалите.
- Не се разконцертрирвай Рейна...- извика силно Ейнджъл до мен и аз се стегнах, но изведнъж се струполясах на земята. Погледнах към кракът си, а той беше оплетен с метално въже и в този момент до мен застана някой. Вдигнах си главата нагоре и видях пред мен да седи някакво момиче, което на възраст беше по-малко от мен. Тя се приближи по-близо и заговори с надсмешка.
- Здравей Норуно Рейна, радвам се да те видя, защото днес ще е последния ден на твоя живот.- очите ми започнаха да потрепват от страх, а тя продължаваше да ми се присмива.- Чувала съм много славни и интерестни неща за теб, но май всички са били лъжа... Стани и се бий, като истински войник, а не да лежиш на земята, като някое мекотело...- намръщих се, а Ейнджъл и другите двама се спряха и се обърнаха към мен. Събрах си силите и станах напук на нея. Тя издърпа въжето и го прибра. Засмя се и каза.
- Може и да се окажеш такава, за каквато те описа Сатоши...- Изтръпнах при изказването на името на този проклетник, заради който Клауд беше прекарал два месеца в затвора и преминал през хиляди мъчения. Стиснах си юмруците и се обърнах назад.
- Можете да продължите Ейнджъл, аз ще се справя с тази тук...- казах аз, като показах с пръст момичето пред мен.
- Сигурна ли си Рейна?- попита ме притеснен Ейнджъл. Кимнах с глава и те продължиха напред. Положението изглеждаше засега добре, но какво ли щеше да стане до края на деня? Разтръсках си главата, защото хиляди мисли искаха да нахлуят в нея, но в този момент те бяха излишни. Трябваше да ги игнорирам и да действам инстинктивно, за да не умра. Погледнах момичето и злобно изсъсках.
- Къде е този червей Сатоши? Нека се покаже и бие, като мъж, а не да се крие, все едно е изплашена мишка.- тя се засмя и каза.
- Той не си заслужава... Толкова е слаб, че чак ми е жал за него... Но знаеш ли какво? Аз съм най-подходяща за теб.- Тогава си вдигнах жезъла и извиках бясно.
- тогава да се бием, щом си толкова самоуверена.- тя не спираше да се усмихва унижително и си вдигна меча. Тъкмо да започнем да се бием чух да се вика името ми.
- Не Рейна... Недей...- вгледах се зад момичето и видях Закс да ми вика, а Клауд да тича до него с вдигнати мечове.
- Какво пък сега?- измрънках аз, а пред тях застанаха Сатоши и Данте и замахнаха с мечовете си. Закс и Клауд ги блокираха. Пред Мицури застана Бенет, а Ейнджъл и Сефирот се обърнаха и замахнаха с техните мечове. Те спряха атаката на идващия към тях меч и собственика му стъпи на земята като застана пред тях. Той беше отдавна забравеният им приятел... Той беше Дженесис...
- Здравейте стари приятели... От доста време не сме се виждали.- очите на Ейнджъл се разшириха от изненада, а Сефирот си намръщи веждите и каза.
- Винаги съм знаел, че си зъл и лош, но сега го доказваш.- червенокосия стисна зъби и отблъсна двамата си предишни приятели и те паднаха на земята. Тогава пристъпи към тях и изсъска със злоба.
- Нищо не знаете за мен... Благодарение на вас се превърнах в това чудовище, което желае мъст и кръв... Ще си платите за болката и самотата ми...- Обърнах се и се вгледах в червенокосия мъж. На момента се вцепених, защото в лицето му познах онова момче, което беше на снимката до Ейнджъл и Сефирот. Същото момче, което се усмихваше и сгряваше сърцето на чернокосия войник. Извърнах си главата и поледнах изплашено към момичето.
- Какво става тук, по дяволите? Коя си ти и защо този мъж и предателите от компанията сте дошли?- Маи хвърли една остра кама и тя падна точно пред краката ми.
- Не е ли очевидно? Уж си умно момиче пък не можеш да се досетиш сама...- повдигнах си веждите, а тя продължи.- Тук сме за да ви убием и унищожим компанията... Така че се приготви да умреш.- тялото ми започна да потрепва и мислите навлязоха в главата ми. Обърнах се и погледнах Клауд и Закс, които се опитваха да удържат атаката на Сатоши и Данте. След това си извърнах главата назад и погледнах Мицури, която се опитваше да се противопоставя на Бенет. Ейнджъл и Сефирот се изправиха и приклекнаха в отбранителна позиция. Дженесис се засмя и каза с омраза.
- Колко сте жалки само... Ще ви унищожа...- Върнах си погледа на момичето, а тя отново заговори.
- Ооо, колко съм невъзпитана... Не си казах името... Маи... Запомни това име, защото няма да имаш втора възможност да го чуеш.- усмихна се самодоволно и си вдигна меча.
- Умриии.- извика тя и се затича към мен. В първият момент бях вцепенила, но мисълта за всички, които обичах ми даде сили. За всички, които се бореха с мен срещу враговете ни и се опитваха да оцелеят. Това трябваше да направя и аз... Да направя всичко по силите си за да победя и да оцелея... Да се радвам отново с приятелите си и да получа любовта на Закс... Но дали щях да успея?... това зависеше от волята ми за живот и желанието да се боря. От нищо друго...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Нед Май 16, 2010 3:47 pm
Ето и следващата главичка и се надявам да ви хареса, защото се опитах да я напиша по наи-бързия начин и да не ви карам да чакате.

74. Когато Маи стигна до мен замахна с меча си, а аз блокирах атаката й. Погледнах в очите й и ледени тръпки пробягаха по тялото ми... Очите й бяха тъмни и мрачни. Пълни с омраза и ненавист към целия свят. Същите, като на Сатоши, когато бяхме в стаята за тренировки... За миг се сетих за този момент и Маи изпозлва това. Натисна по-силно с меча си и едната ми половина от жезъла излетя от ръцете ми и падна на земята. На секундата се опомних, изчезнах и се появих на десет метра от мястото, където седях преди секунда, а меча й се заби в земята. Дупката от него беше голяма и дълбока... Лицето ми беше изплашено и се паникьосах. Ако не бях изчезнала раната от меча й сигурно щеше да бъде пагубна за мен. Тя беше доста силна и наистина опасна. Дали можех да се справя с нея, както бях казала на Ейнджъл? А, какво ли правеха другите? Дали се справяха добре с противниците си или като мен губеха? Обърнах се за секунда и нещата изглеждаха добре, но само за някои от тях.
Мицури нямаше проблеми с Бенет, защото той беше най-слабият от всички и тя знаеше, че ще победи. Затова подскачаше на всички страни и го объркваше. Сивокосия изпращаше всякакви убийствени техники, но така и не я уцелваше. Най-накрая той се измори и силите му станаха по- слаби. Това и чакаше тя... Завъртя си жезъла в кръг и небето почерня. Буреносни облаци закриха слънчевите лъчи и от тях започнаха да се показват мълнии. Тя се концектрира, вдигна си оръжието нагоре към небесата и една светкавица се сля с него. Бенет все още не се беше възстановил и се задъхваше, но и мълниите сееха страх в цялото му тяло. Никога досега не беше виждал войник да използва такива сили. Незнаеше как да се бие с Мицури. Последните месеци Мицури си беше подобрила до съвършенство силите си и нямаше проблем с тях. Тя събра сили в тялото си и те излязоха от жезъла й под формата на светкавица. Тогава си насочи оръжието към сивокосия и мълнията се стрелна от него, като куршум. Бенет се вцепени от ужас и тялото му не го слушаше. Опитваше се да си мръдне ръката или поне единият крак, но без успех. По- малко от секунда светкавицата се вряза в него. Движеше се по тялото му и започна да разкъсва органите и сърцето му, също така да прави дупки по кожата му и да излиза навън от него. Той започна да вика от болка и се строполи на земята. Гърчеше се и кръв излизаше от устата и раните му. Мицури стъпи на земята и се усмихна самодоволно. Тръгна към него и когато стигна до безпомощното му тяло се спря и огромно количество мълнии паднаха от небето и пронизаха Бенет. Той извика още веднъж и сърцето му спря да бие. Дишането напълно изчезна и очите му се затвориха. Това беше края на неговият, измамен от Сатоши, живот.
Данте рязко се обърна и видя вече мъртвия си приятел да лежи на студената земя. Данте и Бенет не се познаваха, когато дойдоха в отдела, но след това станаха неразделни приятели... Побесня и се затича към Мицури с вдигнат меч и синята му енергия излизаше от него. Искаше да я убие... Не, искаше да я разкъса на хиляди парчета, както направи тя с приятелят му. Клауд почувства омразата и жаждата му за кръв. Погледна Закс за секунда и изчезна. След няколко секунди се появи пред Данте и го спря, като удари меча си на земята. Вгледа се в очите му и изсъска.
- Не си го и помисляй Данте...- сивокосия си вдигна меча и непоколебимо извика.
- Ще я убияя...- тогава погледна към Мицури.- Ще си платиш, затова което направи...- отново изчезна и се появи зад русокосия ми приятел. Стигна пред Мицури и замахна с меча си, за да я убие, но в този момент Клауд застана пред розовокосата ми приятелка и спря атаката на Данте.
- Ако трябва ще умра, но няма да ти позволя да я нараниш... Разбра лиии?- извика той и каза.
- Мицури махни се от тук и помогни на останалите.- тя кимна с глава и тръгна към мен.
В този момент Ейнджъл гледаше към учениците си разтревожено и беше готов да помогне. Нямаше да позволи някой да нарани хората, на които държи... Обърна се към Сефирот и се вгледа в него. Сивокосия войник разбра чувствата на приятелят си и кимна с глава.
- Върви при тях Ейнджъл... Аз ще се оправя с Дженесис.- Ейнджъл кимна с глава и когато направи една крачка напред, пред него застана червенокосия враг и допря меча си в бившия си приятел.
- Никъде няма да ходиш Ейнджъл... Аз съм твоя противник и ще се бия с двама ви едновременно.- Сефирот изсумтя и застана до приятелят си.
Ситуацията беше много нажежена и всеки гледаше да предпази другия, но лошото беше, че врага наистина беше дошъл да ни убие и разруши компанията. Но защо?
Струваше ми се, че на Закс му беше най-трудно, защото трябваше да победи вечния си съперник по сила. Дори и чернокосия ми ангел не вярваше, че ще го стори... Сякаш не му достигаше нещо, за да го направи... Не беше сила или енергия, а най-важното... Нямаше стимул... Нямаше желание за живот... Сякаш искаше да изгори в пламъците на омразата си към мен. Да не съществува, защото неможеше да преглътне гордостта си... Не можеше да забрави, колко много ме обича, а аз съм го наранила, толкова много... Нарочно поемаше атаките на Сатоши и не използваше силите си. Защо му трябваше да живее без любовта ми, без усмивката и буйния ми нрав...Гледах, как всички, които обичах се бият и опитват да оцелеят, но ми се късаше сърцето, когато виждах Сатоши да разкъсва всяка част от любовта на живота ми. Исках да направя нещо, но Закс не ми позволяваше. Неискаше да мисля и притеснявам за него. Да роня сълзи и да го съжалявам. той беше горд и презираше милостинята... Обърнах се към Маи и я загледах със зверския си поглед.
- Кажи им да спрат...- заповядах й аз, но тя си залепи онази самодоволна и унижителна усмивка на лицето и заговори.
- Ха... Да не би прочутото в Шинра момиче да се притеснява за тях?- оранджевокоската се изсмя.- Толкова си жалка... Какво ти пука за тях? Те са сбирщина от некадърници, които нищо не правят. Дори не могат да ни победят... Зарежи ги и се спаси. Присъедини се към нас и ще ги опазиш... чували сме за силите ти и колко са мощни, затова ти правим тази сделка... Но ако не приемеш, ще гледаш как един по един измират хората, които обичаш.- направо побеснях и очите ми започнаха да си променят вида. Онези гневни и пълни с омраза червени очи се появяваха и искаха да убиват. Да им прекърша врата и да им извадя сърцата. Маи не спираше да се смее и да е сигурна в себе си. Размърдах си ръката и половината от жезъла ми се извади от земята и го хванах с пръстите си. Силите ми започнаха да текат по двете половини на оръжието ми и от него да излиза червената ми енергия. Да се върти и да образува кръг около мен. Маи усети прилива на енерги в тялото ми и леко се смути. Не беше очаквала, че в мен може да се роди такава чудовищна сила, защото тя си беше такава... Отскочих и посочих жезъла си към Маи. от него се изстреля червен лъч и полетя право към противника ми, а тя отскочи и избегна атаката ми. Но незнаеше, че в този лъч имаше много събрана енергия и докато не удари човека, по който съм го пратила няма да изчезне. Оранджевокоската стъпи на земята, но в този момент лъчът ми я прониза в рамото. Тя си изтърва меча на земята и извика от болка. Всички спряха да се движат и тишината настана наоколо, само момичето се държеше за рамото и се опитваше да превъзмогне болката от раната. Пристъпих към нея и вдигнах половините на оръжието си нагоре към небето и събрах колкото сила имах в себе си. Червената ми енергия започна да кръжи около мен и да осветява вичко наоколо в червено. Тогава я погледнах в очите и изсъсках злобно.
- Умри отрепко...- хвърлих единият си полу-жезъл по момичето и когато стигна на милиметри от нея, падна на земята. Ококорих се и замръзнах на място.
- Но как е възможно това?... Не може да бъде...- бях направо поразена... Нещо беше спряло силите и жезъла ми. Какво ли ставаше?... Бях доста объркана... Какво ли щеше да стане по нататък?
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Вто Май 18, 2010 11:47 am
Дойде ред и за следващата главичка Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 Тя е много тъжна, защото Рейна губи един скъп за нея човек Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 856421 Надявам се да ви хареса и искам да се извиня, че не пускам всеки ден нова глава, но имам много работа и с onyx&pink правим изненада за вас, които ви харесва фика ми... Е, стига съм говорила Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 964694


75. Маи се усмихна и започна да лекува раната си, и все едно ми се присмиваше. А аз седях неразбираща и шокирана. Какво ли ставаше? Първо жезъла и силата ми бяха отблъснати от нещо и буквално стопени, и второ това проклето момиче ми се смееше. С всяка изминала секунда яростта се надигаше в мен и напираше да излезе. Дали трябваше да я пусна? Да я освободя ли и да погубя всички мои близки? Това беше трудно решение за мен, но трябваше да го взема бързо. Онези пътища без изход се появиха отново пред мен и незнаех какво да правя. Гледах попарена, как Маи се изправи от земята напълно излекувана. Тя си взе меча и застана пред мен. Вглеждахме се в очите и откривахме една друга. Колко тежести ни беше поднесъл живота, но тя не е могла да се справи. Явно господ не се е смилил над нея и й е отредил ужасна съдба. Минаха още няколко секунди, когато изведнъж се чу силен вик. Веднага се опомних и се обърнах. Не вярвах на очите си... Мицури лежеше на земята със забит меч в гърдите си. А най- лошото беше, че оранжевокоската се смееше над тялото й. Направо побеснях и нервите ми се скъсаха. Вече бях сигурна, че трябва да пусна демона в мен и да я разскъсам на милион парченца. Това дяволско момиче щеше да си изпати, затова, че се е осмелила да нарани единствената ми приятелка. Заредих се с още сила и се забягах към демонското изчадие. Нямаше да и се размине този път... Поне така си мислех тогава.
Клауд и Закс погледнаха към Мицури и русокосия ми приятел наддаде тъжен вой. Сърцето го болеше и искаше да си отмъсти, но Данте не му позволяваше. Сивокосия не спираше да го атакува и да се опитва да го рани.
Стигнах до Маи и замахнах с жезъла си, но тя изчезна преди да замахна. Бях объркана и започвах да се паникьосвам. Толкова ли беше добра, че дори и не можех да се меря с нейната бързина и сила. Тя застана пред мен за по-малко и от секунда. Удари ме мощно в гърдите и излетях назад. Строполясах се на стдената земя и се опитах да стана, но ударът й беше засегнал важни органи. Исках да се изправя и да се бия с нея, но сякаш изглеждаше, че тя е силна, а моите сили изчезваха от мен. Все едно черна дупка ги поглъщаше и заличаваше завинаги. Вдигна си меча и замахна, но Ейнджъл в този миг извика.
- Неее... Рейна...- опомних се и с последни сили избегнах атаката й. Стъпих на земята и започнах да се задъхвам. Гледах я и мислех какво да направя, защото не можех да разчитам на помощта на никой. Всички бяха заети да се бият и трябваше да се оправям сама със ситуацията. Но как?... Дори и не вярвах, че мога... Не вярвах, че ще имам сили за това.
- Защо не мога да те победя? Дори не си по-силна от мен, а раните ми са повече от твоите...- тя отново се засмя унижително и заговори.
- Не... Не съм по-силна от теб, просто реакциите ти са забавени, силата и енергията се изсмукват от тялото ти.- ококорих се и незнаех какво да кажа.
- Как така се изсмукват?- засмя се тя и отговори.
- Въпреки че ще умреш, ще ти кажа... Те биват погълвани от онази машина, която седи на скалата.- показа тя с показалец зад мен. Обърнах се и видях на скалата да седи огромна машина, в която ясно се виждаше, как се влива енергия с различен цвят. Изплашено си извърнах главата и погледнах към всичките ми приятели. Стоях в ужас и не трепвах дори, защото всичко, което казваше Маи беше вярно. От Мицури излизаше светло-синята й сила, от Клауд търно- синя, а от Закс- зелената му енергия. Паниката ме обземаше и ставаше все по-голяма. Погледнах към Ейнджъл и Сефирот и при тях беше същото. Силите им излизаха от телата им и се отправяше към злокобната машина. Дали другите знаеха затова?... По-скоро не, защото досега щяха да измислят план за унищожението й. Трябваше да ги предупредя, но как? Как щях да го направя, като това момиче нямаше да ми позволи. В този момент Маи се появи пред мен и каза самодоволно.
- Дойде и твоя последен час, Норуно Рейна...- вцепених се на място и я погледнах в очите... А там видях колко огромна беше жаждата й за моята кръв. Явно този път нямаше да се спася... Всички си стрелнаха погледите към мен и се чуваха виковете им...
- Рейна...
- Нееее...
- Недей.... Моля те пощади я....- извика Ейнджъл и се отдели от меча на червенокосия враг. Затича се към Маи, за да ме спаси, но в този момент Дженесис си хвана меча и прокара длантта си по него. Меча му издаде червена светлина и от него се изтреля огнен лъч. Излетя и се отправи към чернокосия ми наставник, който се беше разконцентрирал и забравил за опонента си. Сефирот се опита да спре лъчът, но силите му, както при всички бяха погълнати, затова не можа да направи нищо. Падна на колене и едва промълви.
- Съжалявам приятельо, не мога да те спася...- за първи път от очите на безчувствения Сефирот се стече сълза и падна върху земята. Видях това и започнах да събирам сили, за да помогна на Ейнджъл, но така и не можах. Не можех да предотвратя трагедията, която щеше да ми тежи на сърцето цял живот....
Огненият лъч се вряза в тялото на Ейнджъл и той изведнъж спря. Ококорих си очите и сълзите ми тръгнаха самички да падат от очите. Чернокосия ми наставник започна да се задъхва и със сетни сили вървеше към мен с протегнати ръце. Сякаш искаше да ме прегърне и да ми каже нещо... Дженесис извади една кама изпод облеклото си и вля огромно количество сила в нея. След това се прицели и я хвърли към Ейнджъл. Камата се заби право в сърцето му и от устата му започна да излиза кръв. Той падна на земята и ме погледна в очите. Там видя сълзите, които ронех за него. Протегна си ръката и отново продължи да се движи по земята. Знаеше, че това е краят му, но незнайно защо искаше да стигне до мен. Всички бяха спрели по местата си и не мърдаха дори. Ейнджъл буквално лазеше по земята, но не се откаваше да стигне до тялото ми, а и не си сваляше ръката и всячески се опитваше да се докопа до мен. Все едно бях неговото спасение... Най-накрая стигна до единият ми крак и го докосна с връхчето на пръстта си. Погледна ме в очите и падна на земята. Веднага седнах и му сложих главата на краката си, а Маи започна да се приближава към нас. Спря се и се захили демонски, но Дженесис извика заповеднически.
- Не Маи... Остави ги...- оранжевокоската се обърна и погледна смутено, но не започна да се противи, а само се отмести. Дженесис беше усетил заплаха и затова искаше да предпази сестра си. Но беше твърде късно. когато хванах окървавената глава на Ейнджъл отключих яростта си и демона, които толкова дълго чакаха в мен. Около мен в кръг изригна червената ми сила и започна да кръжи наоколо. Маи пое част от нея, изхвърча и се удари мощно в една скала. Падна на земята и изгуби съзнание. Не беше само ударена от камъка, но и от силата ми, която е повредила някои от второстепенните клетки на метеора. Машината, която смучеше от силите ни се пръсна на парченца, защото не можеше да поеме толкова много енергия. Сефирот, Клад и Закс станаха и се приближиха до кръгът от червената енергия, но не можеха да се дойдат по- на близо, защото не им позволявах. Исках да остана сама с умиращото тялото на обичан от мен човек. той си вдигна ръката и ме погали нежно и топло по бузата, както винаги ме галеше. Сълзите ми още повече започнаха да падат от очите ми и да се стичат по лицето му.
- Недей да плачеш за мен дъще...- изкашля се той, а аз се смутих.
- Дъще ли? Какво говориш Ейнджъл?... Защо ме наричаш по този начин?- Ейнджъл се усмихна и изтри една моя сълза от бузата ми. Загледа се в нея и заговори.
- Да Рейна... Ти си моя дъщеря...- веднага го прекъснах.
- Как така твоя дъщеря? Ейнджъл ти бълнуваш.- той си затвори очите и аз се паникьосах.
- Ейнджъллл.... Ейнджъллл... Чуваш ли ме?- разплаках се и извиках с глас. Тогава ми хвана ръката и започна да говори със сетни сили.
- Амаю... Това е майката Рейна... не ти се вярва, нали? Но това е самата истина. Спомняш ли си, когато бяхме в бараката и ти ми показа снимката на майка си.- кимнах с глава, а той продължи.
- Тогава се държах странно, защото за първи път от доста време виждах моята Амаю... виждах любовта на живота си и нашата дъщеря да седи пред мен. Детето, което е плод на нашата любов. И на мен не ми се вярваше отначало, но когато помислих осъзнах, че ти си моя дъщеря... Моето дете.- започна да се задавя и от устата му не преставаше да излиза кръв, но тази кръв беше по-различна от обикновената. Беше синя на цвят... Не бях изненадана, защото в отдела ни бяха разяснили, че всеки войник, който бъде ранен в сърцето и в главните клетки на метеора в тялото му започва да тече синята кръв и да отравя собствената му и да разяжда органите на човека. Знаех, че това е последният му миг, но най-важното беше, че се чувствах някак странно. Сърцето ми биеше силно и бързо. Пулсираше и искаше да изскочи. Кръвтта ми бушуваше и вик се беше наместил в гърлото ми и искаше да излезе. Сякаш една част от мен си отиваше... Чувствах се безполезна и изоставена. Изгубена във вселената и обречена вечно да се скитам и да търся любов... Ейнджъл отново започна да говори, но гласът му замлъкваше с всяка изминала секунда.
- Знам, че ще умра Рейна... Но ми стига, че умирам за теб... За да спася твоя живот, да живееш и да бъдеш с любовта на живота си... Каето аз не успях да направя... Толкова много приличаш на Амаю... Защото нейната кръв тече в теб и имаш нейните сили... Ти ще станеш прекрасен човек и отличен първокласен войник...- Усетих, че сърцето му едва бие.
- Радвам се, че те открих Рейна...Макар и късно, но го направих... Благодарен съм за всеки миг прекаран с теб...- дишането му малко по малко отихна и три единствени думи чух от устните му.
- Обичам те Рейна...- сърцето му напълно спря, дишането му вече не се чуваше, а очите му не се мърдаха. Хиляди сълзи се ронеха от очите ми и започнах да викам от мъка. Не можех да повярвам, че тъкмо, когато намерих един човек да ме обича, трябваше да се разделя с него. Смъртта ми го отнемаше по най-жестокия начин и съдбата отново ме остави сам- самичка на света. Бях открила баща си, който лежеше в ръцето ми мъртъв и ме оставяше да се боря сама с трудностите на живота. От небето започнаха да се стичат капки дъжд и да валят бързо. Падаха по мен и след това по вече изстиналото тяло на баща ми. Все едно времето ме подкрепяше плачеше за загубата ми.... Но нямаше да оставя нещта така и щях да си отмъстя, дори това да значеше да умра. Да отида при истинските си родители и да бъда щастлива с тях за вечни времена...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Сря Май 19, 2010 10:23 pm
76. Държах тялото на баща си и не спирах да плача... Плачех, заради проклетата си съдба, която винаги се подиграваше с мен. Притисках силно изстиналото му тяло и ронех сълзи. В сърцето ми се беше наместила тъгата и не искаше да си тръгне. Огромна буца седеше в гърдите ми и ги притискаше. Как щях да живея от тук нататък? Ейнджъл ми даваше сили да продължа, не зависимо какво се случваше... Беше моя ангел пазител... Винаги ме караше да се усмихвам и да разсейва самотата в душата ми... Инстиктивно си сложих едната длан на бузата си и си спомних, как ме галеше нежно по нея...
- Не можах да те спася... Не можах да те спася...- извиках през сълзи и отново го притиснах до гърдите си.- Аз съм виновна...- започна да ми се вие свят и погледа ми да се замъглява. Виждах раздвоените фигури на приятелите ми и изведнъж се озовах в някакво пронстранство, което цялото се въртеше. Всякакви лъчове летяха покрай мен и отиваха... Някъде... Незнайно къде... Внезапно се чу меден глас...
- Рейна... Ейнджъл...- Вдигнах си главата и видях пред мен да седи майка ми. Толкова красива и усмихната... Не разбирах, защо се появява и затова запитах със сълзи в очите.
- Майко... Къде съм и защо ти си тук?- затвори си очите и Ейнджъл започна да се превръща в малки блестящи сини лъчове, които се пръсваха навсякъде, докато не изчезна целия. Вцепених се и очите ми бяха ужасени. Той беше изчезнал... Баща ми го нямаше вече и никога нямаше да се върне... Захлюпих си ръцете на очите и започнах да ридая, но майка ми приклекна и ги махна.
- Не плачи детето ми... Вече знаеш истината и не трябва да тъжиш. Знам че ти е мъчно за него, но ако си слаба няма да можеш да се пребориш с живота и да си върнеш любовта на твоя любим...- погледнах я в очите, а тя продължи.
- Закс те обича, но гордостта му го заслепява. Мицури е най-вярната ти приятелка, а Клауд би умрял за теб... Какво ти трябва друго на този свят?- в този миг Ейнджъл се появи и ме погали по бузата.
- Права е Рейна... Трябва да силна...- и двамата започнаха да избледняват, но баща ми не спираше да говори.
- Остани жива дъще, и изпълни съдбата си... Затова, което си родена... Аз и майка ти много те обичаме... Не Сбогом, а Доскоро...- каза това и те изчезнаха, а аз се озовах в реалния свят. Веднага погледнах към ръцете си, а те бяха празни. Нямаше нищо в тях... Наистина Ейнджъл си беше отишъл. Наведох си главата и си стиснах юмруците. Засилих се и ги стоварих на земята. Чу се силен шум и земята се разтресе. Тогава си вдигнах рязко главата и загледах Дженесис с кръвожаден поглед. исках да го убия и да разкъсам тялото му на милион парчета. Да хвана сърцето му и да го стискам с всичка сила, докато не спре да бие... Толкова много жадувах смъртта му, че исках да отключа демона в мен и да му позволя да вилнее из света и да убива, но в замяна да го убие. Но усетих нечия ръка да седи на рамото ми. Извърнах си погледа и в очите ми заподскачаха искри на радост и в същото време на объркване. Беше майка ми...
- Недей Рейна, не се поддавай на гнева си... Не му е дошло времето затова... Има толкова много неща да узнаеш и да изпиташ.- усмихнах се, а тя изчезна. Зрението ми се възвърна и вече виждах всичко нормално, но силата ми не се махаше. Изправих се на краката си и едва промълвих.
- Благодаря ви... Майко... Татко..
По тялото на Дженесис полазиха ледени тръпки и той изтръпна. Явно силите ми всяваха някакъв страх в него, затова той се обърна към командира на взвода и заповяда.
- Отстъпваме за сега.- мъжът кимна с глава и даде знак на войниците да тръгнат към самолетите и танковете. Тогава червенокосия мъж тръгна след тях. Данте и Сатоши направиха същото. Когато и тримата стигнаха до самолета им Дженесис се хвана за единият край на вратата и запита разтревожено.
- Къде е Маи?- двамата сивокоси демони се спогледаха и вдигнаха раменети си. В очите на Дженесис се появи страх и се обърна веднага на другата страна. Потърси с поглед момичето. След няколко секунди си спря погледа на Маи, която лежеше в безсъзнание в ръцете на Клауд.
- Побързай Дженесис, няма време. Трябва да тръгваме.- извика Сатоши, защото видя, че се приближавах към самолета им. Червенокосия си наведе главата и натъжено каза.
- Съжалявам Маи.- качи се в самолета и седна на мястото си.- Ще се върнем за теб... Обещавам ти...- Вратите на самолета се затвориха и всички излетяха. Останахме само войниците от компанията... Червената ми сила изчезна и се обърнах към Мицури. Беше се възстаневила и седеше на крака. Усмихна ми се, погледнах към Клауд, а после и към Закс. Мъката ми напираше в сърцето и искаше да излезе. Сълзите ми започнаха да падат и изчезнах от погледа на всички.
Сефирот нареди на Клауд да заведе пленницата в една изолирана от останалите килии и той изчезна. Беше направо съкрушен. Чувстваше се ужасно и виновен, затова, че не можа да спаси приятелят си. Имаше толкова много неща да му каже... Да накара сърцето на Ейнджъл да бъде щастливо... Искаше той да е на неговото място, защото един път беше отнел живота му... Беше отнел любимата му жена... Но щеше да ме защитава от враговете ми... Това беше най-малкото което можеше да направи, за да се отблагодари на безценният си приятел. Ейнджъл разби самотата му още като дете и му даде най-ценното чувство на света... Приятелстовото... На Сефирот нищо друго не му беше нужно...
Закс и Клауд също се чувстваха ужасно. Бяха загубили наставника си. Човека, който ги напътсваше и помагаше да изберат правилния път. Обичаха го, като баща...
Появих се в стаята си и заключих вратата. Не исках никой да идва и на-малкото да виждам когото и да било. Нуждаех се да остана сама и да тъжа за загубата на баща си. Минаха няколко часа и чух как Мицури завъртя дръжката на врата и когато видя, че е заключена заговори.
- Отвори ми Рейна... Моля те.- зарових си главата в коленете си и извиках тъжно и със сълзи в очите.
- Махни се Мицури, остави ме сама.- розовокосата ми приятелка леко се намръщи.
- Стига де Рейна, знам че ти е тъжно, но не може цял живот да си депресирана.- аз заговорих.
- Вината е моя... Не го спасих...- чу се поредното оспокоение от нейна страна.
- Не си виновна за нищо, просто нямаше какво да направиш. Спри да се самосъжаляваш, ами отвори вратата и нека се справим с това заедно.- свих си веждите и изсъсках злобно.
- Остави ме ти казах, Мицури... Върви си и ме остави сама със самотата ми.- тя изсумтя и си тръгна. А аз отново зарових глава и започнах да си спомням моментите, които бях прекарала с баща си.
Нощта се намести навън и стана тъмно. Не се чуваха птиците да пеят или войници да щъкат из отдела. Беше огромна тишина и точно от това имах нужда... Сама със сълзите си и мъката...
След няколко часа отново се почука на вратата на стаята ми. Вдигнах си главата раздранена и изсъсках.
- Върви си Мицури... Казах ти, че искам да бъда сама.- непоследва отговор. Изсумтях и внезапно чух гласа на русокосия ми приятел.
- Аз съм, затова отвори вратата. Мицури ми каза, че си била груба с нея... Тя не разбира защо се държиш така... Просто всички се притесняваме за теб...- прекъснах го.
- Няма нужда да се притеснявате за мен, искам само да си тръгнеш. Нищо повече.
- Виж Рейна, и на мен ми е тъжно, че Ейнджъл умря.- при изричането на името на баща ми се натъжих.- Но трябва да си силна и да се справиш с болката и тъгата...
- Клауд върви си.- извиках разплакана.- Казах го и на Мицури... Не искам да виждам никого... Защо не ме оставите на мира, по дяволите.- не последва нищо. Нито дума, нито реакция, само чух как той си тръгна. Станах и отидох до прозореца. Отместих пердето и погледнах към луната. Така зловеща и червена беше тя. оставаше един ден до пълнолуние и облаците й предаваха красивия червен отенък. Изведнъж чух звучни и медени гласове.
- Рейна.
- Не плачи.
- Рейна.
- Ела на езерото.
- Липсваш ни Рейна.
Веднага се изплаших и започнах да се оглеждам наоколо, но така и не видях да има някой в стаята. Отново се чуха гласовете.
- Езерото.
- Ела Рейна.
- Ела при нас.
- Кой говори?- паникьосано извиках, а нежните гласове не спираха да говорят и думите им да се повтарят в главата ми.
- Езерото.
- Липсваш ни.
Изтичах до вратата и излязох от отдела. Започнах да тичам по пътя и да се отправям към езерото. Бях объркана и не разбирах какво става, но инстинктите ме водеха сами. Нищо друго не ми оставаше освен да ги следвам и да им се подчинявам. Но какво ли щях да открия там? Този въпрос не преставаше да се върти из главата ми. Какво ли ме очакваше на езерото?... Това щях да разбера скоро...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пет Май 21, 2010 12:53 am
Ето и следващата главичка Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540 Очаквайте, какво ще разбере Рейна на езерото и какво ще стане след това Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 949973 Надявам се да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 64681

77. Тичах и не обръщах внимание на дърветата и животните, които подминавах. Единственото, което чувах бяха гласовете в главата ми.
- Рейна.
- Езерото.
- Ела при нас.
Това ме подлудяваше и исках да стигна по-бързо до езерото, което така ме зовеше.

Закс седеше на прозореца и гледаше голямата луна. Също така беше объркан, защото когато съм излизала от
отдела ме е видял.
- Къде отиваш толкова късно Рейна?- притеснено прошепна той и след това се отмести от прозореца на стаята си. Легна на леглото си и се загледа в белия таван... Приятелят му от два месеца насам... Затвори си очите и всички моменти прекарани с Клауд и Ейнджъл изплуваха пред него. Усмивка се появи на лицето му и потъна в спомените си.

Най-накрая стигнах до зелената поляна, служеща за начало на кръгът, който ограждаше прелестното езеро. Спрях се, за да си поема въздух и отново тръгнах. Когато стигнах езерото се спрях и седнах на свежата трева. Хванах си колената и се загледах във водата. Толкова синя и чиста беше тя. Вълните се плискаха в
брега и все едно пееха тъжна песен. Лунните лъчи се спускаха близко до водата, но не я докосваха, защото това се случваше само на пълнолуние. Веднага се сетих за легендата, която ми беше разказал баща ми за това езеро. Изплуваха отново спомените за него и сълзите ми се стичаха по лицето. Тъгата не ме напускаше и
незнаех как ще живея занапред с нея. Как щях да се справям с проблемите си и тръдностите, които ми беше отредила съдбата? Изведнъж нещо ме прободе в сърцето и болки се разнесоха по цялото ми тяло. Хванах се за гърдите и усетих болката, която беше все едно ме пробождаха с хиляди ками. Едва сега тялото ми се беше отпуснало и болежите бяха предизвикани от атаките, които ми нанасяше Маи по време на битката. Също така, когато използвах огромно количество от силата си, тя повреждаше органите и тялото ми. Строполих се на земята и започнах да дишам тежко. Тялото не спираше да ме боли... Погледнах към водата и едва промълвих.
- Татко...- и изгубих съзнание. Вече нямаше кой да ме спасява, когато изпадна в подобни ситуации. Нямаше го баща ми да ме сгрее с топлина и обич... Появи се вятър и започна да люлее водата на всички страни. Езерото шумеше и издаваше странни звуци, сякаш плачеше за мен...

Закс излезе от стаята си и се запъти към кулата за проследяване. Днес беше негов ред да дижури там с още един войник. Вървеше по коридора и лицето му беше посърнало. Цяла нощ не беше спал, защото мислеше за вече мъртвия си наставник. За дните прекарани с него и на колко неща го беше научил през всичките тези години.
След известно време си вдигна главата и се спря внезапно. Пред него седеше Клауд облегнал се на стената и с угрижено лице. Зачуди се на приятелят си и застана до него. Клауд си повдигна главата и се загледа в чернокосия ми ангел.
- Какво правиш тук Клауд?- запита Закс. Русокосия войник се натъжи и заговори.
- Чаках теб...- Закс се смути.
- Че, за какво съм ти аз?- попита объркано той.
- Притеснен съм...- чернокосия ми ангел се засмя.
- Притеснен ли? Ти никога не се притесняваш за нищо.- Клауд се намръщи.
- Сериозно е Закс, не се шегувай така. Става въпрос за Рейна, тя...- прекъсна го Закс, като каза раздразнено.
- Рейна ли...? Не ми пука за нея, така че ако си решил да ме занимаваш с глупости по-добре да тръгвам, защото закъснявам.- Закс направи крачка напред, но приятелят му го хвана за ръката и го дръпна силно, за да може той да спре. Чернокосия ми ангел се обърна към приятелят си и изсъска.
- Какъв ти е проблема Клауд? Пусни ме...- в очите на Клауд той видя тъга и загриженост.
- Казах ти, че е сериозно Закс. Не ми обръщай груб, защото има да ти казвам много неща.- Закс погледна безразлично и смоталеви.
- Добре... Казвай.- Клауд пусна ръката му, защото беше сигурен, че ще бъде изслушан. Кръстоса си ръцете пред гърдите и започна да говори.
- Притеснявам се много за Рейна, защото...- Закс се намръщи при изричането на името ми, но русокосия ми приятел продължи. - Вчера беше доста депресирана и се беше заключила в стаята си. Мицури ходила, за да се опита да я оспокои, но тя не й позволила да влезе. Затова Мицури потърси мен и ми разказа всичко. Реших да отида и да опитам и аз, но и с мен беше груба, както с приятелката си. От вчера не е излизала, нито говорила с някого... Трябва да отидеш да говориш с нея. сигурно теб ще...- Заекна, защото Закс седеше пред него и го гледаше вбесено.
- Какво да направя?- изсъска той в лицето на приятелят си.- Да отида при тази предателка? Ти луд ли си Клауд? За нищо на света няма да отида при лицемерка, като нея.- русокосия ми приятел се изправи и застана пред него. Намръщи се и каза.
- Не я обиждай, тя не е лицемерка.- Закс си стисна зъбите.
- Ето пак започнахме да се караме, заради нея...- изсумтя.- Все тая, не ме интересува. Това си е нейн проблем, да се оправя както иска.- каза той и се обърна с гръб към приятелят си. Този път Клауд побесня и извика бясно.
- Рейна не беше виновна за писмата, защото аз ги написах.- Закс се вцепени на място. Ококори се и очите му излъчваха объркване и изненада. Не очакваше точно тези думи в този момент.
- Как така ти си ги написал? Какво означава това Калуд?- въпросително запита той. Русокосия ми приятел си наведе виновно главата надолу и започна да разказва.
- Когато чух разговора ви в стаята за тренировки се вбесих и реших да ви отмъстя. Измислих план, в който трябваше да нараня теб и нея по същия начин, както вие ранихте мен. Знаех, че почерка на Рейна си съвпада с моя и само тя можеше да ги различи. Написах писмата до теб и Мицури и започнах с изпълнението на плана си.
Отидох и влязох в съблекалнята. Знаех, че е там и така нямаше опасност планът ми да се провали. Когато ме видя беше изненадана и не очакваше точно мен да види там. Започна да търси изходи, за да се измъкне от съблекалнята, но аз не отварях такива. А относно това, когато ни заварихте двамата да се целуваме, преди
това тя се съпротивляваше и ме отблъскваше. Но аз не спрях... Трябваше отмъщението ми да бъде пълно.- една сълза се стече от очите му.- Затова, ако трябва да мразиш някого, то това съм аз. Съжалявам за всичко Закс... Ако знаех, че ще ви причиня толкова много болка, нямаше да го направя. Но гнева ме беше обладал и
не можех да мисля, кое е правилно и кое грешно. Ще те разбера, ако не искаш да ме видиш повече, но върви при Рейна и виж дали е добре. Защото ако не отидеш и стане нещо с нея никога няма да си го простя.- лицето на Закс внезапно се промени и едва сега усмивка се появи на него. Сложи ръка на рамото на Клауд и заговори.
- Значи така е станало?- русокосия ми приятел кимна с глава.- Добре тогава, ще отидем заедно при Рейна и ще махнем депресията й... Съгласен ли си?- усмихна се широко той, а Клауд не вярваше на ушите си. Усмихна се и той и каза радостно.
- Найстина ли Закс?- чернокосия ми ангел кимна.
- Но първо трябва да свърша една работа в кулата, затова ще дойдеш с мен.
- Добре, хайде да тръгваме и да не губим време...- не почака да си довърши изречението, хвана го за ръката и го повлече по коридора. Закс не спираше да се усмихва и тръгна с него доброволно. Слънцето започваше да залязва и да се скрива зад хоризонта. Лек топъл ветрец се появяви и игриво полюшваше колните на дърветата.
Закс и Клауд стигнаха в кулата и чернокосия войник отиде до един голям екран. Започна да натиска копчетата на него и да изписва моето име. Когато го написа на екрана нищо не се показа. Закс погледна изплашено и се обърна към приятелят си. Клауд видя страха в очите му и побърза да попита.
- Какво има Закс? Има ли някякъв проблем?- чернокосия ми ангел се обърна към екрана и започна да натиска много копчета.
- Рейна я няма в отдела...- русокосия ми приятел замръзна на място.
- Как така я няма? Къде е тогава?- Закс не се разконцентрира.
- Това се опитвам да разбера?- след около минутка спря и каза.- Намерих я.
- Къде е Рейна?- запита изплашено Клауд. Очите на Закс бяха ококорени.
- При езерото? Какво прави пък тя там?- въпросително говореше той. Клауд се оспокои и се усмихна.
- Върви при нея.- Закс се обърна и видя усмивката на приятелят си. Леко се подсмихна и кимна с глава.
- Прав си... Благодаря ти Клауд.- изчезна той и се появи отвън. Затича се към езерото, а Клауд го гледаше от кулата с усмивка.
- Късмет, приятелю.- каза той и излезе от кулата. Закс тичаше и мислеше какво да ми каже, когато се срешнем. С какво да започне и как щеше да ми се извини за всички обиди, които е казвал за мен? Как да се реваншира за грубостите, които ми беше причинил? Но за едно беше сигурен... Нямаше повече да се крие и щеше
да открие напълно и изцяло чувствата си пред мен...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пет Май 21, 2010 8:51 pm
И ето специално за вас следващата главичка, въпреки че бях решила да я пусна утре Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 92542 sakura_vampire ме наагитира да я пусна Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 92542 И специално за Моите Любов и за теб sakura_vampire Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 268430 И се надявам да ви хареса главичката.


78. - Хей, събуди се... Чуваш ли ме?... Рейна...- чух гласът на някой да ме вика. Върнах се в съзнание, но сякаш очите ми неискаха да се отворят. Обърнах се на другата страна, а онзи нежен и звънлив глас отново ми заговори.
- Хайде де, отвори си очите поспаланке.- едва сега се вслушах в този, който ми говореше. Беше същия... Същия, викайки ме в стаята. Отворих си очите стреснато и започнах да се оглеждам наоколо. Странното беше, че нямаше никой. Рязко станах и започнах да се въртя в кръг и да бъда готова за атака.
- По- полека с тези дълги крака, момиченце... Ще вземеш да ме убиеш...- веднага замръзнах, когато чух "убиеш" и се натъжих. Ликът на Ейнджъл изплува в съзнанието ми, но още бях замаяна и затова извиках.
- Кой си ти? Излез и се покажи...- чу се меден смях.
- Погледни на долу глупаче...- наведох си главата и замръзнах на мятото си. До краката ми седеше малко
същество, което ми се усмихваше. В първия момент ме обзе паниката и страхът. Отскочих назад и неразбирах какво става. Кое беше това мъниче? Дали пък не беше изгубило се дете?... Не... Не може да е дете, защото е твърде малко... Изведнъж залитнах и паднах на земята, защото тялото ми не беше се възстановило напълно. Вгледах се в съществото и запитах смутено.
- Какво си ти?- то отново се засмя, а смехът му беше вълшебен и запленителен.
- Аз съм кралицата на рохените...- ококорих се, защото си спомних легендата, която ми беше разказал баща ми. "Те приличат на малки момиченца, но с разликата че по ръст са колкото водно конче. Наричат се Рохени-
Spoiler:
. Телцата им са мънички и крехки, но самите те са божествено красиви. Ушичките им са леко продълговати и с връхче по тях." Беше ли възможно това? Значи той е бил прав, те наистина съществуват. Сложих си ръцете на земята и се опитах да стана, но не можах.
- Не се насилвай толкова Рейна, не можах напълно да излекувам тялото ти. Преуморила си се много... Наистина много безрасъдно от твоя страна.- събрах сили и седнах на поляната, нали все пак бях ината... Рохена се качи на краката ми и аз запитах.
- Наистина ли съществувате... Не мога да повярвам...- усмихнах се глуповато. - А, как се казваш?- то не почака и отговори.
- Казвам се Мизу ( "вода" на японски) и съм кралицата на рохените, както казах преди малко.- усмихнах се искрено и казах.
- Аз съм Нору...- прекъсна ме тя.
- Знам Норуно Рейна, няма смисъл да ми казваш.- вдигнах си раменете и се почесах по главата.
- Добре тогава, значи вече се познаваме.- оплезих се аз и прихнахме да се смеем. В този момент още едно същетво се появи.
- Мамо, кой е този великан?- запита страхливо то.
- Аи ( на японски "АИ" означава "Любов"), от тази вечер нататък това е твоята приятелка.- погледнах учудено.- Норуно Рейна, Аи е моята дъщеря.
- Приятно ми е Аи.- но тя се скри зад майка си и от време на време се показваше едва. засмях се, а Мизу изчезна и се появи на земята. Явно Аи беше изплашена от мен, защото започна да гледа на всички страни и да търси майка си. След това се завъртя в кръг, но нещо я спря... Беше балонче от вода... Моята малка приятелка тупна на коляното ми и загледа неуверено, а аз не спирах да следя балончето. Толкова беше красиво, цялото в различни цветове. Синьото и червеното се сливаха с другите цветове и все едно гледах дъгата, но под формата на балон. Балончето вода се издигна и когато стигна до едно клонче на дървото се спука. Малки капчици вода паднаха наоколо и върху мен. В същия момент Мизу изпадна в транс и аз се изплаших. Веднага си наведох главата и я допрях до земята.
- Мизу, какво ти стана? Чуваш ли ме?- едва сега Аи се престраши и ми заговори.
- Нашата кралица може да вижда в близкото бъдеще и затова е в това състояние.- повдигнах си веждите във възхищение.
- Толкова ли е способна майка ти Аи.- тя се усмихна и заговори.
- Още нищо не си видяла от способностите й.- засмях се и тя също. След около минутка Мизу се върна в реалността и видя мен и дъщеря й да се смеем.
- Какво е толкова смешно?- попита весело тя и изведнъж пред мен се показаха всички рохени. Започнаха да кръжат около нас и се чуваха радостните им песни. Листата на дърветата се оцветиха в различен цвят и падаха върху земята. Лунните лъчи се спускаха от небето и вълните на езерото весело играеха. Навсякъде летяха съществата и светеха с различни цветове. Едни бяха Зелени, други червени. Всички цветове познати по света бяха събрани в тях. Наистина приличаше на картина, която природата рисуваше чрез тях... Гледах възхитена от това чудо, което ми се случваше.
- Време е да се връщам в езерото, все пак ме чака работа.- обърна се към дъщеря си и каза.- А ти Аи, остани колкото искаш, но не забравяй за изгрева.- рохена кимна с малката си главичка и кралицата им изчезна.
- " Защо си тръгваш толкова бързо мамо. Какво видя"- запита на ум Аи. Но аз я сложих в ръката си и я вдигнах на нивото на лицето си. Тя се смути и бузките й станаха румени. Засмях се и заговорих приятелски.
- Не се срамувай от мен малка приятелко...
- Срамувам се, защото за първи път виждам великан, като теб.- звучно се изсмях, а тя си намръщи леко веждите.- Какво толкова смешно казах?
- Аз не съм великан Аи, просто съм човек... Нищо повече.- гледах я, а очите ми излъчваха топлина и искреност.
- Да, ама за мен си великан.- каза тя и двете започнахме да се смеем с глас. Гласът й беше мек и звънлив, като на малките камбанки. Не спирах да се вглеждам в нея и малкото й телце и все още не вярвах, че може да съществува такава красота в този мрачен и зловещ свят. Толкова мило и сърдечно същество, като рохените.
- Кажи ми нещо Аи?- за миг тя ме погледна объркано.
- Всички ли рохени сте така добри и мили с хората?
- Виж Рейна, не е това което изглежда. Рохените по- принцип не се показват пред хората, но има изключение.- веднага я прекъснах.
- Пред хора с добри сърца и истинската любов, нали...?
- Да... Явно си чувала за нас.- не спираше да бъде усмихната и мила с мен.- А от къде знаеш за рохените?- попита ме тя. Веднага се насълзих и лицето ми посърна. Усмивката от него изчезна и започнах да говоря.
- Веднъж моя баща ми разказа легенда за вас и не мислех, че съществувате. Каза ми още за мъж и жена, които идвали на това езеро и се радвали на любовта си тук. Разкажи ми за тях...
- Ще ти разкажа, но първо ме пусни на земята.- оплези ми се тя и я сложих бавно на тревата. Тя седна и започна да говори.
- Те бяха много красиви и щастливи. Любовта им беше искрена и непокътната от никого, но...
- Но?- запитах любопитна.
- Но се намеси трети човек между тях и тя реши, че ще е най-добре да си замине и да остави майка ми сама.- Аи се натъжи, а аз се смутих.
- Защо си тъжна?- тя ме погледна в очите.
- Усещам и при теб същото, Рейна. Не се колебаеш относно любовта си, но се страхуваш да не загубиш двама много ценни човека за теб.- образите на Закс и Клауд изникнаха пред очите ми и се натъжих.
- Така е Аи... Страх ме е... Много ме е страх... Не искам да губя повече хора, които обичам.- рохенчето си наведи главата надолу и каза.
- Същата си, като Амаю...- веднага се стегнах.
- Амаю ли? За кого говориш?- тя отговори.
- Амаю и Ейнджъл. Така се казваха те...
- Те ли?- запитах и любопитвството ми не искаше да се махне.
- Да, мъжът и жената, които са идвали на езерото. Аз лично не ги познавам, но от майка ми знам, че те много са се обичали. Знам също, че тя е забременяла точно на това езеро....- изведнъж лицето й се промени в изплашено и се хвана с малката си ръчичка за устните. Смутих се и ми беше интеретно, защо беше тази реакция от нея.
- Какво стана?- запитах учудена.
- Не трябваше да ти казвам толкова много. Рохените имат такова правило: никога не говорят за техните тайни и минали неща.- в този момент чух наблизо шум. Аи се стресна и излетя от тревата. Останах самичка и веднага застанах в отбранителна позиция. Жезъла ми се появи в ръцете и чаках врага си. Мина се минутка и никой не се появяваше. Започнах да си мисля, че това е било фалшива тревога. Обърнах се и жезълът ми изчезна. Тъкмо да извикам по име вече малката ми приятелка, зад мен усетих присъствието на някой. Вцепених се на място, защото аурата му ми беше много позната. Изведнъж гласът му ме вцепени още повече.
- Рейна... Най-накрая те открих.- незнаех какво да правя и тялото ми не искаше да ме слуша. Ръцете ми потрепваха едва, а сърцето ми започна да бие, като лудо. Беше Той... Беше Закс.
- Закс...- обърнах се и очите ми бяха по- чудо изплашени.
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Съб Май 22, 2010 6:52 pm
Ето и следващата главичка на фика и смятам още малко да ви потормозя Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540 Изчакайте още малко, за да разберете какво точно ще се случи между Рейна и Закс Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 92542 Надявам се да ви хареса и ви пожелавам приятно четенеЖивот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 268430



79. Да, това беше Той... Но, защо Закс беше дошъл на езерото? Какво ли искаше? Не спирах да си задавам хиляди подобни въпроси, а той седеше пред мен и ме гледаше. Смутих се и незнайно защо го погледнах в очите. Трепнах и сърцето ми заби по-силно. Кръвта забушува във вените ми и дъхът ми спря. Спомних си онзи момент, в който за първи път срещнах тези синьо-зелени очи... Същите запленителни очи, които така и не можах да

забравя. В които се влюбих и заобичах така бързо. Изчервих се и си извърнах главата настрани. Закс се

стегна и тръгна към мен. Когато стигна се спря и за първи път ми се усмихна. Хвана ми брадичката и ми обърна лицето, така че очите ни да се срещнат. Отначало бях щастлива, че го виждах и то усмихнат, но после се сетих, как се беше държал с мен преди и се начумерих. Закс видя бързата промяна в мен, махна си усмивката и стана сериозен.
- Какво искаш?- грубо го запитах, а той не спираше да гледа в очите ми.
- Защо се държиш студено?- леко объркано попита той. Хванах ръката му и я блъснах. Тогава се обърнах с гръб към него и изсъсках.
- А няма ли защо?... Нима забрави как се държа с мен през последните месеци? Мислиш си, че съм забравила всичките обиди, студеното ти държание към мен ме е радвало, така ли...?- Погледът ми беше жесток и безмилостен, а неговите очи леко потрепваха виновно. Бях решила, че ще го измъчвам докрай, докато не си признае грешките. Мина се минутка в мълчание и Закс най-накрая се престраши и започна да говори.
- Права си... Държах се с теб ужасно и ако някой с мен беше направил подобно нещо, нямаше да му простя...- прекъснах го.
- Виждаш ли... Твоето достойнство винаги...- хвана ме за раменете и обърна тялото ми към себе си. Смутих се и се изчервих. Не бях очаквала такаво нещо от него.
- Винаги какво?- запита ме той с неразбиране. Тялото ми изтръпна и исках да кажа нещо, но сякаш някой ме спираше.
- Аз...- заекнах, зщаото нямах силите да го повторя отново.
- Слушам те, Рейна...- заподкани ме Закс, а аз незнаех къде се намирам от срам. Винаги, когато той беше близо до мен изгубвах ума и дума. Мислите изчезваха и в главата ми оставаше празно пространство. Гледах го в недоумение, а той започна да губи тръпение.
- Чудя се защо изобщо дойдох...- каза той изнервено и ме пусна. Обърна се на другата страна и тъкмо да

направи крачка напред извиках силно и яростно.
- Винаги твоето проклето достойнство руши щастието ми. Когато те видя сърцето ми бие бързо и имам чувството, че ще умра, ако не си до мен. Но студенината ти влиза през тялото ми и убива всяко чувство, което изпитвам към теб...- наведох си главата надолу и продължих.- Защо толкова те е страх да си признаеш? Да ми кажеш, че ме обичаш и искаш да си с мен?- изведнъж той си вдигна главата, очите му бяха ококорени и в погледа му се четеше страх... Страх, който явно знаех... Мина още една минута в тишина и аз се изнервих. Обърнах се на другата страна и направих няколко крачки напред, но в този момент Закс ме хвана за ръката и се спрях. Намръщих се и го погледнах.
- Не си тръгвай, моля те...- очите му бяха тъжни и изпълнени с някаква болка.
- Защо?- запитах безразлично.
- Знаеш, че в отдела има правила и те трябва да се спазват... Затова немога... Страх ме е да не те загубя.- очите ми започнаха да трептят от объркване.
- Закс...- спомних си за първата ни тренировка и се ядосах.- Но, нали ти сам ми каза. Спомняш ли си?- погледна ме объркано.- "Тези които нарушават правилата се считат за отрепки, но тези, които не ги е грижа за любимите им хора и съотборниците им са по-долни и от отрепки."- зениците му се разшириха и се паникьоса.
- Аз...- заекна той и наведе главата си надолу. Този път Закс прекали... Дръпнах си ръката, но чернокосия ми ангел не ме пускаше, а ме стисна по- силно.
- Пусни ме, Закс...- извиках бясно аз, а той не отстъпи.
- Няма да те пусна.- почервенях от гняв. Как си позволяваше такива своеволия с мен?
- Пусни ме ти казах.- изсъсках заплашително. Закс поклати глава в отрицание и нервите ми избухнаха.
- Как си позволяваш, ах ти...- започнах да викам и да дърпам ръката си с всичка сила, за да се измъка от него, но в този момент той ме пусна и аз залитнах назад. Направих няколко крачки назад, но там имаше достатъчно голям камък, за да ме спъне. Литнах и паднах във езерото. От шока се паникьосах и тялото ми не ме слушаше. Започнах да потъвам към дъното, а Закс на брега се смееше. Виждах небето и звездите... Толкова красиви бяха те и блещукаха весело. Аи дойде при мен и ме попита.
- Кой е другият великан, Рейна?- когато чух сравнението на малкото ми рохенче се усмихнах и другите рохени се появиха и започнаха да правят балончета във водата. Те ме понесоха нагоре, за да не мога да стигна дъното и да умра. Дъното на езерото беше замърсено и от него се разнасяха отрови, но тази убийствена сила
стигаше само до нивото, където живееха рохените. Те пречистваха нагоре водата и не позволяваха отровата да достигне до горния свят. Затова компанията Шинра пазеше за реда и честотата на езерото, защото започнат ли хвърлянето на боклуци в езерото рохените ще умрат и отровата ще започне да убива всичко живо по света. Рохените и директора на компанията знаеха един за друг и живееха в мир, но иначе рохените имаха мощни сили, които не могат да се мерят с която и да е сила във всичките светове...
Закс не спираше да се смее, но изведнъж аз изплувах от водата цялата обвита в балончетата на рохените. Те се спукаха и аз паднах отново във водата, но този път се опитах да се задържа в нея. Погледнах към чернокосия ми ангел и изсумтях. Започнах да плувам и когато стигнах брега се изкачих по него. Задъхвах се и кашлях, защото бях нагълтала малко вода. След минутка си повдигнах главата към Закс и изсъсках злобно.
- Много ли ти е смешно, Закс.-той отново се разхили.- Благодаря ти, че ме пусна и ме остави да падна в езерото.- станах, а той каза с надсмешка.
- Ти ми каза да те пусна, и аз точно това направих.- Направо бях побесняла и станах червена, като домат. Как си позволяваше да ми се подиграва? За кого се мислеше той, че се смее така?
- Млъкни, Закс... Спри да се хилиш, като идиот.- извиках побесняла, а точно това него го забавляваше.
- Няма.- каза той и се изсмя. Тръгнах към него и заплашително заговорих.
- Ако не млъкнеш, аз ще те накарам.- незнаех къде се намирам от ярост и дори бях способна да го ударя и нараня. Когато стигнах до него се спрях, а той не престана да ми се подиграва.
- Че ти ще можеш ли?- усмихна се Закс.- Не мисля, защото ти и муха не можеш да убиеш.- От това преля чашата. Започнах да го удрям по гърдите и да викам, защото наистина не можех да му посегна. Сърцето ми не го позвляваше... Но една сълза се спусна от очите ми, защото инатът ми беше голям и исках той да спре да ме
унижава и да ми се подиграва. Закс видя сълзата ми и реши още малко да се позабавлявам за моя сметка. Хвана ми ръцете с неговите и си сложи кракът между моите. Тогава се отпусна на мен и изведнъж видях, как залитнах надолу към земята. Строполясах се на нея, а междувременно Закс лежеше върху мен. Гледах го със смесени чувства: объркване, паника, смут и ярост, но най-вече в очите ми се изписваше любов. Не можех да пренебрегна любовта си към него. Каквото и да правех и по които и пътищата да поемах, те всичките водеха към Закс...

Ето и няколко картинки, които са мое произведени и се надявам да ви харесат:
Spoiler:
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Нед Май 23, 2010 8:28 pm
А ето и така дългоочакваната от вас глава Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540

- Закс...- изплашено и паникьосано прошепнах името му, а той се усмихна. Нензаех какво да направя? Толкова близо беше до мен и имах чувството, че сърцето ми ще експлоадира. Лицето ми поруменя от срам и се вгледах в очите му... Да, тези толкова жадувани от мен очи. Толкова красиви и запленителни. От дълго време бях очаквала този момент. Но защо точно тук? Защо на езерото?... За миг си спомних думите на малкото ми рохенче.
- "Амаю и Ейнджъл. Така се казваха те..."- без да се усещам си ококорих очите породени от спомена. Аи беше казала Ейнджъл- това беше баща ми... Значи жената с името Амаю би трябвало да е майка ми... Не може да бъде... Това не е истина... Скарах се аз на себе си, но и не спирах да гледам в бездънните очи на Закс... Аз съм зачената на това езеро от любовта на родителите ми... Веднага си промених настроението и се усмихнах широко. Чернокосия ми ангел седеше над мен, не разбираше какво правя и Защо си сменях внезапно чувствата. Не помръдвах от мястото си и не се съпротивлявах.
- Не ти ли е забавно, Рейна.- направи той демонска усмивка. Опомних се и се начумерих. Вдигнах си ръката, засилих я и му ударих силна и звучна плесница. Затова ли ме беше съборил, само за да се забавлява? Да не би да му бях кукла на конци, която може да контролира, когато си поиска.
- Майната ти Закс...- изсъсках злобно аз и се помъчих да се изправя, но той ми хвана ръцете и ги прикова към земята. Гледах изплашена и шокирана от реакцията му. Усмихна се и една капка кръв от устните му падна върху лицето ми. Зениците ми се разшириха веднага, когато видях кървавата му устна. Не можех да повярвам, че това бях аз. Бях му посегнала и дори наранила. Закс облиза кръвта си и каза сатанински.
- Ще си платиш за това, Рейна.- демоните започнаха да го обладават и очите му се промениха. Промени се погледа с който ме гледаше до преди малко... Сега очите му ме виждаха, като плячка, която трябва да разкъса и изяде. Искаше да ме нарани по най- жестокия начин за мен... Пусна ме за секунда и си сложи ръцете на
дрехите ми. Хвана я силно, а аз започнах да се въртя на всички страни и да викам паникьосана.
- Закс, недеййй... Моля те, осъзнай се.- опитвах се по някакъв начин да му въздействам и да събудя старото му и добро Аз. Но той не го искаше, желаеше да ми отмъсти, затова, че съм му посегнала. В този момент Аи се появи на ръцете му и направи нещо, което ги изгори и той на момента ги махна от дрехите ми. Изправи се съвсем леко и се хвана за вече почервенялата му ръка. Загледа се в малката ми приятелка и погледа му беше изненадан.
- Какво правиш красиви великане? Та нали ти я обичаш? Защо се държиш така грубо с нея?... Любов не се прави по този начин...- извика с тихия си и меден глас Аи. Закс загледа с недоумение и запита със спокоен глас.
- Коя си ти?- Аи литна и се приземи над гърдите ми. Сложи си ръчичките на кръста и заговори ядосано.
- Казвам се Аи и съм рохенчето на Рейна. Така че, ако си намислил да я нараниш или да й направи нещо лошо, аз няма да позволя. Съдбата ми е да я пазя от беди и такива, като теб.- Закс беше потресен, защото си беше спомнил за държанието си от преди малко. Наведе си главата надолу виновно и проговори.
- Така е... Права си...- не можех да повярвам, че това е той. Че толкова бързо беше прогонил бесовете си и то само, заради думите на малата ми приятелка и вече пазителка.
- Благодаря ти Аи.- прошепнах тихичко. Тя си извърна главата и каза с мила усмивка на малкото си личице.
- Няма защо...- оплези ми се Аи и аз леко се усмихнах. Закс си подаде ръката пред рохенчето ми и каза, но този път с мил тон.
- Извинявам се Аи, ще доидеш ли при мен?- тя кимна с главичка и се качи на ръката му. Знаеше, че той не е лош човек и затова го направи. Но пък и знаеше какво предстои да стане. Закс си вдигна ръката и я сложи на нивото на лицето си.
- А, аз се казвам...- прекъсна го тя и каза.
- Знам как се казваш, Закс.- чернокосия ми ангел седеше, като попарен и незнаеше какво да каже. Едва сега се осмилих да заговоря.
- Рохените могат да виждат в близкото бъдеще и знаят какво ще се случи в него. И сега разбирам, че тя ми е пазителка... Ще ми кажеш ли нещо, Аи?- попитах аз, макар да знаех отговора й, но исках да го чуя от нея. Тя ме погледна объркано.
- Кажи ми мъжът и жената, които са идвали на езерото- майка ми и баща ми ли са?- рохенчето ми се усмихна приятелски и заговори.
- Не мога да ти кажа.- намигна ми и аз разбрах по жеста, че е вярно.
- Благодаря ти много.- казах искрено, а Закс си наведе лицето и започна да говори на малката ми приятелка.
- Съжалявам, ако съм те обидил с действията си. Не исках да нараня Рейна, но просто нещо ме прихвана и аз даже не разбирам как се случи това... И може ли да те помоля да ме оставиш насаме с нея?- Аи ме погледна и зачака отговор от мен.
- Обещавам, че няма да я нараня... Никога повече.- сериозно каза Закс и аз кимнах. Рохенчето ми си извърна главата към него и отговори.
- Добре, съгласна съм, но ако стане нещо няма само аз да се намеся, но и другите. Защото когато приятел на рохените е в беда излизат всички и унищожават врага.- опита се тя да го изплаши, но той се засмя.
- Значи имаме сделка.- подаде си кутрето и тя го хвана с двете си ръчички. Засмях се и аз, защото бях щастлива. Виждах любимият си усмихнат и мил, както преди. Аи излетя и се отпряви нанякъде.
- имаш си пазител, така ли? Защо не си ми казвала?- попита ме чернокосия ми ангел.
- Не си ме питал.- намигнах му, а той отново си наведе тялото над мен.
- Прости ми Любов моя...- все още не вярвах, че това е реално.- Прости ми за глупоста и слабостта, която проявих. Реших... Няма да се крия повече и ще приема всяка присъда която ми е отредила съдбата... А, явно тя иска да съм с теб.- доближи се до устните ми и само каза.- Обичам те, Рейна.- и тогава ме целуна. Очите ми бяха ококорени, защото това наистина беше реалността... Самата истина... Отпуснах се и му позволих да си вкара езика в устата ми. Тогава с моя започнаха да се преплитат и да усещам онова чувство, което изпитвах в съблекалнята, докато Клауд ме целуваше. Тялото ми закопня за неговото и за ръцете му. За мекия му, като сатен дъх и за нежните му устни. Кръвта се надигаше и бушуваше във вените ми, а сърцето искаше да излезе от тялото ми и да се събере с неговото... Толкова вълшебен беше този момент за мен... Усетих, как неговото тяло се напрегна и изтръпна. И той, като мен чувстваше възбудата в себе си. Отдели си устните от моите и се смъкна леко надолу. Изведнъж върха на езика му докосна леко врата ми и тръпки пробягаха на всякъде по мен.
Несъзнателно изстенах тихо и това го подлуди. Закс продължи да се движи по кожата ми и да кара грешните мисли и чувства да нахлуват в главата ми... Изведнъж Закс спря...
Отворих си очите и го гледах ококорена. Беше спрял на най- хубавия момент, който съм изпитвала дотогава. Спрях си погледа на него и попитах смутена и леко почервеняла от срам.
- Какво има?- чернокосия ми ангел си надигна главата натъжено.
- Не бива, Рейна... Още е твърде рано за това.- този път си повдигна цялото тяло и тъкмо да стане от мен, му хванах ръката. Той ме погледна объркан, а аз с усмивка на лицето започнах да говоря.
- Направи го Закс... Тук и сега.- зениците му се разшириха.
- Но...- заекна, защото вече се бях изправила и го бях хванала за лицето с двете си ръце.
- Искам те, Закс... Незнаеш колко много те желая... Копнея за допира на ръцете ти върху моето тяло, за топлите ти и нежни устни...- Закс не разбираше какво ми става.
- Но ти си...? Това е твоя първи...- прекъснах го, като го целунах.
- Знам, че това ще е моя първи път, когато ще бъда с мъж. Но искам той да бъдеш ти, Закс... Може би си имал много жени преди мен, но това не ме интересува. Просто искам да си с мен, да усетим и да се наслаждаваме и двамата на момента... Нали?- Закс се усмихна и отново ме целуна, като бавно ме свлече на земята.
- Обещавам, че ще бъда нежен и няма да ти причиня болка... Не бих позволил да ти се случи нищо лошо... Никога...- устните ми се надигнаха и от тях излезе лек и нежен смях.
- Знам Закс...- тогава ме целуна по врата и да съблича дрехите ми. Когато ги махна напълно започна да плъзга истните и езика си по цялото ми тяло. Бях на седмото небе от щастие, затова си затворих очите и се отпуснах. Наслаждавах се на момента и не мислех за нищо друго....
Изведнъж усетих пробождаща болка, която започна да разкъсва тялото ми и викът ми искаше да излезе от гърлото ми. Закс усети това и ме целуна, за да потуши болката ми и да спре вика да не излезе от мен. Веднага се отпуснах и болката изчезна. Почувтсвах, как се сляхме в едно и изстенах силно името му.
- Закс.... Обичам те...- чернокосия ми ангел си отдръпна устните от моите.
- И аз те обичам любов моя.- при тези думи рохените се появиха от всички страни, започнаха да кръжат около нас и да пеят. Отворих си очите и си извърнах погледа към тях. Видях Аи радостна и усмихната.
- Сега.- извика тя и рохените се завъртяха, а от водата излязоха безброй много водни балончета с различни цветове. Те започнаха да се издигат и да играят весело покрай нас. Мизу мина през лунните лъчи и от нея се изстреляха лъчи оцветени в цветовете на дъгата. Лъчите се оправяха към небето и звездите и ги осветяваха,
все едно бяха фоерверки. Както първия път листата на дърветата си бяха променили цвета и падаха по земята. Всичко това продължаваше и нямаше никакъв знак, че някога ще спре... Усмихнах се широко и искрено. Обърнах се към Закс и си зарових ръцете в косата му. Бях щастлива, че съм с него в този момент и усещах как са се чувствали майка ми и баща ми тук... Усещах Закс да излъчва тяхната любов. Отново си затворих очите и се наслаждавах на ласките на любимият си. След време усетих, как тялото на чернокосия ми ангел се напрегна и изведнъж чух неговия вик. Веднага си отворих очите и го погледнах, а той ми се усмихна и свлече главата си на гърдите ми. Дишаше тежко и бързо. Изстенах тихо и обгърнах с ръце главата му.
- Беше страхотно и невероятно... Благодаря ти за този момент, Закс.- След около минутка се надигна и ме целуна. Веднага след това си извъртя тялото и легна до мен. Прегърнах го и легнах на гърдите му. Закс ме целуна по челото, но в този момент Аи се появи пред лицето ми.
- Ах вие...- засмя се тя и аз я последвах.- Браво на вас.- каза и се натъжи.
- Какво има Аи, защо си тъжна?- запитах я аз леко смутена.
- Слънцето почти изгря и е време да си ходя, иначе то ще изгори крилцата и телцето ми и ще умря.- Взех я в ръката си и леко я целунах.
- Върви малка приятелко... Прибери се при сестрите и майка си. На следващото пълнолуние ще дойдем пак със Закс...- погледнах към чернокосия ми англе.- Нали...?- усмихнато кимна той и Аи излетя от ръката ми.
- До скоро Рейна и не забравяйте да се обичате.- оплези се тя и смехът ми излезе от мен. Когато рохенчето ми изчезна в езерото отново легнах на гърдите на Закс и след няколко минути заспах. Бях твърде изморена от всичкото това, което беше станало. Закс дръпна дрехите си и ме зави, защото утрото беше студено. Вятъра
беше хладен и подухваше в клоните на дърветата, но все още се чуваха радостните песни на рохените, които все едно се радваха на любовта ни...
the_hell
the_hell
Прохождащо
Прохождащо
Male
От : Hell
Рожден ден : 16.08.1992
Години : 32
Мнения : 19
Дата на рег. : 25.05.2010

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Вто Май 25, 2010 6:16 pm
sakura_uchiha1, не съм казал, че не съм чел фика. Просто е много информация и не мога да чета толкова бързо. Прочетох първите 15 глави и после вече започнах да го карам отгоре отгоре, но съм се спирал на репликите и всичките съм ги прочел. И да, разбрах за какво става дума, иначе нямаше да пиша коментар.
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Сря Май 26, 2010 4:16 pm
Дойде време да пусна следващата главичка, но както обещах вчера имам изненада за вас. Говорила съм с IVE_STORM(bg) и имам нейното разрешение за клипа.



Надявам се да ви хареса изненадата и главичката.

81. Закс лежеше и гледаше, как сладко спя. Беше щастлив, че е с мен и за първи път е почувствал тръпката на любовта... Тръпка, която никога нямаше да си отиде...
- " Какъв глупак съм бил преди... Как е могло да ме е страх да си призная, че те обичам?"- помисли си той и отмести кичур коса от лицето ми. Усетих топлата му и нежна ръка да ме гали по кожата и тялото ми потрепна...
Изведнъж мелодията на телефона му звънна и той веднага го взе и отвори.
- Къде си, Закс?- загрижено запита Клауд. Чернокосия ми ангел се усмихна и започна да говори.
- На езерото съм... И Рейна е при мен...- както винаги русокосия ми приятел реши да се пошегува.
- Оооо... И какво правите там?- в този момент Закс си промени настроението в ядосано.
- Не ти влиза в работата, Клауд...- Клауд се засмя, а любимият ми запита с раздразнен глас.- Какво искаш и защо ми се обаждаш?- русокосия ми приятел отново се изсмя и каза.
- Не се мръщи де... Директора те вика и ми заповяда да те намеря.- Закс изсумтя и заговори отегчен.
- Не може ли да почака?- този път Клауд стана сериозен.
- Не може... Тръгвай веднага, било важно.- любимият ми затвори телефона и ме целуна. Не проявяввах никакъв знак, че скоро ще се събудя, затова той ме хвана с двете си ръце, вдигна ме и тръгна към отдела. Вятъра се вплитеше в косата ми и я разпиляваше на всички страни. Птички летяха около нас и чуруликаха радостно, листата от дърветата падаха на земята. На небето нямаше ни едно облаче, а слънцето весело печеше и ни огряваше. Все едно бяхме в приказка и целия свят се радваше на любовта ни, но това беше за кратко, защото реалността ни очакваше... Тази реалност, в която има жестокости, скръб и убийства... Най-накрая стигнахме отдела и Закс се качи в асансьора. Натисна копчето за последния етаж, където се намираше стаята ми и започна да чака. В този момент вратата на асансьора се отвори и Клауд седеше пред нас, като попарен.
- Какво е станало? Защо носиш Рейна на ръце?- запита изплашено той и веднага започна да крещи на Закс.- Абе нали бяхте двамата, защо не направи нещо, за да не е в това състояние. Ти...- прекъсна го чернокосия ми ангел.
- Шшшшт... Стига си викал Клауд, тя просто спи.- Клауд направи глупава физиономия, почеса се по главата и започна да се хили идиотски.
- Ама разбира се, че спи... Как можах да си помисля, че нещо й се е случило.- Закс беше все така нацупен, като го заподкани.
- Ще влизаш ли или не? Сам ми каза, че директора ме вика по важност.- той кимна и влезе вътре. Вратата отново се затвори и асансьора тръгна нагоре. И двамата си мълчаха и дума не обелваха, само се споглеждаха, а после пък русокосия ми приятел ме поглеждаше и се усмихваше... Беше радостен, че най-накрая съм намерила щастието си със Закс... Асансьора спря и вратата му се отвори. Закс излезе и тръгна към стаята ми, без да поглежда дали приятелят му идва след него, или не. Отвори вратата на стаята ми и влезе вътре. После ме положи на леглото и седна до мен. Погали ме по лицето и промълви.
- Спи спокойно... Няма кой да те притеснява...- усмихна се той, стана и излезе от стаята ми. След като затвори врата се запъти към кабинета на директора.
- " Какво ли е толкова важно, че директора да накара Клауд да ме търси, а не го направи сам?- мислеше си Закс учуден и в същото време объркан. Когато стигна до кабинета почука и след като получи разрешение влезе. Остана малко смутен, защото и Сефирот беше там. Застана мирно пред бюрото на Кутони и зачака, какво имаха да му казват. След минутка директора си кръстоса ръцете пред гърдите и запита.
- Къде беше второкласен войник, Закс?- чернокосия ми ангел потрепна, но не махна безразличното изражение от лицето си.
- Бях извън отдела...- опита се да замаже положението той, но Кутони не му позволи.
- Къде беше, Закс?- попита директорът, но този път със страшен поглед.
- Отговори на въпроса.- подкани го и Сефирот, все едно беше на кръстосан разпит.
- Не ви интересува, просто се разхождах...- започна да се ядосва той.
- Затова ли ме викнахте, за да ме питате къде съм бил?- каза злобно Закс. Директора си изправи тялото на стола и заговори.
- Криеш ли нещо от нас, Закс?- този път цялото му тяло изтръпна и директорът вече беше сигурен в отговорът му. Затова се изправи от стола си и се облегна на бюрото.
- Бил си с Норуно Рейна, нали...?- не спираше да го провокира и шокирва.- Какво си направил...?- веднага се поправи.- Какво сте направили вие двамата?- Закс го беше загазил и то здравата... А той седеше вцепенен и въобще не беше очаквал такива шамари да му забие директорът.( казвам го в преносен смисъл)
- Нищо не сме направили...- извика шокирано и изплашено чернокосия ми ангел, но веднага беше прекъснат от Кутони.
- Не е нужно да лъжеш, тялото ти те издава.- Закс си ококори очите.- Тялото никога не лъже... А твоето сега е напрегнато и вцепенено, което ясно показва лъжата ти.- второкласният войник седеше и незнаеше какво да каже и си наведе главата. В този момент Сефирот започна да говори заповеднически.
- Спри с тази лудост, Закс. Това няма да доведе до нищо добро и за двама ви... Много добре знаеш, че клауд я харесва и ще стигнете до лудост... Не разрушавай приятелството си, заради жена.- каза това и се натъжи. Беше си спомнил как самият той беше разбил сърцето на приятелят си и загърбил толкова години градено приятелство. Очите на Закс започнаха да трептят от гняв... Какво го караха те да направи? Да ме остави? Да захвърли цялата си любов към мен, която изпитва? Да ме нарани отново? Но той беше решен, че ще се бори до край и нямаше да позволи на никой отново да ни раздели.
- Няма...- вдигна си главата Закс и в очите му се виждаше увереността на думите му.- Няма да се откажа от Рейна... Няма да я разочаровам, както правих досега. Ако това означава да умра, ще се жертвам, но няма да предам любовта й.... Вече не... Никога.- викаше той и ракомахаше, за да покаже решителността си. А двамата го гледаха с широко отворени очи и не вярваха, че това е предишния Закс. Сефирот беше най- изненадан, защото наистина "Хлапето"- както го наричаше Ейнджъл, беше наследил неговият характер и самоувереност. Също, като него не искаше да се откаже от любимата си и щеше да умре за нея.
- Защо упосрстваш, знаеш колко сурови са наказанията, за не подчинение и нарушаване на правилата в отдела, нали....?- все така сурово говореше Кутони и не отделяше погледа си от очите на Закс.
- Знам... И затова казах, че ще се жертвам и ще понеса всичко, но няма да променя решението си. Подложете ме на каквито искате мъчения, но нея не докосвайте, защото направите ли го...- очите му се промениха на гневни и яростни и изсъска през зъби.- Ще ви убия... Всички ще избия...- Кутони се изсмя подигравателно и каза.
- Не ме карай да се смея, Закс... Та ти си едва второкласен войник, какво можеш да ни направиш?- чернокосия ми ангел си стисна юмруците и извика.
- Не ми пука, че съм второкласен войник, щом се отнася за Рейна ще разкъсам всеки, дори и най- силният на света.- Сефирот се намръщи, изправи се и посегна към меча си зад гърба. Закс усети напрежението и враждебната аура на Сефирот, затова се обърна бързо и извади меча си. Сефирот също извади своя. Загледаха се с кръвожадни погледи, но най- плашещият беше на Сивокосия първокласен войник.
- Значи можеш да разскъсаш всеки, така ли...?- изсъска Сефирот.- Еми тогава се пробвай с мен, защото мисля да дам заслуженото на Рейна, че не се подчинява и винаги действа на своя глава. Заради нея Ейнджъл ум...- прекъсна го вика на Закс.
- Спри... Тя не беше виновна... Само да си я докосна и с пръст...- сивокосия си показа зъбите и каза.
- Какво ще направиш?- веднага след това се усмихна самодоволно.
- Ах ти...- изсъска и се затича към Сефирот. Точно преди да го стигне директорът се появи между тях и ги отблъсна назад. Те паднаха на пода, а Кутони запита зловещо.
- Ще спрете ли или искате още?- Закс никога не беше виждал директора да се бие, камо ли силите му. Наистина ли толкова беше силен? Той кимна с глава и се изправи. Сефирот само изсумтя и също стана. Тогава Кутони изчезна и се появи пред бюрото си. Отново си скръсти ръцете и се усмихна. Черноксия ми ангел седеше вцепенен и не разбираше какво става. Защо ли се усмихваше Кутони, при положение, че до преди малко беше бесен и можеше да ги убие дори.
- Честито Феър Закс... Издигнат си, като първокласен войник.- Закс си ококори очите невярващ.
- Какво?- въпросително възкликна той.- Първокласен войник ли?- Кутони се усмихна широко и заговори спокойно.
- Да... Защо ти е толкова чудно? Не беше ли това мечтата ти?- чернокосия ми ангел си наведе главата надолу.
- Да беше, но сега се промени... Сега мечтата ми е да бъда с Рейна и тя се осъществи... Но странното е, че преди си мислех, че ще бъда щастлив, когато стана първи клас войник, но...- заекна и се натъжи.- Но Ейнджъл не е тук, за да ме види. Няма го, за да може щастието ми да е пълно. Сега е наполовина празно...- директорът също леко се натъжи.
- Прав си, Ейнджъл го няма вече... И точно затова си ми нужен.- Закс си повдигна главата и се вгледа в очите му. Толкова приятелски и искрени бяха те...- Твоята решителност и самоувереност са присъщи на първокласните войници... Наследил си характера и идеалите на Ейнджъл... От днес нататък си Първокласен войник Феър Закс.- чернокосия ми агнел се усмихна широко.
- Благодаря директор Кутони.- кръвта му започна да се движи бързо в тялото му и да чувства удовлетворение и радост.
- Но не бързай да се радваш, Закс. Сега ще ти задам първата задача с новият ти пост в компанията.- Закс застана сериозно и мирно на мястото си.
- Слушам, сър.- изкозирува гордо той.
- Задачата ти е- да отидеш при задържаната пленница в затвора и да изкопчиш, колкото се може повече информация от нея... Разбра ли?- кимна с глава той, а директорът продължи.
- Щом всичко е ясно си свободен.- още веднъж изкозирува и излезе от кабинета. Сефирот мълчаливо започна да се изнизва, но Кутони го спря.
- Сефирот... Ти остани.- сивокосия го изгледа безразлично и леко ядосано. Той затвори вратата, а директорът седна на мястото си.
- Защо го направи Кутони?- започна да вика бясно Сефирот.- Защо ме унижи пред този хлапак, който си няма и
напредстава какво става? Не знае калко е опасно...- Кутони си затвори очите и започна да говори спокойно.
- Вземи се успокой, Сефирот, защото очаквам идването на Рейна.- зениците на сивокосия се разшириха.
- Рейна ли?- изненадано възкликна той.
- Да, Сефирот... Тя ще дойде и не искам изпълнения, като сегашните... Разбра ли?- отвори си очите и погледа
му беше сатанински. Сефирот изсумтя, отиде и седна на мястото на Ейнджъл и гледаше недоволно.
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Съб Май 29, 2010 7:14 pm
Ето я и следващата главичка и се извинявам за закъснението, защото имах много проблеми и нямах време. Надявам се да ви хареса.
П.П. *DanGэrOu$* да не си посмял да спираш фика Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540


82. Отворих очи и слънчевите лъчи, които влизаха през отворения прозорец ги подразниха. Затворих ги и леко се надигнах. Разтърках ги и след около минутка ги отворих отново. Този път светлината не им пречеше. Огледах се и бях леко объркана, защото се намирах в моята стая, а не бях на езерото със Закс. Веднага се
сетих за момента, в който се чувствах, като най- щастливата жена на света. Усмихнах се и станах от леглото, но изведнъж почувствах лека болка между краката си. Залитнах, но се подпрях на стената до мен. Какво ли ми ставаше? Не разбирах, защото за първи път ми се случваше. Влязох в банята и легнах в пъланта вече с вода вана. Отпуснах се и балончетата вода се разположиха по тялото ми. Започнаха да ме гъделичката и болката, която преди малко се беше появила, изчезна бързо. Минаха повече от 15 минути и водата изстина. Усетих това и излязох от ваната и започнах да се подсушавам. Чувствах се, като нов човек и всичко от главата ми беше изчезнало, все едно никога не се беше случвало... Но това нямаше да продължи дълго. Знаех го и точно от това ме беше страх, защото незнаех какво ме очаква занапред. Вгледах се в огледалото и там видях красиво посърнало лице и тъжни очи... Защо ли бях такава? Може би защото ми липсваше Ейнджъл. Липсваха ми добрите и мили очи, с които ме гледаше. Липсваше ми усмивката и ръцете, с които нежно ме милваше по лицето. Натъжих се и си наведох главата, но изведнъж на вратата се почука. Стреснах се и подскочих. След няколко секунди се
опомних и отворих вратата, а пред мен седеше Мицури. Тя видя, че я гледах изплашена, затова си лепна една усмивка на лицето и заговори.
- Изплаших ли те, Рейна?- леко се начумерих и отговорих.
- Разбира се, че ме изплаши... Какво искаш?- тя застана сериозно.
- Директорът те вика...- нищо повече не каза. Направих учудена физиономия.
- За какво ме вика пък той?- запитах смутена.
- Незнам... Нищо не мога да ти кажа... Само знам, че е спешно и важно.- повдигнах си едната вежда и изсумтях.
- Добре... Само да се облека и ще отида.- казах раздразнено и излязох от банята. Мицури легна на леглото си и нищо повече не продума. Отидох и си извадих дрехи от гардеробното помещение. Облякох ги и излязох от стаята си. Тръгнах по коридора и към кабинета на директора. По пътя бях замислена и много объркана. Защо ли ме викаше при себе си директора? Какво ли искаше от мен? Стигнах най- накрая пред вратата на кабинета му и почуках. Получих разрешение и влязох вътре. Когато затворих вратата и се обърнах, изненадано се ококорих, защото видях Сефирот вътре. Седеше и ме гледаше някак странно... С неодобрение и ненавист... Защо ли се държеше така с мен? Какво ли му бях направила и с какво заслужавах подобно държание? Застанах пред бюрото на Кутони и започнах да говоря.
- Е, Кутони... Тук съм... Кое беше толкова важното и спешното?- скръстих си ръцете и зачаках. Той се надигна на стола си и каза.
- Сега ще рабереш истината за майка си и баща си.- директно започна директорът, а аз се вцепених... Той от къде знаеше за Ейнджъл и Амаю? Какво ли ставаше? Питах се паникьосана и очите ми потрепваха. Директора видя това и скръсти ръцете пред гърдите си.
- Защо си напрегната и изплашена, Норуно Рейна?- тялото ми не искаше да ме слуша и не можех да мръдна. Незнаех какво да кажа или направя, защото Кутони ме беше изненадал така неочаквано.
- Но, какво искате да кажете с това истината? Не разбирам...- попитах смутена.
- Добре, значи времето дойде... Моля седни, защото ще бъде дълъг разговор...- подкани ме той, като посочи стола пред бюрото. Още повече се обърках, но направих това, което той поиска. Седнах на стола и зачаках любопитна. Закс вървеше сериозен по коридора, но и с гордо вдигната глава. Беше постигнал целта, за която се е борел толкова дълго време... Беше станал първокласен войник и имаше първата си задача. Трябваше да разпита пленницата и това щеше да е лесно, защото го умееше най-добре. За секунда се сети, как беше измъчвал приятелят си и веднага лицето му посърна. Всичката тази болка, която му беше причинил заради предателите
Сатоши, Данте и Бенет. А сега един от враговете беше хванат и той щеше да си отмъсти за болката на Клауд по най-жестокия начин. Ако трябваше щеше да я разкъса от мъчения, но щеше да разбере къде се пребивава Сатоши, за да го убие... Най-накрая стигна до входа на затвора, а там го посрещна Рино.
- Здравей, Закс...- чернокосия ми ангел кимна с глава в отговор.- Поздравления за новият ти пост в отдела.- искрено каза Рино. Закс се усмихна и пазача на затвора отвори вратите. Чернокосия ми ангел влезе и тръгна по онзи ужасяващ и страховит коридор. Затворниците скачаха и тресяха решетките, заради присъствието на
Закс, все едно искаха да го разкъсат на парчета и после да ги хвърлят на псетата...
Феър Закс- най- ужасния и страшен кошмар за един затворник. Той безмилостно ги измъчваше и дори окото му не трепваше от това. Беше научен да не показва чувства и да си прави каквото иска с краставите кучета. Така наричаха затворниците, заради престъпленията им. Закс беше използвал всеки уред за мъчения върху тях. Кой с уред, кой с камшици и ножове, но едно и също беше тяхното наказание- мъчения до припадък. Затова толкова
много го мразеха и ако имаха възможност нямаше да се замислят, ами щяха да го убият на мига.
Най- накрая той стигна до определената килия, където на земята седеше оранжевокоската със сложени големи железни вериги на ръцете и краката. Те бяха закрепени здраво за каменната стена и ограничаваха разхождането на момичето. Дрехите й бяха накъсани от битката й с мен, а по лицето и тялото си имаше едва забележими
синини. Все още не бяха я наранявали, защото другите пазачи чакаха присъствието на първокласен войник. Те нямаха право да се доближават до затворниците без позволението на директора или Ейнджъл. Сега Закс заемаше поста на Ейнджъл и имаше правото да си прави, каквото си поиска... Закс се загледа в Маи и заговори
заповеднически на Рино.
- Извикай ги, Рино...- зениците на войника се разшириха от страх.
- Ама...- заекна той.- Та тя е още дете, не прави това...- Закс си намръщи веждите и каза със зловещ глас.
- Да не би да ми противоречиш войник Рино?- попита чернокосия ми ангел и се вгледа в очите му. Погледът му смрази кръвта на войника и той кимна с глава. Изчезна, а Закс отключи вратата и влезе в килията. Маи усети присъствието му и си надигна главата. Погледът й беше изпълнен с омраза и жажда да го види мъртъв, но не можеше да му направи нищо, защото силите й не се бяха възстановили. При битката й с мен се беше наранила и използвала много сила, пък и избухването на енергията ми я е наранила достатъчно, за да не може дори и да използва, каквато и да било сила или енергия. Върпеки че в очите й имаше презрение, те бяха посърнали и зачервени. Беше плакала затова, че я бяха изоставили и най- вече за Дженесис. Не беше сигурна дали ще се върне и ще я спаси, но обичта и сърцето й подсказваха, че той никога няма да я изостави.
- Къде се укрива онова нищожество Сатоши?- зададе твърдо първият си въпрос вече първокласният войник.
- Няма да ти кажа нищо...- изсъска гневно момичето. Но не трябваше да се държи по този начин, защото не знаеше с кого си има работа, но скоро щеше да разбере...
- Сега имаш възможност да се спасиш от унижението и болката, затова говори и кажи каквото знаеш.- заповяда й той, а Маи беше непреклонна.
- Казах ти, че няма нищо да ти кажа... Няма да предам братята си и каузата, за която се борим... Няма да предам хората, които обичам, затова прави каквото искаш...- започна да вика тя. В този момент се появиха двама войници, но единият пред момичето и заби мощно юмрука си в лицето й. Главата й отлитна назад и се удари в стената, от носът и устната й започна да тече кръв. Главата й остана назад и тя се вгледа в тъмния и студен таван. Седеше мълчалив над нея и все едно проклинаше живота й... След няколко секунди тя си надигна главата и излъчваше решителност.
- Майната ви на всички, няма да кажа нищо... Но знайте, че ще си платите за всичко и лично ще се погрижа за теб, когато Дженесис дойде да ме спаси.- Закс направо побесня от тона й и от грубите думи. Застана пред нея, хвана я за гушата и я вдигна. Маи увисна във въздуха и започна да се задушава, защото Закс не спираше да стиска. Погледна я в очите и яростно извика.
- Ще взема живота ти, затова, че убихте наставника ми... Погубихте живота на любим за мен човек... Няма да те пощадя, така да знаеш...- оранжевокоската хвана ръката му и се помъчи да се освободи, но не успя.
- Пу...сни...ме.- едва говореше тя.- Ще...ме...задушиш.- самодоволната усмивка на Закс се появи на лицето му.
- Точно това искам... Но не още... Твърде малко болка си изпитала, за да те убивам... Няма да ти доставя това удоволствие да умреш бързо и безболезнено...- зениците на Маи се разшириха и в очите й се четеше страхът, който Закс сееше в нея и заплахите, които той отправяше. Замахна си ръката настрани и силно запрати момичето в стената.
- Аааа.- викът й се чу, породен от ударът и тя се строполи на земята безпомощна. Цялото й тяло беше наранено и болката пробождаше всяка кост, всеки орган от нея. Този войник, който седеше до тялото на момичето се обърна и погледна към Закс. Първокласния войник кимна с глава, защото беше разбрал, какво иска да му каже той. Войника се приближи още до Маи, вдигна си кракът и започна грубо и силно да рита по нея. Той не спираше да я рита и удря по цялото тяло. Синини веднага се показваха и всяка част от лицето на момичето започна да кърви. Пъшкаше и викаше жалостно, а Закс дори и не трепваше. Беше свикнал с тази работа
и не му правеше впечатление. Когато за първи път присъстваше на разпит на пленник беше, като тези два войника и когато започнаха мъченията и ударите, той беше твърдо против това. Противеше се и искаше да спаси затворника поне от тези за него мъки, но не успя. И така постепенно започна да свиква и даже му доставяше
удоволствие да гледа, как затворниците се гърчеха от болка и не могат да направят нищо... Маи се беше свила на кълбо, но не можеше да избегне силните удари, които с всеки изминал нараняваха тялото й. Виковете й достигаха до всеки затворник и всички те започнаха да крещят. Бяха недоволни и разгневени. Още помнеха ударите и болката, които са усещали, когато са били на нейно място. Хващаха решетките, тресяха ги и все едно бяха подивели животни. Искаха да помогнат на момичето и да й спестят мъките, които все още не бяха дошли, защото знаеха какво точно следваше...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Вто Юни 01, 2010 7:22 pm
Ето я и следващата главичка на фика ми и искам да се извиня за забавянето й, но нямах никакво време, надявам се да ви хареса.
П.П. Близнаци и the_hell благодаря ви и много ме кефите Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540 И специално за Двете ми Любов и всички останали.

83. Седях на стола мълчалива и чаках в напрежение. Какво ли имаше директорът да ми разказва? Нали знаех кои са майка ми и баща ми? Какво друго щях да науча за тях? Питах се и не спирах да се лутам в неизвестността. Най-накрая директора се изправи, отиде до прозореца и се вгледа отвъд него в нищото. Стоях и не разбирах какво цели с това. Дали пък искаше да ме измъчва? Мислех си това, когато Кутони ме прекъсна.
- Норуно Амаю и Хаулей Ейнджъл- така се казваха твойте родители, Рейна...- потрепнах, защото за първи път чувах пълните имена на майка ми и баща ми. Усмихнах се, защото носех фамилията на майка си... Но защо? Веднага лицето ми се преобрази на объркано... Защо ли носех нейната фамилия, а не на баща си?
- Норуно Амаю беше малко момиче, бродещо се из улицата, докато един мъж не я намери и прибра в домът си.- започна да говори директора, но не отместваше погледа си от прозореца, все едно през него се надяваше да види някой или нещо.- Дукейн Кутони- това беше баща ми... Точно той прибра бедната и малка Амаю. Както всички тогавашни богатшки деца, аз бях разглезен и не виждах нейната добра душа и раненото й сърце. Мразех невинният поглед, с който ме гледаше... Всъщност той ме разкъсваше отвътре, но не исках да си призная... Не можех да се унижа пред бедняче... Защото тя беше точно това за мен, когато стъпи за първи път в къщата на баща ми. Опитвах се по всевъзможни начини да й вгорча живота, но тя приемаше всеки мой опит и всяко наказание, породено от моя пакост с широка и мила усмивка. Възхищавах й се колко е силна, как се контролираше и задържаше запленителната усмивка... Един ден тя ме победи... Уморих се винаги да правя бели,
а тя да седи мирно на място и да поема вината ми мълчаливо. Беше по-силна от мен... Живота я беше смачкал, но тя беше мила и приятна. Всеки, който я видеше веднага я заобичваше, точно това ме дразнеше. Обръщаха й внимание, а за мен забравяха... Дотогава я мразех... Ненавиждах я от дъното на душата си, но тя не преставаше да я стопля и най- накрая разтопи леда в мен. Разруши го и повече не се отделих от нея... Започнах да я защитавам и дори бях готов да убия човек за това момиче. Започнахме да си споделяме и не след дълго умирахме един за друг, въпреки че не бяхме кръвни брат и сестра... Така си минаваха годините и ние растяхме. Тя разбра как е истинската й фамилия и се прекръсти на нея. Баща ни основа тази компания и ни назначи в нея, за да може да не ни е скучно. Отначало се противях, но тя винаги знаеше как да ме накара да приема, нещо което не исках. Само се усмихваше и аз омеквах веднага... Толкова красива и прекрасна...- спря
той и се усмихна. За първи път виждах директора да говори така за някого, все едно й се прекланяше. Той продължи.- когато порастнахме достатъчно, баща ни нареди да се вкарат първите намерени клетки от метеора. Не се противихме и с удоволствие приехме. Тогава не мислехме, че ще се наложи отдела да бъде създаден. Преставяхме си, че това е поредната ни игра и беля, която ще направим заедно. Когато и двамата се събудихме се чувствахме различни. Нещо в кръвта ни се движеше... Чувствахме се по-силни... След това разбрахме, че това е заради силата на метеора. Баща ни създаде тренировачна стая с най- новите за тогаващното време технологии. Тренирахме, но тя не напредваше. Дори мога да кажа, че силата й не беше мръднала от вкарването
на метеора в нея. Баща ни започна да ме хвали и да е разочарован от Амаю. Тя нищо не казваше, а само се усмихваше, както винаги правеше. Понасяше всеки шамар, който и поднасяше живота... Бях щастлив, защото най- накрая ме оценяваха, но не можех да я гледам как се руши от вътре.
- " Недей Кутони... Не бери грижа за мен... Ще се справя, каквото и да ми струва... Няма да те разочаровам... Обещавам"
- Казваше ми тя всеки път, когато се тревожех за нея.- каза Кутони и в тялото му усетих да тече любов. Толкова много е обичал майка ми... Мислех си и слушах разказа му с любопитство.
- Отидох при баща ни скришом от нея и го помолих да направи нещо, за да не се чувства така ужасно... Той ме послуша и я викна при нас, като незнаеше какво съм направил. Той й каза, че трябва да проверят нещо и сложи още клетки в нея. Когато се събуди беше по-силна. Чувствах, как силата течеше във вените й, а очите й не
бяха същите като моите...- спря той разказа си, а аз се сетих за реакцията на Клауд и Ейнджъл, когато се събудих в лабораторията. Спомних си за лицето, което видях в огледалото и онези различни очи. Вярно беше, че те не бяха синьо-зелени, а сиви.... Спомних си за чувството, което изпитвах тогава и колко бях объркана при вида си...
- Нейните очи бяха сиви и съвсем различни от моите. След няколко дена отидохме да тренираме и тя беше чудовищно силна. Повали ме на земята и ме победи. Тогава бях щастлив, защото я виждах да се усмихва искренно... Точно в това време започнаха атаките на другите компании и хората срещу нас...- натъжи се той и продължи.- Затова се наложи да създадем отдела и да започнем да създаваме войниците. Създаваха се войници, но те не бяха, като нас. Силата им не беше същата като на мен и най-вече на Амаю. Нямаха волята да се бият и тръпката за битки. Мина се време и тогава се появиха двама младежи, които много ме заинтригуваха и
помолих баща ми да ми позволи да им бъда наставник. Той ми разреши и Амаю започна да тренира с нас. Не след дълго тя се влюби в единият и от там започнаха всичките проблеми в отдела... Двамата младежи бяха Ейнджъл и Сефирот...- Веднага се вцепених и погледнах към сивокосия войник, който вече си беше навел главата надолу виновно. Знаех добре историята на Ейнджъл и Сефирот... Натъжих се и погледнах към директора, но той не си отделяше погледа от прозореца.
- Разбрах, че Ейнджъл ти е разказал за него и приятелят си и как Амаю си е тръгнала заради тях...- Кутони се обърна в този момент и се загледа в сивите ми очи и аз кимнах с глава.
- Същите сиви очи, като нейните....- смутих се.- Рейна, позволи ми да те тренирам... Да бъдеш силна, колкото беше Амаю... Какво ще кажеш?- попита с приятелски и мил глас директора...
А аз седях като попарена... Не бях очаквала подобно нещо... Но той веднага продължи и не ми остави време да отговоря.
- Повишавам те в първокласен войник...- Още повече се стъписах, защото толкова неочаквано беше това за мен. Та аз не бях изобщо силна, а единственото нещо, което ми даваше сила беше отвратителното същество, живеещо в мен. Хванах се за сърцето й една сълза се стече по бузите ми. В мен живееше нещо ужасно, жадуващо за смърт и кръв по света. Но можех да променя това... Но можех да използвам силата на чудовищото за защита на всички, които обичах от злото, което може би ни предстоеше... Погледнах решително към Кутони и казах твърдо.
- Приемам предложението ви директор Кутони.- той се усмихна, но попитах объркана.
- Защо червенокосия мъж, който е бил приятел на Сефирот и Ейнджъл напада компанията и това момиче, което беше с него... Къде е тя сега?- Кутони се смути и се обърна с гръб към мен.
- Дженесис е воден от жаждата за отмъщение към някогашните си приятели. А това момиче не ни е познато... Нямаме никаква информация за нея, няма досие в световната библиотека за досиета на хората... Все едно досега не е съществува... Също като теб, Рейна...- зениците ми се разшириха от изненада и в същото време от объркване.
- Как така? Нямам досие...?
- Да, Рейна... Защо се учудваш толкова?- попита ме спокойно той, а аз не вярвах на думите му.
- Еми чудно ми е... Защо само аз нямам?- директора се усмихна и заговори.
- Защото беше заличено от нас.- окорих се от думите му и се ядосах.
- Че защо компанията ще го заличава? Какво става тук, за бога?- извиках бясно аз и станах рязко от стола си. Сефирот усети гнева ми и веднага застана пред мен. Вгледахме се в очите и видях, че в неговите имаше нещо странно... Гледаше ме все едно щях да нараня директора и искаше да ме спре...
- Сефирот, стига... Достатъчно.- сивокосия си смекчи погледа и се отдръпна настрани.
- Виж, Рейна... Трябваше да ти заличим досието, заради майка ти... Не биваше да се зане, че Амаю ти е майка, но досието на това момиче не е заличено. Просто няма такова...- стана ми интерестно и моето проклето любопитство се показа.
- А може ли да получа разрешение да говоря с нея? Нека се опитам да разбера, каквото мога.- Кутони ме погледна и с умсивка на лицето отговори.
- Може... Прави, каквото искаш с това момиче.- аз също се усмихнах и кимнах с глава. Обърнах се и излязох от кабинета му, оставяйки ги сами. Бях доволна, защото знаех миналото на майка си и сега щях да разбера, за какво искаше да си отмъсти това момиче... През това време Закс стоеше пред тялото на момичето и го гледаше зверски и все едно искаше да я разкъса, но го възпираше желанието му да я види как се мъчи, как страда от болките от раните й. Лека демонска усмивка се появи на лицето му.
- Вие двамата... Излезте в коридора и ме чакайте там...- те го погледнаха объркано.- А, аз ще се позабавлявам тук с нея...- кимнаха с глава и излязоха от килията. В нея останаха само чернокосия ми ангел, които приличаше на подивял звяр и тя. В този момент доброто в него го нямаше и не приличаше на ангел, а на същински дявол... Закс се приближи до Маи и я ритна в корема. Оранжевокоската извика, а той започна да я заплашва.
- Ако не кажеш и една дума ще изпиташ двойно повече болка от досега.- тя едва си надигна главата и изсъска.
- Няма нищо да ти кажа, така че изгний в ада, нищожество...- Закс направо подивя, наведе се, хвана я за гушата и отново я вдигна във въздуха. Тялото на момичето се беше отпуснало, като на мъртвец. Бялото на очите й беше придобило червен цвят, заради кръвта, която е започнала да навлиза в тях. А погледа й беше непоколебим... Нямаше да предаде брат си и баща си, които толкова много я обичаха и се бяха грижили за нея, въпреки че нямаха кръвна връзка.
- Давам ти последен шанс...- изръмжа Закс, но Маи не се отказваше и беше ината.
- Няма...да...ти...кажа...нищо.- едва каза тя, а Закс отново я запрати мощно в стената и тя падна на земята по лице. Кръв се стече от устата й и падна на студената земя. Маи нямаше никакви сили, за да се подпре на ръцете и краката си, камо ли да стане. Единственото нещо, което можеше да прави беше да лежи на пода и да диша тежко и накъсано. Сърцето й биеше бързо и искаше да изскочи... Закс натисна едно копче и до него стената започна да се преобразява. Задвижи се назад и на неино мястото се появиха рафтове със най-различни уреди и оръжия за мъчения. Взе една тръба и веднага когато я докосна до себе си от нея излязоха изкри ток. Тръбата реагираше на клетките на метеора, но беше предназначена само за враговете или хора с клетките. Всеки войник в отдела имаше имунизация, която не позволява на тока от тръбата да му повлияе. Удари я в другата си ръка и изкрите хвръкнаха и западаха по земята. Но, най-опасното от тази тръба беше, че по нея има киселина, която раззяжда всичко, само с един допир. Затова Закс винаги, когато влизаше в затвора си слагаше ръкавици, които бяха специално изработени от материал, който нищо не може да ги продупче или изгори... Закс започна да се приближава до Маи и когато стигна до нея се наведе на нивото на лицето й.
- Не ми оставяш избор...
- Майната ти.- изръмжа тя и го заплю в лицето. Това беше края на търпението му, затова се надигна и хвана блузата й. Дръпна я силно и тя се разкъса. Парчетата плат започнаха да падат по земята, а Маи се паникьоса. Питаше се какво ли ще й направи? Дали беше, като всички останали мъже? Щеше ли да вземе най-ценното й съкровище...
Закс се усмихна дяволито и замахна ръката си с тръбата. Тръбата се стовари върху безсилното тяло на момичето и веднага се пролича една линия от киселината върху гърбът й. Ужасяваща и срязваща болка я прободе и тя извика. Целия затвор закънтя от вика й и усмирените затворници отново започнаха да викат и блъскат по решетките. На Закс не му пукаше изобщо как наранява момичето, а само да си отмъсти заради болката, която му бяха причинили тя и червенокосия враг. Бяха погубили почти всичко ценно в неговия живот... Бяха отнели човека, на когото най-много се беше възхищавал... Човека, който го обичаше, като свой баща и той винаги го подкрепяше... Сърцето му кървеше и искаше да види, как тя съшо кърви... Как кръвта й замества кръвта на вече мъртвия му наставник... Замахна и започна да я удря с все сила с тръбата по гърбът и да оставя белези и рани по кожата й. Маи започна да вика и кръв излизаше от раните й. Алената червена кръв се стичаше по слабото й тяло и образуваше локва на земята. Цялото й тяло изтръпваше с всеки изминал удар и усещаше, как киселината я изгаря. Затвора кънтеше от жалостните писъци на оранжевокосото момиче, а един от затворниците побесня. Започна да тресе с всичка сила решетките на килията си. Беше си спомнил как се бяха държали те с него, как се беше чувствал тогава и никога не беше успял да го забрави. Изведнъж решетките се изкъртиха и той излезе от килията си и се затича към килията на Маи. Искаше да я спаси и да й спести мъките, които може би я очакваха. Но пред него изскочиха двамата войници, които седяха пред килията на Маи. Единият замахна с юмрук и удари затворника. Мъжът излитна и се блъсна в стената. Падна на земята, а другият го вдигна и вкара в друга килия, като го хвърли на земята и се изсмя злобно.
Закс удряше ли удряше и дори викаше.
- Това е за Клауд...- извика и стовари тръбата върху Маи.- Това е за Ейнджъл...- отново удари тялото на момичето и една сълза падна от очите му. Маи лежеше и понасяше ударите, защото не можеше да направи нищо. Киселината раззяждаше кожата й и не й даваше да събере дори и малко сили. Не можеше да му се противопоставя... Нямаше ги силите, които биха й помогнали... Нямаше го желанието... Маи започна да се гърчи и не спираше да плюе кръв. Закс за пореден път замахна с ръка и точно търбата да достигне до тялото на Маи се появих между тях и хванах тръбата с ръка. усетих, как киселината изгори кожата ми, но на мен не ми пукаше. Той се стъписа, а аз си извърнах погледа и погледнах момичето. Вцепених се и зениците ми се разшириха, като видях как я беше подредил той. Не вярвах, че това е онзи Закс, който познавах... Беше я удрял по най-жестокия начин... Кипнах и се вгледах в него. Очите ми бяха като на животно, а той ме гледаше
хем объркано, хем гневно.
- Рейна... Какво правиш тук?- властно ме попита той, а аз отговорих с въпрос.
- Какво правиш? Какво ти става? Как може да се държиш така с едно момиче?- той си намръщи веждите.
- Не ти влиза в работата? Нямаш право да си тук... В затвора е позволено да се влиза само от първокласни войници и с разрешение от директора... Върви си.- очите ми придобиха червеният си цвят и изсъсках.
- Няма... Няма да си тръгна и да позволя да я убиеш...- Това още повече разгневи Закс.
- Да не би да ми се противопоставяш, Рейна...?- запита ме той.
- Тя е ценна... От нея ще измъкнем информация, но не по този начин... Не така...- Казах решително аз.
- Махни се Рейна, предупреждавам те?
- И какво, Закс? Какво ще направиш, ако откажа? Ще ме удариш ли?- не спирах да го предизвиквам. Едва сега се вгледа в очите ми и видя ината, който придавах и не показвах с нищо, че ще се откажа, но той не можеше да го направи... Не можеше да ме удари, просто сърце му не даваше. Изтръгна тръбата от ръцете ми и я хвърли на земята. Обърна се с гръб към мен и изсумтя. След това излезе от килията, а аз веднага изтичах и приклекнах до момичето.
- Добре ли си?- моментално я запитах, а тя само си вдигна главата, погледна ме в очите и изпадна в безсъзнание. Вдигнах я и я сложих на леглото, което беше сложено близо до веригите. Тъкмо да тръгна ивниманието ми беше привлечено от някаква снимка, която лежеше в кръвта на Маи. Явно беше паднала от нея, докато са я удряли така жестоко. Намръщих се и я подминах, но моментално се спрях, защото любопитството ми не ме пускаше да си тръгна, докато не разбера, кой е на тази снимка. Върнах се две крачки назад и вдигнах снимката. Тя беше обърната с гърба нагоре. Завъртях си пръстите и веднага се вцепених на място. Тя беше абсолютно същата с моята. На нея беше майка ми... Същото красиво лице, сивите и нежни очи, същата запленителна усмивка. Не можех да повярвам, че това момиче притежаваше снимката, която е най-ценна за мен на този свят. Извърнах си главата назад и се загледах в Маи. Всякакви мисли ми минаха през главата, но докато не говорех с нея, нямаше да знам кои са верни и кои грешни... Погледнах още веднъж снимката на майка ми и я оставих до безсилното тяло на момичето. След това излязох от килията и от затвора. Дали това беше само съвпадение или започвах да си въобразявам? Какво ли ми ставаше? Дали пък мъката ми по Ейнджъл ме заслепяваше и ме караше навсякъде да виждам него и майка ми... Е, отговорите на всички тези въпроси щях да
науча съвсем скоро.......
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Съб Юни 05, 2010 1:04 am
Kotana това е тя
Spoiler:
Долу-горе така изглежда, но във фика съм я описала, че е много по- малка. А относно следващата глава, ще се помъча утре да я напиша и да я пусна. Понеже трябваше да пишем с Vishnev cvqt пишем фикче за конкурса. Много съжалявам Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 519416
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пет Юни 18, 2010 1:57 am
Ето ме и мен най- накрая със следващата главичка на фика Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540
съжалявам, че не съм пускала толкова много време, но си имах проблеми и затова не можах да я напиша Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 659188 Но ето я прясна, току що излязла от фурната Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540 Надявам се да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 507540 Специално за Близнаците, hell( разбира се) и моите три Любов- Ваня, Сез и Тони - обичкам си ви много Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 183921

84. Минаха се няколко дена от случката в затвора и всичко се беше нормализирало. Единственото нещо, което не беше наред, бях аз.... Не преставах да мисля за момичето и снимката на майка ми, която явно беше паднала от нея. Коя беше тя? Защо носеше и така ревностно пазеше тази снимка.... Лежах и гледах към белия таван и бях доста oбъркана... Какво ли трябваше да направя в този момент? Да се опитам да забравя за случилото се и да се правя, че не ми пука или да отида при нея и да я попитам директно? Отново се чувствах изгубена и незнаех по кой път да поема... Кое е правилно и кое не?
Изведнъж вратата се открехна и погледа ми веднага се стрелна към нея. Никой не се виждаше да седи и леко се смутих. Какво ли ставаше? Вратата седеше отворена и нито се затваряше, нито някой влизаше в стаята. Обхвана ме някакъв страх, който и аз самата не разбирах. Все едно, нещо лошо предстоеше да се случи и това много ме безпокоеше. Изведнъж ми се зави свят и всичко в стаята се въртеше. Виждах лампата двойна и да се приближава към леглото ми. Главата ме болеше много, а ушите ми пищяха... Какво ми става? Мамка му... Изпсувах и се опитах да стана, но точно когато се подпрях на ръцете си залитнах и се стоварих на леглото. За първи път ми се случваше подобно нещо и не разбирах какво е то. Какво ли ми ставаше? Сигурно беше някоя настинка... По- късно трябваше да отида в лабораторията и да помоля да ме прегледат... Да, точно това щях да направя... Мислех си, когато пред мен застана малкото ми рохенче.
- Аи... Какво правиш тук?- Попитах шокирана, защото знаех, че на тях не им е позволено да излизат, ако не е пълнолуние. Тя ми се усмихна искрено и заговори.
- Дойдох да те видя и да ти помогна...- Зениците ми се разшириха...
- Да ми помогнеш ли?- запитах отново, но този път бях объркана.
- Да Рейна, да ти помогна... Усещам, че нещо не е наред... изгубваш се в себе си и се колебаеш...- кимнах с глава, а тя продължи.- Какво има? Може да ми споделиш...- наведох си главата надолу.
- Кажи ми, моля те... Какво те измъчва?- не спираше да ме пита тя и долавях загрижеността в гласът й.
- Добре ще ти кажа...- започнах, като си вдигнах главата и я погледнах уверено. Тя се усмихна широко, изправих се и седна на дланта ми. Започна да си полюшва малките крачета, а аз се засмях. Приличаше на малко детенце, което е щастливо... Тя беше безгрижна и свободна... Волна, като птичките и живееше в приказен свят... Как ми се искаше да бъда, като нея... Тя ме ритна с краче, но аз дори и не го усетих. Опомних се и отново се засмях. Тя си нацупи личицето, а аз започнах да говоря.
- Липсва ми Ейнджъл...- веднага очите ми се насълзиха.- Липсва ми времето прекарано с него... Как ме караше да се усмихвам и ме милваше, когато съм тъжна...- едва сега една сълза се стече от очите ми. Аи литна и я избърса с цяла ръка. след това отново седна върху ръката ми и аз разбрах намека й.
- Благодаря ти Аи...- усмихнах се и продължих.- Но всъщност ми е мъчно, защото никога не съм виждала майка си...- сетих се за снимката, която имаше и онова момиче.
- Онова момиче...- инстиктивно казах без да осъзнавам, че съм го казала. Рохенчето ми си смръщи веждите и запита раздразнено.
- Онова момиче?- наистина ме бе чула...- Обясни ми?- заповяда тя с медения си и нежен глас.
- Има едно момиче, което е пленница в отдела...- наведох си главата.- Тя е от страната на враговете, но има нещо странно в нея...
- Странно ли?- запита объркано Аи. Поклатих глава и продължих.
- Това момиче има снимка на майка ми...-
- Какво?- не почака да продължа и започна да ръкомаха.- Но как? Това не може да...- заекна и се свлече изведнъж на дланта ми, все едно някой я беше попарил и изтръгнал крилцата. Паникьосах се и веднага я сложих на леглото си. Какво трябваше да направя? Как можех да й помогна? Питах се, без да знам отговорите на въпросите си... Никога досега не бях се изправяла срещу такъв проблем... Изведнъж Аи се опомни толкова бързо, както беше изпаднала в безсъзнание. Изправи се и ме погледна право в очите. Седях шокирана и незнаех какво да направя.
- Рейна... Трябва да говориш с това момиче...- още повече се обърках.
- Но защо? Какво ти стана изведнъж?- попитах неразбираща.
- Нищо, просто усетих някаква смущаваща аура в отдела... имам чувството, че ми е позната... идва от това момиче... Все едно ти и тя сте еднакви... Сякаш я познавам...- ококорих си очите, защото това, което ми казваше не може да бъде вярно... Аз и тя еднакви... Не... Това е невъзможно...
- Рейна...- извика ме малкото ми рохенче, като ме откъсна от тревожните ми мисли.
- Кажи Аи...- погледнах я въпросително, а тя, както винаги ми се усмихна и заговори.
- Тръгвай... Недей да чакаш... Време е да разбереш истината...- кимнах с глава и станах от леглото си. Тъкмо, когато направих крачка напред се спрях и се обърнах назад. Погледнах малкото същество, което седеше на белите чаршафи и не спираше да ме дарява с усмивка... Толкова красива и подаряваща ми щастие... Също се усмихнах и излязох от стаята си. Вървях по коридорите и слизах надолу към затвора с ужасните килии... Добре, че не ми
трабваше позволение да отида, защото нали си имах вече титла "Първокласен войник" и имах правото да ходя, когато си искам...
Не след дълго стигнах пред вратата на затвора, когато пред мен се появи, от незнайно къде, Рино. Отново онази ситуация, която ми напомняше за Ейнджъл... Очите ми потрепнаха за миг, но веднага се опомних и започнах да говоря спокойно.
- Пусни ме да мина, Рино...- заповядах му аз, а той се намръщи, както тогава и каза.
- Не мога да те пусна!- нещо в мен трепна.
- Как така не можеш да ме пуснеш? Защо?- запитах викайки.
- Нямаш позволение от директора или Закс...- веднага го прекъснах.
- Как така трябва да имам позволение? Нали съм първокласен войник и не ми трябва такова?- бях объркана и очаквах отговорът му. Тъкмо, когато щеше да ми поясни, зад мен се появи някой и започна да говори. Веднага познах гласът му, защото никога нямаше да го забравя.
- Какво правиш тук...?- троснато ме запита Закс. Леко се подразних от тонът му, но запазих хладнокръвие и се обърнах с лице към него.
- Дойдох да видя онова момиче.- Видях как веждите му се сбръчкаха от недоволство.
- не може!!!- изрепчи ми се той насреща. Кръвта ми започна да се надига и да бушува в мен. Как си позволяваше да ми държи такъв тон.
- И кой казва, че не може?- изпъчих се и го казах със заядлив глас.
- Аз!!!- начумери се той, защото нямаше да позволи на никой и нищо да му противоречи.
- Но нали аз съм вече първокласен вой... - не можах дори да си довърша изречението, когато ме хвана за ръката и ме доближи до себе си.
- Слушай какво Рейна, няма да ти позволя постоянно да ме правиш на глупак пред другите... Преди можеше, защото бях не толкова значим, но сега... Сега съм първокласен войник и заемам постта на Ейнджъл, така че бъди добро момиче и не ме излагай...- очите му бяха гневни и заплашителни.
- Ти за кого се мислиш да ми говориш така, аа...?- му отговорих на заплахите. Усетих как тялото на Закс се напрягаше и нервите му се гънеха. Лицето му се сбръчка, а скулите му се очертаха видно.
- Не ме карай да ставам груб, Рейна...- отново ме заплаши, но на мен не ми пукаше, защото знаех, че не би посмял да ме нарани. Винаги се размекваше, когато е близо до мен, но не го показваше. Затова държах на своето и продължих да му се отговарям.
- Иначе какво?- целия почервеня от гняв. Вгледа се в очите ми и в същото време каза на другия войник.
- Рино свободен си, върви да си вършиш работата...- Рино се смути и погледна към ръката му, която ме държеше грубо.
- Ама... Вие...- беше прекъснат от силния вик на Закс.
- Казах, че си свободен... Не ме карай да се повтарям...- Рино изтръпна и веднага се изнесе от коридора. Останахме само аз и подивелия Закс в коридора и имах чувството, че точно в този момент нещо лошо ще стане. Чернокосия ми ангел беше по- бесен и от онзи път, когато бяхме на езерото. Тогава имаше кой да го спре, но сега... Сега бяхме сами и жадуваше да ми даде суров урок за надменното ми държание спрямо него. Очите му светеха зловещо и ме гледаше със зверски поглед.
- Пусни ме...- извиках бясно и започнах да си дърпам ръката назад, но той ме беше хванал здраво и я стискаше силно.- Пусни ме ти казах... Причиняваш ми болка...- не спирах да викам и опитвах да се измъкна.
- Казах ти, че трябва да спреш, но ти не ме слушаш. Защо си винаги толкова твърдоглава?- запита ме Закс и не си отделяше погледа от очите ми. Все едно искаше да проникне в тях и после да ги изтръгне.
- Еми, такава съм... А ти защо си винаги такова надуто копеле?- цялото му тяло започна да се тресе от гняв, но все още нещо го възпираше да ме нарани.- Едно нещо не мога да разбера?- той си повдигна веждата въпросително.
- Не можеш да разбереш? Какво?- стиснах си зъбите и изсъсках право в лицето му.
- Защо, когато беше второкласен войник се държеше нормално с мен и останалите, а сега изведнъж, когато зае поста на Ейнджъл стана надменен... Двуличник... Това си ти... Никога няма да бъдеш, като Ейнджъл...- Това беше върхът на моите обиди. Имах чувството, че вените му се пукаха и кръвта излиза от тях, а нервите му да се късат. Сърцето му подивяло биеше, а мускулите му се свиваха. той си надигна другата ръка и ми зашлеви силна и звучна плесница. Когато дланта му се удари в мен, почувствах не толкова болката, отколкото някаква дупка, която се отваря и поглъща доброто в Закс. Дланта му леко се беше отличила на бузата ми, а в очите ми се четяха смесени чувства: гняв, болка и най- вече разочарование. За първи път Закс се беше осмелил да ми посегне и да ме нарани
по някакъв начин.
- Мразя те... Мразя те... Мразя те.- виках бясно и подивяла от шамара, които ми беше зашлевил, без окото му да мигне.
- Много пъти те предупредих, но ти не... Да, няма да бъда никога, като Ейнджъл и затова ще те поставя на мястото ти и ще те науча да се държи, като послушна кукла.- започна да ме дърпа за ръката и не разбирах какво иска да направи.
- Това ли означава за теб любовта? Така ли я изразяваш? С бой... Е, значи си най- нещастният човек на света... Съжалявам, че ти се отдадох онази вечер при езерото... Съжалявам, че въобще те срещнах и се влюбих в теб... Всичко беше една огромна грешка...- Ядосан беше меко казано... Беше направо бесен, заради думите ми.
- Нещастник... Съжаляваш... Грешка... Ще ти покажа аз на теб, каква ти е грешката... Много говориш...- зениците ми се разшириха от уплаха, защото наистина беше решил да ме удари отново, дори и да си използва силите срещу мен.
- Моля те, Закс... Пусни ме...- Отново си засили ръката срещу мен и аз си затворих очите, защото не исках да виждам в какво чудовище се превръща любовта на живота ми. Възможно ли беше това да е наистина той. Това ли беше Закс, в когото първоначално се влюбих? НЕ!!! Не беше той... Някакви демони го обладаваха, но най- лошото беше, че не знаех как да го спася от тях. Точно преди да ме удари отново, Нещо спря ръката му.
- Какво правиш, закс?- чу се груб глас и моментално си отворих очите. Вцепених се на място, защото този, който беше хванал ръката на Закс беше Сефирот... Да, същият Сефирот, който в кабинета на директора ме гледаше с презрение и омраза... Чернокосия ми ангел го погледна гневно и изсъска.
- Пусни ме Сефирот... Остави ме да й покажа как трябва да се държи с всички в конпанията.- не смеех да мръдна, защото не разбирах какво цели с това.
- Ще престанеш ли или ще си имаш работа с мен...- каза сериозно и заплашително сивокосия първокласен войник. Двамата не спираха да се вглеждат един в друг и се мъчеха да се изплашат взаймно. Нито един не мърдаше и дори никаква реакция не показваха, че ще отстъпят. Най- накрая Сефирот си стисна зъбите.
- Щом предпочиташ това, така да бъде.- Изведнъж тялото на Закс се успокои и ме блъсна назад. Изсумтя, а аз залитнах, но не паднах, защото се опитах да се задържа на краката си. Сефирот го пусна и се обърна към мен.
- Добре ли си?- запита ме той, а аз все още не осъзнавах защо го прави. Кимнах с глава, а Закс ме погледна зверски и излезе от коридора. Сефирот се приближи към мен и посегна да ме докосне по лицето, но по инстинкт му блъснах ръката настрани и отстъпих назад. Той леко се смути, но фалшиво се умсихна и ме запита.
- Какво търсиш тук?- гласът му за първи път беше приятелски.
- Исках да говоря с пленницата и да разбера, каквото мога.- Направи учудена физиономия, но после се усмихна и заговори.
- Добре... Щом това желаеш, нека така да бъде.- обърна се и излезе. Бяха ме оставили самичка в коридора... Объркана и неразбираща... Поседях така няколко минутки, но си спомних, за какво точно бях дошла и отворих вратата на затвора. Веднага в лицето ми се сблъска онази ужасяваща миризма на затвор и онзи студен и мрачен въздух. Смразяващата картина се намести пред очите ми и образите на Клауд и онова момиче се появиха... Как Закс
ги беше измъчвал и удрял до припадък. Стиснах си зъбите и студени вълни обливаха тялото ми. Как бих искала да си отмъстя за действията му... Но проблема беше, че не можех. Сърцето не ми го позволяваше, защото той беше любовта на живота ми; човека който вечно щях да обичам и който не бих заменила за нищо на света. Стъпих вътре и тръгнах по зловещият коридор. Мислех си какво ли щях да науча от момичето... Какви ли изненади ми готвеше съдбата... Незнаех... Но явно скоро щях да разбера....
Ŧħе_SлladuRчЭ
Ŧħе_SлladuRчЭ
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
Рожден ден : 23.06.1996
Години : 28
Мнения : 1972
Дата на рег. : 07.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пон Юни 28, 2010 3:15 pm
Вече аз ще пускам главите, защото тсунаде няма да влезе.
Специално за onyx&pink по случай рожденият й ден... Много те обичкам Любов.... /от Галя/


85. Вървях по коридорът на затора, а мъжете този път нито викаха, нито буйстваха. Оглеждах се на всички страни и бях шокирана. Друг път, когато вървях по коридора те или викаха, или държаха решетките на килиите и искаха да излязат... Но, сега... Сега те бяха кротки, като опитомените коне... Какво ли ставаше? Питах се и страх се бе появил на лицето ми. Зрението ми изведнъж започна да се замъглява и да ми се вие свят. Коридорът ми се струваше като тунел без изход, а стените се отдалечаваха от мен... Какво ми става? Мамка му... Изпсувах, но в този момент залитнах и се стоварих върху решетките на една от килиите. Едва когато усетих студеното желязо се осъзнах и се хванах за тях. Сведох си главата надолу, за да ми помине и да се съвзема напълно. Усетих как нещо удари решетките и веднага си вдигнах главата. Очите ми срещнаха тези на един от затворниците. Гледаха ме кръвожадно и искаха да измучат всяка моя капка кръв. Очите ми трептяха от страх, защото тялото ми не ме слушаше. От стреса се бях сковала и не мърдах. В следващата секунда се отблъснах от решетките и паднах на земята изплашена. Затворника ме гледаше, както звяр гледа жертвата си. Повдигна крайчеца на горната си устна и я изви в подигравателна усмивка. Започна да бие по решетките на килията и едва сега виковете на другите се чуха. Те кънтяха из затвора, а ехото им ме прорязваше в главата. Гледах го със страх в очите ми и от време- навреме те потрепваха. Захлупих си ръцете на ушите и започнах да викам с жалостен глас.
- Стига... Стига...- а затворника така и не спираше да вика.
- Умри... Умри, отрепко...- тези думи се повтаряха в главата ми и все едно ме раздираха от вътре. Колко ли болка им бяха причинили? Колко ли са страдали, за да искат да сме мъртви? Отново ми се зави свят и ми прилоша. Всичко около мен се въртеше и бавно клепачите ми се затваряха сами. Точно преди да се затворят изцяло, някой ме хвана за едната ръка и я махна от ушите ми. На секундата си отворих широко очите и погледнах към човека... Не можех да повярвам на очите си... Точно него не бях срещала днес и не бях очаквала, че ще го видя в затвора...
- Какво правиш тук, Рей?- попита ме той с приятелски глас, а на мен още повече ми прилоша... Започнах да кашлям, станах и изтичах към тоалетните, като си сложих ръката пред устата. Клауд седеше на мястото си шокиран и не смееше да мръдне. Твърде объркано му се струваше държанието ми напоследък. Когато стигнах пред вратата, я отворих бързо и влязох направо в женската. Заключих вратата и се наведох над тоалетната чиния. Чух как външната врата се отвори и Клауд влезе вътре. Хвана дръжката на вратата, която бях заключила и се опита да я отвори, но неможа.
- Добре ли си, Рейна?- запита ме той загрижено.
- Моля те, Клауд... Махни се от тук...- отговорих засрамена.
- Няма да те остави, просто ми кажи какво става? Защо се държиш така странно?- повдигнах си главата и взех доста от кърпичките, които бяха оставили. Избърсах си добре устата и се обърнах с лице към вратата. След това се облегнах на стената и се свлякох по нея, докато не седнах на пода. А русокосия ми приятел не спираше да ми говори притеснен и да почуква от време навреме по вратата.
- Хайде де, Рейна, кажи ми какво ти е... Защо поне не ми отговориш на въпроса? Толкова много ли искам от теб?- Клауд пусна дръжката на вратата и се обърна с гръб към нея.- Добре... Щом не искаш да ми кажеш и да ме пуснеш при теб си тръгвам... Няма да те притискам и ако има нещо, което те измъчва можеш винаги да разчиташ на мен.- едва когато направи няколко крачки напред отключих вратата, но останах на земята. Той разбра намека ми и влезе при мен. Шокира се, когато ме видя да седя на земята и да си стискам колената. Няколко сълзи седяха на очите ми и едва се възпираха да не паднат по лицето ми. Той седна до мен и ме прегърна. Едва сега сълзите ми започнаха да се леят от очите ми. Чувствах се толкова самотна и нежелана от любовта на живота ми. Усещах празнотата в душата си и скоро нямаше да си отиде... Клауд зарови главата си в косата ми и нежно заговори.
- Защо плачеш? Какво е станало, моля те кажи ми?- не спирах да прихлипвам и да не зная дали да му кажа или не. Дали щеше да разбере болката ми? Или пък по- лошо... Щеше да отиде и да се скара със Закс, заради мен. Не можех да го позволя... Не и това...
- Нищо ми няма Клауд, просто още съм разтроена, заради случката с Ейнджъл... Нищо повече...- опитах се фълшиво да се усмихна и Клауд ми повярва, въпреки че знаеше, че насила се усмихвам. Кимна с глава и ме притисна силно към себе си. Толкова беше приятно... Да чувствам как сърцето му бие равномерно, а дишането му бе леко учестено. Усещах закрилата и топлината, която ми даваше тялото му. Как силните му ръце се опитваха да ме прегръщат нежно, а не да ме счупят на парчета... Все едно усещах чувствата му, на които не можех да отвърна... Тогава други мисли нахлуха в главата ми. Мисли за онова момиче и образът на майка ми се появи пред очите ми. Веднага си надигнах тялото и се отблъснах от Клауд. Той ме гледаше все така ококорен и не разбиращ какво правя. С всяка секунда го изумявах и си променях настроението... Това наистина не беше нормално за мен и той започваше да се притеснява за състоянието ми... Но истината беше, че се бях сетила за първоначалната ми цел и непременно щях да я осъществя по един или друг начин. Подпрях се на ръцете си и станах. Русокосия ми приятел също се изправи и ме погледна с очакване, за да види какво те първа щеше да ми хрумне да направя. Вгледах се в очите му и започнах да говоря.
- Благодаря ти за всичко, но аз имам работа и трябва да я свърша... Така че били ме извинил.- тръгнах към вратата и когато го подминах, той ме хвана за ръката и ме спря. Извърнах си погледа към него, а той ме запита.
- Защо изведнъж стана студена? Какво ти става, немога да разбера? И каква е тази толкова спешна работа?- той си надигна едната вежда и продължи.- Да не би случайно да ме избягваш?- въпросът му ме удари в лицето и цялото ми тяло потрепна.
- Как може да говориш така, Клауд. Аз да те избягвам... Никога... Недей да си мислиш такива неща, но трябва да отида при затворнич...- заекнах, защото се сетих, че не трябва да казвам нищо.
- Затворничката имаше предвид, нали...?- запита ме той с объркване в очите. Потрепнах и се сковах. Наистина ме беше чул... Сега какво ли трябваше да му кажа... Да го излъжа или не? Наведох си главата надолу и промълвих.
- Да... Отивам при заложницата, защото искам да разбера много неща, които ме объркват...- Клауд ме пусна и застана до мен.
- Тогава идвам с теб.- решително и защитнически каза русокосия ми приятел. Усмихнах се и го ударих по ръката с лакътя си.
- Не ставай смешен, Клауд... Няма от какво да ме защитаваш или страхуваш. Достатъчно силна съм и тя неможе да ми навреди. Така че се успокой и ме остави сама да се справя с това.- леко се засмя и ми смигна. Тогава ме подмина и излезе от тоалетната. Останах отново сам- сама с мислите си... Поседях около минутка вътре и след това излязох в коридора. Огледах се наоколо, но затворници не се виждаха, нито се чуваха да викат. Беше настанала убийствена тишина, все едно потоп беше минал. Тръгнах отново по коридора и когато стигнах килията, където спеше момичето се спрях, но се сетих, че нямам ключ за вратата. Огледах се и се досетих, че всички ключове седят в Рино... Естествено... Рино... Но къде щях да го търся, като беше избягал с подвита опашка след заплахите, които Закс отправи към мен и грубото му държание към него. Натъжих се и си наведох главата надолу, но в този момент някой застана до мен. Дори и не го бях чула, пък да не говорим, че не го бях усетила... Обърнах си погледа към мъжът, който седеше до мен и ахнах... Това беше Рино... Но как? Откъде беше разбрал, че искам ключовете?
- Искаш да влезеш?- запита ме спокоино той и аз кимнах с глава. Той извади връзката с всичките ключове и отвори вратата. Влязох вътре и когато затвори вратата заговорих.
- Откъде знаеше, че ми трябва помоща ти?-
- Срещнах Клауд и той ми каза.- не почака и отговори. Усмихнах се и се обърнах към момичето. Чух как стъпките на Рино се отдалечиха и най- накрая бях останала сама с нея... С момичето, което има снимка на майка ми... Доближих се до нея и седнах на леглото, където спеше. На пода седеше паднала снимката и когато я видях, я вдигнах и се загледах в лицето й. Толкова красиво и прекрасно... Явно докато е спяла я е съборила, но странното за мен беше, че щом снимката е на земята, тя не се е пробуждала през тези дни... Толкова ли изтощена е била? Толкова жестоко ли я е удрял Закс, че да спи непробудно толкова дълго време... Извадих и моята снимка и ги доближих една до друга... Съвсем еднакви бяха... Същите очи, същото бяло лице и снимана на едно и съшо място... Но как е възможно това... Беше минал около половин час, когато оранжевокоската се размърда и несъзнателно изпъшка. Тялото й все още беше насинено от ударите на войниците и Закс. Смутих се и веднага станах, за да й освободя място. Не след дълго Маи бавно си отвори очите и първото нещо което видя беше мен. Използвах момента и скрих моята снимка, а ръката с нейната я спуснах до тялото си. Когато ме видя се опита да се изправи моментално, но веригите, които бяха оплетени около ръцете не й позволиха. Стисна си зъбите от болката, която й създаваха всичките наранявания, но се стегна и изсъска със злоба.
- Какво търсиш тук...? Махай се, иначе ще те убия...- подразних се от тонът й и се засмях подигравателно.
- Не ме разсмивай... Знаеш, че няма да можеш, затова не ме карай после да съжалявам, ако те нараня.- успокоих се и продължих.- Тук съм, защото искам да говоря с теб и да ми разясниш някои неща.- но тя не спря да се държи надменно и да се заяжда.
- Майната ти... Нищо няма да ти кажа... Дано ти и всички в тази проклета компания изгорите в ада... Особенно, онова чудовище, което ще си плати за всеки негов удар по мен...- нервите ми започнаха да се сгъват, а кръвта ми да кипи. Нямаше право да ми говори така, още повече да нарича по този начин любият ми.
- Мери си приказките, защото не си в позиция да заплашваш и да обиждаш.- малко по малко се ядосвах и незнаех докога щях да издържа да се въздържам.- Маи хвана веригите и се засили към мен, като се опита да ги изтръгне, но това беше доста трудно. Стиснах си зъбите от гняв и когато тя падна на земята, се доблизих до нея, приклекнах и се засмях предизвикателно.
- Май неможеш да мърдаш, ааа...? Защо се инатиш и се бориш напразно? Знаеш, че ако пожелая мога да те нараня много по- болезнено от Закс... Затова стой мирна и ме изслушай, не съм дошла да се бия с теб...- но в този момент тя ме хвана за кракът и го дръпна напред. Изгубих концентрация и мощно се стоварих на земята. Силно падане се чу, а оранжевокоската едва се изправи, повдигна си крайчето на устните и каза.
- Какво каза, че не те чух... Ще ме победиш...- този път се изсмя силно, а аз лежах на пода и едва си поемах въздух. Гърбът и всяко кътче по него ме боляха.
- Ама ти сериозно ли си мислеше, че ще ти се оставя да ме третираш, като куче и да ме унижаваш, както правеше скапаното копелето онзи ден... Не си познала... И запомни... Само да изляза от този отвратителен затвор ще убия нищожеството.- Това беше върхът... Не можах да издържа и събрах сили в тялото си. Тогава онези червени очи се появиха и енергията буквално потече от мен. Моментално нараняванията и болките, които бяха причинени от падането ми зарастнаха и се махнаха. След секунда си отворих очите и се изправих. Маи изглеждаше спокойна, но усещах как вътре в себе си имаше безпокойство. Направих няколко крачки към нея, но тялото ми се вцепи на място. Ококорих се и се опитах да мръдна, но без успех. Все едно беше замръзила тялото ми...
- Е, в крайна сметка аз ще победя...- усмихна се демонски Маи и не отделяше очи от мен. Веднага разбрах, че за тази сила трябва да е концентрирана и да не откъсва очи от мен. Затова събрах силата си в едната ръка и когато усетих, че пробивам полето, което беше създала, за да не мърдам, си помислих за жезълът ми и той веднага се появи. Тя видя това и се разконцентрира. Отмести си погледа към оръжието ми, а аз това и чаках. Тялото ми се освободи от нейните окови и с дръжката на жезълът ми я блъснах назад и тя излетя. Удари се в стената и падна на земята. тогава се появих пред нея, хванах я за гърлото и приклекнах.
- Същата си като него...- при изказването на тези думи очите ми потрепнаха и не съзнателно зениците ми се разшериха. Маи видя това и реши да изпозва слабостта ми.
- Явно го обичаш... Колко жалко за теб.- усмихна се и продължи.- Копеле, като него не заслужава да бъде обичано, нито от теб, нито от когото и да било.- смръщих си веждите и ми трябваше още малко, за да избухна и да не ми пука за нея. Дали ще я нараня или дори убия...
- И с теб ли прави така...- още повече ме объркваха думите й.- И теб ли удря по този начин и наранява?- не можех да повярвам на казаното от нея... От къде знаеше, че се е държал с мен по същия груб начин, както и с нея.- Хайде давай... Убий ме... Но няма да го промениш... Никога...- Този път не издържах и си вдигнах жезълът. Точно преди да замахна погледът и бе приковен на снимката, която беше паднала от ръката ми. Погледна ме в очите.
- От къде взе тази снимка?- Седях на мястото си и не знаех какво да направя или кажа. Беше ме хванала неподготвена и когато се вгледах в очите й, видях същата решителност да защити скъп за нея човек. Изправих се бавно и си махнах ръката от нея. Отстъпих няколко крачки назад и когато стигнах до снимката я вдигнах.
- Махни си мръсните ръце от нея.- извика гневно Маи. Усмихнах се и спокойно казах.
- Хубава е, нали...? Коя е тя?- оранжевокоската за миг се успокои и си наведе главата надолу.
- Майка ми, която не познавам...- ококорих се веднага, защото не можеше да е вярно това... Тя й била дъщеря... Значи аз и тя... Неееее,... Не е възможно това...
- Майка ти значи... Разкажи ми за себе си... Как си живяла? Какво ти се е случило, че си попаднала от вражеската страна?- тя ме гледаше учудено.
- Защо ти е да знаеш? Какво те интересува това как съм живяла?- седнах на леглото и й се усмихнах искрено и приятелски. Шокът не я напускаше и започваше да се паникьосва. Потупах по леглото и заговорих спокойно.
- Седни и ми разкажи... Нека узная...- Маи стана и седна на логлото до мен. Вгледа се в очите ми и там видя разбиране и приятелство. Никога не си беше представяла, че момичето, което беше готово да я убие ще иска да узнае миналото й... Най- накрая щах да разбера истината за нея и може би имах някого на този свят... Имах си сестра, която мислех за враг... Не си бях представяла, че може някога да имам по- малка сестричка... Каква съдба... Най- накрая да ме зарадва и да бъда щастлива... Точно сега ми беше нужна... Да запълни празнотата в душата ми и да излекува раната в сърцето ми, която остави Закс след последното си изпълнение. Но най- хубавото беше, че ми предстоеше да узная как е живяла току що намерената ми сестра, за което бях много щастлива......
onyx&pink
onyx&pink
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Wonderlnd
Рожден ден : 28.06.1994
Години : 30
Мнения : 2583
Дата на рег. : 13.01.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета:

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пон Юли 05, 2010 5:47 pm
86.
- До дванадесет годишна възраст живеех в едно сиропиталище. Беше малка сграда и едва стигаше за всички деца, които живеехме там. Директорката и възпитателките бяха много добри и мили с мен... И не само с мен... Всички сирачета бяха обграждани с любов и внимание от тяхна страна. Директорката- жена на средна възраст, на около 42 години. С руса коса и зелени очи. Нямаше нито семейство, нито деца, затова бе решила да се грижи за изоставените и захвърлените от майките си деца.- натъжи се тя и в очите й блеснаха няколко сълзи. Явно тези хора й липсваха
много. Какво ли е станало, че да се натъжава при тези спомени, вместо да бъде щастлива, че ги е познавала и са се грижели за нея... Тя продължи разказа си...
- Когато ме занесоха в сиропиталището едва бях на няколко месеца. Не помня кой знае колко много, но помня онези очи... Очите на директорката, когато ме взе в ръцете си и ме гушна. Как ме гледаше с любов и съжаление. Съжаление към безмилостната съдба на едно бебе, което е било оставено от родителите си. През всичките години, които живях там научаваха съдбата на всяко едно дете... Различни истории, но с еднаква съдба- изоставени и нежелани от собствените си родители. Едни бяха изоставени, защото майките им били още безрасъдни и глупави. Други пък презирани и оставени там, защото майка им и баща им не ги искали повече или нямали средства да ги отглеждат. Често се питах каква ли е била моята съдба... Дали и аз, като тях бях нежелана или захвърлена на някое забравено място... В сиропиталището ни учеха да четем и пишем. След време тръгнахме на училище и от онзи ден, когато стъпих в него започна моят ад...- Едва сега сълзите й се стекоха от очите и паднаха по раздърпаните й и мръстни дрехи. Смутих се и я запитах.
- Защо? Какво е станало, че говориш така?- изтри си сълзите и отново започна разказа си.
- Всички в училището знаеха, че идваме от сиропиталището и започнаха да ни се подиграват... Наричаха ни "Сираците", " Прокълнатите деца" или пък "Чумавите"... Не разбирах защо така се държат с нас, но не им обръщах внимание. Всички деца в класът ми бяха от богати семейства и всеки ден отнасях хиляди обиди, затова че съм от сиропиталището. Опитвах се да не се дразня от обидите им и всяка вечер, когато се прибирах от училището се заключвах в стаята си и плачех. Толкова ме нараняваха думите им и се чувствах наистина изоставена и забравена. Сърцето толкова много ме болеше и мразех родители си... Всяка вечер ги проклинах, затова че са ме оставили да се
боря сама с живота, а бях толкова малка и не познала изцяло света. Не познавах хората и колко могат да бъдат жестоки един с друг... Един ден, когато си тръгвах видях на тротоара да лежи едно от момичетата от сиропиталището. Над нея се бяха надвесили няколко ученички. Ритаха я и й се присмиваха. Наричаха я "Бездомница" и "Нещастница"... Тези момичета бяха същите, които не пропускаха и ден без да ме обидят поне по сто пъти. Стана ми жал за "сестра ми"- така всички се наричахме и кръвта започна да ври в тялото ми. Неиздържах и изтичах при
тях. Шмугнах се измежду тях и застанах пред момичето. Започнах да се карам с тях и да се обиждаме. Рамира- така се казваше момичето, стана от земята и застана зад мен. Сви се и се възхищаваше на спасителката си... Започнахме да се дърпаме, но изведнъж едно от богаташките момичето ме пусна и залитна назад. Опитах се да я хвана но беше твърде късно, за каквото и да било. Падна на земята и се чу пукване. Веднага зад главата й се появи много кръв. Паникьосах се, а тялото ми се вцепени. Незнаех какво да правя, а другите момичета викаха " Уби я... Уби я... Мъртва е..." Седях на място и гледах лежащото момиче. Наистина не мърдаше, нито имаше някакъв признак, че е
жива. Моментално сълзите тръгнаха от очите ми и се разплаках. Минувачи веднага се стекоха към нас, а аз избягах... Бягах, а капките сълзи не спираха да се стичат по лицето ми. Тичах без посока и имах чувството, че пропадам в дупка без край. Изгубвах се в оплахата си... "Какво ли ще правя сега? Дали наистина е мъртва? Къде да отида и от кого да потърся помощ". Така си мислех тогава. Все още усещам празнотата и оплахата в тялото си, когато се сетя за този инцидент, за който не бях виновна.- Маи си вдигна ръката, сложи я на сърцето си и стисна дрехата си. Нещо в мен потрепна и все едно усещах болката й... Усещах самотата и празнотата в дущата й.- Тогава се върнах в сиропиталището и веднага отидох при директорката. Когато влязох в кабинета й моментално се спрях и замръзнах на мястото си. Там седяха Рамира, останалите момичета- които я удряха, двама полицаи, мъж и жена. Мъжът, който не знаех кой е веднага се спусна към мен и започна да вика. Още повече се паникьосах, а на него хич не му пукаше как се чувствам в момента, а само викаше: " Какво си направила на дъщеря ми... Ще те убия... Ще ти направя живота ад и ще молиш да не си се раждала"... Всички тези думи се повтаряха в главата ми и имах чувството, че ще припадна. В същия момент мъжът се опита да ме удари, но двамата полицаи го спряха и го изведоха от кабинета. Жената не оставаше по- назад и също викаше и ме обиждаше... А аз седях и не мърдах, защото знаех че бях виновна донякъде. Че не успях да хвана момичето и да предутвратя тази злополука. Разплаках се още повече, изтичах в стаята си, заключих вратата и се тръшнах на леглото. Цяла нощ плаках и никого не пусках в стаята си. Директорката и възпитателките чукаха ли чукаха по вратата, но аз така и не им отварях. Не исках да виждам никого, а единственото нещо, което исках бе да бъда сама и да се съжалявам... Да съжалявам жестокият живот, който от този ден нататък щеше да бъде за мен ад. Бях сигурна, че те няма да ме оставят на мира, но още незнаех какво ли ще предприемат спрямо мен. Как ли щяха да ми вгорчат живота? Как ли щяха да се държат с мен всички останали? Каква безмилостна съдба имах тогава, а бях едва на 12...- сълзите й не спираха да падат по лицето й. Очите ми също се насълзиха, защото съдбата й не е била по- красива и радостна от моята...- На сутринта, когато излязох от стаята си една от възпитателките ми каза, че директорката ме вика при нея. Зачудих се, но отидох в кабинета й. Когато влязох видях лицето й посърнало, а очите й зачервени. Разбрах, че нещо лошо се е случило и може би аз бях виновницата за всичко това. Тогава тя ми каза, че родителите на момичета са поискали от нея да ме изгони от сиропиталището, иначе щели да подадат жалба и щели да затворят сиропиталището. Страх ме обзе в този момент и адът за мен започваше. Разплаках се за пореден път, а директорката дойде и ме прегърна. "Защо? Защо
живота ми е такъв? Без родители съм и кой знае защо са ме оставили? А сега и това госпожо? Какво ще правя? Къде да отида?" Плачех и подсмърчах. Тя също се разплака и усещах как в серцето й се забиваха ножове и я измъчваха. Тогава започна да разказва за миналото ми. Как родителите ми са умрели при автомобилна катастрофа и по чудо са ме спасили, защото когато станала катастрофата майка ми била в деветия месец и чакали всеки момент да се появя. Лекарите дали всичко за да ме извадят жива и единственото, което те имали от майка ми била тази снимка, която ти държиш...- Вдигна си тя главата и посочи към снимката в ръката ми. Сведох си погледа и видях усмивката на майка ми... На майка ни...- Тогава взех снимката и избягах от кабинета. Вместо да отида и да си събера дрехите, аз
излязох от сиропиталището и започнах да се скитам по улиците. Ту се спирах в някой ъгъл и плачех, ту тръгвах отново и се лутах из града. Най- накрая нощта настана и се чудех къде да се подслоня и да пренощувам, когато пред погледа ми застана някаква голяма врата. Влязох вътре и видях, че това е градското гробище. Тръпки ме побиваха и бях все така изплашена, но нямаше къде другаде да отида. Започнах да вървя по пътеките и не след дълго се озовах пред два гроба на които пишеше- "Тук почива Темухо Рекардо"... Ококорих си очите и веднага се извърнах към другия-" Неговата любяща съпруга Норуно Амаю"... Бях съкрушена... спомних си думите на директораката в кабинета й. "Майка ти се е казвала Норуно Амаю, но името на баща ти незная"- беше ми казала тя... Там бяха заровени майка ми и баща ми... Извадих снимката, която ми беше дала тя и паднах на колене. Гледах красивото лице на жената, която ме е дарила с живот и бях щастлива. Знаех, че не съм забравена или отхвърлена... А, родителите ми не бяха живи. Тогава се строполих на земята. Започнах да си забивам пръстите в пръстта и да плача с глас. Исках да махна всичката тази пръст и да стигна до нея... До ковчега, в който седи майка ми... Където е заровена и не мога да я достигна. Така си минаваха часовете, а мъката ми не отминаваше.... С всяка изминала минута ставаше все по- голяма... Нощта започна да отминава и първите слънчеви лъчи едва се показваха зад хоризонта и да става светло.... Изведнъж, точно когато се унясах в сън, до мен се чу ръмжене. Моментално си отворих очите и видях, че пред мен седи огромно и страшно куче. Ръмжеше ме и си показваше зъбите. Тялото ми се вцепени от ужас и очите ми започнаха да шарят на всички страни. Гледах какво мога да направя, за да се отърва от него. Нямаше нито пръчка, нито камък, а кучето не спираше да ръмжи и да се приближава към мен. Изправих се бавно и се опитах да седя мирно. Подтисках страхът си, но то го усещаше и още повече си показваше зъбите. Когато стигна до мен започна да ме обикаля, а черната му козина лъщеше на слънцето. Приличаше на някои дявол, а очите му бяха някак странни... Хем изпълнени с омраза, че съм навлязла в територията му, хем със съжаление, защото
усещаше болката в мен. Тогава се чу мъжки глас. " Не Демон". Моментално кучето спря да ръмжи и застана пред мен. "Демон, колко ти прилича името"- помислих си, а до него застана мъж... Красив и мил... Лицето му беше бяло, очите кафеви, а косата черна с леко побелели кичури. Изглеждаше на около 37 години, но и също така запленително красив. Той ме погледна и искрено ми се усмихна. Попите ме какво търся на гробището и защо съм плакала. Разказах му всичко, което ми се бе случило дотогава. Той ме слушаше внимателно и в лицето му виждах съпричастност към случилото ми се. Извиних се и тръгнах да си ходя. Мъжът ме хвана за ръката и ме попита за името ми. Казах му името си и той също каза своето. Дейкаро- така се казваше той... Каза ми, че мога да остана и да живея при него... Очите ми веднага светнаха от радост и незнаех какво да кажа. Та, той изобщо не ме познаваше, а ми предлагаше да остана при него... Що за човек бе той...? С удоволствие приех поканата му и влязохме в къщата му.
Тя беше малка с бели стени отвън и отвътре. Имаше една стая с единично легло, малка кухничка с няколко прибори и мивка, Хол- който се състоеше от един диван, телевизор и няколко стола. В кухнята имаше висока кръгла маса, около която седяха два стола... Той ми показа леглото и каза, че от този ден нататък това ще бъде моята стая. Бях толкова щастлива, че донякъде живота ми не беше жалък и изпълнен с нещастие. Че мога да съм нужна на някого и да му помагам. Хвърлих се отгоре му и го прегърнах. Разплаках се, а той ме обгърна с ръцете си и леко се
усмихна. Влязох във вече новата си стая и легнах на леглото. То не беше много удобно, нито пък меко, но това ми стигаше. Беше ми предостатъчно за тогавашните събития. Минаха се няколко дена и започнах да се разбирам добре с Демон. Сега вече не ме ръмжеше, а тичаше около мен и си играехме. Помагах на Дейкаро в работата по гробищата и ме учеше да готвя. А вечер, когато луната се показваше на небето отивах до гроба на родителите ми, седях до този на майка ми и започвах да плача. Гледах снимката й и сълзите сами се ронеха от очите ми. Демон идваше при мен,
лягаше на земята и си слагаше лапичките на коленете ми. Все едно ме подкрепяше и тъжеше заедно с мен. Хората започнаха да ме наричат "Душата от отвъдното", защото бродех денем и нощем из гробището... Така си минаваше времето и аз се чувствах щастлива, че живея с Дейкаро. Той свикна много бързо с присъствието ми и се грижеше за мен, като собствена дъщеря. Аз също го възприемах, като баща, защото той даваше всичко, което му е по силите, за да съм щастлива и нищо да не ми липсва. Един ден ме повика при себе си и искаше да ми разкаже за себе си.
Серамуно Дейкаро- дете на беден шивач и готвачка. Това били майка му и баща му. Едва се издържали, но били щастливи заедно. Майка му го учела на много неща- как да чете и пише, как да готви и чисти. Когато той порастнал тръгнал на училище и както всяко бедно дете всички му се подигравали, но... Но само едно момиче седяло настрана и го гледала с приятелски очи. Минало се време и те двамата станали приятели. Дейкаро се прочул, като най- големият побойник в училището. Всички се страхували от него и дори и с пръст не пипвали момичето. Пораснали и двамата решили да бъдат семейство. Оженили се и не след дълго им се родило първото дете. Било момче... Дейкаро бил много горд, защото имал наследник, който щял да продължи родът му. След около две години му се родила дъщеря... Тогава той и жена му били много радостни и горди, че си имали две прекрасни деца. Но адът за тях започнал от тогава. Майка му и баща му се разболели от някаква неизлечима чума, която върлувала в градът. Не
след дълго се споминали и Дейкаро бил съкрушен. Жена му и децата му го успокоявали и били до него, за да може да превъзмогне загубата им. Но в същото време и семейството му се разбляло от същата чума. С всеки изминал ден виждал как телата им губили силите си и се сривали. Недаждата им за лекарство изчезвала, а душите им се предавали. Най- накрая дошъл и пагубният ден. Жена му и децата му загинали. Безмилостаната болест изяла всяко къстче от телата им и от душите им. Държал телата им в ръцете си и плачел... Плачел заради живота, който му ги бе отнел без да го остави да им се порадва. Така решил да стане пазач на гробищата. Да ги подържа и да бъде близко до любимите си хора... Докато слушах разказът му ме побиваха тръпки, но нямаше какво да направя, за да не му е тъжно... Само едно... Можех да бъда дъщерята, която винаги е искал. Да го обгръщам с внимание и любов, но... Но незнаех, какво ме чака занапред... Същата вечер Демон усети присъствието на някой в гробището. Дейкаро излезе и Демон след него. Беше огромна тишина и само лаят на кучето пазач се чуваше. Бяха се свила в ъгъла и треперех от страх. Нещо в мен ми подсказваше, че това не е добре и че нещо лошо ще се случи. Минаха няколко минути и изведнъж се чу изстрел и квиченето на куче. Стреснах се и веднага излязох на вън. Тялото ми се вцепи, а зениците ми се разшириха от уплаха. На земята пред мен лежеше Демон целия в кръв и скимтеше тихо. Очите му ме гледаха жално и все едно ми казваха да бягам. Няколко сълзи се стекоха от очите ми и се хвърлих на земята до моето куче- защото точно такова беше... Отново се чуха изстрели, а аз не спирах да оглеждам наоколо. Този път се чуха стенанията на Дейкаро. Паникьосах се и незнаех какво да правя. Из цялото гробище се чуваше ехото на изстрелите и смеховете на няколко мъже. Станах и изтичах към посоката на смеховете. Когато стигнах се скрих зад една плоча и чух, че го питаха къде съм аз. Казаха, че са ги наели да ме убият... Да ме убият... Треперех и плачех тихичко... За всичко бях виновна аз... За смъртта на Демон... За раните на Дейкаро... Трябваше да се махна, за да не му навличам повече неприятности... Трябваше да избягам, докато не са ме намерили и убили. Изправих се бавно и когато излязох от гробищата започнах да бягам и да не се обръщам назад. Не исках да гледам как го нараняват и бият... Беше ми много мъчно, че го изоставям, а той толкова много ми беше помогнал...- Маи не спираше да плаче и да говори гордо за този мъж. Явно наистина го е обичала и продължава да го обича. Личеше си колко много е страдала и ми беше доста любопитно какво ли се е случило по- нататък. Как е влязла в другата компания? Какъв е червенокосия мъж за нея? Толкова много въпроси имах в главата си и исках да й ги задам, но първо трябваше да изчакам и да чуя какво ще ми каже... Отново погледът ми се замъгли и започна да ми се вие свят. Това състояние започваше да ме дразни и исках да си тръгна веднага... Но нямаше да го направя... Нямаше да пропусна възможността да разбера какво е било миналото на по- малката ми сестра... За нищо на света не бих пропуснала този момент...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Вто Юли 13, 2010 3:47 am
Ето и следващата глава от фикчето ми... Съжалявам за закъснението и се надявам да ви хареса... Също така искам да се извиня, ако има допуснати грешки, но виждате кога я пускам. Досега съм я писала и моля ви бъдете снизходителни към мен Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 Приятно четене Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605


87.
- "Тичах по улиците и плачех... Плачех с глас, че бях като черна чума за всеки, който се приближи до мен. Създавах им проблеми и те си патеха, заради мен и страдаха. Не смеех да се обърна назад, защото ме беше страх, че може да ме следват и убият дори. Изведнъж се спънах в един камък и залитнах напред. Стоварих се на земята мощно и от челото ми текна кръв. Изправих се и изтрих кръвта, но нямаше как да я спра, защото тя течеше ли течеше на малки струйки. Тогава си вдигнах погледа, а пред мен седеше една църква. Видях, че вътре има малка светлинка и си помислих, че може да помоля да пренощувам, а на сутринта щях да мисля какво да правя. Тъкмо когато направих няколко крачки към църквата, някой ме хвана за ръката, а друг ми запуши устата. Отново паниката се появи в мен и се опитах да погледна назад. Имаше един мъж зад мен, който държеше ръката ми, и един до мен, който ми запушваше устата. Очите ми се напълниха със сълзи, а мъжете започнаха да се хилят. Близо до нас имаше затънтена уличка без изход. Те ме натикаха там и ме хвърлиха в ъгълът. Започнаха да ми се смеят, затова че бях изплашена до смърт. Не знаех кои са и какво искат. Но по думите им разбрах, че са същите от гробището и че наистина родителите на онова момиче са ги изпратили да ме премахнат от този свят. В този момент зад тях застана един червенокос мъж, по- точно ми приличаше на момче, но не бях толкова сигурна. Беше малко по- висок и много по- страшен от тях. Вдигнах си погледът към него и видях, че ме гледа със смразяващ поглед и студенокръвие. Единият мъж започна да се приближава към мен, a аз да отстъпвам колкото мога назад, за да не ме достигне. Но пътят ми за бягство свърши, защото ъгълът подпря гърбът ми и разбрах, че с мен е свършено. Може би това щеше да бъде последният ми ден на земята, защото те нямаше да се откажат, докато не ме убият. Мъжът стигна до мен, вдигна си ръката и я стовари върху мен. Толкова грамадна и тежка беше тя. Извиках от болка и се вслякох на земята. Тогава той и другият мъж започнаха да ме удрят и ритат. Свих се на кълбо и не спирах да викам за помощ, но такава не идваше."- нещо в мен трепна. Видяла е църква, в която е имало малко светлина... Църква, в която не е имало попове и прислуги. Викала е за помощ... Но това е невъзможно... Помня онази студена нощ, когато не можах да заспя, заради виквете и писъците на момиче, а после и на мъже... Възможно ли бе това... Тя ме откъсна от мислите ми...- "След известно време те спряха всякякъв вид бой и ритане, но единият мъж приклекна към мен и започна да ме гали по лицето. Бузките ми веднага почервеняха от срам, но той се засмя и веднага си сложи ръцете на блузката ми и бързо я скъса. Бях много паникьосана и незнаех какво да правя. Тялото ми се беше вцепило от ужас и не ме слушаше. Tогава той Изцяло се надвеси над мен и започна да ме пипа по цялото тяло. Започнах да плача и сълзите ми се стичаха по бузките ми."- тя се разплака, все едно беше се случило преди секунда. Явно споменът за този момент много я нараняваше.- "Виках, но никой не идваше да ме отърве от злощастната ми съдба... Махна си ръката от гръдта ми и я свлече надолу по коремчето ми. Едва тогава започнах да буйствам и да се съпротивлявам. Не спирах да викам:
- Моля ви недейте... Нямате ли жалост... Не ми причинявайте болка, та аз съм едва на 12..."- При тези думи червенокосия мъж се стегна и застана зад мъжът върху мен. Заповяда му да ме пусне, но той не пожела. Мъжът го удари силно и насилникът ми изплю кръв на лицето ми. Още повече се вцепених. Но защо той искаше насилника ми да спре? Не му ли беше това заповядано? Да ме измъчват и наранят колкото се може повече и после убият... Лежах на земята и го гледах изплашено в очите. Отново заповяда да ме пуснат, но другият мъж го нападна в гръб и се опита да го удари, но червенокосия с едно ловко движение го хвана за вратът и го събори на земята пред себе си. Започнаха да се карат и от думите им разбрах как се казват и тримата... Червенокосия ми спасител се казваше- Дженесис... Колко красиво и добре звучащо име... Така си помислих, но все още не се знаеше какво ще стане, защото двамата мъже се бяха вече изправили и викаха в лицето на Дженесис. Тогава той каза нещо, което ми привлече вниманието: " Ще ви убия, ако още веднъж я пипнете с пръст"... Какво му ставаше...? Та, нали беше техен другар и челн на бандата им... Бяха го наели да ме убие, а той ме защитаваше и бе готов да погуби другарите си, заради мен.... Какво става? Питах се объркана на ум, а очите ми трептяха от страх. Той беше по- силен от тях и кой знае какво можеше да ми направи... Изведнъж и двамата мъже паднаха на земята и кръв потече от тях. Ококорих си очите, защото само за секунда ги беше убил безмилостно и без да му мигне окото. Щом тях беше убил толкова лесно, значи нямаше да се затрудни да ме премахне завинаги... Тогава той започна да се приближава и когато стигна пред мен, приклекна и си протегна ръката към лицето ми. Стиснах си очите и извиках изплашена... "Моля ви недейте... Не ме наранявайте..." Тялото му се стегна, а сърцето му заби бързо и силно. След няколко секунди плахо си отворих очите и го видях да седи срещу мен и да не мърда. Беше се загледал в лицето ми и не показваше никаква реакция. Вгледах се в зелените му очи, които ме гледаха някак странно... Не бяха пълни с омраза и жажда за кръв, а точно обратното. Гледаше ме, както брат се взира в очите на по- малката си сестричка. В тях имаше топлина и искренност... Не можех да повярвам на очите си. Това не можеше да е вярно... Той се опомни и се изправи. Прокара си ръката в огнено червената си коса и се усмихна. Веднага след това си подаде ръката към мен и каза:
- Стани мъниче... Не стой на земята... Тръгни с мен и ти обещавам, че няма да позволя на никой да те нарани. Много си изстрадала, а си толкова малка...- никога няма да забравя тези думи... Това ми вдъхна кураж, пък и нямах избор. Бях без дом и роднини, нямах си никого на този свят, а той ми предлагаше помощта си. Хванах ръката му и се изправих. Тогава той ме прегърна, а прегръдката му беше нежна и топла. Дотогава не бях изпитвала такова щастие. Най- накрая имаше някой, който се интересуваше какво ще стане с мен, да ме защитава от бедите, от подлите и безсърдечни хора, които не зачитат живота на останалите... След като ме пусна, ме хвана за ръката и преди да тръгнем се усмихна и ми заговори.
- Как се казваш фъстъче...- толкова красива и божествена беше усмивката му, че не можах да устоя и отговорих.
- Маи... Казвам се Маи, батко...- усмихнах се също и малките ми и бели зъбки се показаха.- А ти, батко... Как се казваш?- спасителят ми се засмя.
- Казвам се Дженесис, но ти можеш да ми викаш, както си искаш.- той ми намигна, а от радостта, която изпитвах в онзи момент се хвърлих върху него и го обгърнах с малките си ръчички. Не бях кой знае колко висока и затова когато го прегърнах, дори не можах да обхвана целите му крака, но това нямаше значение тогава. Бях наистина щастлива и благодарна на съдбата, че беше ми изпратила ангел пазител.
- Тогава ще ти викам батко...- засмях се и той ме последва. След около минутка Дженесис ми каза, че трябва да тръгваме, ако не искаме полицията да дойде и да види какво е направил. Лицето ми веднага помръкна и кимнах с глава. Тогава тръгнахме из улиците и ни трябваше някакъв подслон за през нощта. Дженесис имаше пари в себе си и нае стая в един мотел, за да има къде да пренощуваме и да остана в безопасност, докато свърши някаква важна работа. Така и не разбирах какво е толкова важно, но не се противях, защото от онзи ден нататък той стана за мен не само по- голям брат, ами и моят ангел пазител. Толкова много го заобичах, че бях готова да тръгна навсякъде с него и да бъда негова опора в трудностите. На сутринта той излезе много рано и ме остави да спя на удобното и меко легло, а той беше спал на дивана. И така... Седях в стаята и чаках да се върне. Времето минаваше бързо и бавно. Беше бързо защото гледах телевизия, а бавно минаваше, защото се замислях за всичко, което бе станало досега с мен и така се унасях в мислите си. Най- сетне навън стана тъмно и Дженесис се върна късно през нощта. Когато го видях бях доста изплашена, защото дрехите му бяха разпокъсани и напръскани навсякъде с кръв. Влезе в банята и започна да си къса потника. Веднага станах от дивана и изтичах в банята. Седях вцепенена на мястото си, защото Дженесис беше целият в кръв и огнестрелни рани. Влязох и вдигнах от пода потника му и започнах да попивам с него кръвта и едновременно с това сълзи се стичаха по лицето ми. Не разбирах какво точно е направил и защо се връща с толкова много кръв по дрехите си. Когато тялото му бе изчистеното от всичко по него, излязох от банята, леганх на леглото и се разплаках. Усещах някаква дупка в гърдите си и все едно ножове се забиваха в тях. Чувствах, че всичката тази алено червена кръв е пролята заради мен. Стисках си очите и не исках да вярвам в това... Да вярвам, че някой е умрял, заради моята защита... И точно така се оказа... Дженесис дойде при мен и ми разказа всичко подробно. Как отишъл при бившата си банда и ги убил... Как след това се срещнал с родителите на онова момиче и със самата нея и погубил животите им... Как не искал вечно да ме преследват и да живея със страх... Тогава не можех да мисля... Не знаех какво да правя... Беше направил всичко това заради мен... Беше ги убил без да му пука... Но го беше направил за мен... За мен бе отнел животите им и спасил душата ми от изгубване в тревоги... Дали трябваше да се боя от него или трябваше да го прегърна?... Да тръгна с него или да избягам надалеч? Какво тряваше да направя...? Погледнах го, а той седеше до мен на леглото с наведена глава. Осъзнаваше какво е направил и защо го беше направил. Изумрудено зелените му очи гледаха виновно и отвреме - навреме потрепваха... Толкова красиви и божествени бяха те... Спомних си за изминалата вечер... Как беше ме спасил от унижение и смърт... Как бе предложил да бъде с мен завинаги и да ме брани от целия свят... Едно беше невероятното.... Той бе на около 18 години, а вече се беше научил да се бие толкова умело и дори да убива... Какво ли му се бе случило в миналото и какво го беше накарало да ме защити?... Исках много да разбера, затова го попитах директно. В очите му се появиха малки капки сълзи, които ми подсказваха, че и той като мен е страдал и е бил унижаван. Дженесис нямаше нищо против и започна да ми разказва... Разказа ми как, когато бил малък баща му изоставил майка му с малко дете. Как децата му се подигравали, че е бедно момче и няма баща... Как един ден се запознал с две по- големи момчета от него, когато го спасили.... Как станали приятели и били неразделни и за техните мечти.... Как те били приети в тази компания, а той не. След това избягал и никой не бил чул нищо за него, защото влязъл в банда, която изпълнявала поръчки за убийства. Нищо не спестяваше и подробно разказваше живота си... Толкова ли бях важна за него, че откриваше и душата си пред мен? После ми разказа как поръчали убииството ми и срещата ни с него... Седях и мислите ми бяха объркани, изстрелваха се, като куршуми в главата ми и неможех да ги свържа... Дженесис изливаше живота си и усещах как всичко се влива в мен и все едно съм била там... Образи се появяваха пред очите ми и ме плашеха до смърт. След това ми отговори на въпроса...
- "Спасихте, защото ми напомни за самият мен... За онова беззащитно момче, което бях, когато те ме спасиха. Реших да предам душата си на дявола, за да спася твоята.... Трябваше да убия всички, за да може да спася твоят живот... Съжалявам, че трябваше да ти го кажа, но немога да те лъжа... От днес нататък ти си моята по- малка сестричка и искам да няма лъжи по между ни... Никога..."- кимнах с глава и Дженесис ме прегърна силно. Толкова нежно ме притискаше до тялото си, сякаш искаше да усети аромата на кожата ми и този момент да се запечата в съзнанието му. След това той стана и тъкмо да тръгне към дивана, за да си легне му хванах ръката. Дженесис се спря и плахо ме погледна в очите. Тези зелени очи ме пронизваха и още повече ме караха да се влюбвам в тях. Смутих се и бузките ми придобиха онзи розов отенък, който ме издаваше винаги. Червенокосия ми спасител леко се усмихна и се обърна отново към вратата. Отхлузи си ръката от моята и отново тръгна, когато се разплаках и силно извиках.
- Моля те Дженесис, не ме оставяй сама...- при тия думи се спря, наведи си главата и усетих, как в тялото му се намести тъгата. След около минутка се изправи и усмивка се появи на лицето ми. Бях разбрала, че няма да ме остави и винаги ще бъде до мен. Настани се до мен, но не съблече дрехите си. Аз също легнах и ме зави грижовно. Тогава се гушнах в него и той не се отдръпна, а ме обгърна с големите си ръце и започна да ме мълва по лицето. Розовината по бузите ми не си тръгваше и така заспах... Прегърнала красивият си ангел, който бях сигурна, че никога нямаше да си тръгне... Усещах топлото му тяло и спокойно биещото му сърце. Как дишаше развномерно и нищо не го притесняваше. А той не спираше да гледа белият таван и да мисли какво ще правим за напред. Минаха се няколко дена и из градът се разтръби новината за убитите хора от Дженесис, но никой не занеше това, освен аз и той. Затова освободихме стаята и заминахме извън града. Когато стигнахме в Хедърфил се настънихме в друг мотел. Дженесис започна да си търси работа, но той не умееше нищо друго освен да убива хора. Това беше правил дълги години и му беше трудно да се промени. Да промени навиците си, които беше градил с толкова под на челото и кръв по ръцете си... Така си минаваха дните и парите, които беше спестил вече по- големият ми батко свършваха. Топяха се, все едно бяха айсберг, който го е огрял слънце. Виждах, как се измъчва, че неможе да намери работа и да изкара пари за прехраната ни и за мотела. Един ден се беше облякъл по същият начин, както се обличаше, когато обиваше хора. Потрепнах и го хванах за ръката. Гледах го с неодобрителен поглед и му казах, че е по- добре да умирам от глад, отколкото да го пусна и да отнеме живота на някой невинен човек... Беше ми наистина трудно да го убедя, но накрая той се съгласи с мен и остана в мотела. Спомням си тогава се чувствах, като блудница, която скита из света и търси надежда... Надежда, че съдбата ще се смили над нея и някой ще я открие. Ще й даде обич и закрила и няма повече да й се налага да броди сама... Един ден, когато Дженесис беше излязъл да търси работа се почука на вратата. Беше след обяд и гледах телевизия. Смутих се, но станах от леглото и отворих вратата. Пред мен седеше управителят на мотела и си мръщеше лицето. Той започна да ми говори надменно и да ми обяснява, че Дженесис не е плащал наема за стаята цял месец и че трябва да се изнеса веднага. Тази новина беше, като шок за мен, защото бях сигурна, че щом не е плащал наема е имало основателна причина. Помолих управителя да изчакаме докато дойде Дженесис и да се разберат, но той настояваше, че си иска парите на момента и че трябва да си тръгнем, независимо дали има къде да отидем или не. Отказах да си тръгна и това ми беше грешката. Той се разгневи и влезе грубо в стаята. Започна да хвърля дрехите ни, които бяха в гардероба, а аз зад него виках неодобрително да спре, но той така и не го правеше. След като всичките ни дрехи бяха на земята управителят се обърна и видя на вратът ми да виси едно златно герданче- подарък от Дженесис. Дяволската му усмивка се появи на лицето и започна да се приближава към мен. От своя страна пък аз отстъпвах назад и мислех как да се отърва от тази неудобна ситуация. Най- накрая бях притисната до стената от него и усещах най- големият страх, който съм изпитвала досега, защото някой все ме е спасявал, но сега нямаше никой. Дори и Дженесис не беше при мен, за да ме защити от него. Бях притисната и оставена без изход, от който да избягам и да се спася... Управителят се усмихна още повече и посегна към герданчето ми и когато го хвана, стисна силно и го изтръгна от вратлето ми. Ужас се появи в очите ми и трябваше да направя нещо, защото той щеше да вземе най- скъпото ми съкровище от Дженесис... Неможех да го позволя... Не и това... Започнах да бия по него и да моля да ми върне герданчето, но той започна да се вбесява и ме блъсна назад. Блъснах се в стената, но останах изправена. Тогава мъжът застана пред мен, хвана ме за блузката и ме хвърли на леглото. Толкова лека бях за него, все едно перце беше хвърлил. Моментално се надвеси над мен и отново бе затворил пътищата ми за бягство. Не преставаше да се усмихва, а на лицето ми все повече се появяваше ужасът и оплахата, която изпитвах онази вечер, когато ме бяха нападнали двамата мъже и Дженесис..."- Разказът й направо ме поразяваше с всяка изминала секунда. Толкова нещастна е била и се питах колко ли болка бе изпитала тя... А, аз си бях мислела, че няма човек, който да е страдал повече от мен. Имах църквата и господ, а тя е нямала никого, освен този мъж... Но, защо са отишли при другата компания?... Какво ли е станало?...
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пон Юли 19, 2010 1:13 am
Пускам ви и следващата главичка и се надявам да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 Малко е дългичка, но с всяка написала глава стават все по- дълги Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605 и приятно четене...

88. Седях срещу Маи и незнаех какво да кажа...Всяка дума беше излишна в такъв момент, защото нито щях да й помогна, нито щях да върна миналото назад, за да го променя...А, как ми се искаше да ни й се бяха случвали всички тези ужасни неща... Поне тя да не беше страдала, но явно съдбата и на двете ни бе решила да ни измъчва и да не бъдем щастливи... В този момент още една сълза се стече по лицето й, а аз се смутих... Какво ли се бе случило с нея по- нататък... Исках да разбера и затова полюбопитствах.
- Какво стана след това? Разкажи ми...- гласът ми беше нисък и пълен със съчувствие. Тя ме погледна и разбра намека ми. Леко се усмихна и кимна с глава. Веднага продължи разказът си.
- " Управителят на мотела започна да опипва тялото ми с порочните си ръце. Не можех да измисля никакъв път за бягство, защото мислите ми бяха объркани, а тялото ми беше сковано и не мърдаше. Колкото и да се опитвах да се измъкна все не успявах да го постигна. Черните му очи, като катран, шареха по мен с перверзност и всяваха ужас в мислите ми. Не ми трябваха негови думи, за да разбера какво иска да направи, защото намеците и самите му ръце говореха достатъчно за намеренията му. Вик на отвръщение искаше да излезе от гърлото ми, но със сетни сили се опитвах да го спра, защото може би щеше да стане по- сложно. Тогава си сложи ръката между бедрата ми и я заизкачва нагоре по тях. Зениците ми се разшириха, защото той щеше да си постигне целта и щеше да ме насили... Щях да платя дългът ни за стаята, с плътта си. Сълзите се стичаха от малките ми очи и падаха по белите чаршафи, които скоро щяха да са напоени с кръвта от невинното ми и недокоснато дотогава тяло. Дори и да виках, знаех че никой няма да ме чуе и притече на помощ, затова си стисках устните и не издавах дори и звук. Мъжът върху мен се забавляваше на покорността ми, защото знаеше, че няма какво да направя, за да се измъкна. Наведи си главата на милиметри от лицето ми и каза с демонския си глас.
- Време е да платиш дълговете на това копеле- брат ти...- гледах го с ококорените си очи и прихлипвах от страх. Незнаех дали ще боли, дали той щеше да е груб с мен, а най- вече ме беше страх от това, което следваше. Той захапа устната ми и в същият момент да си размърдва ръката под късата ми поличка. Чувствах я между краката си и не издържах. Започнах да викам паникьосано и да търся последен шанс за спасение.
- Неее... Не го праве...- тогава усетих два от пръстите му в мен и веднага остра болка ме прободе. Още повече започнах да викам, защото все едно ме раздираше отвътре.
- Неее... Болииии..."- тя си закри очите с двете си ръце и виждах капките сълзи да текат по бузите й. Плачеше, защото това животно беше отнел най- скъпото й на този свят... Вътре в мен се зароди чувство за мъст и жаждата ми за кръвта на копелето излизаше на показ. Исках да го намеря и да му изтръгна достойнството... И не само това... Исках да го гледам как се гърчи пред мен от болка, същата, която е причинил и на нея. После щах да го убия по най- безмилостният начин и щях да изхвърля сърцето му на гарваните, за да го изкълват цялото... Стиснах си юмруците и желаех да чупя, викам и убивам всеки, който ми се изпречи на пътя... Маи бавно си свали ръцете надолу и видя гнева ми. Не разбираше, защо се заражда тази ярост в тялото на врагът й, който искаше да я убие... Тя, която беше отнела любим за мен човек...
- " Управителят не спираше да се хили и да си вкарва пръстите на вътре, а болката да става по- силна... Виковете ми се превърнаха в болезнени стонове и в този момент исках да умра. Краката ми трепереха, а тялото ми се гърчеше. Прехапах си устните и не спирах да викам... Виках, защото проклинах скапаният си живот..."- тя спря и ми стана ясно, че й е трудно да говори затова... Наведох си главата към студената каменна земя и казах натъжена.
- Не е нужно да продължаваш... Но искам да ти кажа, че аз и...-
- Искаше да знаеш как съм живяла и да разбереш миналото ми, нали...?- веднага ме прекъсна тя. Потреперих и моментално си вдигнах главата. Погледнах я в очите и видях там унижение и унищожената й невинност. Очите ми трепереха и незнаех какво да кажа... Защо искаше да продължи, щом това е толкова болезнено за нея...
- Нали...?- зададе ми настоятелно въпроса си, а аз кимнах с глава.
- " Наистина исках да съм мъртва или изобщо да не съм се раждала, но моят ангел пазител, както винаги се появи"- крайчето на устните й леко се повдигна.- " В този момент вратата се строполи на земята и се чу силен трясък от нея. Управителят се надигна и си извъртя главата към посока на вратата. Усмихна се, махна си пръстите от мен и си извади ръката изпод поличката ми... Дженесис стоеше в коридора и гледаше ядосано... Беше видял мъж върху по- малката си сестричка... Усещах как в тялото му се надига нещо, но така и не разбирах какво е. От шока и болката не можех да мисля или правя нищо... Тогава крадеца на невинноста ми се изправи и отстъпи няколко крачки встрани. Тогава още незнаех какво става, затова се изправих едва и видях най- любимият ми човек срещу мен, да ме гледа ококорен и да си стиска юмруците бясно.
- Дженесис...- едва промълвих през сълзи, а очите му бяха най- яростните, които бях виждала дотогава. Взираше се там долу, където преди минутка управителт си беше сложил ръката. Вените по цялото му тяло изпъкваха и с всяка изминала секунда ставаха все повече видими. На момента си сведох главата надолу и ужас ме обхвана. На чаршафът под мен имаше кръв и от това ми прилоша. Отново погледнах към Дженесис, а кръвта му избухваше и кипеше с най- унищожителната топлина, която може да съществува.
- Маи... Мъничето ми... Какво ти е направил, това животно?... Съжалявам...- внезапно промълви той и за първи път видях Дженесис да плаче... Очите ми потрепваха от срам и най- вече от мъка. Виждах как той се обвинява затова, което се бе случило... Как се измъчва, че не е спрял тази гавра с мен.
- Дженесис... Недей... Моля те не плачи заради мен... Аз...- заекнах, защото повече от това не можех да кажа.
- Знам Маи... Не си виновна за нищо, но запомни ще отмъстя за това.- стисна си зъбите злобно и си извърна погледа към управителят.
- Защо го направи нищожество?- изсъска моят "батко", а мъжът се усмихваше безсрамно.
- За да си платите дължимият дълг към мен. Ето защо.- засмя се той, а Дженесис не издържа и за част от секундата беше пред него. Хвана го за гърлото и го подпря до стената, като го надигна нагоре.
- Ще си платиш за това... Няма да ти го простя никога и дано изгниеш в ада, където ти е мястото... Насилнико.- изръмжа Дженесис и очите му бяха гневни, като вилнеещите буреносни облаци, а натискът на ръката му върху гърлото на мъжът започна да става по- силен. Веднага разбрах, че моят ангел ще го убие, а не исках да се пролее още кръв и да изгасне още един живот заради мен. Затова скокнах от леглото, за да се опитам да го спра, но тялото ми не беше свикнало с промяната в него и на болката, която изпитвах. Още повече ми прилоша и ми се зави свят. Краката ми омекнаха и в следващата секунда се озовах на земята. Дженесис забеляза това, но не се разконцентрира от целта си, така както лъвът не отделя очи от жертвата си. Извади от джоба си една кама и я вдигна срещу насилникът ми.
- Дойде моментът, в който ще платиш своя дълг, че отне най- чистото и детското от едно малко момиче.- Изтръпнах и извиках с умоляващ глас.
- Дженесис недей... Не го прави.- но беше твърде късно, защото Дженесис забоди камата в сърцето му. Започнаха да се чуват виковете му и целият мотел се размърда. Хората в него бяха чули как управителят им крещи от болка. Но за Дженесис това не беше никакъв проблем, затова не спираше да забива камата по- надълбоко и да пръхти от злоба и гняв. Сърцето на мъжът започна да пулсира и струйки кръв се лееха от прободената рана.
- Стига ли ти наказанието, мизернико?- запита зловещо пазителят ми, а управителят не мърдаше, а само гледаше в очите му.- Не... Не е достатъчно за всичкото зло, което си сторил на моето мъниче...- извади камата от сърцето му, а тялото на мъжът стоеше, като на мъртвец и започваше да побелява. Вените му посиняваха, а очите му се пълнеха с кръв. Отново замахна с оръжието си, а аз си захлюпих ръцете на очите, защото не исках да виждам какво му прави и колко болка му причинява. Отново последва жалостен вик, а аз си освободих очите и не можех да повярвам... Дженесис беше направил широка и дълбока рана и държеше сърцето му в ръка. Ужасът не напускаше тялото ми и не вярвах на всичко, което очите ми виждаха. От кога Дженесис беше се превърнал в такова чудовище? Къде беше научил такива жестокости?... В този момент приличаше на демон, а не на ангел, който си го представях досега... Дженесис се усмихна, а очите на управителят бавно да се затварят. От ръцете на брат ми и от сърцето на мъжът течеше кръв.
- Това е кръвта на сестра ми, която ти безсрамно проля, като й отне живота и най- скъпото... Кръв за кръв... Живот за живот...- това бяха последните думи, които управителят на мотела чу преди да си затвори напълно очите. Този път тялото му изстина, а в стаята настана някакъв студ и вледеняващи тръпки се забиваха в кожата ми. Веднага разбрах, че той вече не е сред живите... Дженесис пусна едновременно тялото и сърдето му на пода, като все още капки кръв падаха от ръката му. Загледа се закратко в него, но после се осъзна и веднага дойде до мен. Приклекна и се вгледа в очите ми. В неговите видях упрек към себе си и самоунищожение. Искаше да унищожи всяка клетка в себе си, затова че не е дошъл на време. За пореден път сълзите ми излязоха самички от очите ми, а той ме обви с ръцете си и ме вдигна. Усмихнах му се искренно и го помилвах по лицето. Спрях ръката си на бузата му, а той нежно си потърка лицето в нея и след това си затвори очите. Все едно искаше този момент никога да не свършва, времето внезапно да спре и никога да не тръгне... Но изведнъж се чуха гласове идващи от коридора. Веднага се стегнах и си махнах ръката от него. Дженесис си отвори очите и ме погледна с онези изумрудено зелени очи, които така обичах.
- Прости ми Маи... Прости ми, че не можах на време да те спася и да опазя чиста и непокътната твоята душа и невинност.- виновно ми каза той, а аз незнаех какво да кажа. Как можех да го виня за такова нещо? Как можех да го коря, че не ме е спасил, като той не можеше да знае какво ще се случи? Нямах правото да го осъждам за грешки, които можех сама да спра, но не успях... Нямах смелостта да го направя... Леко се надигнах и го целунах по бузата нежно и топло. Той се смути, защото не беше очаквал, че така ще реагирам... Може би беше очаквал, че ще се сърдя и викам... Че ще искам никога да не сме се познавали... Тогава Ме понесе и излезе от стаята. Когато тръгна по коридорът хората, които бяха в него се отместваха, за да ни направят път и гледаха изплашено и с презрение, но още не знаеха какво е станало. Стигнахме коридорът за входа и се чуваха викове на хората, които бяхме срещнали преди малко. "Той го е убил"... "Убиец"... "Чудовище"... Но на Дженесис не му пукаше, защото бе получил своето отмъщение и това го правеше щастлив. Охраната- състояща се от седем мъже и персонала започна да ни напада от всички страни, а аз се паникьосвах и се тревожех как ще се измъкнем от там невредими. Дженесис усети напрежението в мен, усмихна се и спокойно ми заговори.
- Не се притеснявай фъстъче, няма от какво да се страхуваш, когато аз съм тук.- дори не беше довършил изречението си, когато си вдигна едната ръка с разтворени пръсти и изведнъж всички хора, които ни атакуваха изхвърчаха назад и се удариха в стените. Гледах го с недоумение и се опитвах да си обясня какво стана, но до логичен отговор не стигах. Отново ми заговори с онзи мил и любящ глас.
- Не напразно всички се страхуваха от мен в бандата и нямах никакъв проблем да ги елиминирам.- потреперих, защото си спомних за онези хора, които сигурно беше убил по жесток начин и така си мислех, защото бях видяла какво направи на управителят... Дженесис отвори вратата на мотела и пристъпи крачка напред, но аз се изчервих и срамежливо го запитах.
- Наистина ли трябва да продължим? Има хора, който ще ме видят в този вид.- и посочих дрехите си. Блузкта ми беше леко разпокъсана, поличката ми намачкана, а по краката ми вече беше засъхнала кръвта от обезчестяването ми. Той се умсихна и отговори.
- Да, трябва да продължим... Само, ако някой каже и дума за теб ще го сполети същата съдба, като на онзи мизерник.- очите ми потрепнаха.- Мъниче... Ти си най- скъпото и ценно нещо в моят живот и ако се наложи ще го дам на дявола, но няма да позволя да си нещастна или наранена... Вече не... Никога... Заклевам се в паметта на майка ми...- думите му ми вдъхнаха увереност, както първият път в онази улица и се усмихнах чаровно. Поехме си дъх и двамата и тръгнахме по улиците на новият и още непознат напълно за нас град. Дженесис щеше да ме носи дори, когато няма сили и докато не намерим някъде, където можем да се настъним. Ходихме в сиропиталища, болници, хотели и всяко място където деца, като нас могат да се настанят за известно време, но винаги получавахме отрицателен отговор, заради видът и дрехите ми. След всеки отказ губех надежда, че някога ще намерим подслон, но Дженесис не се отказваше и точно това го беше научил от досегашният си живот. Вечерта настъпи и хора не се виждаха по улиците. Всички се бяха скрили по домовете си, при семействата си и бяха щастливи. Само ние двамата се скитахме по улиците... След известно време излязохме извън града и забелязахме малка къщурка насред гората. Явно беше изоставена от собствениците си, защото стените отвън бяха избелели и на места боята беше паднала. Липсваха цигли от покрива, а вътре беше ужасно. Миришеше на застояло, а от миризмата ми прилошаваше. Но това беше последният ни шанс и изпратен от бога... Пренощувахме в къщичката, а след няколко дена, когато се оправих напълно, запчнахме да я оправяме. Минаха се няколко седмици в усърдна работа и нашото убежище стана доста удобно за живеене. След известно време новините за убитият управител се разнесоха из града, но също така и кой го е убил. Полицията идва веднъж, за да се опита да арестува Дженесис, но така и не успя, защото той се измъкваше по някакъв начин и ги заплаши, че ако отново се появят или ми направят нещо, лично той ще ги убие... И така, целият град имаше страх от "безмилостният Дженесис"- това беше прякорът на Дженесис. Това влоши и шансовете му за работа, защото никой собственик не искаше убиец за работник... Мина се време и нямахме какво да ядем. Тогава Дженесис се принуди да обира малки магазинчета и богатите гости, които идаха в градът на почивка. Но и това не беше достатъчно, защото парите, които набавяше той се изпаряваха бързо. Един ден се прибра и каза, че е чул новина за пристигането на най- богатият човек в страната. На бързо измисли план за отнемането на куфарчето му с пари и си легнахме. През нощта сънувах онзи момент от живота ми, когато управителят на мотела ме насилва и стига докрай... Веднага се събудих и имах предчувствието, че нещо лошо ще се случи. Отидох в стаята на Дженесис и го помолих да спя при него. Той, както винаги не ми отказа и когато легнах при него, се сгуших плътно към тялото му и го притиснах силно. Така заспах, сигурна че съм в безопасност до моят ангел пазител с прелесните зелени очи... Но още незнаехме какво ни очаква... Денят настана и започнахме изпълнението на плана за набавяне на пари. Точно когато богатият мина покрай оречената улица се появих пред него с раздърпани и мръсни дрехи. Подадох си жално ръчичките към него и замолих за някоя паричка. Това беше за заблуда, докато Дженесис открадне куфарчето му. Той се спря и погледна в очите на актрисата в мен и ми подаде няколко пенита. Взех ги, а Дженесис през това време повали двамата мъже и взе куфарчето с парите. Тогава ми извика да бягам... Паникьосах се, защото досега богат мъж не беше се спирал и давал ми пари по собствено желание, а не от състрадание или някой шамар за гавра с мен. Никой не ме беше поглеждал толкова самотно до този момент... В очите му имаше топлота и донякъде разбиране... Възможно ли бе това? Имаше ли такъв човек на света? Да, имаше и исках точно такъв баща да имам... Не богат, а мил и добър с хората... Тогава двама от охраната ме хванаха и накараха да клекна пред краката на богатият мъж. Едни от охраната викаха да ме убие, други да ме вземе за робиня и за забавление на работниците му. А Дженесис не спираше да вика и да ги заплашва, че ако ме пипнат ще ги убие. Богатият мъж застана пред брат ми и приклекна леко, тогава го запита.
- И как точно ще ни убиеш, когато след малко ще си мъртвец?-
- Дори и да съм мъртвец, ако я пипнете с пръст ще се върна от недрата на ада и ще ви убия безмилостно...- изсъска Дженесис в лицето му. Тогава нещо в мъжът трепна. Веднага накара охраната да ни пуснат и попита Дженесис дали ще се съгласим да ни вземе с него и да ни осинови. Седяхме вцепенени, защото не бяхме очаквали такава реакция от него... Ние искахме да му откраднем парите, а той да ни осинови... Отначало се замислихме, но после се съгласихме. Тогава ни откараха в къщата му и след половин година бяха подписани документите ни за осиновяване от него. Започнахме да се учим как да ръководим бизнеса му, но после разбрахме, че няма деца... Преди няколко месеца Сатоши ни донесе сърцето на метеора и малка част от него беше сложена в мен, а другата- по- голямата в Дженесис... И така се срещнахме с всички вас..."- бях доста объркана от разказът и най- вече потресена. Какво й се беше случило? Най- ужасният кошмар, който човек може да сънува... Не спирах да се вглеждам в прекрасните й очи, който са изтърпели толкова много болка, гавра и най- вече унижение... Стиснах си ръката отново в юмрук и едва сега усетих снимката на Маи в нея. Моментално си спомних и за моята и реших, че е честно да знае... Да знае, че може би си има истинска сестра... С еднаква кръв, като нейната.
- Съжалявам, не знаех че толкова мъчително си живяла, но искам да те попитам нещо...- тя леко се смути от въпроса ми.
- Какво?- кратко си зададе въпроса. Загледах се в снимката на майка ни и заговорих.
- Ти каза, че когато си била в гробищата на Гонгага си видяла надгробна плоча на Норуно Амаю, нали...? На твоята майка!- кимна с глава.
- Да, какво общо има това, не разбирам?- леко се усмихнах и зададох следващият си въпрос.
- Значи се казваш Норуно ... ъъъъ...- заекнах, защото не знаех първото й име, но тя не почака и ми отговори.
- Да, казвам се Норуно Маи... Защо ми задаваш тези въпроси? На къде биеш?- объркана ме запита и донякъде смутена.
- Приятно ми е Маи, аз се казвам Норуно Рейна...- усмихнах се широко и чаках реакцията й. А тя и не закъсня. Маи си ококори очите и все едно беше видяла призрак... А може би беше видяла... Призракът на майка ни, който се беше настанил в двете ни.
- Какво?- възкликна тя въпросително.- Това неможе да е вярно... Ти се казваш Норуно Рейна?... Носиш фамилията Норуно на май... Не... Нееее... Не е вярно.- започна да ръкомаха тя, като все още асимилираше думите ми.- Не ти вярвам... Какво целите с това вие от Шинра... Да не би по този начин да искате да ме объркате и да ви издам тайните на компанията ни?- леко се нацупих, но се сетих за моята снимка.
- Не, нищо не целим... Имам и доказателство.- още повече беше объркана.
- Доказателство?- едва изрече тя думите, когато бръкнах под дрехите си и извадих снимката ми. Обърнах я към нея и когато я видя още повече се вцепени. Не можеше да повярва, че наистина имах снимка, на която е и същата жена, като на нейната, която е считала за своя майка... Вече наша майка.
- Но как?- все още не вярваше тя.
- Незнам как е станало, но знам че моят баща е Ейнджъл, човекът който ти уби.- натъжих се и си спомних за него.
- Съжалявам.- изрече виновно Маи, като си наведе главата надолу. Помълчахме около минутка. Изведнъж се хвърлих върху нея и я прегърнах топло и силно, все едно не исках да я пускам никога да си отиде. В първият момент това беше шок за нея и не го беше очаквала, но после и тя ме прегърна и двете се разплакахме.
- Знаеш ли от колко време те търся Маи? Търся човек, който е моята кръв... Знаеш ли колко съм щастлива в момента?-
- Знам... Но странното е, че и аз се чувствам по същият начин.- захлипахме и двете и се радвахме на момента. Тогава ме осени една идея... Щом директор Кутони е бил наставник на майка ни, ще отида да го помоля да пусни Маи и да видим какво можем да направим, за да се споразумеят двете компании. Отделих се от Маи, а тя ме погледна все още объркана. Реших да я успокоя.
- Ще отида да говоря с директорът да те освободи, но при едно условие!!!- сестра ми си повдигна едната вежда.
- Условие? Рейна объркваш ме...- усмихнах се и станах от леглото.
- Ако ни помогнеш двете компании да се разберат... Не знам защо си тук и по каква заповед, но за всички ще е по- лесно ако се споразумеят и изгладят нещата, нали...?- оплезих й се и когато размисли върху думите ми, само кимна с глава, а аз се обърнах към вратата на килията и тръгнах към нея засмяна. Бях намерила най- накрая сестра си и това ме правеше щастлива и си мислех, че нищо не може да помръчи радостта ми, но изведнъж онзи световъртеж и гаденето се появиха от нищото. Пречърня ми пред очите и залитнах. Щом видя промяната в състоянието ми Маи се опита да ме хване, но беше твърде бавна, защото когато стигна до мен, аз вече бях на земята. Дишах тежко, а сърцето ми биеше силно и неравномерно. Тя падна на колене.
- Рейна какво ти е? Какво стана?- задаваше ми въпроси, когато пред вратата видях груби войнишки обувки. Страх се появи в очите ми, защото може би Маи щеше да пострада, но не можех да направя абсолютно нищо в това състояние за нейна защита. Повдигнах си погледа и зениците ми се разшериха веднага. Там седеше Той и гледаше гневно и с омраза. Очите ми се напълниха със сълзи и исках да му обясня всичко, но състоянието ми не го позволяваше. Направих усилие и със сетни сили едва промълвих, точно преди очите ми да се затворят.
- Клауд....[right]
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Сря Юли 28, 2010 7:30 pm
Пускам и тук следващата глава и се надявам да ви хареса Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 787605

89. - Клауд...- клепачите ми напълно се затвориха и започнах да падам надолу в някакъв бездънен тунел и да се изгубвам в нищото...
Въздухът беше мрачен и можеше да задуши всеки човек, защото омразата на Клауд излизаше от тялото му. Очите му бяха изпълнени с гняв и най- вече жажда за смърт. Искаше да убие врагът, но още не бе узнал какво точно се беше случило... Целият трепереше, а сърцето му биеше силно и бързо. Кръвта във вените му кипеше, пръхтеше от ярост и незнаеше какво да направи. Дали да я убие бързо, затова което ми е направила или бавно и мачително... Погледна я и изсъска злобно.
- Ах ти... Долно нищожество... Какво си й направила?- Маи също се вгледа в него и не разбираше за какво говори той.
- Аз...- заекна тя.- Не съм направила нищ...- не успя да продължи, усети присъствието му зад себе си. Обърна се и се вгледа в жестоките му очи. Тогава той я блъсна с всичка сила назад. Оранжевокоската излетя и се блъсна в решетките. Тя извика и се свлече на земята. Започна да диша тежко от болка. Беше я ударил на точното място и бе разкъсал жизнено важни за нея органи. Вените й се разкъсаха и кръвта, в която течаха клетките на метеора бликна в тялото й и ако не се спре това кръвотечение навреме тя щеше да умре след по- малко от ден. Ноктите на пръстите й започнаха да посиняват, а самите й пръсти да се втвърдяват. Не си усещаше ръцете и стенеше от болка. Сълзи се появиха в очите й, защото болката в тялото й беше непоносима и никой нормален човек не би понесъл такова нещо. Но тя не беше нормален човек... В нея течеше част от метеора и това й даваше сили, за да не умре веднага. Но точно, защото метеорът бе в нея щеше да я убие бавно и мъчително.
Русокосият ми приятел се изправи и тръгна към нея с бавни и равномерни крачки.
- Не си направила нищо, ааа....? Ще си платиш, че си посегнала на най- важният човек в живота ми...- изсъска отново той и когато стигна до нея си вдигна ръката и я засили. Очите на Маи трептяха от ужас, защото неможеше да направи нищо, за да се защити.
- Нищо не съм й направила, тя просто се свлече на земята...- извика паникьосано сестра ми.- Незнам какво стана?- едва сега тя заплака. Клауд си стегна мускулите и спря ръката си. Повдигна си въпросително веждите.
- Как така се е свлякла?- объркването го завладяваше и нещо му подсказваше, че нещата не са наред.
- Еми така.... Стана от леглото и се запъти към вратата, но в следващият момент вече беше на земята и дишаше бавно и тежко... Не се занимавай с мен, ами я отведи при някой лекар, за да не стане твърде късно. Това не е нормално...- наведе си главата надолу и промълви.- Моля те... Спаси я.- няколко капки паднаха от очите й. Той не вярваше на видяното... Врагът им го молеше да я спаси. Но защо?
- " Какво става тук, за бога?"- запита се той на ум и погледна към немърдащото ми тяло.
- Побързай... Спаси я.- извика тя силно, за да може да се осъзнае. Клауд потрепна, изчезна и веднага се появи при мен. Вдигна ме на ръце и се обърна към нея.
- Ако се окаже, че си й направила нещо обещавам ти, че ще гориш бавно в ада...- злобно й каза той, а Маи само кимна с глава. Тогава Клауд излезе от килията по най- бързият начин, а после и от затвора. Докато носеше безжизненото ми тяло краката му се подкосяваха и едва ме държеше с ръце, но не се предаваше. Не искаше да си помисля, че съм мъртва и че повече няма да ме види. Лицето му беше посърнало, а очите пълни със сълзи. Как щеше да живее без човекът, който го бе научил какво е обич...? Който му показа кое е най- ценното нещо на този свят и да цени любовта на хората...? Как щеше да живее без жената, която най- много обича...? Всякакви мисли му минаваха през главата, но и не се разконцентрираше от лицето ми... Толкова красиво и в същото време, толкова студено. След известно време стигнахме лабораторията, но когато се спря пред вратата се вцепени от ужас. На вратата имаше бележка, на която пишеше: " Лабораторията е затворена за известно време, докато персонала не се върне от мисията си за набиране на билки и лекарства..." Това можа да прочете преди да започне да вика и псува гневно.
- Мамка му. Къде сте тъпи лекари... Защо, когато ни трябвате вас ви няма... Къде сте, подяволите?...- Веднага се огледа и видя някаква пейка. Отиде до нея и ме постави внимателно и започна да мисли какво да прави. Хиляди варианти обмисляше, но до правилният никога не стигаше. с всяка изминала секунда се вбесяваше още повече на себе си, защото нямаше какво да направи, за да ми помогне. Мина минутка, а той направо изригна. Изчезна и когато се появи пред една стена на лабораторията, я удари с всичка сила с юмрук. Стената на секундата се пръсна на парчета, а те западаха по пода. Дори и коридорът се разтресе. Алармите на отдела моментално се включиха и се чуха тропоти от крака. Той се свести, дойде при мен, вдигна ме отново на ръце и влезе в лабораторията. Постави ме на болничното легло и седна до него. Хвана ми ръката и започна да я милва.
- Защо, Рейна? Защо си в това състояние? Какво ти се е случило...?- Повдигна ръката ми и я потърка нежно по бузата си. Толкова топло бе неговото лице, а студена моята ръка... След няколко минути Клауд усети присъствието на някого зад себе си. Свали ръката ми от лицето си и я пусна. Тя падна до тялото ми, като на мъртвец. Тогава се обърна, а на лицето му нямаше изписана никава емоция, защото много добре знаеше кой е.
- Какво става, Страйт Клауд?- чу се спокойният и мек глас на директор Кутони.- Защо трошиш лабораторията?- последното го каза с укорителен тон. Клауд си наведе главата надолу виновно, но отговори на въпросът му... Естествено, че трябваше да го направи, за да си няма после проблеми.
- Защото нямаше никой.- Кутони малко се ядоса и зададе следващият си въпрос.
- И това ти дава право да събаряш стената?- Клауд се смути и си надигна главата. Погледна директорът и започна да вика.
- А, какво трябваше да направя? Да оставя Рейна да умре? Това ли трябваше да направя?- Кутони потрепна и се вгледа зад него... Там където лежах и не мърдах.
- Защо няма лекари? Къде са всички, подяволите?- не спираше да вика русокосият ми приятел и да ръкомаха, но пред него нямаше никой. Директорът на секундата беше до леглото и оглеждаше тялото ми, за да разбере какво се е случило. Не откриваше наранявания или кръвоизливи, но защо не мърдах. Изправи се и заговори притеснено.
- Дори и аз не мога да разбера... Това е странно... Ще извикам някой... Ти само стой при нея и ако има някакво подобрение или реакция веднага ме осведоми... Ясно!!!- запита Кутони, а Клауд кимна с глава и точно преди да излезе, се спря и каза.- И не се меси в работата на лекарите, чули...- този път го бе казал меко и приятелски. Русокосият ми приятел усети притеснението в него и отново кимна с глава. Когато остана сам в лабораторията седна до мен и отмести кичурът коса, който беше паднал на лицето ми. Гледаше ме нежно и ме докосваше с любов. Беше внимателен и едва си допираше пръстите до мен, защото го беше страх да не ме нарани по някакъв начин... След няколко минути в лабораторията влязоха петима лекари с бели престилки и застанаха до тялото ми.
- Войник Клауд, моля да излезете и да ни оставите...- той веднага ги прекъсна.
- Няма да изляза... Няма да я оставя, ако ще рая да стане ад...
- Нека си свършим работата...- Клауд потрепери и си спомни молбата на директорът. Лицето му се натъжи и излезе. Седна на същата пейка, която до преди няколко минути лежах и зачака. Гледаше всичко, което правеха с мен и с тялото ми. Понякога се мръщеше, защото ми взимаха кръв и какво ли не. Искаше да престанат, но знаеше, че така трябва, ако иска да се оправя и затова не правеше нищо. Просто седеше мирно и чакаше неизвестното. След около два часът проби и изследвания, лекарите бяха готови с диагнозата си, но аз така и не се събуждах. Тогава ме поставиха на носилка и излязоха от лабораторията. Клауд стана притеснен от пейката и понече да ги запита за състоянието ми, но един от тях го погледна неодобрително и той си замълча. Занесоха ме в стаята ми и ме положих на леглото. Тогава казаха на русокосият ми приятел да остане при мен и когато се събудя да ги уведоми. Излязоха и останахме само двамата. Той започна да ми говори и се надяваше да го чувам поне, щом немога да го усещам. Така минаха още няколко часа, когато изведнъж усетих, че се връщам по обратният път на онзи тунел. Летях нагоре с бясна скорост и това много ме плашеше. Незнаех къде се намирам и защо първо отивах надолу, а после се връщах нагоре. Какво ли ставаше? изведнъж чух гласът на Клауд.
- Моля те, Рейна... Събуди се... Толкова много неща ти казах през последните няколко часа, че започвам да губя надежда... Моля те не ме оставяй... Каквото и да ти има, аз и Мицури ще ти помогнем и ще го преодолеем заедно...- това ме накара да се чувствам обичана. Няколко капки сълзи се спуснаха от очите ми и сърцето ми заби силно и равномерно. Дишането ми се появи и дишах нормално. Само очите ми още не се бяха отворили. Полагах сили, за да ги отворя, но те толкова много тежаха, че чак се изморявах от усилия. Клауд видя промяната в мен и веднага изстича, за да докладва за състоянието ми. Останах сама в бялата и мрачна стая. тишината навлизаше в мен и ме караше да си отворя очите и да погледна... Да погледна сетът, който толкова много обичах... Лекарите се появиха и Клауд след тях, но той остана отвън, защото те не му позволиха да влезе. Чуваше се звукът от системите и не само това... Чуваше се вятърът, който духаше леко навън; как животните се движеха, дори и облаците, как тихо плуваха по небето. Усещах въздухът и ароматът, който се носеше по него- на череши, на рози и най- вече на живот... Исках да живея и трябваше да направя усилия... Опитах се да си стегна цялото тяло и когато това стана си отворих очите. Ококорих ги напълно и гледах белият таван, как седеше над мен бездушен. Веднага се огледах и видях системите и лекарите. Въздъхнах успокояващо, но веднага някакво чувство ме обзе... Чувство за вина и угризение. Не бях при сестра си и си спомних какво се бе случило в килията й. Спомних си, че Клауд седеше там преди да затворя очи. На момента се опитах да стана и да отида при нея, защото тя беше най- ценното нещо за мен на този свят... След Закс... Прехвърлих единият си крак от леглото и стъпих на пода. Направих същото и с другият, но когато се изправих, залитнах и паднах на земята. Лекарите веднага дойдоха до мен и се опитаха да ме вдигнат, но аз им се противях и исках да видя сестра си. Тогава те се принудиха да ми обяснят положението и състоянието ми. Седях на пода пред тях и не вярвах на думите им. Какво ми казваха те...? Сълзите ми падаха самички от очите. Бяха сълзи от радост и в същото време от мъка. Когато ми казаха цялата истина искаха да ме вдигнат, но толкова бях шокирана и изненадана от новината, че не мърдах от пода. Поисках да остана сама и те не възразиха. Казаха ми, че Клауд седи отвън и че през цялото време се е грижел за мен. Усмихнах се искрено и поисках да го викнат и да ни оставят насаме, и те излязоха от стаята ми.

- Войник Клауд, можете да влезете... Тя се събуди.- Лицето му изведнъж грейна от щастие и побърза да влезе, а те го подминаха. Когато Клауд влезе в стаята ми бе усмихнат с най- широката си усмивка, но щом ме видя веднага помръкна и тя се изпари. Бях на пода, заровила главата си в коленете и ридаех. Изтича и седна на пода. Тогава ме прегърна силно и нежно.
- Какво има? Защо плачеш?- Запита ме той, а аз незнаех какво да му кажа. Това, което ми бяха казали лекарите беше страхотно и невероятно, но ме беше страх... Беше ме страх, защото незнаех как ще реагира Клауд... Как ще реагират другите и най- вече Закс... Той беше приината да съм в това състояние. Но дали той щеше да е заинтригван от мен и от това, когато се бяхме скарали и може би той не искаше да ме вижда повече. Бях го много наранила с думите си... Какво ли щеше да стане...?
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Съб Авг 07, 2010 9:20 am
За теб систър- много си те обичкам Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy - Page 4 183921


90. Сълзите сами течяха от очите ми и падаха по дрехите на Клауд. Така нежно ме бе притиснал до себе си, все едно искаше да заличи болката ми... Но тя бе приятна болка... Животът ми се беше променил за няколко секунди, тялото ми също. Лекарите ми бяха казали щастливата новина, но защо плачех.... Не се ли радвах? В мен живееше то... Плодът от любовта ни със Закс... Тогава защо бяха всичките тези сълзи? Сама не разбирах чувствата си и емоциите, които в момента изразявах. Дали, защото русокосият ми приятел ме беше прегърнал и дал подкрепа, или пък затова, че ме беше страх от реакцията на Закс. Бяхме се скарали жестоко и казах думи, които много го нараниха... Нараниха достойнството, което всеки мъж брани така ревностно от другите. Какво щях да правя от тук нататък? Как да продължа живота си? Носех детето на Закс в отробата си и ме беше страх, че няма да се справя, като жена и майка на това прелестно създание... Така си минаваха минутите, а аз не спирах да плача с глас. Стисках вратът на Клауд и не исках да го пускам. Как ли щеше да реагира, като разбере, че нося детето на най- добрият му приятел, а той се притеснявал толкова много за мен и състоянието ми? Дали щеше да се разгневи, че съм се отдала на чернокосият ми ангел или щеше да се зарадва? Кое от двете? Толкова беше трудно, защото все едно избирах ези или тура; доброто или лошото; животът или смъртта. Как един човек може да знае всички отговори, които си задава на ум? Толкова объркана и изгубена се чувствах. Не можех да позволя да изгубя нито един от хората, които обичах най- много... Не и този път. Бях изгубила баща си без да знам, че през цялото време е бил до мен... Не исках да изчезна сама в безкрайността и да бъда забравена...
Изхлипах и силно стиснах ръкавът на Клауд. Чувствах се защитена от целият свят, който искаше да ме нарани и да погуби бебчето ми... Нашето дете, Закс... Потърках леко с длан коремът си и в същото време сълзите ми се привърнаха в смях от радост. Клауд се опита да се откопчи от прегръдката ми, но аз не му позволявах. Не исках да свършва този момент, но знаех, че краят му наближава и точно от това се страхувах. Исках да забавя секундите преди да е настъпил моментът, в който Клауд щеше да разбере. Започна да ми се вие свят и погледът да ми се замъглява... Отново... Тялото ми да се отпуска и захватката, която не исках да отключа, да се освобождава. Клепачите ми се затваряха и виждах онази тъмнина, която ме поглъщаше и спускаше надолу по тунела.
- Рейна... Усъзнай се, Рейна...- чух гласът на Клауд и на секундата си отворих широко очите, защото чувах този глас, който винаги ме спасяваше от самотата. Вгледах се в синьо- залените му очи и си спомних за любовта на живота ми, а те бяха изплашени и загрижени. Ръцете му ме тресяха, за да се съвзема и да не изгубя съзнание.
- Кажи ми какво ти е, моля те? Какво ти казаха лекарите след прегледа?- очите ми потрепнаха и двете страни се появиха. Трябваше ли да избера смъртта- която щеше да убие приятелството ни или пък животът- който щеше да дари на света едно прекрасно създание. Как трябваше да постъпя...?
- Кажи ми, Рейна... Това състояние не е нормално. да не би да си болна от нещо? Кажи ми... Не ме дръж в напрежение...- говореше ми той и ме гледаше някак раздразнено, защото се притесняваше за мен, а аз не му казвах и дума. Усмихнах се и едва промълвих.
- Прегърни ме, Клауд.- и го сграбчих. Прегърнах го с двете си ръце и той също силно ме притисна до себе си, както преди няколко минутки.
- Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко...- тихо промълви той в ухото ми.- Каквото и да е.- продължи и ме погали по косата. Почувствах нежността и приятелската му любов да тече в тялото ми. Още повече се усмихнах.
- Знам, Клауд.- продумах щастливо с няколко сълзи в очите.- Ти винаги си до мен, когато имам нужда от теб. Благодаря ти.- казах и го целунах по бузата.- Ще ми простиш ли някога?- думите самички се изплъзнаха от устните ми и вледеняващо докоснаха кожата му. Усетих как тялото му се вцепи, а очите му да потрепват от недоумение. Не разбираше за какво точно говоря.
- Няма за какво да ти прощавам. С нищо не си ме наранила, а точно обратното. Даде ми любовта, която съм търсил винаги... Любовта на приятел. Ти ме научи как да обичам истински и да се боря за това, което желая...- Надигна си леко главата и ме целуна по челото. Почувствах топлата му целувка и ми се искаше тя да бъде от Закс... Но може би никога нямаше да я получа по този начин. Защо ли винаги е такъв? Защо не признае пред себе си, че ме обича и да бъдем щастливи? Защо Закс...?
- Клауд, искам да ти кажа нещо...- усмихнах се леко.
- Слушам те, Рейна.- каза той и не спираше да ми дарява нежната и топла прегръдка, откоято имах нужда точно в този момент.
- Бременна съм, Клауд.- отново потърках коремът си и този път усмивката ми беше изълнена с гордост и щастие. Изведнъж той ми хвана главата с двете си ръце и ме отблъсна от себе си, като ме държеше с ръце пред себе си. Гледаше ме в очите объркано и донякъде паникьосано.
- Бременна? Как така си бременна, Рейна?- запита ме въпросително той и чакаше да прочете чувствата в очите ми, но аз не правех нищо, нито мърдах. Реакцията му ме изненада, защото не бях очаквала да постъпи по този начин.- кога се е случило? Как е станало? Къде?...- не спираше да ми задава въпроси, но внезапно замлъкна и лицето му посърна. Натъжи се и продължи със следващият си въпрос.- Кой е бащата?- потрепнах, защото въпросите ми идваха в повече, особенно последният. Щях ли да имам сили да му кажа? Беше ли редно да знае? Поех си дълбоко въздух и го издишах. Тогава отново го погледнах в очите и решително заговорих.
- При езерото...- заекнах и примигнах веднъж.- Закс... Бащата е Закс, Клауд.- как ми се искаше да чета мисли, за да можех да разбера какво си мисли в момента. Гледаше ме с ококорени очи и не мърдаше дори. Дишаше тежко и неравномерно и чувах как сърцето му биеше бавно и силно. Кръвтта във вените му се движеше бързо, а тялото му трепереше. Беше шок за него, да разбере, че съм бременна. Тишината се намести в стаята и все едно ни се присмиваше. Някакво чувство обзе тялото ми... Какво ми става.? Да не би да беше разочарован от мен?
- Не трябваше да ти казвам.- едва промълвих и капки се стекоха по лицето ми. Никаква реакция или емоция от негова страна. Бях изненадана и объркана. Можеше поне да се ядоса или да се зарадва... Какво му става...? Мислите ми бяха прекъснати от ръцете му, които ме вкопчиха в тялото му. Ококорих се и незнаех какво цели с това. Дали беше тъжен или... Клауд си залепи сто каратова усмивка на лицето и извика рдостно.
- Радвам се за вас, Рейна. Ти и Закс ще имате малко бебче. Щастлив съм.- бях толкова шокирана, както, когато ми казаха за бремеността. Той се усмихваше и се радваше...
- Щастлив си?- запитах го неуверена в думите му. Той се засмя.
- Естествено, че съм щастлив... Нали ще ставам кръстник.- смехът му зазвуча в стаята.
- Кръстник ли?- нацупих се, отдръпнах го и го отблъснах.- Да бе да.- казах със сърказъм и се усмихнах. Русокосият ми приятел се засмя и заговори.
- Все пак кръстниците поемат отговорност детето да се отглежда по подобаващ за него начин и с любов... Ако случайно това не е изпълнено го отглежда той.- изплези ми се и се засмя. Изсмях се и аз.
- Мечтай си.- погледнах го в очите и уверено заговорих.- Ще бъда майка, с която синът ми да се гордее след време.- тупнах си юмрукът в гърдите.- Заклевам се.- и отново се усмихнах.- Дори и без баща, любов няма да му липсва.
- Не се и съмнявам.- също се усмихна, но веднага си махна усмивката и ме запита.
- Как така без баща? Нали Закс е негов баща?- леко се натъжих и отговорих.
- Да, така е.- Клауд ме прекъсна.
- Тогава защо каза без баща?- повдигна си едната вежда въпросително. Сковах се и потрепнах.
- Защото незнам дали той ще го иска.- отново се натъжих.- Не съм сигурна, че ще е щастлив, както си ти в момента.- казах неуверено.
- Какво искаш да кажеш? Не те разбрах...- засмя се.- Че кой няма да е щастлив от такава новина.
- Закс.- изстрелях бързо думата от устата си.- с него се скарахме и си мисля, че всичко приключи. От около седмица нито сме се виждали, нито имам вест от него. Може би за пореден път съм сама.- изхлипах и си избърсах сълзите, който напирираха да паднат по бузите ми.
- Закс.- присви си очите и изсъска.- Копеле такова.- Повдигна ми брадичката и запита.
- Какво стана? Разкажи ми.- отдели се от мен и зачака разказът ми спокойно. Облегнах се на стената зад мен и започнах разказът си от самото начало. От Затворът... Как Закс измъчвал пленницата и снимката, паднала от нея на майка ни. Едно-седмичното ми лутане във въпроси и после повишаването ми в първокласен войник... Клауд слушаше с интерес и се радваше за мен... Разказах му как се бе държал с мен пред Рино и след това. Как ме беше ударил и заплашил... Русокосият ми приятел си присви очите и тих съскаш звук се чу да излиза от гърлото му. Беше ясно, че бе гневен на Закс и ако той беше пред него сигурно щеше да го убие без капка жал... След това за срещата ни с Маи и за злощастната й съдба преди да се срещне с всички нас. Затова, че сме се оказали сестри и най- накрая за припадането. Клауд не убелваше и дума, а часовете си минаваха незабелязано. Часовникът отброяваше минутите и секундите, но за нас все едно беше спрял... След като свърших разказът си, той се замисли и след около минутка проговори.
- Значи е била права.- направи виновна физиономия, защото много добре знаеше какво е причинил на пленницата. Зениците ми се разшириха от паника.
- Кой е бил прав?- запитах моментално и през главата ми минаха мисли за сестра ми.- Отговори ми.- извиках панически и го разтресох с ръце.
- Момичето каза, че си се свлякла на земята, но...- замълча, а аз не спирах да го държа и да го гледам изплашена.
- Но?- повдигнах си едната вежда.
- Но аз не и повярвах и...- веднага го прекъснах, защото ме бяха полазили студени тръпки по цялото ми тяло.
- Какво си й направил, Клауд?- започнах да викам и отново да го треса. Не исках да си помислям, че тя е наранена, дори и вече сред мъртвите. Студена пот изби върху челото ми и капките падаха надолу към земята, но аз не се отказвах и исках да разбера как е сестра ми.
- Съжелявам, Рейна... Мислех си, че ти е направила нещо, когато те видях на земята и че губиш съзнание.- Вцепих се, а ръцете ми замръзнаха на момента. Ръцете ми се изплъзнаха от тялото му и се свлякоха до моето. Залитнах назад и грубо се подпрях на стената.
- Жива ли е?- запитх го изгубила вече надежда, че някога ще я видя пак. Той си наведе главата, все така виновно и отговори.
- Може би...- потрепнах и рязко се изпрвих. Щях да отида и да видя дали е добре. Нищо нямаше да ме спре... Клауд също се изправи след мен, но не се опита да ме спре. Лицето му беше различно отпреди малко. Сега бе загрижено и натъжено.
- Какво има?- запитах го бързо. Исках да разбера, но по най- бързият начин, защото исках и да видя сестра си.
- Сетих се нещо свързано със Закс.- Изтръпнах. Какво по- лошо можеше да се е случило от това досега. Да не би да...? Зениците ми се разшириха от уплаха.
- Какво е станало със Закс?- Тялото ми започна да трепери от напрежението и страхът, който с всяка изминала секунда се вселяваха в мен.
- Закс е помолил директорът да отиде на разузнавателна мисия.- Любовта на животът ми помолил да бъде изпратен на мисия? Какво за бога ставаше в компанията?
- Каква мисия?- моментално го попитах.
- Щял да разузнава за врагът, откойто е сестра ти.- веднага ми минаха мисли. Отишъл е на тази мисия, за да не бъде при мен. Да не се среща и да няма никакъв контакт с мен. Натъжих се от тази мисъл и явно от емоциите залитнах напред, а Клауд ме хвана. Обхвана ме с ръце и ме прегърна.
- Спокойно, Рей... Не се вълнувай толкова... Ще навредиш на бебето.- каза той и ми се усмихна приятелски. Притиснах се към него, а той ме помилва по главата.
- Няма страшно... Аз съм тук и няма откакво да се страхуваш вече... Никога няма да те изоставя, обещавам ти.- зарових глава в гърдите му и тихо промълвих.
- Благодаря ти, Клауд. Ти си истински приятел.- Положи си главата на моята и си затвори очите. Толкова вълшебен бе за нас този миг. Имах подкрепата му и това ме правеше щастлива. Имах чувството, че не се нуждаех от никой друг в този момент, но.... Но изведнъж вратата се отвори много бързо и в стаята нахълтя забързаната Мицури. Едва дишаше от бягане и притеснение.
- Рейна, добре...- заекна, защото ме беше видяла за втори път в прегръдките на мъжът, когото най- много обичаше на този свят. Изтръпнахме и двамата. Отделихме се един от друг и я погледнахме уплашено. Тялото ми трепнеше, а сърцето ми искаше да изхвръкне от напрежение. В един ден бях разбрала, че имам сестра. Бяха ми казали, че съм бременна, а сега и това. Най- добрата ми приятелка ме бе видяла в прегръдката на нейният любим. Що за ден беше това...? Защо не бях, като нормалните хора? Всеки ден да ходя на работа, да печеля пари за прехраната си и да излизам с приятели, но уви... Съдбата беше решила да ми поднася изненади всеки момент от животът ми... Проклета съдба, какво ли ми бе приготвила за напред....?
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Пон Авг 30, 2010 6:08 pm

red Re: Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

Върнете се в началото
Similar topics
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите