Живот или смърт - кое ще властва по света? - По Final Fantasy

First topic message reminder :

Ето малко разнообразие от Наруто . Надявам се да ви хареса . Пишете мнения и дали ви харесва, не ме щадете Този фик посвещавам на Ваня- моята любов. :cvetq:

Ден след ден, месец след месец, година след година- така бързо преминава живота на всичко по света. Ражда се, расте, живей и след това идва краят му. Без значение дали е малка мравка или човек, съдбата е безмилостна и се повтаря безброй пъти. Така, както слънцето изгрява и на края на деня залязва. Потокът, който управлява съществуването на световете и контролира животите на техните планети се нарича Лайфстрийм. Този източник на сила определя съдбите на всяко живо същество и дава силата си на планетите, за да могат да
съществуват. Компанията Шинра намери начин, как да използва тази мощна сила за по-лесен и богат живот на хората. Но силите на Земята започнаха да се изтощават и планетата започна да се бунтува. Изпрати различни природни бедствия, като предупреждение към всички нас. Мощни заметресения, големи наводнения, пожари, засушавания, обилни снеговалежи и ветровити бури. Цялата злоба на планетата се изля върху нас, а Шинра не спря с действията си. Появиха се неизлечими и смъртоностни болести и много хора умряха от тях. С всеки изминал ден хората осъзнаваха, какво причинява всичко това и започнаха да се бунтуват. Други компании почнаха атаки и действия към Шинра, за да може да се спре източването на силите на планетата, но без успех.
Защото компанията създаде военен отдел, в който се обучаваха мъже наричани Войници. Те се учеха там, как да се бият, как да използват силите си, за да защитават интересите на компанията и да я пазят от враговете й. В лабораторията на Шинра се правеха научни опити, като от обикновен човек, те го превръщаха в перфектното оръжие за убиване. Вземаха клетките от падналият метеор на земята и ги вкарваха в човешките им. Много младежи мечтаеха точно за това- за битки, за слава и пари; други пък просто нямаха избор, защото ако Шинра не ги вземаше от улицата и сиропиталищата те щяха да умрат. И така компанията се сдоби с мощна и непобедима армия от убийци. Започнаха и войните, компаниите и хората нападаха Шинра, за да я унищожат и да възстановят силите на планетата и предишният спокоен живот да се завърне на Земята. Различните компании създаваха
всевъзможни чудовища и роботи, заради борбата си, но никой не осъзнаваше какво прави и колко болка и тъга създава. Най-много си патеха мирните и нищожни хорица, които се интересуваха единствено да ходят на работа и да печелят пари за прехраната на семействата си.
Казвам се Норуно Рейна и това е моята история и любовта ми към Закс- първокласен войник и отличен убиец. Родена съм в град Гонгага и съм на 18 години. Косата ми е черна и дълга почти до кръста, лицето ми е бяло, а очите сини. Сираче съм и живея в една полу разрушена църква, като крада, за да мога да оцелявам. От дете се скитам по улиците, защото родителите ми са умрели когато съм била на 2 годинки. Преместих се да живея при леля ми, но и тя се спомина и съпруга й ме изгони на улицата. Дълго се скитах по улиците и спях на тях, докато не открих тази църква и не започнах да живея в нея. Нямам нито приятели, нито роднини, сякаш съм прокудена, както изгонените от селото си хора, заради ужасните си престъпления. В църквата намерих книги и учебници останали от едно време и започнах да се уча да чета и пиша. Така ми минаваха годините и все едно и също правех. Но един ден се случи нещо, което преобърна целият ми свят и живот. Срещнах най-прекрасния човек на света. Нека ви разкажа за този щастлив момент от живота ми.Случи се преди 4 години.--------------

----------------------------------------------------------------------------------------------------------
Вървях си по улицата и си мислех какво да правя този ден, не ми се седеше в църквата. Спрях се и се замислих. След около минутка се сетих, че мога да отида в парка и да си поиграя с гълъбите. Това беше
любимото ми занимание, защото много обичам животните. Реших се и тръгнах, но в този момент пред мен застана най-големият кошмар, който човек може да сънува. Вдигнах си главата и ужас се изписа в погледа ми, сковах се на място и дори не мигах. Толкова бях изплашена, че ако някой ме види ще се помисли, че съм видяла призрак. Пред мен седеше огромен робот на една от компаниите, които искаха да унищожат Шинра. В градовете често се случваше да има такива нападения на роботи или други плашещи до смърт изобретения. Робота ме забеляза и отправи към мен фокуса си. Когато червената точка се спря на челото ми аз си помислих, че това е последният ми ден, в който живея и се радвам на живота си. Очите ми бяха ококорени от ужаса, който този
робот внушаваше в мен, а тялото ми се тресеше от страх. Робота изстреля един куршум и той литна с бясна скорост към мен. Затворих си очите и се замолих на бог да ме спаси. Чу се някакво разсичане и аз просто седях на място и си мислех, че скоро ще видя светлината, която ще ме отведе в рая. Но тогава чух прекрасен глас да ме вика и си отворих очите. Пред мен седеше прелестно лице, а ръцете му да ме тресат, за да се осъзная. Лицето му беше бяло, като сняг; косата му черна, като въглен; а очите му, боже, те бяха в смесица от светло синьо и зелено. Съмият тои беше заплинително красив, не можех да повярвам на очите си. Такава вълшебна гледка се беше показала пред мен. А той неспираше да ме тресе и да говори.
- Хей момиче, добре ли си? Чуваш ли ме? Добре ли си?- чувах гласът му, но от всички емоции, който ме бяха сполетяли за около минута не можах да кажа нищо. Само кимнах с глава и не спирах да се вглеждам в ангелските му очи. Той се усмихна и сякаш ме прониза в сърцето с нея. Толкова величествена и красива. Тогава ме пусна, загледа се в робота и извика.
- Влез в този магазин и се скрии, докато свърша с този грозник.- той се усмихна и продължи.- Когато приключа тук ще дойда при теб.- кимнах с глава и се затичах към магазина. Чух как още един изстрел се стрелна към мен и се обърнах. В този момент той отскочи и разсече куршума с меча си на хиляди парчета. Не можех да мърдам от стреса, а той само ме погледна и извика.
- Какво още правиш на улицата? Влизай веднага в магазина?- опомних се и влязох веднага в магазина, а той да атакува робота. Приклекнах до прозореца и наблюдавах битката. А той скачаше около робота иму нанасяше удари със своя меч. След известно време робота беше целият разбит и падна на земята потрошен. На улицата седеше само Той и се задъхваше. Тогава погледна в посока към мен и се усмихна. Смутих се и приклекнах, за да прикрия срамът си от него, но не бях достатъчно бърза, защото той седеше пред мен и все така ми се усмихваше. Още повече се изчервих, а той си подаде ръката и аз я хванах. Когато се изправих застанах пред него и се вгледах в прекрасните му очи. Той видя това и ме попита.
- Как се казва госпожицата.- усмихна се още повече, а аз се смутих.
- Откъде знаете, че съм госпожица? Ами ако съм госпожа?- нацупих си муцунката, а той се засмя и каза.
- Еми, като гледам не носите пръстен на ръката си, затова ви нарекох госпжица. Надявам се да не съм ви обидил.- усмихнах се и отговорих приятелски.
- Не се притеснявайте, няма с какво да ме обидите. Как се казвате, ако не е много нахално да попитам.- той малко се смути и се замисли, а пък аз се зачудих на реакцията му. След около минутка, той се усмихна отново и заговори.
- Аз съм Фейър Закс, приятно ми е госпожице....- той спря и ме погледна с игрив поглед.
- Казвам се Норуно Рейна. На мен също ми е приятно.- подадохме си ръцете и се здрависахме, а аз неотделях погледа си от очите му. Минаха няколко секунди и мелодията на телефона му звънна и прекъсна мълчаливото ни любуване. Закс ме пусна и си извади телефона, отвори го и заговори с някого. След като приключи разговора си, затвори телефона и се обърна на другата страна. Натъжих се, защото имах чувството че няма повече да го видя и затова побързах да го заговря.
- Къде отивате Закс? Не искате ли да ви се отблагодаря, затова че ме спасихте от това....- заекнах и посочих към робота. Тогава той се обърна и каза с лека и приятелска усмивка.
- Имам работа, все пак съм един от войниците на Шинра и трябва да се връщам. Надявам се някой ден отново да се срещнем...- Закс се обърна и каза.- Доскоро...- тогава излезе и след секунда изчезна. Останах сама в магазина и се натъжих, защото знаех че никога нямаше да се видя отново с него. Образът и лицето му се запечатаха в главата ми, сънувах всяка нощ тези синьо-зелени очи, усмивката му се появяваше на всеки мъж, когото виждах, докато вървях по улиците. Закс ме преследваше навсякъде, дори и в сънищата ми. Мина месец от срещата ми с този човек, който превзе мислите ми и открадна сърцето ми, само с една среща, когато в града се пусна реклама, че военният отдел на компанията Шинра търси доброволци за войници. Трепнах и сърцето ми
заби в бърз ритъм. Имаше начин най-накрая да се срещна с него и да му кажа какво чувствам и как си представям нашата любов. Но имаше няколко пречки, за постигане на целите ми. Доброволците трябваше да бъдат над 18 годишна възраст и да имат максимален резултат в теста на интелигентност. И двете непокривах- нито бях над 18 години и ако се явя на този тест за интелигентност сигурно щях да получа минималния брой точки. Затова си поставих за цел да изчета всички книги и да науча всичко, за да мога да постигна максималния брой точки и когато навърша 18 години да кандидатствам в отдела. И така започнах с изпълнението на плана ми и дните започнаха да минават бързо. Бяха минали четири години и когато станах на 18 се записах за изпита,
относно теста за интелигентност.

Пускам и днешната глава, дано да ви хареса :cvetq:

44. Някъде в Европа----
- Здравейте шефе.- отвори се вратата и сивокос младеж влезе в стаята. Мъжът от среща си надигна главата и на лицето му се изписа самодоволна усмивка. Той беше на около 42 години, с дълга черна коса и с красиво бяло лице. Младежа пристъпи към бюрото и също се усмихна. Тогава Мъжът си скръсти ръцете и заговори властно.
- Донесе това, което исках, нали Сатоши?- сивокосия бръкна с ръка в една торба, която седеше на кръста му и извади червено кръгло нещо, което по форма наподобява човешкото сърце, но с много дупки по него. Червената светлина излезе и покри цялата стая.
- Вижте сам Барнет.- каза Сатоши и си подаде ръката напред към бюрото. Чернокосия мъж ахна и поклати глава.
Барнет Саминглей е богат мъж и има много компании, фабрики и вериги магазини. има също и три лаборатории, в които се експериментира и се създават чудовища. Според него дейността на Шинра е погрешна и в лабораториите той създава чудовища, за да се бори срещу военният отдел на компанията Шинра. Нямаше деца, нито жена. Беше ерген и затова взел две сирачета, които се опитали веднъж да му откраднат парите, но охраната му ги хванали и той се смилил над тях. Взел ги и от около половин година се грижи за тях- момиче и момче. Момчето беше червенокосо и със зелени очи, а очите на момичето бяха смесица от светло кафяво и зелено и косата й беше вързана на две опашки и с оранжев цвят. Изглеждаше, че не бяха брат и сестра, пък и тя беше доста по-малка от червенокоското. За кратко време бяха при Барнет, но вече се бяха научили да управляват бизнеса му и да мислят, като него. Таяха същата омраза, която и той в сърцата си. Биха умрели, само и само да угодят на капризите му, ако случайно се наложеше това. Директора на компанията Саминглей се облегна на стола си и натисна едно от копчетата на телефона, който седеше на бюрото.
- Маргарет, извикай децата.- веднага си пусна пръста от копчето и получи отговор на подчинение. Той си вдигна главата и погледна Сатоши, но едва ли гледаше него, а погледа му се взираше отвъд него във вратата. Очакваше децата си, както всеки път ги наричаше той. Барнет подкани Сатоши да седне на един от столовете и сивокосия не почака втора покана, ами седна на стола срещу директора. Не се мина много време и на вратата се почука. Чернокосия мъж даде разрешение да се влезе и вратата се отвори. В стаята влезе младо и красиво момиче, а след нея влязоха вече споменатите момиче и момче. Секретрката изчака те да влязат, излезе и затвоти вратата след себе си. Директора се изправи и когато отиде до червнокоското и момичето ги прегърна и целуна по челата. След това отстъпи една крачка назад и заговори.
- Радвам се, че дойдохте, защото си помислих че няма да го направите.- момчето се ухили и каза.
- Е, как няма да дойдем. Нали ти ни приути през последните месеци, иначе сега може би щяхме да се мъртви от глад.- момичето си наведе главата, а Сатоши стана и каза съркастично.
- Еее, Барнет... Много си лош. Няма ли да ни запознаеш?... Само за себе си ги държиш.- тогава се усмихна и продължи.- Каква си хубавица...- прекъсна си мисълта, защото червенокоското го гледаше със зверски поглед. Сатоши от нищо не се страхуваше, но този път го побиха ледени тръпки от погледа му. Преглътна и погледна към засменият мъж.
- Страшен е нали..?- Барнет се усмихна.- Точно затова избрах точно него да стане приемник на сърцето на метеора... Защото омразата му и жаждата за мъст са огромни. Не би се поколебал нито за миг да убие някого... Това са Дженесис и Маи.- Сатоши потрепери и отстъпи крачка назад, а младото момиче все така седеше почервеняла от думите на сивокосия младеж. По-принцип тя винаги е била мълчалива и стеснителна, но ядосали се става неукротим звяр... Като всяка жена... Червенокоското погледна още веднъж към Сатоши и заговори с презрителен глас.
- Донесели сърцето на метеора?- Сивокосия предател кимна с глава в отговор и извади отново сърцето. Стаята заблестя с червена светлина, както първия път и тримата ахнаха от изненада. Момчето не си беше представяло, че това малко и нищожно нещо може да носи толкова много сила в себе си. Тогава оранжевокоската си вдигна главата, погледна червенокоското, а после и директора.
- Еми какво чакаме тогава? Да отиваме и да действаме според плана.- По-високото момче, което седеше до нея поклати глава и всички излязоха от стаята. След известно време влязоха в една от лабораториите и двамата се съблякоха. Както при процедурите на войниците, трябваше да ги огледат за всякакви бележи и вродени недъзи. Сатоши малко се беше смутил, когато видя голото и красиво тяло на момичето, но не показа никаква реакция, защото беше свикнал с такива процедури. След като остановиха, че са чисти и са съвместими към метеора, те влязоха в ковчезите и докторите затвориха капаците им. След това двамата заспаха и компанията Саминглей сложиха метеора в тях, както Шинра направи с всички нас. Чудех се, какво ли ме очаква за в бъдеще. Кои ли бяха тези двама малдежи, които искаха да си продадат душите и телата на тази чудовищна сила? Колко ли мъка и тъга бяха преживели, че да предпочетат жаждата за смърт пред живота. Е, явно скоро щяхме да разберем и съдбата ми беше приготвила доста изненади занапред.

Такамзз, писателката няма възможност да пуска отговори, затова играя ролята на предавател. Момичето много се извинява и обещава, че няма да го пекъсва.


45. Седях сама в съблекалнята и бях доста шокирана от всичко, което се случваше. Държах листа в ръка и го гледах. Питах се, защо Клауд би направил такова ужасно нещо. Дали искаше да отмъсти на мен и Закс, и най-вече на мен, затова че го нараних толкова много. Препрочитах хиляди пъти написаното в писмото.
- " Пиша ти това писмо любов моя, защото не мога да ти кажа всичко това, което тая в сърцето си към теб. Всичката любов, която кара сърцето ми да бие, като лудо, при всяка мисъл за теб. Но вече няма да ме е страх... Няма да се съобразявам с другите и искам да се видим... Да ти кажа много неща и се надявам, че и ти ще отвърнеш на всичките ми чувства. Чакам те пред женската съблекалня... Моля те ела и нека бъдем щастливи... За вечни времена..."- Имаше много нежност и любов в него. Беше написано с чувства, но явно не с добри, а с толкова много омраза. Незнаех, какво да мисля и чувствам в този момент... Но трябваше да разбера, какво го е накарало да направи това. Да се опитам да го рабера, но като седях там нямаше как да го направя. Затова реших, че ще отида да видя Клауд във военният затвор и да разбера, какво точно ставаше и да му поискам обяснение. Всъщност знаех отговорите на много от въпросите ми, но не исках да си ги призная. Не смеех да си ги помислям, защото ме беше страх, че са истина... А те бяха реалността и се случваха. Стиснах писмото и се натъжих. След около минутка се успокоих и излязох от съблекалнята. Вървях по коридора с наведе глава и бях замислена. А покрай мен минаваха забързани войници, даже някои от тях бягаха. За какво ли бързаха всички така? Вдигнах си главата и се вцепених на място. Пред мен седеше Закс... Беше се облегнал на стената и стоеше замислен с наведена глава надолу. Гледах го и исках да го заговоря, да му обясня за всичко, което се беше случило преди малко, но страхът ми и неувереността бяха по-силни от мен и не казах нищо. Сълзи се появиха в очите ми и напираха да излязат, но аз не можех да позволя това. Не исках той да ме вижда тъжна и съсипана. Как лея сълзи за него. Първо трябваше да говоря с Клауд и да премисля ситуацията. Да реша, какво ще правя с живота си за в бъдеще. Той усети присъствието ми и си вдигна главата. Погледна ме и на секундата в очите му се появи презрението и омразата, които изпитваше към мен. Изправи се и завървя по коридора към мен. Стъписах се и тялото ми замръзна. В главата ми нямаше нито въпроси, нито отговори... Просто нищо... Не можех да мисля нищо, а само пръстите ми потрепваха от време на време. Когато стигна до мен се спря. Погледна към ръката ми, където стисках листа хартя и после ме погледна в очите. А неговите все едно казваха " Няма да ти простя никога, затова че ме излъга". Очите ми потрепнаха от ужасяващият му поглед и той ме подмина. Бях шокирана... Толкова неприязън имаше в тях. Толкова много болка... Защо живота ми нараняваше всеки, до когото се докоснех? Убиваше душата им. Наистина ли бях чума, която изяжда малко по малко сърцата им?... Минаха няколко минути и си спомних задачата, в която реших да отида при русокосия ми приятел и да говоря с него. Успокоих се и тръгнах отново по коридора, но в очите ми нямаше сълзи, а решителност. Не след дълго стигнах до етажа, където се намираха затворническите килии, но изведнъж пред мен застана един от пазачите на затовра. Стреснах се и се спрях на място.
- Какво правите тук, млада госпожице?- попита ме той със студен глас. Погледнах към лицето му, а то беше смразяващо и плашещо.
- Идвам да посетя един от затвориниците. Казва се Клауд.- той си смръщи веждите и отново запита.
- Име?- не почаках и му отговорих.
- Норуно Рейна.- войника отстъпи назад и се обърна с гръб към мен.
- Съжалявам Норуно Рейна, но немога да ви пусна при когото и да било без разрешение от директора. Затова си вървете и когато получите одобрение се върнете и чак тогава ще можете да влезете вътре.- Начумерих се и извиках ядосано.
- Нямате право да постъпвате така с мен... Нали съм войник на компанията, пък и доколкото знам директора го няма в отдела. Затова ме пуснете, защото искам спешно да говоря с Клауд.- усетих, как той започна да се вбесява. Обърна се обратно и лицето му беше ядосано.
- Слушай малка госпожичке, не ви е позволено да ми говорете така... Казах ви какъв е реда... Така че, когато имате разрешение ще ви пусна... Това че сте войник не ви дава право да се държите с някого надменно... Аз също съм войник на компанията, но не съм тръгнал да обиждам и да се правя на голяма работа...- с всяка изминала секунда се вбесявах и нямаше още дълго да възпирам гнева си. За кого се мислеше този, че да ми говори така? Трябваше още сега да видя Клауд и да говоря с него... Мислите ми бяха прекъснати от някого, който си сложи ръката на рамото ми. Войника замръзна на място и страх имаше в очите му.
- Ейнджъл... Какво правите тук?- гласът му беше изплашен, но и аз не бях много спокойна. Защо ли Ейнджъл беше дошъл точно тук. Извърнах си главата назад и заговорих.
- Здравей Ейнджъл, какво те води до затвора...- усмихнах се приятелски. Той също се усмихна и ми отговори на въпроса.
- Разбрах, че един от войниците има нужда от помощ, защото неискат да го пуснат да види приятел.- тогава се засмя и аз направих същото. След като се успокоихме и двамата, Ейнджъл погледна войника и тона му веднага се смени на страшен.
- Рино, пусни Рейна да види Клауд.- войника, който явно се казваше Рино се стегна и започна да заича.
- Ама Ейнджъл... Не мога да направя такова нещо... Тя няма одобрението на директора...- Ейнджъл го прекъсна и започна да вика.
- Не й трябва разрешение от него, като аз съм тук. Знаеш, че съм заместник на директора и аз мога да й позволя... Затова я пусни, за да не се ядосам...- Рино потрепна.
- Слушам, сър.- изкозирува той и отвори вратата. Отново се обърнах към Ейнджъл и му се хвърлих на врата. Прегърнах го, а той ме притисна силно към себе си и се усмихна.
- Благодаря ти Ейднжъл.- казах тихо, а Ейнджъл се усмихна широко и каза.
- Няма защо да ми благодариш Рейна... Винаги когато имаш проблеми или нужда от помощ не се колебай да ме потърсиш и да споделиш с мен... Винаги съм насреща...- След няколко секунди се отдалечих от него и му се усмихнах.
- Знам Ейнджъл и затова ти благодаря. Ти си прекрасен човек... Точно в този момент се чувствам объркана и може някой път да дойда при теб, за да споделя и да ми олекне... Пък и може да ми дадеш някой друг мъдър съвет.- Той се засмя.
- Нямаш проблеми, ела когато искаш... Е, хайде върви да говориш с Калуд и разбери колкото се може повече, защото адски е загазил.- лицето му веднага се промени на тъжно и загрижено. Аз също си махнах усмивката и кимнах с глава. Тогава влязох и започнах да вървя по коридорите на зловещият затвор....

Пускам и следващата глава на фика... Както вече знаете tsunade87 има проблеми и неможе да пуска главичките, но това не означава че не ги пише...

46. Вървях след Рино и оглеждах затовора. Беше ужасяващ и потресаващ. Толкова тъмно място и смразяващо кръвтта ти. Студенината и самотата се блъскаха в лицето ми и ме караха да потрепвам от ужас. Мирисът беше отблъскващ и ме караше да се задъхвам. Как можеха да седят хора тук, камо ли да прекарват живота си в тази мизерна дупка. Минавахме покрай килиите и от решетките се виждаха измъчените лица на затворниците. Бяха слаби и с много белези по тях. На някой от тях даже си личаха още незарастналите рани по лицата им от ударите с камшик. Други пък имаха рани от ножове, мечове и всякакви други остри предмети. Лицата им бяха посърнали и в очите им я нямаше онази искра за живот. Други бяха агресивни и блъскаха по решетките. Викаха, като обезумяли и се опитваха да ме докопат. Когато преминавахме покрай тях се плашех и се отдръпвах настрани, защото докопат ли ме гледката нямаше да бъде приятна. В този затвор се депресирвах, защото не си преставях живота ми да протече в него. Толкова мръстно и да ме третират, като животно. Защото точно такива бяха те за Шинра. Животни без правото на избор и свободен живот. Знаех, че с нещо са заслужили тази съдба, но да ги бият и раняват с всичко, което им падне. Твърдо бях против побоя над човек и затова, ако имах думата нямаше да позволя това своеволие... Но нали се сещате, че нямах и затова по-добре беше да си вървя мълчаливо. За миг се сетих за Клауд и ужас се появи в очите ми. Дали бяха сторили същото и на него? Дали го бяха били по най- безмилостният начин и обезобразили, като всички тези хора? Не исках да си го помислям, защото беше възможно да се е случило това. Тогава реших да заговоря Рино.
- Извинявай Рино, но ще ми кажеш ли защо Клауд е задържан и вкаран във военният затвор?- Той се спря на място и не показа никаква емоция. Аз също се спрях зад него и зачаках отговора му. Мина доста време, коагато той се престраши и заговори.
- Много питаш... Това не мога да кажа... Само той може да ти каже, защото ми е забранено да давам информация, закогото и да било от тук.- тонът му, както първият път ме подразни, но се опитах да се увладея.
- Добре...- само казах нацупено и отново тръгнахме по коридора. Имаше толкова много килии и всичките бяха пълни с хора. Коя с по двама, коя с по трима, но нямаше килия, която да е празна. Толкова много затворници имаше там, все едно си правеха колекция от тях. Най- накрая стигнахме до края на коридора и Рино се спря. Застанах зад него и си вдигнах главата. Ококорих си очите и замръзнах на място. През решетките на последната килия седеше Клауд с вързани ръце с тежки и големи вериги. На мига лицето ми пребледня и ми се зави свят. А той едва седеше клекнал и стенеше от болка. Тези животни го бяха пребили до смърт... Е, мърдаше, но толкова беше ранен, че чак тялото ми се смрази от гледката. Очите ми се насълзиха и се разплаках тихичко, без някой да ме чуе. Сълзите ми самички си падаха по бузите и образуваха малка локвичка на студеният под. Рино извади връзка с хиляди ключове и започна да търси този от вратата на Клауд. Вкара го в ключалката и го завъртя. Вратата се отвори пред мен, а аз не мърдах... Бях много изплашена и ужасена от това, което виждах. Клауд едва си вдигна главата и ме погледна. Лицето му беше цялото в кръв... Кръвта от носа и устните му се стичаше и падаше по земята. Дрехите му бяха накъсани и окървавени. Нямаше обувки и краката му бяха мръстни и седяха в кръвтта му. А очите му... Те бяха най- потресаващото нещо, което съм виждала дотогава. Дори самотните ми и тъжни очи бяха нищо, в сравнение с тези на Клауд. Толкова измъчени и гледащи с жал. Още повече се разплаках и извиках тъжно.
- Клауд... Какво са ти направили тези животни?...- той се опита да стане и да ме стигне, но тогава от веригите на ръцете и краката му протече електричество и то се стече по тялото му. Чувах, как сърцето му биеше бързо и все едно щеше да изкочи. Усещах, как във вените му тече тока и да ги разкъсва бавно и мъчително. Не вярвах на очите си и сълзите неспираха да капят от очите ми... Как може да има толкова безсърдечни чудовища, които да причиняват такава болка на някого? Не можех да го оставя да го убиват малко по малко, а той да се гърчи от болка. Тогава се обърнах към войника зад мен и изсъсках със злоба.
- Спри го.... Прекрати това или ще изпиташ двойно по-голяма болка от тази на Клауд.- очите ми започнаха да си променят цвета и да стават онези гневни и жадни за кръв очи. Демона ме обладаваше и ако това означаваше да убивам, за да го спася шях да се отдам на злото. Рино се изплаши от силата в тялото ми и си протегна ръката. Натисна едно копче и електричеството спря. Махна се от тялото на Клауд и той падна на земята безсилен. Веднага се обърнах и изтичах до него. Седнах на мръсната земя и му вдигнах главата.
- Добре ли си Клауд?... Отговори ми... Кажи поне една дума... Моля те...- извиках през сълзи, а той едва си вдигна ръката и ме погали по бузата. Сълзите ми падаха по лицето му и той си отвори очите. Гледаше ме с любов и нежност, независимо колко болка и рани му бяха причинили. Какви чудовища бяха те, като се отнасяха така с него? Незнаех какво точно трябва да направя, но нямаше да го оставя да седи нито миг в този затвор. Ако трябваше щях да убия всички, дори бих се жертвала да бъда с него, но шях да го измъкна. Сърцето ме болеше, като го гледам така окървавен и пребит. Щях да говоря с Ейнджъл и да му поискам обяснение, но сега трябваше да остана при Клауд. Щях да го успокоявам и да приемам болката му в себе си. Щях да изтрия кръвтта му със сълзите си и кой знае, може би щях да му помогна с това....

Ето идва и следващата главичка и се надявам да ви хареса... Какво ли ще направи Клауд, след като Рейна излезе, ще разберете в 48-ма глава

47. В Европа.----------------------
Когато Маи си отвори очите видя, че капака на ковчега беше вече вдигнат и до него седяха Дженесис и останалите, които бяха в стаята. Очите й обходиха стаята и се спряха на усмихнатият червеноскоско.
- Най-накрая се събуди Маи, знаеш ли колко ни изплаши. Помислихме си, че няма да се върнеш сред живите.- Тя стана и излезе от ковчега. Когато стъпи на земята с двата си крака залитна, но Барнет я хвана за ръката, за да не падне.
- Колко време съм била в бесъзнание.- запита тя леко замаяна.
- Еми има, няма три дена.- каза развеселено Сатоши, защото Дженесис се беше събудил още преди два дена и само чакаха тя да се съвземе... По точно, ако някога се съвземе...
- Три дена?- възкликна въпросително тя.
- Да Маи, три дена спеше дълбоко. Но това вече няма значение, защото от тук нататък ви чака доста усърдна и трудна работа. Ще започнете тренировките си и наставник ще ви бъде Сатоши, затова се надявам да вършите всичко, което ви каже и нареди... Не се проваляйте.- усмихна се директора на компанията Самиглей и излезе от стаята. Дженесис и Маи се спогледаха и си кимаха с глава. И от този ден нататък двамата тренираха доста. Трябваше първо да си отключат силите и после да ги осъвършенстват, докато дойде дългоочакваният момент от всички нас.
------------------------------------------------------------
Клауд лежеше на земята и ме гледаше в очите. В тези, така обичани от него очи. А сълзите ми не спираха да падат по него и да се стичат по лицето му. Исках да го вдигна и да го сложа на леглото... Поне да е там, а не на земята, но мръдна ли го тока отново щеше да се активира и само щях да му причиня болка. Обърнах си главата и изсъсках.
- Не можеш ли да изключиш електричестовото... Поне само да легне на леглото.- Рино поклати глава, а аз извиках яростно. - Няма да избяга, спокойно... Не виждаш ли, че едва диша, заради зверските ви методи...- Рино се смути и каза.
- Не е нужно да ми викаш... Пък и аз нямам достъп до тези системи, така че съм с вързани ръце и немога да направя абсолютно нищо.- очите ми заблестяха от ярост, наведох си главата и се вгледах в синьо-зелените му очи, а те мигаха бавно. Изведнъж Клауд си вдигна ръката и я сложи на бузата ми. Вцепених се и не разбирах защо го прави. След това ме погали топло с нея и очите му се напълниха със сълзи. Още повече се разплаках и исках да счупя всичките вериги, да убия Рино и да избягам с него надалеч. Да се грижа за него, докато се оправи и да бъдем двамата. Да му помогна да се отърве от тази ужасна и тежка съдба, която го очакваше за в бъдеще. Но първо трябваше да разбера много неща, които исках да узная... Да разбера, защо го арестуваха и какво го накара да направи всичко онова, което се случи в съблекалнята. В този момент гласът на Клауд прекъсна мислите ми.
- Рейна...- изкашля се той и продължи.- Не плачи за мен... Не си хаби сълзите за човек, който постоянно те наранява. Не си заслужава да се притесняваш за мен, особенно когато направих онова нещо днес... Много съжалявам...- тогава си махна ръката от лицето ми и тя се стовари на земята, все едно беше ръката на мъртвец. Не мърдах и ръцете ми започнаха да треперят от страх. Не исках да го изгубя и да не мога да си простя до края на живота си. Целунах го по челото и заговорих нежно.
- Не говори Клауд... Ще те измъкна от тук и ще те заведа при докторите, независимо какво ще ми струва това.- Клауд въздъхна и отново каза.
- Не Рейна... Напълно си заслужавам всичко това, защото сам не мога да си простя това, което ти причиних... Което причиних на най-добрият си приятел. Всичката болка и тъга, които ви нараняват. Омразата, която Закс таи към теб... За всичко съм виновен аз. Аз написах писмата за Закс и Мицури. После ги пуснах под вратата на стаите им, за да ги видят и дойдат в съблекалнята. Знаех, че ти си там и нямаше опасност планът ми да се провали. Трябваше по някакъв начин да накарам теб и Закс да страдате, но и Мицури беше в този план... Знам, че тя ме обича, но аз не искам нея... Искам теб Рейна...- Наведох си главата и едва промълвих.
- Знам Клауд... Знам, че искаш да бъдеш с мен, но... Но Закс...- той ме прекъсна и заговори.
- Не е нъжно да ми обясняваш, разбрах всичко и много съжалявам.- отново ме погали и онези топли тръпки пробягах по тялото ми.
- Винаги ще бъда до теб Клауд! Няма да те изоставя, дори ако трябва да умра... Поискай да съм твоя и ще бъда, само се оправи и ми кажи, какво точно се е случило и защо те вкараха тук.- Той не спираше да ме гали и да се чувствам добре. Да усещам, че е предишният Клауд, с когото се запознах отначало.
- Знам Рейна... Целият живот няма да ми стигне да ти се отблагодаря. Ти обичаш Закс и принадлежиш на него, а не на мен...- точно в този момент някой влезе в килията и аз си обърнах главата, за да видя кой беше този човек. Лицето ми пребледня от изненада, защото пред мен седеше гордо изправен Закс с още двама войници. Какво ли правеше той тук и с тези двамата? За какво ли бяха дошли? Очите ми неспираха да гледат безразличното лице на Закс, а той заговори с презрение.
- Каква изненада! Това не е ли влюбената двойка... Защо ли се учудвам, че си тук при любимият си? Нали си лъжкиня и предателка, също като него...- прекъснах го и завиках бясно.
- Спри да се подиграваш и ми помогни да го освободим и заведем в болницата на отдела.- Закс се изсмя надменно и каза.
- Ти за глупав ли ме имаш, или какво? Клауд никъде няма да ходи, защото е заподозрян в убийство и докато не се останови, че е невинен неможе да мърда от тази килия.- Смутих се и запитах.
- За убийство ли?- бях смаяна и изненадана. За какво ставаше въпрос? Трябваше да разбера и затова продължих.- Какви ги говориш Закс? За какво убийство става въпрос?- той отново се изсмя и отговори на въпросите ми.
- Еми да, незнаеше ли? Как да знаеш, като беше заета да се натискаш с него. Има доста доказателства, които водят към Клауд. Доулси Серенити - първи клас войник е била убита и уликите показват, че тя е убита и после Клауд е използвал картата й за самоличност, за да влезе в съблекалнята.Нищо друго не мога да ти кажа, защото е време да проведем разпита му, затова излез.- поклатих глава в неудобрение.
- Няма да изляза, ако искаш се пукни от яд. Нарочно го правиш Закс... Защо не спреш до тук с децките сърдения?- той си намръщи веждите и заговори ядосано.
- Ако не излезеш ще се озевеш и ти в килия, като тази... - След това се обърна към русокосия и продължи.- А ти не искаш това нали...?- Клауд се изправи бавно и погледна в очите приятелят си. После си извърна погледа и го спря на мен. Толкова загрижен беше той за мен.
- Върви си Рейна... Не ти е мястото тук... Моля те...- аз започнах да се противя.
- Няма Клауд! Вече казах, че няма да те оставя сам, затова не ми казвай да си тръгна.- Закс отиде до Клауд и заговори.
- Това се нарича възпрепятсване на разпит, наказва се със сурово наказание и половин година затвор.- приклекна на нивото на русокосия ми приятел и го запита.
- Ще й позволиш ли да лежи в тази отвратителна дупка? Знаеш какво я чака, нали?... Толкова ли много я обичаш, че ще я оставиш да страда, заради теб?- Клауд си наведе главата надолу и каза.
- Махни се Рейна... Върви си... Остави ме сам да се справя с това.- започнах да ръкомахам и още повече да недоволствам.
- Ама... Аз...- в този момент Клауд ме прекъсна и завика силно.
- Изчезни Рейна...- стъписах се и неразбирах защо ми говори така. Аз се опитвах да му помогна, а той изведнъж става груб с мен и дори ми вика. Изсумтях и излязох от килията му. Започнах да вървя бавно по коридора и да си мисля. Какво друго можех да направя, като той сам не искаше да му помогна. Беше отказал, заради думите на Закс. Заради заплахите му отправени към мен. Как щях да се справя с тази омраза и неприязън, които той таеше в сърцето си към мен. Как щях да измъкна Клауд от затвора? Как щях да се сдобря с единствената си приятелка... Незнаех....

48. - Ще гвовориш или знаеш какво те очаква... Не един път си пресъствал на разпит, нали...? Така че си спести болката и мъките, които ти предстоят и разкажи защо уби войник Серенити.- каза сатанински Закс и погледна приятелят си в очите. Неговите блестяха с омраза и искаха отмъщение... Отмъщение, което ще го задоволи. Клауд стана и се изправи пред Закс, също се загледа в неговите очи и заговори.
- Нишо не съм направил... Казах го преди и сега го казвам... Защо си толкова гневен Закс? Защо ми приписваш неща, които не съм извършил? Не ме познаваш от вчера или онзи ден и знаеш, че не съм способен да направя такова жестоко и безсърдечно нещо. Ако е заради Рейна...- Закс го прекъсна, като отиде до стената и дръпна една ръчка. Стената зад Клауд започва да се променя, като се задвижи на дясно, а на нейно място се появи друга стена със стол прикрепен на нея и някакви си други непознати за мен неща. Чернокосия отново се обърна и заговори.
- Не ми споменавай за Рейна... Не искам да чувам никога повече това име... Щом неискаш да говориш и да си признаеш, значи ще те боли.- Тогава кимна с глава на двамата войника и те отидоха до Клауд. Махнаха му веригите от ръцете и го хванаха за тях. Понесоха го към стената и го сложиха на стола. Клауд започна да се съпротивлява и да вика към Закс.
- Закс недей... Никого не съм убивал, моля те повярвай ми... Искам да ти кажа, че Рейна ня....- заекна, защото Закс седеше пред него и си беше сложил пръстта на устните му.
- Шшшт... Предупредихте Клауд, спомняш ли си какво ти казах преди... " Защо не зарежеш тази история и не се отдадеш на тренировки или мисии, за да не мислиш за това момиче. Не си навличай проблеми, заради нея, не си заслужава."... " Не... Как можеш да говориш така? Не бих се влюбил в някоя, а после да си имам проблеми с Шинра... Така трябва да направиш и ти. Не се забърквай с нея, защото после ще си изпатиш, а аз не искам това."- Клауд си наведе главата надолу и натъжено каза.
- Знам Закс... Вярно е, че ме предупреди, но и ти забравяш нещо....- Закс се смути, а Клауд продължи.- Ти каза, че не би се влюбил в някой войник и да си имаш проблеми с Шинра, но ти направи точно обратното. Влюби се в Рейна, а неискаш да си признаеш, нали?- Закс си изправи главата и се загледа в стената.
- Прав си приятелю, но тя ме нарани много дълбоко в сърцето и никога няма да й простя за това. Но сега не става въпрос за тази лъжкиня, а...- веднага си преобрази лицето на строго и продължи.- А за убийството, което си направил, заради нея... Кажи ми защо го направи. Само за да влезеш в съблекалнята или заради друго нещо... Не ме карай да те наранявам... Моля те, защото сърцето ми се къса, като си помисля, какво трябва да ти причиня.- Русокосият войник се стегна и застана решително.
- Щом ти неискаш любовта й значи, че не си достоен за нея... Няма да я предам и отново ще ти кажа, че не съм убивал никого.- Закс дръпна същата дръжка и около ръцете му се появиха две дебели големи вериги. Докато Клауд се усети и погледне ръцете си, те бяха закопчани с веригите. Клауд си ококори очите и започна да ги дърпа, за да може да се освободи от тях, но без успех. Веригите бяха здрави и досега никой не беше се освобождавал от тях. От двете страни на русокосия ми приятел се доближиха две правоъгълни метални кутии и после се прилепиха към главата му.
- Закс....- Чернокосият войник се натъжи, допря си пръстите до едно копче и единствено каза.
- Съжалявам Клауд....- и натисна копчето. Ток започна да протича по стола и по тялото на Клауд, докато не стигна до кутиите. Клауд се разтресе и пред очите му започнаха да се появяват спомените му, страховете и кошмарите му. Първо се появиха родителите му, които го коряха и обиждаха: -" Ти не си вече наш син... Ти си срам и позор за нашето семейство... Не те обичаме повече..."- После се появяваха Закс, Сатоши и Ейнджъл, които му казваха: - Ти си нищо Клауд... Един боклук, които трябва да бъде изхвърлен и никога да не бъде потърсен... Нищожествено...-". И най-накрая аз: -" Обичам те Клауд... Толкова много те обичам"- веднага се появявам прегурната със Закс и той да гали голото ми тяло: -" Но обичам повече Закс и затова ще съм негова.... Завинаги.... За вечни времена... Мразя те Клауд.."- Клауд започна да вика, защото всичко това го нараняваше много и хиляди ножове се забиваха във вече нараненото му сърце. А Закс си седеше пред него и леко се усмихваше, защото беше получил своето отмъщение към Клауд. Този метод на разпит се използва- да се мълтретира затворника не физически, а психически. Психиката на човек може да бъде много крехка и ако той не е издръжлив може, даже и да умре от този метод.
Вървях си по коридора и бушувах от вътре. Нервите ми се гънеха и се ядосвах на глупавата си глава. Бях позволила на мъж да ме командва и нарежда... Аз, която съм свободна и ината. Правя, каквото си поискам и нетърпя някой да ми нарежда. Защо ли Клауд искаше да си тръгна и за какви мъчения говореше Закс? Знаех, че той ми е бесен, но да прибегне до такава степен на насилие. Дали искаше отмъщение? Какво ли прави в момента с Клауд? Хилядите въпроси се наместиха в главата ми и не ми даваха мира. Щях да отида при Ейнджъл и щях да говоря с него. Да го помоля, да отърве русокосия ми приятел от този отвратителен затвор и да го излекуват. Знаех, че той би направил всичко за мен, само ако го помоля. Стигнах до вратата и тъкмо да я отворя се чу силен вик. Вцепених се на място и се заслушах. Бях изплашена и объркана, защото всички затвориници започнаха да викат и блъскат по решетките. Неможех да разбера на кого е този вик. Всички викове се смесваха и ме объркваха още повече. Трябваше да разбера, защото ако беше Клауд нямаше да простя на това копеле Закс... Заклевам се....

49. Ослушвах се, но нищо не чувах. Чувах само мъжки викове и блъскания по решетките на килиите. Намръщих се и се концентрирах. Тогава чух да се вика моето име.
- Рейнаааа... Нееее...- Веднага познах гласът на Клауд, обърнах се на секундата и се затичах по коридора. Минаха ми безброй мисли и ситуации, но когато стигнах до вратата на килията на русокосия ми приятел се вцепих на място. Това, което виждах беше много по-ужасяващо, отколкото си го бях представяла. Клауд седеше завързан към един стол и се тресеше от болка. От устата му излизаше кръв и викаше името ми. Очите ми се разширяваха от гняв и с всяка стотна се вбесявах. Как можеха да постъпват така с войник на компанията? Що за.... Просто думи ненамирах, за да ги обидя. Всички обидни думи бяха по-добри за изричане, от това което беше Закс в този момент. Клауд ме видя и очите му не спираха да се пълнят с кръв и зениците му да се оголемяват. Знаеше, че мога да загазя и спря да вика, за да неможе да ме плаши и да се вбесявам, като го гледам така безпомощен. Бях дошла в килията му, за да бъда с него... Да му дам кураж и подкрепа. Закс ме усети и натисна друго копче и тока започна още повече да тече по тялото на Клауд. Кръвта от устата му се усили, а тялото му неспираше да се тресе. Болката от преминаващия ток по вените му накара вика да излезе от гърдите му, въпреки че той искаше да ме пощади. Главата му се наклони назад и аз неиздържах на напрежението и гнева ми.
- Стигааа... Закс спри.... Моля те...- паднах на земята и се разплаках, а Закс натисна второто копче и тока се намали. Обърна се и се намръщи, но отвътре празнуваше. Беше ме наранил и видял да плача и да се моля. Най-накрая победена и послушна.
- Защо си тук.- изсъска той през зъби.- Махай се. Това не е твоя работа.- просто побеснях и си вдигнах главата, така че очите ни да се срещнат. Той потрепери, защото в очите ми беше започнало да се намества злото и да почервеняват. Веднага спря изцяло тока, защото знаеше какво ще стане. Че не го ли направи ще изригна и може би щях да убия всички. Погледнах към безсилното тяло на Клауд и изръмжях.
- Той ти е приятел... Защо му причиняваш това, тази болка и рани... Не ти ли е жал за него, а казваше че си му приятел... Ти не си нищо друго освен едно тъжно копеле... Да не би да те е заболяло, че ме видя с него. Кажи де...- извиках бясно аз, а чернокосия ми ангел си присви очите и заговори с омраза.
- Не ми пука за теб или затова, че ви видях да се целувате... И да, не ми е жал за убиец, като него. А ти си върви, защото и ти ще свършиш, като него в мъчения.- Клауд веднага си вдигна главата и ме погледна с кървавите си очи. Не искаше да ми се случи същото и да ме измъчват, но ако неспрях веднага щеше да се случи това.
- Върви си Рейна, моля те. Не искам да те нараняват, заради мен. Не бих го позволил дори и да умра...- Скокнах и се изправих права.
- Няма да си тръгна Клауд, не го ли разбра... Вече не... Ще ги убия, но няма да ги оставя да те измъчват повече. Твърде си ценен за мен, като приятел, а не да изричам лъжи, като този боклук тук.- вече се бях обърнала към Закс и го гледах с кръвожаден поглед. А той изчезна и се появи зад мен. Хвана ме за гърлото и яростно каза.
- Мери си приказките проклетнице. Нямаш право да ми говориш така. Не съм ти някое кученце да ме командваш и обиждаш... Не съм глупак, като Клауд. Така да знаеш...- Клауд се смути, защото беше усетил прилива на сила в тялото на Закс.
- Моля те недей Закс. Не я наранявай. Просто я пусни и ще се опитам да я убедя да си тръгне.- ококорих си очите от изненада. Той искаше да си тръгна, независимо от това което му причиняваха тези зверове?
- Какво?- възкликнах аз неудобрително.- Няма да си тръгна Клауд.- чернокосия войник се подсмихна самодоволно, защото имаше случай да ме победи и после да е горд, че го е сторил. Но използвах разконцентрирането му и моментално се изплъзнах от ръцете му. Помислих си за жезъла и той се появи веднага в ръката ми. След това ударих в стомаха двамата войника и те паднаха на земята в безсъзнание. Застанах до русокосия ми приятел, а Закс беше все така изненадан от силите ми и съобразителността ми. Вдигнах си двете ръце и хванах от двете страни жезъла си. Дръпнах ги и изведнъж те станаха, като две парчета от него. Бях доста изненадана, но и в същото време щастлива. Развивах си способностите и силите. Мушнах ги под веригите и събрах сили в тях. Напънaх ги малко и веригите се пръснаха. Започнаха да падат по земята и да издават странен звук. Виковете на затворниците се усилиха и станаха все повече зловещи и плашещи. А ранения и безсилен Клауд се стовари на земята и тежко дишаше. Сърцето му биеше на късано, заради електричеството, което все още течеше в тялото му. Приклекнах веднага и се опитах да го вдигна, но в този момент Закс се появи зад мен и ме удари мощно в гръбнака. Изхвърчах и се ударих силно в решетките на килията. Паднах на земята и се опитах да стана, но чернокосия ме беше изненадал отново и седеше зад мен. Тогава Клауд извика притеснено.
- Рейнааа...- обърнах се на секундата, но беше твърде късно да реагирам по какъвто и да е начин. Закс си вдигна меча и замахна към мен. Видях паникьосаното си лице в очите му и не дишах дори. Затворих си очите и се помолих на господ. Точно преди меча да достигне до мен се чу силен звън на два меча и разсичане. Това ме върна в онзи минал момент, в които се запознах със Закс и исках да съм с него, а точно тогава исках да го разкъсам и убия. Отворих си очите и видях, че меча на Закс беше спрян с друг много по-дълъг от неговия. Обърках се и погледнах нагоре, а там седеше Сефирот... Да, Сефирот... Какво, по дяволите, ставаше тук? Защо този дявол беше дошъл и то точно тук и в този момент?... Е, нямаше значение, защото му бях длъжница. Беше ме спасил от сигурна смърт. Той погледна надолу и каза със сърказъм.
- Когато се бихме беше много по-силна... Да не би да те е хваналата склерозата.- засмя се той, а аз изсумтях и станах от земята.
- Много смешно... Само това ли можа да измисли малката ти главица Сефирот... Знаех си, че ще кажеш това.- той малко се начумери и заговори.
- Не се цупи де, ами дай да видим как да се справим с тази ситуация... Ейнджъл идва насам, но изостана, ето защо аз съм тук... Пък и трябва да си ми благодарна, че те спасих.- отново изсумтях.
- Знам, знам...- Закс отскочи назад и се загледа в нас. Знаеше, че това което е направил не е било позволено от директора или Ейнджъл и щеше да си изпати за него. Пък и неможеше да се мери с двама ни, с мен може би щеше да се справи някак си, но със Сефирот... Това беше невъзможно, защото дори и аз, която бях под контрола на демона в мен неможах, камо ли второкласен войник, като него да успее. Тогава реши да си пробва късмета и се затича към мен с вдигнат меч. Сефирот ме отблъсна в страни и аз паднах отново на земята, но този път изпитах болка в кракът, където по-рано бях ранена в съблекалнята. Раната не беше напълно зарастнала и се беше отворила. А сефирот пое ударът на Закс и двата меча седяха прилепени един в друг. Хванах се за кракът и тялото ми започна да лекува раната. Вдигнах си главата и ги гледах. Очите им излъчваха злоба и омраза, особенно тези на Закс, защото е бил прекъснат в отмъщението си и не го е довършил до край. Чернокосия ми ангел разбра, че няма да му е лесно да го победи и се отлепи от сивокосия. Когато стъпи на земята зае позиция за атака и отново се затича към Сефирот. Той също не остана назад, вдигна си меча и се засили. Тогава пред тях се появи Ейнджъл и спря мечовете им с неговите. Погледна първо Сефирот, а после и Закс.
- Ейнджъл...- каза гуздно Сефирот и си махна меча, а чернокосия го гледаше със злоба. Ейнджъл се изправи и погледна към мен, а после и към Клауд. Погледа му се смрази, след като видя падналия на земята Клауд и кръвтта му, която течеше от него. Обърна се към Закс и изсъска властно.
- Ти ли направи това Закс?... Някой позволили ти да го правиш?- ококорих си очите.
- Никой не му е позволявал, така ли...?- запитах объркано аз. Ейнджъл кимна с глава, а всичко в мен избухна и му зашлевих силна и звучна плесница.
- Копеле такова...- той също кипна и посегна да ме удари, но Ейнджъл застана пред мен и Закс си спря ръката. Намръщи си веждите и изсъска.
- Мръсница... Ще си го получиш...- щом каза това той изчезна от килията. Погледнах към Ейнджъл, а после към Сефирот и му заговорих приятелски.
- Благодаря ти, че ме спаси Сефирот... Не съм очаквала, че някога ще го кажа, но... Задължена съм ти.- сивокосия се усмихна, а погледа ми се спря на окървавения Клауд и веднага сълзите ми се стекоха по лицето.
- Не се безпокой за него. Обещавам, че ще го излекуваме и няма да го изпускам от поглед, докато не дойде време за процеса...- погледнах го объркана.
- Процес ли? Какъв процес Ейнджъл?- Сефирот застана до мен и си сложи ръката на рамото ми.
- Клауд ще бъде съден за убийство и ако се окаже виновен ще трябва да умре.- Сълзите ми станаха повече и неспираха да правят малка локвичка по пода. Как така щяха да го убият за нещо. което не е направил? Защото аз вярвах на Клауд, че не е убил никого. И ако не можех да го оправдая по някакъв начин, щях да го освободя по един или друг начин.
- Дори и не си го помисляй Рейна... Не можеш да го спасиш, това е реда тук. Ако той е виновен ще бъде убит още на място в съдебната зала, за да не може никой да му помогне отвън.- ледени тръпки ме побиха и се затичах. Бягах по коридорите и плачех... Плачех заради гадния и безмилостен живот... Плачех затова, че щях да изгубя човек, на когото много държах и обичах. Дали щях да го загубя завинаги? Какво ли щях да направя, за да го предутвратя? А това нищожество Закс... Щях да си го върна двойно повече, ако убият Клауд... Нямаше да си намери място, където да се скрие и той щеше да е първи, когото щях да убия след смъртта на русокосия ми приятел.

-------------------------
by tsunade_87

50. Най-накрая стигнах до вратата на стаята ми и се спрях пред нея. Протегнах ръка и я спрях на дръжката, но тя потрепна. Страх ме обзе... Страхувах се да срещна лицето и очите на Мицури. Сигурно ме презираше и нямаше да ми прости никога. Живота ми се преобърна напълно... Преди бях щастлива и имах приятели, имах и Закс... А сега... Нищо... Нямах никого и всички ме мразеха... Е, не всички де, но Мицури и Закс не искаха да ме виждат, а това ме правеше нещастна. Мечтите и надеждите ми за щастливо бъдеще със Закс изчезнаха в бездната... Изведнъж чух шум от вътре и потрепнах. Веднага отворих вратата и видях Мицури да блъска по леглото с един стол. Сковах се на място, защото лицето и очите й бяха изпълнени с омраза и презрение към мен. Удряше ли удряше със стола, докато той не се потроши и парчетата от него не паднаха по пода. Леглото едва се държеше на краката си и се полушваше. Тя започна да вика и да удря с крак по него. Толкова нещастна и ранена беше тя... Сълзите ми не спираха да падат от очите ми и исках да умра. Да умра, затова че винаги наранявах хората около мен. Каква беше тази съдба, която убива малко по малко обичаните от мен хора. Вгледах се в нея и видях сълзи да падат по лицето й. Не след дълго леглото се стовари на земята счупено, а виковете й не спираха. Може би от мъката си не беше усетила, кога съм влязла в стаята. Всичко в мен плачеше, дори и сърцето ми крещеше с нея. Искаше да хвана един нож и да го пробода в себе си. Да убия цялото това зло, което опустошава всички души. Гледах и незнаех какво да направя... Та, какво можех да направя, като знаех че съм виновна. Виновна, затова че се бях отдала на желанието ми и то ме доведе до края. Край, който е изпълнен само със самота и сълзи. Пристъпих една крачка напред и едва продумах.
- Мицури....- заекнах, защото вече ме беше усетила и се обърна към мен. Очите ни се срещнаха и замръзнах на място. Очите й бяха по тъжни и самотни от моите. Моите не бяха усешали предателството и изневярата, но тя... Тя ги беше видяла и двете със собствените си очи. И то от най-добрата си приятелка и мъжът, когото обича... Никога няма да забравя погледът й... Толкова мрачен и зловещ... Не можех да се мръдна, защото ледените й очи смразяваха тялото ми. Тогава се обърна на другата страна и изсъска със злоба.
- Какво искаш предателке.- наведе се и взема пълен сак, който седеше до краката й. Смутих се и веднага я попитах.
- За какво е този сак Мицури?- обърна се отново към мен и тръгна да излиза, но когато стигна до мен се спря и заговори.
- Не ме наричай повече по име, защото не съм ти никаква вече... А, да изнасям се, затова ми е този сак. В него са всичките ми дрехи и по-добре си намери нова приятелка и съквартирантка, защото мен вече ме изгуби, като такава. Изгуби доверието и любовта ми...- тръпки пробягаха по гърба ми, а Мицури излезе от стаята и затвори врата след себе си. Затвори вратичката към приятелството ни и угаси пламъка, който гореше в сърцата ни. Сълзите ми си падаха по лицето, а самотата все повече се наместваше в сърцето и душата ми. Бях забравена и отхвърлена от всички... Неиздържах и отворих вратата. Започнах да тичам по коридорите. Жестоките думи на Мицури се повтаряха в главата ми и не искаха да си тръгнат. Излязох от отдела и тичах, докато не стигнах една гора близо до компанията и не видях една стара и изоставена барака. Тръгнах към нея, защото исках да остана сама. Да помисля за положението, в което бях изпаднала и как да оправя всичко. Влязох вътре и седнах на мръстният под. Бараката не беше много голяма, с два малки и прашни прозореца и малка вратичка. Вътре в нея имаше само една половинеста маса, огнище и одеало, което беше постлано на пода. Явно там от доста време не беше стъпвал жив човек. Хванах си двата крака с ръцете и си зарових главата в тях. Започнах да плача и не исках да виждам никого, да говоря с никого. Нямах желание за нищо... Просто исках да умра и да се спася от тъжния и самотен живот, който явно ме очакваше за в бъдеще. Дойде вечерта, а аз не спирах да плача. Очите ми бяха зачервени и подути. Студа започна да се намества в бараката и да влиза в тялото ми. Станах и се завих с одеалото, но то не беше достатъчно, за да ме стопли. Започнах да треперя и знаех, че трябва да се върна в отдела, но отказвах да го направя. Не исках да се връщам отново на онова зловещо място... Не исках да виждам лицата на Закс и Мицури... Не исках да виждам пребития и измъчен Клауд... Как щях да гледам в очите Закс?... Ами Мицури?... Какво щях да правя?... Не след дълго тялото ми се вцепи и от многото сълзи и напрежение- събрало ми се досега, заспах и изпаднах в безсъзнание, без самата аз да знам. Минаха три дена и на входа на вратата се появи някой. Видя открехнатата врата и побърза да влезе вътре. Когато влезе замръзна на място, защото ме видя да лежа на пода свила се на кълбо и да не мърдам, нито дишам. Веднага излезе и намери тънки дървета от гората. Тогава запали огън в огнището и ме сложи до него, за да може да се стопля и дойда в съзнание. Тогава не чувствах нищо, но още незнаех кой беше този човек, който се погрижи за мен и колко още изненади щяха да се открият за миналото ми и бъдещето.
-------------------------
by tsunade_87

51. Изведнъж усетих топлина да изпълва цялото ми тяло и сърцето ми да бие слабо. Дишането ми се появи и дишах накъсано. Мъжът сложи още дърва и огънят се усили. Дърветата пръщяха и кръвта във вените ми започна да тече. След около половин час се съвзех и отворих очите си. Пред мен имаше пламъци и си помислих, че съм в Ада... Точно там ми беше мястото, защото бях наранила много хора... Хора, които обичах повече и от живота си... Примигнах, защото очите ми не бяха свикнали със светлината на огъня. След минутка ги отворих широко и чух глас да ми говори.
- Най-накрая се съвзе...- веднага си извъртях погледа към посоката, откъдето беше дошъл гласът. Ококорих си очите, защото там седеше усмихнатият вече Ейнджъл. Беше си скръстил ръцете и ме гледаше нежно. Върнах си погледа, погледнах пламъците пред мен и заговорих объркана.
- Жива ли съм Ейнджъл...- Той се засмя и отговори.
- Естествено, че си жива Рейна... Къде си помисли, че си? При дявола ли?...- още веднъж се засмя, а аз се натъжих.
- Може би точно там трябваше да съм сега...- той веднага си махна усмивката от лицето и седна до мен. Погали ме по косата и каза.
- Защо говориш така Рейна? Защо трябва да ти е там мястото?... Не бъди тъжна, моля те.- погледнах го в очите.
- Защо ме спаси Ейнджъл?- в очите ми имаше тъга и онази, тръпка за живот я намеше в мен. Смути се и запита.
- Какво е станало? Защо говориш така Рейна?- една сълза падна от очите ми и той разбра, че нещо ме мъчеше.
- Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко...- други сълзи последваха първата и започнаха да падат по пода.
- Знам Ейнджъл, но живота ми се превърна в кошмар... Не е това, което си го преставях, когато дойдох в компанията.- Едва тогава се разплаках и той ме прегърна приятелски.
- Не плачи милото ми момиче...- зарових се в силните му ръце и не спирах да плача. Плачех, защото бях изгубена и незнаех по кой път да тръгна. Отново онази улица без изход, в която отдавна не бях попадала. Чернокосия ми приятел започна да ме успокоява.
- Успокой се Рей и ми разкажи, какво се е случило.- подсмръкнах и едва продумах.
- Нищо не е станало...- той малко се намръщи.
- Не може да е нищо, щом така плачеш... Кажи ми какво е станало.- вдигнах си главата и се загледах в очите му. Толкова синьо-зелени и прекрасни, също като на Закс. Наведох си главата, а Ейнджъл ме хвана за раменете и загрижено каза.
- Не ме карай да те моля...- Тогава си изтрих сълзите и заговорих.
- Добре Ейнджъл... Ще ти разкажа всичко за себе си... За тъгата и раната в сърцето ми... Ще ти разкажа от самото начало...- той ме прекъсна.
- Как така отначало? Какво искаш да кажеш с това?- той не разбираше какво исках да кажа и му беше донякъде любопитно.
- Ще ти разкажа как протече живота ми и защо дойдох в отдела. Каква беше причината, която ме накара да се превърна във войник на компанията, а не да съм обикновенно момиче, като другите.- беше дошъл редът да му разкрия целият си тъжен и самотен живот, който съм живяла дотогава. Бях разбрала болката му и той трябваше да разбере моята... Дължах му го, затова, че се беше разкрил изцяло пред мен. Че ми беше споделил тайните, които само той и Сефирот знаят. Може би нямаше да променя с нищо това, което се беше случило, но поне така щеше да ми улекне. Нямаше да се измъчвам и да не искам да живея повече. А, дали щях да науча много от Ейнджъл в този момент... Само съдбата знаеше...

by tsunade_87

52. Завих се с одеалото, защото студенината още не беше изчезнала от тялото ми. Загледах се в пламъците на огъня и започнах да разказвам, а Ейнджъл ме гледаше любопитно и изгаряше от нетърпение да разбере живота ми.
- Когато съм се родила, майка ми и баща ми били щастливи, че съм се появила на белия свят. Не ги помня много, защото когато съм била на две годинки са починали в автомобилна катастрофа. Прибирали се от работа и някакъв си пиян мъж се блъснал в колата им с бясна скорост. И резултатът бил, че и двамата са починали на място. Тогава не разбирах нищо и вечерта на трагичния ден леля ми е дошла и ме взела в дома си. Там отраснах до девет годишна възраст, но се случи още една трагедия...- насълзих се и една сълза отново падна на пода... - Леля ми внезапно почина и ми се наложи да живея с нейният мъж. Той ме третираше, като робиня и ме караше да чистя цялата къща и да готвя. Всеки ден бягах нагоре-надолу из къщата и я чистех, а на вечерта си лягах и бях като пребито куче. Но това не ми тежеше, а напротив, чувствах се щастлива и полезна. Но един ден....- Заекнах и се разплаках. Бях си спомнила за ужасния ден, а толкова се опитвах да не мисля за него дотогава. Но... Сега трябваше да го разкажа и да изчезне от мен... - Свако ми се прибра пиян и започна да ми вика и обижда. Да казва, че съм същата като майка си... Че съм била глупава и за нищо не ставам. Разплаках се, а това винаги го дразнеше в мен. Непонасяше плача и сълзите ми, затова започна да ме бие. Удряше силно, където му падне и ме блъскаше в стените. Виках и пищях, но леля я нямаше да ме спаси, както правеше всеки път, когато това се случи. Цялото ми тяло беше насинено и дрехите ми бяха разкъсани, а той не спираше. След около половин час бой на вратата се звънна и свако спря да ме бие и ме пусна. Веднага изтичах към кухната и излязох от задната вратичка на къщата. Скрих се зад храстите и прихлипвайки слушах разговора на свако ми и полицията. Съседите бяха чули писъците и извикали полицията. Всички много ме обичаха, защото бях добро и възпитано хлапе и бяха загрижени за мен след, като леля ми почина. Изчаках полицията да отведе свако ми и се прибрах в къщата. На следващият ден той се прибра и отново започна да ме бие. Малкото ми и безпомощно телце не можа да понесе повече бой и паднах на земята без да мърдам, а само дишах едва и плачех. Тогава свако ми ме хвана за врата и ме вдигна. Гледаше ме с омраза и нежелание. След няколко секунди ме хвърли на земята и ми каза да си ходя... Че къщата не била моя дом и никога нямало да бъде... Сълзите ми не спираха да падат от очите, а душата ми да умира бавно от думите му. Когато останах сама в къщата полежах малко на земята и след, като почувствах че мога да стана се изправих. Излязох бавно от къщата, а съседите ме гледаха и скърбяха за мен. Бяха чули, какво е правил с мен и думите му. Някой от тях искаха да отида при тях да живея и да ме гледат, като тяхно дете, но свако ми беше прав... Там не беше моя дом, нито те моите родители. Минах покрай тях натъжена и разплакана и започнах да скитам по улиците сама. Без покрив над главата си и храна, с която да оцелявам. Нямах нито дрехи, нито обувки... Бях едва само на девет годинки за да ме вземат някаде на работа и да печеля пари за прехрана. И така си минаваха часовете и аз се скитах из града. Най-накрая вечерта настана и толкова се бях изморила от вървене и от боя на свако ми, тялото ми неиздържа и паднах на земята. Бях изстощена и единственото нещо, което исках тогава беше да се наспя... Нищо повече... Така си мина нощта и когато се събудих разбрах, че предишният ден не е било просто кошмар и наистина си нямах нищо и никого на света. Лицето ми беше бяло, като платно със синини около очите и по устните. Станах и тръгнах отново по улиците, а хората ме гледаха с презрение и страняха от мен. Мислеха си, че съм някаква скитница и неискаха да се доближават до мен... Все едно бях чумава и щяха да се заразят и умрат... Толкова жестоки бяха те с мен, a погледите им.... Никога няма да ги забравя... Толкова безмилостни и безсърдечни... Надменни и горделиви... Това са те хората, които не се поставят на мястото на човек, който е изпаднал в беда. Които незнаят, какво е да си нямаш на кого да се усмихнеш. Кой да те прегърне и целуне за лека нощ, да се чувстваш в безупастност от целия този свят...- сложих си ръцете пред очите и не спирах да плача... Плачех, защото бях самотна и изоставена от всички... От родителите ми.... От най-добрата ми приятелка и любовта на живота ми... Как нямаше да плача, като не ми беше останало нищо... Дори и мечтите ги нямаше, а бяха потънали в бездната и изчезнали безследно.... Ейнджъл ме прегърна нежно, а аз не спирах да плача. Щях да му разкажа за всичката болка, която таях в сърцето си и щях да чакам изненадите, които ми беше приготвила съдбата за в бъдеще...

53. Ейнджъл ме стискаше силно и милваше по косата, а аз плачех и исках да спра съдбата си, която явно беше решила да се подиграва с мен и да бъда винаги нещастна.
- Не плачи Рейна...- каза натъжено чернокосия ми приятел и аз си вдигнах главата. Очите ни се срещнаха и той видя голямата ми тъга, която се беше настанила в тях. Потрепнах и си наведох главата надолу. Отново започнах да разказвам...
- Вървях и си мислех, с какво точно заслужавам тази съдба и защо тя е жестока с толкова малко момиче, когато се блъснах в едно кошче за боклук. Вдигнах си главата на горе и го видях... Може би наистина ми беше тук мястото. Бях като изхвърлен боклук, който не е нужен на никого... След около минутка се опомних и видях, че пред мен седи висока църква, а на покрива и да има голям кръст. Очите ми веднага засияха, изтичах и влязох в църквата, но веднага спрях на място... Вътре нямаше никой, а стените бяха полусрутени. Отново се натъжих и се обърнах към вратата, но в този момент една грамотевица падна от небето и заваля пороен дъжд. Огледах се и незнаех какво да направя... Дали да си тръгна и дъждът да ме намокри или да остана в църквата, докато не спре дъжда. Реших да остана и започнах да разглеждам, какво има в църквата. Вървях из коридорите и влизах във всяка една стая. Толкова хубаво беше там... Чувствах се някакси спокойна и защитена... И аз самата неразирах защо е така, но ми харесваше. Започвах да се привързвам към това място, а трябваше да го напусна, когато спре да вали... Намерих стая с легла, и много други неща, които щяха да са ми от полза за в бъдеще. Но единственият проблем беше, че в църквата нямаше нито един човек и нямаше да има с какво да се прехранвам. Легнах на едно от леглата и заспах... Тогава за първи път спах спокойно и нямах кошмари... Когато се събудих, видях че на вън все още вали, а пък беше минал ден, откакто влязох в църквата. Незнаех какво да правя и се лутах из коридорите, а стомахчето ми се бунтуваше, защото бях много гладна, а не бях яла от два дена. Тогава открих библиотека с много и различни книги. Взех една и запчнах да я гледам страница по страница, но аз не можех да чета...- Ейнджъл ме погледна с учудване...- Да Ейнджъл, не можех... Леля ми се опитваше да ме научи, но свако ми постоянно ми намираше някаква работа и не ми оставаше време да уча. Часовете си минаваха, а аз гледах буквите, които не знаех и непознавах. На другият ден дъждът спря и аз излязох навън. Обърнах се и вътре в мен нещо трепна... Тъгата отново се беше наместила в сърцето ми, а не както когато се чувствах в църквата... Свободна, независима, щастлива и защитена. Разплаках се и влязох отново в новият си дом... Бях решила да остана и да живея в него. И така започнаха да летят дните, а аз да търся някакъв начин да си намирам храна и пари, за да оцелявам. Крадях от хората пари, от магазините и сладкарниците храна... Знаех, че това не е правилно, но нямаше друг начин... Все пак трябваше да ям нещо... Седях в църквата и реших да започна да се уча да чета и пиша самичка. Имах цялото свободно време на света и затова започнах с целта си. А тя беше единствената докато един ден не се случи нещо, което изцяло преобърна живота ми. Запознах се с най-прекрасното същество на земята, което може да съществува.- усмихнах се и продължих.- Ангел, които се беше превърнал в човек... Моят ангел пазител...- Ейнджъл ме слушаше любопитно, но и малко объркано.
- Ангел пазител ли? Ангел превърнат в човек?... За какво говориш Рейна?- усмихнах се широко и заговорих.
- Срещнах Закс...- Ейнджъл се ококри и не вярваше на това, което съм казала.
- Но как? Как е станало това?- не спираше да пита той, когато го прекъснах.
- Сега ще ти разкажа Ейнджъл...- поех си дъх и започнах да разказвам за срещата си със Закс... За момента, в който видях тези запленителни синьо-зелени очи и се влюбих в красивата му усмивка. Най-накрая щях да разкажа на Ейнджъл за чувствата си към Закс... Може би той щеше да започне да ме кори за това, но на мен не ми пукаше. Исках просто да си излея чувствата пред някого и да споделя самотата, която чувствах в сърцето си в този момент....

54. - Със Закс се запознахме по-много странен начин...- не спирах да се усмихвам.- Един ден, когато се разхождах пред мен изскочи един робот. Паникьосах се, а Закс се появи изведнъж и потроши робота. Тогава за първи път го видях и веднага се влюбих в него. Не вярвах, че на земята може да има нещо толкова съвършенно и красиво. Така божествено, сякаш беше ангел паднал на земята от рая... И от онзи ден нататък неспирах да мисля и мечтая за него. Закс беше пленил всяка една моя мисъл и даже се появяваше пред очите ми. Онези синьо-зелени очи ме гледаха и следяха навсякъде. Винаги бях щастлива, когато се сещах за него и реших да се включа в отдела, заради Закс и да бъдем заедно. Да му кажа какво чувствам към него и да разбера, дали и той изпитва същото, както и аз... Започнах да уча и както вече знаеш се явих на теста и се срещнах с теб. След като дойдох в отдела си мислех, че ще бъде много лесно да му го кажа и че ще бъдем заедно. Но не... Оказа се най-трудното нещо, което съм правила през живота си... Запознах се с Клауд и разбрах, че той ме харесва. От тогава започнаха проблемите ми с него и Закс... Знаех, че няма да е лесно, но и не мислех, че ще се стигне до тук...- Ейнджъл си повдигна едната вежда и ме запита.
- До тук ли...? Какво е станало?- Наведох си главата и заговорих.
- Закс ме целуна в стаята за тренировки и бях толкова щастлива тогава. Признах му, че го обичам и че съм дошла в компанията, заради него, но.... Тогава се появи Клауд и беше бесен. Беше чул, какво съм казала на Закс и щяха да се сбият, ако не ги бях спряла. Тогава Клауд измислил план, с които да нарани мен и Закс... Написал писма на Мицури и Закс. Пуснал ги под вратата на стаите им. Тогава дойде при мен в съблекалнята, за да може и двамата, като дойдат да ни видят и така Клауд да си отмъсти... Но нещата се усложниха... И все още неразбирам защо Клауд е в затвора... Не вярвам, че е убил тази жена, за която говореше Закс. Той не е такъв...- Ейнджъл се натъжи.
- Вярно е, че Войник Серенити е мъртва... Но дали Клауд я е убил или не, това ще реши съдът. И на мен не ми се вярва, но вече нямам думата за това. Единствено директора ще реши.- знаех, че русокосия ми приятел е невинен, но не знаех как да го докажа... Също незнаех, как да си върна обичта на Мицури и Закс. Толкова трудно и не изпълнимо ми се струваше това... Бръкнах под колана си и извадих една снимка... Снимка, която винаги ми е давала сили в трудни моменти. Която ме е напътсвала и ми е показвала правилният път. Снимка на майка ми... Толкова млада и красива... На никого до тогава не я бях показвала, защото това беше спомена ми за нея. Моето съкровище, за което бих дала живота си... Обърнах я и се загледах в лицето на майка ми. Всеки път очите й ми казваха да не тъжа, а устните й да ме докосват нежно. Толкова ми липсваше и точно в този момент ми беше нужна повече от всякога досега. Ейнджъл ме гледаше объркано и вътре в него любопитството напираше да разбере, кой е на тази снимка. Защо досега не съм му я показвала и толкова добре скрита в мен.
- Какво е това Рейна? Кой е на тази снимка?- вдигнах си главата, а очите ми сияеха от щастие.
- Това е майка ми Ейнджъл. Снимката й е в мен, откакто леля ми я даде. Искаше поне да знам, коя е била майка ми, щом неможе тя да е до мен.- чернокосия ми приятел се усмихна и каза.
- А ще ми я покажеш ли?- кимнах с глава и седнах до него. Тогава бавно обърнах снимката и заговорих.
- Красива е, нали...?- усмихнах се и се загледах в лицето му, но там не видях одобрение, а единственото, което видях беше паника и страх. Какво ли му ставаше на Ейнджъл? Защо ли така гледаше изплашен? Нищо не разбирах и на всяка цена трябваше да разбера....

Ето пускам и следващата главичка на Ще разберете тайната, която крие снимката на майката на Р :cvetq:

55. - Какво има Ейнджъл, защо гледаш така изплашено...?- бях объркана и чаках отговора му, но така и не получих такъв. Гледах го и не разбирах, какво става с него...
- " Не мога да повярвам.... Това е тя.... Това е Амаю... Но как? Как може тя да е майка на Рейна?... Не, не... Това е невъзможно...- мислеше си объркан и невярващ Ейнджъл. Обърна се към мен и заговори.
- Наистина ли това е маика ти Рейна? Вярно ли е?-още повече се обърках, защото преди минутка му бях казала, че това е майка ми. А сега той ме питаше дали е вярно... Естествено, че беше вярно... Нали това е майка ми...
- Ейнджъл, какво ти става? Не разбирам... Разбира се, че това е майка ми... Кой трябва да е?- смръщих си веждите и се нацупих, а Ейнджъл отново се замисли. Вече започваше да ме дразни с това негово мислене.
- " Разбирам, защо толкова много прилича на нея и защо жезълът й се подчинява на нейните команди. В нея тече кръвта на Амаю, но не разбирам едно... Нали оръжията на войниците остават със собственика си и след смъртта. Защо тогава жезъла й се появява на Рейна?... Какво ли става тук?... Трябва да разбера по някакъв начин.... Я чакай малко... Когато Амаю си замина, в писмото си пишеше че никога няма да ме забрави и има нещо, което ще и напомня винаги за мен. Да не би.... Неее... Не е възможно това...- скара се той сам на себе си и поклати глава, а аз седях все така неразбираща. Изведнъж той си вдигна главата и ме погледна в очите. Подразних се от реакцията му и запитах ядосано.
- Защо си ме запнал така Ейнджъл? Престани, защото започвам да се нервя от това.- а той не спираше да се вглежда в синьо-сивите ми очи.
- Кажи ми нещо Рейна...- прекъсна си мисълта, а аз си повдигнах дясната вежда.
- Какво искаш да знаеш?- запитах безразлично аз.
- На колко си години?- въпросите му бяха кратки и объркващи ме. Защо ли ме питаше за годините? От както му показах снимката на майка ми, стана странен и различен.
- На 18...- веднага ме прекъсна.
- И колко месеца?- не почаках и отговорих.
- И пет месеца... Защо?- отново последва нов въпрос.
- На коя дата ти е рожденият ден?- Наистина започвах да се ядосвам и кръвтта ми бушуваше в мен. Гнева се опитваше да надвие и да ме превземе, но все още се контролираха и не му давах да ме обладае.
- На 25 Юли... Защо ми задаваш тези въпроси Ейнджъл?... Не разбирам.- той пак се замисли...
- " Значи 25 Юли... Хмммм... Когато Амаю си замина беше 25 януари... А ние с нея... Това се случи края на октомври месец.... Боже... На 25 Юли се падат девет месеца... Това е невъзможно... Рейна... е моя... дъщеря.. Когато е напуснала компанията е била във втория месец с Рейна.... Разбирам защо толкова много приличаше на нея, има нейният характер и защо толкова бързо се привързах към Рейна- лицето му пребледня за секунди, а аз започвах да се паникьосвам от всичко, което се случва. Настроенията и емоциите му се променяха за секунди и незнаех какво означава това. Какви ли не мисли ми минаваха през главата, но едва ли щях да очаквам точно това да си мисли, но с времето щях да узная.... След няколко минути той се опомни, погледна ме още веднъж в очите и ми се усмихна топло и нежно. Все повече се стъписвах от променливото му настроение и реших да разбера.
- Нещо притеснявали те Ейнджъл?- поклати глава, но усмивката от лицето му не се махаше.
- Не Рейна, нищо.- изсумтях, а той заговори.
- Виж Рей... Върни се в компанията и аз и ти ще намерим някакъв начин да оправиш отношенията си със Закс и Мицури. Съгласна ли си?- Замислих се за секунда и кимнах с глава. Тогава той стана и ми подаде ръката си, за да се изправя. Хванах ръката му и станах, тогава и двамата излязохме от бараката и се прибрахме в отдела на компанията. Когато бях до него се чувствах спокойна и по някакъв начин защитена. Все едно имах още един ангел пазител, който да ме закриля от целият свят. Забравях поне за малко проблемите и страховете си. Вдъхваше увереност и вкарваше глътка живот в мен. Подържаше пламъка на живота ми запален и не позволяваше той да угасне. Но не можех вечно да бягам от мислите си за обичаните от мен хора. За Клауд... Закс и Мицури... Затова, как да постъпя за най-добре, за да може всички да сме заедно отново. Да бъдем онези весели и най-добри приятели, както, когато дойдох в компанията....

Ето я и следващата главичка!

56. И така започнаха да си минават дните... Тренирах с Ейнджъл, а после си седях в стаята и плачех. Плачех, затова че бях сама. Нямах нищо... Само изпепелените мечти, които изгоряха в пламъците на омразата от страна на Закс...
След два месеца...--------------------------------
Седях си все така в стаята и гледах навън през отворения прозорец. Времето беше топло и слънчевите лъчи галеха нежно листата на дърветата и цветовете на цветята. Птичките летяха игриво и пееха веселите си песни. Исках да бъда, като тях... Да бъда волна и безгрижна. Да не мисля за нищо друго освен за летенето... Натъжих се и отново се разплаках. От очите ми паднаха само малко сълзи, защото бях изплакала всичките си сълзи и не беше останала нито една в мен.... В този момент се почука на вратата и аз се стреснах. Опомних се и веднага отворих, а пред мен седеше Той... Закс ме гледаше в очите и нищо не казваше. А аз се бях вцепенила на място. От два месеца не бях го виждала , нито чувала... Бях изгубила надеждата, че отново ще се видим, но тогава... Защо ли беше дошъл? Да не би да.... Мислите ми бяха прекъснати от звънкият му, но безразличен глас.
- Защо ме запяш така?- смутих се и както винаги се изчервих от срам.
- Аз...- заекнах, защото не можех да кажа нищо повече. По-точно нищо друго не ми идваше на ум, което мога да кажа. Той се обърна с гръб към мен и заговори.
- Хм.... Дойдох, за да те заведа в съдебната зала. Днес е делото на Клауд и ще се реши дали е виновен или не. Така че побързай, защото чакаме теб, Данте и Бенет.- ококорих си очите и побързах да попитам.
- Но как така днес? Нали имаше цял месец до него?- усетих, как той се намръщи и каза.
- Това не ти влиза в работата... Ако си готова да тръгваме, защото нямам цял ден да те чакам. Имам си своя работа.- думите и тона му започваха да ме дразнят и затова заговорих с ядосан глас.
- Така ли?... Работата ти не е ли да ме обучаваш? Нали си ми наставник... Защо тогава...- спрях, защото той за секунди си беше приближил на милиметри лицето до моето и аз се бях вцепенила от това. Спомних си момента в стаята за тренировки, когато той ме целуна и ми каза, че не е безразличен към мен. Спомних си какво беше чувтсвото тогава... Толкова приятно и вълшебно. Тогава си мислех, че най-накрая съм постигнала мечтата си. Но не... Тя беше стъпкана завинаги от Закс... Но и както виждах все още нямаше никакъв признак тя да буде сбъдната скоро. Закс ме мразеше и това си личеше само по погледът му, с който ме гледаше. Гледах в очите му и там имаше омраза и ненавист... Очите му ме коряха за всичката болка, която таи в себе си... Но вината не беше моя... Клауд искаше да си отмъсти на него и мен, но сега напълно го разбирам, как се е чувствал... Самотен и наранен. Изоставен от всички... Така се чувствах сега... Забравена и захвърлена... Закс изсумтя, отново се обърна с гръб към мен и ме подкани.
- Ще тръгваш ли безсрамнице или аз ще тръгна без теб.- опомних се и затворих вратата след себе си. Той разбра какво правех и тръгна напред по коридора, а аз вървях след него и нищо не казвах. Мълчахме си, все едно бяхме смъртни врагове. Изведнъж се сетих за Клауд и направих опит да заговоря Закс за него.
- Как е Клауд?- усетих напрежение да се надига в черноосия ми ангел и затова продължих да говоря.- Надява се, че не си направил нещо подобно, като преди два месеца...- тялото му още повече се напрягаше.
- Млъкни....- заповяда ми той, но аз бях ината и продължавах да го дразня.
- Мислиш ли, че Клауд би направил такова нещо, защото аз не мисля... Убедена съм, че е невинен... Какво ще кажеш Зак...- заекнах, защото той се обърна и извика бясно.
- Млъкниии... Казах ти да мълчиш... Много си досадна.- гледах го с ококорени очи и невярвах, че се притеснява за Клауд до такава степен, че да си изкарва нервите на някого. Снижих си гласа и само казах.
- Добре... Извинявай...- успокои се и тръгнахме. Стигаше ми, че знаех най-важното... Занех, че Закс не смята най-добрият си приятел за убиец... Най-накрая стигнахме до една голяма врата и Закс я отвори. Влязохме вътре и аз ахнах... Залата беше огромна- висока и голяма. Всички от отдела на компанията бяха вътре и седнали по местата си. Слязохме по много стъпала и когато най-накрая стигнахме до първият ред Закс се спря и се отмести. Направи ми знак с ръка и каза.
- Влез навътре... Мястото ти е до Ейнджъл.- кимнах с глава и седнах до чернокосия войник, а Закс седна до мен. Заках неизвестността, но имаше един проблем... Двама не бяха още дошли, а делото не можеше да започне без тях. Трябваше да чакаме, докато се появят. Цялото ми тяло беше напрегнато, а стомахът ми се беше свил на кълбо. Какво ли щеше да стане на този процес? Дали щяха да убият русокосият ми приятел? Или пък щяха да докажат, че е невинен?... Тогава кой е убил Войник Серенити?.... Отговорите на въпросите ми щяха да бъдат дадени, едва когато двамата дойдат и процеса започне... Но дотогава... Щях да се опитам да си спомня всяка малка подробност от онзи трагичен за мен ден....

57. - Хей Данте, я ми разкажи пак плана на Сатоши.- каза Бенет на приятелят си. Двамата вървяха по коридора и отиваха към съдебната зала, където щяха да гледат погрома на второкласен войник Клауд и щяха да докладват за положението в отдела на Сатоши и останалите.
- Колко пъти искаш да ти го повтарям Бенет... Толкова ли си глупав, че не можеш да запомниш пет изречения...- присмя се дългокоското на момчето до него. Бенет се намръщи и нищо повече не каза. Изведнъж се чу мелодия и двамата спряха. Данте си извади телефона и натисна зелената слушалка.
- Ало...- последва отговор и сивокосия се усмихна.- Сатоши... Най-накрая да се обадиш, смятахме, че няма да го направиш и даже, че си забравил плана.- той направи кратка пауза, за да изслуша, какво му се говори от другата страна.
- Какво иска Сатоши? Кажи ми де Данте...- започна да мрънка Бенет нетърпелив да разбере, за какво точно си говорят двамата.
- Стига си мрънкал Бенет. Остави ме да разбера.- късокоското отново се нацупи и млъкна.
- Няма проблеми, просто Бенет тука ми циври и иска да знае какво си говорим...- Данте се засмя.- И така, какво да правим сега? Да седим на процеса или да тръгваме.- запита сивокосия и получи отговор от Сатоши.
- Ястно... Така ще направим, но как да махнем проследяващите устройства от нас.- запита леко притеснен Данте. Получи инструкции от Сатоши, след няколко минутен разговор каза.
- Добре Сатоши... Айде чао и до след два дена.- затвори си телефона и се усмихна, а Бенет щъкаше напред-назад и си мърмореше нещо.
- Защо винаги на мен не ми казват? Аз последен разбирам всичко... Не е честно...- дългокосия го прекъсна и заговори.
- Я се стегни ... Заминаваме... По-точно тръгваме и започва изпълнението на плана.- Бенет заподскача от радост, а Данте се нервираше от неговата радост всеки път, затова не почака и удари един юмрук по главата на Бенет. Късокосия се хвана за главата и отново измрънка.
- Закакво пък беше това?- каза нацупено Бенет, а Данте се изсмя подигравателно и заговори.
- Стига си се вайкал, ами да действаме.- другото момче кимна с глава и излязоха от компанията.
------------------------------------------------------------------------
Седяхме в залата и всички очакваха пристигането на двамата войници, но те така и не се появяваха. Войниците се изнервяха и даже някои от тях започваха да се карат помежду си. Наистина обстановката беше нажежена и въздуха започна да ме задушава. Задушаваха ме и мислите за толкова много хора. Закс беше до мен и ме измачваше, незнаех нищо от месеци за Мицури, а Клауд... За него мислех най-много в този момент. Незнаех какво ще стане с него и дали щях да го изгубя... В този момент вратата се отвори и в залата влезе тичешком някакъв си войник. Всички млъкнаха на секундата и следяха с поглед войника, който се беше устремил към първата редица, където седяхме- аз, Закс, Ейнджъл и Сефирот. Когато стигна пред нас, се обърна към Ейнджъл и Сефирот и задъхано заговори.
- Ейнджъл... Сефирот... Имаме огромен проблем...- говореше притеснено той.
- Как така огромен проблем?- запита вече станалият Сефирот.
- Успокой се и ни разкажи, какво е станало.- Ейнджъл допълни изречението на приятелят си, като гледаше изненадано и объркано.
- Ами... Двамата новаци ги няма... Изчезнали са...- Сефирот се стъписа и извика.
- Я тихо... По дяволите, всички млъкнете...- той беше бесен, защото от говоренето и приказките на всички войници не можеше да разбере нищо от казаното. Загледах се във войника и веднага го познах. Това беше Рино, пазача на затвора... Какво пък правеше той тук и защо говореше за Данте и Бенет. И как така са изчезнали?... Бях много объркана, но и всъщото време любопитна. Исках да разбера, какво е направил онзи надут пуяк Данте, с който не можем да се понасяме... Рино си пое въздух и отново заговори.
- Проследяващите устройства седяха на едно и също място повече от час, затова решихме да проверим. Когато отидохме на точното място, се оказа че устройствата са махнати от тях и са хвърлени на земята, а тях ги няма никъде в компанията. Директора още незнае и затова предпочетох първо на теб да кажа.- Ейнджъл си сви веждите и се замисли. В залата цареше гробна тишина и се чакаше решението на Ейнджъл, защото директора щеше да дойде от полет и все още незнаеше за случилото се. След няколко минути тишина Ейнджъл стана и се обърна с лице към всички войници. Изкашля се, а те се надигнаха от местата си и застанаха мирно. Аз и Закс също станахме и зачакахме нарежданията. А Клауд нищо не знаеше и чакаше в килията с вързани ръце. Желесните вериги се бяха отличили и направили рани около ръцете му. Очакваше идването на Рино, но той си нямаше и представа, какво става. Е, скоро щеше да разбере....
Ейнджъл седеше гордо изправен пред всички нас и започна да говори.
- Незнам по каква причина войниците Данте и Бенет ги няма в околностите на компанията, но това не ми харесва. В тази история има нещо гнило и затова ще помоля войник Рино- пазач на затвора да уведоми разузнавателният кръг на компанията. Нека всяка крачка, отпечатък или кичурче коса да бъде анализирано и да се разбере на къде са тръгнали войниците. След процеса всеки войник да се заеме и да се претърси отдела и околностите. Трябва на всяка цена да разберем къде са и да ги върнем в компанията, докато не са разкрили тайните на Шинра на врагивете ни. Това са моите заповеди за сега, а когато свърши процеса ще разкажа на директора всичко и той ще прецени какво ще правим занапред. Ясен ли съм...?- всички вдигнаха ръка и изкозируваха за отговор. В този момент телефона на Ейнджъл звънна, всички замръзнаха и си седнаха мълчешком по местата. Той вдигна капака на телефона си и започна да говори. След около минутка затвори капака и отново заговори.
- Директора на компанията вече пристигна от пътуването си и след две минути ще се настъни на седъбното място, затова се надявам да няма нарушения, нали...?- отново всички изкузируваха.- Рино, доведи Клауд...- заповяда Ейнджъл на войника. Рино кимна с глава и излезе от залата. Тогава Закс, Ейнджъл и Сефирот седнаха на местата си, а аз останах права. Бях зашеметена от заповедта на чернокосия войник. -"Рино, доведи Клауд..." Все едно той беше някакъв хипер престъпник и усъден на смърт... Е, не че не беше на съд и обявен за престъпник до доказване на противното, но... Заекнах, защото в залата вече беше влязал русокосия ми приятел и изглеждаше ужасяващо... Лицето му бяло, като платно, а дрехите му раздрани. Тялото му беше много слабо и онези мускули, които имаше в началото бяха изчезнали. По тялото му си личаха още белезите от ударите, които са му нанасяли преди два месеца. Косата му мазна и мръстна, а очите... Очите му бяха най-мрачното нещо, което човек може да види. Пълни с разкаяние и страх... Страх, че може да ме загуби завинаги. Страхуваше се, че аз мога да пострадам в опит да го спася от присъдата за престъпление, което не е извършил. Клауд мина покрай редицата ни и седна на мястото си. Сефирот също стана и седна до него. Отначало бях учудена от действията на сивокосия войник, но после Ейнджъл ми каза, че Сефирот щял да защитава Клауд и не мислел, че ще осъдят Клауд на смърт. След около минутка зад съдебната катедра вратата се отвори и от нея излезе директора. Познах го, защото никога нямаше да забравя това красиво и прелестно лице. Тези перфектни черти на лицето и очите му. Той седна на стола и си скръсти ръцете. Залата се изпълни с напрежение и всички притаиха дъх. Само Клауд се обърна и ме погледна в очите. Потрепнах и няколко сълзи тръгнаха от очите ми. Видях, как устните на Клауд се мръднаха и ми каза - " Не плачи"- Избърсах си сълзите, но те не ме слушаха и си падаха по лицето ми. Знаех, че той е невинен и че това ще се докаже, но явно доста трудно щеше да стане това. Директора удари по звънеца и даде старт на процеса............
by Tsunade87

Ето я следващата глава :)


58. - Нека обвиняемият да стане и да се прочете за, какво престъпление е изправен пред военният съд.- заповяда директора. Русокос войник се изправи и заговори.
- Второкласен войник Клауд е обвинен в престъпление по точка 125, 3л от коденкса на компания Шинра. За тези, които не знаят какво гласи той: точка 125, 3л гласи, че войник се изправя пред съда за престъпление- убийство или насилничество... Аз съм обвинителят и се казвам Масарини Синето.- тогава Сефирот се изправи и заговори.
- Всички знаете кой съм аз и съм защитника на войник Клауд по делото за убийство.- директора се облегна на стола си и каза.
- Нека започваме тогава делото...- изтръпнах и студени тръпки пробягаха по цялото ми тяло. Думите му бяха изказани с безразличие и студенина. Все едно Клауд беше бездомно куче, което всеки може да си прави каквото си поиска с него... Това ме вбеси, а Ейнджъл се обърна към мен и каза.
- Успокой се Рейна... Няма защо да реагираш така прибързано, делото едва започва... Затова стой мирно, за да не навредиш повече на Клауд.- отпуснах се и застанах мирно, все пак не исках да създам проблеми на русокосия ми приятел. Той и без това ги имаше, едва ли му трябваха още... Сефирот седна и Синето започна да върви напред- назад и да говори.
- Всички знаем, защо сме тук днес, но въпроса не е дали Клауд е виновен или не, а че един човешки живот е бил отнет и не съществува вече. Една жена е убита и след това е използвана самоличността й, за да се възползват от друг човек...- Сефирот стана рязко и запротестира.
- Възразявам господин директоре, частта с възползването няма нищо общо с темата на делото...- директора се обърна към Сефирот, намръщи се и заговори.
- Отхвърля се възражението войник Сефирот...- сивокосия изсумтя и си седна на мястото до Клауд. Вцепих се, защото не бях сигурна, че той ще направи каквото и да било, за да го измъкне от сигурна смърт. Обвинителят пак продължи.
- Не се знае още кой е убиеца на войник Серенити, но точно затова сме тук днес, за да дакажем, че това е Второкласен войник Клауд... И така призовавам първият си свидетел... Фейър Закс.- още повече се вцепих, като чух името на любимият си. Защо ли точно Закс щеше да свидетелства против Клауд, не трябваше ли да се застъпи за него...Поне така си мислех до този момент... Извърнах си бавно главата към него и си ококорих очите. На лицето на Закс имаше сатанинска усмивка... Не можех да повярвам от реакцията му. Първо в коридора учетих, че го е грижа, какво ще стане с приятелят му, а сега... Сега усещах жаждата за отмъщение и омразата в него.
- Да не си посмял Закс...- прошепнах му тихо, а той се обърна и ме погледна в очите.
- Стой и гледай.- демонски каза той и стана от мястото си. Запъти се към мястото на свидетелите, а аз кипнах. Станах и се развиках.
- Копеле такова... Какъв приятел си ти? Какъв ти е проблема?- Чернокосия ми ангел се спря и силно каза.
- Ти си ми проблема от доста време...- тогава всички войници започнаха да говорят и шушукат. Това вбеси директора и той започна да бие по масата с чукчето си.
- Тишина... Тишина в залата...- когато всички млъкнаха и се осмириха, той продължи.- Млада госпожице, не се говори по този начин в съда. Ако не се въздържате от такива обръщения, ще бъдете изгонена.- Изспсувах тихичко и си седнах на мястото, а Клауд ме гледаше нежно и ми се усмихна. Сърцето ме прободе и направих опит да се усмихна, но една сълза се стече по лицето ми. Закс седна на стола и Синето застана пред него.
- Кажете си имената моля, за протокола...- Закс се усмихна и заговори.
- Казвам се Фейър Закс и съм второкласен войник в компанията.- русокосия войник отново каза.
- Разкажете накратко при кого тренирахте и кои бяха съотборниците ви.- Закс започна да говори.
- Настивник ми е Ейнджъл, а съотборници са Сатоши и бившият ми приятел Клауд, по настояще подсъдим...- Кръвтта ми се бунтуваше, а нервите ми едва издържаха от ярост. В главата ми изникна мисълта за Сатоши и какво трябваше да разкажа на Ейнджъл. Обърнах се към него и тъкмо да започна да говоря, Синето ме прекъсна.
- Ще ни разкажете ли какво се случи в съблекалнята и защо вие и подсъдимият бяхте там.- Закс се намръщи, а Сефирот отново се изправи.
- Възразявам... Това е лично...- директора поклати глава.
- Отхвърля се.- тогава се обърна към чернокосият ми ангел и каза.
- Отговорете на въпроса...- Закс си присви очите, а сърцето ми започна да бие бързо, все едно искаше да изхвръкне. Дали щеше да го направи... Щеше ли да разкаже, как се бях поддала на желанието си. Да ме засрами пред всички тези войници... Да стъпчи достойнството ми и да ме накара да се чувствам, като най-големият боклук на света. Какво ли щеше да избере да направи Закс в този момент? Дали щеше да разкаже истината или да избере да си замълчи?... Това щеше да е най- трудното нещо за него, през целият му живот...

Ето я главичката !!!


59. В този момент Закс ме погледна, а аз си наведох главата. Той също си наведе главата, а директора заговори.
- Фейър Закс, отговорете на въпроса...- сърцето ми биеше лудо, а кръвтта течеше бързо в тялото ми. Дали щеше да разкаже всичко за онзи ден...? Изведнъж изтръпнях, защото чух гласа на Закс...
- Да, ще отговоря...- вдигнах си главато изплашена и го гледах право в очите... Да, в тези синьо-зелени очи, които толкова много обичах... А те бяха безразлични и изпълнени с омраза. Закс започна да говори...
- Не мисля, че е било точно възползване, защото на Норуно Рейна й харесваше това...- лицето ми пребледня,а тялото ми се скова.- И не само това... Даже си мисля, че тя му е съучастничка в убийството на войник Серенити...- Сефирот стана и каза.
- Въз....- прекъснах го, защото се бях изправила и извиках бясно...
- Лъжа... Нелепа лъжа...- нервите ми не бяха издържали. Тялото ми се тресеше от злоба, а кръвтта ми бушуваше вътре в мен. Как може да каже, че съм била съучастничка на Клауд? Сега и престъпник ли ме изкарваше... Залата отново се изпълни с шум и шушукане. Директора се вбеси и стана от мястото си.
- Тишинааа- извика той, а после се обърна към мен и заговори зловещо.- На вас май ви казах да се въздържате от каквито и да било изблици и убиди...- не можех да се въздържа и казах.
- Така е... Но няма да позволя да ме клеветят без причина и петнят името ми.- Сефирот излезе от катедрата и отиде до директора. Синето също отиди и сивокосия заговори.
- Господин Директор, мисля че е права... Никой, никъде не е споменавал за нея и че е заподозряна.- директора си седна на стола и скръсти ръце пред себе си. След това се обърна към русокосия войник и запита.
- Съгласен ли сте Синето?- той поклати глава и директора им направи знак. Сефирот си седна на мястото, а Синето продължи с разпита на Закс.
- Войник Закс, моля да се придържате към делото и въпросите, които ви задаваме аз и войник Сефирот.- той кимна с глава, русокосия мъж продължи.- Защо отидохте в съблекалнята?- чернокосия ми ангел не почака и отговори.
- Защото войник Рейна ми беше написала писмо, че иска да се срещнем пред съблекалнята... Но после се оказа, че е написала писмо също и на войник Мицури.- Синето зададе поредният си въпрос.
- Защо Клауд би убил войник Серенити?- Закс отново отговори.
- За да може да влезе в съблекалнята и да бъде...- вдигна си пръстта и ме посочи с него.- С тази жена...- Кипнах и повече не можех да издържам. Стиснах си юмруците и ги стоварих на масата пред нас. Станах и завиках яростно.
- Вече прекали... Ела да си уредим сметките... Омръзна ми само да ме убиждаш и клеветиш...- Закс също стана и отново ме посочи с пръст.
- Я млъкни... Ти си толкова слаба и безсилна, че и муха няма да можеш да убиеш...- лицето ми почервеня от злоба, а очите започнаха да се изпълват с червени линии от кръв. Губех търпение и скоро щях да се поддам на гнева си и контрола над него щеше да бъде безсилен.
- Изпроси си го...- помислих си за жезъла и той моментално се появи в ръката ми. Закс си сложи ръката зад главата си и стисна дръжката на своя меч. В залата настана паника и всички запонаха да викат и да говорят. Тогава Ейнджъл и Сефирот се изправиха. Ейнджъл ме хвана за ръката и ме стисна силно, но от яростта, която ме беше обзела не усетих нищо, а Сефирот застана пред масата и хвана жезъла ми. Закс се ухили подигравателно, а аз погледнах в очите на Сефирот, а после се обърнах и към Ейнджъл.
- Защо не ме оставите да изтрия самодоволната му усмивка?- Ейнджъл заговори загрижено.
- Не си струва Рейна... Не си създавай повече проблеми, защото после няма да можеш да ги оправиш...- Клауд се стегна от думите на наставника си, обърна се и ме погледна нежно в очите.
- Рейна недей... Моля те...- когато погледнах умоляващите очи на русокосия ми приятел, сърцето ми се размекна и си успокоих нервите. Изсумтях и си седнах на мястото. Закс се засмя и отново започна с онзи подигравателен тон да говори.
- Ето видяхте ли... нямаше смисъл от думи, когато действията говорят...- Ейнджъл и Сефирот си седнаха на местата, а Директора се обърна към Закс и заповеднически каза.
- Мисля, че бях ясен...- той преглътна и отегчително каза.
- Добре де...- тогава Директора се обърна към Синето и запита.
- Имате ли други въпроси към свидетеля.- русокосия войник поклати с глава и седна на мястото си.
- Войник Сефирот вие имате ли въпроси към свидетеля?- Сефирот стана и отиди до катедрата, където седеше чернокосия ми ангел.
- Фейър Закс, от колко време познавате подсъдимия?- Закс се смути от въпроса му, но отговори.
- Шест години... Защо?- Сефирот смръщи вежди.
- Тук аз задавам въпросите.- чернокосия войник потрепна и тялото му се напрегна. Явно Сефирот сееше смут и донякъде страх в него.
- И така... Казахте, че Рейна ви е пратила писмо, нали?- Закс кимна с глава.
- Да.
- А ще ни кажете ли какво пишеше в него?- усетих, как Закс стана неспокоен и чувстваше заплаха.
- Ами... Не си спомням много...- Сефирот извади от джоба си един лист хартия и го разгъна. Ледени тръпки ме побиха, когато видях писмото, което Клауд беше написал на Закс от мое име.
- Нека ти опресня паметта тогава...- каза демонски той и започна да чете написаното в него. Но Синето стана.
- Възразявам... Това е лично и няма нищо общо с делото...- Директора го погледна неодобрително.
- Отхвърля се. Моля продължете.- Сефирот продължи и прочете цялото писмо, тогава се обърна към Закс и запита.
- Защо Рейна те нарича "Любов моя"?- лицето на Закс започна да се поти и малки капки се стичаха по него.
- Това...- заекна той, защото не знаеше какво да каже.- Тя ми каза, че ме обича в стаята за тренировки...- Сефирот веднага го прекъсна.
- Така ли?... И какво стана след това, като ти го каза?- ръцете на Закс започнаха да потрепват от напрежение.
- Ами... Целунах я.- наведе си главата, защото си беше спомнил за онзи прекрасен момент и за чувството, което беше изпитал.
- И после?- повдигна си веждата Сефирот, а чернокосия ми приятел отговори.
- Клауд се появи и каза, че харесва Рейна...- Сефирот го прекъсна и започна да говори.
- Да обобщим... Рейна ти е казала, че те обича и ти си я целунал. После се появява Клауд и казва, че харесва Рейна, така ли...?- Закс кимна с глава.
- Да.
- Значи може Клауд да не е убил войник Серенити, а да си го направил ти от ревност...- Закс си ококори очите.- За да може да натопиш Клауд и...- Синето рязко стана и каза.
- Възразям господин Директор.- а Закс вече се стресеше от думите на Сефирот.
- Нямам повече въпроси...- усмихна се дяволито Сефирот и седна на мястото си. Тогава Директора каза на Закс да седне на мястото си. Той стана и седна до мен, а всичко вътре в мен кипеше и искаше да го разкъса. Обърнах се и тихо, но заплашително казах.
- Ще ти го върна тъпкано...- не последва нищо. Нито думи, нито реакции... Нищо... Беше твърде шашнат от думите на Сефирот за убийството. Сефирот се изправи.
- Искам да призова подсъдимият Страйф Клауд.- усмихнах се, защото за първи път чувах фамилията на Клауд и бях сигурна, че той не е убиеца на войника. Щях да помоля Сефирот да свидетелствам в полза на Клауд и бях сигурна, че ще го измъкна, но как...? Все щях да измисля нещо...

Пускам и тук следващата главичка

60. Клауд се изправи и седна на мястото за разпит. Сефирот застана пред него и заговвори.
- Имена?- русокосия ми приятел отговори.
- Страйт Клауд.- Сивокосия кимна с глава и започна разпита му.
- Войник Клауд, ще ни кажете ли защо беше индетифиционната карта на войник Серенити във вас?- Клауд малко се смути, но отговори.
- Еми... Намерих я на пода в коридора...- Сефирот запонча да върви напред-назад и каза.
- Ще ни разкажете ли как така, сте намерили картата й на земята и къде точно я намерихте?- Клауд кимна с глава и започна да говори.
- Разбира се... На 15 октомври бяхме на тренировка с Рейна, Закс, Мицури, Данте, Бенет и Сатоши в стаята за тренировки. Моята ученичка беше свършила и трябваше да се оттеглим, но знаех също че войник Рейна не е завършила мисията си и се притесних за нея. Излязох от стаята си и тръгнах към стаята за тренировки. Докато вървях по стъпалата изведнъж се спрях, защото се сетих, че трябваше да взема нещо от библиотеката. Огледах се и видях, че тя се намира на следващият етаж. Изминах един етаж и когато стигнах пред библиотеката видях картата на войник Серенити да стои на земята. Вдигнах я и се загледах в нея. Предположих, че може нещо лошо да се е случило с нея и затова я задържах....- Сефирот го прекъсна.
- Значи твърдите, че не сте убили първокласен войник Серенити, така ли...?- Клауд кимна с глава.
- Да...
- Нямам повече въпроси...- каза Сефирот и си седна на мястото. Клауд си повдигна веждите въпросително, а Синето се изправи и започна своя разпит.
- В началото казахте, че в стаята за тренировки сте били седем човека, нали така?- русокосия ми приятел отговори.
- Да...
- Защо сте били толкова много?- отговора му не закъсня.
- Войник Ейнджъл ни беше дал задача да видим възможностите и способностите на учениците си. Затова бяхме всичките там...
- Ясно... А, какво стана когато отидохте в стаята за тренировки?- изведнъж Клауд се стегна и се притесни.
- когато.... Когато отидох до вратата на стаята чух Рейна да казва на Закс, че го обича и после той я целуна...
- И после?
- Кръвтта ми кипна и строших вратата...
- Защо?- поредният въпрос на Синето.
- Защото чувствата ми към нея са много силни... Знам, че е забранено войник да се влюбва в друг войник, но то е по-силно от мен. Не мога да спра да мисля за Рейна, просто така. Сърцето ми започва да бие, като лудо, когато е близо до мен. Аз....- прекъсна го Синето.
- Чакай малко... Не сме дошли тук, за да говорим за чувствата ти към войник Рейна, а за много по-сериозно нещо от такива глупости, като любовта...- стиснах си юмруците и се изнервих. За какъв се мислеше този, че може да говори така за това красиво и вълшебно нещо- Любовта? Никой не му беше дал това право. Щях да потърпя още малко, но изкарат ли ме извън нерви, нямаше да отговарям.
- Войник Синето, излизате извън темата на делото, затова ви моля да се върнете към нея и да продължите... В противен случай ще бъда принуден да прекратя делото и да го отложа.- залата отново се изпълни с шумове. Директора започна да бие с чукчето си и всички млъкнаха. Синето продължи.
- Както пожелаете, господин Директор... А къде е сега картата на войник Серенити?
- Незнам... Не е в мен.- Синето извади от джоба си картата на войника и я вдигна високо.
- Това ли е картата, която сте намерили?
- Да.- отговори Клауд.
- А защо не я предадохте на директора или на заместниците му веднага?- Клауд изтръпна. Какво трябваше да направи и каже в този момент? Започна да се колебае... Ако каже, че му е трябвала за плана му, щеше да загази все повече в тинята. А, ако каже, че му е трябвала, за да влезе и да говори с мен, щеше да излъже и никога нямаше да си прости за тази лъжа.
- Чакаме Клауд...- подкани го русокосия войник. Клауд си повдигна главата и срещна моят поглед. Усмихна се и започна да говори...
- Защото ми трябваше да вляза в съблекалнята и да....- заекна, защото се бях вече изправила от мястото си и извиках силно.
- И да говори с мен... Аз го извиках там...- Очите му започнаха да потрепват от изненада. Една сълза се появи в очите му, а Закс ми хвана ръката и запита?
- Какво правиш...? Знаеш, че това не е вярно... Не можеш да правиш така...- Наведох си главата и очите ни се срещнаха.
- Стой и гледай.- изсъсках решително и злобно аз. А Закс стоеше вцепенен от същите думи, които беше казал той по-рано...- Щом ти не искаш да го спасиш, значи аз ще го направя...
- Какво?- възкликна Синето въпросително, а директора си намръщи веждите и започна да говори бясно.
- Пак ли вие... Не ви ли омръзна да се месите в разпитите... Войник Синето моля седнете си на мястото.- той кимна с глава и седна на стола, тогава директора стана и всички се изправиха.
- Закривам делото за 15 минути почивка, пък и много ми дойде само от прекъсвания. Трябва да премисля всичко, което е казано досега.- Той се обърна и излезе от същата врата, от която беше влязал. Войниците изкозируваха и започнаха да излизат от залата. Аз вървях нацупена и не разбирах, какво точно дразнеше директора в мен. Е, не ми пукаше особенно, а единственото, за което мислех в момента беше за Клауд...

В тази глава ще се появи нов непознат за Рейна свидетел, който ще промени изцяло представата на всички за Клауд... Но дали Рейна, ще го изостави...? Това ще разберете по-нататък


61. Седях седнала на пейката до Ейнджъл и Сефирот и чаках нервно започването на делото. Бяха минали едва пет минути и вече започвах да се изнервям много. Никога не бях стояла на едно място дълго време, а сега ми се налагаше. Станах, а Ейнджъл ми хвана ръката и го погледнах.
- Къде отиваш Рейна?- запита ме той притеснено. Залепих си фалшивата усмивка на лицето и заговорих.
- Не се притеснявай за мен Ейнджъл... Искам да се поразходя и да се разсея малко.- той ми пусна ръката и когато се обърнах с гръб към тях ми каза.
- Няма да направиш някоя глупост, нали...?- усмихнах се по-широко и тръгнах.
- Няма...- промълвих... Започнах да се отдалечавам от двамата войници и си махнах усмивката. Все пак трябваше да излъжа по някакъв начин Ейнджъл, защото ако знаеше, че съм притеснена нямаше да иска да ме остави сама на спокойствие. За тези десет минути, които оставаха до започването на процеса, трябваше да направя нещо, за да докажа че Клауд не е убиеца на войник Серенити... Но какво? Къде трябваше да тръся и най-важното- какво да търся?... Чувствах се много объркана и адски притеснена. Стигнах до един ъгъл на коридора и веднага се спрях. Пристъпих крачка назад и се скрих зад ъгъла. Пред мен се бяха появили войник Синето и още един войник, който не познавах. Реших да остана и да разбера, защо са само двамата отдалечени от другите и за какво точно си говорят. Прилепих си ухото до стената и започнах да слушам, но явно бях малко позакъсняла, защото разговора им беше на превършване.
- Разбрах... Значи имате неуспоримо доказателство, че Страйт Клауд е убиеца на войник Серенити, така ли?- войника кимна с глава и заговори.
- Да, ето го и него...- той извади нещо от джоба си и го подаде на русокосия мъж, но така предпазливо го беше скрил, че дори и аз не можах да го видя. Синето се усмихна и каза.
- Добре, значи вие ще сте моя следващ свидетел.- войника отново кимна с глава, а Синето изведнъж усети мояето присъствие. Стреснах се и веднага изчезнах. Синето тръгна и се спря на ъгъла, където преди секунди седях аз. Огледа се, смръщи си веждите, а войника застана до него и загрижено каза.
- Има ли нещо, което те притеснява Синето?- русокосия войник отново се огледа и заговори.
- Не, нищо...
Появих се в другият коридор и започнах да се задъхвам. Цялото напрежение и донякъде страх ме бяха изморили. Наведох се и започнах да дишам накъсано и забързано. Този войник имаше някакво доказателство, че наистина Клауд е убил тази жена... Не е възможно това... Аз вярвах на Клауд, че е направил нищо лошо, но... Точно в този момент се колебаех. Колебаех се относно невинността му. Изправих се и реших да разбера истината от самият него. Сигурна бях, че той никога няма да ме излъже... Тръгнах и когато стигнах до залата отворих вратата й. Влязох, а вътре нямаше никой, освен Клауд и двама войници. Слязох по стълбите и тръгнах към русокосия ми приятел, но двамата войници застанаха пред мен и единият от тях заговори със страшен глас.
- Делото още не е започнало, затова трябва да излезете.- намръщих се и изсъсках.
- искам за малко да говоря с Клауд, нищо повече.- другият войник и той се обади.
- Не можете.... Излезте.- заповяда той, а аз както винаги се дразнех от тона на всеки един войник, който се мисли за нещо повече от мен, а не е.
- Добре тогава, ще говоря пред вас...- Клауд си надигна главата и се загледа в мен. Той знаеше че не ми е позволено да съм там и щях да бъда наказана за тази моя дързост, пък и като се имаше в предвид намесите ми в разпитите нямаше да ми се размине лесно.
- Върви си Рейна, може и после да говорим...- ококорих се, защото може би нямаше да има после и трябваше да говоря с него сега.
- Няма Клауд... Може и да няма после... Сега ще говорим и не ме интересува, дали е позволено или не е.- в очите ми имаше решителност и на всяка цена щях да разбера истината.- Кажи ми нещо Клауд...- натъжих се и си наведох главата надолу.- Ти ли уби войник Серенити...?- той се смути и заговори.
- Погледни ме в очите Рейна....- сковах се и незнаех какво да си мисля. Вдигнах си главата и очите ни се срещнаха. Изтръпнах, защото очите му все едно ме коряха за нещо.
- Как може да ме питаш дали съм убил войник Серенити?... Помисли малко Рейна... И ще се досетиш, че не съм аз...- още повече се сковах... Незнаех какво да правя... Чувствах се толкова объркана и замаяна, че не можех да стоя повече в тази зала, но в този момент някакъв звънец започна да звъни и залата да се изпълва с войници. Явно почивката беше свършила и трябваше да си седна на мястото и да видя, какво ще се случи по-нантатък. Натъжих се и си седнах на стола. До мен седнаха Закс и Ейнджъл. Директора също зае мястото си. Седях мълчалива и премислях думите на Клауд... Синето стана и започна да говори.
- Призовавам следващият си свидетел... Войник Котани Ферон.- всички започнаха да се оглеждат, а в очите ми се пояяви страх. Не познавах войника, но нещо ми подскачваше, че това не е на добре. Вдигнах си главата и видях висок мъж да сяда на мястото за свидетели. Беше Той... Беше същият войник, който преди малко говореше със Синето. Косата му беше зелена, лицето бяло, а очите... Синьо-зелени също, като на другите войници и Закс... Момента, от който се страхувах беше дошъл, а така объркана се чувствах... Дали Клауд беше виновен или не? и защо трябваше да мисля?... Нищо не разбирах и започнах да се лутам в онези пътища без изход....

Ето и следващата главичка, какво ли ще стане...? Ще разберете по-нататък

62. Ферон седеше на стола и чакаше въпросите, които щяха да му задават, а Клауд гледаше объркано и леко смутено. Беше му се случвало да се среща с този войник, но това бяха два или три пъти. Не го познаваше добре и се чудеше, защо пък точно той е призован за свидетел, след като не са приятели... Синето застана пред свидетеля и започна да задава въпроси.
- Име?- той отговори.
- Котани Ферон. Второкласен войник в отдела...
- Къде бяхте на 15 октомври?
- Отивах до лабораторията, защото ми бяха възложили задача да занеса едни проби в нея, когато...- прекъсна той и преглътна. Синето запита.
- Когато?...
- Когато видях войник Клауд да излиза от там и по меча му да има кръв. Паникьосах се и се скрих зад ъгъла. Не ми харесваше това и реших да го проследя. Тръгнах след него и когато той се спря извади кърпичка от пояса си и избърса с нея кръвта от меча си. Тогава изхвърли кърпичката в кошчето и тръгна. Изтичах и взех кърпата. Тръгнах към директора, но ми казаха, че го няма. Затова реших да я покажа на Ейнджъл, но алармата се включи и разбрах от няколко войници, че е имало убийство в лабораторията. Веднага се досетих кой е убиеца...- Русокосия войник го прекъсна.
- А защо не сте казали на никого до сега?- Ферон направи изплашена физиономия, но плахо отговори.
- Беше ме страх от Клауд да не ми направи нещо, ако проговоря...
- А къде е тази кърпичка сега?- поредният кратък въпрос на синето последва.
- В мен е и я пазя добре.
- Ще ни я покажете ли?- зеленокосия войник бръкна с едната си ръка и извади от джоба си бяла кърпичка и я подаде на Синето. Той я взе и разгъна. По нея наистина имаше засъхнала кръв. Вцепених се на място, защото това беше истина... Синето я обърна и показа на всички. Тогава в долния край на кърпата се показа някакъв надпис, избродиран тънко. Съсредоточих се и прочетох надписа. Ужас започна да ме обзема, защото на кърпичката пишеше двете имена на Клауд. Не можех да повярвам, че е истина и Клауд ме е лъгал досега.... Не, не, не... Сълзи тръгнаха да подат от очите ми и да се стичат по лицето ми. А Клауд изглеждаше изненадан и объркан... Синето се спря пред масата, където седяха Клауд и Сефирот и сложи кърпичката пред тях.
- Това вашата кърпичка ли е войник Клауд...?- Клауд погледна в очите му и заекна.
- Ами...- Сефирот се изправи и каза.
- Възразявам господин директор, подсъдимият не е свидетел и не е длъжен да отговаря.- Директора поклати глава и заговори.
- Отхвърля се... Отговорете Клауд.- русокосия ми приятел преглътна и едва промълви.
- Да, моята е...- всички бяха доста изненадани, а аз се чувствах все едно падах в дълбока яма без край...

Сефирот рязко си извъртя главата към него и го погледна въпросително.
- Но тази кърпичка беше....- В този момент Синето прекъсна Клауд, като взе кърпичката от масата и застана посредата на залата. Вдигна я и заговори.
- Сега ще разберем какво е това по нея...- обърна се към директора и запита.- Ще ми позволите ли?- директора кимна с глава в отговор и русокосия войник направи знак. В залата влязоха двама войници, които бутаха количка с някакъв апарат, който приличаше на микроскоп, на нея. Когато стигнаха до Синето се спряха и се отдръпнаха от количката, а на нея до апарата имаше епроведка с кръв. Синето натисна едно копче на количката и веднага започна да се появява екран от нея. Когато целия екран се появи напълно, Синето сложи кърпичката на Клауд в една част на апарата, а в другата сложи едно стъкло с капки кръв. Започна да натиска копчетата на апарата и въведе много цифрен код. На екрана започнаха да се показват много картини, на които имаше кръгове и линии, които свързваха отделните кръгове. Екрана беше разделен на две части и ми беше много интерестно, какво ли ще стане... Изведнъж дясната страна, където беше стъклото с кръвта спря и се чу глас.
- Това е ДНК-то на Доулси Серенити.- цялото ми тяло беше изпълнено с напрежение и колебание. Дали наистина това което казваше този войник за Клауд беше истина? Наистина ли беше убил войника и използвал картата й нарочно?... Хиляди мисли ми минаваха през главата, но те бяха прекъснати от същият глас на апарата.
- съвпада с първата проба... ДНк-а на Доулси Серенити...- всички войници започнаха да говорят и издават шум. Никой не беше очаквал, че точно това ще се случи... Че ще се открият неуспорими доказателства срещу Клауд. Тогава русокосия войник натисна копчето и екрана изчезна. Тогава двамата войници изнесоха
количката, а Синето вдигна високо кърпичката и започна да говори.
- Ето това доказателство доказва вината на Страйт Клауд... Вече Директора трябва да реши, какво да прави

от тук нататък с делото, но....- обърна се към Ферон и запита.- Сигурен ли сте, че видяхте войник Клауд
да излиза от лабораторията?- зеленокосия кимна с глава.
- Да, напълно... Той беше...- неиздържах, изправих се и завиках силно и яростно.
- Лъжааа... Не е възможно Клауд да е убил тази жена... Не го вярвам...- Директора се вбеси и се загледа в мен със зверският си поглед.
- Стига толкова... Омръзна ми от вас... Стража...- извика той, а аз не спирах да викам и да бълвам огън от мен.
- Ако искате ме изгонете, но...- не можах да се изкажа, защото двама войници вече ме държаха за ръцете и ме дърпаха към вратата на залата.- Но ако го убиете, аз ще убия вассс...- извиках, но вече бях навън и никой не можеше да ме чуе. Започнах да викам и удрям по стената.
- По дяволите... По дяволите... Вървете в ада...- псувах аз, а сълзите ми се стичаха по лицето. Плачех, защото бях безпомощна и не можех да помогна на най-добрият си приятел. Не можех да се преборя със съдбата си, която беше решила да ми отнеме обичан от мен човек. Изведнъж една мисъл се намести в главата ми и спрях да удрям стената. Застанах сериозно и се загледах в една точка. След около минутка размисъл се обърнах и се затичах. Тичах към неизвестното и нищото, но скоро щях да го открия и разкрия....

В тази глава ще разберете убиеца на Серенити, но дали Рейна, ще стигне на време за да спаси Клауд от смърт...? Ще разберете в следващата глава


63. Тичах по коридорите и премислях много неща. Бях се досетила точно това, което Клауд искаше да знам. Най-накрая стигнах пред вратата на лабораторията. Бях спокойна, защото всички войници бяха на делото и нямаше опасност някой да ме види. Сложих си ръката на дръжката и я завъртях. Вратата се отвори и пристъпих крачка напред. След като влязох затворих вратата след себе си и веднага въздуха се сблъска с мен. Толкова подтискащ и смразяващ кръвта. В тази лаборатория се правеха операции и слагаха телата на убитите войници. По някакъв начин компанията ги замразяваше, но не целите, ами само кръвта им, а те си изглеждаха свежи, все едно бяха живи. Дори и раните и всичко в тях бяха, като току що направени. По-принцип пред лабораторията пазят двама войници и никой не бива допуснат до нея, но в този ден това беше изключение... За което бях много благодарна... Огледах се и видях вратата, която води до склада за тела- поне така го наричах... Тръгнах към вратата и се оглеждах наоколо. Виждах протези и много изкуствени крайници, които слагат на войниците. Всичко в мен се преобръщаше и искаше да се махна от това място. Но знаех защо съм дошла точно тук и каква беше моята цел, затова щях да изтърпя всичко отвратително, което има в лабораторията и щях да осъществя целта си... Най-накрая стигнах до вратата и я отворих. Веднага потрепнах от страх... Страх, който можеше да се окаже грешка. Ако случайно ме хванеха тук щях доста да си изпатя, но на мен не ми пукаше. Не ме интересуваше, какво ще стане с мен, а само исках да помогна на приятелят си... Влязох в стаята и отново се огледах. Имаше много железни врати с дръжки на тях. Сигурно бяха хиляди, но една ми грабна окото. На нея пишеше с големи букви " Доулси Серенити". Усмихнах се леко и тръгнах към нея. Когато стигнах до вратата на войник Серенити се спрях и погледнах надолу. Хванах дръжката и отворих вратичката. Бях направо ужасена от гледката. Тялото й лежеше на голяма метална табла и дори не беше мръднало. Косите й бяха чисто черни, а лицето бяло и леко порозовяло. А не беше бяло, като на мъртвец.... Как успяваха да го постигнат това? Ледени тръпки пробягаха по гърба ми и леко се смутих, но след няколко секунди се опомних и хванах таблата. Събрах сили и я дръпнах навън към мен. Когато тя излезе напълно я спрях, за да може раната да е извън огромната камера. Заобиколих я и се спрях точно пред прободената рана върху тялото й. Имаше засъхнала кръв около нея и се червенееше малко отвътре. Малко бях объркана, защото нали всички войници можеха да се лекуват сами, когато са ранени, а тя беше мъртва от някаква рана. Вярно е, че беше много дълбока, но.... Ама разбира се... Повдигнах си рязко главата, защото се бях досетила, че меча на Клауд не може да направи толкова дълбока рана. Неговият меч беше по-голям и широк, а тази рана беше направена с тънък и не много голям меч. Това означаваше, че наистина Клауд не беше убил Серенити. Веднага се натъжих, защото си спомних как се бях държала с него и какви думи му бях казала в съдебната зала. Няколко сълзи паднаха от очите ми и се стекоха по лицето ми. Леко си вдигнах ръката, за да ги изтрия, но в този момент, електричество пробяга по нея. Ококорих си очите, защото от раната на войник Серенити излизаха малки изкрички електричество. Бях напълно объркана в този момент... Защо ли от раната й излизаше ток? Сигурно някой, който използва електрически ток я е убил, но кой...?
- " В отдела на компанията има един единствен човек, на когото силата е електричество и той е Сатоши. Всеки друг си има своя собствена сила, но неговата е силна и мощна... Може да победи дори и първокласен войник, нищо че той е едва войник втори клас."- този спомен веднага ми изникна в главата, когато Ейнджъл ми беше разказал за Сатоши... Очите ми започнаха да потрепват от гняв, защото вече знаех истинския виновник за смъртта на войник Серенити и нямаше да му се размине, туко-така... Отново си вдигнах ръката и я сложих точно над раната. Веднага ме удари ток и леко ми разстресе пръстите. Едва сега разбрах, защо Серенити не е могла да се излекува и да се спаси. Електричеството е засегнало сърцето й и убило главните клетките на метеора. А когато тях ги няма, останалите не могат да функционурат, така войника не може да се лекува сам и е обречен на смърт. Махнах си ръката и затворих камерата. Но изведнъж пред краката ми падна някаква си папка с документи вътре. Наведох си главата и се загледах в нея. А най-отпред пишеше "Строго поверително". Вдигнах си ръцете и се обърнах на другата страна. Все пак имах цел и трябваше да спася приятелят си от присъда и сигурна смърт.... Но когато направих крачка напред тялото ми се вцепени, защото лек ветрец беше влязал в стаята и разгърна първата страница на папката. Обземе паника, но и в същото време любопитство. Щом първата страница беше обърната, значи аз не съм я отворила и няма за какво да се притеснявам. Явно това беше знак, за да погледна и прочета какво пише вътре. Обърнах се и вдигнах папката. Започнах да чета и да разлиствам страниците й. Пишеше за някаква си машина и за тялото на Серенити, но така и не можах да разбера повече, защото беше написано с термини. Спрях да чета и се сетих за Клауд... Хвърлих папката зад себе си и се затичах. Трябваше да стигна до залата, колкото се може по-бързо. Щях да разкажа за всичко, което бях видяла и може би щях да спася русокосия ми приятел... Тичах и не мислех за нищо... Дори и за папката, която прочетох. Не разбирах от това, пък и в този момент не ме интересуваше. Исках само да предотвратя една голяма грешка, която щяха да направят с живота на Клауд.... Изведнъж се блъснах в някого и паднах на земята. Намръщих се и изсумтях. Не последва нищо... Нито реакция, нито думи. Сякаш някой нарочно го беше направил. Изнервих се и си вдигнах главата, а пред мен седеше мълчалива Мицури. Лицето й беше посърнало, а очите й зачервени. Ясно си личеше, че е плакала, защото капки сълзи напираха да излязат от очите й, но тя ги възпираше. Явно само тя не беше отишла на делото. Но любопитното ми беше едно: защо не е отишла, след като знае, че ако не отиде ще има наказание. Вече знаех, че не само на мен ми е мъчно за всичко, което се случва с Клауд, ами и на Мицури. Станах бавно, без да отделям поглед от нея, изтупах си дрехите от прахта и понечих да търгна, но тя ме хвана за ръката и замръзнах на място. Какво ли искаше от мен и защо ли ме спираше. Това беше много странно за мен и объркващо. Незнаех за какво иска да говорим, а това ме побъркваше много....

В тази глава ще разберете, дали Клауд ще бъде осъден на смърт или Рейна, ще го спаси... Също ще разберете какъв е разговора на Рейна и Мицури... Стига съм говорила, а ето я главичката

64. Обърнах се към нея и се вгледах в почервенелите й очи. Натъжих се и си наведох главата надолу. С Клауд я бяхме наранили много и даже бях доста изненадана, когато ме хвана за ръката и ме спря. Дали искаше да ме пита нещо важно...? След секунда се сетих за делото и си вдигнах главата рязко. Тя се стресна малко, а аз си махнах ръката и забързано казах.
- Не сега мицури... Много бързам...- едва сега сълзите излязоха от очите й и се стекоха по пода. Почувствах нещо да ме пробожда в сърцето, все едно чувствах нейната болка.
- Знам Мицури... Знам, че не искаш той да си замине от този свят... Колкото и да си ни сърдита и да ни мразиш, винаги ще има място в сърцето ти за него, нали...?- тя кимна с глава и не спираше да плаче. Приближих се до нея и изтрих сълзите й.
- Успокой се Мицури, няма да позволя да се случи нещо лошо с него... Обещавам.- тя се усмихна леко и приятелски ми заговори.
- Знам Рейна... Знам също, че ти винаги си била добра приятелка и никога не оставяш приятелите си. Вярно е, че много ме заболя, когато ви видях двамата, но през тези два месеца разбрах, че да си сам е много тежко и болезнено. Тези месеци ме върнаха към спомените за семейството ми. Затова колко бях нещастна и самотна с тях. Липсваха ми онези весели и безгрижни дни с теб. Липсва ми всичко онова, което ме кара да съм спокойна и щастлива... Липсват ми всички прекарани моменти с теб...- сега аз се разплаках и незнаех, какво да кажа. Толкова неочаквано беше това за мен. Мислих си, че никога повече няма да ми проговори и незнаех, че не съм единствената, на която й е било трудно през всичкото това време. Тогава тя си сложи ръката на рамото ми и каза.
- Не ме интересува дали ще бъдеш с Клауд или не, но искам да бъдеш отново онази приятелка, на която мога да разчитам... Не мога да се боря със съдбата и ако тя е решила ти да бъдеш с Клауд ще го приема и ще пазя любовта ви. Знам, че се държах, като малко дете, когато се изнесох от стаята, но това беше момент на слабост от моя страна... През двата месеца се научих да бъда силна и да приемам погромите и паденията в моя живот с гордо вдигната глава... Ето защо те моля да ми простиш.- Просто не вярвах на ушите си... Тя искаше прошка от мен... Аз, която трябва да й се моля за прошка, затова че разбих сърцето и мечтите й... Усмихнах се широко и казах.
- Недей да униваш така Мицури... Занеш, че аз не искам Клауд, а искам Закс, нали...? Ти винаги ще ми бъдеш приятелка и трябва да знаеш нещ....- заекнах, защото алармата на отдела отново се задейства. Тялото ми потрепна и ме обзе някакво чувство за опасност. Бързо погледнах към розовокосата ми приятелка и загрижено заговорих.
- Няма време за това Мицури... Нещо не е както трябва, затова да тръгваме, защото имам лошо предчувствие. Тя кимна с глава и двете тръгнахме към съдебната зала.
---------------------
в съдебната зала:
Директора вече пет минути седеше на стола и премисляше решението си. От време-навреме поглеждаше казаното от свидетелите и пак се замисляше. Войниците започваха да се изнервят от чакане и напрежение. Най-накрая 'започнаха да шумят, а Клауд седеше тихо на мястото си и чакаше... Чакаше директора да каже "Виновен". Въпреки че знаеше, че не е извършил това престъпление. Ейнджъл също се въртеше на всички страни и си мърмореше нещо тихичко, за да не може никой да го чуе. Единствено Синето си стоеше спокойно на мястото, защото беше сигурен, че Клауд ще бъде осъден и убит пред всички войници. Това щеше да бъде добър урок за тях, за да не може да си помислят за нещо, толкова чудовищно. Най-накрая директора се изправи и всички млъкнаха. Сефирот и Синето се изправиха на столовете си и зачакаха, а Клауд седеше облегнат на неговият стол и гледаше безразлично. Той и без това беше предусетил накъде отиват нещата и нямаше смисъл да се притеснява... Съвестта му беше чиста и затова щеше да умре със затворени очи и усмивка на лицето. Беше почувствал най-прекрасното нещо на света- Любовта и блаженството й... Затова беше готов да умре... Директора започна да говори.
- Според сведенията дадени от свидетелите... Аз, директора на компанията Шинра, считам подсъдимият Страйт Клауд за виновен и присъдата му е смърт пред всички войници, като предател...- залата се изпълни с викове и възражения. Напрежението за всички беше неописиемо голямо. Сефирот се беше вцепенил и не вярваше на всичко, което става. Синето се усмихна широко и се засмя подигравателно и доволно. Закс пък нищо не правеше или казваше, просто стоеше и си спомняше всички моменти, които е прекарал с Клауд. Как са се смели и радвали. Как са се защитавали от другите и пазили гърбовете от враговете. А сега трябваше да го загуби. Те щяха да му отнемат едничкото стойностно в неговият живот. Но за това си беше виновен той... Ейнджъл стана и заговори решен, да спаси по някакъв начин ученика си от тази присъда.
- Кутони...- в този момент директора натисна копчето под катедрата си и алармата на отдела се включи. Така той обявяваше решението си. Ейнджъл настоятелно каза.
- Кутони, недей... Не прави тази грешка, като убиваш млад войник на отдела. Бъди снизходителен към него... Не му отнемай живота.- едва сега Закс почувтсва онази решителност, която му дава сили да защити приятел. Изправи се и започна да говори.
- Господин директор, моля ви пощадете Клауд... Не го убивайте...- Кутони се намръщи и погледна страшно.
- Как така да не го...- прекъсна той, защото един по един вониците започнаха да се изправят и да казват.
- Не го правете... Аз съм за Клауд.
- И аз така...
- И аз...- чуваше се от тях и държаха да запазят другарят си. Може да не бяха имали кой знае какви допирни точки с Клауд, но бяха единни. Клауд гледаше като препъриран и не вярваше, че това се случва, а директора започна да се изнервя. Заби си юмрука в катедрата и тя се счупи. Всички се стреснаха и замълчаха. Само Ейнджъл и Закс седяха горди и непоколебими пред него. Той ги погледна и започна да говори.
- Съжалявам Ейнджъл... Знам колко държиш на учениците си и че това ще бъде голяма загуба за теб, но трябва да го направя... Компанията също загуби един отличен войник и сега виновника трябва да бъде наказан...- След това се обърна към Закс и запита.
- Защо сега го защитаваш, като преди свидетелства срещу него?- Закс си наведе главата и едва каза.
- Аз...- Директора седна на стола си и скръсти ръце.
- Съжалявам, но присъдата ще бъде изпълнена веднага... Стража...- извика той силно и двама силни и опитни войници се появиха до Клауд. Русокосия ми приятел стана доброволно и те го заведоха посредата на залата. Появи се още един войник- много по силен и мускулест от останалите, който носеше специално копие със златно острие. На върха на острието имаше силна отрова, която веднъж проникне ли в главните клетки на метеора, войника умира след две минути в пагобни болки. Двамата войника хванаха ръцете на Клауд и го накараха да клекне. Скъсаха му горните грехи и му опънаха ръцете, така че цялото му тяло да се разкрие. Войника с копието застана зад Клауд, а Директора попита.
- Имаш ли последно желание Страйт Клауд- втори клас войник на компанията Шинра?- Клауд си вдигна главата и започна да говори.
- Ейнджъл, Закс... Моля простете ми... И ти Мицури, за всичката болка и самота която ти причиних.- тогава си затвори очите и продължи.- Прости ми Рейна... Никога няма да спра да те обичам и винаги ще те пазя... Сбогом на всички...- каза това той, а Ейнджъл започна да буйства от мъка.
- Нееее... Клауд не се предавай....- Закс и Сефирот го хванаха и се опитаха да го осмирят, но и на тях им беше мъчно за загубата. А Ейнджъл не спираше да вика и да се опитва да се измъкне от тях.
- Бори се... Моля те Клауд...- извика през сълзи чернокосия войник и падна на земята. За първи път войниците, а дори и Сефирот виждаха Ейнджъл да плаче и страда така след раздялата му с Дженесис и Амаю. Войника вдигна копието, засили го и замахна... Но в този момент бях стигнала вече на няколко крачки пред вратата на залата, но когато чух виковете на Ейнджъл ми стана пределно ясно, какво става вътре. Затова се засилих и ударих с всичка сила вратата на залата. Тя се счупи, а всички бяха изненадани. Тогава започнах да викам силно.
- Не го правете... Не обивайте Клауд... Той не е убил Доулси Серенити...- Директора се смути и заповяда.
- Спрете екзекуцията...- но беше твърде късно, защото копието беше съвсем близко до тялото на Клауд...

Ето и дългоочакваната главичка, да но да ви хареса

65. - Неее...- извиках ужасена аз, но с това нямаше да предутвратя това. Бях твърде далече, за да спася русокосия си приятел, затова в бързината си затворих очите и очаквах вика на Клауд. Но това не се случи, а само се чу звън. Звън, който много добре знаех и помнех... Веднага си отворих очите и видях Закс да стои пред Клауд и да събира сила в меча си. Не можех да повярвам на очите си, защото виждах чернокосия ми приятел да спасява Клауд. Защо ли го правеше? Какво ли се беше случило докато ме няма, че Закс да реагирва така прибързано. Той никога не е бил такъв, а винаги е правел нещо след, като е било добре обмислено. Веднага изчезнах и се появих до Закс, а той изсъска злобно и заплашително в лицето на войника.
- Да не си посмял.... Само се опитай още веднъж и ще....- беше прекъснат от самодоволната усмивка на войника, който държеше копието, което той беше спрял със своя меч.
- Ще какво...? Какво може да ми направиш?- присмя се той на Закс.- Ти.... и жалкият ти приятел...- не спираше да му се подиграва, дори и аз едва се сдържах. Но в този момент директора вече се беше изправил и заговори.
- Хей-Хей... Я се успокойте и двамата, защото ще бъда принуден да ви укротя лично...- усетих, как войника потрепна при думите му и махна копието. След това той и другите двама войници се отеглиха. Клауд едва сега си отвори очите, погледна първо Закс, а после и мен. Беше ни много благодарен, затова че сме го спасили.
- Рейна... Ти се върна...- очите му заблестяха, а аз се усмихнах и казах.
- Естествено, че ще се върна... Да не би да си мислиш, че ще те оставя да се предадеш без да си извършил това престъпление. Няма така лесно да те пусна да си тръгнеш...- казах със съркасъм и още повече се усмихнах. Закс се успокои и напрежението изчезна от тялото му. Подаде си ръката и приятелски заговори.
- Стани приятелю....- Клауд го погледна натъжено и запита.
- Не ме ли мразиш Закс?- Закс направи фалшива усмивка, която веднага долових, но си замълчах.
- Разбира се, че не те мразя Клауд... Осъзнах, че ти си най-важното и ценно нещо в моя живот...- отново беше прекъснат от директора.
- Стига де... Не сме дошли тук да слушаме чувствени филми, нали...? Затова нека всички седнат по местата си, а Норуно Рейна ще ни разкаже какво знае и ако се окаже, че е било безполезно ще я сполети същата съдбата, като на Клауд...- потрепнах от заплахите му, но веднага се свестих и се обърнах към него. Кимнах с глава и седнах зад катедрата на свидетелите. Вдигнах си главата и пред мен облегнала се на вратата видях да седи усмихналата се Мицури. Лицето й беше свежо и радостно, а очите й ме гледаха с топлина. Усетих същото чувство, което изпитвах, когато бяхме двете заедно... Когато се смеехме и си споделяхме. Дали нещата бяха почнали да се оправят? Дали най-накрая щях да бъда щастлива, без да има пречки по пътя ми? Точно в този момент не можех да кажа, защото единственото нещо, което трябваше да направя, беше да спася приятелят си... Кутони ме погледна и спокойно заговори.
- Дойде и вашият ред дойде и се надявам, че няма да правите своеволни действия.- кимнах с глава, а той продължи.- Добре... Сега ни разкажете всичко, което знаете по делото. Защо казахте, че Клауд не е убил войник Серенити?- въздъхнах веднъж и започнах да говоря.
- Защото съм сигурна и лично проверих...- той си повдигна веждите, а аз продължих.- Знам, че съм нарушила много правила и после правете с мен какво искате, заради това, но сега ще ви разкажа какво видях и какво не сте разследвали...- извърнах си главата и погледнах Клауд. Отново му се усмихнах, после погледнах и Мицури. Не беше си тръгнала, а седеше на вратата и се възхищсваше на смелостта ми.
- И какво сме пропуснали?- запита ме Синето, след като застана пред мен. Намръщих си веждите и заговорих.
- Господин Директор, може ли сама да говоря, без да ми се задават въпроси, които могат да ме объркат?- Кутони си скръсти ръцете пред гърдите и каза.
- Да, може.- русокосия войник го погледна объркано .
- Но...- заекна той, а директора се изправи на стола си и заповеднически заговори.
- Никакво Но... Седнете си на мястото Синето.- войника изкозирува и седна на стола си намръщен, а на лицето ми се появи самодоволна усмивка. Тогава започнах да разказвам.
- Когато видях Синето да говори с Котани Ферон дойдох при Клауд и говорих с него. Тогава той ми каза да помисля и да се обедя сама в невинността му. След като ме изгонихте от залата се сетих, че всички войници в отдела са на делото и реших да отида и да разгледам тялото на войник Серенити...- Кутони стана рязко от стола си и започна да вика.
- Какво сте направили? Вие няма ли да спрете да нарушавате правилата на отдела?... Боже, колко проблемни сте вие жените...-възмутено каза той и буквално се стовари на стола си. Явно това беше знак да продължа. Не почаках и отново започнах да разказвам.
- Когато отидох в лабораторията извадих тялото й от камерата и я огледах от всеки ъгъл и всяка точка по нея. Не виждах нищо подозрително, но си вдигнах ръката над тялото й и електрически ток се вля в ръката ми. Отначало незнаех какво става, но после погледнах към раната на Серенити и от нея излизаха искри електричество. Незнам как са се запазили вътре в нея, като вземем впредвид двата месеца, които минаха от нейната смърт, но имам предположение кой е убиеца й. Веднъж, когато Ейнджъл ми разказваше за учениците си и войниците в отдела спомена, че Кагура Сатоши има сила, която е свързана с електричестовото и само той може да я оправлява. Искам да кажа, че единствено Сатоши има тази сила.- Станах и започнах да вървя напред-назад из залата.
- Помислете малко... Клауд е второкласен войник, нали...? Да, такъв е и не може да победи първокласен и добре обучен войник. Следователно някой, който е по-силен от него го е направил.... Пък и Клауд едва побеждава Второкласен войник Закс, камо ли първокласен войник. Силите на клауд въобще не са свързани с електричеството, пък и няма от къде да ги използва... Имам и още едно доказателство, че клауд е невинен, а то е: раната на тялото на Серенити е направена с по-малко острие на меча. Меча на Клауд е широк и голям и не може да направи толкова тясна и дълбока рана. Войник Серенити е прободена с тънък меч, а не като на Клауд... Това бяха моите сведения по делото.- спрях се, обърнах се към директора и очите ни се срещнаха. тогава победоносно запитах.
- Господин директор, може ли да ви попитам нещо?- той кимна.
- Какво щеше да стане, ако бяхте убили Клауд, а после се окаже че сте убили погрешния човек? Дали щеше да ви тежи на съвестта цял живот?... Помислете над това...- усмихнах се и започнах да се изкачвам по стълбите. След мен войниците започнаха да ръкопляскат на моите думи. Вървях и не спирах да се усмихвам, защото бях горда със себе си. За първи път се бях изправила пред някого и отстоявах позицията си. Когато стигнах пред Мицури, тя ме прегърна и радостно каза.
- Гордея се с теб Рейна... Направо ги разби...- още повече се усмихнах и се чувствах прекрасно. Бях доволна от себе си, защото бях завършила целта си и Клауд беше жив. Също така бях накарала директора да се съмнява и да смята, че русокосия ми приятел е невинен. Оставаше да обяви решението си. А, какво щеше да бъде то, още никой не знаеше това....

Пускам и следващата главичка специално за вас


66. Директора се изправи и всички войници последваха примера му. Изправиха се и застанаха мирно. Тогава Кутони заговори.
- Закривам делото за три дена, за да може да се разследва всичко, което беше казано от войник Рейна. Също трябва да се проверят неща, които объркват информацията дадена ни от свидетелите. Всичко това ще се проведе без знанието на нито един обикновен войник и ще трябва да се разпита още веднъж Котани Ферон...- директора започна да се оглежда, но не можа да види войника, който свидетелства срещу Клауд и извади кърпичката му от джоба си. всички в залата също се огледаха, а аз се смутих. Чудех се, защо ли го няма Ферон, при положение, че щеше да бъде щастлив да види мъртъв русокосия ми приятел. Всички се споглеждаха, а директора заговори раздразнено.
- Котани Ферон да излезе крачка напред, моля...- заповяда директора, но не последва никаква реакция. Сякаш Ферон беше потънал в дън земя... Тогава Кутони натисна същото копче от преди малко и двама войници се появиха до него. Единият си наведе главата и директорът му прошушна нещо в ухото. Той поклати глава и двамата ичезнаха. След по-малко от минутка се появиха двамата мъже и същия си наведе глава и прошепна в ухото на директора. Веднага той се смути и започна да говори леко притеснено.
- Сега разбрах, че Котани Ферон е изчезнал, а устройството му за проследяване е в залата на ред 15, дясна колона и място 223. Ще се помъчим да го открием, защото не може да е стигнал твърде далече.... Това беше за днес с делото... Заповядвам на всички да се върнат по задачите си, а обвиняемият Страйт Клауд ще бъде свободен и няма да се връща в килията си, но с уговорката, че няма да напуска отдела и очертанията му.- каза директора и погледна към Ейнджъл и Сефирот.- А с вас двамата трябва да поговорим насаме.- те кимнаха с глава и тримата се скриха зад вратичката. Войниците започнаха да излизат, а аз греех от щастие. Подскочих и си залепих най-широката и искрена усмивка на лицето си. Затичах се и когато белезниците на Клауд бяха махнати се хвърлих на вратът му. Прегърнах го силно и се разплаках. Все още не можех да повярвам, че това е истина, а не сънувах кошмар. Клауд нямаше да умре и това ме правеше много щастлива, а той ме държеше и ме притискаше нежно към тялото си. Какво блаженство беше да ме има до себе си и да знае, че за мен той е всичко... Започна да ме гали по косата и да говори.
- Хайде, хайде... Не плачи Рейна... Нали виждаш, че съм жив. Не е нужно да плачеш, все едно си на погребение.- Вдигнах си главата и се вгледах в синьо-зелените му очи. Толкова прекрасни и изпълнени с топлина. Той се усмихна и продължи.- Радвам се, че се досети, какво да правиш, защото без теб бях загубен.- наведе се и ме целуна по челото и усетих, как Закс се стегна от тази негова реакция, но нищо не направи. След като си отдели устните от челото ми, отново се сгуших в него и така останахме дълго време, докато не се успокоих. Закс и Мицури също дойдоха и Закс и Клауд си говореха. Единствено Мицури беше настрани от нас, но знаех, че вече не ми се сърди и отново е онази приятелка, на която мога да разчитам.
По коридора вървяха директора, Сефирот и Ейнджъл. Сефирот вървеше най-отпред, а зад него бяха двмата мъже говорейки си.
- Ейнджъл... Това момиче Рейна, наистина е специално...- Чернокосия войник смутено го погледна и запита.
- Какво имаш в предвид под "специално"?- Кутони се усмихна и отговори.
- Това, че знам коя е Ейнджъл... Знам пройзход й, майка и баща... Просто всичко знам...- Ейнджъл се спря на място и гледаше изплашено, все едно беше видял призрак.
- Как така...?- директора се спря и се засмя, но не достатъчно силно, за да може Сефирот да го чуе.
- Тя е същата, като майка си: с буен нрав и ината, но от теб е наследила решителността и това никога да не се предава, дори и да няма изход.- Ейнджъл стоеше все така вцепенен на мястото си и незнаеше къде се намира. Как така директора знаеше за Рейна и това, че тя е негова дъщеря? Кутони се засмя и отново тръгна по коридора, а пък Ейнджъл седеше и гледаше в една точка... Сефирот се спря и обърна глава назад. Направи учудена физиономия, защото директора мина покрай него, а Ейнджъл беше изплашен. След минутка чернокосия войник се опомни и погледна напред, а там срещна объркания поглед на приятелят си.
- Какво ти има Ейнджъл? Защо изглеждаш странно?- Ейнджъл си залепи фалшива усмивка на лицето и тръгна да върви към сивокосия. Когато стигна до него си сложи ръката на рамото му и каза.
- Не се притеснявай приятельо, много съм си добре даже...- махна си ръката и тръгна след директора. Сефирот си повдигна раменете и ги последва. Когато стигнаха пред кабинета на директора се спряха и изчакаха той да им отвори. Кутони влезе и те след него. Минаха се няколко минути в мълчание и двамата първокласни войници неразбираха, защо директора ги е повикал. Нямаше врагове или заплахи, поне така си мислеха те, но още незнаеха какво ги очаква.
Директора си кръстоса ръцете на бюрото и започна да говори.
- Сигурно се питате защо ви викнах двамата, а не поотделно... Искам да разкрия една тайна, която Ейнджъл знае, но се налага да я разкрия, поне пред теб Сефирот.- обърна се той към сивокосия, а очите на Ейнджъл започнаха да потрепват от страх. Кутони продължи...
- Отнася се за Рейна... Тя е...- прекъсна той, защото Ейнджъл стана и се обърна към него. Гледаше го право в очите и със злоба.
- Не можеш да ми го причиниш Кутони... Просто не можеш...- директора стана от стола си и каза.
- Съжалявам Ейнджъл, но се налага. Мой дълг е да запазя всички вас живи, но мисля че в Рейна има нещо различно... Сила по-мощна, дори и от вашата, но тя все още не го осъзнава. Пък и имам информация, че има предател в отдела и вие трябва да пазите това момиче.- Сефирот погледна директора, а после и Ейнджъл и заговори.
- Какво става тук? Запърви път съм объркан... Моля ви обяснете ми, защо трябва да пазим Рейна.- Кутони и Ейнджъл не спираха да се гледат в очите и да се си показват ината, но най-накрая директора се отказа и заговори.
- Хайде Ейнджъл, няма смисъл да се противиш. Рано или късно всичко ще излезе наяве, затова сега е подобре да се разбере.- Сефирот също стана и сложи ръката си на рамото на приятелят си.
- Ейнджъл...- чернокосия войник го погледна и изсъска.
- Добре...- директора се усмихна и седна на мястото си. Направи знак на двамата войника да седнат и си скръсти ръцете пред себе си. Сефирот умираше от любопитство защо ли Ейнджъл така импулсивно постъпваше и какво криеше така ревностно от него. Нали бяха приятели, и досега си бяха споделяли всичко, но... Но сега той криеше нещо и сивокосия трябваше на всяка цена да разбере какво е то...

Заповядайте и следващата главичка от фика и ще разберете как ще реагира
Сефирот, относно това, което директора иска да разкрие Ето я и главичката.

67. Когато и двамата седнаха на столовете си директора започна да
говори.
- Така... Разбрахте, че става въпрос за Рейна...- обърна се към Сефирот и
продължи.- Тази новина може да те изненада и донякъде съкруши, но е
нужно да го знаеш, защото ще трябва да я защитаваш. Все още незнам кой е
предателя измежду нас и какви са целите му, но ако научи, че това
момиче има унищожителна сила, може да се опита да я привлече на своя
страна. Също ми трябваш наоколо, за да може да я спреш, ако изгуби
отново разсъдъка си... Може ли да разчитам на вас...?- попита той и
Сефирот бързо отговори.
- На мен може да разчиташ.- след това Кутони се обърна към Ейнджъл и го
погледна, но там видя колебание от негова страна. Чернокосия войник
знаеше, че ако едно от двете неща, които беше казал директора се случат
ще бъде принуден да убие Рейна... Как щеше да приеме да убие собствената
си дъщеря... Дете, което винаги е искал да има от любимата му... А
сега, когато най-накрая я има трябва да избира... Да избира между нея и
живота си. Живот изпълнен с приятели, работа, като заместник директор и
слава. Но да няма тях... Амаю и Рейна. Жената, която обича с цялата си
душа и детето- плод на тяхната любов... Толкова объркан беше той и
незнаеше по коя посока да тръгне. Директора изчакваше търпеливо, но
търрпението му имаше граница, а тя наближаваше.
- Ейнджъл... Ще ми отговориш ли?- запита леко раздразнен той.
Първокласния войник се опомни и се вгледа в очите на по-висшия от него.
Трябваше да избере и то бързо, в противен случай щеше да бъде отстранен
от тази задача, а него това не го устройваше. Нещо в него трепна при
мисълта за Рейна и започна да потрепва от ярост. Изправи се рязко и
започна да вика гневно.
- Не ме карай да избирам Кутони... Само това недей, защото бих пожертвал
себе си, отколкото да убия дъщеря си... Разбра ли?- сивокосия си
ококори очите и запита объркан.
- Дъщеря ли?... Ейнджъл, какво за...- заекна, защото една мисъл се
заклещи в главата му.- Не ми казвай, че Рейна...- гласът му трепереше, а
кръвтта започна да бушува в тялото му. Директора също се изправи и
заговори.
- Да Сефирот... Рейна е дъщеря на Ейнджъл.- Сефирот си извърна главата
към приятелят си и го запита.
- Истина ли е Ейнджъл? Наистина ли Рейна е твоя дъщеря?- чернокосия
войник си извърна главата на другата страна и едва каза.
- Да...- тази новина потресе Сефирот. Дори и през ума не му беше
минавало, че Ейнджъл може да има дете и при това Рейна да е това дете.
- Но как Ейнджъл? Коя е майка й?- не спираше да пита сивокосия, а
Ейнджъл просто седеше и мълчеше. Знаеше, че ако проговори ще започне да
наранява малко по малко приятелят си, а той не искаше това. Не искаше
Сефирот да си спомня за отхвърлената му любов от Амаю. От жената, която
дори и след смъртта й те продължаваха да обичат. Затова, че щеше много
да го боли и да започне да се самосъжалява и губи контрол над себе си.
Ейнджъл не искаше да се случва всичко това, което в миналото беше
станало с тях. Да се мразят и ненавиждат... Изведнъж Сефирот изгуби
търпение и избухна. Стана от стола си и хвана Ейнджъл за яката на
дрехата му.
- Отговори ми Ейнджъл, не ме карай да те наранявам, моля те...- Ейнджъл
го гледаше право в очите и въобще не показваше колебание.
- Няма да ти кажа Сефирот.- сивокосия смръщи вежди и си вдигна ръката на
нивото на лицето му.
- Кажи миии.- извика той, а Ейнджъл беше спокоен, това накара Сефирот да
излезе извън релси и замахна с ръка към лицето на приятелят си. но в
този момент директора хвана ръката му и поклати глава в отрицание.
- Но защо?- изсъска през зъби нетърпеливия войник и си смъкна ръката.
- Аз ще ти кажа, не е нужно да се стига до насилие, нали Ейнджъл...?-
чернокосия мъж отново си наведе главата надолу.- Там е работата, че
Рейна не е само дъщеря на Ейнджъл, а и на ...- спря директора, защото
Ейнджъл си беше вдигнал главата и извика.
- Кутони недей... Не му причинявай това...- но беше твърде късно, защото
думата беше изречена.
- Амаю...- Сефирот се ококори, а зениците му се разшириха от новината.
Ейнджъл беше получил всичко, както винаги. Първо беше спечелил обичта на
Амаю, а сега и дъщеря от нея... Той започна да трепери целия, гънките
на нервите му да се сгъваха малко по малко, но достатъчно бързо за да
избухне. Стана и притисна Ейнджъл в стената. хвана го отново за яката на
дрехата му и замахна с ръка. Ударът му се стовари върху лицето на
чернокосия войник и кръв започна да тече от носът му. Замахна отново и
тъжен вик се разнесе из кабинета. Ейнджъл си затвори очите, защото не
искаше да вижда така измъчен приятелят си. В този момент чу, как юмрука
на Сефирот се заби в стената точно до него. Отвори си бързо очите и
срещна тези на Сефирот. Вглеждаха се един в друг, а очите на сивокосия
изгаряха тези на Ейнджъл. Изгаряха го от вътре и забиваха хиляди ножове в
сърцето му.
- Защо не ми каза Ейнджъл? Докога мислеше да ме лъжеш? А аз ти имах
доверие... Докогааа...- извика тъжно той, а директора отиде до сивокосия
мъж и си сложи ръката върху неговата.
- Недей Сефирот, той не е виновен... Няма вина за нищо, защо го наказваш
така жестоко, като го кориш.- зверския поглед на Сефирот прониза
директора.
- Не се меси Кутони, това е между него и мен.- Сефирот отново замахна с
юмрук, но този път Кутони спря ударът му и заговори високо, така че и
двамата да го чуят.
- Точно заради това Амаю искаше да си тръгне от компанията... Искаше да
се махне от детинските ви спорове и двубои... Беше й писнало все да се
съръвновавате и да рушите приятелството между вас...- и двамата се
вцепениха на място, когато чуха думите му.- Амаю си тръгна, защото не
искаше да се унищожите взаймно, да счупите единственото нещо важно за
вас на този свят- Приятелството...- Ейнджъл и Сефирот незнаеха какво да
кажат, даже бяха забравили да мигат. Тази новина им дойде изненадаващо и
ги беше съкрушила напълно. Сефирот постоя няколко секунди така, но
после пусна Ейнджъл и се обърна към директора на компанията.
- Значи ти си знаел, затова че тя избяга... Така ли?- Кутони седна на
стола си и отговори, но леко натъжено.
- Да, знаех... И това винаги ме натъжава, защото си спомням как неможах
да я разубедя и как не можах да ви спра тогава... Мислите си, че само на
вас ви е било тъжно, така ли...? Ами аз... Все пак бях ваш наставник и
вие ми бяхте първите ученици....- двамата войници застанаха спокойно, а
Кутони продължи.- Ето защо трябва да опазим Рейна жива и да не й
позволяваме да губи контрол над себе си. Заповядвам ви да се върнете по
задачите си и вие преценете дали ще се съгласите с мен или не.- те
кимнаха с глава и излязоха от кабинета му, а Кутони се излегна на стола
си и започна да си спомня какви моменти беше преживял с първите си
ученици....

Ето и следващата главичка на фика ми и в нея ще откриете нови изненади и обрати. Още топла, топла извадена от фурната
Ето и снимка на Маи, сега я пускам, защото на предишните глави нямах възможност, за което се извинявам.

Spoiler:

68. Целия ден мина спокойно. Всички войници щъкаха из отдела и всеки си вършеше работата. Едни тренираха, други отиваха към библиотеката, а трети се забавляваха. Времето беше приятно и слънчево. По-точно то винаги беше такова, защото отдела беше разположен на място, където винаги грее слънце и много рядко вали дъжд ( един, два пъти на година).
- "В близост до отдела има гъста и голяма гора, а от другата й страна средно голямо езеро, което Шинра
пази от нарушители и замърсители. На това езеро в миналото идвали мъж и жена, за да се наслаждават на
любовта си. Но спрели да ходят там и от тогава езерото е пусто и единствените му посетители са птиците,
животните в гората и войниците, които през нощта минават, за да го наглеждат."- Седях си в стаята легнала
на леглото и си спомнях. Повдигнах глава и погледнах през прозореца. Слънцето започваше да залязва и
лъчите му да се скриват зад хоризонта. Времето изведнъж се променя. Студеният вятър излиза и започва да
предупреждава за студената нощ. Птиците се връщат в гнездата си, а цветята затварят цветовете си, защото
студенината на нощта щеше да ги убие. Отново този спомен се намести в главата ми и не искаше да си тръгне
от там. Защо ли ме измъчваше толкова много? Сложих си главата на възглавницата и започнах да си спомням
разговора си с Ейнджъл.
- "Обикновено нощите са спокойни, но когато луната е пълна на езерото стават чудеса. Лунните лъчи се
спускат в езерото и в него се появяват мистични водни същества, които имат крила и могат да летят. Те
приличат на малки момиченца, но с разликата че по ръст са колкото водно конче. Наричат се Рохени-

Spoiler:

. Телцата им са мънички и крехки, но самите те са
божествено красиви. Ушичките им са леко продълговати и с връхче по тях... Когато излязат започват да пеят
и танцуват върху водата. От танците им се образуват кръгове по синята вода. Езерото е техният дом и то им
дава храна и живот. Но на всяко пълнолуние тяхната кралица им разрешава да излязат в нашия свят. Започват
да рисуват с всички цветове по въздуха и небето, все едно художник рисува своята природна картина."... "
Някои казват, че това са просто легенди, а други че не вярват в чудесата, но аз... Аз вярвам Рейна, защото
двамата влюбени, закоито ти споменах ги познавам и те са ми разказвали много невороятни неща за Рохените.
Как са летяли около тях и са се радвали на любовта им. Как изпълвали моментите им с красота и щастие. Също
така, ако рохен и човек станат приятели, приятелстовто им остава за вечни времена. Тези същества пазят
щастието и живота на своя приятел. Но рохените не се появяват на всеки, те се показват само на хора, които
имат непорочни сърца, безгрешни души и пред чистата любов между двама влюбени. Такава била и тяхната, но
се случило нещастие, в което мъжът остава без любимата си и спира да ходи на езерото. Но дори и тогава
рохените продължават да го пазят и когато се появи наследник, защитническата им работа свършва и новите им
поколения чакат наследника сам да ги открие. Имам предвид, че един път завържиш ли приятелство с рохен
цялото ти поколение има връзка с тях, само трябва да го осъзнаят и да ги намерят...."- прекъснах мислите
си, защото бях много объркана... Първото нещо, което не разбирах беше, защо точно този спомен беше в
главата ми. Дали пък Ейнджъл искаше от мен нещо или просто се е шегувал? Но той не би направил такова
нещо... Второто нещо беше, защо ми беше разказал тази история или легенда? Вярно беше, че исках да знам
повече за отдела, но не и извън него. Затворих си очите и се опитах да си ги представя, но как може човек
да си представи нещо, което никога не е виждал... От многото напрежение и натоварване ми се доспа и не
след дълго светът на сънищата ме изпълни.
----------------
В същото време в Европа.
- Да Маргарет, какво има? Защо ми звъниш по телефона?- Вдигна си мобилния телефон Барнет и започна да
говори.
- Да... Да... Не може ли да почака до утре...- измрънка той, но веднага лицето му доби суров и страшен
вид.
- Какво...? Добре идвам, но ще трябва да извикаш Сатоши и останалите. Кажи им, че ги викам спешно.-
заповяда той и затвори телефона. Директор Саминглей беше решил да си ходи от компанията и тъкмо беше на
паркинга до колата си, когато секретарката му звънна. Изсумтя и се запъти към асансьра. Когато се качи в
него натисна копчето за последния етаж, където се намираше неговия кабинет и асансьора затвори вратите си.
След няколко минутки асансьора спря и вратите се отвориха. Барнет излезе и се запъти към офиса си. Когато
отвори вратите му видя зеленокос младеж да седи седнал на стол с гръб към вратата. Директорът на
компанията влезе и затвори звучно вратата, за да привлече вниманието на младежа. Зеленокосия се обърна и
на лицето му се изписа загриженост и разочарование. Барнет мина покрай него и седна на мястото си, а
младежа седеше притеснен и си играеше нервно с пръстите. Директора си кръстоса ръцете на бюрото и заговори
леко раздразнено.
- Знаеш ли колко е часът Ферон?... Какво е толкова важно, за да ме върнеш късно вечерта в компанията?-
Ферон преглътна веднъж и започна да говори.
- Знам и съжалявам за това, но плановете се объркаха... Не стана точно както го мислехме и...- заекна
зеленокосия, защото в този момент бяха влезли Дженесис, Маи, Сатоши, Бенет и Данте. По лицата можеше да се
познае, че не бяха щастливи от късното повикване на директора.
- Защо ни повика Барнет?- запита Сатоши, като се прозя.- Тъкмо си бях легнал, за да подремна, когато
Маргарет ми се обади и каза, че ме викаш спешно...- Маи веднага продължи.
- И защо всички сме тук? Какво става Барнет?- всички бяха объркани и незнаеха какво става, но скоро щяха
да разберат.
- Сега ще разберете, само седнете и спрете да се оплаквате, защото май имаме проблем в Шинра.- и петимата
бяха леко шокирани, но седнаха на двете канапета в кабинета и мълчаха.
- Е Ферон, ще ни разкажеш ли какво е станало в Шинра?- зеленокосия се успокои и започна да разказва.
- Свидетелствах, както ми бяхте наредили и Клауд беше обявен за виновен и тъкмо щяха да го екз....-
прекъсна го Сатоши като попита.
- Убиха ли го този смешник...?- и веднага си залепи самодоволна усмивка.
- Не Сатоши, неможаха да го екзекутират, защото онова момиче Рейна се появи и каза, че е разбрала кой е
истинския убиец.- Сатоши моментално си махна усмивката, а Ферон продължи.- Свидетелства и каза, че ти си
убиеца, затова побързах да се махна от компанията и да дойда, да ви предупредя... Също така искам да
помоля за защита и покрив под който да живея, защото не мога да се върна в Шинра. Ако го направя жив ще ме
одерат за лъжесвидетелстване.- Дженесис направи безразлична физиономия и стана.
- Стани Ферон!- заповяда му червенокосия младеж. Ферон се скова и очите му потрепваха от страх.
Зеленокосия усещаше чудовищната му сила и го беше страх, да не би да му направи нещо.
- Защо да стана? Не разбирам...- Дженесис изсъска злобно.
- Ако не станеш наистина ще те убия...- войника не знаеше какво да направи и затова стана. Обърна се към
червенокосия и тялото му потрепваше отвреме-навреме.
- Умри безполезнико.- Тогава Дженесис си вдигна ръката и от нея се изтреля зелената му сила, под формата
на светлина. Тя уцели Ферон право в сърцето и той се строполи на земята мъртъв. Дженесис тръгна към
вратата, но Барнет вече се беше изправил и започна да говори.
- Затова ти си ми любимец Дженесис... Безмилостен, както винаги.- той се засмя, а червеноскосия каза
безразлично.
- Има ли още нещо, което смяташ за важно.- директора отново се засмя и каза.
- Не се мръщи де... искам да ви кажа, че утре вечер заминавате...- Маи стана и започна да протестира.
- Ама как така заминаваме. Ние сме по средата на обучението си... И къде ще ходим?- Барнет веднага
отговори.
- Заминавате към компанията Шинра...- всички ахнаха от изненада, защото точно това не бяха очаквали и то
толкова скоро.
- Не може да заминем утре вечер... Те не са готови да се бият с войници, като тези на Шинра...- Дженесис
се усмихна дяволито и каза със заповеднически глас.
- Ще заминем утре вечер... Ясно!- тогава отвори вратата и излезе от кабинета. А останалите седяха шокирани
и недоумяваха какво се е променило в него, че да няма търпение да се срещне с истински първокласни войници
и най-вече със старите си приятели...

След тази глава нататък очаквайте неочакваното, също така започва същинската и интерестна част. Дали Закс и Рейна ще бъдат заедно? Какво ще се случи с останалите герои, ще разберете, ако следите по нататъшното развитие на главите

69. Утрото настъпи и слънцето отново се показа над хоризонта. Птиците започнаха своите разходки и да пеят веселите си песни. Слънчевите лъчи да нахлуваха в стаята ми и осветяваха лицето ми. Пробудих се, но не си отворих очите. Единственото което чух беше, как Мицури стана, изкъпа се и излезе от стаята. Тя винаги ставаше по едно и също време и никога не пропускаше да отиде в някоя от стаите за тренировки, за да се усъвършенства, но това много ме дразнеше. Аз си обичах да си поспивам и да се излежавам, но стане ли въпрос за тренировки или важни неща бях точна и ставах навреме. Точно в този ден не ми беше до никакви тренировки или каквото и да било. Особено от миналата вечер, когато си спомних за това езеро... И още не разбирах защо трябваше да знам за него. Дали имаше някаква тайна или истина в това, което Ейнджъл ми беше разказал... Изведнъж се чу звънене на телефон, изсумтях и се обърнах към прозореца. Светлината на слънцето опари очите ми и веднага ги затворих. Те не бяха свикнали със светлината и след няколко секунди започнах бавно да ги отварям. Когато напълно ги отворих си протегнах ръката и взех телефона си от шкафчето до леглото ми. Вдигнах капака и чух гласът на Мицури. Намръщих се, а тя започна да говори.
- Хайде ставай поспаланке...- чух как се засмя, а аз още повече се намръщих и казах сърдито.
- Остави ме да спя Мицури... Няма ли да престанеш да ме будиш всяка сутрин...- тя не го прие навътре и отново се засмя.
- Не...- последва смях от нейна страна.- Чакам те на входа на отдела и искам да се поразходим заедно. Не сме го правили отдавна, нали...? Ще бъде прекрасно.- как можех да откажа на тези думи.
- Добре де, добре... Ставам.- тя извика от радост, а аз леко и раздразнено казах.
- Не можеш ли по-силно да викнеш в ухото ми Мицури...- тя се изкиска на моя сърказъм и каза.
- Извинявай... Айде чао и те чакам пред входа на отдела.- единственото, което чух беше звука на телефона си.
- Да... Добре...- след това погледнах през прозореца и видях, че беше едва седем часа сутринта. Изпсувах и станах. Едно от нещата, които мразех в Мицури беше ранното й събуждане. Всяка сутрин ме будеше и ме занимаваше с глупости, но да си призная през последните два месеца тези нейни навици ми липсваха много. Усмихнах се широко и влязох в банята. Пуснах водата да пълни голямата и широка вана. Взех диска с люнимата си песен и го пуснах в уредбата. Тя започна да свири, а аз се потопих във горещата и приятна вода. Протегнах си ръката и мехурчетата започнаха да играят по тялото ми и да ме гъделичкат. Отпуснах се и се наслаждавах на момента. Не мислех за нищо и никой, дори и за Мицури бях забравила, но изведнъж си отворих очите, защото мисълта за Рохените отново беше в главата ми. От миналата вечер те не изчезваха от мислите ми и с всяка изминала ставах все по-любопитна, дали легендата за тях е вярна или не. Отново си затворих очите и се усмихнах. Щях да посветя целия ден в тръсене на това езеро и съществата от него.

В същото време Мицури седеше пред входа на отдела и нервничеше. Ту вървеше и мърмореше тихичко, ту си поглеждаше часовника. Мразеше да чака повече от всичко на света.
- Къде си Рейна?... Защо не идваш, за бога...?- измърмора тя, когато изведнъж замръзна на място. Точно пред нея седеше Клауд и я гледаше с усмивка на лицето.
- Здравей Мицури...- тя изпищя и падна на земята от шока и изненадата. Русокосия ми приятел се засмя и си подаде ръката към нея.
- Ела... Стани от земята Мицури.- розовокосата ми приятелка го гледаше, все едно беше видяла призрак. Също така не можеше да повярва, че той е така приятелски настроен към нея. Никога дотогава не се беше държал с нея по този начин. Винаги я отбягваше или беше груб и безразличен на тренировките.
- Аз...- заекна тя и се изчерви, като домат. Клауд отново се засмя и хвана ръката й. Вдигна я от земята и когато тя стъпи на двата си крака се изтупа от прахта.
- Извинявай, че те изплаших Мицури... Просто исках да те изненадам...- почеса се по главата той и се засмя глуповато. Тя беше напълно объркана от реакцията му, защото с единственият човек, който се държеше така бях аз. А сега той дори и се усмихваше.
- Няма нищо Клауд...- усмихна се също тя. Веднага настъпи тишината между тях. Мицури седна на пейката до стълбите, а Клауд се опря на парапета. Седяха и незнаеха какво да си кажат. До сега не бяха си говорили приятелски, а само на тренировки и то по малко. Незнаеха как да започнат нормален разговор и по какъв начин. След няколко минути мълчание и двамата се обърнаха един към друг и казаха едновременно.
- Клауд.
- Мицури.- двамата се засмяха и розовокоската каза.
- Първо ти кажи Клауд... Какво искаше да ми кажеш?- той се почеса още веднъж по главата и започна да говори, но с накъсани изречения.
- Мицури... Искаш ли?... Може ли да?... Отидем... Ходим по... Разходка...- Мицури разбра, какво искаше да каже той и макар засрамена се засмя и заговори.
- Да Клауд, ще приема да се поразходим... Но къде искаш да отидем?- русокосия ми приятел си повдигна раменете в отговор, а Мицури стана от пейката и когато застанаха очи в очи изтръпна. Най-накрая беше застанала пред така обичаните от нея очи.
- Хайде да вървим на някъде, пък докъдето стигнем... Искаш ли?- той кимна с глава и тръгнаха.

В този момент водата във ваната ми изстина и по тялото ми пробягаха студени тръпки. Веднага си отворих очите и изсумтях. Исках този момент никога да не свършва и да се чувствам свободна от всичките си мисли за Закс и бъдещата си съдба? Станах и си взех кърпата. Завих се с нея и изключих уредбата. Извадих диска и го поставих на мястото му. Тогава си сресах косата и излязох от банята. Изтрих си тялото и облякох дрехите си. Тогава отидох до прозореца, за да се повеселя на разгневената и побеснялата от гняв Мицури, но вместо това видях тя и Клауд да вървят и да излизат от оградата на отдела. Усмихнах се, защото явно най-накрая Клауд се беше променил и предприел първата стъпка.
- Браво на теб Клауд... Продължавай, справяш се добре...- засмях се и се махнах от прозореца.

Така понеже няма да ме има до понеделник-вторник ще пусна следващата главичка, за да не ви държа в напрежение. Тази глава е дълга, колкото две така че приятно четене и се надявам да ви хареса

70. Излязох от стаята си и започнах да слизам към първия етаж с асансьора. Гледах, как числата на етажите се сменяха, но мислите ми бяха другаде. Мислех си за езерото, което Ейнджъл ми описа така красиво. Исках да го видя със собствените си очи. Да видя дали е толкова прелестно и вълшебно, колкото той го описваше с такова величие. Вратата се отвори и аз се опомних, толкова бързо беше минало времето, че не бях забелязала кога съм стигнала до първия етаж. Пристъпих напред и след това излязох от входа на отдела. Огледах се, дали някой ще ме види и изчезнах. След няколко секунди се появих на около десет метра зад оградата на отдела и започнах да вървя към гората. Слънцето печеше над мен и с всяка изминала минута ожаднявах все повече. Къде ли беше тази гора и защо ли някои спомени от онзи ден ми бяха смътни, все едно бяха пропаднали в черна дупка. Но не се отказвах, продължавах да вървя и да следвам истинките си. Те ме водеха към тази посока и бях сигурна, че няма да ме излъжат. Беше минал цял час от излизането ми от отдела, но не стигах никъде. Празно пронстранство, което се намира в средата на нищото... Започвах да се отчайвам и дори малко по малко се отказвах, но изведнъж пред мен се появи същата гора отпреди два месеца. Дали ми се привиждаше или беше мираж. Спрях се и си потърках oчите, но когато си махнах ръцете, гората не беше изчезнала, а гордо седеше пред мен. Усмихнах се и влязох в нея. Последното, което трябваше да изпълня беше да намеря края й и щях да стигна до езерото. На всяка цена щях да го открия и да задоволя любопитството си. Вървях и се оглеждах. Трябваше да бъда предпазлива, защото незнаех какво ме дебне и какво може да ме нападне. Я някое диво животно, я някой робот преследвач. За роботите не бях сигурна дали ги има, но Ейнджъл веднъж ми беше казал да внимавам за тях, когато излизам, защото не се спират докато не те убият. След петнадесет минутно вървене стигнах края на гората и пред мен се разкри величествена гледка. Също толкова красива и прекрасна. В началото имаше зелена поляна цялата с хиляди и различни видове цветя. От двете страни на поляната и около езерото имаше дървета със зелени корони на тях. Сякаш бяха прегради, които не пускаха никой да ходи до езерото. Пазеха го ревностно дори и от самите тях... Някои клони се бяха надвесили над водата и гледаха отражението си в нея. Толкова тихо и спокойно беше там... Наистина дотогава никой не беше стъпвал там, защото дърветата и тревата не бяха смачкани и изтръгнати. Седях и гледах с отворени уста и ококорени очи. Такава прелест не бях виждала дотогава, дори и незнаех какво да направя от изненада. Изведнъж нещо започна да ме дърпа навътре към езерото. Все едно бяха завързали въже на мен и ме теглиха към водата. Тялото ми започна да не се подчинява на командите ми, а единствено да се движи към езерото. Незнаех какво ми става и това ме плашеше до смърт. Дали не беше някакъв капан от враговете или наистина сънувах кошмар. Най-накрая стигнах до водата и изведнъж силата изчезна, така бързо както се беше появила отначало. Започнах да се оглеждам и да се възхищавам на това великолепно място... То беше просто нереално. Дори и в най-смелите си мечти не бях си и помисляла за такова място изпълнено с красота и живот. Слънчевите лъчи се спускаха от небето и влизаха във водата. СВетлината ставаше в различни цветове, а по-големите плодове от дърветата падаха в езерото и капките предизвикани от падането на плода се образуваха малки дъги.

Клауд и Мицури вървяха и мълчаха... Че какво друго да правят, като незнаеха какво да си кажат помежду си. Единият беше срамежлив, а другият пък два пъти. Не след дълго Клауд реши да разведри обстановката, като започна да задава въпроси.
- Рейна къде е?- зададе той първият си въпрос и Мицури отговори.
- Незнам.
- А как е?- запита Клауд.
- Еми добре..,- отговори тя.
- Какво правеше навън?
- Чаках Рейна и щяхме да ходим на разходка.- Клауд малко се позамисли, но се реши и зададе поредният си кратък въпрос.
- Защо не дойде на делото?- Мицури потрепна и започна да се напряга.
- Незнам...
- Как така незнаеш?- (каква жалка картинка са, нали...?:D)
- Еми така...
- Само ти не дойде, нали?- не спираха да вървят и да си играят на задай кратък въпрос, за да получиш кратък отговор.
- Да...
- Кажи ми тогава, защо не дойде?- настоятелно запита русокосия ми приятел. Розовокоската се разгневи и се спря, тогава започна да вика бясно.
- Ти няма ли да престанеш да ми задаваш въпроси и при това кратки.- Клауд се смути, а после се намръщи.
- Какъв ти е проблема Мицури, защо си се развикала такава?- Мицури потрепна, а Клауд я хвана за ръката. Тя се вцепени на място, защото неочакваше от него такава реакция, пък и незнаеше какво е намислил. Дали пък неискаше да я удари?...
- Обърни се Мицури... Обърни се и ме погледни в очите.- каза спокойно Клауд, а тя не мърдаше дори. Очите й потрепваха и донякъде беше изплашена, от това което може да стане.
- Моля те Мицури, няма от какво да се страхуваш.- този път беше по-обедителен и тя се обърна с лице към него. Синьо-зелените му очи се взряха в нейните и те се изгубиха някъде из вечността. Толкова мечтания момент от нея беше дошъл, а пък тя незнаеше какво да прави. Не вярваше че е истина...
- Знам, че ме обичаш и искаш да си с мен, но знаеш също така какви са чувствата ми към Рейна, нали...?- Тя се ококори, но след няколко секунди се натъжи и си наведе главата надолу.
- Да... Аз не искам...- прекъсна я той, като я хвана за брадичката и й вдигна лицето нагоре.
- Не е нужно да казваш нищо Мицури, знам че много те нараних... Както и нараних всички, които обичам и на които държа много. Искам да знаеш всичко, което се случи в онзи ден преди два месеца...- Мицури не искаше да си спомня в този момент за точно тази ситуация, но Клауд беше решен че ще й каже.
- Не е нужно Клауд...- постави си той пръстта на устните й и каза.
- Напротив, нужно е... Искам да разбереш, че Рейна няма нищо общо с това, което се случи в съблекалнята. Аз измислих всичко и сам се погрижих да не се провали нищо. Знаех, че почерка на Рейна и моя много си приличат и само аз и тя можем да ги различим. Затова написах писмата до теб и Закс и ги пуснах под вратата на стаите ви. Така бях сигурен, че ще ги видите, прочетете и дойдете в съблекалнята. Това беше моето отмъщение към Закс и Рейна, но тогава не мислех, че ще нараня и теб толкова много. В съблекалнята Рейна се дърпаше и правеше всичко по силите си, за да се махне от там, но аз не й оставях избор и изход за бягство. Бях се поддал на гнева си и не мислех за нищо. Просто действах импулсивно и безрасъдно. Сърцето ми беше ранено и кървеше от всички страни... Исках да разберат, как съм се чувствал тогава, а не само мен да ме боли, но.... Но не трябваше да намесвам и теб. Ти за нищо не беше виновна и нямах правото да го правя. През двата месеца, които прекарах в затвора имах достатъчно време да мисля и да се съжалявам. Да съжалявам боклука, в който се бях превърнал, заради ревността си и най-вече любовта към Рейна. От нея научих много неща... Научих се да ценя това, което ми е дадено от живота и да уважавам чувствата на хората. Да не се подигравам с тях, защото накрая ще остана сам... И сам ще умра... А аз неискам това... Неискам да живея в самота... Искам да ми простиш Мицури... Искам да си с мен, за да не умра в самотата на живота... Сигурно няма да ми простиш, но исках да знаеш и да не кориш Рейна. Да не я презираш за нещо, което не е направила...- Клауд си наведе главата надолу, а Мицури седеше вцепенена на място и невярваше на ушите си. Минаха няколко минути в мълчание и розовокоската се усмихна. Приближи се до него и започна да говори.
- О, Клауд... Напълно разбирам чувствата ти и как си се чувствал тогава, но не мога да те накарам насила да си с мен... Разбира се, че ще ти простя... Но е факт, че ти искаш Рейна, а аз да бъда утешителна награда... Затова реших, че няма да преча на щастието ти с нея, защото ти и тя сте по-ценни от любовтта ми към теб, затова...- прекъсна я, като хвана раменете й и я разтресе. Тя просто седеше и действията му напълно я объркваха.
- Ти май не разбираш, какво искам да кажа... Рейна не ми принадлежи, съдбата я е предопределила за Закс... А аз принадлежа на теб... Искам да бъда с теб, но се страхувам от едно нещо...- отново се натъжи той, а Мицури се смути и запита.
- Страхуваш се? От какво...?- Клауд отговори.
- От това, че в момента не мога да кажа, че те обичам... Не съм безразличен към теб, но обичтта ще се появи с времето... Ще те разбера, ако не можеш да чакаш и това те наранява...- обърка се той, защото лицето й беше на милиметри от неговото. Гледаше го с нежна усмивка и заговори.
- Аз съм твоя Клауд... Винаги съм те обичала и това никога няма да се промени... Не го забравяй... Мога да чакам колкото време искаш... Цялото време е твое...- след тези думи Клауд се усмихна и си доближи устните до нейните и тъкмо да я целуне, я хвана за кръстта, а тя започна да вика.
- Какво правиш? Пусни ме...- телефона й падна и започна да набира последният набран от нея номер.


Седях и гледах чистата синя вода, как лекия ветрец подухваше и по нея се образуваха малки вълнички. Толкова спокойно и отпускващо беше това място. За момент бях забравила за всичко и всеки. Това езеро ми действаше успокояващо и може би щях да започна да идвам често тук. Това езеро щеше да стане моето място, моясто за размисъл... Но в този момент телефона ми звънна и както винаги изсумтях, защото дори и тука не ме оставяха на мира. Извадих си телефона и видях, че на дисплея му пишеше " Мицури". Потрепнах от уплаха, защото нали тя беше с Клауд, пък сега ми звънеше. Какво ли е станало?... Побързах да вдигна, а от другата страна чух Мицури да вика.
- Какво правиш? Пусни ме...- вцепених се на място и хиляди мисли ми минаха през главата. Веднага затворих телефона и започнах да набирам Закс. Сигннала за свободно се появи и започнах да чакам. След няколко позвънявания той ми даде заето, а аз побеснях и започнах да викам, но в същото време да го набирам повторно. Този път ми вдигна и заговори безразлично.
- Какво искаш?- тросна ми се той.
- Престани да ми говориш така, ами ми помогни...- това повече приличаше на молба, отколкото на заповед.
- Да ти помогна ли?- засмя се той.- че за какво да ти помагам, от мен няма да видиш нищо, така да знаеш...- вече този път той прекали. Изпуснах си нервите и започнах да му викам по телефона.
- Слушай надуто копеле, не ми пука дали ще видя нещо от теб или не. Не ти се обаждам затова, а защото Мицури ми звънна и чух да вика за помощ. Мицури и Клауд са заедно, а пък незнам къде са. Затова ми помогни да ги намеря и да им помогна. Пък ти ако искаш идвай, разбра ли?- Закс се стегна и застана сериозно.
- Добре, сега ще видя. Аз съм в кулата за проследяване. Почакай само мунитка...- започнах да чакам и да нервнича. Какво ли беше станало с приятелите ми? Дали нещо ги беше нападнало и дали сега бяха мъртви? Ужас ме обзе от тези мисли и започнах да подканвам Закс.
- Хайде де, какво толкова правиш...- чернокосия ми ангел мразеше да го подканват и измрънка.
- Стига си ми давала зор де... Намерих ги...- зарадвах се и забързано попитах.
- Къде са? Къде се намират?- последва отговора му.
- Те са на реката, североисточно на два километра от теб... Близко са от теб... А всъщност, какво правиш на езерото?- намръщих се и тръгнах да бягам към мястото където бяха Мицури и Клауд.
- Не ти влиза в работата.- грубо го отрязах аз и затворих телефона. Нямаше време да се заяждам с него или да му давам обяснения какво правя. Единственото нещо, което исках е, когато стигна да не е твърде късно за да спася Мицури и Клауд...