Болка и Щастие под синьото небе

First topic message reminder :

Фика е мой и е първият, който пиша. Надявам се да ви хареса и очаквам критики и забележки. И да кажа отначалото първата глава не е много интерестна, затова ще пусна няколко глави. Приятно четене.

Беше една лятна, прохладна, но същевременно и топла вечер. Беше пълнолуние. Но луната седеше така
зловещо пред нея, все едно знаеше, каква ще е съдбата на момичето, което беше легнало върху зелената
трева и гледаше с радост- нейната красота и величие. Нейните очи бяха сини-като небето; безгрижни-като
песента на птиците; любящи-като лъчите на слънцето, който всяка сутрин докосват цветята; бездънни-като
морето; незнаещи, че света е горчив и зловещ. Нейното лице беше бяло като снега, то беше винаги
усмихнато и лъчезарно. Тя седеше и си мечтаеше: да стане красива; да си намери някой, който я разбира,
на когото ще може да сподели, който ще е винаги до нея; че ще има много приятелки, на които да разчита;
че ще е много радостна и весела; ще има съпруг и семейство; че никога няма да е сама. Но, съдбата явно
се подиграваше с нея, защото от този момент нататък, тези невинни и безгрижни очи щяха винаги да са
пълни със сълзи и тъга, на лицето и нямаше да се появи онази усмивка на безгрижност и радост. Тя обичаше
да отива на някоя поляна, да ляга върху тревата и да гледа небето, облаците, звездите и луната. Така тя
беше щастлива, не мислеше за проблемите, оставаше самичка с мислите си и когато беше тъжна.
---------------------------------------------------------------------------------------------------
Глава 1
Тя стана и тръгна да се прибира, защото беше станало твърде късно. Беше много закъсняла, сигурно
родителите й щяха много да и се накарат. Притесняваха се за нея, защото те много я оичаха, както и
обичаха и нейният брат. Когато стигна до вратата, тя я отвори с очакване на най-голямото конско, което е
получавала до сега.
- Хината, къде беше? Знаеш ли колко е часът?- Чу се ядосан глас (беше майката на хината).
- Знам мамо.- отговори Хината умърлушена.
- Като знаеш защо се пребираш по това време и къде беше? Подволите, знаеш ли, колко много се притесних
за тебе?
- Знам мамо, съжалявам, бях на поляната до академията гледах небето и луната, и изгубих представа за
времето. Няма да се повтори, обещавам ти.- отвърна Хината с примирение.
- Неджи прибрали се или още го няма?- Попита тя с умислен глас.(Неджи беше нейният брат).
- Не, още не се е прибрал, сигурно е някъде с онези нехранимайковци Наруто и Саске, и кой знае какви ги
вършат.
- Добре аз ще отивам да си лягам.- момичето продължаваше да бъде с това умислено и загрижено изражение
върху лицето.
Тя тръгна да се качва по стълбите към стаята си, когато бе спряна от думите на майка и.
- Хината няма ли да вечеряш?
- Не мамо, не съм гладна, от доста време нямам апетит.- отвърна тя и леко се усмихна.
- Какво ти е, не си яла от вчера, да не би да си настинала?
- Не нищо ми няма, не се притеснявай за мен, добре съм.- отговори тя като се усмихна още повече, за да
не разбере майка и че нещо я мъчи.
- Мамо, искам да говоря с тебе!- угрижено се обърна Хината към майка си.
- Не сега Хината, нямам време, пък и имам работа за вършене.
Тя отвори вратата на стаята и легна на леглото си, все така замислена.
Тя се казваше Хюга Хината от клана Хюга. Нейната коса беше гарваново черна, очите- сини, също като на
майка си, а лицето- то беше снежно бяло и най-прекрасното на света. Приятелки й бяха само Сакура и Ино,
другите момичета я смятаха за задръстена и срамежлива. Никой от тях не искаше да бъде приятелка с нея,
както и да излизат заедно. Само те двете бяха видяли истинската същност на Хината-на това мило, приятно
и срамежливо момиче. Те вярваха, че тя е страхотен човек и занапред тази нейна способност, като се
срещне някой с нея , и се запознаят, дори и да е имало само малко време за разговор, тя моментално се
сприятелявала с него,че тя ще има много успехи. Но другите момичета-те били надути и възгордяни.Тя била
най-силна и най-умната в класа, затова всички и завиждали.
Брат й- Хюга Неджи имаше кестенява коса, зелени очи и бяло лице.Той беше един от най-силните ученици в
академията, но беше и по-голям от Хината, и в по-горните класове. Негови приятели били Учиха Саске- от
клана Учиха и Узумаки Наруто. Те тримата били пакостниците и побоиниците в цяла Коноха. Неджи наистина
беше един от най-умните ученици, но когато се събереше със Саске и Наруто ставаше съвсем друг човек.
Отиваха в някой магазин и гледаха списанията- който бяха им забранени дотогава, купуваха си алкохол и се
напиваха, сбиваха с някой, или пък правеха покости на хората. Винаги когато ги хванеха викаха родителите
им- по-точно родителите на Неджи и бабата на Саске.
Узумаки Наруто нямаше родители нито роднини. Косата на Наруто беше руса а очите му бяха сини. Той беше
сирак, дори и не познаваше родителите си, беше израснал сам-самичък. Когато беше малък, все се правеше
на глупав и все се спъваше, или правеше някоя беля за да може да привлече вниманието на хората. Всички в
Коноха мразеха Наруто, гледаха го с презение и страх. Той винаги се опиттаваше да прикрие самотата си и
сълзите си че няма, кой да го посрещне в дома му, че няма кой да го целуне за лека нощ, няма кой да го
прегърне когато е тъжен, няма кой да го похвали, когато е постигнал нещо. Той винаги си задаваше един и
същи въпрос- 'Защо, защо всички ме гледат по един и същи начин?', но отговор не беше получавал от
никого. Тогава Саске и Неджи станаха негови приятели, Наруто беше много щастлив, въпреки че нямаше
родители. Те двамата бяха като негови братя и както и неговото семейство.
Учиха Саске- той имаше черна коса и въглено черни очи. Той беше от клана Учиха, но беше единтвено той и
баба му живи от неговия клан.Защото някаква банда влязла в Коноха през нощта и избили целия му клан. По
чудо той се спасил, защото майка му го била скрила, като чула писъците на роднините им и баба му, зашото
те не искали да убият старата жена, кой знае по каква причина.
Майката на Хината и Неджи се казваше Хюга Анко- тя беше от страната на пясъка(Суна). Косата и беше черна
и имаше сини очи, лицето и винаги беше много жизнерадостно, весело и сияещо от радост. Но това щеше да
се промени, скоро.
Бащата на младите Хюга се казваше Хюга Хизаши- Той имаше кестенява коса и зелени очи, беше много хубав,
но и толкова лош. Той имаше безразлично лице, което не го интересуваше нищо и никой.
От тази вечер, за всеки щеше да бъде различно. Младите дори и не подозираха каква е тяхната съдба.

Невероятна глава Искам още, моля, моля, моля

Супер е! Още!

Ето и следващата главичка

Глава 73
Сервитьорката донесе поръчката и се оттегли. Всички мълчаха и започнаха да се хранят, а Такаши все така се усмихваше. Само Канкуро се дразнеше от усмихнатото лице на баща си, дразнеше го това, че не му обръщаше внмимание. След известно време Гаара си вдигна главата към баща си и заговори.
- Татко, разкажи ни какво стана после. Как реагираха родителите на Анко-чан и как продължихте с приятелството си.- Казекагето го погледна топло и каза.
- Рабира се, че ще ви разкажа.- тогава започна да разказва.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------
когато стигнахме до домът на Анко, позвъних на вратата и зачаках. Тя седеше до мен и стискаше хванатата ми от нея ръка. След около минутка вратата се отвори и на нея седеше майка й. Когато видя, че съм я хванал за ръката изтръпна и се развика. Беше си помислила, че нещо съм й направил, баща й не зъкясня и се показа на вратата. Стъписа се и започна да ми вика, да я пусна и че щял да се оплаче на казекагето затова. Тогава Анко стисна ръката ми още по-силно и каза.
- Татко недей. Този батко нищо не ми е направил, само ме спаси от момчетата на семейство Морону. Те искаха парите ми и златната ми гривна, а аз не я дадох. Тогава започнаха да ме бият, а този батко ги спря и те избягаха. Не му се карай.- баща й и майка й седяха на местата си и не вярваха на чутото. След около минутка баща й се опомни и заговори приятелски.
- Много ти благодаря момче, затова че си спасил момиченцето ни от тези нехранимайковци. Как се казваш?- аз се усмихнах, почесах се по главата и отговорих.
- Мизушима Такаши. Приятно ми е.- Тогава баща й ме покани у тях и ние с нея влязохме вътре. На следващият ден попитах дали може да й бъда приятел и да я защитавам от момчетата. Баща й се съгласи и така започнахме да се виждаме всеки божи ден. Сутрин ходех да я вземем от тях и се разделяхме пред академията. След като свършваха часовете й аз я чаках пред академията и ходехме да се забавляваме и да играем. Никога не се разделяхме, а когато тя беше в час, аз обикалях селото и помагах на хората. Тя преобърнала изцяло моя свят и живот. Вече не бях онзи нехранимайко и безделник, който бях докато не я срещнах. Отначало хората не искаха нищо от мен и неискаха да им помагам. Но когато видяха, колко много се бях променил започнаха да ме приемат и приемаха помощта ми с удоволствие. Бях щастлив, че най-накрая хората ме бяха приели и им бях нужен. Живота ми стана по-весел и се чувсвах значим за света. Намерих си приятели, но винаги Анко беше с мен, където и да ида. Никой не смееше да ми се изпречи и особено да закача Анко. Наричаха я момичето на Мизушима, а аз я наричах или мъниче или моето момиче. Така си минаваха годините и Анко порастна. Стана на 16 години и беше прелестна. Нямаше втора като нея по красота в селото. Всеки искаше да е с нея, а тя се интересуваше само от мен и от това да бъде само с мен. Косата й беше дълга и винаги спусната. Беше прелестно да я гледаш, как вятъра си играе весело в нея и да я разпилява на всички страни. Аз тренирах когато не бяхме заедно, за да съм по-силен и един ден да стана Казекаге. Това беше моята мечта и тя искаше да я постигна. Исках да се гордее с мен и може би един ден да сме повече от приятели. това тайничко си го пожелавах, защото я обичах с цялото си сърце. Тя не знаеше това и ме обичаше като приятел. Знаех, че никога няма да бъда с нея, освен като приятел и затова не й досаждах и не я притисках. Учех я на нинджутсу и техники, за да не изоставя от мен. Анко много бързо се научи да се бие и да използва техниките си. Бяхме най-силният отбор в селото и никой неискаше да се изправя срещу нас. Скоро Казекагето почина и селото трябваше да избере нов. Хората искаха аз да съм, но едно момче от семейството Морону, същото което бях ударил в стомаха, се появи като претендент. И по законите на селото двамата претендентии трябваше да се бият и който победи ще стане Казекаге. Анко не беше много съгласна с това, но нямаше как да захвърля мечтата си на боклука. Проведохме битката и аз, както знаете спечелих и станах Казекаге на селото. Бях много щастлив от успеха си, защото бях сирак и непознавах родителите си. Сега селото и хората бяха моето семейство. И естествено имах си Анко, която беше винаги до мен и ме подкрепяше във всяко начинание. Когато имах проблем или трябваше да взема важно решение се допитвах до нея. Минаха още няколко години и започна световна война. Страната на Дъжда поиска от Суна да нападне Коноха или тя ще нападне нас. Нямах друг избор и напднахме Коноха. Започнаха битки и много хора умряха. Тогава пратих писмо на Хокагето, за да го предизвикам на двубой и който спечели другият ще му се подчинява и ще се отзовава при нападение. Той прие, но по това време клана Хюга беше най-силният в селото и един член поиска от Хокагето да се бие с мен. Отначало Хокагето не искал, но после се съгласил. Хизаши искал да пробва способностите си и да разбере, колко е силен. Срешнахме се на една поляна и както винаги Анко беше с мен. От страната на Коноха бяха само Хокагето и Хизаши. Двамата, които нямаше да се бият щяха да следят за измама от противниковата страна, иначе ако се използва измама споразумението се разваля и страната, която мами ще изгуби. Започнахме да се бием и аз загубих. Тогава подписахме мирен договор и нападнахме страната на Дъжда. Спечелихме войната и станахме приятелски страни. досега договора не е нарушаван от никоя страна. Анко тайно се влюби в Хизаши, но незнаеше дали и той я обича. Също много се притесняваше, как ще понеса мисълта за раздяла с нея, защото по правилата на селото жената трябва да отиде да живее при мъжът си след сватбата. Аз нищо не знаех затова, защото тя не ми каза, докато не се появи Хизаши и не й каза че я обича и й поиска ръката от родителите й. Беше голям шок за мен и сърцето ме болеше, че трябва да я деля с някой друг и да я изгубя за винаги. След няколко месеца те вдигнаха сватба и тя замина за Коноха. Бях съкрушен от загубата й, мразех Хюга повече от всичко на света. Депресирах се от всичко, което се беше случило и неисках да говоря и виждам никого. Вече неизлизах на вън и не се разхождах. Не ме интересуваше, какво става в селото и страната. Родителите на Анко й бяха изпратили писмо, за да и разкажат, какво се случва в селото и най-вече с мен. Тя тръгнала веднага и когато се видяхме ме прегърна с онази топла и нежна прегръдка. Целуна ме по бузата с онази топлота и ме погледна в очите, с онзи обичан от мен поглед. Направо се разтопих, когато разбрах, че беше дошла заради мен. Но не за дълго, защото разбрах че е искала да ме успокои. Поговорихме си с нея и тя ме убеди да не страдам и че ще намеря жена, която ще ме обича повече дори и от нея. Тогава се съвзех и започнах да тренирам, за да може когато се срещна отново с Хизаши да го победя. След известно време срещнах едно момиче и се оженихме. Влюбих се в нея и тя ми роди тези прекрасни деца. но......- прекъсна той разказа си и се натъжи. Всички се зачудиха какво става, а Хината беше много любопитна и попита.
- Такаши-сан, какво е станало после.- Такаши си повдигна главата и се вгледа в очите на Хината. Те бяха толкова прекрасни и красиви, като на Анко. Не бяха изпитвали болка и омраза, не познаваха лъжата и порока. Тогава една сълза падна по лицето на Казекагето. Хината се смути, а той стана и каза.
- Моля да ме извините, мисля да се прибера и да си легна, защото днес беше тежък ден и искам да си почина.- той си обърна главата към входа и заговори.- хина, ти можеш да останеш да спиш в нас тази нощ. Ще наредя да ти подготвят стая и да се чувстваш удобно.- тогава той тръгна и само каза.
- Чао на всички, ще се видим утре.- Всички не разбираха какво става. През това време, когато Такаши си вървеше по улиците плачеше и си спомяше, каква голяма грешка беше направил в миналото си. Времето започна да се променя. Облаци се появиха на небето и закриваха звездите и част от луната. Вятъра се усили, но все още беше топъл и приятен. косата на Такаши се подмяткваше на всички страни от игривият вятър. Клоните се полюшваха, а листата им падаха на земята. Спомените нахлуваха и обземаха света, за да немогат никога да се забравят. Грешките и пороците напомняха на всеки, че трябва да продължава да прави добрини, докато не му се простят. Такъв беше светът, такъв беше живота. Гаден, жесток и безмилостен.

Пускам главата

Глава 74
Тишината отново беше изпълнила масата, където седяха хлапетата. Темари и Гаара споглеждаха брат си, а Хината седеше с наведена глава и не казваше нищо. Канкуро виждаше погледите на брат си и сестра си и започна да се вбесява. Не издържа, стовари си юмрука на масата и извика яростно.
- Какво сте ме запнали така бе? Какво толкова интерестно има в мен? Дразните ме и особенно тая.- погледна към Хината, която се беше стреснала от ударът му и си беше надигнала главата.- Майка ти била голяма използвачка. Накарала баща ми да се влюби в нея и после го изоставила.- Едва сега Хината си стисна зъбите и извика ядосано.
- Мери си приказките и не обиждай майка ми, защото няма да ти го позволя.- момчето неиздържаше.
- и какво ще ми направиш? Как мислиш да го направиш, та ти си една пикла, нищо повече.- Хината също неиздържаше на обидите му, стана и изсъска.
- Пробвай ме, ако искаш.... Мен можеш да ме обиждаш, колкото искаш, но да обиждаш майка ми, това е непростимо. Ти си жалък червей, като....- тя не продължи, защото Канкуро седеше пред нея и я гледаше в очите с зверския си поглед. Хюгата изтръпна и му зашлеви плесница. Канкуро избухна и си засили ръката. Точно преди да я удари пред Хюгата се появи пясъчна стена и Кануро си удари юмрука в нея. Хината не помръдваше от ужас и дори беше забравила да диша. Канкуро се обърна и изгледа злобно брат си, а Гаара седеше спокойно, но по реакцията му може да се познае, че губеше търпение с всяка изминала секунда. Канкуро изпсува и изчезна. Темари пък седеше на мястото си и се притесняваше от ситуацията, която се беше разиграла пред нея. Пясъчната стена се махна, а Хината гледаше с ужасен поглед и страх. Червенокоското напълно се успокои и седна на пейката.
- Хина няма за какво да се притесняваш. Успокой се и седни. Остави го брат ми, винаги си е падал грубиян.- Хюгата започна да се успокоява и когато това стана седна до червенокоското. тогава Хината заговори натъжено.
- Защо брат ви не ме харесва? Не мога да разбера, защо се държи така с мен. Не съм му направила нищо.- Гаара се обърна към нея и й се усмихна. Темари също се усмихна и каза.
- Разбира се, че не си направила, както каза брат ми не му обръщаш внимание и толкоз.- Хината се усмихна и попита.
- А защо се натъжи Такаши-сан? Толкова беше интерестно и изведнъж спря да разказва. Вие знаете ли защо стана така?- те се спогледаха и наведоха глави. Хината се смути от реакцията им също си наведе главата.
- Гаара, ти ли ще й кажеш или аз?- запита притеснено русокоската. Червеноскосото момче си вдигна главата и погледна към Хюгата.
- Хина, искаш ли да се поразходим?- Хината си вдигна главата и се изчерви.
- Ясно, ще оставя това на теб братко. Доскоро.- каза Темари и изчезна. Хюгата гледаше объркано, а червенокосото момче й заговори.
- Хина, нека се поразходим и ще ти разкажа всичко. Нали....?- изплези й се той и викна сервитьорката. Плати й сметката и двамата станаха. Излязоха и тръгнаха по улиците. Вървяха и не си говореха. Хината беше с наведена глава и се чувстваше ужасно неловко, заради това, че беше засегнала Казекагето. Червенокоското само я споглеждаше и вървеше до нея. Мина много време в мълчание и Хината си вдигна главата. Погледна мълчаливото момче и заговори.
- Гаара, къде отиваме? Къде ме водиш?- Червенокоското си надигна главата и едва промълви.
- Ще разбереш.- лека усмивка се появи на лицето му и тя кимна с глава и отново си наведе главата. Мина още дълго времеа, а те не спираха да вървят. Най-накрая Гаара се спря и каза.
- Стигнахме Хина, може да спреш.- Хюгата се спря и си вдигна главата. Погледна напред и ахна. Пред нея се разкри прелестна картина. Седеше пред едно не много голямо езеро, цялото обградено с дървета. Лунните лъчи се спускаха от небето и се отразяваха в него. Леки вълнички се образуваха в него от лекия ветрец и игриво се мяткаха в езерото. Дърветата бяха зелени и листата им падаха в синята вода. Отражението на цялото небе се виждаше в игривата вода. Тази гледка беше оставила момичето без дъх, толкова величествено и прекрасно нещо, не беше виждала до сега. Тя се обърна към момчето и цялата сияеше, а очите й радотно шареха наоколо. Гаара се усмихна и заговори.
- Харесва ли ти Хина?- Хината беше много щастлива.
- Разбира се, че ми харесва. това просто не е реално... Толкова е красиво, нямам думи... Благодаря ти, че ме доведе до тази прелест.- Червенокосото момче тръгна и когато я подмина се спря. Седна на свежата и зелена трева. Вдигна си главата и подкани момичето да седне. Хината последва неговият пример и седна. Картината беше толкова величествена и красива, все едно художник я беше нарисувал със своите бои. Топлия ветрец леко подухваше и играеше с косата на момичето. Небето се оглеждаше във водата и й се смееше.

ha твоя гаара :Д